Черният списък

Пролог

Не беше нужно да е тактически гений, за да избере мястото. Хората са създания на навика и някои са по-отдадени на него от други. Както изглежда, счетоводителите подхождаха особено монашески към рутината си. Всяка година между 1 юни и 1 ноември Маркъс Бойкин живееше в планинската си къща в Стар Вали Ранч, Уайоминг. Стар Вали звучеше много по-привлекателно на купувачите на недвижими имоти от Източния и Западния бряг, отколкото предишното ѝ име Старвейшън Вали. Това беше анклав от богати пришълци в иначе селския западен Уайоминг, лепнат за планините като добре поддържан пръст на цивилизацията, пълен с къщи за милиони долари в част на света, обитавана от фермери и каубои.

Всеки понеделник, сряда и петък Бойкин ставаше рано и се качваше в сребристия си „Мерцедес G550“, за да измине осемдесетте километра до град Джаксън, който минаваше за местна метрополия. С летните си обитатели банкери и мениджъри на хедж фондове Джаксън спокойно можеше да съперничи на Хамптънс и беше единственото място наоколо, където човек можеше да си поръча изтънчена храна и бутилка вино за осемстотин долара. В града Бойкин пиеше лате и четеше „Уолстрийт Джърнъл“ в компанията на други сезонни жители от Ню Йорк, Гринуич, Бостън и Лос Анджелис. Три дни седмично той контактуваше лице в лице с реални хора, вместо да чака нетърпеливо приятелите му да коментират постовете му във Фейсбук. Вечерите в бистро „Рандеву“ бяха много по-вкусни и разговорите – по-стимулиращи от обичайното хранене сам на верандата, независимо колко живописна беше гледката от нея.

Шосе 89 минава от север на юг през тясната долина на границата между Уайоминг и Айдахо. Напояваните ливади покрай него лежат в сенките на суровите върхове на изток, издигащи се на три хиляди метра в небето, и по-полегатите склонове на запад. Малко на север от миниатюрното градче Алпайн пътят за Джаксън завива на изток покрай Снейк Ривър и продължава в планините на националния парк Бриджър-Тетън. В тази част от маршрута назъбените била на Тетън минават съвсем близо до пътя, подобно на грамадни круизни кораби покрай асфалтов кей. На три метра от добре поддържания път теренът е сред най-дивите в Континенталните щати и е дом на черноопашати елени, лосове и купища черни мечки. На Бойкин, който почти не беше докосвал оръжие през живота си, изобщо не му минаваше през ума, че 15 септември, първият ден на ловния сезон в Регион Джи на Уайоминг, тази година се пада в понеделник.

Предишния ден Джеймс Рийс беше направил преход по маршрут от другата страна на планината. Пътеката започваше недалеч от шосето по права линия, но се намираше на много километри път с кола. Повечето сезонни обитатели като Бойкин никога не бяха стъпвали в тези пущинаци. Макар да се намираше само на няколко часа път от колата си, Рийс спокойно можеше да се намира и в друг свят. Носеше лека раница с найлонов калъф за пушка, високоефективен камуфлажен екип на „Ситка“ и туристически обувки „Саломон“, които беше носил при безброй операции по целия свят. Ако вървеше из пущинаците на Уайоминг с традиционния снайперистки екип и тежка пушка, щеше да изпъква като човек, тръгнал в планината със смокинг, но с облеклото на ловец беше толкова невидим, колкото и човек с тъмносиньо сако на летище. Анонимният сигнал, който беше подал за бракониери южно от Джаксън, сигурно щеше да ангажира всички горски в района, но при малко вероятния случай да попадне на някой от тях разрешителното за лов в джоба му щеше да го представи като поредния ловец, излязъл за елени в най-оживения ден на годината.

Би могъл да върви през цялата нощ на фенер или да вземе уреда си за нощно виждане, но искаше да стигне на мястото преди да е мръкнало. Нямаше смисъл да си изкълчва глезена или нещо по-лошо на този суров терен, а и изгаряше от нетърпение да започне. Беше изучил стотици пъти топографията на карти и сателитни снимки, но въпреки това тръгна два дни по-рано, за да е сигурен, че на място всичко изглежда така, както и от отгоре.

Теренът беше стръмен и висок. Нямаше значение в колко добра форма си на морското равнище, две хиляди и четиристотин метра надморска височина си бяха сериозна разлика. Рийс спря да си поеме дъх и да отпие глътка вода от маркуча, закрепен за ремъка на рамото му. Краката му горяха и дробовете му жадуваха за повече кислород. Долните му дрехи бяха подгизнали от пот, въпреки че температурата беше не повече от петнайсет градуса, и той смъкна ципа на канадката си, за да се освободи от част от натрупаната телесна топлина. Не бързаше, но се движеше целеустремено. Определено не му се случваше за първи път да се катери по планини към целта си.

Позицията му беше точно във вида, в който я беше оставил – малка П-образна ерозирала вдлъбнатина в склона, достъпна единствено отпред. Почти нямаше начин някой ловец или горски да го изненада в гръб и можеше да засече всеки, който идваше отпред, много преди да е стигнал скривалището му. Мястото гледаше към седловина, където шосето минаваше между два стръмни хълма. Позицията му се намираше недалеч от върха на втория хълм, ако караш към Джаксън.

Подобно на пещера без таван, мястото щеше да го скрива от очите на ловци, дебнещи елени в следобедните часове преди началото на сезона, и щеше да го пази от вятъра вечерта, когато температурата паднеше под нулата. Рийс извади пушката от калъфа и сложи раницата си малко пред входа на укритието, така че дулото да не се вижда отдолу. Пушката беше „Еколс Ледженд“, дело на майстор от Юта, чиито ръчно изработени оръжия струваха няколко негови заплати във флота. Беше подарък от баща му след първата му мисия след 11/9 и беше едно от най-ценните му съкровища. Беше възнамерявал да ловува повече, след като се уволни и премине в частния сектор. Пушката използваше .300 Уинчестър Магнум и въпреки че беше много по-лека от снайперистките пушки, които беше използвал в чужбина, беше още по-точна. Вместо традиционния ловен оптичен мерник беше инсталирал „Nightforce NXS“ 2.5-10х32 мм – същия, който беше използвал и в армията. Раницата поддържаше предния край на пушката, а приклада той намести върху малка възглавничка за сядане. Легнал по корем, можеше да държи оръжието толкова сигурно, колкото и ако беше на стойка. Когато на билото на запад се появяваха коли, Рийс се прицелваше в мястото на шофьора през предното стъкло, за да прецени точния момент. Почиващите и местните жители, пътуващи по планинския път в този есенен следобед, нямаха абсолютно никаква представа, че един от най-смъртоносните воини на страната ги държи на мушка.

След като се увери, че позицията му е сигурна и че има отличен изглед и ъгъл към целта, Рийс се оттегли в дъното на скривалището си и запали газовия котлон, за да стопли вода за сухата си вечеря. Когато слънцето се скри зад хребетите и температурата падна, се пъхна в спалния си чувал. Помисли си за малката си дъщеря, цялата руси къдрици и с насълзени сини очи, докато изпращаше татко си на последната му мисия. „Още половин година и се връщам окончателно, обещавам“. Още виждаше лицето ѝ, долепено до прозореца на летището, докато той се качваше в самолета. Най-трудните части от всяка мисия бяха първите две седмици, когато току-що си напуснал дома си, и последните две, когато очакваш завръщането си. Така последната му мисия в чужбина бе направила светлината в края на тунела по-ярка. Най-сетне беше дошъл краят на еднообразните тренировки-разгръщания-тренировки, които изпълваха дните на Рийс и на събратята му тюлени в продължение на повече от десетилетие.

Свит в спалния си чувал под светлинното шоу на звездите, което градският човек не може и да си представи, Рийс спа добре за първи път от седмици. Нито веднъж не се събуди, за да осъзнае, че кошмарът му е реален. Нито веднъж не посегна в леглото към жена си, която не лежеше до него. Нито веднъж не чу тихия плач на дъщеря си, която никога повече нямаше да изпълзи в леглото му, за да потърси убежище от караконджула.

Когато часовникът му иззвъня в 5:00, той вече беше буден и се взираше в Орион. Закуската му се състоеше от глътка вода и енергийно блокче.

После зае позиция зад пушката и зачака търпеливо изгрева.

Подобно на почти всички от финансовия сектор, Маркъс Бойкин беше от ранобудните. В неговата работа или ставаш рано и сядаш на масата навреме, или се успиваш и влизаш в менюто. Той прегледа прогнозата за времето на айфона си, преди да се намъкне в дизайнерските си джинси и да обуе светлокафяви италиански мокасини. Беше облякъл яке от патагонска вълна върху ризата си „Лакоста“ и си бе сложил шапка на „Янките“, за да скрие плешивото си теме от двайсет и няколко годишната сервитьорка, която в момента се опитваше да вкара в леглото си. За него тя не беше Сара, която учеше екологично инженерство и работеше, за да изкара пари за магистърската си степен, а просто „сервитьорката“. Засега не беше успял да се напъха в бикините ѝ, но пък тя беше безпарична, а той – богат. Рано или късно някоя вечер тя щеше да изпие едно питие в повече и той щеше да се възползва от момента. Живеенето на такова отдалечено място също беше част от предизвикателството и той си даваше сметка, че няма да е зле да наеме нещо в града, за да подобри шансовете си за успех.

Взе ключовете от мраморния кухненски плот и натисна копчето на дистанционното. Беше много студено и искаше джипът му да е приятно стоплен и със загрени седалки, когато си направи кафето за из път. Отвори грамадната дъбова врата и снима оранжевото сияние на изгрева, за да го пусне в Туитър, преди да е изгубил уайфай покритието – мобилните услуги тук не ставаха за нищо, докато не стигнеше до Джаксън. Не му пукаше особено за гледката. За него слънцето щеше да направи същото и утре, но щеше да накара приятелите му по двете крайбрежия да му завидят – нещо, което определено му харесваше. Докато се качваше в джипа и поемаше надолу по планинския път към шосе 89, умът му беше зает с мисли какво ще каже на сервитьорката, когато я види.

На бойното поле сетивата са претоварени, особено когато ти си командирът. Шумът е оглушителен от стрелбата на твоите хора и на противника, свръхналягането от гърмежите и експлозиите разтърсва тялото ти до мозъка на костите. Хората викат не от страх или паника, а за да могат да поддържат връзка помежду си в този хаос. Над главата ти профучават трасиращи куршуми и ракети, а експлозиите обвиват света около теб в облак от прах. Радиотрафикът в ушите ти също допринася за бурята и изисква съзнателен отговор, което означава, че действията ти в момента трябва да са подсъзнателни. Идентифициране на цели, стреляне, смяна на пълнители – всичко трябва да се случва автоматично и плавно, подобно на шофирането, превключването на скорости и натискането на педала, докато говориш по мобилния си телефон. Като лидер трябва да се издигнеш още по-високо над бурята и да гледаш отвъд собственото си оцеляване. Трябва да насочваш огъня и движението на частта си и да устояваш на инстинктивното желание да станеш поредната пушка в битката. Всичко се превръща в една размазана картина от постоянно вземане на решения.

Това тук беше противоположното на хаоса. Сетивата на Рийс не регистрираха нищо неестествено, само лекото шумолене на трепетликите на ветреца и успокояващата мелодия на дивата природа, готвеща се за поредния ден и прекрасния планински изгрев. Нямаше радио, нямаш с кого да комуникираш – само отделното бръмчене на кола или пикап по асфалтовото шосе. Разстоянието до пътя беше точно 570 метра, което означаваше, че куршумът ще се снижи с два метра и двайсет сантиметра по пътя си към целта. Мерникът на пушката беше фиксиран за 90 метра, така че трябваше да компенсира разликата. Нагласи мерника с 14 деления или 1,4 MIL. Така можеше да постави центъра на кръста точно върху мишената. Използвай всяко преимущество, с което разполагаш. В този ранен час вятърът беше слаб, което беше добре. Стрелбата при вятър в планина винаги е трудно начинание, дори за професионалист. Анемометърът „Кестрел“ показваше, че вятърът духа със скорост 3,2 км/ч отляво, което изискваше корекция с 15 см. Тъй като вятърът можеше да се промени във всеки момент, той използва деленията на мерника, за да нагласи прицела си с 0-3 MIL.

Чу шума на гумите преди сините халогенни светлини да блеснат над шосето, докато джипът се изкачваше към билото. Сребристият мерцедес със сигурност беше на Бойкин – слава богу, не караше F-150. Колата се движеше право към него, което означаваше, че няма нужда от допълнителни корекции. Рийс нямаше много време да се радва на успешното си планиране. Следеше целта, докато тя се спускаше надолу, както беше правил с другите две коли, минали по-рано сутринта. Пое дълбоко дъх, задържа за момент и издиша, за да намери естествената респираторна пауза, когато дробовете му остават без въздух, което го стабилизира и фокусира върху задачата. Движението на мерника се превърна в съвсем леко трептене. Дори при солидна опора прицелът никога не е толкова сигурен, колкото по филмите. Мерцедесът стигна до равния участък и сякаш спря за секунда, когато Рийс изгуби перспективата заради движението право напред. Не можеше да види шофьора, не и от това разстояние и със сигурност не и при тази светлина. Прицели се малко надясно от центъра на предното стъкло и бавно обра мекия спусък.

Ушите му чуха изстрела, но мозъкът му почти не регистрира звука. Единственото му усещане от ритането беше от картината, която внезапно се размаза, когато пушката подскочи нагоре. Въпреки че беше убил безброй хора в най-различни дупки по света, тялото му отново премина в режим „бий се или бягай“, когато адреналинът се изстреля във вените му подобно на доза хероин. Беше убивал много хора с благословията на страната си, но този път натискането на спусъка означаваше нарушаване на най-свещеното правило на обществото – току-що беше извършил убийство.

Тежкият куршум беше „Барнс Трипъл Шок“, със сърцевина от плътна мед и кух връх, който разцъфваше като убийствен цвят при сблъсък с целта. Беше изработен така, че да прониква дълбоко в едри животни, и бе толкова ефективен, че бойците от специалните части го предпочитаха в Глобалната война срещу тероризма. Когато удари почти вертикално предното стъкло на мерцедеса, кухият връх се пръсна, оставяйки меден цилиндър с диаметър 7,62 мм, който продължаваше да се движи със скорост по-висока от тази на куршумите, излизащи от цевта на повечето оръжия. Улучи Бойкин в носа и леко се наклони надолу, превръщайки в желе хрущял, мозък и кост. Прекъсна първите прешлени и излезе от тила му в почти същата форма, в която беше влязъл, преди да пробие кожената облегалка за главата и да спре на задната седалка.

Мозъкът на шофьора престана да праща команди на тялото му. Крайниците му затрептяха конвулсивно по начина, по който правят крайниците на повечето животни и хора, простреляни в централната нервна система, но тевтонската изработка на джипа – автопилотът беше нагласен на 95 км/ч – продължи да държи колелата насочени право напред и нагоре по склона, сякаш не се беше случило нищо. Докато колата профучаваше покрай него, Рийс за момент си помисли, че не е улучил. Когато колата стигна билото, след като беше ускорила за изкачването, безжизненото тяло на Бойкин се килна напред и воланът рязко се завъртя наляво. Набраната инерция, наклонът и високият център на тежестта на джипа създадоха лавинообразен ефект и мерцедесът се преобърна през предното си дясно колело и се запремята по пътя. Писъкът на гума и метал върху асфалт и камък беше оглушителен, но само един човек можеше да го чуе.

Рийс се усмихна за първи път от много месеци, докато вадеше найлоновото пликче от вътрешния джоб на якето си. В него имаше сгъната на две пастелна рисунка със списък имена на обратната страна. Рийс извади огризка от молив, зачеркна първото име, върна рисунката в плика и го прибра при сърцето си.

Първа част

Засадата

1.Три месеца по-рано

Афганистан, провинция Хост

02:00

Тази мисия не се харесваше на нито едно от момчетата. Сега, на около километър от целта си, те бяха пропъдили тези мисли от умовете си и се бяха съсредоточили изцяло върху смъртоносното предизвикателство пред тях.

Капитан трети ранг Джеймс Рийс погледна закрепения за приклада на автомата си джипиес, проучи терена пред тях и нареди бързо установяване на периметър. Снайперистите вече заемаха позиции на високо, когато командирите на отделения дойдоха при Рийс за последни инструкции преди приближаването към целта. Въпреки всички технологии, с които разполагаха, нещата можеха да се оплескат за миг. Врагът беше коварен и много адаптивен. След шестнайсет години война афганската поговорка „Американците могат да имат всички часовници на света, но ние пък имаме всичкото време“ звучеше дори по-вярно, отколкото в началото.

– Какво мислиш, Рийс? – попита един едър здравеняк, приличащ на извънземен с камуфлажния си екип, бронята и каската със закрепен за нея уред за нощно виждане.

Рийс погледна най-опитния си заместник. Светлозеленото сияние на уреда за нощно виждане (УНВ) осветяваше брадата и лицето му, на което играеше онази лека уверена усмивка, която може да се види единствено у професионален войник от специалните части.

– Намира се зад онова било – отвърна Рийс. – Дронът не засича никакво движение. Никакви постове. Нищо.

Заместникът му кимна.

– Добре, момчета – каза той на другите четирима до тях. – Да го направим.

Изправиха се решително и с увереността на хора, чувстващи се комфортно в хаоса, тръгнаха нагоре по каменистото било, за да изведат екипите си на позиция, преди да приближат целта и да установят контакт.

„Изглежда твърде лесно. Пак прекаляваш с мисленето. Това е просто поредна мисия. Тогава защо е това чувство? Може да е просто от главоболието“.

Главоболието измъчваше Рийс през последните няколко месеца и накрая го пратиха във Военноморския медицински център „Балбоа“ за изследвания преди това назначение. Още нямаше вести от докторите.

„Може и да е нищо. Но може и да е нещо“.

Рийс отдавна беше научил, че ако нещо не изглежда наред, най-вероятно не е. Тази преценка му беше спасявала неведнъж живота, както и този на хората му.

Всичко беше вървяло прекалено лесно за тази мисия – разузнаването, проникването, сегашното състояние на нещата. И защо беше това настояване от началството да се заемат с тази цел? Кога за последно висшето командване се беше намесвало в процеса на тактическото планиране? Нещо не се връзваше. „Може пък всичко да е добре. Може да е от главоболието. И може би малко параноя. А може и вече да остарявам за тази работа. Съсредоточи се, Рийс“.

Не за първи път приближаваха цел, която можеше да е засада. В един момент във войната, когато разузнавателните сведения, събрани от хора и техника, показваха голяма вероятност от засада, Рийс би разбил вратата с термобаричен реактивен снаряд АТ-4 или с няколко 105 мм куршума, изстреляни от АС-130. Това беше първият път, когато тактиката беше наложена отгоре от хора, които нямаше да бъдат на терен. „Съсредоточи се върху мисията, Рийс“.

Още едно свързване с изнесения Тактически оперативен център (ТОЦ) и преглед на данните от дрона. Нищо. Още една справка със снайперистите. Никакво движение.

Рийс погледна нагоре по склона. С уреда за нощно виждане виждаше щурмовите екипи малко под билото, заели позиции и готови за действие. Не виждаше снайперистите, което го накара да се усмихне. „Най-добрите в занаята“.

Включи радиостанцията и отвори уста да даде заповед да започват.

И всичко потъна в мрак.

Експлозията запрати Рийс десет метра назад и отнесе каската от главата му – цялото било пред него изригна в какофония от насилие и смърт. Бойни другари, приятели, съпрузи и бащи, които допреди миг представляваха най-добрата специална част на света, си отидоха за по-малко от секунда.

Рийс така и не осъзна, че за момент е изгубил съзнание. Болката в главата го върна в битката още преди прахта да започне да се сляга и грохотът на експлозията да отекне от хълмовете.

Професионалистът в него незабавно се увери, че оръжието е все още в ръката му. Последва преценка на състоянието на цялото му тяло. Всичко изглеждаше на място и работещо.

„Знаели са. Как? После, Рийс. Винаги подобрявай бойната си позиция“.

Огледа се напразно за каската и радиостанцията. Очите му привикваха с мрака, ръцете му се движеха трескаво, докато най-сетне напипа нещо в пръстта.

„Ето я. Стой, прекалено е тежка, за да е моята. Защото не е моята. А нечия друга. И главата е още в нея“.

Дори в тъмното беше ясно, че се взира в стария си приятел и боен другар, едрия здравеняк с огромната брада и уверена усмивка, и че главата му вече не е прикрепена към тялото. Рийс не успя да сдържи сълзите си, но бързо и решително ги избърса. „Съсредоточи се. Сега не е време за оплакване. Използвай всяко техническо и тактическо предимство. Проверка“. Разкопча ремъка, като остави главата на приятеля си да падне на земята, и бързо си сложи каската. УНВ като по чудо все още работеше. Радистът лежеше по очи на двайсетина метра от Рийс. От неестествената поза на тялото му си личеше, че е мъртъв. Рийс бързо притича до него, преобърна го и провери за признаци на живот, макар да знаеше, че шрапнелът, който стърчеше от дясното му око и отстрани на главата, го е убил на мига. Свали каската му и взе многочестотната радиостанция и слушалките, за да възстанови връзката с въздушната поддръжка и ТОЦ.

Нищо по хълма не помръдваше. Сякаш мечът на смъртта беше посякъл целия отряд. Рийс чу зад себе си стъпки и рязко се извъртя с вдигнато оръжие, свален предпазител и включен лазерен мерник. Веднага вдигна автомата си М4, когато разпозна трима от хората си, които тичаха нагоре към него от осигурителните си позиции по-назад.

Изкушението да се затича нагоре беше силно, но друга мисъл беше още по-силна и заемаше умовете на всички – да спечелят битката.

Без да кажат нито дума, хората му намериха нови позиции и установиха плътен периметър около командира си.

Рийс изключи от ума си касапницата и смъртта. Време беше за действие.

– СПУКИ Четири Седем, тук СПАРТАН Нула Едно – каза той в радиостанцията, докато гледаше разграфената референтна карта на ръката си. – Искане за удар по сграда D3. Изравнете я със земята. – Референтната карта се носеше закрепена на китката и представляваше разграфена на сектори въздушна снимка на района, която му позволяваше да координира и дислоцира сили, които използваха същата графика.

– Разбрано, Нула Едно. Шест минути. – Щурмовият самолет АС-130 кръжеше на десет минути от тях, за да не издаде предстоящата атака в тихата афганска нощ.

– РЕЙЗЪР Две Четири, РЕЙЗЪР Две Четири. Искане за ОБР и медицинска помощ на моята позиция, ЕХО Три. Стойте по-далече от хълмовете. Имаме много ранени от заровени СВУ. – По радиото никога не се споменаваше за убити.

– Разбрано, Нула Едно. Курс към позиция ЕХО Три. Десет минути. – Птичките на ОБР бяха два хеликоптера СН-47 с по петнайсет рейнджъри във всеки.

– МАКО – каза Рийс в микрофона. – Нещо ново от дрона?

– Нищо, Нула Едно. Няма никакво движение.

– Разбрано.

Рийс насочи вниманието си към четиримата останали войници.

– С кого разполагаме?

– Бузър, сър. Джоунси и Майк са с мен. Какво стана, мамка му?

– Засада. Знаели са, че идваме. Копелета. Имаме въздушен удар след пет минути и ОБР след това.

– Сър, казахме им, че това е засада. Мамка му! Но определено не очаквах такова нещо. Има ли живи?

– Не знам. Да проверим.

– Разбрано, сър. Но по-внимателно. Може да има още стотици заровени СВУ и мини.

– Джоунси, ти и Майк останете да посрещнете птичките. Ние с Бузър отиваме да проверим за оцелели. Бузър, вървиш на петнайсетина метра зад мен. Стъпвай там, където стъпвам аз. Вървим бавно. От ТОЦ казват, че от другата страна нищо не се движи, но бъди нащрек.

– Ясно, Рийс.

– Да вървим.

Двамата тръгнаха нагоре по склона на хълма или по-скоро на планината. Камъните, стръмният наклон и двайсетте килограма снаряжение забавят напредването, особено когато се движиш през евентуално минно поле.

– СПУКИ, движим се от ЕХО Три към ЕХО Осем. Всичко от северната страна на хълма е легитимна мишена.

– Разбрано, Нула Едно. Все още няма никакво движение.

„Странно“.

– Прието.

Рийс и Бузър вървяха бавно нагоре по склона. Във въздуха се носеше тежката миризма на барут, кръв, прах и смърт. Нещо от лявата им страна се раздвижи.

– Бу, засичам движение. Не се втурвай напред. Продължавай да ме следваш – прошепна Рийс в радиостанцията. В отговор Бузър натисна два пъти копчето на своята радиостанция, което означаваше „прието“.

Рийс се насочи в посока на движението и звука, който се оказа стонове. Дони Мичъл, един от най-младите членове на екипа, умираше сред камънаците на Източен Афганистан. Тялото му липсваше от кръста надолу. Той протегна ръка към Рийс.

– Спипахме ли ги, сър? – успя да промълви Дони. – Автоматът още е у мен.

– Определено е у теб, друже. Определено. Предстои въздушен удар. Ще ги попилеем. – Рийс седна до Дони и сложи главата му в скута си. Когато първите куршуми се посипаха върху целта, устните на Дони се извиха в слаба усмивка, докато той се отнасяше във Валхала.

Рийс вдигна глава към Бузър, който си проправяше бавно път през осеяния с големи камъни склон. Зад него първо чу, после видя как черните хеликоптери се спускат в долината, насочвани от Джоунси и Майк.

„Ще попилеем обекта от въздуха и после ще влезем с рейнджърите, за да оценим пораженията и възможното му използване“.

Едва тогава започна да осъзнава мащабите на случилото се.

„Изгубих екипа си. И отговорността за това е моя“.

За втори път тази нощ очите му се напълниха със сълзи. Нямаше представа как ще се развият нещата.

2.

Военновъздушна база „Баграм“

Баграм, Афганистан

Рийс се събуди. Лежеше по гръб. Всичко пред очите му беше размазано. Той примигна, за да проясни зрението си и да успокои болезненото туптене в главата си.

„Къде съм?“

Завъртя бавно глава и очите му се фокусираха върху някаква тръбичка, която стърчеше от ръката му. Осъзна, че нещо покрива носа и устата му.

„Система. Кислородна маска. Болница“.

Опита се да се надигне на лакти, но беше спрян от заслепяваща болка в главата.

– Рийс... Рийс... леко, друже. Леко.

Моментално позна гласа. Бузър.

– Докторе, той се събуди! – извика Бузър към коридора.

Това място нямаше нищо общо с полевите болнични палатки от навремето. Ако не знаеше, че е в Афганистан, човек можеше да си помисли, че се намира в медицински център на Военноморските сили в „Бетесда“ или „Балбоа“. Единственият признак, че се намира насред военна зона, беше вездесъщото бръмчене на дизеловите генератори, осигуряващи денонощно ток и климатичен контрол година след година.

„Явно и това става, когато воюваш повече от петнайсет години в някоя страна“.

Рийс махна кислородната маска и погледна приятеля си.

Бузър още беше с камуфлажната си екипировка – мръсен, смърдящ, със следи от сол насред афганската мръсотия от цялото потене по време на нощната мисия, но иначе изглеждащ съвсем наред. Бузър просто беше от онези хора, които винаги се отървават без драскотина. Бронежилетката и оръжието му ги нямаше, но Рийс знаеше, че задължително е скрил някъде в дрехите си пистолет.

– Какво стана? Как се озовах тук?

Бузър си пое дъх и се опита да скрие мъката и покрусата си, но се провали безславно.

– Рийс, от ВМКСС вече са тук. Поискаха да не ти казвам нищичко. Ама да си го начукат. Разбира се, че ще ти кажа.

„ВМКСС?“

– Положението е зле, Рийс – продължи Бузър. – Какво е последното, което си спомняш?

Рийс присви очи и се зарови в паметта си.

– Бяхме на билото, въздушните удари започваха, ОБР и евакуацията пристигаха... – Гласът му затихна. – Държах Дони.

– Да – потвърди Бузър. – Точно така. После цялата долина гръмна. Примамиха ни, Рийс. Беше по-изтънчен капан от всичко, което сме виждали. Знаели са точно какво ще направим, когато склонът на хълма се взриви. Знаели са, че ще попилеем обекта и ще извикаме помощ за ранените и убитите. Цялата долина, отправната ни позиция, е била минирана. Знаели са кога ще кацнат хеликоптерите и им видяха сметката. Първият разтовари рейнджърите и отлетя, а когато кацна вторият, те задействаха взривовете. Машината и всички рейнджъри, сър. Избиха ги.

Очите на Рийс гледаха Бузър втренчено.

– Джоунси и Майк? – попита той, макар че вече знаеше отговора.

Бузър поклати глава.

– Съжалявам, Рийс. Исках да знаеш, преди онези от ВМКСС да са дошли. Гади ми се от тези типове. Шантавото е, че въпросите им не бяха за мисията. А за теб.

Рийс смръщи вежди, но бързо се окопити.

– За мен ли?

– Мисля, че търсят кой да опере пешкира. Просто така си мисля. Дръж се, шефе. Не си направил нищо лошо. Началството ни натресе тази мисия. Те определиха тактиката. Те са шибаняците, които трябва да бъдат разследвани. Те диктуваха тактиката, без да излизат от щаба. Да им го начукам на всичките.

Бузър открай време си имаше свой начин на изразяване. Не беше от хората, които подслаждат каквото и да било, и винаги казваше честно преценката си. Като лидер Рийс очакваше точно това. Дължеше го на хората си и на командната верига. Винаги казвай честно преценката си. По този начин един боен командир спечелваше доверието на подчинените си. Без доверие няма нищо друго.

„Хората ти те се доверяваха, Рийс. А сега са мъртви. Съсредоточи се. Нещо не е наред. Нещо просто не е наред“.