Предай нататък

Пролог

Октомври 2002 г.

Може би един ден ще имам собствени деца. Надявам се. Ако имам, те вероятно ще попитат каква е била ролята ми в Движението, което промени света. И тъй като вече не съм човекът, който бях тогава, ще им кажа истината. Не изиграх никаква роля. Не направих нищо. Само седях в ъгъла и си водех бележки.

Казвам се Крис Чандлър и съм разследващ журналист. Тоест бях. Докато не разбрах, че действията ни имат последици и че нямам контрол върху всичко. Докато не открих, че аз не мога да променя света по никакъв начин, но едно обикновено на вид дванайсетгодишно момче може да го промени напълно − за по-добро и завинаги, – и то само със себеотрицание, една добра идея и две години време. И една огромна жертва.

Както и с малко гласност в пресата. За това се погрижих аз.

Мога да ви кажа как започна всичко.

Започна с един учител, дошъл в Атаскадеро, Калифорния, за да преподава социални науки в местната прогимназия. Учител, когото никой не познаваше добре, защото виждаха единствено лицето му. Защото лицето му представляваше смущаваща гледка.

Започна с едно момче, което не се отличаваше с нищо на външен вид, но което видя отвъд лицето на учителя.

Започна със задача за домашно, която въпросният учител беше възлагал стотици пъти преди това без забележителни резултати. Само че тази задача в ръцете на това момче пося семе и светът вече не беше същият. И никой не искаше да бъде същият.

Мога да ви кажа как се промени светът. Всъщност ще ви разкажа история, благодарение на която ще проумеете какви измерения доби промяната.

Преди около седмица колата ми угасна на натоварено кръстовище и не успях да запаля отново, колкото и да опитвах. Беше пиков час и си мислех как бързам. Мислех си как имам важна работа, която не търпи отлагане. Затова стоях насред кръстовището и гледах под капака на колата, което беше безсмислено, защото не умея да поправям коли. Какво си въобразявах, че ще видя?

Очаквах подобно нещо. Колата беше стара. Почти нищо не ставаше от нея.

До мен се приближи мъж, непознат.

− Да я изтеглим встрани от пътя − каза той. − Ще ви помогна да я избутаме. − Когато изкарахме колата − и себе си − на безопасно място, човекът ми подаде ключовете за своята кола. Хубава сребриста „Акура“ на няма и две години. − Вземете моята. Аз ще взема вашата.

Той не ми даде автомобила си назаем. Подари ми го. Записа си адреса ми, за да ми изпрати документите. И наистина ги изпрати; пристигнаха днес.

„Напоследък получавам много щедри подаръци − пишеше в обяснителната бележка, − затова реших да взема старата ви кола и да я разменя с моята. Мога да си позволя нова, затова защо да не проявя същата щедрост, която проявиха към мен?“

Ето такъв беше станал светът. Не, всъщност беше станал нещо много повече. Не просто свят, в който напълно непознат човек бе ми подарил колата си. А свят, в който въпросният ден не се различаваше съществено от всеки друг. Подобна щедрост се беше превърнала в нещо обичайно. Станала беше ежедневие.

Ето какво мога да ви кажа със сигурност: всичко започна със задача за допълнителна оценка по социология и превърна света в място, където никой не гладува, никой не зъзне от студ, никой не остава без работа, превоз или заем.

Въпреки това в началото хората искаха да научат повече. Някак не им беше достатъчно да знаят само, че момче, едва навлизащо в тийнейджърска възраст, успя да промени света. Трябваше да разберат защо светът се промени точно тогава, а не миг по-рано, какво въздействие оказа Тревър в този момент и защо то беше точно това, което моментът изискваше.

Това, за съжаление, не мога да обясня.

Аз бях там. Станах свидетел на целия процес. Но тогава бях друг човек. Подхождах погрешно. Мислех си, че просто става въпрос за журналистически репортаж, в който най-важна е самата история. Държах на Тревър, но докато го опозная достатъчно, вече беше твърде късно. Мислех, че държа на работата си, но осъзнах какво мога да постигна чрез нея чак когато всичко приключи. Исках да изкарам много пари. Изкарах много пари. После ги раздадох.

Тогава не знаех кой съм всъщност, но сега знам.

Тревър промени и мен.

Реших, че Рубен може да отговори на въпросите ми. Рубен Сейнт Клер − учителят, който постави началото. Той беше по-близък с Тревър от всички останали, може би с изключение на майката на момчето − Арлийн. Струва ми се, че Рубен избра правилния подход. Убеден съм, че той е обърнал внимание на всяка подробност.

Затова после, когато бях натоварен със задачата да пиша книги за Движението, зададох на Рубен два важни въпроса:

− Кое отличаваше Тревър от останалите?

Рубен се замисли и отговори:

− Работата е там, че Тревър беше като всички останали, с изключение на една черта от него, която го различаваше.

Дори не го попитах коя е въпросната черта. Уча се от грешките си.

После му зададох втория въпрос:

− Когато възложихте прословутата задача, мислех­те ли, че един от учениците ви действително ще промени света?

Рубен отговори:

− Не, мислех, че всички ще го направят. Но може би в по-малък мащаб.

Превръщам се в човек, който задава по-малко въпроси. Не всичко може да бъде разнищено и разбрано. Не за всичко има простичък отговор. Затова вече не съм репортер. Когато изгубиш интерес към въпросите, оставаш без работа. Нямам нищо против. И бездруго не бях достатъчно добър журналист. Не допринасях особено за развитието на професията.

Хората постепенно спряха да имат нужда да знаят причината. Бързо се приспособяваме към промените, макар да се оплакваме и разпалено да се заклеваме, че никога няма да свикнем. А и всички обичат промените, ако те са за добро. Никой не иска да се замисля за миналото, ако миналото е грозно, а сега положението най-накрая се подобрява.

Най-важното, което мога да добавя от собствените си наблюдения, е следното: фактът, че всичко започна при напълно обикновени обстоятелства, трябва да ни обнадежди. Защото това доказва, че не е нужно много, за да се промени целият свят към по-добро. Можете да започнете с нещо съвсем дребно. Можете да започнете да променяте своето кътче от света.

1.

Рубен

Януари 1992 г.

Секретарката се усмихна толкова любезно, че той се засегна.

− Ще съобщя на директорката, че сте тук, господин Сейнт Клер. Тя иска да говори с вас. − Жената направи две крачки и се обърна. − Имам предвид, че тя говори с всички. С всички нови учители.

− Разбира се.

Вече трябваше да е свикнал.

След около три минути жената излезе от кабинета на директорката с твърде широка усмивка. Твърде дружелюбна. Забелязал беше, че хората винаги демонстрират прекалено великодушие, когато не могат да го изпитат искрено.

− Заповядайте, господин Сейнт Клер.

− Благодаря.

Директорката се оказа десетина години по-възрастна от него, с вдигната на кок гъста черна коса, бяла и привлекателна. Привлекателните жени винаги му причиняваха болка в буквалния смисъл. Силна болка, която се зараждаше високо в слънчевия сплит и се спускаше надолу към корема. Сякаш току-що бе поканил тази привлекателна жена на театър и бе получил в отговор: „Сигурно се шегуваш“.

− Много се радвам да се срещнем лице в лице, господин Сейнт Клер.

Тя се изчерви, сякаш споменаването на думата „лице“ беше непростим гаф.

− Моля ви, наричайте ме Рубен.

− Добре, Рубен. Аз съм Ан.

Тя го погледна директно и не се стресна видимо. Значи, секретарката я беше подготвила с описание. Някак си единственото по-лошо от неподготвена реакция беше очевидно репетираната липса на каквато и да било реакция.

Рубен ненавиждаше подобни моменти.

Смяташе, че е нужно да се установи някъде за пос­тоянно. Само че същите фактори, които му пречеха да започне отначало, му пречеха и да се задържи дълго на едно място.

Директорката посочи към свободен стол и той седна. Кръстоса крака. Ръбът на панталона му беше идеално изгладен. Снощи бе избрал вратовръзка, която да отива на костюма. Подбираше облеклото си педантично, макар да знаеше, че никой няма да го забележи. Ценеше този си навик, макар − или именно защото − никой друг не го оценяваше.

− Не съм съвсем какъвто очакваше, нали, Ан?

Щом се обърна към нея на малко име, притеснението му се завърна още по-силно. Много трудно му беше да разговаря с привлекателни жени.

− В какъв смисъл?

− Моля те, недей. Сигурно се досещаш колко често ми се случва. Нямам сили да премълчавам очевидното.

Директорката се опита да го погледне в очите, както е нормално при разговор с колега, но не успя съвсем.

− Разбирам.

„Съмнявам се“, каза си Рубен наум, след което продължи на глас:

− Нормално е да си изградиш предварителна представа как изглежда даден човек. Прочела си молбата ми за кандидатстване, видяла си, че съм чернокож мъж на четиресет и четири години, ветеран от войната, с добро образование. И си мислиш, че знаеш как изглеждам. Тъй като не страдаш от предразсъдъци, наемаш въпросния чернокож мъж да се премести в града ти и да преподава в училището ти. Но сега пристигам лично, за да поставя на изпитание широкия ти мироглед. Лесно е да подходиш без предразсъдъци към един чернокож, защото навсякъде е пълно с такива.

− Ако мислиш, че работата ти е застрашена, Рубен, то се тревожиш напразно.

− Наистина ли провеждаш подобни разговори с всички?

− Естествено.

− Преди дори да са влезли в клас?

Кратко мълчание.

− Невинаги. Просто реших, че е добре да обсъдим... първоначалната адаптация.

− Тревожиш се, че външният ми вид ще стресне учениците.

− Досега как са реагирали?

− С учениците е лесно, Ан. Най-трудни са разговорите с директорите. Винаги е така.

− Разбирам.

− При цялото ми уважение, не съм сигурен, че разбираш − каза той.

На глас.

В предишното училище, в Синсинати, Рубен имаше приятел, на име Луис Тарталия. Лу прилагаше специален подход при среща с нов клас. За първия си час влизаше в класната стая с показалка в ръка. Направо в кошера. Учениците обичат да подлагат новите учители на изпитание. Показалката беше на Лу, купена лично от него. Тънка, евтина пръчка. Винаги купуваше една и съща марка от един и същ магазин. Молеше учениците да запазят тишина, което те никога не правеха при първата подкана. След като преброеше до три, той замахваше силно с показалката и я удряше в бюрото така, че да се счупи на две. Единият ѝ край хвръкваше зад гърба му, блъсваше се в черната дъска и изтрополяваше на земята. Тогава, сред възцарилата се тишина, Лу казваше само: „Благодаря“, а учениците повече не му създаваха проблеми.

Рубен го предупреди, че някой ден парче от пръчката ще хвръкне и случайно ще удари ученик, което ще му докара един куп неприятности, но доколкото му беше известно, всичко винаги минаваше по план.

− Всичко се свежда до непредвидимостта − обясни му Лу. − Щом видят, че си непредвидим, силата е в твои ръце.

После попита Рубен какво прави, за да усмири непослушните ученици, и той отговори, че никога не се е сблъсквал с подобно неподчинение; винаги го посрещаха в пълна тишина и през ум не им минаваше да го сметнат за предвидим.

− Ах, вярно − рече Лу, сякаш трябваше вече сам да се е досетил.

И трябваше.

Рубен се изправи пред класа за първия час, едновременно благодарен и обиден от мълчанието. През прозорците отдясно се простираше Калифорния − място, в което идваше за пръв път. Дърветата бяха различни; небето не беше зимно, както когато потег­ли с колата на дългия път от Синсинати. Не мислеше за Синсинати като за свой дом, защото не беше, не и напълно. Нито пък този град. Уморил се беше да се чувства като чужденец.

Преброи набързо присъстващите − умножи броя на чиновете в една редица по броя на редиците в класната стая.

− Виждам, че всички сте налице, затова ще си спестим поименното повикване.

Изглежда, думите му развалиха магията и учениците се разшаваха и се спогледаха. Зашепнаха на съседите си. Обичайна реакция. За да им даде време да се успокоят, той се обърна с гръб към тях и написа името си на дъската. „Господин Сейнт Клер“. Отдолу изписа как се произнася. Остана за момент с лице към дъската, за да могат децата да прочетат името му.

Намислил беше да започне с възлагането на задачата. Но планът му се издъни, сякаш се хлъзна надолу по пясъчна дюна. Той не беше като Лу и понякога беше нужно първо хората да го опознаят. Понякога ги стряскаше достатъчно само с външния си вид, преди дори да е разкрил идеите си.

− Може би трябва да отделим първия ден, за да си поговорим − каза той. − Защото още не ме познавате. Да започнем с разговор за външния вид. Как се отнасяме към хората според това как изглеждат. Можете да попитате каквото пожелаете, няма ограничения.

Явно учениците още не му вярваха, защото говореха така, сякаш родителите им ги наблюдават. За негово разочарование.

Тогава, вероятно в опит да се пошегува, едно момче на последния ред го попита дали е пират.

− Не − отговори той. − Не съм пират. Учител съм.

− Мислех, че само пиратите носят превръзка на окото.

− Превръзки на очите носят хората, които са изгубили око. Дали са пирати, или не, не е от значение.

Учениците се изнизаха от класната стая, за негово облекчение, но когато вдигна поглед, видя, че до бюрото стои момче. Слабо бяло момче, но с черна коса, вероятно с латиноамериканска кръв. То каза:

− Здравейте.

− Здравей.

− Какво се е случило с лицето ви?

Рубен се усмихна, което се случваше рядко, защото усмивките придаваха на лицето му разкривен вид. Той придърпа стол, за да седне момчето срещу него, покани го с жест и то се настани без колебание.

− Как се казваш?

− Тревър.

− Тревър чий?

− Макини. Засегнах ли ви?

− Не, Тревър, не си.

− Мама казва, че не бива да задавам толкова директни въпроси на хората, защото може да ги нараня. Казва, че трябва да се правя, че не съм забелязал.

− Само че, Тревър, майка ти не е била на мое място и не знае, че ако се правиш, че не си забелязал, аз пак ще разбера, че си го направил. А тогава става неловко, защото не можем да говорим по въпроса, макар и двамата да си мислим за него. Разбираш ли ме?

− Май да. Е, какво стана?

− Раниха ме във войната.

− Виетнамската ли?

− Да.

− Татко се е бил във Виетнам. Казва, че било истински ад.

− Съгласен съм с него. Макар че аз прекарах на фронта едва седем седмици.

− Татко е бил там две години.

− Бил ли е раняван?

− Леко. Коляното още го боли.

− И аз трябваше да остана две години, но ме раниха тежко и се принудиха да ме върнат у дома. В известен смисъл извадих късмет, че не се наложи да остана там, а баща ти в известен смисъл е извадил късмет, че не са го ранили тежко. Ако ме разбираш какво имам предвид. − Момчето като че ли не го беше разбрало напълно. − Може би един ден ще се запозная с баща ти на някоя родителска среща.

− Едва ли. Не знаем къде е. Какво има под превръзката на окото ви?

− Нищо.

− Как така нищо?

− Все едно никога не е имало око. Искаш ли да видиш?

− И още как!

Рубен свали превръзката.

Обикновено не го разбираха какво има предвид под „нищо“, докато не видеха с очите си. Никой не беше подготвен за шока от това „нищо“ на мястото, където всички останали имаха око. Момчето отдръпна леко глава назад, след което кимна. С децата беше по-лесно. Рубен постави обратно превръзката.

− Съжалявам за лицето ви. Но все пак е само от едната страна. Другата изглежда чудесно.

− Благодаря, Тревър. Ти си първият, който ми прави подобен комплимент.

− Е, до скоро.

− Довиждане, Тревър.

Рубен отиде до прозореца и погледна към поляната пред входа, където ученици си говореха на групички или тичаха по тревата. Тревър се появи и слезе, препускайки по стълбите.

В този момент в Рубен се прояви дълбоко вкоренен инстинкт и дори да искаше, не можеше да помръдне от прозореца. Не можеше да устои. Трябваше да види дали Тревър ще отиде при другите момчета, за да се похвали с новопридобитата информация. Да събере печалбата от направени облози или да разказва истории, които Рубен нямаше как да чуе, но можеше да си представи от наблюдателницата си на втория етаж, с лице, пламнало от предполагаемите думи. Но Тревър изтича покрай момчетата, без дори да ги погледне, и не се спря да говори с никого.

Наближаваше време да пристигне следващият клас. Рубен трябваше да се подготви да повтори същото отначало.

Откъс от „Другите участници в Движението“

от Крис Чандлър

В лицето ми няма нищо чудовищно или гротескно. Твърдя това с известна обективност, на която може би единствено аз съм способен. Аз съм единственият, свикнал с гледката, защото само аз дръзвам, с помощта на огледало, да се взирам в нея.

Претърпях общо единайсет операции, за да бъде закърпена грозната рана. Мястото, на което се намираше лявото ми око, и увредените кости и мускули под бузата и челото покриха с кожа, взета от задните ми части. Направиха ми множество кожни присадки и пластични операции. Само няколко от тях бяха наложителни по здравословни или функционални причини. Повечето целяха да ме приведат в по-приемлив за околните вид. Крайният резултат представлява гладка кожа и пълна липса на око, сякаш никога не съм имал такова; огромна загуба на мускули и обем в бузата и врата; и видимо увреждане на нервите в левия ъгъл на устата. Те са, така да се каже, мъртви, и устата ми е увиснала. Но след дълги години речева терапия, говорът ми е сравнително разбираем.

Затова смея да твърдя, че хората не се смущават от начина, по който изглежда лицето ми, а по-скоро от онова, което очакват да видят, но не виждат.

Също така почти не мога да движа лявата си ръка, която е скъсена и тънка вследствие атрофията. Предполагам, че околните рядко я забелязват, докато не прекарат повече време с мен, защото лицето ми е основната атракция.

Работил съм в училища, седял съм в учителски стаи, където всяка драскотина предизвиква коментари и налага даване на обяснения. „Ричи, какво ти има на ръката?“ Гипсиран крайник се превръща в легенда, разказвана в продължение на шест седмици, умножени по броя на учителите. „Ами качих се на стълба, за да почистя улуците...“

Затова ми се струва странно, че никой не ме пита. Ако обаче внезапно някой се поинтересува и бъда принуден да разкажа историята, вероятно ще реша, че предпочитам предишното положение. Притеснява ме не толкова фактът, че не питат, колкото защо не ме питат − все едно представ­лявам неописуема трагедия, толкова непознат и шокиращ за самия себе си, колкото и за тях.

От време на време някой казва нещо за лявата ми ръка, винаги едно и също: „Имаш късмет, че е лявата“. Но дори това не е утеха, защото аз съм левак по природа, макар и не на практика.

Преди да ме изпратят във Виетнам, имах годеница. Все още пазя наши общи снимки. Красива двойка сме − попитайте когото искате. Онези, които не ни познават, сигурно биха си помислили, че годеницата ми е била безсърдечна жена. Нима не е могла да се омъжи за мен въпреки пораженията? Ще ми се Елинор да беше безсърдечна или дори да можех да си внуша, че е такава, но за съжаление, това не е вярно. Трудно ми е да призная истината. А тя е, че двамата се разбрахме да не обръщаме внимание на очевидното, поради което само него забелязвахме и не ни оставаше време да мислим за друго.

Елинор беше силна жена, което несъмнено допринесе за неуспеха ни.

Сега тя е омъжена и живее със съпруга си в Дет­ройт. Работи като пластичен хирург. Все още не съм решил съвсем какво значение да придам на този факт.

На който и да било от тези факти.

Откъс от „Дневникът на Тревър“

Преди два дни гледах нещо интересно по новините. Показаха едно момченце от Англия, болно от... някакво заболяване. Не изпитвало болка. Непрекъснато носело каска, налакътници и наколенки. Сигурно за да не се нарани. Защото как би разбрало, че се е ударило?

Първо си помислих: „Леле, какъв е късметлия“. Но после не бях толкова сигурен.

Като малък попитах мама защо изпитваме болка. С каква цел? Тя отговори, че ни боли, за да не пипаме горещия котлон. За да ни служи болката за урок. Но каза също, че когато усетим болката, вече е твърде късно и затова имаме родители. Това е нейната задача. Да ме научи да не пипам горещия котлон, за да не се опаря.

Понякога си мисля, че и мама страда от същото заболяване. Само че отвътре, където никой не го вижда, освен аз, може би Лорета и със сигурност Бони. Знам, че я боли. Но тя продължава да притиска длан върху горещия котлон. Вътрешно, имам предвид. А не знам да произвеждат каски и наколенки, предпазващи от подобни наранявания.

Иска ми се да можех и аз да я науча на нещо.