Убиецо, върни се!

Щипка сприхавост

В една иначе обикновена майска вечер, седмица преди двайсет и деветия си рожден ден, Джонатан Хюз срещна съдбата си, дошла от друго време, друга година, друг живот.

Разбира се, отначало съдбата му беше неразпознаваема. Тя се качи във влака в същия час на Пенсилвания Стейшън и седна срещу Хюз за обедното пътуване през Лонг Айланд. Не друго, а вестникът, държан от съдбата, дегизирана като възрастен мъж, накара Джонатан Хюз да се вгледа и накрая да проговори.

– Простете, господине, но вашият „Ню Йорк Таймс“ изглежда различно от моя. Шрифтът на първата страница ми се вижда по-модерен. Това да не е по-късно издание?

– Не! – Възрастният мъж млъкна, преглътна с мъка и накрая успя да каже: – Да. Много късно издание.

Хюз се огледа.

– Извинете, но... всички други издания изглеждат еднакво. Да не би вашето да е пробна бройка за бъдеща промяна?

– Бъдеща? – Устните на мъжа едва се движеха. Цялото му тяло като че ли се съсухри в дрехите му, сякаш беше отслабнал с едно-единствено издишане. – Точно така – прошепна той. – Бъдеща промяна. Господи, ама че шега.

Джонатан Хюз погледна датата на вестника и примигна.

2 май 1999 г.

– Чакайте малко... – запротестира той и тогава погледът му се плъзна надолу към малка история без снимка, поместена в горния ляв ъгъл на първата страница:

УБИТА ЖЕНА

ПОЛИЦИЯТА ТЪРСИ СЪПРУГА

Простреляното тяло на г-жа Алис Хюз беше открито...

Влакът с грохот мина по един мост. Отвън се надигнаха безброй дървета, размахаха зелените си клони в конвулсиите на вятъра и паднаха като отсечени на земята.

Влакът влезе в гара, сякаш не се беше случило абсолютно нищо.

В настъпилата тишина погледът на младия мъж се върна към текста:

Джонатан Хюз, заклет експерт-счетоводител от Пландоум авеню 112, Пландоум...

– Господи! – извика той. – Махайте се!

Но преди възрастният мъж да успее да помръдне, самият той скочи и изтича няколко крачки назад. Влакът се раздруса и го запрати на една празна седалка, от която той погледна диво към реката от зелена светлина, профучаваща покрай прозорците.

Господи, помисли си, кой би направил подобно нещо? Кой би се опитал да ни нарани – нас? Що за шега е това? Да се подиграват с току-що сключен брак с чудесна жена? Проклятие! И отново, разтреперан: Проклятие, мътните да го вземат!

Влакът влезе в един завой и едва не го запрати на пода. Подобно на човек, пиян от пътуването, сериозността на положението и просто от ярост, той се извъртя и залитна обратно към стареца, който се беше свил зад вестника си, потънал в земята, криещ се между редовете. Хюз перна вестника настрани и сграбчи рамото на мъжа. Стреснат, старецът го погледна с насълзени очи. В продължение на дълъг, изпълнен с грохот момент двамата се взираха един в друг. Хюз усети как душата му се надига да напусне тялото.

– Кой си ти?

Някой явно беше изкрещял думите.

Влакът се разтресе, сякаш се канеше да излезе от релсите.

Старецът се изправи като прострелян в сърцето, слепешком тикна нещо в ръката на Джонатан Хюз и се завтече по пътеката към другия вагон.

Младият мъж отвори юмрук, обърна картичката и погледна няколкото думи, които го накараха да тупне тежко на седалката и да ги прочете отново:

ДЖОНАТАН ХЮЗ, ЗЕС

679-4990, ПЛАНДОУМ

– Не! – изкрещя някой.

Аз, помисли си младият мъж. Онзи старец... съм аз.

Това беше някакъв заговор. Не, няколко заговора. Някой е измислил шегата за убийството и му я е изиграл. Влакът продължаваше да фучи напред със своите петстотин пътници, които се поклащаха като отбор пияни интелектуалци зад маските си от книги и вестници, докато старецът, сякаш гонен от демони, бягаше от вагон на вагон. Когато Джонатан Хюз се вбеси съвсем и напълно изгуби здравия си разум, възрастният мъж се носеше, сякаш падаше в пропаст, към другия край на влака.

Двамата се срещнаха отново в последния вагон, който беше почти празен. Джонатан Хюз приближи и застана над стареца, който не го погледна: ридаеше така, че всякакъв разговор би бил невъзможен.

За кого плаче? – запита се младият мъж. Спри. Моля те, спри.

Сякаш по команда старецът се поизправи на мястото си, избърса очи, издуха си носа и заговори с тих пресекващ глас, който накара Джонатан Хюз първо да приближи още повече, а после да седне и да се заслуша в шепота му.

– Родени сме...

– Ние? – извика младият мъж.

– Ние – прошепна старецът, загледан в сгъстяващия се здрач, който се носеше като пушек и пепел покрай прозореца. – Ние, да, ние двамата сме родени в Куинси през хиляда деветстотин и петдесета, на двайсет и втори август...

Да, помисли си Хюз.

– ... живяхме на улица „Вашингтон“, учехме в Централното училище и през целия първи клас ходехме дотам заедно с Изабел Пери...

Изабел, помисли си младият мъж.

„Ние...“ – мърмореше старецът. „Нашият“ – шепнеше той. „Нас“. И продължаваше нататък:

– Учителят ни по трудово беше господин Бисби. А по история ни преподаваше госпожица Монкс. Когато бяхме на десет, си счупихме глезена на ледената пързалка. На единайсет едва не се удавихме, татко ни спаси. На дванайсет се влюбихме в Импи Джонсън...

В седми клас, прекрасна дама, която е отдавна мъртва, Боже Господи, помисли си младият мъж, който остаряваше.

И ето какво стана. През следващите две, три, пет минути старецът говореше и говореше, и постепенно се подмладяваше с думите, бузите му поруменяха и очите му заблестяха, докато младият мъж, натоварен с тежестта на старото знание, потъваше в седалката си и пребледняваше, докато двамата почти се срещнаха в средата на говоренето и слушането като разминаващи се близнаци. Имаше момент, в който Джонатан Хюз знаеше с абсолютно безумна увереност, че ако посмее да вдигне очи, ще види близнаци в отражението на прозореца, гледащ към препускащия в нощта свят.

Не вдигна очи.

Старецът завърши. Гърбът му вече беше изправен, брадичката му сякаш бе повдигната от това, че се е изприказвал, от старите откровения.

– Това е миналото – каза той.

Трябва да го ударя, помисли си Хюз. Да го обвиня. Да му се разкрещя. Защо не удрям, не обвинявам, не крещя?

Защото...

Старецът усети въпроса.

– Знаеш, че съм този, който казвам, че съм. Знам всичко, което има да се знае за нас. А сега... бъдещето?

– Моето?

– Нашето – каза старецът.

Джонатан Хюз кимна, вперил поглед във вестника, стиснат в ръката на стареца. Възрастният мъж го сгъна и го прибра.

– Бизнесът ти бавно ще започне да запада. Кой може да каже защо? Ще се роди дете и ще умре. Ще се появи любовница и ще изчезне. Съпругата вече няма да е толкова добра. И накрая, повярвай ми, много бавно ще започнеш да... как да го кажа... да ненавиждаш живото ѝ присъствие. Да, виждам, че те разстроих. Млъквам.

Двамата продължиха да пътуват в мълчание и старецът започна отново да остарява, както и младият покрай него. Когато остаряха точно колкото трябва, младият кимна разговорът да продължи, без да поглежда към другия.

– Невъзможно е, да. Женен си само от година. Страхотна година, най-добрата. Трудно е да си представиш, че една-единствена капка мастило може да оцвети цяла кана бистра вода. Но може и го направи. И накрая целият ни свят се промени. Не само съпругата ни, не само прекрасната жена, чудесната мечта.

– Ти... – започна Джонатан Хюз, млъкна и после започна отново. – Ти... си я убил?

– Ние го направихме. Двамата. Но ако зависи от мен, ако мога да те убедя, няма да го направим, тя ще остане жива, а ти ще остарееш и ще се превърнеш в един по-щастлив, по-добър аз. Моля се да стане така. Плача да стане така. Все още има време. Възнамерявам да те разтърся през годините, да променя кръвта ти, да оформя ума ти. Господи, ако хората знаеха само какво представлява убийството. Толкова глупаво, толкова безумно, толкова... грозно. Но има надежда, защото по някакъв начин успях да дойда тук, да те докосна, да започна да променям онова, което ще спаси душите ни. А сега слушай. Нали признаваш, че двамата сме едно, че близнаците във времето се возят в този влак в този нощен час?

Локомотивът пред тях изсвири, разчиствайки пътя от товара на годините.

Младият мъж отвърна с най-безкрайно микроскопично кимане. Старецът не се нуждаеше от повече.

– Избягах. Избягах при теб. Само това мога да кажа. Тя беше мъртва само от един ден и аз избягах. Къде да ида? Нямаше къде да се скрия, освен във Времето. Нямаше кого да умолявам – нито съдия, нито жури, нито свидетели, освен теб. Единствено ти можеш да отмиеш кръвта, разбираш ли? И затова ти ме привлече. Твоята младост, твоята невинност, добрите ти часове, чудесният ти, все още недокоснат живот – те бяха двигателят, който ме поведе по пътя. Целият ми здрав разум е в теб. Обърнеш ли ми гръб, Господи, аз съм изгубен, ние сме изгубени. Ще поделим един гроб, никога няма да станем и ще бъдем погребани завинаги в нищета. Да ти кажа ли какво трябва да направиш?

Младият мъж стана.

– Пландоум – извика глас. – Пландоум.

И ето че се озоваха на перона, старецът бързаше отзад, младият се блъскаше в стени, в хора, имаше чувството, че крайниците му ще се разлетят.

– Чакай – извика старецът. – О, моля те.

Младият мъж продължи напред.

– Не разбираш ли, и двамата сме замесени в този проблем, трябва да мислим заедно, да го решим заедно, за да не се превърнеш в мен и да не ми се налага да правя невъзможното и да идвам да те търся! О, пълно безумие е, лудница, знам, но ме изслушай!

Младият мъж спря на края на перона, където спираха колите, сред радостни викове и тихи поздрави, кратко натискане на клаксони, форсиране на двигатели, примигване на фарове. Старецът се вкопчи в лакътя му.

– Господи, жена ти, моята жена ще дойде всеки момент, а има толкова много неща за казване, не може да знаеш онова, което знам аз! Помежду ни има двайсет години информация, която трябва да споделим и разберем! Слушаш ли ме? Господи, не вярваш!

Джонатан Хюз гледаше улицата. В далечината се появи кола.

– Какво стана на тавана на къщата на баба ми през лятото на петдесет и осма? – попита той. – Никой не знае освен мен. Е?

Раменете на стареца се отпуснаха. Той задиша по-леко и заговори, сякаш четеше от записки.

– Скрихме се там за два дни, съвсем сами. Никой така и не разбра къде сме били. Всички си помислиха, че сме избягали и сме се удавили в езерото или сме паднали в реката. А през цялото време ние се крихме там горе, плачехме, чувствахме се нежелани и... слушахме вятъра и искахме да умрем.

Младият мъж се обърна и впери поглед в по-стария си аз. Очите му бяха насълзени.

– Значи ти ме обичаш?

– Че и повече – отвърна старецът. – Аз съм всичко, което имаш.

Колата влизаше в гарата. Млада жена се усмихна и махна с ръка зад стъклото.

– По-бързо – тихо рече старецът. – Нека дойда у дома, да гледам, да ти покажа, да те науча, да разбера къде нещата са се объркали, да ги оправя сега, може би да ти дам чудесен живот завинаги, нека...

Изсвири клаксон, колата спря, младата жена се подаде навън.

– Здравей, красавецо! – извика тя.

Джонатан Хюз избухна в смях и понечи да се затича като луд.

– Красавице, здравей...

– Чакай.

Той спря и се обърна към стареца с вестника, който трепереше на перона. Възрастният мъж вдигна въпросително ръка.

– Не забрави ли нещо?

Мълчание. Накрая:

– Да – рече Джонатан Хюз. – Теб.