Квантова нишка

ТРИ ГОДИНИ ПО-РАНО...

Ярката светлина е ослепителна. Отдушниците са твърде малки, твърде високо в облицованите с метал стени.

Трескава и замаяна, аз си заповядвам да продължа напред. Опитвам се да поправя положението. Стаята е гореща и задушна, прозорците гледат на изток. Не съм хапвала нищо.

Черното кафе от преобърнатата чаша образува локва около чинията с хлебчета и купичките сирене и масло. Каменният плот е омазан с червено. Кап, капе през ръба. Върху лепкавия под.

– Ох, господи, ох, господи...!

Чувствам се объркана и замаяна, на път съм да се пречупя. Грабвам още салфетки. Давам си сметка за очевидните уязвимости. Дори докато изпадам в паника. Същите като преди. Само да бях внимавала. Само да бях включила данните. Време. Сезон. Надморска височина. Географска ширина и дължина. Оберлихти. Стъклени прозорци. Метеорологични условия.

Няма уравнение. Няма алгоритъм, с който да предскажа какво да очаквам, когато изляза от лишеното си от сетивни възприятия ежедневие. Да бъда полезна, дружелюбна. Независимо какво се иска от мен. Или кога. Или как се чувствам.

Тук съм, за да служа. Няма нужда от заплахи с обичайните наказания. Безчестие, понижение, тежък труд, затвор.

– Господи, господи, по-бързо, моля те...

00:00:00:00:0

Стенният часовник отмерва още една минута. Хвърлям окървавените топки хартия в боклука. Поглеждам кървавата каша.

Не го бях очаквала, когато дойдох за назначението си... Точно преди 21 минути... Поглеждам през секунда към цифровия часовник, светещ в зелено между флаговете на страната и на Космическите въоръжени сили в техните стойки от полирано дърво... Снова насам-натам, в умивалника капе вода.

Четири минути, откакто пратих съобщението. Дик идва. Пътува насам.

– По-бързо, господи, по-бързо!

Сърцето ми тупти в ушите ми. Опитвам се да почистя, но само правя още по-голяма каша. Кръвта се просмуква през кърпата около дясната ми ръка, която притискам към тялото си като ранено крило. Плувнала съм в пот, треперя, зъбите ми тракат на пристъпи.

– Господи, ох, господи...

Най-простата задача. Безмозъчна отговорност.

Тъпо.

Услуга, която не изисква специален чин, подготовка или обучение. Изобщо не се замислих. Съгласих се с радост. Почувствах се поласкана, не се поколебах нито за миг. Всъщност сама изявих желание да я извърша.

Тъпо!

Нито една услуга не остава ненаказана. Също като с доброто дело. Най-добрите намерения те вкарват в беда. Не го бях предвидила. И сега седя зад заключената врата, очаквам и се ослушвам за Дик.

Почиствам онова, което можех да предотвратя, ако не бях в спящ режим. Да не се бърка с безопасен режим. Не бях в него.

1.

3 ДЕКЕМВРИ 2019

ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ ЦЕНТЪР НА НАСА

В ЛАНГЛИ

ХАМПТЪН, ВИРДЖИНИЯ

Не зная кога точно вековният тунел е бил запечатан като гробница.

Най-вероятно по същото време, когато е започнал да се появява с дребен шрифт като невзрачна дреболия в сервизните карти, които никой не поглежда. Задръстена с тръби за пара под налягане и други подобни, частта от тунела, означена като 1111-А, в някакъв момент е получила кодовото име Жълтата подводница.

– Името никога не е било обявявано публично – обясних на майор Фран Лейси от полицията на НАСА, която се тътреше нещастно зад мен в полумрака по стръмните стъпала. – Вероятно се е появило в средата или края на седемдесетте – добавих, сякаш тя изобщо ме слушаше или ѝ пукаше. – До това заключение стигам, ако взема предвид всички данни.

В отговор получих мълчание, също като преди. Обърнах се и я погледнах, макар напълно да си давах сметка, че няма да проговори. Помислих си, че бих могла да се радвам на мълчанието ѝ, докато продължава. Само дето не се радвах. Беше ми кофти за нея. Но това не означаваше, че ще ѝ дам повече свобода. В никакъв случай.

– Иначе казано, през Тъмните векове, когато си се появила на този свят. А тогава дори НАСА не е имала представа какво предстои. Ако са знаели, сега нямаше да имаме проблема, който се опитвам да те накарам да решиш колкото се може по-скоро.

Отново замълчах в очакване на отговор, който така и не дойде. Краката ни бавно стъпваха по бетонните стъпала със стоманени предпазни ръбове, боядисани в крещящо жълто. Спускахме се по няколко и спирахме на всяка секунда-две, а около нас ставаше все по-топло и задушно. Имах чувството, че се намираме в разгара на лятото, а не по средата на зимата; и двете непрекъснато прочиствахме гърлата си и се потяхме.

– Предполагам, че вината е на някой тъп системен инженер или член на разузнавателната общност. Във всеки случай фен на „Бийтълс“ и следователно някъде от времето след шейсет и осма година. – Продължавах да засипвам Фран с информация, която изобщо не я интересуваше точно сега.

Говорех непрекъснато в ритъм със спускането ни. Стъпките ни отекваха. Последваха една-две паузи, подчертани от раздразнените ѝ въздишки и кашляне. Те ме караха да се обръщам назад и неизменно я заварвах същата, каквато и предишния път, показваща ми шеговито два средни пръста, както правеше обикновено. Но не точно. Защото ви казвам, нищо тук не изглеждаше забавно за легендарното ченге, прочуто с това, че не се страхува от нищо.

Фран беше командирована за постоянно към нас от полицейското управление на Хамптън и се занимаваше с разследвания за Службата за сигурност на НАСА в Лангли. Или иначе казано, тя беше към нашата полиция, състояща се от около 70 униформени лица и дузина специални агенти, всички въоръжени и заклети да гарантират сигурността и да налагат закона в кампуса. Освен това ръководеше съвместните морски, авиа­ционни и криминални екипи на Хамптън и НАСА. Както и мобилните ни екипи за реагиране, отряда за борба с безредици и специалния отряд.

Освен това осигуряваше охрана за посещаващите ни важни клечки. И координираше нещата с военната полиция от военновъздушната база в Лангли, която беше отделена от нашия център от охраняван портал и висока два и половина метра ограда с бодлива тел отгоре. С две думи, Фран не беше от онези, които можеш да подминеш, да пренебрегнеш без уважение или да подцениш. Това не означаваше, че бях готова да ѝ помогна, като ѝ предложа съчувствие или и най-малък намек, че тайно се тормозя, че съм я подложила на това изпитание. Или на някое друго. Но ако наистина бях неин разследващ партньор и най-близък съюзник и приятел, то най-лошото, което можех да направя, беше да отстъпвам пред проблема ѝ. Подобно нещо би било себично и опасно. А в най-лошия случай – и катастрофално.

– Ще приема профанните ти знаци за да. Справяш се добре – казах в отговор на последния ѝ двоен жест. Безсмислено беше да го приемам лично точно сега, когато беше напрегната до максимум.

– Млъквай – успя да изпъшка тя. За щастие сегашната ѝ грубост беше напълно предсказуема и до голяма степен нямаше нищо общо с онова, което беше тя през останалото време.

Екстремното безпокойство, колкото и да е потискано, рядко прави човек по-отзивчив или по-приятен. Тъмната ѝ коса беше полепнала по намръщеното ѝ чело под килнатата каска, предпазните ѝ очила непрекъснато се запотяваха. Беше забила поглед в носовете на ботушите си и пристъпваше предпазливо надолу по клаустрофобичния прашен кладенец, който досега беше избягвала като чума. И щеше да избегне и сега, ако зависеше от нея. За щастие не зависеше. Дори и да беше по-висшестояща от мен. Технически погледнато.

– Причината да го знам, естествено, е в това, че техният прочут албум със същото име е излязъл тогава – отговорих аз на въпроса, който тя не ми беше задала. – „Жълтата подводница“. Всички живеем на нея. Тя е метафора на космическия кораб Земя, нали така? Което е много подходящо, като се има предвид какво има тук долу, както ще видиш скоро. – Продължих напред, сякаш изобщо не забелязвах страха ѝ от затворени неща.

Включващи пещери, ортопедичен гипс, метро, предпазни колани, белезници, бункери, подводници и най-вече тунели. Не че аз самата бях безчувствена към подобни неща. Но по отношение на фобиите ѝ аз бях неин поддръжник. А това означаваше, че не бях доволна от отказа ѝ да ме следва по същия път, по който бях минала вчера, докато провеждах рутинен анализ на мрежата в Жълтата подводница. Много важен тест. Всъщност критичен в светлината на сегашните обстоятелства, а Фран не искаше да има нищо общо с това. Беше престанала да отговаря на съобщенията и обажданията ми по темата. Клинчеше. И аз работех без нея.

И после случайността ми даде перфектна възможност да дам на Фран още един шанс. Точно преди 22 минути получих сигнал от един от сензорите за движение на въздушните люкове на 1111-А. Направих на Фран предложение, на което тя не можеше да откаже пред целия директорат на центъра и високопоставените му гости, сред които шефовете на Службата за сигурност на НАСА и на полицията на Хамптън.

И най-вече пред бившия ми шеф генерал Дик Мелвил, командващия на Космическите сили. Потърках с безпокойство палеца и показалеца на дясната си ръка. Усетих белега. Спомних си как той беше направил същото само няколко часа по-рано, когато го срещнах на брифинга и той ми стисна ръката. Провери палеца ми за онази характерна стара рана, проследи неравната ѝ топография като някакво клеймо. Толкова неуловимо, че още не бях сигурна, че го е направил нарочно.

Въпреки това изпитах силното чувство, че съм оглеждана внимателно, а и той също реагира странно, когато се задейства алармата от детектора на движение. Странно, защото изобщо не реагира. Просто стоеше като статуя, докато се извинявах многословно и обяснявах пред всички, че двете с Фран трябва да реагираме незабавно на сигнала.

Най-ироничното беше, че самата уязвимост, за която говорех, имаше възможен проблем. Сигурността на Жълтата подводница може би беше нарушена. Точно сега. В реално време.

– При други обстоятелства щях да си помисля, че си го замислила нарочно – беше успяла да се пошегува Фран пред височайшата ни аудитория.

Реакцията ѝ беше опит да ми го върне заради това, че не ѝ оставих друга възможност, освен да реагира открито и разумно на нещо, за което тя самата моментално и ирационално беше решила, че е пълно губене на време. Беше хваната натясно, раздразнена и нямаше абсолютно никакво желание да ме последва, въпреки че не го показа с нищо. Е, най-сетне щеше да слезе с мен долу, независимо дали тревогата ще се окаже фалшива, или не.

След малко Фран щеше да открие какво точно има в онази зазидана част от тунела, минаващ на около петнайсет метра под сгради 1110 и 1111. И щеше да вземе присърце предупрежденията ми за двете невзрачни предвоенни правителствени сгради при външната граница на кампуса, в които се намират телекомуникационните, оперативните и електромагнитните лаборатории на НАСА. Както и още нещо.

Именно това „още нещо“ тя трябваше да разбере напълно и интуитивно. В противен случай нямаше начин да проумее защо тази отдалечена част на кампуса не е просто изложена на опасност. Лично според мен тя беше по-уязвима от всички центрове и обекти на НАСА, взети заедно, когато имаме избухливата химия на сегашния ни политически хаос в комбинация с местните метеорологични и географски обстоятелства.

Фран трябваше да разбере какво трябва да следи, ако не иска Трета световна война. Защото мен сигурно няма да ме има, за да ѝ кажа. Ако всичко минеше добре, нямаше да ме има, за да кажа на когото и да било.

00:00:00:00:0

И после какво? Кой щеше да попречи на майор Лейси да се превърне в пълна страхливка?

Подложена на пристъпи на паника, при които тя свършва свита на кълбо, на носилка или изнасяна от пожарникари по стълба. Не че аз имах някакво магическо докосване или цяр. Просто от самото начало се бях досетила, че когато тя започне да се разпада, най-доброто лекарство е да говоря непрекъснато.

Да я засипвам с информация, да я разсейвам и да не ѝ позволя да бъде засмукана в онзи неин парализиращ водовъртеж на страха. Винаги работеше безотказно, когато работата ни поставяше в непоносими за нея среди. Тоест в повечето.

– Мисли за него като за червеева дупка, водеща в...

– Дупка, дрън-дрън!

– ... в паралелна вселена, която тъмната материя отчаяно се опитва да овладее. – Със същия успех можех да говоря и на извънземен език. Погледнах назад към нея. – Добре ли се справяш?

– Стига си ме питала! – Останала без дъх и на няколко стъпала зад мен, с всяка следваща секунда тя ставаше все по-спечена и сприхава.

Но аз нямах намерение да ѝ позволя да побегне. Макар да я вбесявах, продължих да правя най-доброто, за да съм сигурна, че няма да остане без дъх, да прегрее, да изпадне в алергичен шок или дявол знае в какво. Приемах за истински прогрес фак­та, че тя поне не слизаше по стъпалата по задник. Защото наистина съм я виждала да го прави, когато е уплашена, че ще изгуби почва под краката си.

Но засега не беше чак в толкова лошо състояние. Но се намираше доста близко до него. Взираше се в металните носове на ботушите си, без да поглежда накъде върви. Без да ѝ пука къде отива и защо. Без да ѝ пука за нищо, освен за това на какъв стрес е подложена. Като гледах физиономията ѝ и начина, по който се беше вкопчила в парапета, имах чувството, че едва ли не се спускаме в ада на Данте.

„Ти и твоите фобии. Какво ще стане, когато си отида?“

– Ох, господи, ох, господи... – Думите се отронваха сами от устата ѝ. – Само и ти не започвай! – Мъчеше се да преодолее чувството, че пропада и че стените се сключват около нея, за да я смажат.

– Не започвам. Ами ако го бях направила? – Гласът ми отекна в тунела и аз спрях и се обърнах към нея. – Виж, Фран, знам, че ненавиждаш всичко това, но то е за собственото ти добро. И няма да позволя да се измъкнеш.

– Върви по дяволите! – яростно отвърна тя. Подсмърчаше, очите ѝ се бяха зачервили от алергиите, които започваха да се проявяват, не можеше да схване важността на онова, което ѝ казвам.

И не защото беше ужасно напрегната и обхваната от клаустрофобия, което си беше самата истина. Проблемът беше, че тя не искаше да приеме причината да настоявам за подробно обяснение на онова, с което се занимавам тук. Не просто Сграда 1111, а същността на науката и контролирането в тази епоха на хибриди и синтези, в която всичко става все по-обвързано и преплетено. Само че тя не проявяваше интерес към това, и то не само сега.

Фран не искаше да приеме факта, че никога не съм планирала да оставам завинаги тук. В един момент тя щеше да поеме нещата от мен, независимо какви са чувствата ѝ. „Реалността се случва, Систо“, както казваше сестра ми Карме. Само че тя не използваше думата реалност.

А Систо е тайното ѝ име за мен, което тя използва от зората на времето, както обичам да казвам. Хитроумен хибрид от сестра и Калисто – нашите работещи в НАСА родители бяха кръстили дъщерите си близначки на две от луните на Юпитер. Макар че Карме (което може да се произнесе и като карма) е спътник с неправилна форма, докато моят е втората по големина луна след Ганимед. Иначе всички ме наричат Кали. А Карме си е Карме, освен ако не го произнасят неправилно като Карм. (Да не се бърка с шарм, ако случайно не сте срещали моята огнена сестра, която не прилича особено на мен.)

Последния път, когато се видяхме, тя ме накара да се закълна, че ако всичко мине според очакваното, няма да зарежа мама и татко, Лангли, Фран или някой друг. Оттогава правех планове и се грижех за каквото мога, защото статистически имаше шанс 50 на 50 двете с моята близначка, която е пилот на изтребител, да бъдем повикани обратно в Хюстън. Интуитивно смятах, че шансовете са по-големи, и подозирах, че до Нова година ще сме се установили за дълго в Тексас.

Може би в онзи крайезерен квартал, който ни харесваше толкова много и си фантазирахме как ще си вземем малка лодка. Намираше се на по-малко от петнайсет минути път от Космическия център „Джонсън“, стига трафикът да не е натоварен. Но онова, което винаги съм мечтаела за себе си, не беше нещо, за което двете с Фран бихме могли да говорим с лекота точно сега, когато бъдещето ми беше на път да се осъществи. Никога не бяхме обсъждали какво предстои.

– ... А после през седемдесет и пета правителството за първи път решило да използва оптични кабели и да свърже компютрите в мрежа – продължавах да говоря, докато се спусках по следващото стълбище. – Това се случило в секретния обект на ВВС в Колорадо Спрингс. Шайен Маунтин, последната ми честна работа, както винаги казваш.

Допреди три години бях капитан от военната полиция и отговарях за киберразследванията в онова, за което мисля като за Пещерата на прилепите на Северна Америка, обекта Шайен Маунтин, построен на около шестстотин метра под земята, за да издържи на ядрена атака. Това обяснява защо имам информирано мнение за мъдростта да се използва сервизен тунел за тестване на фиброоптични телекомуникации. Но всички решения от добрите стари времена на „Бийтълс“ и Студената война са били взети много преди да се родя.

Иначе щях да имам много за казване за евентуалните рис­кове от създаването на мрежа за квантово разпределение на ключовете на подобно място. И после прокарване на кабели от нея до суперкомпютрите в наскоро открития Изчислителен изследователски център „Катрин Джонсън“, кръстен на жената-компютър, която изчислявала буквално наум траекториите на първите ни космически полети.

Нищо в показаната по новините церемония с прерязване на ленти не намекваше за свръхсекретната важност на ИИЦ. Ако зависеше от мен, щях да извадя от микса 1111-А, Жълтата подводница. Щях да забраня инсталирането на телекомуникационни кабели, разпределителни кутии и всякакво друго оборудване в този или в който и да било друг сервизен тунел.

И в най-разсеяния си ден не бих одобрила наличието на преки връзки, пренасящи високоскоростни данни в затворено подземно пространство, пълно с гризачи, влечуги и посещавано от всякакви сервизни техници.

00:00:00:00:0

Тормозена съм от отвличащи вниманието неща и знам как да ги блокирам. Всичко щеше да е отлично, ако не беше избраният момент.

Изправена срещу най-лошата новина в живота ми секунди по-рано. Мислите ми са изцяло заети от нея, тайно съм в смут и ми е лесно да забравя, че съм била променена. Вече съм отвикнала от слънцето, луната и небето извън дълбоката ми каменна катакомба. Прекарвам безкрайни часове без чист въздух. Никога не виждам прозорци, атриуми, куполи. Нямам стая с изглед към добрата Земя, за която копнея. Само инструментални дисплеи и компютърни екрани в почти пълен мрак.

Изпълнявам инструкциите, докато се подготвям за върховната мисия. Да спра немислимото, преди мисълта да приеме форма. Денонощно по горещи дири и техните сигнатури. Душа навсякъде за сигнали. Всички водят до това защо имах онази неприятност с ножа – онзи с дървената дръжка и дългото едностранно острие.

Като къртица съм, с насълзени очи, не виждам добре на ярката светлина. Бързаща и объркана. Уплашена и съкрушена. Хваната неподготвена, не го чувствах, докато не се случи. Кръв навсякъде. Лутам се насам-натам, побъркана като малко умиращо подземно съзнание. Само дето не умирам.

Покрусена, откачена, но не смъртно ранена. Не физически. Опитвам се да почистя всичко преди някой да види глупостта, която съм направила.