Портите на Атина

Пролог

Прашецът от планински цветя се стелеше тежко във въздуха като благоухание или изпарения от лак. Живите същества се задъхваха в сянката. Голите камъни сред редките храсти и високата трева бяха прекалено нагорещени и нищо живо освен гущерите не се докосваше до тях.

В неподвижността, древна като хълмовете наоколо, прозвуча музика, отначало тихо, след това набра мощ, чуха се тръби и гласове, извиващи се в песен. Гущерите се скриха, когато танцьорките на царя стигнаха билото и въздухът затрепери от цимбалите, духовите инструменти и барабаните. След една-единствена заповед те спряха, задъхани и плувнали в пот.

Самият цар излезе напред, яхнал своя жребец, после слезе на земята, като демонстрира грациозността, с която бе известен като млад. Хвърли поводите на един роб, качи се на един огромен плосък камък и се взря в долината. От високото виждаше белезите по земята, следите от войната и пожарите. Намръщи се, развълнуван едновременно от далечината и близостта на миналото. Преди трийсет години бе стоял на същото място. В този момент му се струваше, че може да направи една-единствена крачка и отново да се върне там, баща му да е до рамото му, а животът му – пред него.

На мястото на град Сарди сега имаше развалини. Пламъците отдавна бяха угаснали, макар че когато лъхна съвсем лек ветрец, на Дарий му се стори, че помирисва пепел, дъх на обгорели тухли, благоухание и гнилоч. В далечината имаше и хора. Въздухът беше прозрачен, Дарий виждаше искри от огнищата за готвене и издигащите се над тях тънки струйки дим. Несъмнено някои от хората бяха избягали и се бяха върнали, когато пожарите бяха изтлели, или може би бяха дошли да грабят в развалините, да търсят златни зрънца, които някога са били монети.

Град, превърнал се в погребална клада, не можеше да е дребна работа. В този ден от височината и далечината на планината бе трудно да си представи, че цели улици, градини и квартали са погълнати от огън. Видя, че наблюдателниците по голямата стена са срутени и камъните им са се разпилели. От крепостта тръгваха ясно очертани пътища. Стъпките на семействата бяха разнесли пепел и сажди, бяха оставили черни следи като вени по ръката на старец. Царят знаеше, че сега там ще завърлува чума. Оцелелите не се грижеха за мъртвите, не и ако някой не им наредеше. По труповете пълзяха мухи и живите бързо ги подминаваха, за да не ги гледат.

Великият цар не мигна, главата му не трепна при тази мисъл. Много пъти бе срещал смъртта. Знаеше, че неговите работници ще трябва да погребат падналите в големи плитки ями извън града още преди да започнат преустройството.

Обърна се и потърси с поглед младия си син, за да го включи в размишленията си. Ксеркс бе малко по-назад от първите редици, единият му крак бе подпъхнат под другия на гърба на млад мъжки слон. Дарий видя, че вниманието на момчето е привлечено от нещо, може би от някое от животинчетата му. Ксеркс винаги намираше някакво същество, което да дресира и което да го забавлява. Последното бе щурец, предишното – малък син гущер, който държеше храната си с двата си предни крака, преди да я погълне. Великият цар никога не бе изпитвал нужда от такива неща. Тревожеше се, че момчето не се интересува достатъчно от империята, която щеше да наследи. Въздъхна. Бащините грижи нямаха край.

След неговия знак царската процесия бе спряла. След като се бяха катерили цял предобед, по лицата им се изписа облекчение. Зад царя имаше шейсет хиляди мъже, редиците се простираха толкова далече по пътеката, че не се виждаше краят им. Дарий бе дошъл подготвен за война, но намери само пепел.

Танцьорките отпред си почиваха и трепереха от изтощение. Една се бе свлякла тази сутрин, падна на земята с подкосени крака в делириум и пищя, докато каруците и мъжете я прегазваха. Само царските слонове не стъпкаха съсипаното момиче – бяха много придирчиви какво размазват.

Дарий знаеше, че не бива да казва и дума на своя сенешал. Мрачното изражение и леката червенина на Ашар бяха достатъчно доказателство за срама му. Водачката на танцьорките със сигурност щеше да бъде набита тази вечер, може би вързана за дърво и просто оставена там на лъвовете и вълците. Останалите щяха да видят съдбата ѝ и да разберат, че не бива да посрамват Великия цар, който им е оказал тази чест.

Дарий вече не беше жизненият млад воин от миналото. Докато обмисляше как да слезе от камъка, успя да се сдържи да не премигне заради болката в бедрата и кръста. Преди време щеше да скочи, доволен от физическата си сила. Слугите му обаче го познаваха добре. Докато той стоеше и се оглеждаше, му донесоха на какво да стъпи. Тогава тръгна надолу с изправен гръб и напълно спокойно изражение.

Ксеркс наблюдаваше внимателно приближаването на баща си и се чудеше дали няма да бъде наказан заради нещо, което само царят е забелязал и за което само на него му пука. Момчето седеше на копринена възглавница, носеше само сандали и кожена пола, украсена със злато. С голите си гърди бе въплъщение на младостта, което още повече разваляше настроението на баща му.

Слугите посипваха изсушена лавандула и мирта върху прашната пътека, по която Великият цар се приближаваше към сина си. Дарий се чувстваше обиден, че му се налага да гледа нагоре, но Ксеркс изглеждаше замръзнал на седлото си върху слона. Огромното младо животно завъртя глава, за да погледне мъжа встрани от себе си. И момчето, и слонът бяха във възможно най-неловката възраст. Дарий махна, за да прогони слугите с благовонията. Те затрептяха в периферията на зрението му, готови пак да направят земята уханна под стъпките, които тресяха света.

– Слез, Ксеркс – каза тихо Великият цар.

Синът му кимна и протегна ръка така, че слонът му да я види. Хоботът на животното се изви, момчето стъпи на мускулестата стъпенка и се приземи елегантно. Изглеждаше гордо от това. Дарий не показа никаква външна реакция към този трик, по-подходящ за пазарите или дървосекаческите станове. Прегърна с една ръка сина си през раменете и тръгна с него към мястото, където момчето трябваше да чака заповедите на баща си. Дарий сложи длан върху голямата каменна отломка и усети топлината ѝ.

– Виждаш ли този град? – попита той. – Почернял от пепел?

Ксеркс демонстративно погледна в далечината, преди да кимне, но гърбът му оставаше изправен. Дарий усети, че е горд с младежа, който със сигурност щеше да следва неговия път, ако Ахура Мазда, богът на мъдростта, позволеше. Не бе хубаво да изразява прекалена сигурност в бъдещето, нито на глас, нито в най-скритите си мисли. Богът на светлината чуваше всичко.

– Това е Сарди, столицата на целия район – каза той. – Или поне беше. Беше разграбен от враг и изгорен, заедно с големия храм, който се бе издигал там две хилядолетия. Затова доведох толкова много войници, Ксерксе. До утре всеки дом и храм ще бъдат разчистени до основи. Ще построим всичко отново.

– Кой би се осмелил да напада един от градовете ни? – попита Ксеркс.

– Мъжете от Атина, мъжете от Еритрея – отвърна баща му. – Гърците. Мислех... Преди десетина години пратиха делегати, молеха за приятелство. Мислех, че са се съгласили да станат едни от моите избрани и обичани покорени народи. Дариха пръст и вода на моя управник и се прибраха през морето. Признавам, че след това почти не съм се сещал за тях.

Царят се усмихна и се опита да разроши косата на сина си. Скри болката си, когато Ксеркс се отдръпна.

– Това е краят на света, Ксерксе. Морето е на не повече от два дни път оттук, а зад него са земи, непознали благословията на нашите закони и нашите воини. – Той махна с ръка над долината. – Аз управлявам всичко тук – от пазарите за роби до златните мини. Всяка паница и чаша са мои, всяка монета, греда, дете. Въпреки това сме далече от цивилизацията, от сърцевината на земите ни. Може би съм бил прекалено добър с тях, прекалено опрощаващ. Доверявам се твърде лесно. Това винаги е била моята слабост.

Видя, че синът му се размърда неловко, и се усмихна.

– Никой не може да каже, че нямам достойнство, Ксерксе. Можеш ли да приемеш това? Ако дам дума, държа на нея, дори светът да се разпада около мен. Ако простя на враг, ако го приема като дете в дома си, той знае, че няма да види повече гняв от мен. Дори гърците знаят това. О, те може да се съпротивляват и да крещят, но за истинските мъже, готови да загърбят гордостта си и да ме дарят с пръст и вода, ще бъда винаги опрощаващ бог.

– Но защо? Защо би простил на мъжете, сторили това, опожарили Сарди?

Дарий се наведе към сина си. Макар сто слуги и роби да чакаха и най-малък знак от него, макар две голи жени с гримирани очи да надничаха иззад завесите на носилката, украсила неговия слон, сега той беше сам с наследника си.

– Сега говоря като цар, Ксерксе. Чуй ме. Думата ми е непрекършена, защото когато някой застане срещу армията ми, искам да гледа със страх към съюзниците си, да се чуди дали те няма да го изоставят, дори насред битката. Искам да знае, така както знае собственото си име, че ако се предаде пред мен, ако усеща вкуса на прах по устните си и ми предложи вода от шепите си, ще го почитам като съюзник до края на света, без злоба, без мъст. Защото ще е жив пример за моята милост. Разбираш ли?

Ксеркс поклати леко глава и затвори очи, когато вятърът се усили и разпръсна малко жегата. В този миг на мълчание той изведнъж прозря. Очите му се отвориха и баща му се усмихна, когато видя блясъка в тях.

– Като ти се доверяват, стават по-слаби – каза Ксеркс с почуда. – Това означава, че брат ще се обърне срещу брата си, когато наближим, приятел ще се обърне срещу приятеля си. Но на каква цена, татко? Твоето достойнство? Губиш отмъщението, това не е ли прекалено висока цена?

– Не. Четиридесет народа обитават империята ми – Мидия, Асирия, Лидия, Индия – по волята на бог, хора като сребърни рибки в океана, всичките поданици на моя трон, моята корона. Ако бях измамник, лъжец, те щяха да се бият много повече, за да ме държат далеч. Но вместо това техните водачи получиха дворци и земи. Когато са насаме със себе си, сигурно се чудят дали изобщо са покорени.

– Но те са – каза Ксеркс.

Баща му кимна.

– Да. Същото е и с тези градове, този Йонийски съюз. Те следват предците си гърци, а не нас. Може би са си мислели, че съм прекалено далече, за да ме е грижа какво правят на самата граница със западните морета. Обърнали са се към Атина за помощ в предателството си и онези гръцки курви са пратили кораби от Еритрея и тежковъоръжени пехотинци на този бряг, за да убиват и тероризират моите народи. Сега говорят за отхвърляне на игото, с което съм ги поробил, за „жестокостта“ на управлението ни.

Царят се засмя, макар в това да нямаше нищо смешно, а очите му бяха черни и мрачни под смръщеното чело.

– При разрушаването на моя гарнизон гърците са запалили тръстиковите покриви на Сарди. Пожарът се е разпространил като вятър и е погълнал всичко, дори храма на Кибела, великата майка на света. Такова нещо трудно се прощава.

Царят се взря в далечината. Синът му не се осмеляваше да прекъсне мислите му. Не показа съпротива и когато баща му пак сложи ръка на рамото му.

– Ще построя всичко тук отново за един сезон. Армията, която съм довел, ще влезе в градовете на Йонийския съюз и ще наложи наказания, каквито сметна за необходими. Ще отрежат ръцете на мъжете, за да не могат да носят копия или мечове. Най-красивите деца ще се появят на нашите пазари. Старците ще бъдат хвърлени на кладите. Понякога си мисля, че това е милост за тези, за които те биха били бреме. Виждаш ли? Дори в пещта на гнева ми има мъдрост. Аз не съм тиранин, Ксерксе. Когато се движа, когато планините се движат, земята се тресе по-силно, отколкото под краката на хиляда царе. Ти ще познаеш същото, когато мен вече няма да ме има. Всички мъже са роби; всички царе са наши роби.

При тези думи лицето на сина му грейна от удоволствие. Ксеркс се пресегна нагоре с лявата си ръка и докосна пръстите на голото си рамо. Мъдростта на баща му бе построила империя с невероятни богатства и могъщество, беше точно така, както казваше: светът му се покланяше. Ксеркс си мислеше, че дори дъждът би завалял по негова заповед.

– Ами гърците, татко?

– Те се върнаха на корабите си и спят като невинни деца. Все пак изклаха моите гарнизони. Вярват, че работата им е свършена. Грешат. Всичко тепърва започва! Ще се видим пак с тях, когато приключа тук.

Царят погледна през рамо към редиците гвардейци с бели брони. Горещината сигурно беше мъчителна за тях, но те не помръдваха, сякаш бяха изсечени от камък. Командирът им пристъпи напред след този единствен поглед, просна се на земята и вдигна и двете си ръце към очите си, сякаш бе заслепен. Когато стана, по намаслената му броня бе полепнал прах; така приличаше на воин в битка, а не на просто украшение. Дарий си помисли, че това е добър знак.

– Донеси ми лъка, Датисе.

Царското оръжие бе извадено от калъфа и опънато за секунди, а през това време царят стоеше с протегната ръка. Дарий пое тежестта му; изправеният лък бе висок почти колкото него, намаслената му повърхност и златните ръкохватки блестяха под слънчевите лъчи.

– Стрела – каза Дарий.

Постави една на тетивата и дръпна с лекотата на човек, който се е упражнявал всеки ден от детството си. Мускулите на ръката, рамото и гърдите му се опънаха, той пусна стрелата в полет към далечината, която се простираше в долината пред тях.

– Изпращам тази стрела заедно със своята клетва – чу го да мълви Ксеркс. – Боже, позволи ми да накажа атиняните така, както заслужават.

Върна лъка и посочи с извит пръст към роба виночерпец. Макар стройният млад мъж да бе служил на царя през всичките си двайсет години, като бе спечелил авторитет в златния двор, той веднага се просна по корем, защото усети настроението на господаря си.

– Мишар, имаш нова задача от днес. А сега стани и я поеми от ръката ми.

Евнухът пъргаво се изправи и застана със сведени очи пред погледите на бащата и сина. Копринените му дрехи не бяха издържали на срещата с прашната земя и Ксеркс направи гримаса, когато видя потните петна. Нямаше извинение за мърлявостта, не и когато имаш роби, които да те къпят и преобличат по колкото пъти на ден поискаш. Ако Мишар изобщо беше мъж. Веднъж Ксеркс бе накарал охранителите да го притиснат на земята, за да разгледа старата рана и спаружената малка торбичка там, тъмна като синина. Мишар бе плакал като жена тогава. Странно бе един роб да не разбира, че животът му не му принадлежи, и да очаква да запази някакво подобие на достойнство, което не е негова собственост, също както и трудът на ръцете му! Ксеркс си помисли, че баща му позволява прекалено много на слугите, може би заради дългата им служба. Той нямаше да направи тази грешка, когато дойдеше неговият ред. Усмихна се при тази мисъл.

– Мишар – продължи царят, – ще идваш при мен всяка вечер, когато сядам да се храня. Ще ме прекъсваш, без да се страхуваш от наказание. Ще ми казваш следното: „Господарю, помни атиняните“. Разбра ли какво ти казах?

Робът виночерпец се опита да кимне, макар да трепереше толкова неудържимо, че Ксеркс си помисли, че може да е болен. Мишар също бе видял черните развалини на Сарди. Не знаеше как би реагирал царят. По челото му се спусна струйка пот и се плъзна в резките на начервената му уста.

– Аз... да... разбирам, господарю. Ще бъде така, както казвате.

– Наистина ще бъде. Ако забравиш, ще ти изтръгна прекрасния език. А сега се махай и намери чисти дрехи. Тези на теб стават само за боклука.

Евнухът се поклони и се отдалечи. Ксеркс гледаше баща си с боязън, виждаше вълка в него, унищожителя на народи.

– Е – каза царят, – няма да забравя дълга си към гърците, сине. Не и докато не бъде платен хиляди пъти. Те са малък и пръснат народ. Ще купя кораби от финикийците и ще докарам мързеливите си западни войски на това място. Тук има прекалено много дворцови офицери, Ксерксе, мекушави дебелаци, които си живеят живота в удобства. Мисля, че една война ще им се отрази добре. Може пък да видя как се справят моите Безсмъртни в открито море. Ще ми е забавно да гледам как такива като Датис ще си връщат закуската през борда!

При тази мисъл царят се засмя, мрачното му настроение изчезна. Обърна се към сина си и Ксеркс успя да не трепне.

– А сега нареди да ти доведат коня. Бих искал да те видя как яздиш с армията, когато стигнем долината.

– Бих предпочел...

– Ще ми доставиш удоволствие, Ксерксе – каза тихо баща му.

Момчето незабавно сведе глава.

– Да, татко.

След като уредиха това, царят се усмихна.

– Добре. Мъжете трябва да те видят как яздиш. Когато слънцето залезе, ще те очаквам на пира с моите офицери. С генералите ми ще кроим планове как да накажем йонийските градове, които се мержелеят пред нас.

Ксеркс пак се поклони. Беше се надявал да има малко време за себе си, без баща му да определя какво да прави в часовете преди сън. Но покорността му щеше да бъде възнаградена. Макар да не можеше да си представи свят без любимия си баща, един ден империята щеше да бъде негова. Тогава заповедите му щяха да разпръскват облаците или да закриват слънцето в памет на баща му. Това бе хубава мисъл.

ПЪРВА ЧАСТ

490 г. пр.Хр.

1.

Ксантип стоеше напълно неподвижен, дишаше през носа и мърмореше заповеди към робите, работещи около него. Тримата отговаряха с леки кимания, погълнати от задачите си. Всичките бяха служили на семейството на жена му от детство. Хрумна му странната мисъл, че всеки спартанец има седем роби, чиято задача е да го приготвят за война. Може би атиняните бяха по-ефективни. Ксантип не се усмихна, не изрече мисълта си на глас. Беше неспокоен, нетърпелив. Бе на трийсет и осем години и знаеше, че може да умре в този ден.

Вече не чуваше шума на града, макар да се съмняваше, че е утихнал. Домът на съпругата му беше огромен, имение с маслинова и смокинова градини. Стаята, в която Ксантип стоеше въоръжен, беше точно в средата, далече от външните стени, които не биха посрамили и крепост. Колони от бял камък обграждаха централното пространство, което бе отворено към синьото небе. Тук цареше спокойствие, далече от врявата и страха на войната. Около тихото сърце на дома бяха разположени дузина стаи на по два етажа. През външната стена портите на къщата водеха към пътя за Елевсина, на северозапад от центъра на Атина.

Ксантип се събуди от викове в мрака много преди изгрев-слънце. От къщата бяха пратени куриери до Агората, при бронзовите статуи на герои, представляващи десетте племена на Атина. Съветът на Ареопага бе закачил листове от най-фин папирус под всяка статуя. Край тях стояха роби с факли, които хвърляха трепкаща светлина за всеки, който се нуждаеше от нея. Бяха призовани всички племена, всеки дем на града и земите край него. Всичко, от което се бяха страхували, се бе случило.

Когато сложиха наколенниците му, Ксантип изсумтя. Те бяха оформени по подбедриците и коленете му и нямаха нужда от връзки, а се закрепяха от естествената пластичност на метала. Лъщяха като направени от злато, блестяха от същото благословено масло, което бе втрито и в крайниците му.

– Почакайте малко – каза той.

Мъжете се отдръпнаха и той клекна ниско. Наколенниците останаха на местата си и той кимна. Когато стана, единият от мъжете се пресегна, за да стегне препаската от бял лен. Бедрата му щяха да останат непокрити. Едно беше да тича или да се упражнява гол посред лято. Битките бяха друга работа. Ксантип бе научил от баща си колко полезно може да се окаже парче плат, когато потта и кръвта ти се стичат в очите.

Голият до кръста Ксантип огледа вдигнатия към него нагръдник. Вътрешният слой беше от здраво зашит избелен лен. Над него имаше бронзови плочки. Знаеше, че ще го усеща с всяка крачка в похода от града. Но въпреки тежестта му и абсурдната цена, това бе кожата на войната. Някои от другите стратези предпочитаха цяло парче бронз или кожа. Ксантип не обичаше усещането за ограничение. Бе виждал мъж, който не можеше да си върже сандалите, без да си свали нагръдника, безпомощен като риба на сухо. А неговите плочки го караха да се чувства непобедим. Също като излетите по него наколенници, и нагръдникът беше дело на майстор ковач. Бронзът бе топъл на допир до кожата. Всичко в него му харесваше.

Кимна и замърмори, докато закрепваха бронята с две връзки над раменете и ремък на кръста. Две по-малки плочки – крилете – висяха над слабините му и пазеха голямата вена в горната част на всеки крак. Като вдигнеше щита, врагът виждаше само бронзови наколенници, кръгъл щит и шлем – мъж от злато. Мисълта беше приятна. Ръцете му не бяха ограничени от нищо; той стисна юмруци и ги размаха, като така раздвижи схванатите си рамене и провери дали има пълна свобода на движение.

Обшитите му с метал сандали бяха здраво вързани и той сложи кърпа над очите си. Тя щеше да попива потта и да му омекоти тежкия шлем. Ксантип усети как пулсът му се учести, когато втора група роби донесе пехотинските оръжия. Те не бяха купени с богатството на Алкмеонидите, рода на съпругата му, който можеше да проследи корените си чак до приключенията в „Илиада“ на Омир. Не, по тях личаха години употреба, одрасквания и вдлъбнатини, дори малка запоена кръпка на предпазителя на носа на шлема. Всяка част от тези доспехи в някакъв момент му бе спасявала живота. Ксантип погледна всичко с гордост и любов, като човек, който се кани да потупа по главата любимото си куче.

– Къде ми е щитът?

Асписът не беше донесен с останалите части. Всички роби погледнаха към най-старшия за отговор. Маний се поклони, преди да отговори: в ден като този бе по-сериозен от обикновено.

– Господарката поиска тя да ти го покаже.

– Разбирам. Агариста наскоро поръча да го изрисуват отново.

Не беше точно въпрос, но Маний въпреки това сведе глава, пламнал под ледения поглед на господаря на къщата. Маний бе служил като роб на Алкмеонидите в най-различни роли през целия живот на господарката. Беше безумно верен на Агариста, както можеше да бъде само човек, който я бе носил на раменете си като малко момиченце. Но това бе миг на безмълвно разбирателство между двама мъже въпреки разликата в положението им.

Ксантип не каза нищо повече, макар да излъчваше гняв, а това направи другите роби несръчни, докато той преглеждаше копието си за пукнатини по цялата дължина. Нямаше такива. Импулсивно махна на робите да се отдалечат и завъртя голямото оръжие около главата и тялото си и го накара да пропее във въздуха. Ръстът му се нанасяше един път и половина на него, а желязното острие с форма на листо бе идеално балансирано от бронзовия зъбец от другата страна – убиеца на гущери, както го наричаха младите юноши пехотинци. Харесваше усещането от дългото парче македонски ясен в дланите си. Напипваше следите от инструментите по повърхността, спомените и потта на старите майстори, работили по него. Беше убивал хора с това копие. Чувстваше се добре, когато го държеше.

Прокара ръка по гребена от конски косъм върху шлема. Нямаше прах и гъстата четка беше прилежно подрязана и нова. Остана доволен, постави шлема в краката си, извади меча от канията и провери желязното острие за несъвършенства. Някои неща не трябваше да бъдат оставяни на робите, без значение колко са опитни. За меча се бяха грижили добре след последния път, когато го бе вадил в името на града. Той също блестеше, лъснат със зехтин, без упорити черни петна от ръжда. Канията и коланът бяха закопчани на кръста му и той започна да се чувства по-тежък, въоръжен.

Агариста излезе от сенчестия проход с колонадата в огряното от слънцето пространство. Макар да беше слабичка, носеше големия щит, най-тежката част от доспехите му – и най-важната. Бронзовият кръг бе покрит с бяло платно. Той си помисли, че знае какво изображение има там.

– Оставете ни – каза тя тихо.

Робите изчезнаха в мрака край тях – притежаваха изключителни умения да изпълняват заповеди. Това беше нейната къща все пак, а преди това е била на баща ѝ. На това място бе стоял Клистен, човекът, който бе преобразил демокрацията в Атина и бе избрал имената на десетте племена. Родът ѝ беше прочут. Ксантип непрекъснато усещаше тежестта на тази слава. Но пък и знаеше, че тя го обича с цялата си непокварена младост, зелената пролет на нейния живот. Беше се омъжила за него, когато бе на шестнайсет, а той на трийсет, точно в началото на политическата му кариера. Оттогава бяха изминали осем години и ако той се бе издигнал, това отчасти се дължеше на подкрепата на семейството ѝ. Но тя бе дошла при зрял мъж, когато все още разцъфваше, и все още се боеше от неговото неодобрение. Той знаеше, че една-единствена гневна дума може да я просълзи. Това си личеше във всяка нейна извивка, докато се приближаваше, ужасена, че Ксантип няма да хареса това, което бе направила.

– Покажи ми – каза той. Все още държеше копието в дясната си ръка, затова протегна лявата с разперени пръсти.

Безмълвна, с прехапана долна устна, тя дръпна платното и го остави да падне на плочите.

Още като чу, че е дала щита да бъде изрисуван отново, очакваше някакъв лъвски мотив. Този кошмар измъчваше Агариста от години, непрекъснато смущаваше съня ѝ. Бе чувал всяка подробност десетки пъти. И въпреки това не му звучеше като пророчество. Макар че се съгласяваше с нея, за да има мир, Ксантип смяташе, че боговете не биха се доверили на неговата глупава млада съпруга, като ѝ пратят истинско видение. Според него то се бе появило вследствие на тревогите ѝ за него или за децата. Не успя обаче да потисне тръпка на ужас, когато видя, че доброто старо око на щита липсва. Колкото и мръсно да бе гледало всеки враг, срещу когото се бе изправял, сега вече го нямаше, тя го бе ослепила.

– Много е хубав – каза той.

– Харесва ли ти? Наистина ли? – попита тя, гледаше го в очите. – Не. Не ти харесва.

– Красив е – отвърна той съвсем искрено. Художникът наистина беше голям майстор. В центъра на щита имаше ревящ лъв с огромна глава и зъби, изпълнен с гняв. Беше хубаво изображение, макар той все пак да предпочиташе старото немигащо око, което го пазеше.

– В съня, в който раждам лъв – каза тя, решила да запълни тишината със словесен поток, – отначало си мислех, че би трябвало да е бебе. След като бях бременна, , какво друго би могло да бъде? Но тогава видях твоя щит и си помислих... ами ако този лъв си ти? Ами ако мога да помогна на моя Ксантип да стане лъвът на Атина?

– Не бих могъл да кажа кое е вярно, не и днес – отвърна той.

Разговорът изискваше от него повече, отколкото бе готов да даде в този момент. Имаше нужда да остане спокоен, хладен и тих, с оръжията на войната в ръка и битката, която му предстоеше. Но тя продължаваше да го вади от покоя му, да руши хладната му твърдост. Това не винаги бе добре дошло.

Той се огледа и не видя робите, макар да знаеше, че ще дойдат веднага, щом ги повика.

– Агариста... това, което ще се случи днес...

– О! Децата! Трябва да ги доведа да те изпратят.

– Не, мила... – Но тя вече бе тръгнала, изчезна след няколко крачки и той остана сам в лъча светлина под синьото небе. Слънцето изгряваше и той изведнъж изпита нетърпение да тръгне. Понечи да се махне от това място, но чу гласовете на децата си и този звук го оплете като трънак.

Арифрон, най-големият, беше на седем, шестгодишната му сестра Елени го следваше по петите. Влязоха като малки гъсета и се взряха със страхопочитание в баща си, лъснал от зехтина и златистия метал като жив бог. Агариста държеше за ръка най-малкото, което се клатушкаше до нея. Петгодишният му син всеки миг щеше да се разплаче. Ксантип остави копието и коленичи.

– Елате при мен, деца. Ти също, Перикле. Всичко е наред. Ела.

Тримата се втурнаха към него, започнаха да блъскат баща си в гърдите и да прокарват ръце по бронза с подивели погледи.

– Ще убиваш ли перси? – попита Арифрон.

Ксантип погледна най-големия си син и кимна.

– Да, много перси. Стотици.

– Те ще дойдат ли тук да ни убият?

– Никога. Всеки мъж в Атина се въоръжава, за да се изправи срещу тях. Ще се разкайват, че изобщо са дошли тук.

За негово раздразнение дъщеря му Елени изведнъж се разплака, процес, който започна с изкривяване на лицето ѝ и продължи с виене и хлипане с невероятна сила. Ксантип премигна и съжали, че изобщо бе позволил това да се случи.

– Отведи сестра си и брат си в кухнята, Арифроне. Намери им някакви плодове или каквото там ти даде готвачката. Ще го направиш ли?

По-големият му син кимна тържествено, като разбра, че му е поверена отговорна задача. Ксантип не можа да се отскубне от още една прегръдка, но след това децата се махнаха, Арифрон ги отведе.

Агариста се наведе, за да вдигне копието. То изглеждаше странно в ръката ѝ и Ксантип бързо го взе. За днес странните предзнаменования вече бяха прекалено много и плачещите деца бяха едно от тях. Бе изгубил окото на щита си и не искаше тя да изпусне оръжието му, защото се страхуваше от значението на това действие. Сложи ръка върху нейната и усети топлината и благоуханието ѝ, стрити рози, лавандула и мускус. То изпълни ноздрите му и той се зачуди дали не помирисва уханните масла на собствената си погребална клада.

– Агариста, ако загубим...

– Не казвай това. Така викаш бедата. Моля те.

– Трябва да го кажа. Трябва да знам, че разбираш.

– Моля те.

Стори му се, че тя се кани да се обърне и да избяга от него. Усети, че в гърдите му се надига гняв. В известен смисъл тя все още беше невинна. Той стисна китката ѝ, достатъчно силно, за да я накара да извика.

– Ако загубим и те дойдат тук, трябва да убиеш децата.

– Не мога да го направя – прошепна тя.

Не смееше да го погледне и се извиваше инстинктивно в опит да се освободи от хватката му. Той я стисна още по-здраво, макар по бузите ѝ да се стичаха сълзи.

– Ти си господарката на къщата, Агариста. Ти ще го направиш. Ако не можеш да забиеш ножа, дай го на Маний. Трябва ли да ти казвам какво правят персите с децата, които пленяват? Ще ме принудиш ли да ти опиша целия ужас? Те са чумата на света, Агариста. Виждал съм резултатите от техните... грижи. Виждал съм труповете. Ако загубим, те ще се опитат да превърнат Атина в пример. Градът ще загине и никое място няма да е безопасно. Това не е като битките в миналото, когато армията на Спарта застана под Акропола или конниците на Тесалия се биеха срещу нас. Ние сме гърци и знаем ограниченията на войната и кога такива няма. Персите... те са прекалено жестоки, любов моя. И са много, като житни зърна. Ако победят, трябва да спасиш децата и себе си от това, което ще последва.

– Ако това е твоята воля, съпруже, ще направя каквото ми кажеш.

Тя сведе глава, но когато той срещна погледа ѝ, не беше сигурен, че му казва истината. Семейството ѝ разполагаше с богатство и власт от векове. Това им даваше увереност, включително и в способността им да оцеляват. Виждаше това и у нея. Можеше само да се моли – на Арес, на Зевс, на Хера, богинята на брака – Агариста да бъде пощадена, никога да не разбере колко е крехка всъщност.

След това я целуна, без страст, целувка за сбогуване и обещание.

– Ако мога, ще се върна у дома.

Не ѝ каза колко малък според него е шансът за това. Онези гърци, които си мислеха, че могат да спечелят битката, никога не бяха виждали армиите на Персия. Пъплеха като скакалци из Йония и се твърдеше, че това е само малка част от цялата войска. Ксантип се беше бил с техните воини, за да подкрепи гърците, които просто искаха да живеят свободно. Бе виждал с очите си персийската мъст срещу невинни хора. Рядко заспиваше, без картини от онова време да не се промъкнат в сънищата му. Лекарят на съпругата му бе казал, че кошмарите ще отминат след няколко години, но по всичко личеше, че няма да има това време. Трябваше да воюва на гръцка земя, беше видял как гори Сарди.

Взе шлема и го нахлупи рязко на главата си. Косата му бе вдигната на кок, който трябваше да го предпазва от удари. Подплатата беше достатъчно стара и той долови по нея миризма на пот и гранясало масло в мига, в който се допря до главата му. Пред лицето му имаше кръст като дръжка на меч. Той му навя спомени за другите времена, в които трябваше да го носи, и настроението му се помрачи. Почтително взе копието и щита, изпробва здравината на дръжките им. На сборното поле до академията щеше да има жертвоприношения. Като старши в Събранието вероятно щеше да бъде избран да заколи овен в името на боговете и за късмет. Със сигурност щеше да бъде призован да избива хора.

– Ще се върнеш у дома – каза внезапно Агариста. – Покрит със слава, със своя лъвски меч. Виждам го, съпруже. Вече го виждам.

Не можеше да я целуне, докато носеше шлема, но тя го прегърна още веднъж и се притисна към доспехите му. Той видя, че робите и прислугата са се събрали. Петдесетина души бяха зарязали работата си, за да изпратят господаря си на война. Готвачките и възрастните градинари коленичиха, докато той минаваше. Конярчетата се взираха в мъжа, облечен в бронз, който щеше да се бие за тях и за града.

Огреният от слънце път отвъд стените беше изненадващо тих. Ксантип бе очаквал тълпи от бежанци по него. Но като че ли хората от града разбираха това, което жена му не можеше. Нямаше къде да бягат. Персите бяха пристигнали. Ако не бъдеха отблъснати обратно към морето, това щеше да е краят.

Ксантип благодари тихо на коняря, че е довел коня му. Кимна на двамата, които щяха да дойдат с него на сборното поле. И Ксениас, и Теос бяха свободни мъже, макар да бяха спечелили тази свобода с труд и умения. Лицата им бяха сериозни и у него се появи чувството, че нещо не е както трябва, не е каквото изглежда. От една страна, жена му и робите бяха дошли да го изпратят. Децата се бяха измъкнали навън, разбира се, бяха кацнали като малки сови на оградата, за да го зърнат. Ксантип кимна на Арифрон. Сякаш беше съвсем нормален ден.

От друга страна, пред него бе зейнала мрачна пропаст. Ксантип вече усещаше настъпващата ѝ тишина, беше само на секунди разстояние. Той и двамата му бойци щяха да напуснат имението и да отидат там, където се събираше цялата армия, за да убиват или да бъдат убити.

Трябваше да тръгне, да остави семейството си. Страхът и сериозността на това начинание му тежаха повече от доспехите. Подаде копието и щита на помощниците си, яхна коня и пое юздите. Ксениас и Теос застанаха зад него, лъснали от зехтин и избила пот.

Когато обърна гръб на всичко, което обичаше, тъничките гласове на децата му завикаха след него, но заглъхваха с всяка следваща стъпка. Той не погледна назад.