Ако има кръв

ТЕЛЕФОНЪТ НА ГОСПОДИН ХАРИГАН

Родното ми градче си беше на практика село с около шестстотин жители (и продължава да е, макар аз да се преместих), но имахме интернет също като в големите градове и с баща ми започнахме да получаваме все по-малко писма по пощата. Обикновено господин Недо ни носеше седмичния брой на „Таймс“, листовки, адресирани до „Живущите“ или „Скъпите ни съседи“ и месечните сметки. Но от 2004-та, годината, в която навърших девет и започнах да работя за господин Хариган горе на хълма, всяка година можех да разчитам на поне четири писма, адресирани на ръка лично до мен. Получавах картичка за Свети Валентин през февруари, картичка за рождения ми ден през септември, картичка за Деня на благодарността през ноември и коледна картичка малко преди или малко след празника. Във всяка картичка имаше пъхнат лотариен билет от един долар за Щатската лотария на Мейн, а текстът винаги беше един и същ: С най-добри пожелания от господин Хариган. Кратко и официално.

И реакцията на баща ми винаги беше една и съща: смях и добродушно, но пренебрежително изсумтяване.

– Той е скъперник – каза татко един ден. Тогава май бях на единайсет, две години след като картичките започнаха да пристигат. – Плаща ти мизерна надница и ти дава мизерен бонус – билетчета за триене от магазина на Хауи.

Аз му напомних, че обикновено поне един от билетите печели по долар-два. В тези случаи татко взимаше печалбата вместо мен от магазина на Хауи, защото непълнолетни нямаха право да играят лотария, дори билетите да им бяха подарък. Веднъж, когато ударих печалба от пет долара, помолих татко да ми купи с тях още билети. Той отказа с думите, че ако насърчи увлечението ми по хазарта, майка ми ще се обърне в гроба.

– Достатъчно е, че Хариган те насърчава. Освен това трябва да ти плаща по седем долара на час. Дори осем. Бог знае, че може да си го позволи. Пет долара на час може и да е законосъобразна надница, тъй като си още дете, но някои биха казали, че е експлоатация на детския труд.

– Приятно ми е да работя за него – казах аз. – Харесвам го, татко.

– Разбирам, а и това, че му четеш и му плевиш градината, не те прави съвременен Оливър Туист, но все пак Хариган е скъперник. Изненадвам се, че е готов да се охарчи за пощенски марки, за да ти праща картички, след като разстоянието от неговата пощенска кутия до нашата е има-няма четиристотин метра.

Докато водехме този разговор, седяхме на предната веранда и пиехме спрайт в стъклени чаши, а татко посочи с палец пътя (черен, както повечето пътища в Харлоу) към къщата на господин Хариган. Тя по-скоро беше имение със закрит басейн, зимна градина, стъклен асансьор, в който обожавах да се возя, и оранжерия в задния двор на мястото, където някога имало обор за крави (преди аз да се родя, но татко го помнеше добре).

– Знаеш колко тежък артрит има – казах аз. – Понякога вече се подпира на два бастуна вместо на един. Разходка до тук направо би го убила.

– Тогава може просто да ти дава проклетите картички – каза татко, но не хапливо, а по-скоро шеговито. Двамата с господин Хариган се разбираха добре. Татко се разбираше с всички в Харлоу. Предполагам затова беше добър търговец. – Бездруго прекарваш достатъчно време там горе.

– Няма да е същото – възразих аз.

– Нима? Защо?

Не можех да обясня. Разполагах с богат речников запас, благодарение на любовта ми към книгите, но нямах голям житейски опит. Знаех само, че ми е приятно да получавам картичките, очаквах ги с нетърпение, както и лотарийните билети, които винаги изтривах с късметлийската си монета, харесваше ми и надписът със старомодния му почерк: С най-добри пожелания от господин Хариган. Сега като се замисля, ми хрумва думата „тържествено“. Също както господин Хариган винаги си слагаше някоя от тънките черни вратовръзки, когато ме караше с колата до града, макар обикновено той да оставаше зад волана на практичния си форд да чете „Файнаншъл Таймс“, докато аз влизах в супермаркета, за да купя продуктите от списъка му за пазаруване. В него винаги фигурираха полуготови кюфтета и дузина яйца. Господин Хариган понякога изказваше мнението, че след като един мъж достигне определена възраст, може да се изхранва само с кюфтета и яйца. Когато го попитах коя е тази възраст, той отговори „шейсет и осем“.

– Когато един мъж стане на шейсет и осем, вече не се нуждае от витамини.

– Наистина ли?

– Да. Но го казвам само за да оправдая лошите си хранителни навици. Крейг, ти не поръча ли сателитно радио за колата?

– Да. – От компютъра на татко, защото господин Хариган нямаше компютър.

– Тогава къде е? Хващам само онова кречетало Ръш Лимбо.

Показах му как се пуска сателитното радио. Той завъртя копчето и мина през стотина станции, докато намери една с кънтри музика. Звучеше „Stand By Your Man“.

От тази песен все още ме побиват тръпки и предполагам, че така ще си остане до края на дните ми.

През онзи ден от единайсетата ми година, докато с татко седяхме на верандата и пиехме спрайт, загледани в голямата къща (точно така я наричаха жителите на Харлоу: Голямата къща, сякаш беше затворът „Шоушенк“), аз казах:

– Супер е да получаваш обикновена поща.

Татко изсумтя насмешливо.

– Имейлите са супер. И мобилните телефони. На мен те ми изглеждат като чудеса. Твърде малък си, за да разбереш. Ако беше израснал само с една телефонна линия, към която са вързани още четири къщи – в едната от които живее госпожа Еделсън, която не пускаше слушалката, – щеше да мислиш по друг начин.

– Кога ще ми купиш мобилен телефон? – През онази година задавах често този въпрос, още повече след като излязоха първите айфони.

– Когато преценя, че си достатъчно голям.

– Както кажеш, татко. – Мой ред беше да изсумтя насмешливо, което го разсмя. После каза сериозно:

– Съзнаваш ли колко богат е Джон Хариган?

Свих рамене.

– Знам, че е притежавал фабрики.

– Притежаваше не само фабрики. Преди да се пенсионира беше най-големият шеф в компанията „Оук Ентърпрайзис“, която имаше флотилия от транспортни кораби, търговски центрове, верига кина, телекомуникационна компания и кой знае още какво. „Оук“ беше една от най-големите компании на Борсата.

– На коя борса?

– На стоковата. Хазартната игра на богаташите. Когато Хариган продаде всичко, „Ню Йорк Таймс“ не просто писа за сделката в бизнес раздела си, а излезе с новината на първа страница. Този тип, който кара форд модел отпреди шест години, живее в края на черен път, плаща ти по пет кинта на час и ти изпраща лотариен билет от един долар четири пъти годишно, има повече от един милиард долара. – Татко се ухили. – А най-износеният ми костюм, онзи, който майка ти би ме накарала да даря на бедните, ако още беше жива, е по-хубав от костюма, с който той ходи на църква.

Всичко това ми се стори интересно, особено мисълта, че господин Хариган, който нямаше лаптоп, нито дори телевизор, някога е притежавал телекомуникационна компания и киносалони. Готов бях да се обзаложа, че дори не ходи на кино. Той беше от онези хора, които татко наричаше „лудити“, тоест хора, които (освен всичко останало) не харесват новите технологии. Сателитното радио беше изключение, защото той обичаше кънтри музика, но ненавиждаше многобройните реклами по WOXO – единствената радиостанция за кънтри, която хващаше радиото в колата му.

– Знаеш ли колко са един милиард долара, Крейг?

– Сто милиона, нали?

– Всъщност са хиляда милиона.

– Еха! – казах аз, но само защото ми се стори уместно да възкликна. Разбирах колко са пет долара, разбирах колко са и петстотин долара – цената на малкия мотоциклет втора употреба, обявен за продажба на Дийп Кът Роуд, за който мечтаех (напразно, разбира се). Имах и теоретична представа колко са пет хиляди долара, защото баща ми изкарваше толкова на месец като продавач в „Трактори и селскостопански машини Пармело“ в Гейтс Фолс. Редовно окачваха снимката на татко на стената като Продавач на месеца. Той твърдеше, че не е голяма работа, но аз знаех, че скромничи. Когато го обявяваха за Продавач на месеца, ходехме да вечеряме в „Марсел“, луксозния френски ресторант в Касъл Рок.

– Именно – каза татко и вдигна чаша за наздравица към голямата къща на хълма с многобройните стаи, повечето от които пустееха, и асансьора, който господин Хариган ненавиждаше, но използваше заради артрита и ишиаса. – „Еха“ е дяволски добре казано.

Преди да ви разкажа за печелившия билет, за смъртта на господин Хариган и за неприятностите с Кени Янко през първата ми година в гимназията в Гейтс Фолс, трябва да ви кажа как започнах работа в къщата на хълма. Стана заради църквата. С татко ходехме в Първа методистка църква в Харлоу, която беше единствената методистка църква в Харлоу. Преди в града имало и друга църква, в която ходели баптистите, но тя изгоряла през 1996 година.

– Някои хора празнуват появата на новородено бебе с фойерверки – каза ми веднъж татко. Тогава бях на не повече от четири години, но си спомням разговора добре, вероятно защото фойерверките ме заинтригуваха. – С майка ти обаче не се задоволихме с това и решихме да подпалим цяла църква, за да те посрещнем, Крейгстър, и какъв пожар само пламна.

– Не говори така – смъмри го мама. – Може да ти повярва и да вземе да подпали някоя църква, когато на него му се роди дете.

Двамата обичаха да се шегуват и аз се смеех дори когато не схващах шегата.

Тримата ходехме пеша до църквата, ботушите ни скърцаха по отъпкания сняг през зимата, през лятото новите ни обувки вдигаха облачета прах (който мама избърсваше с носна кърпичка преди да влезем), а аз винаги вървях, хванал татко с лявата ръка и мама с дясната.

Тя беше добра майка. Още ми липсваше ужасно през 2004, когато започнах работа при господин Хариган, макар да беше мъртва от три години. Сега, шестнайсет години по-късно, тя все още ми липсва, въпреки че ликът ѝ е избледнял в спомените ми, а снимките не ми го припомнят напълно. Вярно е онова, което се пее в песента за децата без майки: много им е тежко. Обичах татко и с него винаги сме се разбирали добре, но и в това отношение песента е много точна: има твърде много неща, които баща ти не разбира. Като например да направи венец от маргаритки, да ти го нагласи на главата на голямата поляна зад къщата и да каже, че днес не си обикновено момченце, а си крал Крейг. Като например да изпита задоволство, но да не го демонстрира бурно – с хвалби и тям подобни, – когато започнеш да четеш комикси за Супермен и Спайдърмен на тригодишна възраст. Като например да ляга при теб, когато се събудиш посред нощ от кошмар, в който те преследва Доктор Октопус. Като например да те прегърне и да ти каже, че всичко ще се оправи, когато някое по-голямо момче – Кени Янко например – те спука от бой.

В онзи ден имах нужда от такава прегръдка. Една майчина прегръдка в онзи ден можеше да промени много неща.

Да не се хваля, че съм започнал да чета на изключително ранна възраст, беше дар от родителите ми, благодарение на които бързо научих, че дори да имаш някакъв талант, това не те прави нещо повече от другите. Но в малките градчета всичко се разчува и когато бях на осем, отец Муни ме попита дали искам да прочета библейската притча на Семейна неделя. Възможно е да му се беше понравило необичайното естество на идеята; обикновено тази чест се падаше на някой гимназист или гимназистка. Въпросната неделя четох от Евангелието на Марк, а след службата отецът каза, че съм се справил отлично и че ако искам, мога да чета от Библията всяка седмица.

– Каза ми: „Ще ги води малко дете“ – обясних на татко. – Пише го в Книга на пророк Исаия.

Баща ми изсумтя, сякаш не се впечатли особено. После кимна.

– Добре, стига да не забравяш, че ти си посланикът, а не посланието.

– А?

– Библията е Словото Божие, а не Словото на Крейг, тъй че да не се главозамаеш.

Обещах, че няма, и през следващите десет години – докато заминах за колежа, където се научих да пуша трева, да пия бира и да свалям момичета – четях от Библията всяка седмица. Правех го дори в най-тежките моменти. Отецът ми съобщаваше кой откъс ще чета една седмица предварително – дума по дума, както се казва. А на сбирката на Методистката младеж в четвъртък вечерта аз му носех списък с думите, които не знаех как да произнасям. Поради това навярно съм единственият в целия щат Мейн, който не само знае как се произнася Навуходоносор, но и как се пише.