Част първа

ПРИГОТОВЛЕНИЯ

май – октомври 1854

ПРОВОКАЦИЯТА

На четиресет минути път от Лондон, устремен през ширналите се зелени поля и черешови градини на графство Кент, сутрешният влак на Югоизточната железопътна компания достигна максималната си скорост от седемдесет километра в час. Незащитен от кабина или предпазно стъкло, изправен пред вятъра в червената си униформа, машинистът управляваше боядисания в яркосиньо локомотив, а огнярят, клекнал в краката му, мяташе с лопата въглища в горящата пещ. Зад пухтящата машина и тендера се виждаха три жълти първокласни вагона, последвани от седем зелени втора класа и накрая – сив багажен фургон без прозорци.

Докато влакът се носеше с тракане по релсите, плъзгащата се врата на фургона внезапно се отвори и разкри отчаяната борба, която се вихреше вътре. Двубоят изглеждаше съвсем неравен: слабичък младеж с опърпано облекло размахваше ръце срещу едрия и набит пазач в синя униформа. Макар и по-слаб физически, младежът се справяше доста успешно и нанесе няколко нелоши удара в тялото на извисяващия се над него противник. И всъщност само по силата на случайността поваленият на колене пазач успя да скочи напред и заварил младежа неподготвен, да го изхвърли от влака през отворената врата. Тялото му тупна на земята, подскочи и се затъркаля като парцалена кукла покрай релсите.

Силно задъхан, пазачът погледна падналия младеж, който бързо се изгубваше назад. После затвори вратата. Влакът продължи да лети напред и свирката му пронизително разцепи въздуха. Скоро плавно се скри зад завоя и остави зад себе си само затихващото пухтене на локомотива, разсейващия се сив дим, който бавно се слягаше над релсите, и неподвижното тяло на младежа.

След минута-две той се размърда. Превъзмогвайки силната болка, се надигна на лакът и сякаш щеше да се изправи на крака, но усилията му останаха напразни. Свлече се изведнъж на земята и с последен конвулсивен гърч застина напълно неподвижен.

Половин час по-късно елегантен закрит файтон с боядисани в яркочервено колела се спусна по коларския път, прокаран успоредно на релсите. Файтонът стигна до възвишението и кочияшът дръпна юздите. Мъжът, който се появи отвътре, явно не беше от простолюдието, облечен по модата в тъмнозелен кадифен фрак и с висок цилиндър на главата. Той се изкачи на хълма, извади бинокъл и обходи с поглед релсите. Почти веднага съзря проснатото тяло на младежа, но дори не се опита да се доближи до него, камо ли да помогне по някакъв начин. Напротив, внимателно заразглежда тялото, докато не се увери, че е окончателно неподвижно, и чак тогава се обърна, качи се в очакващия го файтон и потегли в посоката, от която бе дошъл – на север към Лондон.

ТАРТОРЪТ

Този екстравагантен господин беше Едуард Пиърс и за човек, на когото е отредено да стане толкова известен, че дори самата кралица Виктория изявила желание да се срещне с него (или поне да присъства на обесването му), той си остава определено мистериозна личност. Пиърс беше висок привлекателен мъж в началото на трийсетте, с плътна червена брада, каквато беше популярната по това време мода, особено сред правителствените чиновници. Съдейки по говора, маниерите и облеклото, той явно беше от добро потекло и със сигурни доходи. Определено беше много чаровен и с лекота пленяваше събеседниците си. Самият той твърдеше, че е сирак, потомък на благороднически род от Средна Англия, посещавал училище в Уинчестър и след това Кеймбридж. Беше популярна фигура в множество социални кръгове и между познатите му можеха да бъдат изброени министри, членове на Парламента, чужди посланици, банкери и други личности с положение в обществото. Макар и ерген, той поддържаше дом на Кързън Стрийт № 12, в модерен по това време квартал на Лондон. Прекарваше голяма част от годината в пътуване и разправяха, че е посещавал не само Европа, но и Ню Йорк.

Негови съвременници били напълно убедени в аристократичния му произход и когато го наричали мошеник и измамник във вестниците, журналистите все подчертавали, че той всъщност е вълк единак, заблудил се в погрешната посока. Самата мисъл за човек с аристократично потекло, приел съдбата на престъпник, била толкова шокираща, а и така гъделичкала въображението, че никой нямал желанието да я опровергае.

Всъщност няма никакви солидни доказателства за благородническия произход на Пиърс, защото почти нищо сигурно не се знае за живота му до 1850 година. Съвременният читател, свикнал с идеята за доказване на самоличността като безспорен жизнен факт, може и да се изненада от противоречията в биографията на Пиърс. Ала в епоха, когато свидетелствата за раждане са били нововъведение, фотографията – едва начеващо изкуство, а вземането на пръстови отпечатъци – напълно непознато, не било лесно да бъде идентифициран човек по безспорен начин. Още повече че Пиърс винаги съумявал да не дава конкретни отговори. Дори името му е съмнително. По време на процеса различни свидетели твърдели, че са го познавали като Джон Симс или Андрю Милър, или Артър Уилс.

Източникът на неговите безспорно добри доходи също бил неясен. Някои казвали, че бил анонимен съдружник на Джукс в изключително успешния бизнес с екипировка за крокет. Крокетът за кратко време се бил превърнал в обсебваща страст за млади дами със спортни наклонности и било напълно правдоподобно един находчив млад бизнесмен да спечели солидна сума, ако инвестира скромното си наследство в подобно начинание.

Други разказвали, че Пиърс бил притежател на няколко кръчми и известен брой файтони, командвани от някой си Барлоу, едър субект с особено мрачен израз и белег на челото. Това изглеждало по-вероятно заради връзките с престъпния свят, които заниманието с кръчми и файтони предполагало.

Разбира се, напълно е възможно Пиърс да е произхождал от висшето общество и действително да е получил аристократично образование. Добре е да си спомним, че Уинчестър и Кеймбридж по онова време се отличавали повече с разпуснатите нрави и пиянството на обитаващите ги студенти, отколкото с духа на трезви научни занимания, и дори един от най-задълбочените учени на викторианската епоха, Чарлз Дарвин, посветил немалка част от младите си години на комара и конните състезания. Повечето младежи от висшето общество били по-заинтересувани да придобият „университетска закваска“, отколкото университетска научна степен.

Вярно е също, че подземният свят през викторианската епоха е поддържал доста образовани личности, изпаднали в беда и немилост. Те обикновено изпълнявали ролята на съставители на фалшиви препоръчителни писма или подправяли документи и банкноти, но като цяло тези хора били дребни престъпници, повече предизвикващи общественото съжаление, отколкото порицание.

Едуард Пиърс, от друга страна, използвал разточително способностите си в криминалната си дейност. Какъвто и да бил източникът на богатството му или истинската му биография, едно е сигурно: бил престъпник от висока класа, грабител, който с годините натрупал достатъчно капитал за финансиране на широкомащабни криминални операции, като се превърнал в така наречения „тартор“. Към средата на 1854 година той вече бил напреднал с изключително сложния си план за осъществяване на венеца на кариерата си – Големия влаков обир.

Ключарят

Робърт Ейгър, добре познат взломаджия, специалист по ключове и отваряне на сейфове, свидетелства в съда, че когато се видял с Пиърс в края на май 1854 година, били изминали почти две години от предходната им среща. По това време Ейгър е на двайсет и шест години и в добро здраве, с изключение на лошата кашлица, получена благодарение на детските години, прекарани в работа за някакъв производител на кибрит от Бетнал Грийн. Работните площадки на фабриката били почти лишени от вентилация и белите фосфорни пари изпълвали помещенията през цялото време. Отровните свойства на фосфора били известни, но това не можело да спре търсещите каквато и да е работа, дори тя да предизвиква разпадане на белите дробове или на челюстите и зъбите – понякога само за броени месеци.

Ейгър притежавал ловки пръсти и затова вършел по-фината работа – потапял клечките във фосфора. Поради същата причина, когато по-късно се заел с ключове, брави и сейфове, той веднага направил бърза кариера. Успял да просъществува в занаята цели шест години, без да бъде хванат нито веднъж.

Дотогава Ейгър не бил имал вземане-даване с Пиърс, но го познавал като тартор, който обикновено организирал удари в други градове (причината за честите му отсъствия от Лондон). Ейгър знаел също, че Пиърс има парите за финансиране на подобни удари.

Съгласно показанията на Ейгър срещата им се състояла в кръчмата, наречена „Мечката и бика“ на Ханслоу Роуд, намираща се в покрайнините на прословутия криминален квартал „Севън Дайълс“. Тази добре позната кръчма била, по думите на един съвременник, „сборното място на всякакви жени, облечени уж като дами, както и на членове на престъпния свят, които може да се видят там по всяко време“.

Било почти сигурно, че поради лошата репутация на мястото някой цивилен от Столичната полиция все ще се мотае наоколо. „Мечката и бика“ обаче често се посещавала и от господа с по-високо положение в обществото и с вкус към по-ниските му етажи, така че разговорът на двама модно облечени млади нехранимайковци, седнали край бара с погледи, обърнати към жените в заведението, не привличал ничие внимание. Според думите на Ейгър срещата била без предварителна уговорка, но той не бил изненадан от пристигането на Пиърс. Напоследък бил подочул, че тарторът отново подготвя удар. В протокола е записано, че разговорът започнал направо, без поздрави или въведения.

– Чух, че Джак Пружинената пета е напуснал Уестминстър – каза Ейгър.

– И аз. – Пиърс потропа със сребърната ръкохватка на бастуна си, за да привлече вниманието на бармана. Поръча две чаши от най-доброто уиски, което за Ейгър означаваше, че разговорът ще е по работа.

– Чух – каза Ейгър, – че Джак бил тръгнал на юг, за да поработи с почиващите.

В онези времена лондонските джебчии напускали града на север или на юг към други населени места. Основният им трик в занаята била анонимността и никой не можел дълго да бърка по джобовете на хората на едно определено място, без накрая да бъде забелязан от ченгетата.

– Не разбрах какво щял да прави – каза Пиърс.

– Говори се също – продължи Ейгър, – че се качил на влака.

– Може и да е вярно.

– Казаха ми – Ейгър впи очи в лицето на Пиърс, – че във влака той трябвало да поразузнае някои неща за един известен господин, който подготвял удар.

– Може и да е вярно – отново каза Пиърс.

– Чува се също – сбърчи лице Ейгър, – че ти май подготвяш удар.

– Може би – отвърна Пиърс. Отпи от уискито си, загледан в чашата. После каза: – Преди тук беше по-добре. Неди е започнал да кръщава стоката си. А ти какво си чул, че подготвям?

– Грабеж – каза Ейгър. – Някаква истински лъскава работа, ако е вярно.

– Ако е вярно – повтори Пиърс. Той сякаш намираше фразата за забавна. После се обърна с гръб към бара и заоглежда жените в залата. Няколко от тях веднага му отвърнаха с подканящи погледи. – На всички им се счува все за големи удари – завърши мисълта си той.

– Аха, точно така – потвърди Ейгър и въздъхна. (В показанията си той е много обстоятелствен относно жестове, мимики и други театрални похвати. „И тогава въздишам силно, нали, все едно му казвам, че търпението ми вече се изчерпва, защото той е много предпазлив, Пиърс де, обаче аз искам да го накарам да казва направо и затова дълбоко въздишам.“)

Последва кратко мълчание. Накрая Ейгър каза:

– Не съм те виждал от две години. Много работа, а?

– Път – отговори Пиърс.

– Континентът?

Пиърс сви рамене. Погледна чашата с уиски в ръцете на Ейгър и след това другата, полупразна, с джин и вода, от която касоразбивачът пиеше преди пристигането му.

– Как са ръцете?

– Отлично, както винаги – отвърна Ейгър и за да демонстрира, протегна и двете си ръце с разперени пръсти и изпънати длани. Те не помръдваха.

– Може да ми потрябваш за едно-две нещица – каза Пиърс.

– Джак Пружинената пета не продума нищо. Знам го със сигурност. Беше се надул като пуяк, но не обели и дума.

– Джак се шмугна в лавандулата – каза Пиърс рязко.

Както Ейгър обяснява по-късно, фразата е двусмислена. Може да означава, че Джак Пружинената пета се е скрил дълбоко, или по-скоро да значи, че е мъртъв, зависи от обстоятелствата. Ейгър не любопитствал повече.

– Тези едно-две нещица... може ли да са ключарски работи?

– Може.

– Рисковани?

– Много – каза Пиърс.

– На открито или на закрито?

– Не знам. Може да имаш нужда от едно или две „канарчета“, когато му дойде времето. И ще трябва да си държиш устата затворена. Ако първата работа мине успешно, ще има и други.

– Ключалки ли са? – попита Ейгър.

– Да.

– Восък или направо?

– Восък.

– На бегом или ще има време?

– На бегом.

– Добре тогава – каза Ейгър, – аз съм твоят човек. Мога да взема восъчен отпечатък на бегом по-бързо, отколкото ти ще запалиш пурата си.

– Знам – отговори Пиърс, като драсна клечка кибрит по тезгяха и поднесе запаления край към върха на пурата си. Ейгър леко потръпна: той самият не пушеше (пушенето отново беше излязло на мода след повече от осемдесет години пауза) и всеки път, когато усетеше миризмата на фосфор и сяра от клечката, споменът за кибритената фабрика го караше да потръпва. Той продължи да наблюдава как Пиърс разпалва пурата си.

– Та какъв ще е ударът?

Пиърс го погледна студено.

– Ще разбереш, когато му дойде времето.

– Бива си те!

– Затова – каза Пиърс – никога не съм бил на топло.

Искал е да каже, че няма затворническо досие. На самия процес други свидетели оспорват това, като твърдят, че той е излежал три и половина години в затвора в Манчестър под името Артър Уилс.

Разговорът приключил с това, че Пиърс го предупредил отново да си затваря устата и се отдалечил от бара, прекосявайки шумната кръчма, като само се спрял за кратко и прошепнал нещо в ухото на някаква красива жена. Жената се засмяла, Ейгър се обърнал към бара и в показанията му няма нищо повече за тази вечер.

Големият влаков обир