Част i

ПОЛИТИЦИ В ОСЕВА ЕПОХА

Въведение

През 1981 г., енциклопедичният американски писател Гор Видал издава роман, озаглавен „Сътворението“, в който палаво смесва известната антична история със свои измислици. Романът следва въображаем персиец на име Кир, отгледан в двора на (съвсем истинския) цар Дарий I, чиято война срещу Атина ще доведе до битката при Маратон през 490 г. пр.Хр. Заради дарбата на Кир да учи чужди езици, Дарий не го изпраща на бойното поле, а в Индия като персийски посланик (подобна роля по-късно е поверена на Мегастен, който става посланик при селевкидите в двора на Чандрагупта Маурия). Когато Кир се връща в Персия, неговият някогашен приятел от училище Ксеркс, син на Дарий, се е възкачил на трона и се готви да предприеме собствена инвазия в Гърция, чиято кулминация ще станат битките при Саламин и Платея. Кир обаче отново е изпратен в другата посока – този път посланик на Ксеркс в Китай. След края на тази дипломатическа мисия Кир служи на наследника на Ксеркс, а след сключването на мир между Персия и Гърция е изпратен да изпълни една последна дипломатическа роля – в Атина.

По време на дългите си пътувания, Кир е запленен не толкова от скучноватите посланически задължения, колкото от стъписващото множество политически и религиозни идеи, които среща в широкия античен свят. И тук Видал умело се намесва и избягва историческата хронология, така че неговият фиктивен Кир прави нещо, което никой от античния свят не би могъл в действителност – среща се и прекарва време с някои от най-изтъкнатите мислители на V в. пр.Хр.: Заратустра в Персия, Конфуций в Китай, Буда в Индия, Сократ в Атина. Благодарение на привилегированото си положение Кир успява да стане свидетел на революционна епоха в историята на човешката мисъл.

Тази епоха очевидно е благословена защита на каузата за глобална история – това става още по-видимо след 1949 г., когато германският историк Карл Ясперс пише своята много авторитетна книга Vom Ursprung und Ziel der Geschichte („Произходът и целта на историята“). В нея той излага концепцията за „Осевата епоха“ в древния свят от Средиземноморието до Китай, периода между 800 и 200 г. пр.Хр. – време, когато в култури и цивилизации, не непременно свързани, се наблюдава почти едновременно отхвърляне на старата мъдрост и търсене на обяснения във философията, точните науки, религията и политиката. За Ясперс това е знакова епоха в човешката история, забележителна с приликите на случващото се в Гърция, Китай, Индия, централна Азия и това, което днес наричаме „Близък Изток1. С две от ключовите религиозни нововъведения на тази епоха – зороастризма и будизма – ще се срещнем във II и III част. Но тази е посветена на революциите в политическите идеи и общественото управление, които се случват не в Персия на Дарий, а в Атина, Рим и държавата Лу в Китай в края на VI век пр.Хр. В тези изключително важни центрове на античния свят като част от онова осево време на мисълта отношенията между хората се преосмислят, а понякога се прераждат в пещта на революцията.

Гневна тълпа атиняни вдига тридневен бунт срещу управниците на града – гневът им е предизвикан от начина, по който се управлява Атина и отношението към хората. Всички са убедени, че има нужда от промяна. Никой не си и помисля, че ще създадат нова форма на политика – тази, която дефинира нашия западен свят днес. Всъщност индивидът, който ще се окаже основен двигател на промяната в тази история – богатият, шейсет и няколко годишен аристократ на име Клистен – дори не е в Атина по време на общоградския бунт. Но в следващите бурни дни атиняните приемат и тестват едно неясно негово предложение, направено преди време – за разширяване на властта и влиянието към местните общности и хората. Това е първата стъпка на света към демокрацията2.

В Рим, друга гневна тълпа граждани, отвратени от безобразното поведение на семейството на монарха, докарало до самоубийство будеща възхищение аристократка, затръшва портите на града пред владетеля. Гражданството, предвождано от благородниците, опитва да развие нова система на републиканско политическо управление, въпреки че владетелят праща вълни от воини към градските стени, в опит да си върне царството. Системата, появила се след тази борба, тръгва по средния път между несправедливостите на монархията и идеята за пряко „народно управление“ (смятана за непопулярна и неизпълнима). С времето тя ще превърне Рим в неоспоримата сила на Средиземноморието.

Междувременно по това време малката държава Лу в днешен източен Китай воюва със съседите си. Нейният управник е слаб владетел и основните фамилии в държавата упражняват силно корумпирана власт. Един мъж на петдесет и няколко години поема първото си официално назначение в държавната бюрокрация. Целта му е ново управление и ред, мотивирани от човечност и справедливост, които трябва да бъдат въплътени в личността на мъдър и справедлив владетел. Битката му е самотна – няма гневни тълпи граждани, които да го подкрепят, само неколцина упорити привърженици; той няма да доживее да види мечтата си изпълнена. Идеите и ученията му не умират. Той ще бъде запомнен в цял Китай като „блестящ идеален мъдрец“, а влиянието му ще породи система на управление и по-широк светоглед, които признаваме и до днес и носят името му – а то е Конфуций.

Думите са слаби, за да опишат въздействието върху човешката история на тези три паралелно зародили се представи за взаимодействията между хората в три много различни общества. В Китай Конфуций си остава извисена фигура, която столетия наред определя до голяма степен отношението на страната му към образованието, философията, правосъдието и управлението3. Не е нужно да търсим по-далеч от Капитолия във Вашингтон, седалището на Американския конгрес, или в днешна Италия, където длъжността „претор“ беше премахната едва през 1999 г., за да видим трайното влияние на географията и политиката на републикански Рим4. Когато през 1993 г. демокрацията отбеляза с фанфари 2500 г. съществувание, дългът към Атина и устойчивостта на demokratia („власт на народа“) стана съвсем ясен, въпреки всички продължаващи дебати доколко представителните демокрации на нашето време могат да се сравняват с прякото (било то и ексклузивно) участие на атиняните в тяхното събрание (ekklesia).

Цивилизациите, които изучаваме, не се познават напълно помежду си. Най-ранните достигнали до нас разкази за основаването на Римската република споменават отхвърлянето на тиранията в Атина, след което Рим праща свои представители в Гърция, за да проучат новата система и извлекат уроци. Конфуций обаче не знае нищо за тези борби и черпи примери и вдъхновение единствено от историята на собственото си общество.

Това което движи промяната и в трите свята по онова време е тлеещото усещане за несправедливост на преобладаващото автократичното управление и търсенето на по-добро, идеално общество на фона на конфликти и граждански бунтове. В Гърция и Рим тези политически революции са водени от общностите и започват без ориентири. В Китай Конфуций търси начин да промени управлението на държавата и има в главата си много прецизен план. Наистина можем да твърдим, че той е първият в китайската история, който изяснява изцяло своите принципи и идеи, макар че сам винаги се представя като „проводник“ на стари идеи, а не създател на нови5.

Колкото и съзвучни да са мотивите в Рим, Атина и държавата Лу, резултатът – поради конкретните традиции на всяко общество и специфичната природа на проблемите му по онова време – са три фундаментално различни системи на управление, основаващи се на различни обществени договори и различни концепции за отношенията между хората: от власт в ръцете на един почитан владетел (Китай), през „средното решение“ на Рим, което балансира властта на различни части на обществото, до пряката власт на хората в Атина.

От днешна гледна точка оцеляването на тези три системи за управление изглежда нещо естествено, но ако внимателно разнищим историята им, ще видим, че в началото те са твърде крехки, че оцеляването им по никакъв начин не е сигурно и опасността от ликвидиране дебне на всеки ъгъл. Нито една от тях – дори предварително формулираните идеи на Конфуций – не се раждат в завършен вид. Усъвършенстването им отнема десетилетия, дори столетия. Важно е също така да се отбележи, че историята на развитието им често достига до нас от доста по-късни антични източници, често противоречиви и повлияни от интересите в по-късни времена. Не бива да забравяме също така, че изучаването на историята означава взиране в историографията и опознаване на начина, по който обществата предпочитат да разказват за себе си – разкази, които преформулираме до ден днешен.

Краят на VI век пр.Хр. е несъмнено удивително време от античната история не само на едно общество, но на доста голяма част от онзи свят. Това е повратен момент в развитието на човешката цивилизация и в разбиранията как да се отнасяме едни към други и да функционираме като общност. По-важното е, че дебатите от тогава не само продължават да ни насочват, но отекват с изненадваща жизненост в съвременния свят. „Миналото – както гласи известният цитат на Фокнър, – никога не умира. Дори не е минало“6. Никога няма да спрем да се питаме как да управляваме човешкото общество и как да се отнасяме помежду си.

Атинската демокрация и желанието за власт на народа

508 г. пр.Хр.: слънцето изгрява и започва третият ден от обсадата на Акропола –древната купчина варовик, която стърчи над сърцето на Атина и хвърля сянка над обширното селище долу. В продължение на векове тази висока скала е ориентир и пристан за живеещите край нея. Първоначално е замислена като седалище на владетели, но по това време вече е коронована с храм и гъста гора от статуи, посветени на всемогъщите богове. И тъкмо това свещено, непристъпно сърце на града обсаждат атиняните, единни и решителни, според Херодот1. Защото в цитаделата над тях се крие спартанският цар Клеомен с малка армия. Спарта е дълбоко в Пелопонес, на повече от 200 километра от Атина. Много вероятно е някои от спартанските войници вече да се питат какво правят толкова далече от дома. Клеомен обаче свързва съдбите им с политическите цели на един мъж, който се крие с тях на Акропола – атинския аристократ Исагор, главния магистрат на града (наричан още архонт). Шушукало се, че Клеомен и Исагор споделят още нещо – жената на Исагор, която той „дал назаем“ на Клеомен като част от съюза им2.

Исагор и спартанците са прогонили от Атина 700 фамилии, несъгласни с управлението му, както и главният му политически противник. Дори са опитали да премахнат върховния управляващ съвет на Атина – булето – и да предадат политическата власт в ръцете на привържениците на Исагор. Всичко това обаче е толкова зле прието от масата атиняни, че Исагор и поддръжниците му от Спарта – много по-малобройни от гражданите и уплашени за живота си – търсят убежище на Акропола. Хората на Атина се вдигат на спонтанно въстание, което ще разтърси града до основи и ще промени хода на историята3.

Херодот вижда тези събития като фитил, подпалил огъня на политическата революция в Атина, която в крайна сметка води до създаването на нова политическа система – демокрацията. Пътят на Атина към този момент обаче започва повече от век преди това, а демократичната система, създадена след 508 г. пр.Хр., ще премине през дълга еволюция. От основно значение за появата на демокрацията са действията и намеренията на ключови фигури, които чест ни карат да се питаме, дали някой е искал точно този резултат. По тези въпроси античните източници невинаги са в съгласие дори и със самите себе си и са силно податливи на влиянието на политическите възгледи на времената.

Акрополът всъщност преживява друга обсада само две години преди това, през 510г. пр.Хр. Тогава Клеомен и войниците му се сражават заедно с атиняните. Причината за гнева им се крие сред храмовете и статуите на платото и се казва Хипий – жесток и тираничен владетел на Атина, удържащ властта си с все повече насилие, което продължава седемнайсет години след смъртта на баща му Пизистрат. Онази обсада би могла да се превърне в непреодолима патова ситуация, но се случва любопитен обрат. Опитът синовете на Хипий да бъдат изведени от града, се оказва неуспешен и те са пленени от спартанската армия. Спартанците и атиняните вече имат лост за въздействие и разменят потомците на Хипий за неговата капитулация. След пет дни Хипий напуска Акропола и бяга в двора на могъщия персийски цар Дарий I, който управлява обширна империя от другата страна на морето, в Мала Азия. Атина обаче отново ще се срещне с Хипий и желанието му да властва над града4.

Заминаването на Хипий оставя политически вакуум в Атина, която се намира под изключителния контрол на едно-единствено семейство, още откакто Пизистрат поема властта през 560 г. пр.Хр. Атиняните изпитват облекчение от падането на тиранията, но пред тях застава въпросът: какво ще заеме мястото ѝ5. Спартанците на Клеомен участват в политиката на Атина по настояване на свещения оракул в Делфи, който им предава нареждането на боговете, Спарта да се намеси в Атинските борби, и нямат интерес да контролират града, но имат свой предпочитан управник – Исагор.

Основният му съперник е друг аристократ, Клистен, издънка на могъщата фамилия на Алкмеонидите, която се ползва с лоша слава в Атина вече повече от век. По майчина линия пък той е внук на тиран (чието име носи) от близкия полис Сикион. Когато Хипий е прогонен, Клистен е на шейсетгодишна възраст и може да се каже, че е е малко вероятен кандидат за ролята на авангарден революционер на демокрацията.

През двете години между обсадите на Акропола като адски огън се разгаря битка за бъдещата посока на Атина. Исагор обаче получава предимство, когато е издигнат от елитна група аристократи за главен магистрат за една година, от средата на 508-а до средата на 507 г. пр.Хр. Като архонт Исагор има властта да пише закони, определящи управлението на града. Единствената възможност за Клистен е да предлага идеите си пред по-представителното (но с по-малко власт) публично събрание и да търси подкрепа за каузата си сред гражданите на Атина от всички социални класи. Публичното събрание се провежда на открито и това затруднява сравнително възрастния атинянин да привлече вниманието. Най-напред трябва да накара гласовитата тълпа да го чуе и разбере, после идва по-трудното – да убеди съгражданите си, че политическите структури на града се нуждаят от сериозно раздрусване, при това по време, когато мнозина смятат, че вече са се случили достатъчно промени. Въпреки всичко, според Херодот, се случва нещо забележително. Макар демосът (масата хора) да е „презиран“ от бившите управници на Атина, Клистен „ го добавя към своята фракция“6.

Историците отдавна спорят разгорещено за значението на този факт, не на последно място и защото гръцката дума, която Херодот използва за „добавя към своята фракция“, е proshetairizetai7. Коренът ѝ е hetaireia, която означава малка група близки приятели, или група равнопоставени аристократи. Така можем да разглеждаме раждането на демокрацията като част от познатото атинско политическо маневриране – не революция, а по-скоро текуща работа, както всеки ден.

Дори никой да не цели революция в онези опияняващи дни на 508–7 г. пр.Хр., предложенията на Клистен, които привличат народа към неговата фракция, определено са нещо съвсем ново. Те съдържат два главни елемента. Първо, Клистен предлага най-малките граждански единици, деми, (горе-долу еквивалентни на днешен градски район) – да бъдат в основата на всякакви граждански ангажименти, права и отговорности. Второ, което е доста по-спорно, тези деми трябва да се групират в десет нови племена, които да заменят традиционните племенни групи на Атина и да оформят базата, на която атиняните да служат на града си със своето време, енергия и идеи8. Новите племена са толкова революционни, защото са съставени така, че да разрушат категорично аристократичните властови блокове, наследени от старата племенна структура, и да дадат на всяко племе равна власт в управлението на държавата. А още по-радикалното е, че човекът, натоварен да помага в управлението на града (в повечето, но не всички роли) се определя не чрез избори, а чрез жребий, така че всички да имат равен шанс.

Идеите на Клистен вероятно са пленили въображението на атиняните, защото когато започва битката с аристократичния му съперник Исагор, мнозинството застава на негова страна и му дава легитимно право да бъде аристократичен водач на народа. Но да не забравяме, че никога не е внасяно официално искане за разглеждане на „демокрацията“ от органите на атинското управление. Идеята обаче се носи във въздуха, повтаря се, обсъжда се по домове и ниви, около обществените чешми, на пазара, в театъра и по спортните арени. Желанието да се даде власт на местната общност обаче не е единственото, което кара хората да подкрепят плана на Клистен.

Въпреки, че Спарта им помага да се отърват от тирана, атиняните не харесват продължаващата намеса на спартанците в живота им, гледат с недоверие на предишните им връзки с Исагор и се опасяват от бъдещите им действия. Осъзнават болезнено слабостите си във военно отношение в сравнение със Спарта и дори с по-близките им съседи. Като се има предвид огромната военна мощ, която Спарта и съюзниците ѝ са в състояние да мобилизират срещу Атина, седемстотинте войници са само върхът на айсберга.

Идеите на Клистен за граждански реформи обаче стигат дотам, че да превърнат демите в основа както на политическата, така и на военната организация на града. Като такива, те предлагат възможността за създаване на по-ефективна сила, годна да осигурява самозащита. Не е чудно, че тези носещи се във въздуха идеи пленяват въображението на гражданите на Атина и печелят подкрепата им. Те предлагат решение на множество проблеми – шанс Атина да се отърве от присъствието на спартанците, шанс за реорганизиране на военния потенциал, за по-силен глас в политическия процес. По нивите, в домовете и улиците на Атина всички повтарят едно име – Клистен.

Силата на народната подкрепа жегва Исагор и той търси помощ от Клеомен и спартанските му воини, за да укрепи собствените си позиции. Клеомен иска да отърве Атина от тирана, но проектът на Клистен не го изпълва с ентусиазъм – предпочита атинската политическа система да остане каквато е била – в ръцете на група аристократи и естествен военен съюзник на Спарта. Клеомен нарежда на атиняните да прогонят Клистен от града. Когато те не го правят, Клеомен се връща с ударна спартанска сила, за да наложи волята си, но заедно с войската си Исагор на Акропола се оказва бързо обсаден от огромната маса атиняни.

Реформаторът Клистен?

Какво всъщност иска Клистен? Власт и влияние в Атина – несъмнено, особено за сметка на аристократичните му съперници. Херодот и Аристотел обаче имат различни виждания за неговите по-дълбоки и по-сложни мотиви. За Аристотел Клистен е идеалист, който иска да реформира политиката в Атина в името на хората9. За Херодот, той просто повтаря дядо си по майчина линия, тирана на Сикион, като отхвърля съществуващите племенни деления на града, защото също като по-стария Клистен изпитва откровена ненавист към Йонийските гърци от другата страна на Егейско море, в Мала Азия, чиито по-стари племенни групи Атина първоначално копира, или поне така се говори10.

Каквито и да са истинските му мотиви, самият Клистен не е сред атиняните, обсаждали Акропола през 508 г. пр.Хр. По това време той е в изгнание, заедно със стотици семейства на негови привърженици. Сигурно е обаче, че има информатори, които всеки ден му носят новини от Атина. Акрополът има особен резонанс заради действията, предприети на същото място от предците на Клистен преди повече от век – действия, които Исигор и спартанците решават да изровят и изтъкнат като претекст за прогонването му в изгнание, вместо да приемат предлаганите от него политически реформи и да търпят противопоставянето му на Исигор. Клистен е обвинен, че носи фамилно проклятие.

През десетилетието между 640–30 г. пр.Хр., мъж на име Килон – някогашен победител в състезанията по бягане в Олимпийските игри – опитва да извърши преврат в Атина, след като разтълкува погрешно съвет на Делфийския оракул. Както пише Херодот, Килон, „съблазнен от мисълта да стане тиран“, опитва да завладее Акропола като публичен символ на властта в Атина11. Малката подкрепа на Килон рухва и той и приятелите му търсят убежище в храма на покровителката на града, богиня Атина – свещено място, от което никой не може да бъде изведен, защото това би осквернило святостта на дома на богинята. Обещават на Килон и хората му, че няма да пострадат, ако се предадат и приемат да бъдат съдени, но са избити, веднага след като излизат от храма. Виновен за касапницата е Мегакъл, друг атински аристократ от Алкмеонидите и пра-прадядо на Клистен.

Амбиции като тези на Килон не са рядкост в Гърция по онова време, защото гръцкото общество от известно време е нестабилно. Установеният модел, при който неколцина богати земевладелци аристократи контролират голямо, разпокъсано и бедно население, обработващо земята, е дестабилизиран от десетократното увеличаване на това население, от новопоявили се пътища към богатството, най-вече по-ефективното експлоатиране на минералните залежи и търговията, както и от солиден икономически растеж12. Повече хора стават заможни и също искат да имат думата в управлението на обществото. Гръцките общности на континента и по егейските острови, та чак на юг до Крит, опитват да осмислят каква политическа система е най-подходяща за новите икономически и социални реалности. Някои гръцки градове близо до Атина, като Коринт и Сикион, са оглавени от тирани – силни мъже, успели да вземат властта и да я задържат (и дори, в някои случаи, да я предадат на потомците си няколко поколения наред). Други, като град Дрерос на Крит или остров Хиос в Егейско море, също правят плахи опити да установят нов обществен и политически договор с права и задължения за цялото общество. В Дрерос върху камък е изсечен правен и конституционен кодекс – най-ранния, откриван досега в Гърция – така че да го виждат всички, а в него се заявява, че обществото е отговорно за опазването на реда и законността (вместо отделни индивиди да налагат собствената си справедливост), дори се вижда стремеж за изравняване на правата на различните социално-икономически групи.

Независимо до каква степен отделните гръцки общности осъзнават този подем – вероятно най-вече в градовете, повече свързани с търговията – през VII век пр.Хр. всички гледат към Атина и виждат общество, което се справя много добре и овладява все по-тежките конфликти и насилието. Примерът с Килон показва, че никой не е достатъчно силен, за да овладее властта в Атина и да я задържи. Вместо това се наблюдават непрекъснати търкания между тези, които копнеят за нея. Доказателство, че Атина от края на VII век пр.Хр. е място с много насилие, е най-ранното законодателство, достигнало до нас от там – законите, писани от Дракон, които отреждат смърт за почти всички криминални престъпления (от там израза „Драконови закони“, който съществува в много от европейските езици и означава закони с тежки наказания)13.

Наказанието на Мегакъл обаче за убийството на Килон е миазма, или „замърсяване“ – проклятие, което трябва да тегне завинаги над него и потомците му. Семейството му е прогонено от Атина с ясното съзнание, че ако някога му позволят да се върне, пак може да бъде наложено, ако градът реши, че е уместно. Точно на това основание Исагор гони Клистен и спартанските му сподвижници.

Солон законодателя?

Изглежда, че през 594 г. пр.Хр., предците на Клистен са извикани да се върнат от първото си изгнание. Главен магистрат на Атина през тази година е мъж на име Солон, запомнен в историята като легендарен законодател, добър съветник, мъдрец и поет. Фрагментите от поезията на Солон, достигнали до нас, са най-доброто литературно свидетелство за условията в Атина в началото на VI в. и намеренията му спрямо тях.

Солон е аристократ, вече е служил достойно на града като генерал и съветник по време на конфликта между Атина и гръцкия град Мегара за остров Саламин. Има опит в търговията и производството освен обичайното земеделие. Поради това си дава сметка, че Атина сега не само ще трябва да се справя със собствените си граждански недоволства, но и да се бори за престиж и собственост срещу други алчни и разрастващи се гръцки общности. Убеден е, че градът отчаяно се нуждае от система за управление, която да му даде възможност да се справи с външните си трудности като обединено цяло. За тази цел трябва да бъде елиминирано себичното преследване на лични цели – Атина, настоява Солон, се нуждае от честност, свобода и добро ръководство. Назначаването му за главен магистрат идва с много големи правомощия да подобри функционирането на града.

Както описва Солон в поезията си:

„На демоса [народа] отдадох почит, колкото трябва,

ни повече, ни по-малко. За тези, които имат

власт и силни са с богатство, също се погрижих

да не изпитат зло. Така закрих с щита си всички

и не позволих на никой да е над правосъдието“14.

И още по-драматично:

„Направих го, като впрегнах сила, правосъдие и власт и изпълних обещанията си. Закони писах еднакви и за знатни, и за простосмъртни, за да имат всички правосъдие. А ако някой друг злонамерен и алчен мъж вместо мен бе взел властта, нямаше да овладее народа. Защото, ако правех каквото искаше противниковата страна, или това, което други ѝ бяха намислили, градът щеше да загуби много мъже. Затова се браних от всички като вълк сред много хрътки“15.

Не случайно Солон е смятан за първи застъпник за „третия път“ или „средното решение“16, заради което си струва да погледнем по-внимателно как прилага принципите на практика.

Ако съдим по законите, които пише, за да решава проблемите на града, Атина страда тежко заради разприте на политически фракции, стигащи до убийства по улиците. Земята е в ръцете на незначително малцинство аристократи, които се боричкат помежду си за влияние по всевъзможни начини – оспорват граници и наследства, устройват си разточителни погребения, сякаш се състезават, обсаждат съдилищата, за да настояват за все по-тежки наказания за провиненията на враговете им. В същото време много от бедните атиняни изпадат в дългово робство – дължат толкова много на земевладелците аристократи, техни работодатели, че трябва да гарантират със собственото си тяло заемите и често в резултат са продавани като роби.

Най-драстичният план на Солон е опрощаването на всички дългове от днес за утре и премахването на възможността един атинянин да стане роб на друг. Това е придружено от промяна в политическите права на всяка от социалните и икономическите класи в атинското общество. По-важното е, че пакетът реформи на Солон, известен като „отърсване от бремето“, цели преразпределение на права и отговорности, но не по равно. Неговата система е умерено консервативна, като всеки слой на обществото получава това, което Солон смята, че заслужава, а не равна власт с всички останали: това е „средното решение“, което той нарича eunomia,„добър ред“, и се надява, че е достатъчно добро, за да обедини Атина и тя доволна, решителна и единна да се изправи срещу съперниците си.

Несъмнено хората около Солон – особено тези, които губят най-много от реформите му – са разгневени. Можем да си го представим, как държи реч пред аристократичен symposium (сбирка за пиене), докато някои от слушателите му с чаши в ръце никак не са във възторг. Но Солон не е наивен поет. Както видяхме по-горе, вижда себе си като вълк сред хрътки – хрътки, които могат да го ухапят сериозно, ако са раздразнени. Според някои източници, той е и достатъчно обигран политик и подшушва на приятели за плановете си да опрости дълговете, а те веднага купуват земи със сериозни заеми, които скоро ще бъдат обявени за несъществуващи и така те ще станат богати земевладелци без никакви тежести.

Солон напуска Атина скоро след като въвежда реформите си, а законите му са записани на дъски и сложени на показ на агората – големия открит пазар в подножието на Акропола, на който търгуват и се срещат ежедневно повечето атиняни. Атина трябва да приеме реформата. Дали тя проработва? Несъмнено бедните класи усещат непосредствените ползи от опрощаването на дълговете и края на дълговото робство. Но реформите на Солон не успяват да създадат обединения фронт, от който градът се нуждае, за да функционира ефективно. Десетилетие след заминаването на Солон, вътрешните боричкания започват пак и достигат нови висини – не могат да се разберат кой да стане върховен магистрат, избраните отказват да освободят поста след едногодишния мандат. Последните дни на Солон са помрачени от появата на човек, чиято цел е да копира примера на други общности в Гърция и така да подчини атиняни на волята си със сила – Пизистрат.

Властта на тиранията

Това обаче не е лесна задача. Атиняните са силно разделени в подкрепата си за различните аристократични фамилии и съответните им водачи. Тези семейства не приличат на политическите партии в днешен смисъл – нямат идеологии, нито манифести. По-скоро са фракции, стремящи се да придобият по-голямо политическо влияние за себе си за сметка на останалите. Херодот определя този период като време на stasis – на „вътрешни политически борби“ – между атиняните от „равнината“, хората от „брега“ и хората от „хълма“17. Хората от „брега“ са предвождани от бащата на Клистен, който се връща от изгнание и отново застава в предните редици на атинската политика. Хората от „хълма“ (макар че нямаме ясна представа коя е и къде е тази група) са предвождани от Пизистрат.

И отново древните историци рисуват много различни герои. За Аристотел Пизистрат е мъж, който за времето си във властта облагодетелства града. За Херодот той е въжеиграч и главорез с тежка ръка. Разказва, че първото посягане на Пизистрат към властта е опит да превземе Акропола, както прави Килон преди него. За да избегне провала на Килон обаче, той взема със себе си лична гвардия от размахващи бухалки биячи, мами Атинското събрание да му позволи да използва услугите на тази частна армия, като показва нараняване (което всъщност си нанася сам) и коварно обявява, че животът му е заплашен18. След това частната армия поема контрола над Акропола, застрашава най-важните органи на управлението на Атина и Пизистрат се самообявява за тиран.

Тиранията в древна Гърция не означавала непременно страдание. Аристотел и Херодот са единодушни, че Пизистрат в края на краищата успява да накара реформите на Солон да заработят в атинското общество. Дори Херодот, който смята Пизистрат за обикновен грубиян, признава, че е организирал държавата добре, след като поема контрола. Победата на Пизистрат обаче е кратка. Така бързо, както поема властта, която толкова много иска, той е отстранен от обединени аристократи съперници, които не искат да го оставят да управлява сам. Съюзът срещу Пизистрат също се разпада бързо заради караници кой или какво да заеме мястото му. Бащата на Клистен – Мегакъл, взема инициативата, като рязко променя отношението си и кани Пизистрат да се върне, дори му предлага дъщеря са за жена, за да скрепят новия голям семеен съюз. Пизистрат приема.

Мегакъл е може би също толкова добър манипулатор като Пизистрат и се заема да измисли начин да убеди хората – които нямат желание да приветстват у дома тиран – че завръщането на Пизистрат е необходимо. Това завръщане трябва да е необикновено. И така, в колесницата до Пизистрат при влизането му в града е самата богиня Атина – или поне така изглежда на гражданите, събрали се да се дивят на това божествено благоволение. „Според някои разкази – отбелязва Аристотел, – високата и красива богиня е била всъщност тракийка, цветарка от Колит, на име Фий“, облечена с подобаващо великолепие19.

Маскарадът проработва, бракът се осъществява и фамилният съюз се заема с управлението на Атина, но се разчува, че брачните отношения на Пизистрат с новата му жена „не са по обичайния начин“20. Макар значението да не е много ясно, има мнения, че става дума за анален секс – въпреки че се съгласява на брака по сметка, Пизистрат не иска да има деца от жена, принадлежаща към фамилия-съперник. В отговор на тази възмутителна злоупотреба с дъщеря му, Мегакъл разваля както съюза, така и брака, и принуждава Пизистрат да напусне Атина. След известно време обаче Пизистрат заедно със синовете му от предишна връзка и с подкрепата на няколко гръцки града се връща още веднъж в Атина със сила, този път с истинска армия. Сражава се с атиняните недалеч от Маратон и най-накрая поема контрола над града и управлява почти две десетилетия до смъртта си, след което е наследен от синовете си Хипий и Хипарх.

Колкото и бурна да изглежда на пръв поглед тиранията му, си струва да отбележим, че според Аристотел този период е златен век, в който Атина се радва на голямо икономическо развитие. Пизистратидите – наследниците на Пизистрат, разработват атинските сребърни рудници и осигуряват още един нов обилен поток на приходи в града. Построяват величествен варовиков храм на Атина на Акропола. Облагородяват инфраструктурата на Агората – изкопават нов кладенец и правят олтари на боговете. Но изглежда, че най-важното от тяхното управление е възникването на обществени събития като Дионисиевите празници в чест на бог Дионисий. Те обединяват атиняните в екстатична почит към бога на виното и театъра, в гледането на трагедии, писани и изпълнявани в негова чест в светилището му в подножието на Акропола21. От друга страна, Аристотел смята, че Пизистратидите подкрепят подобни начинания не толкова с благородната цел да разкрасят и облагородят града, колкото с идеята да ангажират вниманието на масите, за да не им остава време за бунтове – похват, използван от владетелите през цялата история22.

Тиранията на Пизистратидите, родена с насилие, получава смъртоносен удар също с насилие. Синовете наследници, Хипий и Хипарх, управляват Атина заедно, докато двама мъже, Хармодий и Аристогитон, не съставят план за убийството им, който е задействан по време на големия Панатенейски фестивал през 514 г. пр.Хр. Панатенеите се провеждат в чест на покровителката на града, богиня Атина Палада, в тях участват всички граждани, които се събират пред градските порти и след това се изкачват на Акропола, за да занесат нова церемониална роба, с която да облекат свещената статуя на богинята. Сред празнуващите през 514 г. пр.Хр., обаче се спотайват бъдещите убийци, Хармодий и Аристогитон. Те крият мечове под церемониалните клонки мирта и изчакват удобен момент, за да се доближат достатъчно и да нанесат удар. Успяват да убият Хипарх. Хармодий веднага е заловен и убит от охраната, Аристогитон е задържан, а Хипий успява да възстанови реда. Аристогитон умира от изтезанията, заповядани от разбираемо параноичния Хипий, който удържа властта още четири години.

Този епохален момент, „убийството на тирана“, ще бъде увековечен от атинското изкуство с известната героична скулптура на Хармодий и Аристогитон, поставена на специално видно място на агората. Днес са оцелели само копия на статуята, която изобразява двамата герои голи, като младият Хармодий държи меч, готов да удари, а по-възрастният Аристогитон е вдигнал ръка, сякаш за да предпази по-младия си съзаклятник. Тази статуя става символ на гражданската идентичност на Атина и персийците, които опустошават града през 480–79 г. пр.Хр., я отнасят в Персеполис като върховно доказателство, че са осквернили Атина. Твърди се, че когато Александър Велики завладява Персия повече от век след това, прави всичко необходимото, за да освободи статуята и да я върне в Атина.

Защо двамата искат да убият тираните? И тук източниците не са в съгласие. По всичко личи, че действат в унисон с настроенията на масите. В края на краищата, атинската държава осигурява безплатна прехрана на потомците на Хармодий и Аристогитон в знак на благодарност за стореното от тях, а популярна пиянска песен възхвалява атентата като акт, вдъхновен от желанието за равенство: „Ще нося меча си в клонки мирта като Хармодий и Аристогитон, които убиха тирана и дадоха на Атина равенство пред закона!23“

Големият историк Тукидид обаче – който пише по-късно, през V век пр.Хр. – твърди, че убийството, независимо от резултата, е извършено единствено за уреждане на сметки. Хипарх е отхвърлен от Хармодий, който вече има връзка с Аристогитон, затова той наклеветява сестрата на Хармодий, а двамата с Аристогитон решават, че Хипарх (и брат му), трябва да платят най-тежката цена24. В такъв случай, трябва да решим сами за себе си, кой мотив ни се струва по-правдоподобен – желанието за свобода или търсенето на възмездие.

Фамилията на Клистен е в изгнание от около 546 г. пр.Хр. Известна част от този период, – между 520 и 500 г. – те живеят в Делфи в Парнаските планини в Централна Гърция, в чиито поли е светилището на Аполон, около което живее малка местна общност от около хиляда делфийци. В дните за пророчества – един ден всеки месец, девет месеца от годината – пред светилището се извиват опашки от обикновени хора и пратеници на общности, които задават въпросите си на жрицата, за да научат волята на боговете.

През този период обаче Делфи е в разруха. Храмът на Аполон в сърцето на светилището е изгорял в средата на века и сега е строителна площадка – процесът на полагане на новите основи и изграждането е бавен и мъчителен. Докато Клистен е в изгнание, шумът от строителството – сеченето на камъните, чукането и тракането, виковете на работниците, издигащи тежките блокове, за да ги сложат на място – вероятно изпълват слуха му заедно със скърцането на колелата на впряговете, с които докарват още материали от пристанището шестстотин метра по-надолу. Клистен и семейството му обаче не са само пасивни наблюдатели на строителството: Херодот казва, че искат и печелят правото да завършат възстановяването на храма, заемат се с проекта с ентусиазъм и решават по своя инициатива и за своя сметка да построят източната фасада на храма над олтара, където се извършват жертвоприношенията в чест Аполон, със скъп мрамор25.

Тази щедрост е забелязана поне от жрицата. Всеки път, когато през този период спартанци отиват да се консултират с нея, тя им казва, че първо трябва да освободят атиняните от оцелелия тиран Хипий. И през 510 г. пр.Хр. на това откликва спартанският цар Клеомен.

Сътворяване на нов свят

Когато слънцето изгрява и започва третият ден от обсадата на Акропола през 508 г. пр.Хр., хората на Атина, обединени срешу Исагор и неговите спартанци, сигурно усещат, че след повече от век боричкания и ламтежи за властта в Атина настъпва нов повратен момент. Този път обаче е постигнато споразумение, без да се пролива кръв. Обсадата е вдигната след примирие, с което се позволява на спартанците да напуснат Атина заедно с опозорения Исагор. По всяка вероятност те и бездруго не искат да се сражават, защото са твърде малко на фона на масовото гражданско въстание. Исагор сигурно иска да продължи да се бие. Атиняните пускат него и спартанците, но изливат гнева си върху привържениците му в града и ги избиват заради несъгласието им с общественото мнение.

Още докато сляга прахоляка и погребват труповете, Клистен и прогонените му привърженици са повикани да се върнат. Народът на Атина се страхува, че Спарта може да нападне с много по-голяма армия и според Херодот опасенията са толкова сериозни, че се обмисля съюз с персийците, който да им даде по-голяма сигурност26. И тъкмо в тази атмосфера на очаквана опасност, в опиянението между двете обсади на Акропола, са въведени реформите на Клистен. Вместо „добрия ред“ на Солон, който дава на всеки толкова власт, колкото заслужава, реформата на Клистен предлагала радикална възможност за пряко и пълно „народовластие“.

Както вече видяхме, при нея акцентът е върху малките местни общности – деми – като изграждащи елементи на по-големите мрежи на организация на гражданите, както и на политическото и военното представителство. Хората във всеки такъв дем се събират в местни събрания, за да дебатират, да приемат нови членове и да търсят решения за управлението на своите малки общности. В същото време, което е много съществено, по-широката мрежа от нови племена на Клистен полага усилия да разкъса старите лоялности в конкретни географски райони към доминиращите аристократични фамилии, като обедини местни групи от отдалечени места, за да участват в армията и политиката.

Групи деми от северната част на Атика се обединяват с деми от град Атина и от югоизточния бряг на Атика – в битки или гласуване в главното събрание на Атина (сега на ново място на хълма Пникс, който остава завинаги за тази роля). Най-същественото е, че всяко от тези нови племена изпраща равен брой хора в постоянния управителен съвет на Атина и всеки негов член е избиран с жребий. Някои аспекти от старата система са запазени – заедно с новия съвет от десет военни генерали, избрани от всяко племе да предвождат армията на града, има (до около 490 г. пр.Хр.) „военен архонт“ с големи правомощия, който по традиция е аристократ. Също така не всички служби са отворени за всеки – още няколко десетилетия поста на главния магистрат (принадлежал някога на Солон) може да се заема само от някои категории граждани.

Независимо от всичко, резултатите от реформите са забележителни. Към 506 г. пр.Хр. Атина печели сражения срещу близките си съперници Беотия и Калкис – победа, която Херодот отдава на новата политическа система:

„Докато ги управлява деспот, атиняните не са по-добри на бойното поле от съседите им, но след като се отърваха от деспотите, станаха далеч по-добри от всички. Това показва, че докато са потиснати, са страхливци като хора, които работят за господаря си, но когато са освободени, всеки иска да покаже най-доброто, на което е способен.27“

През този период на граждански вълнения, дори след като реформите на Клистен започват да дават резултати, думата „демокрация“ не се използва – дори още не е измислена. Солон говори за dysnomia (лош ред) срещу eunomia (добър ред). В годините преди обсадите от 510 и 508 г. пр.Хр., чуваме за isonomia (равен ред). Трябва да почакаме до след персийското нашествие от 490 и 480 г. пр.Хр., за да се избистри концепцията за demokratia – власт на хората28. Политиката на Атина все още има да върви дълъг път, докато се развие до демократичната система от епохата на Партенона и Атинската империя. Към 460 г. пр.Хр. – половин век след народното въстание, с което започва маршът на Атина към прославената ѝ демокрация – в града се ражда момче, наречено Демократес, в чест на системата, която сега е негово и на всички бъдещи възрастни атински граждани рождено право.

Да пишеш за древната история

Удивително е, че знаем толкова много за събития, случили се преди 2500 години благодарение на текстове, писани от автори като Херодот и Аристотел, преписвани отново и отново през вековете и потвърдени от открити наскоро древни папируси в пустинните пясъци на Египет. Историите на интригите в атинската политика от VI век пр.Хр. продължават да създават проблеми на историците. Какви събития разказват и с каква цел? Доколко са достоверни? Как можем да сме сигурни, че това, което мислим, че се е случило, наистина се е случило? От отговорите зависи много.

Освен фрагментите от поезията на Солон в по-късни текстове не разполагаме с нито ред, който може да бъде датиран сигурно между 594 и 480 г. пр.Хр. и да е от атински автор. Херодот пише след 420 г. пр. н. е, близо век след реформите на Клистен. Текстът „Атинска полития“ [Constitution of the Athenians](често приписван на Аристотел, но всъщност с неизвестен автор, и открит едва през 1879 г. в купчина отломки в древния град Оксиринхус в Египет) е датиран около 320 г. пр.Хр., както и другите важни текстове на Аристотел, които описват атинската политическа система. Запазени са и фрагменти от текстове на някои други местни историци от V и IV век пр.Хр., използвани като източник и от гръцкия историк, философ и есеист Плутарх, който пише биография на Солон като част от по-голямо литературно начинание – описание на живота на достойните – но текстовете на Плутарх са от началото на II век сл.Хр.

Всички текстове, на които разчитаме, за да разберем онзи критичен период, са писани от някаква дистанция от събитията, което неизбежно поражда въпросителни за достоверността им. Трябва също така да вземем под внимание и степента, до която често променяме миналото, за да отразява настоящето – историите, разказвани в древните източници, изборът и отдаваното значение на различните автори ни казват как те и обществото им са искали да помнят миналото си. (Както се изразява историкът на античността Робин Осборн: „историята не е нещо, което се е случило, а нещо, което човек измисля за себе си“29.)

Има ясни примери, даващи представа за степента, до която историческият разказ е редактиран и оформян. Например, благодарение на случайно оцелял списък на заемалите поста главен магистрат в Атина през този период знаем, че през 525–4 г. пр.Хр. архонт е Клистен. Това е в разгара на тираничното управление на неговия архивраг Пизистрат – време, когато според оцелелите исторически текстове, Клистен и семейството му са прогонени от Атина. Какво ни казва това? Първо, че „тираничното“ управление на града трябва да е било доста по-меко, отколкото подсказва термина в наши дни. Пизистрат едва ли управлява с железен юмрук, а по-скоро чрез по-неформална мрежа променливи съюзи; използва убеждение, както и сила, но в края на краищата разчита на някаква гражданска подкрепа. Второ, текстът подчертава степента, до която основните участници в историята и/или тези, които описват събитията по-късно, искат да променят историческия наратив, за да отговори на обстоятелствата на съвремието им. Просто в по-късното му превъплъщение в борец за атинската демократична система след 508 г. пр.Хр. за Клистен е по-уместно да бъде изваден (незамърсен) от случилото се преди това.

Банална истина е, че историята се пише от победителите. По-често обаче ние, днешните читатели на древни източници, трябва да се справяме с мненията на други автори, които са по същество противоречиви, особено когато става дума за оценки на облика на определени епохи, мотивите на конкретни личности и ролята им за осъществяването на някакви политически промени. Дали времето на Пизистрат е златна епоха или период на измами и коварство в Атина, както смята Херодот? Аристотел, както знаем, е по-скоро привърженик на балансирано устройство, при което „средните“ хора (вместо „масата“) държат властта. В такъв случай може би не е изненада, че предпочита Пизистрат (както Солон, преди това). Херодот обаче държи да подчертае тиранията на Пизистрат, като заличава Клистен от списъка с архонтите.

Източниците се разминават и по въпроса, защо „тираноубийците“ Хармодий и Аристогитон извършват деянието си по време на Панатенеите – в името на гражданските свободи или за отмъщение в рамките на горчив любовен триъгълник? И какво мотивира Клистен да представи идеите си за реформи – желание да подобри живота на хората или омразата му към йонийските гърци?

Помним и почитаме новата система на управление, въвела свобода и демокрация, която преобладава в наши дни. Дали обаче точно този резултат са търсели и са си представяли основните участници или той е само страничен продукт на действия, мотивирани от други грижи? Накратко, изобретяването на демокрацията търсено ли е или е случайно?

Перспективата ни се променя и от различните мнения на древните историци за това, кой – или какво – дава най-важния импулс, задвижил промяната. От Херодот до IV век пр.Хр. древните източници изтъкват водещата роля на Клистен, а Солон е пренебрегнат – Тукидит дори не го споменава, а той пише в края на V век пр.Хр. След това обаче Клистен отстъпва и напред излиза ключовата роля на Солон за насочването на Атина по този път. В такъв случай, кога можем да кажем, че е започнало пътуването към демокрацията? Кой е акуширал? Можем ли да дадем този жезъл на Солон, след като той в поезията си специално се противопоставя на пълното народовластие и изразява желание да се даде на всяка прослойка от населението само толкова власт, колкото „заслужава“? Ако не бъдат открити нови доказателства от земите на Гърция или боклука в Египет, може и никога да не получим отговори на тези въпроси. Но и новите находки вероятно биха ни дали само още едно мнение, а не категорично доказателство.

Аристотел е персонален учител на Александър Македонски във време, когато силните личности отново овладяват гръцкия свят – края на IV век пр.Хр. Трябва ли да се изненадваме тогава, че Аристотел е по-благосклонен от Херодот към тирана Пизистрат? Херодот твори, когато атинската демокрация се бори за оцеляването си в гражданска война, разкъсваща Гърция в края на предишното столетие. Не е чудно, че описанията на Солон като мъдър и справедлив управник започват да преобладават след IV век пр.Хр. в страна, която копнее за нов добронамерен автократ. Това описание на Солон несъмнено събужда интереса на Плутарх, който иска да пише биографии на мъдри и храбри, но автократични предводители, примери за силни владетели от неговото време в началото на II в. сл.Хр.

Лично за мен крехкостта и неопределеността в ранната история на демокрацията са доста вдъхновяващи. Това, което ни казват всички източници – след като си дадем сметка за противоречията помежду им и опитите за прикриване и преосмисляне – е, че зараждането и развитието на демокрацията не минават без съмнения и без влиянието на лични мотиви, тя непрекъснато е променяна от основните участници, а впоследствие и от следващите поколения.

Нито основните играчи, нито широката общественост в древна Атина си дават сметка, какво ще създадат накрая, а новата политическа система може да тръгне в различна посока във всеки един момент и да бъде запомнена и почитана по други начини. Ако си дадем сметка за това, ще осъзнаем по-добре ролята на случайността в развитието на човешката цивилизация и необходимостта да не приемаме за даденост неизбежното оцеляване на който и да било аспект на обществения живот, а по-скоро да се борим активно за нещата, които искаме да останат част от нашия свят.

Не бива да забравяме това, когато разглеждаме източниците и за втората политическа революция от края на VI век пр.Хр. Според традицията, през 510–509 г. пр.Хр. – точно когато Атина прогонва един тиран и се кани да изпълни плана на Клистен – в Италия се ражда Римската република. Как древните източници се отнасят към произхода на тази нова форма на политическо управление?

Произходът на Републиката

Най-ранните литературни източници за формирането на Римската република не са на латински, а на гръцки език и са писани около 300 години след събитията, а от тези оригинални текстове е оцеляло малко. Първият е на римския сенатор Квинт Фабий Пиктор от края на III в пр.Хр. Вторият е от грък на име Полибий от втората половина на II пр.Хр. Ще видим, че това е период, през който политическата и военната сила на елинския свят запада, а Рим се разраства бързо. Квинт Фабий Пиктор е важна фигура в тази експанзия. Той обаче е и голям почитател на гръцката история и гръцките историци. Докато наблюдава разпростирането на римската власт над Гърция (и други части на Средиземноморието), Фабий пише историята си на гръцки, като съзнателно имитира Херодот и Тукидид30.

Полибий пък е задържан като заложник в Рим през 160–150 г. пр.Хр. и се сближава с известната и уважавана фамилия Сципион. Пише история не само на този бурен период, но и анализ на това, което превръща Рим в доминираща сила – той обяснява процеса с военната организация и влиянието на римското републиканско устройство31. Понеже е грък, Полибий естествено се гневи на (вече западащата) демократична политическа система на Атина – нарича временния ѝ възход „резултат на шанс и обстоятелства“ и критикува остро „непоследователната ѝ природа“32. Както често се случва, политическите обстоятелства на епохата, в която пише Полибий, се отразяват фундаментално на оценките му.

В опит да конструират най-ранната история на Рим, тези историци използват митове, слухове и противоречиви разкази дори за основни събития, като точната дата на основаването на Рим или началото на Републиката. Обикновено започват назад, от дата, за която са сигурни. И в мислите им е най-вече драматичната история на Атина с кризата и промяната от 510–508 г. пр.Хр. – което не е изненадващо, като се има предвид, че единият е грък, а другият пише на гръцки. С основаването на републиката хората на Рим прогонват владетел тиран. Атиняни прогонват тиран през 510–9 г. пр.Хр. За гръцките (или говорещите гръцки римляни) историци това е приятно съвпадение33.

Като започват от минала дата, историците определят приблизителната дължина на управлението на всеки владетел и така стигат до дата на основаването на самия Рим (от Ромул и Рем) в някакъв момент между 813 и 729 г. пр.Хр. Фабий смята, че датата трябва да е 747 г. пр.Хр., при все че в края на краищата тя е „установена“ на 753 г. пр.Хр. от автора Марк Теренций Варо през I век пр.Хр. (което поставя основаването на Рим около „началната дата“ на гръцката история с първите Олимпийски игри от 776 г. пр.Хр.). Излиза, че датите в римската история са определени по политическите прилики между Гърция и Рим, каквото е желанието на историците, писали по времето, когато Рим започва да се оформя като суперсилата на Средиземноморието.

От II век пр.Хр. нататък ранният период на Рим с неговите царе и по-специално основателите на републиката се разглеждат през гръцка призма, особено от говорещите гръцки или обърнатите към Гърция историци34. И в текстовете на Полибий виждаме първи задълбочен опит да се сравни политическото устройство на Рим с това на Гърция, при който Атинската демокрация е критикувана, а Рим е хвален и сравняван с политическото устройство на гръцкия град Спарта35. Дори векове по-късно продължават да се търсят нови връзки и сравнения. Има твърдения, че римските царе са потомци на аристократи от Коринт в Гърция, или са образовани от гръцки интелектуалци36. Твърди се, че самият Рим е основан от Ромул и Рем като гръцка колония, произхождаща от Аркадия в Пелопонес, или може би от потомците на гръцкия герой Одисей и вещицата Цирцея37.

В римското общество историческите текстове не са единственият начин да се разказва за миналото. От около началото на II век пр.Хр. епичните поеми и пиесите също изпълняват такава функция. В зараждащия се римски театър на ежегодните празненства в Рим се изпълняват историческите пиеси (fabulae praetextae), които не само променят, но и създават исторически традиции за основаването на града, за царете му и началата на републиката. Такъв пример е „Брут“ на Луций Акций от края на II век пр.Хр./началото на I век пр.Хр. Сюжетът проследява прогонването на последния цар на Рим и ролята, която играе Брут за установяването на републиката. Патронът на Акций принадлежи към фамилия потомци на Брут, така че не е трудно да се досетим откъде идват симпатиите на автора38.

През I век пр.Хр. и особено по време на последната криза на републиката от средата на столетието множество историци проявяват интерес и загриженост към ранната история на Рим. Тук можем да споменем работите на Диодор Сикул („от Сицилия“), който първи цитира работите на Мегастен и описанието му на Индия (както и голям брой други по-ранни историци) в четиресеттомен географски и исторически преглед на митологията и историята на света до неговото собствено време, включително историята на Рим39. От края на I век пр.Хр. е историята, написана от Дионисий от Халикарнас, който разказва за Рим от самото начало (той също смята, че е гръцко) до III век пр.Хр.40 И писаният горе-долу по същото време при управлението на император Август обемист труд на Ливий от 142 книги, Ab Urbe Condita („От създаването на града“).

Древните литературни източници, които говорят за основаването на Римската република, са като лабиринт, до един писани дълго след събитията, за които се отнасят, и силно повлияни от интелектуалната среда, политическите реалности от времето на автора и личните му творчески цели. Резултатът е объркана смесица от митове, легенди и пропаганда, а недостатъците са видни и признати от автори като Ливий, който във въведението към Ab Urbe Condita се оплаква от липсата на официални сведения за периода – често се твърди, че са унищожени, когато галите нахлуват в Рим през 390 г. пр.Хр. – и обяснява, че се налага да използва лични и нерядко противоречиви разкази, предавани през поколенията в големите фамилии на Рим. И всичко това води до там, че основаването на Рим и превръщането на града от монархия в република стават обект на непрестанни спорове и дискусии, преразкази и преформулирания сред историци, оратори, политици и драматурзи, които се вливат в по-голямата дискусия за това, какво означава да си римлянин и какво е значението на Рим за широкия свят.

Има и други знаци, които помагат да датираме основаването на републиката. През 304 г. пр.Хр. римляните откриват 204 пирона, забити в стената на величествения градски храм на Юпитер, Оптимус Максимус, на Капитолийския хълм. Тъй като традицията повелява през всяка изминала година да се забива по един пирон, може да се пресметне, че храмът е осветен през 509–8 г. пр.Хр. – тоест, точно по времето на сериозни промени. По-нови археологически проучвания потвърждават, че можем да свържем значителното развитие на храмовете на Капитолийския хълм в Рим с последната четвърт на VI в. пр.Хр.41 В резултат, някои учени изразяват приятна изненада от точното древно датиране на основаването на Републиката.

Във всеки случай връзката между разказите за римските и гръцките (атински) политически промени е по-дълбока от простото съвпадане на дати. В тези разкази имплицитно се долавят идеи, причини, личности, които катализират процесите, и които можем веднага да разпознаем в интригите на атинската политика през вековете, довели до появата на демокрацията. И те не би трябвало да ни изненадват. Тези две култури са силно преплетени – през VI и V в. пр.Хр. има силни културни и икономически връзки между Гърция и Рим. Техниките за правене на керемиди например са внесени в Рим от Коринт, а около 600 г. пр.Хр. римските имитации на коринтските вази са свещени предмети. Големи количества атинска керамика е открита складирана в Рим през VI в. пр.Хр. – част от солидния износ на Атина в Италия. Непосредствено след създаването на Републиката са внесени огромни количества атински червени чаши за пиене (kylikes), използвани са и са захвърлени в Рим. По-същественото е, че Рим продължава да се учи от Атина, дори и след въвеждането на новата политическа система. През бурната първа половина на столетието след създаването на републиката, докато народът и лидерите на Рим се мъчат да открият баланса между правата на масите и властта на малцинството, римските законодатели често пътуват до Атина, за да проучват правната рамка и устройството на града – най-вече реформите на Солон, който според римляните е изправен пред дилема, подобна на тяхната – и се връщат с идеи, които да осъществяват у дома. Тези контакти продължават до периода на поглъщането на Гърция от Римската империя към края на II и началото на I в. пр.Хр. Резултатът от този процес е съвсем различна от атинската демокрация политическа система, която опитва да поддържа равновесие между представителството на народа и продължаващата власт на елита. Напрежението между тези сили е налице през бурните години, когато републиката се ражда и става неделима част от конструкцията, появила се от пламъците.

Антични светове