Неограничен достъп

Как се започна

Като въведение към сборника нека започна със самото начало.

Много добре си спомням предупреждението на учителката ми по английски от девети клас. Докато крачеше напред-назад пред черната дъска, тя очерта набора умения, необходими на добрия писател, като в същото време сравни различните методи на разказване на истории.

Обясни ни как романистът може да борави с почти неограничен брой думи, с които да разкаже историята си. Романистите разполагат с безброй страници, на които да изградят сюжета, да изследват вътрешните светове на героите си, да градят към онзи пословичен тъмен час и да се насочат умело към удовлетворяващ завършек. Те имат дори предостатъчно място за второстепенни сюжети, допирни линии и отбиване в задънени улички, преди да се върнат към основната история.

Нещата се променят, когато става въпрос за съставянето на разказ. Учителката описа как свободното място, отпуснато на автора, е по-ограничено. За да постигне успех, авторът трябва да подбира думите си по-внимателно и да окастри историята до основните ѝ части и в същото време да постигне желаното въздействие. За успешното изпълняване на тази задача са нужни доста повече усилия и умения от тези на романиста с многото свободно пространство.

Но учителката ми не приключи с това. Тя остави най-трудната задача за накрая – писането на поезия. Тук икономията на думите ставаше още по-строга. Всяка сричка трябва да бъде преценена, ритъмът и римата да бъдат отмерени и проверени, всяка дума трябва да служи за множество цели. За това, разбира се, е нужен истински гений – писател с несравними умения.

Приех нейните описания присърце.

И затова станах романист.

В началото на кариерата си бях достатъчно разумен да си дам сметка, че не съм монашески пестелив, когато става въпрос за думи и истории. Обожавах да чета грабващи романи и ако те бяха част от поредица, още по-добре. И естествено, когато се заех да напиша първите си неща, определено не исках да бъда ограничаван от броя думи или страници, на които да разкажа историята си.

За съжаление, след като написах няколко романа, някой ме помоли да напиша разказ.

Възпротивих се.

Дърпах се, намирах всякакви извинения, обръщах гръб, правех се, че не чувам молбите.

Щом държите тази книга, знаете, че в крайна степен отстъпих. Първият ми разказ беше „Ковалски се влюбва“. Той се появи в първата антология на Интърнашънъл Трилър Райтърс „Трилър – разкази, които ще ви държат будни цялата нощ“ под редакцията на Джеймс Патерсън. Съгласих се да напиша разказа поради една проста причина – натискът на колегите. Членувах в борда на ИТР, така че как бих могъл да откажа? Идеята за тази антология беше всеки автор да представи разказ с герой от някой от романите си.

По онова време бях напреднал доста с поредицата си за „Сигма“. Пишех за пъстрия екип от бивши войници от специалните части, отстранени от служба по едни или други причини и тайно привлечени от Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната заради уменията и талантите си, за да участват в различни секретни проекти и мисии. По онова време титулярът Джоузеф Ковалски беше член на „Сигма“, но това не беше първият път, когато бях писал за него. Той дебютира в по-ранния ми роман „Айсбергът на смъртта“, но на мен много ми хареса да пиша за бившия човек от флота (който не можеше да се похвали с най-блестящия ум, но пък беше специален по свой собствен начин) и затова го привлякох в „Сигма“. Но така и не бях обяснил как е попаднал в елитния отряд. И затова, притиснат от колегите, използвах възможността най-сетне да разкажа историята как Ковалски е станал член на „Сигма“.

Така се появи „Ковалски се влюбва“.

Докато пишех разказа, направо чувах как учителката ми по английски от девети клас шепне в ухото ми. Потях се над всяка дума и окастрих максимално историята. И макар да беше трудно, открих, че писането на разкази върви със свои особени удоволствия. Можех да изследвам кътчета и задни улички от по-големите си творби, в които не съм си позволявал да надникна въпреки просторите, с които разполага един роман.

И тъй, нека ви поведа към онези скрити кътчета, да ви дам неограничен достъп до задните улички на писането ми. В този сборник ще се появявам тук-там и ще влизам в ролята на водач, за да ви обясня как са се появили тези разкази – и защо.

Но преди да започнем искам да посоча, че не съм забравил мъдростта и предупреждението на учителката ми по английски. Давам пред всички вас едно най-искрено обещание. Дори съм готов да го напиша черно на бяло.

Никога няма да пиша поезия.

Ковалски се влюбва

Не беше особено впечатляваща гледка... дори докато се поклащаше с главата надолу. Със сплескан нос, остригана почти до кожа мърлява коса, висок шест стъпки здравеняк, окачен като свински бут и гол, ако не се брояха мокрите му сиви боксерки. Гърдите му бяха покрити с кръстосващи се стари белези и една неравна кървава драскотина от ключицата до слабините. Блесналите му очи бяха широко отворени и гледаха безумно.

С основателна причина.

Две минути по-рано, докато подготвяше парапланера си на близкия плаж, д-р Шей Розауро чу виковете му в джунглата и дойде да провери. Беше приближила скришом, като стъпваше безшумно и надзърташе от разстояние, скрита в сенките и зеленината.

– Чупката, гадно космато копеле...!

Проклятията му се сипеха едно след друго в непрекъснат поток с типичния за Бронкс акцент. Несъмнено мъжът беше американец. Като нея.

Тя си погледна часовника.

8:33.

Островът щеше да се взриви след двайсет и седем минути.

Мъжът щеше да умре преди това.

Най-непосредствената заплаха идваше от другите обитатели на острова, привлечени от виковете му. Възрастните мъжки мандрили обикновено тежат над четирийсет и пет килограма, предимно мускули и зъби. Подобните на павиани маймуни по принцип се срещаха в Африка и не можеха да се видят на покрит с джунгла остров край бразилския бряг. Жълтите нашийници с радиопредаватели показваха, че стадото е било от опитните образци на професор Салазар, прехвърлени на този отдалечен остров за експериментиране. Освен това Mandrillus sphinx се смятаха за frugivorous, което означаваше, че диетата им се състои основно от плодове и ядки.

Но не винаги.

Понякога те бяха и опортюнистични месоядни.

Един мандрил обиколи дебнешком уловения в капан мъж – мъжкар със сиво-черна козина и широка червена муцуна, завършваща от двете страни със сини изпъкналости. Оцветяването показваше, че това е доминиращият мъжкар на групата. Женските и подчинените мъжки, всичките еднообразно кафяви, бяха насядали наоколо или висяха от клоните. Един от зяпачите се прозя, показвайки дълги почти осем сантиметра кучешки зъби и паст, пълна сякаш с бръсначи.

Мъжкарят подуши уловения. Месест юмрук полетя към любопитния мандрил, не улучи и изсвистя в празния въздух.

Мъжкарят се вдигна на задните си лапи и изрева, като повдигна устни и оголи изцяло пожълтелите си кучешки зъби – наистина внушителна и ужасяваща демонстрация. Останалите мандрили се присламчиха по-наблизо.

Шей излезе на малката поляна, привличайки погледите на всички. Тя вдигна ръка и натисна копчето на звуковото устройство, което шеговито наричаха врещялото. Пронизителният писък на устройството постигна желания успех.

Мандрилите избягаха в гората. Доминиращият мъжкар скочи, хвана се за един нисък клон и изчезна в мрака на джунглата.

Мъжът, който още се въртеше на въжето, я забеляза.

– Хей... какво ще кажеш...?

Шей вече държеше мачете в другата си ръка. Скочи върху една канара и сряза конопеното въже с един замах с оръжието.

Мъжът тупна тежко върху меката почва и се претърколи настрани. Последва нов поток ругатни, докато се мъчеше да махне примката около глезена си. Накрая успя да се справи с възела.

– Проклети шимпанзета!

– Павиани – поправи го Шей.

– Какво?

– Павиани. Не са човекоподобни. Имат закърнели опашки.

– Както кажеш. Аз видях само грамадните им зъби.

Докато мъжът се изправяше и тупаше коленете си, Шей забеляза татуировка на десния му бицепс – котвата на американските ВМС. Бивш военен? Може би щеше да ѝ бъде полезен. Тя си погледна часовника.

8:35.

– Какво правите тук? – попита Шей.

– Лодката ми се разби. – Погледът му се плъзна по стройната ѝ фигура.

Шей беше свикнала с подобно внимание от мъжките представители на вида ѝ... дори сега, когато беше облечена в безинтересни камуфлажни дрехи и здрави ботуши. Стигащата до раменете ѝ тъмна коса беше ефикасно прибрана зад ушите и се държеше от черна бандана, а в тропическата жега кожата ѝ лъщеше като течен шоколад.

Мъжът се хвана, че я е зяпнал, и погледна назад към плажа.

– Доплувах дотук, след като лодката ми потъна.

– Потъна?

– Добре де, взриви се.

Шей го загледа мълчаливо в очакване на разяснения.

– Имаше изтичане на гориво. Изпуснах си пурата...

Шей махна с мачетето, за да го накара да млъкне. Трябваше да я вземат от северния полуостров след по-малко от половин час. За това време трябваше да стигне до базата, да намери начин да отвори сейфа и да вземе епруветките с противоотрова. Обърна се към пътеката през джунглата и закрачи енергично. Мъжът се повлече след нея.

– Еха... къде отиваме?

Тя извади от малката си раница навит дъждобран пончо и му го даде.

Мъжът тръгна да си го слага, като продължи да я следва.

– Аз съм Ковалски – каза той. Беше се измъдрил да навлече пончото наопаки и сега се мъчеше да го обърне. – Имаш ли лодка? Или някакъв друг начин да се разкараме от тоя шибан остров?

Шей нямаше време за изтънчени обяснения.

– След двайсет и три минути бразилският флот ще бомбардира атола със запалителни бомби.

– Какво? – Мъжът си погледна китката. Нямаше часовник.

– Евакуацията ми е насрочена за 8:55 на северния полуостров – продължи тя. – Но първо трябва да взема нещо.

– Чакай малко. На кого му е притрябвало да бомбардира тази дупка?

– На бразилския флот. След двайсет и три минути.

– Естествено. – Мъжът поклати глава. – От всички проклети острови трябваше да се насадя на онзи, който ще иде по дяволите.

Шей престана да слуша мърморенето му. Поне не изоставаше, трябваше да му го признае. Този тип беше или много храбър, или много тъп.

– О, виж... манго. – Мъжът посегна към жълтия плод.

– Не го докосвай.

– Ама не съм хапвал от...

– Цялата растителност на острова е напръскана от въздуха с трансгенетичен рабдовирус.

Мъжът я изгледа тъпо.

– Погълнат, той стимулира сетивните центрове на мозъка и изостря възприятията. Зрение, слух, обоняние, вкус и допир.

– Какво лошо има в това?

– Освен това процесът поразява ретикуларния апарат на церебралния кортекс. И предизвиква пристъпи на ярост.

От джунглата зад тях се разнесе рев, последван от ръмжене и сумтене от двете им страни.

– Шимпанзетата...?

– Павианите. Да, те със сигурност са засегнати. Опитни образци.

– Страхотно. Островът на бесните павиани.

Шей подмина забележката му и посочи измазаната с вар хасиенда върху съседния хълм, която се виждаше през зеленината.

– Трябва да стигнем онази база.

Покритата с теракотени плочки сграда беше използвана от професор Салазар за проучванията му, финансирани от сенчеста организация, зад която стояха терористични клетки. На този изолиран остров той беше провел финалните етапи от усъвършенстването на биологичното си оръжие. И преди два дни хора от „Сигма“ – секретен американски научен отряд, специализиран в борба със световни заплахи – бяха заловили доктора в сърцето на бразилската джунгла, но не преди да е успял да зарази цяло индианско село недалеч от Манаус, включително една детска болница.

Болестта вече беше в началните си етапи и бразилските власти използваха армията, за да наложат пълна карантина на селото. Единствената надежда беше да се намери противоотровата на професор Салазар, заключена в сейфа му.

Или поне епруветките можеше да са там.

Салазар твърдеше, че е унищожил запасите си.

След заявлението му бразилското правителство беше решило да не поема рискове. Привечер се очакваше буря с ураганни ветрове. Властите се страхуваха, че въздушните потоци могат да разнесат вируса от острова до крайбрежната гора на континента. Едно-единствено заразено листо беше достатъчно да изложи на опасност цялата екваториална джунгла. Затова се реши островът да бъде подложен на бомбардировка и цялата му растителност да бъде изпепелена. Ударът беше насрочен за девет сутринта. Правителството не можеше да бъде убедено, че малката вероятност за съществуването на противоотрова си заслужава забавянето. Планът на властите беше пълно унищожение. Това включваше и бразилското село. Приемливи загуби.

Гневът забушува в нея, когато си представи партньора си Мануел Гарисон. Той се беше опитал да евакуира детската болница, но се беше оказал затворен в нея и се зарази. Заедно с всички деца.

Изразът приемливи загуби не фигурираше в речника на Шей.

Не и днес.

Затова тя беше продължила със соловата си операция. Като скочи от голяма височина. Предаде плановете си по радиото, докато летеше стремглаво надолу. Командването на „Сигма“ се съгласи да изпрати в северния край на острова хеликоптер, който да я вземе. Машината щеше да остане на земята една минута. Шей или трябваше да стигне до нея навреме... или с нея беше свършено.

Рискът беше приемлив.

Здравенякът трополеше шумно зад нея. И си подсвиркваше. Подсвиркваше си. Шей се обърна към него.

– Господин Ковалски, помните ли как описах, че вирусът изостря сетивата на засегнатия, включително и слуха? – Тихият ѝ глас беше зареден с раздразнение.

– Съжалявам. – Той се озърна назад.

– Внимавайте с капана за тигри – каза тя, докато заобикаляше грубо маскираната яма.

– Какво...? – Левият му крак стъпи върху плетените тръстики и те се разкъсаха под тежестта му.

Шей го блъсна с рамо настрани и падна отгоре му. Сякаш беше паднала върху купчина тухли. Само дето тухлите бяха по-умни.

Тя се надигна.

– След онази примка би трябвало да гледаш къде стъпваш! Целият остров е един огромен капан.

Стана, оправи раницата си и заобиколи ямата с шипове на дъното.

– Върви след мен. Стъпвай там, където стъпвам аз.

Беше така ядосана, че не забеляза опънатата корда.

Единственото предупреждение беше тихо бръм, като пусната тетива.

Шей отскочи настрани, но беше късно. Завързан за въжета дънер се люшна от гората и я улучи по коляното. Шей чу изпукването на пищяла и в следващия миг полетя – право към зейналата паст на капана за тигри.

Извъртя се, за да избегне железните шипове. Нямаше надежда.

И се блъсна... отново в тухли.

Ковалски се беше хвърлил напред, запречвайки дупката с туловището си. Шей се претърколи от него на земята. Болката прониза крака ѝ, продължи по бедрото и експлодира по дължината на гръбнака ѝ. Зрението ѝ се сви на точка, но това не ѝ попречи да забележи неестествения ъгъл, под който беше извъртян кракът ѝ под коляното.

Ковалски застана до нея.

– Ох... леле...

– Счупен е – процеди през зъби тя.

– Можем да му сложим шина.

Шей пак си погледна часовника.

8:39.

Оставаха двайсет и една минути.

Ковалски забеляза.

– Мога да те нося. Ще успеем да стигнем до мястото за евакуация.

Шей пресметна наум. Представи си ухилената физиономия на Мануел... и лицата на децата. Прониза я болка, по-лоша и от тази от счупването. Не можеше да се провали.

Мъжът сякаш прочете мислите ѝ и каза:

– Изключено е да стигнеш до къщата.

– Нямам друг избор.

– Тогава дай на мен – изтърси той. Думите му сякаш го изненадаха толкова, колкото и нея, но той не си ги взе обратно. – Ти тръгвай към плажа. Аз ще взема нещото от проклетата хасиенда.

Шей се обърна и погледна непознатия в очите. Затърси нещо, което да ѝ даде надежда. Някаква скрита сила на духа може би. Не откри нищо. Но нямаше друг избор.

– Ще има и други капани.

– Вече ще си отварям очите на четири.

– И сейфът... не мога да те науча как да го отвориш навреме.

– Имаш ли втора радиостанция?

Тя кимна.

– Ще ми обясниш, когато стигна там.

Шей се поколеба – но нямаше време дори за колебания. Свали раницата си.

– Наведи се.

Бръкна в един страничен джоб и извади две лепенки. Залепи едната зад ухото му, а другата на адамовата му ябълка.

– Микроприемник и субвокален предавател.

Бързо направи проверка на връзката, докато обясняваше какъв е залогът.

– Дотук с мечтите за почивка на слънчице – промърмори той.

– И още нещо – каза тя и извади три части на оръжие от раницата. – ПК пушка. Променлива кинетична. – Бързо сглоби частите и сложи и дебел цилиндричен пълнител. Оръжието приличаше на къса щурмова пушка, само че с по-широка и сплескана хоризонтално цев.

– Това е предпазителят. – Тя насочи оръжието към един храст и дръпна спусъка. Чу се само рязко свистене. Проектилът проблесна и профуча през храста, разрязвайки листа и клонки. – Остри като бръснач дискове. Можеш да нагласиш оръжието за единична или автоматична стрелба. – Показа му. – Двеста изстрела на пълнител.

Ковалски отново подсвирна и взе оръжието.

– Може би е по-добре ти да го задържиш. С този крак ще се влачиш като охлюв. – Той кимна към джунглата. – А проклетите шимпанзета са още там някъде.

– Павиани... и освен това врещялото е още у мен. – Шей отново си погледна часовника. Беше дала втори и на Ковалски, като беше сверила двата. – Деветнайсет минути.

Той кимна.

– До скоро. – И тръгна – изчезна почти моментално в гъстата растителност.

– Накъде тръгна? – извика тя след него. – Пътеката...

– Майната ѝ на пътеката – отвърна той по радиото. – По-добре направо през джунглата. По-малко капани. А и с това бебче мога да си изсека права пътека до къщата на лудия доктор.

Шей се надяваше да е прав. Нямаше да има време за връщане и втори опит. Бързо си би инжекция морфин и намери счупен клон, който да използва като патерица. Докато тръгваше към плажа, чу изгладнелите ловни ревове на мандрилите.

Надяваше се, че Ковалски ще успее да ги надхитри.

Мисълта изтръгна от гърдите ѝ стон, който нямаше нищо общо със счупения крак.