Финал

Началото

1.

Донатела

Първия път, когато Легендата се появи в сънищата на Тела, той изглеждаше така, сякаш бе излязъл от една от историите, които хората разказваха за него. Също като Данте, той винаги се обличаше в различни нюанси на черното, точно като розата, татуирана на ръката му. Тази вечер обаче, като Легендата, той бе облечен в прелъстително червено двуредно сако със златни ширити, подчертано от вратовръзка в същия цвят и задължителния цилиндър.

Лъскави къдрици черна коса надничаха изпод периферията на шапката, заслоняваха черни като въглени очи, които заискряваха, щом я погледнеше. Очите му блестяха по-силно от притъмнелите води около лодката им. Това не беше безжизненият, студен поглед, който отправи към Тела преди две вечери, веднага след като я спаси от тесте карти, а после я изостави така жестоко. Тази вечер той се усмихваше като закачлив принц, избягал от звездите, готов да я понесе към небесата.

Неканени пеперуди се разтанцуваха в стомаха на Тела. Той си оставаше най-красивият лъжец, когото бе виждала. Тела обаче нямаше да позволи Легендата да я омае по същия начин, както по време на Каравала. Тя бутна цилиндъра от красивата му глава и разклати малката лодка.

Той улови шапката с лекота, пръстите му се движеха толкова бързо, та би си помислила, че е очаквал реакцията ѝ, ако не седеше срещу нея, достатъчно близо, за да забележи тя мускулчето, което затрепка по гладката му челюст. Двамата може и да бяха в сън, където искрящото небе стана опушено пурпурно в краищата, сякаш прииждаше кошмар, но Легендата бе точен като резки, нанесени с писалка, и пулсиращ като прясна рана.

– Мислех, че ще се зарадваш повече, когато ме видиш – подхвърли той.

Тя му отправи най-злобния си поглед. Болката от последния път, когато бяха заедно видя, все още бе твърде силна, за да я скрие.

– Ти си отиде – остави ме на онези стъпала, когато дори не можех да помръдна. Джакс ме отнесе в двореца.

Легендата изви недоволно устни.

– Значи няма да ми простиш, така ли?

– Не си се извинил.

Ако се беше извинил, тя щеше да му прости. Искаше да му прости. Искаше да повярва, че Легендата не е много по-различен от Данте, че тя не е просто фигурка, с която да си поиграе. Искаше да вярва, че я остави, защото е бил уплашен. Само че вместо да изглежда изпълнен със съжаление заради стореното, той като че ли се подразни, че Тела все още му е сърдита.

Небето стана по-тъмно, докато неспокойни пурпурни облаци разрязваха лунния сърп на два къса, които се понесоха в небето като прекъсната усмивка.

– Трябваше да отида някъде.

Надеждите ѝ рухнаха, когато чу хладния му глас.

Във въздуха около тях заплуваха прашинки, докато зарята избухваше над главите им, разпиляваше се на ослепителни червени като нар искри и ѝ напомняше за огненото представление отпреди две нощи.

Тела вдигна поглед, за да види как искрите танцуват и очертават двореца на Елантин – сега вече дворец на Легендата. Възхищаваше му се, че е убедил Валенда, че е истинският наследник на трона на Меридианната империя. Същевременно измамата ѝ напомни, че животът на Легендата е изтъкан от игри и все нови игри. Тела дори не знаеше дали той иска трона заради властта, дали не предпочита престижа, или просто желае да изиграе най-великото представление, което империята някога е виждала. Може би никога нямаше да узнае.

– Не е нужно да се държиш толкова студено и жестоко заради начина, по който си тръгна – заяви тя.

Легендата си пое дълбоко дъх и неочакван прилив от гладни вълни плисна в лодката. Тя се разклати по тесния канал, който ги отвеждаше към искрящия океан.

– Казах ти, Тела, не съм героят на твоят история.

Вместо да си тръгне той се наведе по-близо. Нощта стана по-топла, щом се вгледа в очите ѝ по онзи начин, който ѝ се искаше последния път, когато се разделиха. Той миришеше на магия и разбито сърце, и нещо в тази комбинация я накара да помисли, че независимо какво твърдеше, все пак искаше да бъде нейният герой.

Или може би просто искаше тя да продължи да го желае.

Каравалът може и да беше приключил, но ето че Тела бе попаднала в сън с Легендата, носеше се по вълни от звезден прах и среднощни тайнства, докато зарята продължаваше да се сипе от небето, сякаш самото то искаше да го коронова.

Тела се опита да изключи зарята – все пак беше нейният сън, – но изглежда, Легендата контролираше всичко. Колкото повече се съпротивляваше на съня, толкова по-вълшебен ставаше той. Въздухът стана по-сладък, а цветовете ярки като русалки с тропически, трепкащи плитки и перленорозови опашки, които изскачаха от водата и махаха на Легендата, преди да се гмурнат отново.

– Толкова си самонадеян – укори го тя. – Никога не съм те молила да си моят герой.

И двамата с Легендата бяха направили жертви преди две вечери – тя се беше обрекла на плен в тесте на съдбата, за да го опази жив, а той бе освободил орисиите, за да я спаси. Действията му бяха най-романтичното нещо, което някой бе правил за нея. Ала Тела искаше повече от гола романтика. Тя искаше истинския него.

Обаче не бе сигурна дали съществува истински Легендата. Ако все пак съществуваше, тя се съмняваше, че той допуска хората достатъчно близо, за да го видят.

Беше си сложил отново цилиндъра и наистина изглеждаше красив, до болка красив. Но също така, приличаше много повече на представата за Легендата, отколкото на истински човек, дори на онзи Данте, когото бе познавала, в когото се беше влюбила.

Сърцето на Тела се сви. Никога не бе искала да се влюбва в никого. В този момент го мразеше, задето я караше да изпитва толкова силни чувства към него.

Последен залп от зарята избухна и озари цялото небе от съня в най-великолепния нюанс на синьо, който беше виждала. Приличаше на цвета на сбъднати желания и оживели фантазии. Докато звездите се сипеха, те изпълняваха толкова прекрасна музика, че и сирените биха им завидели.

Той се опитваше да я заслепи. Но заслепяването до голяма степен бе като романтиката – фантастична, докато я има, ала тя никога не продължаваше дълго. А Тела искаше повече. Нямаше желание да се превърне в някое безименно момиче от безбройните истории за Легендата, момиче, което е приемало всичко казано от него само защото той се е привел в лодка и я е погледнал с очи, пълни с танцуващи звезди.

– Не дойдох тук, за да се боря с теб. – Легендата вдигна ръка сякаш да я докосне, но след това дългите му пръсти се отпуснаха към ниския борд на лодката и той лениво се заигра със среднощната вода. – Исках да разбера дали си получила писмото ми и да те попитам дали искаш наградата за победата в Каравала.

Тя се престори, че мисли, тъй като помнеше всяка дума от писмото наизуст. Той ѝ беше вдъхнал надежда, че все още държи на нея, като ѝ пожела честит рожден ден и ѝ предложи наградата. Бе заявил, че ще я чака да дойде и да я вземе. Ала не се бе извинил за всички начини, по които я беше наранил.

– Прочетох писмото ти – каза рязко Тела, – но не се интересувам от наградата. Приключих с игрите.

Той се разсмя с онзи тих, болезнено познат смях.

– Кое му е смешното?

– Защото се преструваш, че игрите ни са приключили.

2.

Донатела

Легендата приличаше на разразила се буря. Косата му беше разрошена от вятъра, широките рамене – посипани със сняг, копчетата на палтото бяха от лед, когато се приближи през леденосинята заскрежена гора.

Тела беше с наметало от кобалтова кожа, увито стегнато на раменете.

– Изглеждаш така, сякаш се опитваш да ме измамиш.

Хитра усмивка плъзна по устните му. Предишната вечер той приличаше на илюзия, докато тази вечер бе по-скоро Данте, облечен в познатите нюанси на черното. Само че Данте обикновено бе топъл, затова Тела си представи, че мразовитият студ в съня отразяваше истинското настроение на Легендата.

– Искам да знам дали искаш наградата си, задето спечели Каравала.

Тела може и да бе посветила половината ден да се пита каква е наградата, но сега си наложи да потисне любопитството. Когато Скарлет спечели Каравала, тя получи желание. На Тела едно желание щеше да ѝ дойде добре, но имаше чувството, че Легендата ѝ готви нещо повече. Затова щеше да каже „да“... ако не бе усетила колко много му се иска на Легендата да чуе точно този отговор.