Армада

1.

25 март 1587 г.

Близо до Плимът, Англия

Робърт Вариан се промъкваше през старото гробище, протегнал ръце в мрака, докато криволичеше през лабиринта от гранитни и варовикови плочи. Свистенето на вятъра в дърветата изпълваше ушите му и той не за първи път усети да го побиват тръпки на безпокойство. Местните йомени без съмнение щяха да патрулират за дезертьори и предвид късния час, щеше да му е трудно да обясни защо е толкова далеч от пристанището.

Робърт вдигна очи към тъмните очертания на църковния шпил отляво и го проследи до самия му връх. Над него облаците препускаха по небето призрачно бели и разсейваха светлината на намаляващата луна. Той потърси пролука в редиците им и като видя една да се приближава, бързо наведе очи към земята. Миг по-късно лунната светлина засия през пролуката, огрявайки древните камъни. Тогава Робърт го видя на по-малко от десетина фута пред себе си. После тъмнината отново го погълна и той продължи да се препъва напред.

Протегнатата му ръка докосна студеното каменно изваяние и той заопипва бавно нагоре по извивката на едно ангелско крило. Намери рамото на статуята в човешки ръст, която се бе привела опечалено над един надгробен камък. Проследи ръката ѝ и спря, когато стигна до дланта на ангела. Това беше третото му идване от пълнолунието насам, а предишните бяха завършвали с разочарование. Пръстите му опипаха дланта на ангела и той се усмихна с облекчение, щом усети предмета, уловен хлабаво в нея. Беше малко дървено разпятие, грубо, сякаш набързо издялано. Робърт се озърна инстинктивно през рамо. Нито видя, нито чу нещо сред мрака и вятъра, и бързо върна разпятието в ангелската длан.

Тръгна към църквата, протегнал отново ръка пред себе си, докато не докосна северната стена. Обърна се на изток и излезе от църковния двор в полята оттатък. Погледът му бе привлечен от тъмната грамада на едно възвишение отпред, зад което облаците се скриваха, за да се появят после отново. Това беше пръстена могила, създадена от човешки ръце, а върху нея някакъв отдавна забравен народ бе построил примитивно каменно укрепление, сега в развалини. Робърт се заизкачва по склона и вятърът задърпа пътническото му наметало. Щом стигна до върха, спря. Пред него имаше порутена стена и той пристъпи на завет до нея. Воят на вятъра в ушите му отслабна.

– Sumus omnes. Всички ние сме – каза той в мрака на латински, език, който бе научил на младини и който се знаеше от всички образовани люде.

– In manu Dei. В Божиите ръце – дойде отговорът и Робърт се усмихна, познал този дълбок баритон.

Пристъпи напред и бе посрещнат от тъмния силует на нисък, набит мъж.

– Добра среща, отче – каза той.

– Робърт, ти ли си? – попита свещеникът.

– Да, отче – отвърна Робърт и посегна да хване ръката му.

– Не очаквах...

– Идвам от Плимът – обясни Робърт, като пропусна да спомене защо е бил на пристанището, понеже знаеше, че това ще ядоса отеца.

Той познаваше отец Блекторн от близо трийсет години, още откакто бе дошъл да живее в Бриксам на дванайсетгодишна възраст. Това бяха ужасни времена за Робърт, нов живот далеч от родния му дом в Дърам. От самото начало отец Блекторн беше станал негов приятел и момчето се бе вкопчило в сигурността на свещеническото постоянство, използвайки го като полярна звезда за ориентир в разбития си свят.

По-късно, когато момчето порасна, свещеникът стана негов изповедник. Робърт рядко имаше възможност да изпълнява това свещенодействие като моряк, защото прекарваше дълги месеци в плаване, но отдавна бе запаметил редицата от тайни места за среща, които се сменяха с изгрева на всяка нова луна, и тайните пароли, използвани от свещеника. Именно това знание го беше довело при плачещия ангел в гробището на църквата „Свети Михаил“ на по-малко от две мили от Плимът и могилата зад нея, която се бе превърнала в място за богослужение на католиците.

– Ще изслушаш ли изповедта ми, отче? – попита Робърт и коленичи.

Свещеникът кимна, извади от джоба си един епитрахил и целуна дългата тясна ивица плат, преди да я окачи на врата си. Протегна ръка, за да я сложи върху главата на Робърт, а после започна да напява на латински. След няколко минути Робърт се изправи с успокоена съвест.

– Виждал ли си родителите ми? – попита той.

– Да – отвърна свещеникът, като се чудеше дали младежът наистина смята семейство Вариан за свои родители. – Няма и два месеца оттогава. Добре са.

Робърт кимна, зарадван да чуе някакви новини. Бриксам беше само на двайсет мили от Плимът, но той не се бе прибирал вкъщи близо година, възпрепятстван от кариерата си, а сега и от призива на своя покровител. Приемният му баща, неговият чичо, Уилям Вариан, беше местен търговец от благороднически род. Преуспял човек, той поддържаше бизнеса си печеливш, като криеше католическата си вяра и за пред хората се придържаше към преобладаващата протестантска религия. Това беше опасна тайна, защото католиците бяха свързани с толкова много заговори за свалянето на протестантската кралица Елизабет, че вярата им се смяташе за синоним на измяна и чуждо влияние.

Уилям Вариан оставаше лоялен разколник – католик, който въпреки това твърдо подкрепяше кралицата. Той бе насадил тази вяра у Робърт още откакто прие момчето в дома си. Кралица Елизабет не принадлежеше към тяхната религия, но беше англичанка и твърдо бранеше английската независимост от чуждите сили, спотайващи се оттатък Ламанша. Само поради тази причина Уилям Вариан беше възпитал Робърт да ѝ е винаги верен.

– Наближава полунощ – каза отец Блекторн. – Трябва да се подготвя за месата.

– Други ще дойдат ли? – попита Робърт.

– Не много, опасявам се – отвърна свещеникът. – Все повече хора се извръщат от истинската вяра и поемат по пътя на кралицата еретичка, да гори в ада дано.

В Робърт се надигнаха инстинктивни думи в защита на Елизабет, но той запази мълчание. Знаеше, че отец Блекторн не споделя неговата лоялност.

– Тази нощ ще се моля за душата на кралица Мария Шотландска – каза тъжно свещеникът.

Робърт кимна, почувствал отново болката от загубата ѝ. Мария Стюарт беше следващата в редицата за наследяване на трона след Елизабет и коронацията ѝ би могла да промени всичко в неговия живот.

Решението му да остане католик се дължеше не само на вярата, но и на нещо по-дълбоко. За Робърт това беше единствената останала връзка с миналото му – минало, от което никога не би могъл да се отрече и което трябваше да крие. Тази потайност му беше струвала скъпо, защото, без да се позовава на рожденото си право, той бе принуден да се оправя в света без покровителства или титли.

Шумът от нечие приближаване накара Робърт да се завърти и ръката му посегна мигновено към дръжката на рапирата.

– Sumus omnes – чу той и отговори с втората част на паролата.

Трима души се показаха иззад стената – мъж с вид на ревностен вярващ с жена си и малката си дъщеря. Минути по-късно ги последва втора група, а после и трета.

С настъпването на полунощ започна месата. Отец Блекторн я водеше, застанал зад голяма плоска скала, която му служеше за олтар, докато паството му бе коленичило на осеяната с камъни земя.

Вятърът виеше и буйстваше около тях, отнасяйки думите на свещеника, но всички знаеха добре проповедта. Докато облаците препускаха над главите им, малката група потвърждаваше отново вярата си, изричайки забранени слова в мрака.

*

Корабната камбана удари шест пъти и Хенри Морган погледна на изток към напъпващата зора. След минути щеше да се развидели и той използва бледия светлик, за да огледа плавателните съдове, пуснали котва около „Възмездие“ в плимътското пристанище. Имаше общо шестнайсет кораба и седем лодки, внушителна флота, и Морган усети как сърцето му се преизпълва с гордост при тази гледка, не на последно място, защото собственият му кораб бе един от най-внушителните сред тях. „Възмездие“ беше галеон от новия „бързоходен“ клас, без предна и задна надстройка, което правеше профила му гладък като копие. С водоизместимост 450 тона и екипаж от двеста и двайсет души, той носеше двайсет и две оръдия и беше бърз и повратлив боен кораб.

Морган погледна към флагмана „Елизабет Бонавентура“, който стоеше на котва наблизо. Той беше един от четирите галеона, предоставени за сегашното начинание от кралицата, и командирът, Франсис Дрейк, го беше взел за себе си. Морган потърси Дрейк на палубата, надявайки се да го зърне. Той въплъщаваше всичко, в което Морган вярваше – твърдото протестантство и непоколебимата вярност към кралицата и страната. Но корабът гъмжеше от хора и на палубата, и по вантите, така че бе невъзможно да различи един човек между тях.

Той погледна оттатък флагмана към останалата част от флотата. Всички кораби стояха на котва и се поклащаха леко, а слабото придърпване на отлива ги държеше успоредни един на друг. Морган гледаше как местни рибари сноват с лодките си между гигантските бойни кораби и екипажите си разменят непринудени поздрави – мъжете в края на вахтата си подвикваха на рибарите, чийто ден тепърва започваше. Той усети нечие присъствие до рамото си, обърна се и видя, че до него стои Томас Сийли, помощник-щурманът.

– Щурманът върна ли се вече? – попита Морган.

– Не, капитане, не още – отвърна Сийли.

Морган кимна, прикривайки раздразнението си зад неутрална физиономия. Предобедната вахта щеше да започне след по-малко от час, а Вариан беше вахтеният офицер.

Допреди четири дни, когато кралската флотилия пристигна в Плимът от Дувър, Морган го познаваше само по репутация. Вариан беше от хората на Джон Хокинс, наскоро повишен в търговски капитан. Син на дребен благородник, той си беше пробил път нагоре в йерархията, пътувайки по най-тежкия търговски маршрут, трансатлантическия триъгълник – текстил от Европа за Африка, роби от Африка за Америка и захар, тютюн и памук от Америка за Европа, и бе добре известен с морските си умения.

„Възмездие“ принадлежеше на Джон Хокинс, ковчежника на флотата. Той бе настоял Вариан да е щурман в предстоящото пътуване и Морган охотно се съгласи, с ясното съзнание, че екипажът му ще извлече полза от неговия опит. Новият щурман бе постъпил на „Възмездие“, но през последните три нощи все искаше разрешение да отиде на бившия си кораб, за да се увери, че всичко ще бъде наред по време на отсъствието му. Първите две сутрини се беше връщал по средата на сутрешната вахта, около шест часа. Тази заран обаче закъсняваше и Морган се зачуди дали това се дължи на неподчинение, или просто на безразличие.

– Лодка се приближава вляво на борд – извика един наблюдател и Морган погледна към бързо движещия се съд. На носа му стоеше Вариан. Когато се изравни с кораба, той извика, за да поиска разрешение да се качи на борда. Бързо го получи и се покатери по въжената стълба до главната палуба тъкмо когато слънцето най-после се подаде над източния хоризонт. После се отправи към квартердека. Корабната камбана удари седем пъти.

– Надявам се, че на борда на „Дух“ всичко е наред, господин Вариан – каза Морган, изучавайки отново мургавото, обветрено лице на щурмана. Вариан беше висок, слаб мъж, с тесни рамене и кръст. Очите му шареха като на опитен моряк, постоянно проверяваха и препроверяваха кораба около него.

– Да, благодаря, капитане – отвърна Робърт. – Няма да има нужда да се грижа повече за него.

– Добре – отсече капитанът и се обърна пак към флагмана. – Трябва да отида на „Елизабет Бонавентура“ за капитанско съвещание с Дрейк. Погрижи се по време на вахтата да бъдат сменени брамселите.

– Тъй вярно, капитане – отвърна Робърт и се отправи към десния фалшборд. Там към него се присъедини Сийли.

– Бях на пристанището снощи – заяви направо Сийли – и попаднах на „Дух“ в южния му край.

– Не знаех – каза Робърт, без да извръща глава, моментално застанал нащрек.

– Попитах за теб – продължи Сийли, – но щурманът каза, че току-що си слязъл на брега да се видиш с някакъв местен търговец и няма да се върнеш преди полунощ.

Робърт кимна, благодарейки мълчаливо за бързата съобразителност на приятеля си Тобаяс Милър, щурмана на „Дух“. Беше работил с него над десет години и го бе поискал за свой щурман, когато му дадоха командването преди шест месеца. Робърт не се беше връщал на „Дух“, откакто го назначиха на „Възмездие“, и макар че Милър не знаеше тайната му, отлично разбираше, че ако капитанът му е използвал „Дух“ като извинение да слезе на брега, той би му служил най-добре, като подкрепи тази лъжа.

Сийли изчака Вариан да даде още обяснения за отсъствието си, но щурманът продължи да се взира мълчаливо през борда на кораба. Помощник-щурманът подозираше, че Вариан е слязъл на сушата да се види с някоя жена, може би омъжена за друг флотски офицер, или пък е замесен в някакво друго закононарушение, което изисква подобна секретност. Така или иначе, на Сийли не му харесваше мисълта, че един от офицерите във флотата може да е опетнен. Той вярваше, че предстоящата мисия, нападение срещу испанската флота, им е възложена свише и за да победят, сърцата на всички мъже във флотата трябва да са чисти.

Бабата и дядото на Сийли бяха превърнати в мъченици от кралицата католичка Мария Тюдор, известна завинаги на протестантите като Кървавата Мери, която бе лишила фамилията от титлата и богатството ѝ. Макар че Елизабет възстанови титлата на семейство Сийли, след като се качи на трона, богатствата и имотите им си бяха отишли завинаги. Сега Сийли беше твърдо решен да отмъсти за убийството на предците си, като понесе Божието дело и вярата си в битка срещу омразните испански католици и онзи антихрист краля им, Филип II, бивш съпруг на Кървавата Мери.

Той погледна пак към Вариан. Бог в Своята мъдрост го беше поставил на борда на „Възмездие“ за предстоящата битка, когато всеки мъж във флотата щеше да е воин на протестантската вяра. Щом Бог бе избрал Робърт Вариан, призна Сийли, значи той самият сигурно греши за новия щурман.

Корабната камбана удари осем пъти и боцманът Шоу извика за смяна на вахтата.

– Съберете мъжете на главната палуба, господин Сийли – каза Робърт, нетърпелив да започне деня, – и наредете да свалят брамселите.

– Слушам – отвърна Сийли. Закрещя заповеди, които предизвикаха тропот на боси крака по дъсчените палуби, докато из цялата флота започваше предобедната вахта.

Робърт гледаше как мъжете се закатериха по вантите, а Сийли ги насочваше от главната палуба. Помощник-щурманът беше млад мъж, още нямаше двайсет и две години, но социалното му положение му даваше вродена увереност, която се отразяваше в непринудения начин, по който командваше хората. Робърт също беше развил подобен стил на командване, макар че неговият беше граден в продължение на години в морето и опитът и уменията му печелеха уважението на всеки екипаж, с който служеше. Времето, прекарано по триъгълния търговски маршрут, също така бе привлякло към него вниманието на Джон Хокинс и преди шест месеца Робърт най-после получи заслужения с труд капитански пост.

Сега той беше отново щурман, макар и на един от най-хубавите кораби в английската флота. Това го накара да се зачуди за пореден път колко ли различен щеше да е животът му, ако истинският му произход не бе опетнен и можеше да го разкрие. Тогава би станал капитан години по-рано, и то без съмнение на галеон, а не на търговски кораб. Въпреки всичките си умения в корабоплаването и опита си в боя като капер той никога не беше командвал в битка. Капитан Морган, от друга страна, макар и по-млад от него, беше плавал с Дрейк, когато английската флота нападна испанските колонии в Карибско море преди две години. Това беше тежка кампания и макар че Робърт бе огорчен, задето никога не е имал такъв шанс да се докаже, уважаваше правото на Морган да командва.

Вестта, че испанците подготвят голяма завоевателна флота, беше стигнала до ушите на всеки в Англия и корабите около „Възмездие“ бяха събрани, за да поемат отново срещу врага, макар че този път нападението щеше да се състои в испански води. Това беше дързък риск. Достоен за Дрейк, помисли си Робърт, и се загледа към флагмана. Веднага забеляза лодката с капитана да се връща към „Възмездие“. Вълнението върху лицето на Морган личеше дори от разстояние и Робърт се втурна към планшира. Лодката спря до него и капитанът се качи на борда.

– Господин Вариан – извика той, като се отправи към кърмата, – явете се в каютата ми.

Робърт се спусна бързо по стълбите от квартердека на главната палуба и сви назад към кърмата. Вървеше бързо, заобикаляйки моряците в претъпканото пространство под квартердека, като се прегърбваше леко поради ниския таван. Във въздуха се носеше миризма на варено месо и немити мъжки тела, а сред всичко това Робърт можеше да долови вездесъщата смрад на трюмна вода. Видя пред себе си, че капитанът вече е влязъл в каютата си в юта. Спря се до вратата и почука. Приглушен глас му каза да влезе.

Каютата беше малка, но спретната, с койка от едната страна, скрита зад завеса. Откъм кърмата, под прозорците, стояха маса и един-единствен стол. Капитанът беше разчистил масата и сега разстилаше отгоре ѝ навигационни карти, като оглеждаше всяка, преди да свали следващата от рафта.

– Лисабон – каза той, без да вдига поглед. Ясно се виждаше вълнението му.

– Кога? – попита Робърт и пристъпи по-наблизо да види картите, които вече познаваше кажи-речи наизуст.

– Ако вятърът се задържи така, ще отплаваме с отлива утре – отвърна капитанът. – После ще заемем позиция край онова дяволско свърталище, за да сме сигурни, че ескадрите на флотата им няма да се обединят.

Робърт кимна и множество мисли нахлуха в главата му едновременно, включително безбройните задачи, които трябваше да бъдат свършени преди утре заран. Допреди четири дни той беше като всеки друг търговец в Плимът – напълно съзнаваше растящата заплаха от най-голямата империя на епохата, но не беше засегнат от нея. А сега стоеше рамо до рамо с мъжете, които щяха да се изправят срещу Голиат.