Съборът на птиците

ПЪРВА ГЛАВА

Дълбоко в озарените със зелена светлина вътрешности на рибния пазар на Чайнатаун, в края на задънения коридор, натъпкан с контейнери, ние – наблюдавани от хиляди нечовешки очи – се спотайвахме в черната локва, сътворена от ядачката на светлина. Хората на Лео бяха наблизо и бяха много ядосани. Чувахме викове и трясъци, докато претършуваха пазара, за да ни открият.

– Моля ви – долетя гласът на една старица, – никого не съм видяла...

Твърде късно си дадохме сметка, че от коридора няма изход, и сега бяхме затворени в капан, приклекнали край канала, в тясното пространство между контейнерите с обречени ракообразни, струпани един върху друг в опиращи тавана небостъргачи. Между ударите и виковете, между резките изплашени хлипания долавяхме неспирния ритъм на рачешки щипки, дращещи по стъклените стени, истински оркестър от полудели пишещи машини, който буквално пронизваше главата ми.

Поне прикриваше изплашеното ни дишане. Може би това щеше да е достатъчно, ако неестественият мрак на Нур не се разсееше и ако мъжете, чиито тежки стъпки се усилваха, не се вгледаха твърде втренчено в кълбящата се пустош с неясни краища, една мъглявина сред въздуха, нередност, трудна за пропускане, ако очите се спрат на нея. Нур я бе очертала с ръка около нас, разпръсквайки мрак отзад, докато дланта ѝ събираше светлината през върховете на пръстите като заскрежаваща се торта.

Тя я пъхаше в уста и светлината проблясваше през бузите и гърлото ѝ, докато я преглъщаше, а после изчезваше.

Те търсеха Нур, но биха били доволни да открият и мен, дори само за да ме застрелят. Вероятно вече бяха открили трупа на Х. в неговата квартира, с очи, изгризани в орбитите от собствения му гладен. По-рано през деня Х. и неговият гладен бяха успели да измъкнат Нур от примката на Лео. При това някои от хората на Лео бяха пострадали. Така че не биваше да чакаме пощада. Още повече, че Лео Бърнам, чудатият предводител на клана на Петте градчета, бе претърпял унижение. Изпод носа му, от собствената му къща, властови център в сърцето на една чудата империя, простираща се над по-голямата част от източните щати, бе отвлечен неопитомен чудат, към който Лео бе имал претенции. Достатъчно бе да открият, че аз съм един от тези, помагали на Нур, и смъртната ми присъда щеше да бъде подписана.

Хората на Лео се приближаваха все повече и виковете им се усилваха. Засега Нур поддържаше тъмната сфера и изглаждаше с бързи движения на ръцете краищата и средата там, където те започваха да избледняват.

Исках да видя лицето ѝ. Да разчета изражението ѝ. Исках да знам какво си мисли, как се справя със себе си. Трудно беше да си представиш как някой, толкова незапознат с този свят, търпи всичко това, без да изгуби присъствие на духа. През изминалите няколко дни тя бе преследвана от нормални, въоръжени с упойващи стрелички и летящи с хеликоптери, бе отвлечена от чудат хипнотизатор, за да бъде продадена на аукцион, и се бе измъкнала само за да попадне в лапите на бандитите на Лео. Беше прекарала няколко дни в килия в щабквартирата на Лео, после бе приспана с прашец и измъкната от Х. само за да се събуди в дома му и да го открие проснат мъртъв на пода – ужасяваща сцена, накарала от тялото ѝ да бликне, подобно на огнена топка, ослепителна светлина (която едва не ми бе отнесла главата).

След като се възстанови от шока, аз споделих с нея това, което бе промълвил Х. с последните си издихания – че има само една оцеляла убийца на гладни, жена на име В., и че трябва да отведа Нур при нея, за да я защитава. Единствените следи за местонахождението ѝ бяха късче от карта от стенния сейф на Х. и обърканите указания на бившия гладен на Х. на име Хорацио.

Но все още не ѝ бях разкрил защо Х. бе положил всички усилия да ѝ помогне, привличайки мен и приятелите ми за каузата, и в края на краищата бе дал живота си, за да я освободи от Лео. Не ѝ бях казал за пророчеството. Така и не бе останало време – трябваше да си плюем на петите и да бягаме, откакто бях чул хората на Лео пред квартирата на Х. И нещо повече – не знаех дали няма да е твърде късно сега, след всичко станало.

„Една от седемте, чието идване бе предречено... освободители на чудатите... зората на страховита епоха...“ Това би прозвучало като брътвежи на умопобъркан член на някой култ. След всички странности, които чудатият свят бе стоварил върху крехката душа на Нур – да не говорим за здравия ѝ разум, – направо се безпокоях, че подобни разкрития ще я прогонят с писъци към покрайнините на града. Всеки нормален човек отдавна би избягал.

Разбира се, Нур Прадеш бе далеч от представата за нормален човек. Тя бе чудата. И нещо повече, бе замесена от жилаво тесто.

Докато премислях всичко това, тя се наведе към мен и прошепна:

– И така, когато се измъкнем от тук... какъв е планът? Къде ще идем?

– Ще се махнем от Ню Йорк.

Кратка пауза, след това:

– Как?

– Не зная. С влак? С автобус? – Не бях се замислял толкова напред.

– О – възкликна тя с леко разочарование. – Не можеш ли да ни измъкнеш с някоя магия? През един от тези ваши времеви портали?

– Ами те всъщност не работят така. Е, предполагам, че някои от тях... – замислих се за връзките с Панпримтикона. – Но ще трябва първо да ги намерим.

– А твоите приятели? Онези, с които беше...

Сърцето ми се сви.

– Те не знаят, че съм тук.

А после си рекох: „Дори и да знаят...“

Видях как раменете ѝ се схлупиха.

– Не се тревожи – побързах да вметна. – Ще измисля нещо.

При други обстоятелства планът ми щеше да е съвсем прост: да намеря приятелите си. Ужасно ми се искаше да можех. Те бяха моята най-сигурна опора, откакто попаднах в този свят, и без тях бях обречен. Но Х. специално ме бе предупредил да не водя Нур при имбрините, а и вече не бях сигурен дали имам приятели – поне не такива, каквито имах преди. Стореното от Х. и това, което правех сега, вероятно щяха да унищожат всички шансове за сключване на мир между имбрините и клановете. И със сигурност щяха да нанесат непоправими щети във вярата на моите приятели в мен.

Така че можехме да разчитаме само на себе си. Изводът от това беше лесен, макар и лишен от особена интелигентност: да бягаме много бързо. Да напрягаме мозъци. Да се молим за късмет.

И ако не можехме да бягаме достатъчно бързо? Или нямахме достатъчно късмет? Тогава едва ли щях да успея да разкажа на Нур за пророчеството и тя щеше да прекара остатъка от живота си, колкото кратък или дълъг да бе, без да знае защо я преследват.

Нещо тресна оглушително недалеч от нас и хората на Лео отново нададоха викове. Съвсем скоро щяха да стигнат при нас.

– Имам да ти казвам нещо – прошепнах.

– Не може ли да почака?

Моментът навярно бе възможно най-неподходящият. Но също така беше може би единственият.

– Трябва да знаеш. В случай, че се разделим... или стане нещо.

– Добре – въздъхна тя. – Слушам те.

– Може би ще прозвучи смешно, така че преди да го чуеш, имай предвид, че го узнах съвсем наскоро. Преди да умре, Х. сподели с мен едно пророчество.

Някъде наблизо един мъж спореше на висок глас с хората на Лео – той на кантонски, те на английски. Чухме силна плесница, вик и приглушена заплаха. Двамата с Нур замръзнахме.

– Отзад! – викна един от хората на Лео.

– Става дума за теб – продължих и устните ми почти докоснаха ухото ѝ.

Тя се разтрепери. Около нас границите на тъмното петно също потрепнаха.

– Слушам те – отвърна.

Хората на Лео се появиха иззад ъгъла и хукнаха по коридора, като влачеха и някакъв нещастен работник от пазара. Лъчите на фенерите им подскачаха по стените и се отразяваха в стъклените стени на аквариумите. Не смеех да вдигна глава от страх да не се озова отвъд очертанията на завесата на Нур. Неволно се напрегнах, готов за неравен сблъсък.

Но те спряха – някъде по средата на коридора.

– Тук има само аквариуми – изсумтя един от мъжете.

– Кой беше с нея? – попита друг.

– Някакво момче, не зная...

Нова плесница и мъжът, когото водеха насила, изпъшка от болка.

– Пусни го, Боуърс. Нищо не знае.

Избутаха грубо работника назад. Той се препъна, падна на пода, после скочи и побягна.

– Твърде много време изгубихме тук – обяви първият мъж. – Момичето може вече да е избягало. Заедно с оная отрепка, дето му помогна.

– Дали не са намерили входа към примката на Фън Уа? – подметна трети.

– Възможно – рече първият. – Ще накарам Мелниц и Джейкъбс да проверят. Боуърс, ти огледай внимателно наоколо.

Преброих гласовете им: бяха четирима, може би петима. Този, когото нарекоха Боуърс, мина съвсем покрай нас, кобурът му се поклащаше на нивото на очите ни. Вдигнах поглед, без да мръдна глава. Беше набит мъжага, облечен в черен костюм.

– Лео ще ни види сметката, ако не я намерим – промърмори той.

– Ще му отнесем онзи мъртъв гладен – отвърна вторият. – Фасулска работа.

Напрегнах се и наострих слух. Мъртъв гладен?

– Когато го намерихме, вече беше гушнал босилека – уточни Боуърс.

– Лео няма защо да го знае – засмя се вторият.

– Какво ли не бих дал да можех аз да му светя масълцето – промърмори Боуърс. Той стигна задънения край на коридора и се завъртя – отново към нас. Светлината от фенерчето му се плъзна през мястото, където се спотайвахме, и се спря на аквариума до нас.

– Ами иди му сритай трупа, ако от това ще ти стане по-добре – предложи третият мъж.

– Не. Но не бих имал нищо против да сритам момичето – изръмжа Боуърс. – И дори повече. – Той изгледа останалите. – Нали видяхте как помагаше на гладния?

– Тя е съвсем неопитомена – изтъкна първият. – Не знае какво да прави.

– Неопитомена – точно! Не разбирам обаче защо си губим времето с нея. Само за да прибавим още един чудат към нашия клан?

– Защото Лео не забравя и не прощава – подчерта първият мъж.

Усетих, че Нур се присвива до мен, сетне си поема бавно и дълбоко дъх.

– Оставете ме в една стая с нея – просъска Боуърс. – И ще ви покажа какво ѝ е специалното.

Той се изравни със скривалището ни, спря и бавно завъртя фенера в кръг. Втренчих поглед в кобура му. Светлината окъпа съседния аквариум, върна се и застина върху нас. Лъчът стигаше на сантиметри от носовете ни, но не можеше да проникне през мрака на Нур.

Затаих дъх, молейки се всяка частица от нас, дори косите ни, да са скрити. Боуърс смръщи вежди, сякаш се опитваше да си обясни нещо.

– Боуърс! – извика някой от другия край на коридора. Той се обърна, но остави светлината насочена към нас. – Чакаме те отвън, когато свършиш. След Фън ще претърсим до трета пряка.

– И вземи два по-тлъстички краба! – добави първият мъж. – Ще ги отнесем на Лео. Може това да го умилостиви.

Прожекторът се насочи към аквариума.

– Не разбирам как хората могат да ядат такива гнусотии – промърмори под нос Боуърс. – Морски паяци.

Останалите си тръгнаха. Бяхме сами с главореза. Стоеше на няколко крачки от нас и гледаше намръщено аквариума. После си свали сакото и си нави ръкавите. Трябваше само да почакаме търпеливо и след няколко минути...

Ръката на Нур се вкопчи в моята. Трепереше. Отпърво си помислих, че е последствие от стреса, сетне тя си пое три пъти едва чуто въздух и осъзнах: опитваше се да сдържи кихавицата.

„Моля те – произнесох беззвучно, макар да знаех, че не ме вижда. – Не го прави.“

Мъжът бръкна неуверено в аквариума до нас. Месестата му ръка тършуваше за краб във водата, а той преглъщаше шумно да потисне погнусата. Внезапно мъжът извика и дръпна ръка от аквариума. Изруга и аз видях, че от палеца му виси едър рак. И тогава Нур се изправи.

– Ей – рече тя. – Задник.

Мъжът се завъртя към нас. Преди да успее да каже каквото и да било, Нур кихна.

По-скоро беше като беззвучен взрив – цялата светлина, която бе събрала, изхвърча навън и озари стените наоколо, пода и лицето на мъжа със зеленикаво сияние, обгръщайки го в огнена топка. Не беше достатъчно ярка, за да му навреди – нито дори да го изгори, – а само колкото да го накара да застине шокиран, облещен и зяпнал с уста.

Малката черна сфера, която допреди миг ни бе обгръщала, изчезна. Мъжът извика и в първите няколко секунди ние също замръзнахме, сякаш бяхме омагьосани – аз, приклекнал на пода, а Нур, изправена до мен, притиснала устата си с длан. Мъжът стоеше с вдигната ръка и от палеца му все още се поклащаше гърчещият се краб. В този момент скочих на крака и магията бе развалена. Мъжът прекрачи встрани да ни препречи пътя и посегна със свободната си ръка към пистолета. Бутнах го, преди да успее да го измъкне. Той тупна по гръб и аз се строполих отгоре му. Лакътят ми се стовари върху челото му и ме прониза силна болка. Нур заобиколи отстрани и го фрасна през ръката с метална тръба, която бе взела отнякъде. Мъжът почти не трепна. Той опря длани на гърдите ми и ме избута назад. Изтичах към Нур да я прикрия. В същия миг мъжът извади пистолета и стреля два пъти. Звукът бе оглушителен, нещо средно между изстрел и гръм на свръхзвуков самолет. Първият куршум рикошира в стената. Вторият разби аквариума до него. В един миг беше цял, в следващия се разпадна на парчета, крабове и вода, които се пръснаха навсякъде, а след това останалите стъклени контейнери, подредени върху него, рухнаха покрай стената. Най-горният от тях се блъсна в този от съседната колона и изригна, останалите се срутиха върху Боуърс. Вероятно всеки от тях побираше четиристотин-петстотин литра и общото им тегло надхвърляше тон, защото в рамките само на три секунди той бе заринат и полуудавен. Междувременно верижна реакция от сблъсъци прати почти всички останали аквариуми на пода в оглушителна експлозия от трясък и стъкла, освобождавайки пленените ракообразни насред приливна вълна от мътна вода, която заля коридора и събори и двама ни.

Кашляхме и преглъщахме с погнуса, водата беше отвратителна. Погледнах към Боуърс и потръпнах. Лицето му бе нарязано на ивици и озарено от зеленикаво сияние. Тялото му бе покрито с гъмжило от крабове, но той вече беше мъртъв. Обърнах се и закрачих сред останките към Нур, която бе отнесена от водата надолу по коридора.

– Нур, как си? – попитах, докато ѝ помагах да се изправи и я оглеждах за рани.

Тя също се огледа в мъждивата светлина.

– Май всичко ми е на място. А при теб?

– Същото. Но най-добре да вървим. Другите скоро ще дойдат.

– Да, вероятно са ни чули чак в Ню Джърси.

Уловихме се за ръце, за да си помагаме, и забързахме към изхода на тунела, озарен от трепкащата неонова реклама на ракообразно.

Едва бяхме изминали десетина крачки, когато чухме тежки стъпки да ни приближават.

Застинахме на място. Двама души, може би повече, тичаха право към нас. Нямаше съмнение, че са ни чули.

– Да се махаме! – извика Нур и ме дръпна за ръката.

– Не... – Спрях и се запънах с крака. – Твърде близо са. – Щяха да са при нас след секунди, а коридорът бе твърде дълъг и задръстен от разбити контейнери. Нямаше да успеем навреме. – По-добре пак да се скрием.

– Трябва да се бием – натърти тя. После опита да събере още светлина в дланите си, но не беше останало много.

Такъв бе и моят първи импулс, но си давах сметка, че е погрешен.

– Ако се счепкаме с тях, ще започнат да стрелят, а не мога да позволя да те убият. По-добре да се предам и да им кажа, че си избягала нанякъде...

Тя поклати ядосано глава.

– За нищо на света!

В мрака видях блестящите ѝ очи. Тя изпусна малко облаче светлина, наведе се и взе две продълговати стъклени парчета. Изпръхтях обезсърчено.

– Да се бием тогава.

Приклекнахме, стиснали парчетата стъкло като кинжали. Стъпките се усилиха и скоро дочухме тежкото дишане на нашите преследвачи – бяха съвсем близо. А сетне – вече до нас.

В дъното на коридора се появи силует, очертан от неоновото сияние. Набит, широкоплещест... и познат, макар да не можах веднага да определя откъде.

– Мистър Джейкъб? – повика ме един глас, който вече бях чувал. – Вие ли сте?

На лицето ѝ падна лъч светлина. Силна, квадратна челюст, нежни очи. За миг си помислих, че сънувам.

– Бронуин? – почти извиках.

– Вие сте! – изхлипа тя и лицето ѝ се огря от широка усмивка. Изтича към мен, като прескачаше стъклените останки, и аз успях да захвърля импровизирания си кинжал миг преди да ме сграбчи в смазваща прегръдка. – Това да не е мис Нур? – попита тя над рамото ми.

– Здравей – обади се Нур, която, изглежда, все още не се бе съвзела.

– Значи сте успели? – провикна се Бронуин. – Толкова се радвам!

– Какво правиш тук? – успях да изхриптя.

– Бихме искали да те попитаме същото – рече друг познат глас и когато Бронуин ме пусна, видях, че към нас се приближава Хю. – Прощавайте, ама какво е станало тук?

Първо Бронуин, сега и Хю. Зави ми се свят. Бронуин ме върна на земята.

– Няма значение. Той е жив и здрав, Хю! А ето я и мис Нур!

– Здравей – махна му Нур. Седне побърза да добави: – Не видяхте ли четирима въоръжени типове да бързат насам...

– Халосах двама от тях по главите – похвали се Бронуин и вдигна два пръста.

– А аз погнах третия с рояк пчели – добави Хю.

– Скоро ще се домъкнат още – рекох.

Бронуин вдигна от пода тежка метална тръба.

– Ами в такъв случай да се подготвим за посрещане, а?