Кралска кръв

1.

През юни 1943 година непрестанните бомбардировки на германското Луфтвафе над английските градове продължаваше вече трета година. Започна на 7 септември 1940-а с тежка бомбардировка над Лондон, която причини огромни разрушения първо в Ист Енд, последван от Уест Eнд, Сохо, Пикадили и накрая навсякъде в града. Околностите на Лондон също не останаха незасегнати. Бъкингамският дворец беше бомбардиран на 13 септември, шест дни след началото на ежедневните нападения. Първата бомба падна във вътрешния двор, втората разби стъкления покрив, а друга разруши дворцовия параклис. Кралят и кралицата бяха в двореца по това време.

Много други исторически обекти за кратко време пострадаха сериозно от германските бомбардировачи. Парламентът, Уайтхол, Националната галерия, Марбъл Арч, паркове, търговски улици, универсални магазини, площадите Лестър, Слоун и Трафалгар също бяха бомбардирани. До декември 1940 година почти всички големи паметници бяха засегнати по някакъв начин, имаше срутени сгради, а хиляди граждани бяха убити, ранени или останали без дом.

Бомбардировките не спряха осем месеца, до май 1941 година. Последва период на „затишие“, с ежедневни, но не толкова ожесточени атаки. През изминалите две години лондончани бяха опитали да свикнат с тях, доколкото беше възможно. Нощуваха в убежищата, търсеха оцелели в руините, даваха смени като доброволци и се включваха в разчистването на хиляди тонове отломки по улиците.

През първата година от атаките бяха бомбардирани още други осемнайсет града, няколко крайни лондонски квартала, а провинциите Кент, Съсекс и Есекс пострадаха тежко. Крайбрежието също беше бомбардирано в хода на войната. Вече никъде нямаше сигурно място. Министър-председателят Уинстън Чърчил, крал Фредерик и кралица Ан правеха всичко възможно да поддържат висок духа на сънародниците си и да ги насърчават да се борят. Англия беше поставена на колене, но не беше победена и отказваше да се предаде. Планът на Хитлер предвиждаше да завземе страната, опустошена от постоянните бомбардировки, но британското правителство не отстъпваше. До лятото на 1943 година нервите бяха опънати до крайност, щетите бяха значителни, но англичаните не се предаваха.

Германците водеха тежки боеве с руснаците на Източния фронт, което даваше на англичаните глътка въздух.

Пронизителният вой на сирените наруши покоя и тази нощ. Кралят, кралицата и трите им дъщери бяха потърсили закрила в бомбоубежището, направено за тях в Бъкингамския дворец в бившите стаи на иконома, сега подсилени със стоманени конструкции и с щори от стомана на високите прозорци. Позлатени столове, канапе от регентската епоха и голяма махагонова маса осигуряваха известен комфорт, а по стените бяха окачени брадви, газени лампи, електрически фенерчета и малко медицински консумативи. В съседство беше убежището на членовете на кралското домакинство и персонала, където имаше дори пиано. С персонал, наброяващ над хиляда души, част от тях се налагаше да използват и други убежища. Всички чакаха сигнала за край на атаката, вече за хиляден път. Когато започнаха първите въздушни нападения, двете по-големи принцеси бяха на шестнайсет и седемнайсет.

Семействата бяха насърчавани да изпращат децата си в безопасност в провинцията, но принцесите останаха в Лондон, за да продължат образованието си и да се включат като доброволки щом навършат осемнайсет. По време на най-ожесточените бомбардировки родителите им ги пращаха в двореца Уиндзор. Принцеса Александра, вече навършила двайсет, караше камион и беше изненадващо добър механик, а деветнайсетгодишната принцеса Виктория помагаше в болница за леките случаи, което освобождаваше сестрите да се занимават с тежко ранените. По-малката им сестра Шарлът беше на четиринайсет, когато започнаха бомбардировките, и родителите ѝ обмисляха да я изпратят в Уиндзор или Балморал – замъкът им в Шотландия, но най-малкото им дете беше с деликатно здраве и кралицата държеше тя да е с тях. Още от ранна детска възраст принцесата страдаше от астма и кралицата не искаше да се разделят, предпочиташе тя да е наблизо. Дори сега, вече седемнайсетгодишна, на нея не ѝ позволяваха нито да помага като сестрите си, нито да върши нещата, с които те се бяха занимавали на нейната възраст. Непрестанният прах, който се стелеше от разрушените сгради и отломките по улиците, се отразяваше зле на белите ѝ дробове. Астмата ѝ се влошаваше с всеки изминал ден.

В деня на последното въздушно нападение кралят и кралицата отново обсъдиха състоянието на Шарлът. Макар да беше праправнучка на кралица Виктория, относително далечно свързана с нея, Шарлът имаше същата дребна фигура като колоритната си предшест­веница. Вероятността Шарлът да наследи короната беше минимална, тъй като тя беше трета поред след двете си по-големи сестри. Момичето често недоволстваше от ограниченията, които семейството и кралският лекар ѝ налагаха. Беше жизнена и енергична и искаше да допринесе за победата въпреки крехката си физика и астмата, но родителите ѝ продължаваха да я възпират.

На следващия ден прахът във въздуха беше особено гъст. Кралицата лично даде лекарството на Шарлът, а вечерта с краля отново обсъдиха какво да правят с малката си дъщеря.

– Ако я изпратим в провинцията, ще насърчим и други да направят същото – каза баща ѝ с болка в гласа, а кралицата поклати глава.

По настояване на правителството много семейства изпращаха децата си надалеч през последните четири години след обявяването на войната. При бомбардировките бяха загинали много деца, затова родителите бяха настойчиво съветвани да изпращат децата си в по-безопасни райони. Някои бяха съгласни, други родители се страхуваха да ги пуснат или не можеха да понесат да се разделят с тях. Пътуването беше затруднено и заради силно ограничените провизии на гориво. Често онези, които бяха изпратили децата си надалеч, не ги виждаха с години. Прибирането им за празниците също не се насърчаваше, защото много от родителите трудно биха се разделили с тях отново. Несъмнено, Лондон и другите градове бяха доста по-опасни от селските райони, където добри хора отваряха домовете си за децата. Някои семейства поемаха дори по няколко деца.

– Не съм убедена, че Шарлът ще си пие лекарството, ако я изпратим някъде. Знаеш колко го мрази и как иска да работи като сестрите си – загрижено каза майка ѝ.

Най-голямата сестра на Шарлът, Александра, която един ден щеше да наследи трона, идеално разбираше опасенията на майка си и настояваше Шарлът да се съобразява с ограниченията, които налагаше здравословното ѝ състояние. Сестра им Виктория не проявяваше такова съчувствие. Между нея и по-малката ѝ сестра имаше съперничество и понякога тя я обвиняваше, че астматичните пристъпи са просто преструвка, за да не се включва в работата. Между двете момичета често имаше пререкания. Виктория негодуваше срещу Шарлът от деня, в който тя се роди, и се отнасяше с нея като натрапница, за ужас на родителите си.

– Не мисля, че тук ще е по-добре за нея. Пристъпите зачестиха дори с лекарството – настоя баща ѝ, а съпругата му знаеше, че има право.

– Бездруго не зная при кого да я изпратим. Балморал не е вариант дори с гувернантката. Там е твърде самотно и уединено. Не се сещам кой от познатите ни би приел още деца, макар че сигурно има такива, които ми убягват в момента. Може да обявим, че изпращаме най-малкото си дете надалеч, за да дадем пример, но за нея би било твърде опасно, ако хората научат къде е – практично отбеляза кралица Ан.

– Ще се погрижа за това – спокойно каза кралят и на следващата сутрин го сподели с Чарлз Уилямс, личния си секретар. Чарлз обеща да проучи дискретно, в случай че кралицата промени решението си и разреши принцесата да замине. Той напълно разбираше проблема. Тя трябваше да отиде у доверено семейст­во, което да не разкрива истинската ѝ самоличност, някъде в Англия, където нямаше тежки бомбардировки като в Лондон и околностите му.

След три седмици Чарлз представи пред краля сведение за семейство, което притежаваше голямо имение в Йоркшир. Двойката аристократи бяха на възраст, с безупречна репутация, препоръчани лично от семейството на секретаря, въпреки че той не беше споделил с тях подробности, нито името на детето, а единствено, че трябва да са надеждни и дискретни.

– Живеят на тихо място в Йоркшир, Ваше Величество – почтително обясни той, когато останаха насаме, – и до този момент, както ви е известно, в провинциалните райони имаше само няколко въздушни нападения, въпреки че някои от тях бяха в Йоркшир. Въпросната двойка има много голямо имение, притежание на семейството още от времето на норманското нашествие, а в границите на имота се намират няколко по-големи ферми. – Той се поколеба за миг, но после разказа познатата история: – Честно казано, срещат известни затруднения още от края на Първата световна война. Имат много земя, но малко средства и трудно успяват да запазят имотите си непокътнати и да не продават. Казаха ми, че къщата е в окаяно състояние, особено след като всички млади мъже са на фронта от четири години. Управляват имението с много малко работна ръка. Двамата са се сдобили с наследник на късни години – синът им е на възрастта на Шарлът, майка му е шейсетгодишна, а баща му над седемдесет. Синът ще отиде в армията след няколко месеца щом навърши осемнайсет. Приютили са едно момиче от скромно семейство още в началото на войната, за да изпълнят патриотичния си дълг. Мисля, че с готовност ще предоставят убежище на принцеса Шарлът и вероятно... – той се поколеба, но кралят разбра – вероятно някакъв подходящ подарък би им бил от помощ в управлението на имението.

– Разбира се – съгласи се кралят.

– Мисля, че тя ще бъде в безопасност там – добави Чарлз. – Ще подсигурим документи с чуждо име от Министерството на вътрешните работи и никой няма да знае коя е с изключение на графа и графинята. – Искате ли да се свържа с тях, сър?

– Първо трябва да говоря със съпругата си – отвърна спокойно кралят и секретарят кимна. Той знаеше, че последното нещо, което кралицата искаше, беше да изпрати детето си надалече, а и принцеса Шарлът щеше бурно да възрази. Желанието ѝ беше да остане в Бъкингамския дворец със семейството си и се надяваше да убеди родителите си да ѝ позволят да се включи като доброволка в мига, в който навърши осемнайсет след една година.

– Ако ѝ позволите да вземе един от конете си в Йоркшир със себе си, това може би ще омекоти удара. – Принцеса Шарлът беше луда по конете и превъзходна ездачка, независимо от астмата и дребния си ръст. Нищо не можеше да я удържи далече от конюшните и тя можеше да обязди всеки кон, колкото и буен да беше.

– Може и да помогне – каза кралят, но той знаеше, че Шарлът ще представи всички възможни аргументи само и само да не замине. Тя искаше да остане в Лондон и да помага веднага щом ѝ бъде позволено, също като сестрите си. Но дори изпращането ѝ за година, докато навърши осемнайсет, щеше да облекчи грижите на баща ѝ. С постоянните бомбардировки Лондон просто беше твърде опасен за нея и здравето ѝ, както и за всички останали напоследък. По-големите му дъщери допринасяха много с труда си, което оправдаваше присъствието им тук, но те нямаха деликатното здраве на Шарлът.

Още същата вечер той предложи плана на кралицата. Тя излезе с всички възможни аргументи против, каквито той очакваше от самата Шарлът. Кралица Ан не искаше да изпраща дъщеря си надалече и да не може да я вижда през следващата година, което и двамата знаеха, че е много вероятно. Не можеха да се отнасят по-специално с нея, иначе хората щяха да заподозрат истинската ѝ самоличност, което щеше да я постави в опасност. Трябваше да се държат с нея като с всички останали и съвсем по същия начин като с младото момиче с обикновен произход, което вече беше приютено там. Освен всичко друго на кралицата не ѝ допадаше фактът, че семейството имаше син на почти същата възраст като Шарлът, само година по-голям. В нейните очи това беше неуместно и тя го използва като още един довод.

– Скъпа, не бъди глупава. – Съпругът ѝ се усмихна. – Убеден съм, че го интересува единствено бъдещата служба в армията след няколко месеца. Сега момчетата на неговата възраст се молят да ги вземат в армията, момичетата не ги интересуват. Ще се тревожиш за това чак след края на войната. Чарлз Уилямс каза, че семейството е отлично и почтено, а синът е добро момче.

Освен това и двамата знаеха, че дъщеря им се интересува много повече от коне, отколкото от мъже. По-голямата ѝ сестра, принцеса Виктория, беше завършена кокетка, затова баща ѝ нямаше търпение да я омъжи веднага щом войната свърши и момчетата се върнат от фронта. Трябваше ѝ съпруг, който да я ръководи, и деца, с които да си запълва времето. Виктория беше започнала да се интересува от по-свободен живот още от шестнайсетгодишна и той се тревожеше заради мъжете, с които общуваше навън, но засега нищо не можеше да се направи. Всички имаха своите си задължения, а кралицата я държеше под око. Принцеса Александра пък, никога не беше давала на родителите си повод за тревога. Сериозна и отговорна, вниманието ѝ беше насочено към задълженията, които щеше да поеме един ден като монарх. Тя много приличаше на баща си, а той се удивляваше колко различни бяха и трите му дъщери.

На следващия ден след кратка разходка с гувернантката извън портите на двореца Шарлът получи астматичен пристъп веднага щом се прибра. Тя взе лекарството без да спори, тъй като пристъпът беше от по-тежките. Същата вечер родителите ѝ говориха с нея за намерението си да я изпратят в провинцията при граф и графиня Ейнзли в Йоркшир. Фамилното им име беше Хемингс. Шарлът беше ужасена само при мисълта за това. Имаше руса коса, порцеланова кожа и големи сини очи, които станаха още по-големи, когато чу плановете на родителите си за нея.

– Но защо, папа? Защо трябва да ме наказвате? Само след няколко месеца мога да върша същата работа като сестрите ми. Защо да ме изпращате в заточение дотогава?

– Не си „заточена“, Шарлът, а до осемнайсетия ти рожден ден остават повече от няколко месеца. Почти година. Предлагам ти да стоиш кротко в Йоркшир до рождения си ден, да укрепнеш, и ако здравето ти се подобри в провинцията, след рождения ти ден отново ще говорим за прибирането ти у дома и включването ти като доброволка заедно със сестрите ти. С майка ти и лекаря ти сме на едно мнение, че въздухът в Лондон не е добър за теб с тежкия прах от разрушените сгради. Ти все още си много малка, Шарлът. Ако не беше войната, щеше да си в класната стая, още имаш да учиш.

Шарлът вдигна инатливо брадичка и се подготви за битка.

– Кралица Виктория е била на осемнайсет, когато е седнала на трона и е станала кралица. – Баща ѝ не приемаше този аргумент.

– Така е, но не е била на седемнайсет, не е бушувала война и Луфтвафе не са бомбардирали Англия. Ситуацията сега е много по-сложна и по-опасна за всички, особено за теб. – Баща ѝ знаеше, че открай време тя беше запленена от живота на прапрабаба си кралица Виктория, която е била кралица на Англия преди век, може би защото хората я сравняваха с нея заради ръста, решителността и смелостта ѝ. Шарлът знаеше, че е трета поред в наследяването на трона и едва ли някога щеше бъде кралица, но се възхищаваше на колоритната си предшественица и я смяташе за модел за подражание.

В края на седмицата кралят и кралицата бяха взели своето решение въпреки упоритото възражение на Шарлът. Тя стана малко по-сговорчива, когато ѝ казаха, че може да вземе със себе си любимия си кон. И сякаш за да потвърди правилното им решение за нея, в близките дни имаше масивна въздушна атака над центъра на града, което само засили решимостта на краля да изпрати Шарлът в провинцията.

Кралят поиска от Министерството на вътрешните работи да осигури необходимите документи, с които самоличността на Шарлът да бъде скрита. Графът и графинята знаеха коя е и бяха обещали да не казват на никого, а в новите документи тя щеше да бъде Шарлът Уайт, а не Уиндзор, което щеше да ѝ подсигури анонимност.

Планът беше разкрит пред сестрите ѝ вечерта преди заминаването ѝ. Шарлът седеше безмълвна, с насълзени очи, като се опитваше да се държи смело. Принцеса Александра я прегърна през раменете, за да я утеши, а принцеса Виктория се усмихна дяволито, доволна, че се отървава от по-малката си сестра за цяла година.

– Надявам се, че няма да се отнасят с теб като с Пепеляшка и няма да те карат да метеш около огнището. Вероятно са изгубили прислугата си като всички останали. Ще можеш ли наистина да запазиш анонимността си? – заядливо попита Виктория, която очевидно се съмняваше в плана.

– Налага се – отговори вместо нея баща ѝ. – Няма да е безопасно всички да знаят коя е. Възнамеряваме да съобщим, че е изпратена в провинцията като много други деца, но няма да разкриваме къде е настанена. Никой няма да знае коя е освен графът и графинята.

– Ще се върнеш, преди да си мигнала – мило я увери по-голямата ѝ сестра, а по-късно вечерта дойде в стаята на Шарлът, за да ѝ донесе някои от любимите си пуловери и няколко книги. Свали от ръката си малката златна гривна с висулка сърце и я сложи на китката на сестра си.

– Ще ми липсваш ужасно много – искрено каза Александра. Тя пазеше и защитаваше Шарлът от деня, в който се беше родила. Виктория често създаваше дрязги, но Шарлът беше с ведър нрав, а Александра с нежна душа и по-силна, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Щеше да ѝ се наложи един ден, когато заемеше мястото на баща си. Виктория беше ревнива по природа и често завиждаше на сестрите си, чувстваше се засегната от непринудената им привързаност една към друга.

Шарлът беше светла, с руса коса, пълна противоположност на Александра. Виктория пък имаше рижава коса, но и трите притежаваха деликатните аристократични черти, характерни за рода им. Също като прапрабаба си кралица Виктория, Шарлът беше висока едва сто петдесет и два сантиметра, но с идеални пропорции. Много дребна и много грациозна.