Двете изгубени планини

Пролог

Пустият град – Москва

Но тази могъща музика, породена от въртенето на

цялата вселена на най-висока скорост, не може да

бъде възприета от човешкото ухо,

както не можеш да погледнеш право към

слънцето, без очите ти да бъдат заслепени

от яркостта му.

Цицерон, относно теорията на Питагор

за музиката на сферите

Москва, Русия

23 декември, 09:00

Лили Уест се свести със стряскане, обзета от ужас и насред ужасен, убийствен студ.

Беше със запушена уста, вързана за здрав дървен стол, поставен на открито, в горния край на някакво стълбище, гледащо към широк площад.

Не беше сама.

От двете ѝ страни, също вързани на дървени столове, седяха два обезглавени трупа.

Лили се сви от ужас.

„Господи...“

Вгледа се по-внимателно и видя, че труповете са на жени, облечени в черните одежди на монахини.

Краищата на вратовете им бяха ужасяващи – накъсани и неравни. Главите им не бяха отрязани. А откъснати.

На гърдите на единия труп беше забоден лист, който потръпваше на ледения вятър. На него на ръка бяха изписани пет думи:

ЩЕ

СЕ

СЪБУДИТЕ

КАТО

РОБИ

Валеше сняг.

Виеше вятър.

Денят беше безрадостен и навъсен.

Лили погледна към широкия площад. Видя сгради, които познаваше – макар и само от книги, – и изведнъж разбра къде точно се намира.

На Червения площад.

В Москва.

От дясната ѝ страна беше Кремъл. Кървавочервените му стени и внушителни кули се издигаха като някакви исполински стражи на светлината на утрото. Всяка хоризонтална повърхност по тях беше покрита със сняг.

Лили примигна в опит да рестартира мозъка си. Измъчваше я ужасно главоболие. Смътно си спомняше идването тук, но после някой я беше ударил и тя бе изгубила съзнание.

Опита се да мисли, да си спомни.

Самият Червен площад – огромният параден плац, използван от руското правителство за организиране на военни зрелища и национални събития – беше почти напълно пуст, макар че часовникът върху Спаската кула, където беше и едноименната главна порта на Кремъл, показваше девет сутринта.

Почти пуст – заради една поразителна подробност.

Множеството тела, пръснати по площада.

Бяха може би трийсет, проснати по очи върху поръсената със сняг земя, на пръв поглед мъртви. Имаше както мъже с униформи – руски войници и полицаи с канадки, – така и цивилни от двата пола. Изглеждаха така, сякаш са се строполили внезапно, докато са вървели. Гърбовете им вече бяха побелели от снега.

Ако се изключеше носеният от вятъра сняг, нищо не помръдваше.

Лили се взираше с ужас в телата.

Внезапно през площада пробяга някакво животно. Улично куче. Спря да подуши едно от неподвижните тела и побърза да се изнесе.

Лили се завъртя в стола си и откри, че седи на стъпалата пред южната страна на сграда, известна по целия свят.

Катедралата „Св. Василий Блажени“.

С деветте си огромни кули с форма на луковици тя беше най-прочутата сграда в Русия и символ на Москва.

Куполите на историческата катедрала бяха гордостта на руската архитектура, макар че никой не знаеше какъв точно е произходът им. По някое време изящните луковици били боядисани на разноцветни ивици – разкошно червено и зелено, пастелно синьо и чисто бяло. Но не бяха изглеждали винаги по този начин.

„Москва...“ – помисли си Лили. И започна да си припомня.

Сфинкса я беше довел тук.

След церемонията в Скалата на Гибралтар. Онази ужасна церемония.

Искаше да иде в Москва, за да посети някакъв...

... манастир.

Лили потръпна.

Студът започваше да ѝ причинява физическа болка. Облечена само в джинси, маратонки, тениска и някаква военна куртка, взела се незнайно откъде, тя не беше екипирана подходящо за руската зима.

Зъбите ѝ затракаха.

Ръцете ѝ бяха вързани отзад и не можеше дори да обгърне тялото си с тях.

Какво беше казал Сфинкса?

Стар храм в Москва. Нещо пазено там.

Беше го споменал след церемонията в Гибралтар.

„Господи – помисли си Лили. – Церемонията“.

До края на живота си нямаше да забрави какво се беше случило там...

Момичето,

наречено Лили

Седма част

Жертвоприношението

при Гибралтар

Ако искате да изпитате характера на човек,

дайте му власт.

Ейбрахам Линкълн

Олтарът на космоса

Британска територия Гибралтар

3 декември, 20 дни по-рано

Лили лежеше по гръб в малък жертвен басейн под златните пръчки на решетката, примирена, че ще умре. Намираше се в церемониална зала, изсечена в сърцето на могъщата Гибралтарска скала.

Като Оракул на Сива тя трябваше да бъде принесена в жертва за спасението на света.

Директно над нея имаше широка полегата шахта, подобна на колосален древен комин, продължаващ нагоре през Скалата, през който се виждаше нощното небе, обсипано с хиляди блещукащи звезди.

Сфинкса стоеше над нея, стиснал легендарния меч Екскалибур. Блестящото му острие беше увиснало над сърцето ѝ, готово да я прониже и така да изпълни нужния ритуал.

Лили затвори очи и зачака края...

Стрелба.

Оглушителна и неочаквана.

Очите ѝ се отвориха.

Някой стреляше с пистолет.

Лили видя как Сфинкса се обръща объркан и вбесен. В същия миг един куршум го улучи в рамото и го завъртя, при което той изпусна меча и изкрещя от болка.

Лили чу още четири единични изстрела, които отекнаха силно в древната зала, преди да бъдат заглушени от още по-гръмка и бърза автоматична стрелба.

След това настъпи тишина.

Въздухът се изпълни с дим.

И с парливата миризма на барут.

Забързани стъпки – хората на Сфинкса бързаха да му се притекат на помощ.

От мястото си в плиткия басейн Лили видя как кардинал Мендоса пристъпва напред, коленичи до господаря си и възкликва:

– Ваше величество, ваше величество! Добре ли сте?

Сфинкса стана и изблъска кардинала.

– Нищо ми няма. Само драскотина. Как се е измъкнал, мамка му?

– Не знаем. Изглежда, е изненадал пазачите си на лодката...

– Жив ли е? – изръмжа Сфинкса.

– Да, ваше величество.

Стиснал окървавеното си рамо, Сфинкса излезе от полезрението на Лили.

– Проклето дребно лайно – каза той на някого.

Отговори му слаб глас – треперещ, измъчен глас на млад мъж или юноша.

– Ти уби... единствените хора... които са ме обичали.

Гласът звучеше смътно познато и отначало Лили не можеше да се сети откъде.

После ѝ просветна.

Това беше...

– Извадете я от басейна и сложете вътре него – нареди Сфинкса. – И без това скоро ще умре от загуба на кръв.

Изведнъж навсякъде около Лили настана суматоха. Златната порта, която я държеше затворена в плиткия басейн, се отвори със скърцане на панти и двама войници подхванаха Лили и я изправиха.

И тя го видя.

Видя младия мъж, който беше нахлул в церемониалната зала и бе открил огън по Сфинкса и бандата му, въоръжен само с пистолет. Но сега тялото му беше цялото надупчено от куршуми. Двама от хората на Сфинкса го завлякоха при басейна. Младият мъж още беше жив, но само на косъм.

Лили не го беше виждала от години, но чертите му не се бяха променили.

И той беше на двайсет, също като нея. Сега беше с дълга коса – тъмна и права, тя се спускаше небрежно пред очите му и го караше да прилича на колежанче бунтар или на член на някаква гръндж банда.

Но лицето му си беше същото. Малкият елфски нос и тъмните очи бяха същите като на Лили.

Съвсем като на Лили, ако трябва да сме точни.

Защото това беше брат ѝ. Нейният брат близнак.

Александър.

И в краткия миг, докато се разминаваха, еднаквите им погледи се срещнаха и Лили видя, че Александър се взира настойчиво в нея.

В очите му гореше огън, извинение, молба за действие. Успя да предаде всичко това с един поглед.

– Не им позволявай да побе... – прошепна той, преди да го помъкнат покрай нея.

След това събитията се развиха бързо.

За Лили всичко, което се случи в залата и извън нея, беше като в полусън.

Сфинкса извърши жертвената церемония с безжалостна ефективност – положи ранения Александър в плиткия церемониален басейн, затръшна портата над него и без никаква пауза, размисъл или съжаление наръга младежа в сърцето.

Мечът мина право през тялото му, преди да бъде спрян от каменното дъно на басейна.

Александър изкрещя, когато кръвта изригна на фонтан от гърдите му, след което мъртвото му тяло се отпусна в плиткия басейн, чиито бистри води почервеняха.

Последва тишина.

Лили се взираше в ням шок в неподвижния труп на брат си, който лежеше в басейна. Но именно заради неговите действия само преди минута не тя беше там. Не знаеше какво да мисли и какво следва сега.

И тогава цялата зала засвети в зловещ оттенък на аленото, осветена от странна светлина, която излизаше от окървавената вода около тялото на Александър.

В противното червено сияние на едната стена се появи поредица символи – знаци на древния език, известен като Словото на Тот, който Лили можеше да разчита в движение.

Тя си преведе надписа наум:

Върховният Лабиринт очаква

с най-великия трон в сърцето си.

Изпълни Падането при желязна планина

и вземи Знака.

Защото само със Знака можеш да отвориш

Лабиринта

и да седнеш на трона.

Войски доведи, ако искаш.

Или използвай Камбаните на сирените.

Но знай, че само успех в Лабиринта

ще спре Омега.

Лили видя, че кардинал Мендоса е заредил на лаптоп компютърна програма, която превеждаше текста.

До Мендоса стоеше красивата англичанка, която съпровождаше Сфинкса. Това беше Хлоя Карнарвън, бившата асистентка на Йоланте Комптън-Джоунс, Пазителя на Кралския архив.

Лили си спомни как Йоланте беше споменала, че докато работила за нея, Хлоя Карнарвън на практика била като неин втори мозък. Станело ли дума за история, тя знаела всичко, което знаела и Йоланте. Но след Големите игри, когато Йоланте застана на страната на Джак, Карнарвън се присъедини към (и преспа с) брат ѝ Орландо, който беше Царят на Земята, само за да го предаде тук, на Скалата, и да премине на страната на Сфинкса. Сега Хлоя заснемаше цялото събитие с цифрова камера.

Със силен грохот един каменен панел от стената се плъзна настрани, разкривайки пет искрящи пръстена, наредени на лавица.

Всеки пръстен имаше огромен скъпоценен камък. Един беше малко по-голям от останалите. Камъкът му беше червен. Камъните на другите четири пръстена бяха с кехлибарен цвят.

И тогава неземното светлинно шоу свърши и залата отново потъна в мрак, нарушаван от електрическите светлини, монтирани от хората на Сфинкса.

Сфинкса взе петте пръстена и ги отнесе при пулсиращия Боздуган на Посейдон.

Когато ги поднесе към оръжието, светещият камък на Боздугана започна да помръква...

... а камъните на петте пръстена засветиха все по-силно и по-силно.

– Силата на Боздугана се прехвърля в пръстените – каза Мендоса.

Когато всичко свърши, Сфинкса вдигна най-големия пръстен.

В грамадния му червен камък, който сега светеше ярко, беше гравирано нещо – изображение на корона.

Тя пулсираше със свирепа сила.

Сфинкса си сложи пръстена.

Мендоса се поклони и прошепна:

– Императоре мой...

Сфинкса се загледа в пръстена.

Беше необичайно прекрасно изделие, страховито и авторитетно. Не беше нито претруфен, нито безвкусен. А просто ясен символ на власт.

Хлоя кимна към него.

– Пръстенът на императора. Сега всички бронзови армии са на ваше разположение.

Сфинкса даде един от другите пръстени на протежето си Дион и още един на Йегер Айнс, който беше водачът на рицарите на Златната осмица и на практика негов главнокомандващ. Другите два пръстена останаха у него.

– Има четири бронзови батальона на различни места по света, по един във всеки от трите тайни града и един в Подземния свят. Моят пръстен ми осигурява командването на всички тях. Но който носи другите пръстени, също може да командва някои батальони. Дион, давам ти пръстена, който контролира бронзовите войници в град Атлас. Айнс, ти ще командваш онези от Долния свят. Съберете ги всичките. Ще ни трябват.

– За целта са осигурени самолети, ваше величество – каза Йегер Айнс. – Десет американски транспортни самолета С-5М „Сюпър Галакси“, оборудвани със СВД. Те са единствените достатъчно големи и мощни, за да поемат тежестта на бронзовите войници. Всичко ще бъде изпълнено в рамките на следващата седмица.

Кардинал Мендоса зачете на глас от екрана на компютъра си. Лили забеляза, че преводът му е същият като нейния. Програмата му определено я биваше.

– Кардинале – каза Сфинкса. – Първата желязна планина...?

– Очаква пристигането ви – отвърна Мендоса. – Висшият астроном отец Расмунсен в момента е там и приготвя всичко за вас. Той е най-големият специалист на Църквата по железните планини, лунните подравнявания и Падането.

Сфинкса кимна.

– Искам също и камбаните.

– Ваше величество – рече Мендоса. – Разбирате, че те не са необходими за преминаването на изпитанието.

– И са прословуто опасни... – добави Хлоя.

– Искам ги – отсече Сфинкса. – Защото те са ключът към плановете ми за управление. Това означава, че трябва да посетим милите дами от Новодевическия манастир в Москва.

– Курви – презрително процеди Мендоса. – Прекалено са умни за положението си.

– Аз ги харесвам – каза Сфинкса. – Отдадени са. На кодекса си и на каузата. И е така от пет хиляди години. И през цялото време са надхитрявали вашата Църква, кардинале. Кога е следващата поредица подравнявания?

– Според брат Расмунсен някъде около слънцестоенето. Бъдни вечер или нещо такова. Веднага ще взема от него точните часове и дати. Разполагаме с около три седмици.

– Разполагаш ли с всички данни за Апенините и Морето на дъждовете?

– Да, ваше величество – отвърна Мендоса.

– А обсерваторията готова ли е?

– Всичко е подготвено, ваше величество.

– В такъв случай да тръгваме за Москва – каза Сфинкса. – Само трябва да направим едно спиране по пътя.

– Къде, ваше величество?

– При Царския затвор Ереб – каза Сфинкса.

После се обърна кръгом и небрежно хвърли малко сиво камъче в жертвения басейн с мъртвото тяло на Александър.

Веднага щом камъчето падна във водата повърхността ѝ се замъгли, стана тъмна и непрозрачна. Последва гаден пукот, докато черно-сивата вода се втвърдяваше в подобна на бетон субстанция, която напълно обгърна трупа на Александър и го скри от поглед.

И след това тръгнаха.

Лили беше грубо бутната към стълбището.

Успя да хвърли последен тъжен поглед назад към жертвения басейн. Брат ѝ, когото почти не беше познавала, сега беше погребан в плътен камък.

Последните му действия, както сам беше казал, били заради единствените хора, които са го обичали.

Лили знаеше кого има предвид.

Чудесните любвеобилни родители на Скай Монстър, които бяха прибрали Александър в дома си като малко момче и го бяха отгледали като свое собствено дете.

Хората на Сфинкса – рицарите на Златната осмица – ги бяха убили по най-ужасен начин.

После я изблъскаха от залата и я качиха на самолет до Ереб.

Царски затвор Ереб

Средиземноморски бряг, Алжир

5 декември

Роланд Рубълс си пееше щастливо в непрогледния мрак на изоставения царски затвор.

– Ирландски очи щом се усмихнат, на пролетно утро приличат...

Както можете да се досетите, Рубълс беше клинично луд.

Преди много време беше изискан иконом на малко владетелско домакинство в Люксембург. Но един уикенд, когато господарят му не си беше у дома, Рубълс беше убил и изял съпругата му, двете му деца и едно куче.

Осъден да прекара остатъка от живота си вграден в каменна плоча на печално известната Стена на страданието в Ереб, Рубълс остана ужасно разочарован, когато Джак Уест-младши, негов съсед на стената, беше успял да се измъкне от затвора, без да го вземе със себе си.

Фактът, че Джак беше първият човек, успял да избяга от прословутия затвор, не беше впечатлил особено Рубълс, макар че той си даваше сметка, че може би само трима души на целия свят знаят местоположението на това място.

– Ирландски смях щом се лее, сякаш ангели пеят...

Все пак Рубълс си имаше нов съсед, което беше известна утеха за него – при това не друг, а самият управител на Царския затвор, граф Яго Десакс, по-малкият брат на Хадес, царя на Подземното царство.

След като беше спасен от ловеца на глави Алойзиъс Найт, Джак най-безцеремонно беше оковал Яго в плоча от течен камък и го беше окачил на Стената на страданието, хвърляйки тъмничаря в собствената му тъмница.

– Щом ирландски сърца са щастливи, светът става ярък и весел...

И сега, няколко дни по-късно, докато затворниците около него полудяваха от глад, жажда и пеенето на Рубълс, мракът изведнъж беше прорязан от лъчи на фенери и пред Рубълс се появиха десетина въоръжени фигури.

Щом ги видя, той се разпя още по-прочувствено и енергично:

– Ирландски очи щом се усмихнат, на пролет...

Бам!

Челото на Рубълс се пръсна и навсякъде се разлетя кръв и мозък. Главата му, все още скована в изправената каменна плоча, не можеше дори да клюмне настрани. Рубълс остана да си виси там с широко отворени очи, увиснало чене и дупка в челото, кръвта от която мудно се стичаше по лицето му.

Сфинкса пристъпи от мрака и свали пистолета си.

Застана пред плочата на приятеля си Яго и нареди:

– Извадете го.

Отне им половин час да освободят Яго от плочата.

Докато всички се бяха скупчили около доскорошния затворник, един от помощниците на Мендоса, млад сръбски свещеник на име Мирослав Чилич, се измъкна тихомълком от групата.

Като се движеше бързо на светлината на малко фенерче, той мина по няколко тъмни прохода, навлизайки все по-навътре в древния затвор, докато най-сетне стигна до най-дълбоката тъмница на това отвратително място – квадратно помещение с каменни стени, в средата на което имаше голяма яма.

Трудно беше да се каже колко дълбока е тя.

Като едното нищо можеше и да е бездънна.

В средата на ямата, на шест метра от стените, висеше здрава желязна клетка, окачена на яка верига.

Килия, от която не можеше да се избяга.

Вътре в клетката се виждаше огромен тромав силует, обвит в сенки.

Не помръдваше.

Младият свещеник впери поглед в него с очи, разширени от страх и...

... обожание.

Макар лицето на затворника да тънеше в сянка, нямаше съмнение, че той гледа право към младия свещеник.

– Генерал Растор – тихо каза отец Чилич. – Казвам се Чилич. Аз съм верен ученик. Вие бяхте командир на брат ми по време на размириците в родината ми. Вземете.

И хвърли ключ през бездната към фигурата в клетката.

Ръката на затворника се стрелна като камшик и улови ключа.

Когато Растор заговори, гласът му беше като тихо стържене, от което по гърба на младия свещеник пробягаха ледени тръпки.

– Ще бъдеш награден в следващия живот, синко – каза затворникът.

– Благодаря, генерале – отвърна отец Чилич. – Простете, но трябва да се връщам преди да са забелязали отсъствието ми.

– Постъпи добре – каза затворникът. – Върви. Скоро ще те последвам.

Младият свещеник побърза да се махне от тъмницата в царския затвор, като остави затворника да виси в мрака в клетката, за която вече имаше ключ.

След половин час Сфинкса и хората му излязоха от Ереб заедно с Яго.

Сфинкса беше заповядал да освободят и още осмина необичайни затворници. Те също бяха взети, но им бяха сложили белезници и окови на краката и бяха запушили устите им с кожени ремъци.

Отец Чилич вървеше мълчаливо зад кардинал Мендоса и се оглеждаше скришом.

– Да съберем всички заедно – каза Сфинкса. – И после тръгваме за Москва. Към манастира.