Долината на тамплиерите

ПЪРВА ЧАСТ

Обратно броене

1.

Стая 212, сенатска сграда „Харт“,

Вашингтон, окръг Колумбия.

Комитет по разследването на военизираните корпорации, частните армии и частните полицейски сили, както на континенталната територия на САЩ, така и извън нея, с председател сенатор Фултън Дж. Абърнати, Демократична партия, Уисконсин

20 февруари 2012 г.

Стая 212 в сенатската сграда „Харт“ представляваше струващо милиони долари помещение за разпит на хора, вариращи от изпълнителните директори на „Енрон“ до потенциалните кандидати за високи постове в правителството. Имаше една-единствена масивна стена от мрамор зад сенаторския подиум, която се простираше покрай три паравана от екзотично дърво, в които бяха прорязани отвори за пресата, все едно тук се играеше някаква политическа бейзболна игра; самотната дълга маса беше разположена пред сенаторите върху покрития с мокет под, а зад нея също имаше място за около двеста наблюдатели. Зад сенаторския подиум имаше достатъчно пространство за фотожурналистите да коленичат или да клякат, грамаден надпис „СЕНАТ НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ“ се виждаше на мраморната стена, под него подходящо беше разположена летяща врата, позволяваща на телевизионните камери да запечатват реакцията на зрителите.

Двамата мъже и няколкото им адвокати, които бяха под обстрел в този ден, бяха генерал-майор Атууд Суон, президент на корпорация „Специални части „Блакхоук“, и неговият заместник полковник Пол Аксуърти. Суон беше облечен в униформата на корпуса на морската пехота на САЩ, а върху гърдите му сияеха медали както от виетнамската, така и от иракските войни, а така също и от Афганистан. Суон беше едър мъж с четвъртито лице, а късата му, по войнишки подстригана коса преливаше от русо към побеляло. Аксуърти носеше бойната униформа на „Блакхоук“, или накратко БУБ, която се състоеше от зелена куртка и зелени панталони, пъхнати в излъскани до блясък войнишки боти, яркосин шал, завързан на шията, и тъмнозелена барета, украсена с черна птица върху златен фон, което представляваше логото на „Блакхоук“. Баретата беше промушена под левия пагон на куртката. Върху двете му рамене имаше идентични емблеми в златно и черно. Петимата адвокати на двамата мъже бяха облечени като типични адвокати.

Сенатор Фултън Дж. Абърнати, председател на комисията, носеше прашен костюм, излязъл от мода преди двайсет години, шантава вратовръзка, която нямаше да изглежда неуместно върху корицата на албума на „Бийтълс“ „Сержант Пепър“, и имаше лице като сбръчкана ябълка. Очите му бяха ясносини и изключително внимателни зад яркозелените полурамки на бифокалните му очила. Строгият разпит продължаваше вече два часа, но Абърнати все още беше в страхотна форма, а пък Суон не беше потрепнал нито веднъж.

ФА: Генерал Суон, каква е годишната ви заплата в „Блакхоук“?

АС: Беше ми съобщено, че няма да има въпроси от лично естество.

ФА: Ами, в такъв случай ви казвам точно обратното и понеже аз командвам тук, отговорете на въпроса ми!

АС: Един милион седемстотин и осемдесет и пет хиляди, плюс премиалните.

ФА: Какви премии?

АС: Премии за успешно изпълнени мисии.

ФА: Като например?

АС: Катрина, например.

ФА: Катрина като урагана ли?

АС: Да.

ФА: Каква, моля ви се, беше мисията ви там?

АС: Бяхме наети като допълнителна помощ на местните сили за поддържане на реда.

ФА: А какво ще кажете за мисията ви в Салвадор?

АС: Не съм сигурен, че разбирам въпроса ви.

ФА: Бяхте ли наети, или не от правителството на Салвадор да „преселите“ няколко села заедно с жителите им във вътрешността на страната за нуждите на една голяма златодобивна компания, притежание на същия човек, който контролира многонационалната корпорация, известна като „Палас Груп“, а тя от своя страна е собственик както на „Блакхоук Секюрити“, така и на специални части „Блакхоук“, някоя си Кейт Синклер, майка на покойния сенатор Уилиям Пиърс Синклер, който наскоро се самоуби?

АС: Господин сенатор, това е един много завързан въпрос.

ФА: Ще се опитам да внимавам, докато му отговаряте. Салвадор, в частност селата Сан Диего де Трипикано и Кускатлеон, които според моята информация вече не съществуват. Всъщност единственото, което е останало от двете населени места, са изгорели руини и няколко овъглени кости. Как успяхте да постигнете това, господин генерал, и какви премии ви бяха изплатени за клането на двеста и трийсет мъже, жени и деца?

АС: Боя се, че мисията в Салвадор е въпрос на националната сигурност, господин сенатор.

ФА: Въпрос на националната сигурност на Салвадор ли? Питайте ме дали давам пукната пара за националната сигурност на Салвадор.

Пауза.

АС: Адвокатите ми ме посъветваха да се възползвам от Петата поправка.

ФА: Сигурен съм, че така са ви посъветвали. Още един въпрос, преди да направим почивка за обяд, генерал Суон. Наемали ли са ви от щатска правителствена агенция да нахлуете на територията на независима държава?

АС: Адвокатите ми ме посъветваха...

ФА: Вече имаме представа какво ви съветват... господин генерал. Нека направим почивка за обяд.

На четири мили от Кайо Ларго, Куба

Фаза на луната: Новолуние

21 април 2012 г.

Беше полунощ и валеше дъжд. Четирите древни, ръждясали рибарски траулера се влачеха недалеч от бреговата ивица покрай дългия архипелаг от рифове и острови, простиращи се по карибското крайбрежие на Куба. Повечето от островите бяха необитаеми ивици от пясък и корали, заети от по няколко обрулени от вятъра палми, но все пак няколко бяха превърнати в риболовни курорти, целящи да примамят туристите. Беше краят на сезона и дори курортите бяха почти напълно опустели. Ако някой се ослушваше тази нощ, навярно би приел, че моторният шум идва откъм флотилията от ловящи омари и скариди лодки, които лъкатушеха покрай пясъчните плажове на Бая дел Педро пт на юг и в момента се насочваха към някой от риболовните центрове като Матансас или Сиенфуегос.

В дванайсет и десет двигателят на едната от четирите стари лодки в групата се закашля и умря, а останалите три спряха моторите си, за да видят с какво биха могли да помогнат. Някакъв умник в централното управление беше решил да нарече едната от лодките „Бая“, а друга – „Кочинос“ – получаваше се „Заливът на прасетата“, – но под ръждата, мръсотията и купищата празни мрежи, които висяха от дерик-крана и мачтата, беше малко вероятно някой да го забележи в тъмна, дъждовна нощ на четири мили навътре в морето. Дори някой кубински радар да беше в достатъчно добро работно състояние, за да функционира през тази нощ, четирите лодки бяха дървени и толкова ниско над водата, че на практика най-вероятно бяха невидими.

Веднага щом двигателите спряха, екипажите преминаха към действие. Вместо скариди и омари траулерите носеха десет огромни торби с размери метър и половина на два, всяка от които съдържаше седемметрова надуваема лодка „Зодиак“, а друг набор от чували приютяваше приглушените им електромотори, които едва ли бяха нужни тази нощ, тъй като приливът устремно напредваше към сушата. Всеки един от траулерите също така возеше на борда си трийсет мъже, всичките напълно екипирани с непромокаеми торби за оръжие и безмехурчести апарати за възвратно дишане „Лар Ви Дрегер“, подходящи за малки дълбочини и топли крайбрежни води, и с деветдесет минути полезно дихателно време. След двайсет минути лодките и всичките сто и двайсет мъже бяха разтоварени от траулерите, след което десантът се насочи към една джипиес точка, намираща се между два необитаеми рифа на шестнайсет мили североизточно от Кайо Ларго. Четирите траулера продължиха пътуването си, а лодките поеха курс, който бавно се променяше на североизток в посока на следващата им целева точка, разположена на южния връх на остров Малък Кайман.

Деветдесет минути по-късно зодиаците стигнаха дълбочина от двайсет метра. Отряд четиристотин и осем дебаркира на скалистия изоставен плаж на трийсет километра от град Тринидад. Бойците свалиха дихателните си апарати и ги прибраха във водоустойчивите раници, където държаха камуфлажното си облекло. Водонепромокаемите торби с оръжията бяха разпечатани и всички мъже се въоръжиха според ролята си в мисията. В три и петнайсет сутринта групата подбрани бойци от специалното лодъчно звено на специални части „Блакхоук“ напусна на бегом плажа и след още един час се скри в дълбоката джунгла, която покриваше склоновете на планинския масив Ескамбрай. Бяха третото подобно подразделение, което успешно дебаркираше на пустите плажове на провинция Спиритус Санкти, а през следващите шест седмици щяха да пристигнат още три. Операция „Куба либре“ напредваше с пълна скорост.

2.

Престоят на Холидей във военновъздушната база „Рамщайн“ продължи много по-дълго, отколкото му се искаше. Както Коледа, така и Нова година дойдоха и отминаха, когато най-сетне ги освободиха двамата с Еди. Кубинецът беше поддържал нередовна връзка със застаряващите си родители, но все още нямаше новини за изчезналия Доминго, по-големия му брат, или поне нямаше нищо, което майка му и баща му биха искали да споделят със слушателите от подслушвателната станция малко пт на юг от Хавана.

В началото на пролетта раната на Холидей все още заздравяваше, а очуканият му череп не му даваше възможност да кара кола. Еди от своя страна никога не беше сядал зад волана на автомобил, така че двамата приятели взеха високоскоростния междуградски експрес от Манхайм до Амстердам, след което се настаниха в хотел „Рьомер“ на Висерщраат. Снежните преспи се топяха, ледът в каналите се пукаше, а по дърветата се появяваха първите листа.

– Трябва да се видя с един човек по работа – загадъчно обяви Холидей, след като се настаниха. – Ще се върна след час. Поръчай нещо за ядене от румсървиса.

– Мисля, че по-скоро ще си поспя – отвърна Еди. – Ще сънувам плажовете близо до дома ми в Аламар.

– Аламар ли?

– Най-големият подарък от Фидел за хората в Хавана.

– Какво представлява?

– Гето, построено с руски бетон – усмихна се кубинецът. – Но е много близо до морето.

Холидей излезе от хотела и се насочи към „Нювмаркт“ в края на „Де Вален“, амстердамския квартал на червените фенери. Мястото, което търсеше, беше притиснато между един сексмагазин и някаква бирария. Зеленият неонов знак на боядисаната в черно витрина гласеше: „Американският бар на Дарби, отворен на 16 юни 1969 г.“ – деня, в който собственикът Дани Фарел беше завършил втората си и последна мисия във Виетнам, както беше известно на Холидей. След като беше видял как стояха нещата след приземяването му в Сан Франциско, Фарел се беше преоблякъл в тоалетните на летището с цивилни дрехи, беше хванал следващия самолет към дома си в Ню Йорк, а след това беше продължил пътуването си. Накрая беше отворил бар в Амстердам – града, в който винаги бе мечтал да живее.

Холидей пристъпи вътре и спря, за да могат очите му да се приспособят към сумрака. Барът беше отдясно, а от лявата страна имаше редица от тапицирани с винил сепарета. На стената зад бара беше монтиран голям телевизор, който показваше програмата на Си Ен Ен с изключен звук. Холидей седна на бара и разгледа омърляното ламинирано меню. Бургери, пържени картофки, сандвичи с бекон, маруля и домат, сандвичи „Денвър“ и „Рубен“ с пълнозърнест ръжен хляб. Всичката онази храна, за която Фарел говореше до безкрай през свободното им време в блиндажа.

Барманът се приближи към мястото, където беше седнал Холидей. Беше слаб, не по-висок от метър и седемдесет, с възголеми уши и огромен широк нос, и с очила в телена рамка. Носеше измачкана бяла риза с навити ръкави, дънки и къса барманска престилка. На дясната му ръка личеше избеляла татуировка, представляваща череп на фона на парашут и меч. Холидей би го разпознал навсякъде, най-вече заради изпъкналия и назъбен белег, който започваше точно под дясното му ухо и стигаше до брадичката. Беше изпъкнал и назъбен, защото Холидей разполагаше само с иглата и конеца, които използваше да кърпи чорапите си, когато един шрапнел от пехотна мина разпра лицето на Фарел. Не беше лесно да се извърши качествена хирургия на бойното поле на склона на хълм, който се намираше под постоянния вражески минохвъргачен обстрел и под непрестанните крясъци „Умрете, янки!“, разнасящи се от противниковите високоговорители.

– Ще желаете ли нещо? – попита Фарел с отегчен глас.

– Сандвич с бекон, маруля и домат и двоен бърбън „Мейкърс Марк“, ако нямаш нещо против, Бийгъл.

Фарел подвикна нещо неразбираемо на нидерландски към затворената врата в далечния край на бара, после се обърна бавно към Холидей, а в очите му се появи подозрителен поглед.

– Как ме нарекохте?

– Бийгъл, както те наричаха всички останали.

Мъжът неволно вдигна пръст и докосна ухото си.

– Трябва ли да ви познавам?

– Ноември 1967-а, кота 882, Дак То. Аз бях този, който те закърпи така – обяви Холидей, като посочи към белега. – След това ме нарече Франкенщайн.

– Док Холидей! Да се шибам, целият посинял и татуиран! Колко години оттогава, трийсет и пет, или нещо такова? – Бившият рейнджър се ухили до уши, което превърна белега в нагърчена змия, извиваща се през лицето му.

– Близо четиресет и пет.

– Вече не служиш, нали?

– Доста време бях там.

– И теб явно са те поочукали на няколко места.

– Тук-там.

– Казвай, какви ги вършиш напоследък?

– Мотая се по света и си търся белята.

Появи се готвач, който приличаше на китаец. Носеше сандвича с бекон, тропна чинията пред Холидей и се оттегли. Фарел наля щедра двойна доза „Мейкърс Марк“ и я сложи на бара.

– Каква беля по-точно?

Холидей отхапа от сандвича, който беше изключително вкусен, и отпи от чашата.

– От онзи тип бели, заради които може да ми потрябват нови документи.

– Какви документи по-точно?

– Паспорти, шофьорски книжки, актове за раждане, пълен комплект.

– Явно си се забъркал в сериозна каша, Док – поклати глава Фарел. – Това не е онзи Док, когото познавах.

– И аз не познавах сегашния Док – додаде Холидей. – Но няма нужда да се притесняваш, Бийгъл. Все още съм на страната на истината, справедливостта и американския начин на живот.

– Е, в такъв случай всичко е наред, Док – усмихна се Фарел. – Никой от нас не е същият като тогава. На всички ни липсва по това-онова.

– Можеш ли да ми помогнеш?

– Мисля, че някъде имам име и адрес, но този човек е опасен тип, Док. Върши добра работа, но би ти прерязал гърлото, дори само за долар, ако смята, че може да му се размине.

– Добри приятели имаш.

– Добрите приятели не фалшифицират паспорти.

– И това е вярно.

Холидей остана още известно време в бара, дояде сандвича и допи уискито си. Разговаря за старите времена с отдавнашния си другар, белязан от раната на лицето, но старите времена не бяха непременно добри времена. Когато си тръгна, и двамата си обещаха да поддържат връзка, но и двамата знаеха, че лъжат.

Холидей се обади на номера, който Фарел му беше дал, и заедно с Еди пристигнаха на посочения адрес малко след осем часа на следващата вечер. „Костум Кинг“ се намираше между една книжарница за християнска литература и кафе „Браун“ на Раадаущраат, между каналите Херенграхт и Сингел в центъра на стария Амстердам. Беше тясна постройка с избелял син навес и четири прашасали на вид костюма на Майкъл Джексън от албума „Трилър“, допълнени с обувки и гумени маски, които висяха във витрината на нещо, подозрително приличащо на месарски куки. Табелката на вратата казваше „Затворено“, но Холидей все пак натисна бутона на звънеца.

Мъжът, който отвори след малко, беше с разрошена коса, кривокрак и с голяма гърбица. Дрехите, с които беше облечен, бяха също толкова прашни, колкото и костюмите на Майкъл Джексън.

– Ja?

– Дирк Хартох?

– Ja.

– Дарби ни праща.

– А, да, влезте.

Влязоха в магазина покрай гърбавия, който затвори и заключи вратата зад тях. Помещението беше дълго и наблъскано с най-различни костюми, които висяха в унили редици. Повечето изглеждаха така, сякаш не са били вземани под наем от години, а най-модерната маска на американски президент явно беше на Ричард Никсън. Имаше дори маска на Джейн Фонда и набор от дългокоси маски на музикантите от „Бийтълс“, наредени върху една лавица. Гърбавият ги поведе към една врата в дъното на магазина, отвори я и ги подкани да влязат вътре. Озоваха се в офис, натъпкан с шкафове за документи и голямо дървено бюро, допълнено от офисен стол със синтетична тапицерия. Имаше още два стола за посетители, а така също и кафе-машина върху един от шкафовете. Единствената украса по стените беше една поставена в рамка реклама на пури „Рембранд“. Отдясно на картината се намираше друга врата, която навярно водеше към някакъв склад. Гърбавият се настани зад бюрото, свали сакото, под което имаше изкуствена гърбица, рошавата перука и изхлузи кривия си крак.

– Така е много по-добре – въздъхна щастливо мъжът. – И така, господа, с какво мога да ви помогна?

– С документи за самоличност.

– Ja. Какви по-точно?

– Паспорти, шофьорски книжки, актове за раждане.

– От някоя конкретна страна?

– Канада за мен. А за приятеля ми – Доминиканската република.

– Имате ли снимки?

– Да. – Холидей и Еди му подадоха наборите от снимки за паспорт, които си бяха направили по-рано същия ден.

– Ще бъде скъпо.

– Колко скъпо?

– Пет хиляди евро. На всеки.

– Няма проблеми.

– Половината сега, заедно с оригиналните ви паспорти.

– Добре. – Холидей вече беше ходил до банкомат и беше изтеглил пари от една от стотиците сметки в тайния бележник на Елдер Родригес. Тъй като беше очаквал нещо подобно, извади десет банкноти от по петстотин евро от портмонето си и ги сложи пред мъжа. Двамата с Еди поставиха на бюрото истинските си паспорти. Хартог ги придърпа към себе си.

– Goed. Елате пак след три дни. По-същото време.

Следващите три дни прекараха в разглеждане на забележителностите. Посетиха повечето от големите музеи, като „Райксмюзеум“, наскоро реновирания Държавен музей и, разбира се, световноизвестния музей „Рембранд“. Гледаха как шлифоват диамантите и дори направиха разходка с лодка по градските канали. В осем и пет, три дни след първата им среща, Холидей почука на вратата на Хартог. Собственикът този път беше облечен в семпъл тъмен костюм и носеше маска на Ричард Никсън. Посрещна ги със знаменития знак на победата, отправен от бившия президент от вратата на президентския вертолет, преди да поеме на дългия си път към чистилището. След това ги отведе към офиса си в дъното. На бюрото бяха поставени новите документи. Холидей взе паспорта си, а Еди – своя.

– Много добре – рече Холидей.

– Бланките взех от един приятел в консулския отдел. Ако някой сравни холограмите ви, имената ви ще съвпаднат с тези в списъка. Дори успях да ви осигуря здравни карти от Онтарио. За съжаление, макар че картите са истински, не са наистина действащи, така че, ако си счупите крака, това си е ваш проблем, ja? – Хартог се разсмя зад маската на Никсън.

– Това значи, че сте използвали само три снимки – дадохме ви четири. И къде са оригиналните ни паспорти?

Хартог щракна с пръсти.

– Сигурно съм ги оставил в работилницата долу – изправи се на крака, направи отново знака на победата и изчезна през задната врата на офиса.

Еди се намръщи.

– Тая история нещо намирисва. – Наклони се над бюрото и завъртя към себе си телефона на Хартог. На него имаше три бутона, единият от които светеше.

–Прав си – кимна Холидей, като се изправи на крака. – Наистина намирисва.

Двамата прибраха в джобовете си новите си документи и се насочиха към задната врата на офиса.

Зад нея имаше малко безлично фоайе, осветено от една-единствена крушка, и стълбище, направено от дебели дъски, което водеше надолу. Холидей тръгна пръв, а Еди го последва по петите.

Помещението беше ниско и мрачно, в ъгъла имаше импровизирана фотолаборатория, върху дългата маса беше поставена машина за ламиниране. Имаше също така чертожна дъска и голям цветен ксерокс в единия ъгъл. Хартог седеше зад масата и говореше на нидерландски, когато се появиха Холидей и Еди. В устата му димеше лула, а на масата до него беше поставена запалка. Щом ги видя, промърмори нещо набързо по телефона и затвори. Остави лулата си на масата.

– Говорехте ли с някого? – попита Холидей.

– С един приятел.

– И след колко време ще дойде приятелят ви?

Хартог бързо отвори едно чекмедже под масата и бръкна вътре. Еди направи крачка напред, сграбчи дългата три метра дъбова маса и я преобърна, като събори Хартог от стола му. Холидей прекрачи над масата, наведе се и вдигна от пода един малък автоматичен пистолет. „Валтер ППК“, оръжието на Джеймс Бонд. Насочи го към Хартог.

– Паспортите и снимките!

– В чекмеджето – отвърна нидерландецът. Еди провери чекмеджето и извади документите.

– С кого разговаряхте? – запита Холидей, като насочи пистолета приблизително към центъра на лицето на Хартог, който сега вече беше свалил маската на Никсън.

– С един адвокат.

– Как се казва?

– Дерлаген.

– Защо?

– Защото има връзки.

– Кого изпраща насам?

– Едни хора.

– Колко?

– Двама, трима, не знам.

– Да ни убият ли идват?

– Да.

– Навремето не би ми хрумнало да направя подобно нещо – обяви Холидей. – Но хората се променят.

Дръпна спусъка на валтера и заби куршум в главата на Хартог, точно над носа му.

Огледа стаята, намери една голяма тенекия с ацетон за почистване на печатарската машина и поля с него навсякъде, включително и върху Хартог. После изля следа от ацетон до подножието на стълбите, след което щракна със запалката си и я поднесе към ацетона.

– Хайде – подкани приятеля си. – По-добре да се разкараме оттук, преди да са дошли лошите. – Остана за момент на първото стъпало, загледан как огънят набира сила, после последва Еди на горния етаж.

Докато стигне догоре, Холидей разбра, че вече е твърде късно. Някой блъскаше по вратата. Чу се краткият рязък звук на строшено стъкло, след което се чу превъртането на ключ. Холидей направи знак на Еди и двамата се мушнаха между стойките, на които бяха закачени костюмите.

Холидей вече можеше да помирише пушека от огъня в мазето, знаеше, че не след дълго целият магазин щеше да пламне. Щом двамата новодошли наближиха, той се напрегна в очакване на подходящия момент. Имаше малкия плосък валтер, но с малък калибър или не, пистолетът все пак можеше да вдигне достатъчно шум.

Когато настъпи подходящият момент, двамата мъже започнаха да действат, без много да му мислят. Еди изчака целта му да го подмине, след което пристъпи в пътеката между закачалките, сграбчи дясната китка на мъжа и я завъртя назад към гърба, което го накара да изпусне оръжието си – едрокалибрен автоматичен пистолет със заглушител. Щом свърши тази работа, кубинецът подсече краката на мъжа, натисна гръбнака му с коляното си и като обхвана с ръка главата му, дръпна рязко, докато не чу как прешленът в основата на черепа се пречупи.

Съдбата на човека на Холидей не беше много по-различна. Холидей го удари в гърлото с ръкохватката на валтера, направи му подсечка и му счупи врата. Миризмата на дим вече беше много силна, а зад стъклото на прозореца на офиса се виждаха пламъци.

– Мамка му!

– Quй? – попита Еди.

– Това са хора на компанията. Филпот от ЦРУ е наредил да ни ударят.

– Да ни ударят ли? – учуди се Еди. – Como un golpe en la cabeza? No lo entiendo.

– Поръчал е да ни убият. Трябва да се разкараме час по-скоро от Амстердам.