Александър Велики – Хаос и кръв

УБИЙСТВО В МАКЕДОНИЯ

1.

Персеполис, 336 г. пр. Хр.

В малка, висока стая до Апанда, голямата зала за аудиенции с колонади в двореца в Персеполис, Дарий III, цар на царете, владетел на Персия и нейната империя, наместник на боговете на земята и притежател на главите на мъжете, прокара пръсти през намазаната си с благовония брада и се усмихна криво на фигурата пред себе си. Размърда се върху облечените в коприна възглавници, затвори очи и се наслади на финия аромат на тамян и мирта. Младата робиня, клекнала между бедрата му – едната ѝ ръка гладеше чатала му, с другата мушкаше гроздови зърна между мокрите му устни, – премигна и въздъхна тихо.

– Можеш да вървиш – прошепна Дарий.

Момичето изчезна. Дарий въздъхна и оправи одеждата си. Погледът му се зарея наоколо, плъзна се по златните капители на колоните, таваните от злато и сребро, мраморните релефи по стените, след което се насочи към невиждащите, втренчени очи на везира Барс. Дарий, родом Кадоман, наскоро издигнал се до пурпурните одежди благодарение на този най-умел от везирите, тихо се наслаждаваше на собствената си хитрост. Погледът му се спря на масата пред него и цялата радост изчезна. Върху нея беше разпъната карта – вдясно от него, през Хелеспонт, се простираше империята на персите, вляво бяха царствата на гърците. Дарий заби пръст последователно в имената, изписани там – Атина с флота ѝ, Коринт с богатството, Тива с войниците ѝ, Делфи с оракула. Всичките свещени места на Гърция, които предшественикът му Ксеркс бе опитал да завлече в Хадес. Пръстът му се плъзна на север и спря. Взе две малки статуетки, едната малко по-голяма от другата, които изобразяваха гръцки воини, хоплити, с пълно бойно снаряжение – голям шлем с украса от конска опашка, ризница, кожена пола, заоблен щит, дълго копие или пика. Дарий ги постави така, че да скрият името МАКЕДОНИЯ.

– Ситуацията е съвсем ясна, скъпи Барс – промърмори той. – Филип от Македония сега е господар на Гърция. Победи Атина и Тива край Херонея. Скоро ще го обявят за хегемон на Гърция, главнокомандващ на всичките им армии. – Дарий премести показалец. – И желае да вземе това, което е мое. Виждаш ли, драги Барс, той вече е изпратил двама пълководци, Атал и Парменион, да прекосят Хелеспонт. Разполагат с малка сила, два или три полка, с които да задържат пролива, докато пристигне той. – Дарий затвори очи и прехапа устни. – Едноокият, куц Филип! Македонският варварин! – Отвори очи. – Малка армия, Барс, но не бива да забравяме Ксенофонт, нали? Той показа на света, че гръцката армия може да скита из Персия необезпокоявана. Каквото е направил Ксенофонт, може да направи и Филип Македонски. А където отиде Филип, синът му Александър ще трябва да го последва.

Дарий млъкна, защото отвън долетя сподавен вик. Размаха пръст пред Барс.

– Не се тревожи – прошепна. – Мъките им скоро ще свършат. Не вярвам да са живи призори. Истинската ми тревога е Филип. Прояви дебелоочието да се самопровъзгласи за бог. – Дарий прокара пръст около устните си. Щеше му се да знае повече за политиката в македонския двор! Филип беше във война с жена си Олимпиада, царицата на змиите. Александър беше нейното момче и когато Олимпиада воюваше, той не стоеше настрана. – Бих се радвал да имам повече време, за да се меся в интригите там – добави. – Да разпаля враждата между баща и син малко повече. Нищо не връзва ръцете на един тиранин по-добре от гражданската война, нали, Барс?

Чу се още един вик. Дарий стана, излезе на балкона и се вторачи надолу. Огромният церемониален площад, където се упражняваха и правеха маневри безсмъртните, царската персийска гвардия, сега беше осветен от редици огньове, простиращи се докъдето стигаше погледът. И между всеки два огъня се гърчеше фигура, разпъната на кръст.

– Колко живи остават? – отекна гласът на Дарий.

Хилиархът, началник на гвардията, излезе от сянката. Коленичи и скри лицето си с длани.

– Велики царю! – извика. – Само петима са живи. Останалите... – хилиархът махна с ръка – пукнаха.

Дарий усещаше гнилата миризма на труповете, смесена с екзотичните нощни аромати на имперските градини.

– Какво е желанието ти, велики царю?

Дарий се вгледа в озареното от луната небе. Промърмори молитва към бога на светлината. Луната беше пълна и кръгла като сребърен диск – колкото повече я гледаше, толкова по-близка ставаше тя. Може би и Филип се взираше в тази луна? Дарий сви ръцете си в юмруци. Удари с тях леко парапета. Демостен, в малката си къща край агората на Атина, този голям демократ, този пламенен демагог, този грабител на персийско злато! Демостен сигурно сънуваше, че е втори Перикъл, човек, спасил Гърция от тиранията. Е, Демостен можеше да си сънува, но би трябвало да заслужи златото, което е получил.

– Велики царю? – повтори началникът на гвардията. Дарий пое въздух.

– Убийте ги! – изкрещя. – Но не с копие. Счупете краката им. Нека мрат като останалите!

Дарий проследи с поглед как се изпълнява заповедта му. Двама гвардейци изтичаха до един кръст с дървена талпа в ръце. Разпнатият там благородник, горд, гол, знаеше какво го очаква. Видя дървената талпа и изкрещя за милост. Двамата войници застанаха от двете му страни, уловили талпата от двата края, дръпнаха я назад и я засилиха към краката на нещастника, точно под коленете. Дарий чу хрущенето и видя как тялото се свлече още малко надолу на кръста. Докато войниците се придвижваха към следващата жертва, Дарий се върна в малката стая и седна срещу мълчаливия Барс. Наля си чаша вино. Вдигна я към везира и я доближи към устата си. Някой дръпна завеса. В светая светих влезе слуга и се просна пред него. Дарий го остави да чака. Беше добре всички да знаят, че той, царят на царете, притежава главите им. Нека всички разберат какво е да притискат лице към студения мраморен под на двореца му. Отпи пак, остави чашата, облиза устни. Слугата приближи с наведена глава, с извърнато настрани лице. Остави свитък на възглавницата до Дарий и изчезна в тъмнината. Царят счупи печата и разгърна свитъка. Беше послание от персийски шпионин в Атина, който на свой ред бе получил вест от друг, от старата македонска столица Егеа. Дарий въздъхна продължително, шумно.

– Сторено е! Сторено е! – повтори.

Грабна няколко зърна грозде от купата, остави едно пред Барс и задъвка съсредоточено. Когато отдръпна ръката си, един от пръстените му закачи двете статуетки на гръцки хоплити и ги събори. Реши, че това е знак. Съедини длани молитвено и сведе глава.

– Добри новини, Барс! След няколко дни Филип Македонски и сина му, мелеза, няма да ги има!

Дарий се вгледа в мъртвия везир. Балсаматорите бяха свършили деликатната и прецизна работа много добре. Бяха запазили всичко такова, каквото трябва да бъде, само без живота в тези мъртви очи! Дарий се засмя тихо. Барс, великият везир, натъпкан като възглавница! Мъж, който му бе помогнал да заеме трона, но и се бе осмелил да му предложи отрова. Намесата на боговете обаче го бе спасила от злите интриги на Барс. Всъщност точно в тази стая Дарий го бе накарал да изпие същата отрова, капка по капка – после гледаше ужаса в очите му и слушаше как старческата зла уста моли за милост. Всички привърженици на Барс бяха разпънати на кръст – предупреждение за хората в Персия и чужбина да не вдигат ръка срещу царя на царете. Дарий се отпусна на възглавниците. Скоро и други щяха да научат урока си. Филип и неговите македони. Притисна с пръсти долната си устна. Може би, когато приключи с македона, сам ще посети Атина, за да поиска от Демостен да върне златото му.

Дворецът в Егеа, юни 336 г. пр.Хр.

Олимпиада, някога царица на Филип Македонски, седеше в малката си лична стая в крилото на стария царски дворец. Тя също мислеше за смърт и замисляше убийство, макар умело да скриваше омразата, която кипеше в душата ѝ. Държеше вретено в ръце, въртеше го умело като всеки майстор предач и потропваше с крак по пода. Усмихна се на младата жена, разположила се на възглавничките до стената.

– Добре ли си, Евридика?

– О, да!

На лицето на Олимпиада, с маслинена кожа, заигра усмивка. Прибра кестенявата си коса под тъмния воал, който покриваше главата ѝ. Погледна Евридика, после едрата златна фигура на бога на виното Дионисий, чийто релеф беше над нея. Дионисий! Нейният любимец, чиито тайни ритуали следваше в тъмни, усамотени гори, далече от шпионите на бившия си съпруг. Наведе глава. Мъжете казваха, че излъчва покой, че чертите ѝ са идеално изваяни – тънък нос, красиви устни, светлозелени очи, които можеха да сияят от удоволствие и да тъмнеят от гняв.

– Красива като Афродита – бе се осмелил да каже един художник.

– Фигура, на която би завидяла самата Хера – бе добавил друг.

Олимпиада следеше с очи нишката. Какво знаят мъжете? Какво си мислеха, че става зад маската, която си бе сложила? Знаеха ли за тайните ритуали или за клетвата, която бе дала? Даваха ли си наистина сметка откъде произхожда? Дъщеря на епирски цар. Потомка на Ахил, който се бе сражавал с Хектор и го бе убил при Троя. Един бог я бе посетил в нощта, когато бе заченат синът ѝ Александър! Мълнията на Зевс бе проникнала в утробата ѝ и тя бе забременяла. След това Зевс я бе запечатал със специалния си знак. Олимпиада събра ленените влакна с ръка. А сега беше изместена така грубо и жестоко! Най-прост вестител бе дошъл в покоите ѝ и бе обявил:

– Филип Македонски заявява, че Олимпиада вече не му е жена!

Прогонена! Заменена с това мекушаво, скимтящо момиченце, което клечеше на възглавниците с отвратителното си бебе в ръце. Евридика, с приличните ѝ на пъпеши гърди, широките бедра, дългите крака, глупавото, кухо лице и лъскавата черна коса, та тя имаше толкова ум, колкото някоя от любимите кобили на Филип.

– Олимпиада?

Бившата царица вдигна глава и се усмихна.

– Евридика, скъпа, какво има?

Новата жена на Филип приближи с бебето си, увито плътно с пурпурна, поръбена със златни нишки пелена. Олимпиада забеляза и издиша толкова шумно, че ноздрите ѝ затрепериха. Как смее!? Как смее тази кучка да носи изтърсака си при нея, повит в царския пурпур!?

– Какво има, скъпа?

Евридика, която обожаваше Олимпиада и я смяташе за своя най-близка приятелка, разгърна пелената.

– Каран е много топъл.

Олимпиада престана да преде и пое внимателно детето. Натисна с пръст трапчинката на бузата му. То отвори очи и изгука. Олимпиада го залюля, свали тъканта с пръст, притисна гърлото. Ако боговете са добри, помисли си Олимпиада, този изтърсак ще получи силна треска. Кожата му обаче беше хладна и мека като коприна. Олимпиада поклати глава. Вдигна с длан брадичката на Евридика и се усмихна.

– Каран е добре. Пращящо от здраве бебе!

– Ще стане ли като Александър? – попита Евридика. – Днес го видях на площадката за тренировки. Говореше с приятелите си, евреите Симеон и Мириам.

– Да, да. – Олимпиада се усмихна повторно. – Симеон и Мириам Бартимаус. Чувала ли си историята им?

Евридика поклати глава и се вгледа с обич в светлозелените очи на Олимпиада. Обожаваше тази жена. Изпитваше известно съжаление, че я е изместила, но пък вината беше на Филип, не нейна. Пък и след като той държеше да излива семето си в нея нощ след нощ и тя зачена, и роди син, когото той нарече Каран, на името на основателя на династията му, каква беше нейната вина? И ако Филип е решил да отблъсне собствения си син Александър, нима това не е негово право?

– Толкова си мила – продължи Евридика, преди Олимпиада да успее да отговори на предишния ѝ въпрос.

– Дете, дете! – Олимпиада протегна ръка, като леко изпъна пръсти, за да не издраска лицето на младата жена. – Всяка, омъжена за Филип, има нужда от цялата доброта на света. Той пие, докато вече не може да се движи, и се съвкупява с всичко, което го приеме. Мъже, жени... – Олимпиада се засмя, прикрила с длан уста. – Понякога дори кози!

Смутена, Евридика преглътна с усилие. Изчерви се и погледна надолу, към бебето. Филип беше толкова усърден любовник. Пиян или трезвен, обладаваше я както жребец обладава кобила. Ако самата тя не беше в състояние поради месечните течения или в последните седмици на бременността, някоя робиня я заместваше. Едноокият Филип със счупения крак, с покритата с белези ръка и кроящия интриги ум.

– Не се безпокой – измърка Олимпиада. – Знам всичко, Евридика! Ако имаш нужда от съвета ми, просто ела при мен.

– Дойдох тази вечер – каза новата царица, – защото Филип пие с приятелите си.

– О, да. Филип и приятелите му! Знаеш ли, момичето ми, моралът им е колкото на стадо планински кози. Спали са с повече жени и са плячкосали повече градове, отколкото Херакъл в разцвета на силите си.

Евридика долови насмешката в гласа на Олимпиада, прикритата обида към Херакъл – бога, когото Филип бе обявил за свой предтеча. Олимпиада прокара пръст по нишката, навита на вретеното.

– Синът ми Александър там ли е?

Евридика поклати глава. Клечеше на пода с бебето си и леко се поклащаше напред-назад.

– Не, той е в покоите си, с евреите Мириам и Симеон.

– А, да – кимна Олимпиада. – Щях да ти разкажа за тях! Нали знаеш, че са близнаци? Родителите им бяха роби. Филип ги купи от сидонийски търговец. Майката, помня я, беше дребна и мургава. Нямаше твоите широки бедра, които да издържат раждане. Филип трябваше да наеме специален лекар. А... – Тя чукна с показалец слепоочието си. – Забравих името му, но се наложи да отвори утробата на бедната жена, за да извади бебетата.

– Какво стана с нея? – попита Евридика и си спомни собствените си родилни мъки.

– О... умря – отвърна Олимпиада. – Лекарят не можеше да направи нищо, освен да ѝ даде упойка. Близнаците бяха момче и момиче, съединени в лакътя.

Евридика се втренчи в нея, челюстта ѝ увисна. Глупачка, помисли си Олимпиада. Толкова е глупава, че не заслужава да живее. Но показа на това момиче, нейната съперница, най-ослепителната си усмивка.

– Лекарят ги раздели – продължи тя. – Ако се вгледаш, и сега ще видиш белезите на лактите им. Отидох да ги видя – бяха грозни малки създания. Не като твоя красив Каран – добави веднага.

Евридика кимна със сериозно изражение. Мъжът, Симеон, беше широкоплещест, набит, гладко избръснат като Александър. Евридика се страхуваше от тъмните му замислени очи, леко заострените уши и къдравата коса, виеща се около лицето му на масури, които му придаваха вид на сатир. Жената, Мириам, беше със среден ръст, но доста кокалеста, хубава с изсечените си черти, но нямаше гърди и бедра, за които да си струва да се говори. Подвижните ѝ очи ѝ напомняха за сокола, който Филип държеше в спалнята си.

– Баща им умря по-късно – рече Олимпиада. – Спомням си как Филип слезе долу, за да каже на децата. Трябва да са били на десетина години тогава. Филип, както обикновено, беше пиян. Посочи момчето и каза, че може да постъпи в частта на Александър. Отведоха го, а момичето започна да пищи. Филип се разкрещя: „Накарайте я да млъкне, мътните я взели!“ – Олимпиада се изкиска зад дланта, прикрила устата ѝ. – Е, знаеш го Антипатър – добави. Имаше предвид едноокия командир на гвардията. – Извади меча си, защото реши, че Филип я иска мъртва.

Евридика също се засмя. Антипатър беше побелял старец с кисела като оцет усмивка и също толкова кисел нрав. Беше един от най-храбрите сподвижници на Филип, но определено не най-умният. „Крачил е твърде дълго на слънце без шлем на главата“ – отбеляза Филип веднъж.

– Какво се случи по-нататък? – попита Евридика.

– Момчето стана един от главните писари на Филип. Държи царския печат.

– А момичето?

– Не знам. – Олимпиада събра влакната в скута си. – Тя е толкова слаба и кокалеста. Не става за любовница на сина ми. Пък и Александър не обича жените кой знае колко. Питам се защо ли? Както и да е. Мириам беше възпитавана с момчетата. Казваха, че можела да бяга като газела и да плува като риба. И какво от това?

Олимпиада беше искрено озадачена. Всъщност не мислеше за евреите. Те не представляваха никаква опасност. Бяха потайни и почитаха неизвестен бог, чието име не смееха да произнесат.

– А, да... – Олимпиада се наведе и погали Каран нежно по бузката. – Те са и актьори. Играят сценки от историята на народа си. Александър е заинтригуван, както и от всичко необичайно. – Думите прозвучаха по-хапливо, отколкото ѝ се искаше, така че усмивката ѝ стана по-широка. Облиза устни. – Би ли пийнала малко вино, Евридика? – Щракна с пръсти.

Старецът, който седеше в тъмен ъгъл, стана. Повлече крака, малките му, наподобяващи камъчета очи, уловиха погледа на Олимпиада. Вдигна дясната си ръка и показа големия пръстен на средния си пръст. Олимпиада поклати глава едва забележимо. Сега не му е времето, помисли си, Аристандър от Телемес, нейният мъдрец и магьосник, да отвори пръстена си, така че Евридика да изпие нещо повече от това, което би искала. Времето и мястото щяха да дойдат, но не още. Аристандър донесе чашите. Евридика грабна своята и отпи жадно. Олимпиада вдигна очи към тавана и промърмори молитва към Дионисий, великия бог от сумрачната долина. След това се обърна леко и изля малко вино на пода за сенките на многото ѝ жертви.

– Какво смята да прави Филип утре? – поинтересува се Олимпиада.

Евридика проследи с поглед стареца, който се върна на стола си. Беше забравила, че е там. Почувства да я пронизва някакъв хлад и огледа стаята. Хората разказваха какви ли не истории за Олимпиада. Евридика подръпна нервно пискюлите на пелената на бебето. Беше тъмно там, вътре. В нишите горяха маслени лампи. Мраморната мозайка на пода, изобразяваща главата на Медея, като че ли оживяваше – очите ѝ улавяха светлината и сякаш я гледаха гневно. Може би беше време да си тръгва? Понечи да стане.

– Не, не. Остани! – Олимпиада протегна ръка и докосна съперницата си по върха на носа. – Толкова съм самотна, Евридика. Никой не идва да ме види, дори Александър. Старея съвсем сама! – добави тъжно. – Нали щеше да ми разкажеш за утре?

– Филип ще влезе в амфитеатъра – поде Евридика. – Всички посланици, от Гърция и другаде, също ще бъдат там. По негова заповед са изработени дванайсет големи статуи на олимпийските богове. Най-напред ще ги изтеглят вътре, после всяка ще бъде изправена над специален олтар, посветен на нея.

– А след това?

– Филип е направил и своя статуя. И нея ще внесат в амфитеатъра. Ще принасят жертви.

Олимпиада едва не прехапа устната си от гняв.

– Значи – изръмжа, – Филип сега смята себе си за един от олимпийците, така ли?

Евридика присви очи. Олимпиада наведе глава и се вгледа в нишките в скута си. Аристандър се раздвижи на стола в ъгъла. Бившата царица се наруга – беше показала яда си пред това момиче и сега трябваше да я наблюдава.

– Така и трябва – промърмори. Взе ленените нишки, стисна ги в шепа, усети текстурата им. – Правя нещо за теб, Евридика.

– О... какво е?

– Ще бъде изненада – отвърна Олимпиада. – Нещо за носене, но няма да ти кажа. Е, поне още известно време. Разкажи ми повече за утре.

– Ами... – Евридика се почувства объркана. Бебето спеше в ръцете ѝ, но ѝ беше някак неловко. Бе дошла тук, за да се скрие от големия пир на Филип. Беше ѝ самотно. Чичо ѝ Атал беше далече, с Парменион, от другата страна на Хелеспонт.

– Денят ще е чудесен – продължи Олимпиада. – Ще бъдеш ли там?

– О, да. В царската ложа – отвърна младата жена. – С Каран. И, да... с Линсестрианите. – Евридика си спомни за двамата братя, далечни сродници на Филип.

Олимпиада опипа скъпата нефритена огърлица около шията си. Не биваше да забравя Линсестрианите. „Плъховете близнаци“ както ги наричаше, с потайни физиономии и шарещи очи. Шпионите на Олимпиада я информираха, че непрекъснато се жалвали как сродникът им Филип надскачал себе си и не се държал като истински македонски владетел. Дали са опасни, питаше се. Биха ли могли да застрашат сина ѝ? Не и докато Филип е жив, но там бе проблемът. Още колко би трябвало да живее Филип? Делфийският оракул, когато Филип попита дали ще срази царя на персите, бе отговорил: „Бикът е украсен за жертвоприношението. Всичко е готово. Убиецът чака“. Филип мислеше, че оракулът говори за Персия, но дали беше така?

Евридика отпи от виното си. Не разбираше тези периоди на мълчание. Сякаш Олимпиада в действителност не искаше тя да е там. После обаче се усмихваше и всичко отново ставаше нормално.

– Филип ще влезе в амфитеатъра сам – каза Евридика.

– Така ли?

– О, да. Само зет му Молос ще е от едната му страна и Александър от другата. Стражата ще влезе преди него. Филип иска гръцките пратеници да видят, че не е тиранин.

– Той е глупак! – тросна се Олимпиада.

Аристандър премести шумно стола си. Евридика едва не изпусна чашата. Лицето на Олимпиада се промени – кожата се изпъна, очите заблестяха, устните се свиха в усмихната гримаса. Поведението ѝ обаче издаваше загриженост и гняв.

– Той е глупак! – повтори. – Не може да излиза сам, когато присъстват толкова много негови врагове. Едното му око го няма. Войниците му може да го наричат лисица, обаче куца като стар козел!

– В опасност ли е? – Евридика, вече разтревожена, се изправи и намести бебето на лакътя си.

– Съжалявам.

Олимпиада също стана. Прегърна момичето, притисна го до себе си. Докосването ѝ беше така нежно, парфюмът ѝ – така уханен. Евридика се успокои. Олимпиада просто се тревожеше.

– Ще говоря с Филип. – Олимпиада я отблъсна внимателно от себе си. – Ще говоря с мъжа ти – подразни я. – Сега – промърмори – се връщай в покоите си, момиче. Филип ще очаква да си там, когато се дотътри от пиршеството с издут от вино търбух и пълни със сласт слабини. Не бива да го разочароваш. Нали?

Младата жена се поклони и излезе. Веднага щом вратата се затвори зад гърба на Евридика, Олимпиада свали воала от косата си и го хвърли на пода.

– Ще я убия! – прошепна хрипливо. Събра ленените влакна, пръснати по пода около нея, и ги вдигна сякаш принасяше жертва.

– Ще ѝ изплета примка! – изръмжа. – Ще я надяна на хубавото ѝ вратле и ще гледам как прекрасните ѝ крачета ритат! А синът ѝ?

Олимпиада отиде до малкия мангал с тлеещи въглени близо до прозореца. Застана до него, стопли пръстите си, заслуша се в далечните звуци, долитащи от двореца.

– Аз съм жената на Филип! – просъска тя. – Александър е мой син. Обаче виж докъде сме стигнали, Аристандре! Аз съм отхвърлена и се носят слухове, че Александър е копеле, незаконен натрапник.

– Шшшт, господарке! – Аристандър затътри крака в тъмнината. Тояжката му потропваше като предупреждение за смърт. – Тихо сега!

Олимпиада се обърна, косата ѝ се разпиля по раменете. Наведе глава, опря брадичка на гръдния си кош. Ужасен, Аристандър си помисли: „Тя е Медея!“. Спомни си думите от пиесата на Еврипид.

– „Ние сме роби на боговете – изрецитира. – Каквото и да се случи, ние сме играчки в ръцете им!“

– Не и аз.

Олимпиада отиде бавно до него. Движеше се плавно като танцьорка, която прави първите стъпки в някакъв див, екзотичен ритуал. Вдигна рязко ръце, отметна косата си нагоре.

– Аристандре, трябва да вървим! Трябва да се подготвя за бога.

Пръстите ѝ се впиха в тънката му китка. Магьосникът трепна от болката, която го прониза. Очите на Олимпиада блестяха. Вече не изглеждаха зелени, защото в тях се отразяваше огънят на въглените.

– Александър – избъбри Аристандър, без да мисли. Просто трябваше да прекъсне магията на момента. – Трябва да се увериш, че с него всичко е наред, преди да се срещнем с нашия шпионин.

– Не сега! – отсече Олимпиада.

Ала думите на Аристандър имаха ефект. Тя затвори очи и седна на ниския стол, на който предеше.

– Не искам да се срещам с Александър. Не и тази вечер. Има обаче начин. Ела с мен!

Олимпиада откачи наметалото си от куката на стената и се загърна в него. Вдигна качулката, така че да скрие почти изцяло лицето ѝ. Аристандър знаеше какво има предвид. Когато излезе през вратата към дългата сводеста галерия, той закрачи с усилие след нея. „Кучето на Олимпиада“ – така го наричаха, но му беше все едно, защото имаше свои собствени тайни планове. Галериите на двореца бяха осветени с маслени лампи и горящи факли. От време на време минаваха покрай пезетаири – царската стража, хоплити в пълно бойно снаряжение, с кожени поли, наколенници, шлемове с украса от конска опашка, дълги пики или копия. Заставаха мирно, когато минаваха край тях, щитовете им тракаха в кожените ножници на мечовете им. Когато обаче минаваше, Олимпиада както винаги внимателно оглеждаше лицата им. Бяха същите като по-рано вечерта. Това я успокои. Неочакваната смяна на стражата, ако непознати заемат мястото на познати войници, винаги бе предвещавала надвиснала опасност предвид кървавите вражди в македонския царски двор.

Олимпиада сви зад ъгъла и слезе по няколко стъпала. Въздухът там беше по-хладен, по-застоял. Бяха влезли в склад. Стигнаха до средата и спряха. Аристандър откри пипнешком скрит лост и отвори тайна врата. Взе факла от стоманена поставка на стената. Направи път на Олимпиада да мине първа, последва я и затвори вратата тихо. Коридорът беше тесен, не повече от метър, така че би било трудно мъж да извади меча си и да се отбранява. Олимпиада се усмихна в тъмнината. Този античен дворец на македонските царе се рушеше – купчина стари камъни. Лабиринт от коридори, остатък от кърваво минало, когато принцовете са се биели за властта. Филип бе получил образованието си в много зловеща школа. Майка му бе убила баща му, после бе опитала да убие самия него и братята му. Той бе избягал в Тива, където бе изучил изкуството на войната, както и най-важния, единствения урок в политиката – залови противника си и го убий. Филип бе използвал този коридор, когато се справяше със съперниците си, а малко след брака им, изпълнен със страст и горящ от нетърпение да ѝ каже и покаже всичко, я бе довел тук. Филип вероятно бе забравил, но не и тя.

След известно време тесният проход започна да се изкачва. Аристандър се задъха и помоли господарката си да спрат. Тя се обърна и щракна нетърпеливо с пръсти. През обутите ѝ със сандали стъпала пребяга плъх, но Олимпиада дори не трепна.

– Знаеш къде отиваме, Аристандре, знаеш и защо.

Обърна се пак и продължи напред. Магьосникът забърза след нея, изруга под нос, лекото течение от дъха му лъхна факлата и се посипаха искри. Най-накрая проходът отново стана равен. Олимпиада забави крачка. На стената се появиха малки светли петна. Тя спря пред едно от тях и доближи очи. Мина малко време, докато свикне със светлината от другата страна. Там беше старата зала на двореца, с колони покрай стените. Залата беше пълна с мъже, изтегнали се на кушетки, сред тях се движеха слуги с кани вино. В далечния край, сам, излегнал се върху лежанка с формата на лъва на Македония, беше едноокият похотлив козел, бившият ѝ съпруг Филип! Олимпиада притвори очи и въздъхна. Филип лежеше отпуснат, лавровият венец се бе килнал пиянски на главата му. Опипваше млада робиня и ревеше нещо на Антипатър, който на свой ред имаше вид на човек, който след още една глътка ще се свлече на пода като свиня – каквато си беше. Стената беше дебела, но Олимпиада долови музика. Филип бе повикал специални танцови и музикални трупи от цяла Гърция и сега те се съревноваваха отчаяно с шума, който вдигаше компанията на царя. Олимпиада изпухтя презрително. Един ден щеше да получи своето възмездие. Продължи напред. Мина покрай други малки отвори в стената, но спря само пред един и надникна в стаята на Евридика, седнала в малка вана със сапунена вода, където няколко робини я миеха и обливаха с благовония. Олимпиада продължи нататък. Сви зад ъгъл, след който започна да брои наум. След малко спря и надникна през отвор. Чертите ѝ омекнаха. Александър беше в собствената си стая, изтегнал се на кушетка. В сенките зад него стояха стражите му.

– О, Александър! – изпъшка Олимпиада и впи пръсти в стената, сякаш искаше да премине през нея и да го докосне.