Разреден въздух

Първа Част

Тъга по Черния люк

В повечето случаи Пробуждането е придружено от въодушевление, маниакално съсредоточаване, психическо напрежение и леко гадене. Тези състояния са неразделна част от работата и така трябва да се отнасяш към тях. Сега си прегрят, свиквай с това.

(Неразделна част от работата е и положението, в което се Пробуждаш – вероятно всичко ще се оплеска ей сега или вече се е оплескало.)

„Блонд Вайсутис“

Начален инструктаж за ликвидатори

Добавени неофициални коментари на ветерани

1.

Когато излязох на алеята „Маринър“, а горе в Покривалото се мъчеха да уредят дъжд, се свечеряваше. Бих казал, че не се справяха добре. Скалъпиха нещо редичко и студено, което ту започваше, ту спираше, сякаш небето с цвят на червен пипер проплакваше.

Не знаех подробности, защото бях твърде зает. Бях чул за наскоро добавена подпрограма, съчинена от външни консултанти от някоя фирма във възход – кодирана, тествана и пусната някъде горе из огромните променливи тънички слоеве, които топлят Долината. Трябва да е имало и мощен маркетинг, защото гъмжилото по улиците беше прекалено за вечер насред седмицата. И когато дъждът се включи, сякаш целият град се струпа да гледа. Накъдето и да се обърнех, хората спираха и отмятаха глави да се блещят.

Стрелнах небето с кисел поглед, но не спрях. Провирах се упорито, за да не ме бавят неподвижните групички зяпачи и екоманиаци, дърдорещи глупостите си. Ако някой очакваше да се измокри от този боклук, щеше доста да почака. Натрапчивите съблазни на маркетинга карат хората да забравят, че на Марс нищо не пада бързо. Колкото и нов да беше кодът, тези напъни за порой нямаше да нарушат основните закони на физиката. Общо взето, обещаният дъжд само се рееше и размяташе насам-натам над нас с презрение към немощното притегляне, а гаснещата светлина озаряваше кърваво капчиците.

Хубава гледка, няма спор. Но някои хора си имахме работа за вършене.

Наоколо по Стъргалото се издигаха пететажни фасади от периода на Заселването, ремонтните протоколи на прастария нащърбен нанобетон отдавна се бяха изчерпали. Напоследък инертните повърхности приличат повече на коралови рифове при отлив, а не на нещо съградено от хора заради десетилетията остъргване от бурни ветрове и прахоляк. В онези времена инженерите на КОЛИН наблягали на окопаването – строили покрай широк канал между оголените основи, сградите от всяка страна като огледален образ на другата. Този канал беше широк шейсетина метра и се проточваше три километра, като се отклоняваше мъничко от правата линия, за да мине по очертанията на разлома в дъното на Долината. Някога приютявал хидропонни градини и зализани кътчета за отдих за първите заселници под прозрачни похлупаци. Паркове, велосипедни алеи, две-три амфитеатърчета и стадион. Казвали са ми, че дори имало някой и друг плувен басейн. С безплатен достъп за всички.

Гледай ти!

Днес похлупака го няма заедно с останалото. Съборено, изкорубено и разчистено. Мястото му е заето от захабен и осеян с боклуци хлътнал булевард, отрупан със сергии, които се боричкат помежду си да продадат на тълпата долни евтинийки. „Купете си най-новото, купете го сега!“ Кодирани обновления предпоследна версия на промоция, накитчета със зачатъчен интелект и марки на фирми от „Марстех“ – или крадени, или ментета при такива цени, – и какви ли не гозби в изобилие, над които се кълби пара от безброй уокове и тигани. Улични химици се мяркат тук-там и пробутват своите „Двайсет специални начина да ти олекне на душата тутакси“. По ъглите се навъртат улични пичове и мацки, за да предложат по-първобитните средства за постигане на същото облекчение. Май и сега би могло да се каже, че си попаднал в нещо като кътче за отдих. Само че днес духът на веселбата, който дебне по Стъргалото, е доста мършав и кичозен и ако се натъкнеш на него, не ти се ще да срещнеш погледа му.

Но ако толкова искате да последвате този дух, ще стигнете до дъното с дълги ескалатори, чиито тунели са пробити нескопосано направо през старите конструкции – има по един в края на повечето пресечки, където опират в ивицата постройки от Заселването и ги притискат от двете страни с далеч не толкова приземени и херметични сгради, защото са били проектирани за поколение, което изведнъж получило шанса да живее Навън. В края на пресечките размахът и устремът на Новия поднебесен стил преминават рязко в мрачните опърпани задни стени на Стария заселнически. Стъпвате на ескалаторите под големите входни фунии в протъркания нанобетон и безкрайната метална лента ви понася надолу.

Но ако сте новак на Марс, слязъл току-що от совалката, или пък се захласвате прекалено по миналото, ще използвате шумно рекламираната туристическа атракция и ще се спуснете с гигантските прастари товарни асансьори в двата края на канала. Буталата на двойните платформи по хиляда квадратни метра все още ги тласкат внушително нагоре и надолу като бавно вдишване и издишване, плавно както през първия ден от работата им. Имат си и досадни повтарящи се предупреждения, уж както било някога – да не доближавате предпазния парапет по краищата. Имат си и въртящи се сигнално жълти лампи, всичко е както се полага. Мърлявото величие на някогашното тежко космическо машиностроене, съхранено до днес, за да му се порадвате преситено.

И на платформите, и на безкрайните стъпала на ескалаторите ви обзема доста подобно чувство. Спускате се полека и потъвате в търбуха на нещо огромно и вероятно опасно за здравето ви.

„Не съм против“.

Слязох с ескалатора в края на улица „Жерав“ на около километър от мястото, където исках да отида, провирането сред ценителите на дъжда ме бавеше. И когато пристъпих изпод козирката долу, трябваше да изтърпя истински дъжд на улицата, колкото и да беше неочаквано. Плискаше лицето ми, докато вървях през тълпите, намокри яката ми. Покри с непривични капчици челото и ръцете ми. Усещането беше много приятно, но пък в момента с всичко беше така.

„Буден от три дена и прегрят“.

Над главата ми се появяваха първите светлини зад отдавна ненужните тесни процепи, пазещи от бури, и май намекваха за страстни тайни в горните етажи на градежа. Имена и емблеми на клубове се вкопчваха в прастарите постройки като напаст от огромни сияещи бръмбари и стоножки. А в прокапващото небе първите рекламембрани разперваха своите почти невидими криле като от сапунени мехури. Сребристи повеи на първоначалния статичен заряд се плъзгаха по повърхностите им както човек се прокашля, преди да заговори. Образите се разгръщаха и започваше видеосводничеството на дългата нощ.

Очаквах, че щом совалката от Земята е пристигнала и се е скачила току-що, ще ни залеят някакви супертуристически клипове или стандартни промоции на „Червен устрем“ и „Хоркан Кумба Ултра“. Но днес рекламите на дъждотворците командваха парада – навъсено и напрегнато заснети стегнати млади тела лудуваха по нощни улици в проливен дъжд, какъвто никой тук не би могъл да зърне наистина в околните 50 милиона километра. Подгизнали тънки тъмни дрехи, срязани и раздрани в нещо като изискана мода на бразилска фавела, прилепнали по извивки и пазви, настръхнали и сякаш изваяни кръгли зърна на гърди, кадри на осеяна с капчици плът под прорези и пролуки. И повтарящи се маркетингови текстове като знамена по изображенията, подканящи да протегнеш ръка и да сграбчиш...

„Големият удар на „Партикъл Слам“ – хайде, измокрете се! Съвместно програмно начинание на „Партикъл Слам“ в капиталово партньорство с Колониалната инициатива“.

Ами да, поредният удар на КОЛИН – повсеместните, всемогъщите корпоративни акушерки на раждащото се космическо човечество. Когато подхващали начинанията си преди две столетия, щяхте да бъдете прави, ако ги наречете кейрецу1 със специално предназначение. Днес това би приличало на табелка „Гущер“, сложена на някой тиранозавър. Изобщо не бихте изтъкнали какъв е размахът на тази грамада. Ако нещо е свързано с човешко присъствие където и да било в Слънчевата система или с междупланетните превози и търговия, значи КОЛИН го притежава, управлява и спонсорира или това ще се случи съвсем скоро. Оборотът на техните капитали е като кръвоносна система на тази космическа експанзия, тяхното поглъщане на овехтелите юридически системи на Земята е всеобхватното скеле, което крепи всичко. А приказките им за конкурентна пазарна динамика не са по-искрени или по-смислени от пресилените танцови стъпки и пози на онези съблазнителни млади същества в шоуто на рекламембраните под забавния и дружелюбен дъжд.

През това време дъждът – истинският дъжд тук, в реалния свят – секна внезапно. Изчезна ненадейно в дълга, изпълнена с очакване пауза и започна отново като бавно прокапване. Нямаше как да знам дали новият код работи добре. Може би това накъсано представление се вместваше в някакъв протокол за пестене на енергия, може би дразнеха хората нарочно, но може и всичко да беше шибано бъгясало. Маниаците на екокодирането стърчаха навсякъде по Стъргалото, примижаваха към небето и обсъждаха разгорещено.

– Казах ти, че ще го нагласят. „Партикъл Слам“ са яка работа, готин. Изобщо не са като ония типове от Девета улица. Нали го усещаш това по лицето си?

– Да бе, едва. Усеща се като скапано типично просмукване.

– Я се разкарай. Ако беше просмукване, нямаше дори да падне дотук. Виж там – вече се образуват локви.

Промъкнах се покрай спорещите, като гледах да не стъпвам в локвите, само запомнях подробностите, за да умувам по-късно. Не бях и чувал за „Партикъл Слам“. Но аз съм свикнал с такива случки след пробуждане. Екопрограмирането е игра за бързаци дори на Земята, а тук никой няма задръжки и с благото поощряване на бизнеса на всяка цена всичко е такава мръснишка борба за оцеляване, че ти писва дори да мислиш за това. При нас някой софтуерен екип може и да стане герой на деня и да бъде забравен като динозаврите за по-малко време, отколкото е нужно на совалката да отлети до Земята и да се върне. Поредната поука за закъсали бивши ликвидатори, които едва свързват двата края – когато все едно си бил мъртъв за света четири месеца, може да пропуснеш адски много.

Но някои неща не се променят никога.

Всяка вечер животът по Стъргалото се пробужда лениво като някаква дефектна неонова лампа, след като я тупнеш с длан. Примигва, изпращява и започва да работи нормално, пръска равномерното си сияние по уличната мрежа на стария квартал в Бредбъри като загадъчна усмивка, като примамка за устремили се към светлината мушици. Веднъж зърнах гледката от ниска орбита над Марс – доближавах го полека, пробуден и свършил работата си в разбунтувал се товарен кораб, който трябваше да лети към астероидния пояс, но не искам да си спомням какво стана там. Нямах по-добро занимание от промъкването из притихналите сектори и зяпането през илюминаторите към въртящата се под мен планета. Следвахме линията на терминатора през Ганг и Еос и с падането на нощта там гледах как Процепа се разтваря долу. Мрачно надвисналите стени на пролома потъваха хиляди метри в кората на Марс с грамадни купчини и полета от тектонични отломки по огромното пространство между тях. Тук-там мъждукаха пръснатите светлинки на селища, трупаха се все по-нагъсто в плетеница с доближаването към голямото ярко петно на Бредбъри по-нататък в Долината. И ето я голямата извита усмивчица, проснала се на три километра насред стария град.

Навсякъде из града емблемите на корпорации и големите реклами на КОЛИН озаряват небето като огньове от течни кристали, напъват се да отблъснат напиращия отвсякъде мрак на чуждата планета. Но не можеш да си купиш безкрайни количества преданост към някоя марка и чувство за принадлежност срещу тази тъма, а силите вътре в тебе знаят това. Някъде дълбоко в основите на човешкото има и часовник – сменя разтърсващите си цифри като карти в безкрайна игра, която губиш неизменно. И е само въпрос на време да проумееш този факт. А когато това се случи, осъзнаването е като леден повей по тила ти.

Рано или късно ще доближиш по спирала и ще започнеш да си блъскаш крилцата в примамката на Стъргалото подобно на останалите мушици.

Някога си мислех, че не съм като тях.

Присъщо е за всички ни.

Тъничко жужене край ухото ми и неизбежно ужилване като от игличка. Плеснах се разсеяно по шията в безполезна реакция на дразнещото усещане. Код-комарчето беше изчезнало, както си е проектирано. Дори при стандартното притегляне на Земята дребните гадинки са доста по-бързи от комарите, от които са копирани основните им механизми. А тук с приспособяването им към местните особености те са като мънички капчици живак, носени от вятъра. Докосване, зареждане, данните предадени. Ухапан си.

Не че мърморя. Като живееш тук, трябва да те хапят. Иначе животът е невъзможен. Това е Предната граница, готин, а ти си само частичка от колосалното неспирно обновление на Човечеството, завоюващо Границата.

Имаш проблем, ако си прекарал четири месеца зад затворения люк – пропуснал си толкова обновления, че всяко код-комарче в квартала се прицелва зло в тебе с посторганичните си системи. И кожата те сърби на поне десетина места от получените данни. Най-новите ускорители на газовата обмяна в белите ти дробове; подобрение в синтеза на мелатонин версия 8.11.4; корекции за последния (и най-несигурен) инхибитор за загубата на калций в костите; укрепване на роговицата версия 9.1. И така нататък.

Плащаш си да получаваш последните модификации за някои от тези гадости, с други те дарява КОЛИН, защото добричката ѝ душица копнее за максимална ефективност. Но трябва и да бъдат балансирани, подобрявани, оптимизирани, а после подобрявани отново версия след версия, ъпгрейд след ъпгрейд, жилене след жилене.

И не можеш да се откопчиш от тази зависимост, докато живееш на което и да е място извън Земята.

Не че мърморя.

„Мацките на Долината“ си бяха на все същото място, където ги бях оставил преди четири месеца. Все същата позахабена стара фасада точно до изхода на ескалатора към булевард „Фридман“. И още превъртаха все същите подканящи кадри на петметровите пана от двете страни на входа. Някакъв порочен ритъм с инфразвук в стил „ебатроника“ от прикритите високоговорители. Екранът отдясно още беше вдлъбнат и напукан, където фраснаха главата ми в него при боричкането и нещо май не беше наред с образите – танцьорките все се разпадаха на конфети от обработена плът и коса, а сред тях се мяркаха подскачащи очи с дълги мигли като сълзи в безтегловност.

Но може и да беше нагласено така.

„Нещо сме припрени, готин. Да нямаш пробив в корпуса, та бързаш?“

„Прегрят съм“.

Забавих насила крачките си до шляене на зяпач. Раменете отпуснати, ръцете в джобовете, качулката вдигната заради пресекливия дъждец. Така имах колкото време исках да огледам мястото пред клуба. Рехава тълпа от обнадеждени клиенти се редеше на опашката или се щураше сред чутите и нечутите звуци на „ебатрониката“. Двама тъпанари пред вратата съгласно осветената от времето традиция, джаджите на главите им бяха обичайните плътни очила. И все същият овехтял и престарял скенер от Транспортното управление, сякаш разперил криле над трегера като готвещ се да отлети праисторически прилеп. Кожодерът Сал Кирога никога не изменяше на себе си – купил скенера от разпродажба на отписана техника преди девет години и дори се говореше, че използвал връзките си с някого в Управлението, за да му смъкнат още цената. „Връзките са разковничето по тези места – каза ми той веднъж. – Нямаш ли връзки, най-добре да се прибираш на Земята“.

Кух кикот – за повечето отдавнашни жители на Процепа единственият начин да се върнат някога на Земята е тъкмо с колкото се може по-дебели връзки. Ако не броим лотарията „Дългият полет“ („Всяка година по петдесет приказни щастливци се завръщат у дома! Този път победителят може да си ти! Но трябва да играеш, за да спечелиш!“), не съм чувал да раздават билети. Никой от Марс няма да си отиде вкъщи без безумен късмет, голямо богатство или договор с КОЛИН.

Питайте мен. Доста отдавна съм заседнал тук и все опитвам.

Мъкнах се още петдесетина метра може би в чест на онези приказни щастливци, врътнах се и пак поех към клуба. Свалих качулката, докато изкачвах малкото стъпала пред вратата. Нямаше смисъл да си крия лицето. Когато пазиш пред врата – а и аз бях принуден да върша такава работа веднъж-дваж през годините, – нищо не задейства вътрешната ти аларма както някой от баламите, опитващ се да засенчи лицето си. „А-а, не, приятелче, не така. Сега вече настръхнах от тебе“.

Не исках тези типове да се сепнат веднага, трябваше да ги доближа. Затова си придадох глуповатото изражение на потребителска похот, разпалена от „ебатрониката“, и срещнах безизразния поглед през очилата на стоящия отдясно пазач. Не го познавах (а помня добре онези, които са ми съдирали задника от бой), значи и той не можеше да ме познае. Но в нашите времена това не означава почти нищо. Скрит зад джаджите на главата му, той вече проверяваше в списъците си. Системи за лицево разпознаване – проклятието за всеки честен нападател на заведения навсякъде из плоскостта на еклиптиката.

Долових как се напрегна, щом софтуерът ме открои. Както и облекчението, последвало прочитането на данните.

Видях как се засмя лекичко.

– Дом?

Вниманието му се отклони встрани, където колегата му оглеждаше стръвно някакви едва покрити с плат извивки, желаещи да проникнат в клуба. Докосна джаджите при ухото си, за да намали звуците на „ебатрониката“.

– Ей, Дом – продължи първият, – помниш ли оня жалък хиберниращ смотаняк, дето с Рико го изритахте преди два-три месеца?

Дом се озърна към нас със забележима досада.

– Какъв хиберниращ бе? Говориш за оня, дето?... – Гласът му заглъхна, щом ме видя. Озъбена усмивка грейна на лицето му. – А, тоя ли.

– Някои хора все не могат да си научат урока, а?

– Дойдох да се видя със Сал – казах им кротко.

– Брей... – Дом сви десния си юмрук и го погледна като някакъв силов инструмент, чиято покупка обмисля. – Ама той не иска да се вижда с тебе. Не искаше и предишния път, когато ти се изтърси тук. Помниш ли как свърши всичко?

– Този път ще поиска.

Спогледаха се, помежду им прескочи искрица на зло веселие и изчезна. Съратникът на Дом въздъхна.

– Виж к’во, готин... вечерта е спокойна, схвана ли? Я направи услуга на всички ни. Чупката по-бързо, преди да сме те повредили сериозно.

Усетих, че се хиля. Бях прегрят.

– Няма да стане, момчета.

Дом изпръхтя. Посегна към мен и...

Сграбчих светкавично китката му. Трябва да си бърз – в притегляне, което е малко под 0,4 от земното, имаш твърде малка полза от масата или инерцията. Каквото искаш да направиш, постигаш го с пъргавина. Прекърших назад кутрето и безименния пръст в първата става и ги завъртях свирепо. От него се изтръгна звук, сякаш нещо се скъса, и аз извих ръката му назад. От толкова внезапен шок и болка той се свлече на колене. И когато се преви, го изритах гадно в корема.

Пуснах го и той се стовари на пода като чувал.

Обикновено не можеш да си пробиеш път така през пазачите на входове по Стъргалото. Те са препатили корави типове, повечето бивши надзиратели на групи работници по Височините, които вече не успяват да понесат разредения въздух и не могат да си платят най-новите турбо-добавки, с които да наваксат немощта си. Затова се смъкват обратно в Долината, смесват се с гъмжилото в Бредбъри и ако могат, си намират работа като биячи. И аз съм пропадал достатъчно в живота, не мога да ги виня за това. Захващат се с работа, която все някой трябва да върши, аз също съм я вършил от време на време, а те почти винаги се справят доста добре.

Но тези двамата ми се пречкаха. А всичко, което знаеха за мен от предишната среща и софтуера си, не беше вярно.

Нямаха дори нищожен шанс.

Другият посегна към парализатора в кобура отзад на кръста си. Грешно решение, а и закъсняло – аз бях прекалено наблизо, той пък беше твърде муден. Може и да се беше стреснал, такова нещо изобщо не биваше да се случва. Пристъпих, попречих на движението, преди да е извадил оръжието, забих силно ръба на дланта си в гърлото му. Той залитна и аз го препънах, помогнах му да падне и с рязък тласък на длан в гърдите. Дори при гравитация 0,4 g това е достатъчно. Той се просна по гръб със задавено гъргорене, размахваше безсилно ръце.

Наведох се да му взема парализатора.

Завъртях цевта към него и го прострелях от упор.

Глухо пращене и съскане като от излят тиган със сгорещено олио – видях как ризата му се размята от влизането на заряда нацепени кристалчета. Очите му се подбелиха, тялото се изви в дъга от силата на гърча. Внезапна тежка миризма от опразнените черва, стържещо скрибуцащ звук дълбоко в гърлото му. Запенена слюнка по изтънелите от гримасата устни. Едната схванато разперена ръка тупаше трескаво по гърдите като крило на впримчена птица.

Падналият встрани Дом понечи да ме награби отдолу. Прострелях и него.

После минах внимателно между двете застинали в спазъм тела и под скенера като литнал прилеп, за да вляза във входа.