Убийство в Бруклин

ВЛИЗА В

Контекстът е всичко. Костюмирайте ме и вижте. Аз съм карнавален клоун, аукционер, уличен артист, езиков магьосник, сенатор, който ви губи времето с дрънкане. Имам синдром на Турет. Устата ми не млъква, макар най-често да шепна или само да мърдам с устни, все едно чета, адамовата ми ябълка подскача нагоре-надолу, мускулите на челюстта ми бият като миниатюрно сърце под бузите ми, звукът е намален, думите се изнизват тихо като призраци, шушулки без дъх и тон. (Ако съм злодей от комиксите за Дик Трейси, трябва да съм Мъмбълс.) В тази умалена форма думите изскачат от изобилието на ума ми и се затичват по повърхността на света, гъделичкат реалността като пръсти клавиши на пиано. Галят, подбутват. Те са невидима армия на умиротворителна мисия, миролюбива орда. Те не желаят да нараняват. Те успокояват, тълкуват, масажират. Навсякъде заглаждат несъвършенствата, сресват, подреждат, попълват липсващото. Броят и лъскат приборите. Потупват възрастните дами нежно по задниците и изтръгват кикот. Само че – и ето тук е проблемът – когато намерят прекалено много съвършенство, когато повърхността е вече напълно загладена, всичко вече е подредено, възрастните дами са незаинтересовани, тогава моята малка армия от бунтовници се втурва. Реалността има нужда да бъде боцната тук-там, килимът се нуждае от петно. Думите ми започват нервно да подръпват висящите краища, търсят си излаз, слабо място, уязвимо ухо. И тогава се появява поривът да крещя в църквата, в детската градина, в препълнения киносалон. Отначало е просто сърбеж. Без последствия. Но този сърбеж скоро се превръща в напор на язовирна стена. В Ноев потоп. Този сърбеж е целият ми живот. И ето го отново. Запушете си ушите. Постройте си Ноев ковчег.

– Да ми духаш! – крещя.

– Уштатамиепълна – каза Гилбърт Кони в отговор на моя изблик, без дори да си обръща главата. Едвам различих думите – „Устата ми е пълна“ – едновременно вярно и шега, но тъпа. Той е свикнал с вербалните ми тикове и обикновено не си прави труда да коментира. Сега побутна плика „Уайт Касъл“ на седалката на колата и смачка хартията. – Натъпчишиуштата.

Кони не получи никакво специално внимание от мен.

– Дамидухаш-дамидухаш-дамидухаш – изкрещях отново и освободих още напрежение в главата си. След това успях да се съсредоточа. Взех си един от малките бургери. Разопаковах го. Повдигнах крайчеца на питката, за да разгледам дупките в кюфтето, пихтията от лъскав нарязан лук. Това е друг мой тик. Винаги трябва да погледна под питката, да видя контраста от машинно изработеното кюфте и пържената слуз. Хаос и Контрол. След това направих малко или много това, което бе предложил Гилбърт – пъхнах го цял в устата си. Старият рекламен слоган „Купувайте по много в плик“ жужеше в главата ми, челюстите ми работеха, за да смелят налапаното в годни за преглъщане парчета. Обърнах се и се загледах през прозореца към къщата.

Храната наистина ме размеква.

Провеждахме наблюдение на Източна 84-та улица № 109, самотна къща, приклещена между гигантски жилищни блокове с портиери, от чиито фоайета като уморени молци в слабата ноемврийска светлина влизаха и излизаха доставчици на велосипеди с пликове люто китайско. С Гилбърт Кони се бяхме присъединили към пиршеството, като се бяхме отбили в Испанския Харлем за бургери. В Манхатън е останал само един „Уайт Касъл“, на Източна 103-та. Не е толкова добър като някои от магазините в предградията. Вече не можеш да гледаш как ти приготвят поръчката и честно казано, започвам да се чудя дали не притоплят питките в микровълновата, вместо да ги пекат. Взехме си рушвета от компрометираните по този начин бургери с картофки и се върнахме в центъра, паркирахме до вече спряла кола на адреса, докато не се отвори място. Това отне само няколко минути, макар че през тях портиерите и от двете страни вече бяха разбрали какви сме – или поне ни бяха забелязали като хора, които не са оттук и любопитстват. Карахме линкълна, който нямаше Т в регистрационния номер, нито стикери или нещо друго, което да го идентифицира като кола на фирмата. С Гилбърт сме едри мъже. Вероятно ни мислеха за ченгета. Нямаше значение. Дъвчехме и наблюдавахме.

Не че знаехме какво правим там. Мина ни бе пратил, без да каже защо, което си беше нещо обичайно, макар адресът да не беше. Поръчките на „Агенция Мина“ обикновено ни пращаха в Бруклин, рядко по-далече от Корт Стрийт. Карол Гардънс и Кобъл Хилс образуваха нещо като настолна игра със съюзниците и враговете на Франк Мина, а аз, Гил Кони и другите мъже от агенцията бяхме пешките – като пионки в „Монополи“, миниатюрни коли и войници (със сигурност не командири), които някой мести по играта. Тук, в Горен Ист Сайд, бяхме извън обичайната карта. Автомобил и Войник в Бонбонландия – или може би на мисия с полковник Горчица.

– Каква е тази табела? – попита Кони и посочи с мазна брадичка към пътната врата на къщата. Погледнах.

– „Зендо Йорквил“ – прочетох от бронзовата табела на вратата и трескавият ми мозък обработи думите и се спря с интерес на по-странната от двете. – Да ми духаш, зендо! – смотолевих през стиснати зъби.

Гилбърт прие, и то с право, че това е мой си начин да се справя с непознатото.

– Да, какво е това зендо ? А, какво е?

– Може би нещо като зен – казах.

– Нямам представа какво е.

– Зен като в будизма – отвърнах. – Зен учител, нали разбираш.

– Зен учител?

– Като учител по кунг фу, схващаш ли?

– Пфф – каза Кони.

И след тази кратка забежка към разследването се върнахме към обичайното си дъвчене. Разбира се, както след всеки разговор, умът ми бе зает с поне някаква версия на салата от ехолалия : „Не знам какво е зендо, Кен зунг фу, фън шуй учител, фунго копеле, зен мастурбация, да ми духаш!“ Но нямаше нужда от изричане, не и сега, не и когато имах бургери, които да разопаковам, инспектирам и поглъщам. Бях на третия. Пъхнах го в устата си, вдигнах поглед към вратата на № 109 и главата ми подскочи, сякаш сградата се промъкваше към мен. Кони и другите служители на „Агенция Мина“ обичаха да провеждат наблюдения с мен, тъй като моята компулсивност ме кара да поглеждам към мястото или обекта на следене на всеки трийсет секунди и така им спестявах усилието да си въртят шиите. Подобна логика обясняваше и популярността ми сред екипите за подслушване – дай ми списък с ключови думи, за които да се ослушвам в някой разговор, и вече не мисля за нищо друго, направо подскачам, когато чуя и най-малкия намек за някоя от тях, докато подобна задача неизменно караше другите да потъват в блажен сън.

Докато дъвчех третия бургер и наглеждах входа на „Зендо Йорквил“, където не се случваше нищо, ръцете ми сръчно опипваха плика от „Уайт Касъл“ и броя­ха, за да съм сигурен, че ми остават още три. Бяхме купили дванайсет и Кони не само знаеше, че трябва да си изям моите шест, но също така бе наясно, че ми доставя удоволствие, гъделичка моите туретски обсесивно-компулсивни инстинкти, като бе избрал същия брой и за себе си. Гилбърт Кони беше едър дангалак със златно сърце. Или може би просто подлежеше на обучение. Моите тикове и обсесии забавляваха другите служители на „Мина“, но също така ги уморяваха, правеха ги странно съдействащи и съучастващи.

От тротоара към къщата зави жена и се качи по стълбите до вратата. Къса тъмна коса, квадратни очила, това бе всичко, което видях, преди да се обърне с гръб към нас. Носеше грубо вълнено палто. На тила под момчешката ѝ прическа имаше дълги кичури. Бе може би на двайсет и пет, а може би на осемнайсет.

– Влиза – каза Кони.

– Ами има си ключ – отбелязах аз.

– Какво иска Франк от нас?

– Просто да наблюдаваме. Да си водим бележки. Колко е часът?

Кони смачка още една обвивка на бургер и посочи жабката.

– Ти води бележки. Шест и четиридесет и пет е.

Отворих жабката – тракването на пластмасовата ключалка бе приятен кух звук, който знаех, че трябва да повторя, поне приблизително – и вътре намерих малък бележник. МОМИЧЕ, написах, след това го зачертах. ЖЕНА, КОСА, ОЧИЛА, КЛЮЧ. 6:45. Бележките бяха за моя употреба, тъй като трябваше да докладвам на Мина само устно. Ако изобщо. Доколкото знаех, той може да ни бе пратил тук, за да уплашим някого или просто да чакаме доставка. Оставих бележника до бургерите на седалката между нас и затворих пак жабката, след това потупах шест пъти по същото място, без да има нужда от това, само за да намаля напрежението в мозъка си, като имитирам кухото тракване, което толкова ми бе харесало. Шест бе късметлийското ми число тази вечер, шест бургера, шест и четиридесет и пет. Така че – шест потупвания.

За мен броенето, докосването на предмети и повторението на думите са една и съща дейност. Животът с Турет е едно непрекъснато потупване. Светът (или мозъкът ми – все същото) ме упълномощава за това, отново и отново. Така че аз потупвам.

Може ли да не е така? Ако някога сте живели така, знаете отговора.

– Момчета – долетя глас от улицата до колата и стресна мен и Кони.

– Франк – казах аз.

Мина. Беше вдигнал яката на шлифера си срещу вятъра, но тя не успяваше да прикрие гримасата на небръснатото му лице, като на Робърт Райън в „Дивата орда“. Той се приведе до прозореца ми, сякаш не искаше да го видят от „Зендо Йорквил“. Разбрицани таксита се поклащаха върху дупката на улицата зад него. Свалих прозореца, след това се протегнах импулсивно и докоснах лявото му рамо, редовен жест, който той не си правеше труда да отбележи – от кога? Да кажем, от петнайсет години, откакто за първи път като тринайсетгодишен посегнах така към неговото тогава двайсет и пет годишно рамо, облечено в пънкарско яке. Петнайсет години потупвания и докосвания – ако Франк Мина беше статуя, а не човек от плът и кръв, щях да съм излъскал до блясък това място, както потоците туристи излъскват носовете и пръстите на краката на бронзовите мъченици в италианските църкви.

– Какво правиш тук? – попита Кони. Знаеше, че е нещо важно, щом не просто бе докарало Мина тук, ами той бе дошъл на собствен ход, когато можеше просто да ни се обади да го вземем от някое място. Нещо сложно се случваше и – изненада! – ние, глупаците, отново бяхме извън чадъра.

Прошепнах недоловимо през стиснати устни: досада, змийска свада, Зендо засада.

Господарите на разсада.

– Дай фас – каза Мина. Кони се наведе през мен и подаде пакет „Пал Мал“ с една извадена няколко сантиметра цигара за шефа. Мина я сложи в устата си и я запали, сбърчи чело в опит да се съсредоточи и скри запалката под яката си. Дръпна дим, след това го издиша във въздуха. – Добре, слушайте – каза той, сякаш не очаквахме с нетърпение всяка негова дума.

Бяхме Хората на Мина до мозъка на костите си.

– Влизам – каза той и присви очи към зендото. – Ще ми отворят през домофона. Ще отворя вратата широко. Искам ти – той кимна към Кони – да хванеш вратата, да влезеш вътре и да чакаш в подножието на стълбите.

– Ами ако те посрещнат на входа? – попита Кори.

– Ще се тревожиш за това, когато се случи – отвърна рязко Мина.

– Добре, ами ако...

Мина му махна да млъкне, преди да довърши. Кони наистина се мъчеше да разбере каква ще е неговата роля, но обяснение не се задаваше.

– Лайнъл... – започна Мина.

Лайнъл е името ми. Франк и другите хора на Мина го произнасят така, че да се римува с „чалнал“. Лайнъл Есрог. Лайн-о.

Лайнян Носорог.

Финален Ескроу.

Засмян Октопод.

И така нататък.

Собственото ми име е превърнато в дъвка, вече напълно изтъняла и растлана по целия под на кънтящия ми череп. Мека и без никакъв аромат.

– На. – Мина хвърли в скута ми радиостанция и слушалки, след това потупа гръдния си кош. – Нося микрофон. Ще предавам на живо. Слушай внимателно. Ако кажа, хм, „Не, дори и животът ми да зависи от това“, слизаш от колата и чукаш на вратата, Гилбърт те пуска и двамата се втурвате горе и ме намирате бързо, ясно?

Да ми духаш, задник, за малко да излезе от устата ми от вълнение, но вдишах рязко, глътнах думите и не казах нищо.

– Не носим нищо – каза Кони.

– Какво? – попита Мина.

– Желязо, нямам желязо.

– Какво е това желязо? Кажи оръжие, Гилбърт.

– Нямам оръжие, Франк.

– На това разчитам. Затова спя нощем, ако искаш да знаеш. Защото ти нямаш оръжие. Не искам вие, глупаци, да се качвате зад мен нито с фиба, нито с хармоника, да не говорим за оръжие. Аз имам оръжие. Вие просто се появете.

– Съжалявам, Франк.

– Нито с незапалена цигара, нито с шибано пържено пилешко крилце.

– Съжалявам, Франк.

– Слушайте сега. Ако ме чуете да казвам, хм, „Първо трябва да отида до тоалетната“, това означава, че излизаме. Взимаш Гилбърт, качвате се в колата и се приготвяте да ни следвате. Ясно?

Ясно, ясно, ясно, ТЯСНО!, каза мозъкът ми. Патка, патка, патка, ГЪСКА!

– Животът е вреден, втурни се във зендо – казах на глас. – Ходи в тоалетна, запали колата.

– Гениално, изрод – каза Мина. Щипна ме по бузата, след това хвърли цигарата зад себе си на улицата, където тя падна и пръсна искри във въздуха. Беше се загледал някъде далече.

Кони слезе от колата, а аз се преместих на шофьорската седалка. Мина потупа веднъж по капака, сякаш галеше куче, след като му е казал „седни“, след това мина покрай предния калник, вдигна пръст, за да каже на Кони да върви по-бавно, пресече тротоара до вратата на № 109 и натисна звънеца под табелата на зендото. Кони се облегна на колата и зачака. Аз сложих слушалките, чух ясно как Мина стърже обувки по улицата и разбрах, че микрофонът работи. Когато вдигнах очи, видях, че портиерът от голямата сграда вдясно ни гледа, но не прави нищо друго, само гледа.

Чух звука от домофона, както на живо, така и по микрофона. Мина влезе и отвори широко вратата. Кони се втурна, сграбчи вратата и също изчезна вътре.

Стъпки на горния етаж, все още нямаше гласове. Изведнъж заживях в два свята, очи и треперещо тяло на шофьорската седалка на линкълна, наблюдаващ от спряната кола подредения уличен живот на Горен Ист Сайд, разхождачи на кучета, разносвачи, момичета и момчета, облечени като големи в делови костюми, тресящи се от студ, докато влизат в съмнителни барове, където нощният живот тепърва започваше; а ушите ми градяха звукова картина от отекващите стъпки на Мина по стълбите, все още никой не го посрещаше, но той като че ли знаеше къде отива, обувките му стържеха по дървения под, стълбите проскърцваха, последва колебание, шумолене на дрехи може би, две почуквания на дърво, след които стъпките продължиха по-тихо. Мина си бе свалил обувките.

Звънна на звънеца и после започна да се промъква? Не се връзваше. Но пък и какво в тази последователност от действия се връзваше? Извадих още един „Касъл“ от книжния плик – шест бургера, които щяха да възстановят реда в безсмисления свят.

– Франк – чу се глас по микрофона.

– Дойдох – каза уморено Мина. – Но не трябваше. Налага се да си оправиш бъркотиите.

– Оценявам го – продължи другият глас. – Но нещата се усложниха.

– Знаят ли за договора за сградата? – попита Мина.

– Не, не мисля. – Гласът бе странно спокоен, умиротворяващ. Дали го познавах? Може би не, но ритъмът в отговорите на Мина показваше, че това е някой, когото той познава добре, но кой?

– Влез да поговорим – каза гласът.

– За какво? – попита Мина. – Какво има да говорим?

– Чуй се само, Франк.

– Да не мислиш, че съм дошъл тук да се слушам? Мога да го правя и у дома.

– А правиш ли го наистина? – Чух усмивка в гласа. – Предполагам, че не толкова често и толкова задълбочено, колкото би могъл.

– Къде е Улман? – попита Мина. – При теб ли е?

– Улман е в центъра. Ти ще отидеш при него.

– Мамка му.

– Търпение.

– Ти казваш търпение, аз казвам „мамка му“.

– Доста типично.

– Да. Така че да разтуряме цялата работа.

Още приглушени стъпки, затваряне на врата. Дрънчене, вероятно от бутилка и чаша, наливане на напитка. Вино. И аз нямах нищо против да пийна нещо. Но вместо това задъвках бургера и се взрях през предното стъкло, а мозъкът ми каза типично, аутистично, мистично, тик, пик, реших да запиша още нещо, отворих бележника и под ЖЕНА, КОСА, ОЧИЛА написах УЛМАН, ЦЕНТЪР и си помислих: Улавият е извън града. Когато преглътнах бургера, челюстта и гърлото ми се стегнаха, а аз се подготвих за неизбежния тик с мръсотиите – на висок глас, макар че нямаше кой да чуе, казах: „Яж лайна, Бейли!“

Бейли беше име, вградено в туретския ми мозък, макар да не знаех защо. Никога не бях познавал човек на име Бейли. Може би Бейли беше средностатистическият човек, като Джордж Бейли в „Животът е чудесен“. Моят въображаем слушател, който трябваше да понесе огромната тежест на самотното ми псуване – очевидно някаква част от мен изискваше то да е насочено към някого. Ако някой с Турет ругае в гората и няма кой да го чуе, дали той издава звук? Бейли като че ли бе моето решение на тази главо­блъсканица.

– Лицето ти те издава, Франк. Ти искаш да убиеш някого.

– Като начало теб.

– Не бива да виниш мен, Франк, ако си загубил контрол над нея.

– Ти си виновен, че ѝ липсва нейната Рама-лама-динг-донг. Ти ѝ напълни главата с тези бози.

– Ето, опитай това. (Предложи питие.)

– Не на празен стомах.

– Уви. Забравям, как страдаш, Франк.

– О, я си го начукай.

– Яж лайна, Бейли! – Тиковете ми ставаха особено силни, когато бях нервен, стресът разпалваше моя Турет. А нещо в този сценарий ме изнервяше. Разговорът, който подслушвах, беше прекалено вътрешен, споменаванията бяха все изкусни и неясни, сякаш зад всяка дума се криеха години предистория.

Освен това къде беше момичето с късата черна коса? Мълчаливо стоеше в стаята с Мина и неговия надменен събеседник? Или на съвсем различно място? Невъзможността да визуализирам вътрешното пространство на № 109 беше дразнеща. Дали момичето беше „тя“, за която говореха? Изглеждаше невероятно.

И какво беше нейната Рама-лама-динг-донг? Не можех да си позволя лукса да се тревожа за това. Потиснах цяла купчина тикове и се опитах да не се замислям за неща, които не разбирах.

Погледнах към вратата. Да речем, че Кони все още бе зад нея. Прииска ми се да чуя не, дори животът ми да зависи от това, за да можем да се втурнем нагоре по стълбите.

Стреснах се от почукване на шофьорския прозорец. Беше портиерът, който ни бе наблюдавал. Той ми направи жест да сваля стъклото. Поклатих глава, а той кимна. Накрая се подчиних и свалих слушалките, за да го чуя.

– Какво? – казах, тройно разсеян – електрическият­ прозорец бе съблазнил пилешкия ми мозък и сега ­изискваше безсмислено сваляне и вдигане. Опитах се това да не се набива на очи.

– Приятелят ви иска да отидете при него – каза портиерът и посочи към своята сграда.

– Какво? – Това бе напълно объркващо. Извих врат, за да видя зад него, но на вратата на сградата му не се виждаше никой. Междувременно Мина казваше нещо по микрофона. Но не тоалетната или дори да зависеше от това.

– Приятелят ви – повтори портиерът на тромавия си източноевропейски акцент, може би бе поляк или чех. – Вика ви. – Той се ухили, забавляваше се с озадачението ми. Усетих, че сбърчих прекалено силно чело, което беше тик, и исках да му кажа да си изтрие усмивката от лицето: това, което виждаше, не беше негова работа.

– Какъв приятел? – попитах. Мина и Кони бяха вътре, щях да забележа, ако вратата на зендото бе помръднала.

– Каза да не чакате, той е готов – заяви портиерът, кимна и пак посочи. – Иска да говорите.

Сега вече Мина казваше нещо за „... страшна кочина на мраморния под...“

– Мисля, че се припознавате – казах на портиера. „Олигофрен!“ Премигнах и се опитах да се съсредоточа върху слушалките.

– Хей, хей – каза портиерът. И вдигна ръце. – Просто ти предавам съобщение, приятел.

Свалих пак прозореца, най-накрая успях да си откъсна пръстите от копчето.

– Няма проблем – отвърнах и потиснах още едно произнасяне на олигофрен, като го превърнах в тъничък лай като на чихуахуа, нещо като „ипке!“. – Но не мога да напусна колата. Кажи на моя приятел, че ако иска да говори с мен, трябва да дойде и да говорим тук. Ясно ли е, приятел? – Стори ми се, че изведнъж се сдобих с прекалено много приятели, а не знаех името на нито един от тях. Повторих импулсивното махване с ръка, целесъобразна комбинация от тик и жест, за да се опитам да прогоня този клоун обратно при вратата му.

– Не, не. Той каза да влезете.

Стори ми се, че чувам Мина да казва: „... счупена ръка...“

– Попитай го как се казва тогава – отвърнах отчая­но. – Върни се и ми кажи името му.

– Той иска да говори с теб.

– Добре, дамидухашпортиер, кажи му, че идвам след малко. – И затворих прозореца в лицето му. Той пак почука, но не му обърнах внимание.

– ... първо ми позволи да ползвам тоалетната ти...“

Отворих вратата на колата и изблъсках портиера от пътя си, отидох до вратата на зендото и почуках шест пъти, силно.

– Кони – просъсках. – Излизай.

През слушалките чух Мина да затваря вратата на тоалетната зад себе си и да пуска водата.

– Надявам се, че чу това, изрод – прошепна той в микрофона, като се обърна директно към мен. – Качваме се в колата. Не ни изпускай. Дръж се спокойно.

Кони излезе през вратата.

– Той излиза – казах аз и свалих слушалките на шията си.

– Добре – отвърна Кони с широко отворени очи. Най-накрая бяхме във вихъра на екшъна.

– Ти карай – казах и докоснах носа му с върха на пръста си. Той ме отвя с ръка като муха. Влязохме бързо в колата и Кони запали двигателя. Хвърлих плика с изстиващи бургери на задната седалка. Портиерът идиот се беше скрил в сградата. Засега спрях да мисля за него.

Седяхме и гледахме напред, колата ни бе обвита в собствения си дим, чакаше, вибрираше. Умът ми започна: Следвай колата! На Холивуд звездата! Поискай си нещо от лулата! Челюстта ми работеше, дъвчеше думите навътре, пазеше мълчание. Ръцете на Гилбърт стискаха волана, а моите барабаняха в скута ми, извършваха миниатюрни движения като колибри.

Тук това минаваше за спокойно поведение.

– Не го виждам – каза Кони.

– Просто изчакай. Ще излезе, вероятно с други хора. – Вероятно, мероятно. Вдигнах едната слушалка към ухото си. Никакви гласове, само тракане, вероятно по стълбите.

– Ами ако се качат в кола зад нас? – попита Кони.

– Това е еднопосочна улица – отвърнах раздразнено, но хвърлих поглед назад при тези негови думи, за да огледам колите, паркирани зад нас. – Просто ще ги пуснем да минат.

– Хей – каза Кони.

Бяха се появили: когато се обърнах, ги видях да се измъкват през вратата и да се втурват пред нас по тротоара: Мина и още един мъж, гигант с черно палто. Беше над два метра висок, с такива рамене, че сякаш под палтото му бяха скрити футболни кори или ангелски криле. Или може би дребното момиче с късата коса се бе свило на плещите на високия мъж като някаква човешка раница. Дали този гигант бе човекът, говорил с недомлъвки? Мина забърза пред гиганта, сякаш бе мотивиран да ни накара да ги изгубим, вместо да се бави, за да останем в играта. Защо? Пистолет, опрян в гърба му? Ръцете на гиганта бяха скрити в джобовете му. Поради някаква причина си ги представях стиснали самуни хляб или големи парчета салам, подкрепление за гиганта през зимата, успокоителна храна.

Или може би това бе фантазия за мой собствен комфорт: самунът хляб не би могъл да е оръжие и така Мина оставаше единственият въоръжен в сценария.

Гледахме тъпо как пресичат между два паркирани автомобила и се качват на задната седалка на черна кола, която бе дошла иззад нас по улицата, след това веднага отпрашиха. С Кони бяхме пренапрегнати, но на някакво ниво овладяхме реакциите си, за да им позволим да стартират паркираната кола, и сега те вече се измъкваха.

– Тръгвай! – казах аз.

Кони нави волана, за да изкара линкълна от мястото ни, удари калника толкова силно, че той се огъна. Разбира се, че бяхме приклещени. Той даде назад, чукна задницата по-нежно този път, след това намери достатъчно място, за да ни освободи от капана, но тогава покрай нас се стрелна такси и ни блокира пътя. Черната кола зави по Второ авеню.

– Тръгвай!

– Виж – каза Кони и посочи таксито. – Тръгвам. Горе очите.

– Горе очите? – попитах. – Отваряй си очите. Горе главата. – Поправях го като несъзнателна реакция на стреса.

– Да, това също.

– Отваряй си очите, не откъсвай очите от пътя, ушите да са залепнали за радиостанцията... – Изведнъж започнах да изброявам всички възможности. Ето колко дразнещ се бе оказал изразът „горе очите“.

– Да, и си затваряй устата – каза Кони. Той се залепи за таксито, което бе по-добре от нищо, тъй като то се движеше бързо. – Като стана въпрос, какво ще кажеш ушите ти да са залепнали за Франк?

Вдигнах слушалките. Нищо освен шумове от друг трафик вместо този, който заглуших. Кони последва таксито по Второ авеню, където черната кола услужливо чакаше сред множество таксита и други возила да се смени светофарът. Бяхме обратно в играта, идея­та беше вълнуваща, но и жалка по дефиниция, тъй като ги бяхме изгубили в рамките на една пресечка.

Престроихме се вляво край първото такси и заехме позиция зад друго в същата лента, в която бе колата с Мина и гиганта. Видях как светофарът на половин километър пред мен светва червено. Ето това бе работа за човек с обсесивно-компулсивни симптоми – управление на движението. След това нашият светофар светна зелено и всички тръгнахме през кръстовището заедно, плаващо одеяло от черни и сиво-кафяви частни коли и яркооранжеви таксита.

– Приближи се – казах и пак свалих слушалките от ушите си. След това един великолепен тик се изтръгна от гърдите ми. – Да ми духаш, господин Олигифрен!

Това привлече вниманието на Гилбърт.

– Господин Олигифрен?

Светофарът светна зелено за нас и такситата започнаха да се стрелкат нахално и да търсят предимство, но истината бе, че светлините бяха нагласени за трафик със скорост 40 километра и нямаше как да се спечели предимство. Все още невиденият от нас шофьор на черната кола беше нетърпелив като таксиджия и се придвижи напред в глутницата, но регулираният светофар държеше всички равни, поне докато не завием. Останахме на една кола разстояние. Засега Кони се справяше със следенето.

Аз бях друга история.

– Злостен загадъчен зарзават – казах в опит да потисна част от импулса си. Сякаш мозъкът ми бе вдъхновен да сътвори наистина оригинален нов тик. Музата на Турет бе с мен. Много лош момент. Стресът обикновено влошаваше тиковете, но когато бях зает с някаква задача, концентрацията ги предотвратяваше. Това следене бе само стрес и нищо друго.

– Разстроен гост на мост. Намостен.

– Да, и аз вече съм малко намостен – каза Кони разсеяно, докато търсеше свободно място в платното отдясно.

– Размостен... – изплюх аз.

– Пощади ме – промърмори Кони, докато най-накрая застана точно зад черната кола. Наведох се напред, за да разгледам интериора ѝ, доколкото ми бе възможно. Три глави. Мина и гигантът на задната седалка и шофьорът. Мина гледаше право напред, гигантът също. Сложих си слушалките, за да проверя, предположението ми се оказа вярно: нямаше разговор. Някой знаеше какво прави и къде отива и този някой изобщо не бяхме ние.

На Петдесет и девета улица стигнахме до края на зелената вълна и се потопихме в обичайната неугледност край моста към Куинс. Глутницата спря, примирена, че трябва да изчака нов червен светофар. Кони изостана, за да не е много очевидно, че ги следи, и друга кола се мушна пред нас. Черният автомобил се изстреля на червен светофар, като се размина на косъм с прииждащия трафик по Петдесет и осма.

– Мамка му!

– Мамка му!

С Кони бяхме извън кожите си. Бяхме приклещени, не можехме да последваме потока коли, прекосяващи града, дори и да искахме. Като усмирителна риза. Сякаш съдбата отново ни прецакваше, бяхме смотаняците на Мина, които отново го предаваха. Скапаняци, които пак скапват нещата, защото така правят скапаняците. Но черната кола се натъкна на нова автомобилна бариера на следващия червен светофар и остана в полезрението ни една пресечка напред. Трафикът бе накъсан на парчета. Извадихме късмет за минута, но само за минута.

Гледах трескаво. Тяхно червено, наше червено, очите ми се местеха от светофар на светофар. Чух дишането на Кони и своето собствено, бяхме като коне на старт – пълните ни с адреналин тела си мис­леха, че могат да наваксат разликата от една пресечка. Ако не внимавахме, при смяната на светофара щяхме да изскочим през предното стъкло.

Нашата червена светлина се смени, но и тяхната също и, което бе най-вбесяващо, тяхната автомобилна маса се втурна напред, а нашата запълзя. В тази маса бе нашата надежда – тя следваше тяхната и ако останехме все така притиснати в нея, тя щеше да ни изведе напред. Бяхме почти в челото ѝ. Потупах жабката шест пъти. Кони импулсивно натисна газта и чукна таксито пред нас, но не силно. Изтеглихме се настрани и видяхме сребриста следа в жълтата боя на калника.

– Майната му, продължавай – казах.

Таксиджията като че ли бе на същото мнение. Всички заскърцахме с гуми по Петдесет и девета, откачено родео от таксита и коли, които се надпреварваха да надвият неотменимия закон на регулираните светофари. Нашата група се разпръсна и настигна задния край на тяхната разпръсната група и двете се сляха, както се скачват космически кораби в някой стар филм. Черната кола агресивно преминаваше от лента в лента. Ние правехме същото след тях, като вече не се опитвахме да се крием, че ги следим. Пресечките летяха една след друга.

– Завой! – извиках. – Завивай! – Сграбчих дръжката на вратата, докато Кони, който вече бе напълно потънал в духа на събитията, се опитваше да опровергае топологичната вероятност и да ни прекара през три претъпкани ленти, пълни със скърцащи гуми и огънат хром. Тиковете ми не се обаждаха – стресът е едно, животинският страх – съвсем друго. Както когато самолет се приземява несигурно и всички на борда му съсредоточават и последния си грам воля, за да го стабилизират, задачата да си представям, че контролирам нещата, които не можех (в този случай волана, трафика, Кони, гравитацията, триенето и т.н.), да си представям с всяка своя фибра – това за мен бе достатъчно голям ангажимент. Туретът ми беше потиснат.

– Трийсет и шеста – каза Кони, докато завиваше с дрънчене по странична улица.

– Какво означава това?

– Не знам. Нещо.

– Тунелът в средата на града. Куинс.

Имаше нещо успокояващо в това. Гигантът и неговият шофьор влизаха, така да се каже, на наша територия. Кварталите. Не беше Бруклин, но ни устройваше. Влязохме заедно с увеличаващия се трафик в двете тесни ленти на тунела, черната кола бе на две дължини пред нас, прозорците ѝ сега бяха затъмнени и по тях просветваха отраженията на лампите по мръсната облицована с плочки пътна артерия. Леко се отпуснах и, затаил дъх, изскърцах през зъби едно „да ми духаш“ с гримаса като на Жокера, просто защото можех.

– Такса – каза Кони.

– Какво?

– Има такса. От страната на Куинс.

Започнах да си ровя в джобовете.

– Колко?

– Мисля, че е три и петдесет.

Току-що ги бях събрал като по чудо, три банкноти, една монета от 25 цента, една от 10 и три по 5 цента, когато тунелът свърши и двете ленти се разклониха към шест или седем бариери. Смачках таксата на топка и подадох юмрука си към Кони.

– Не изоставай – казах. – Иди в бързата лента. Засечи някого.

– Да. – Кони присви очи към предното стъкло и се опита да изчисли ъгъла. Докато се промъкваше надясно, черната кола изведнъж се откъсна от потока и отиде най-вляво.

И двамата се ококорихме.

– Кво беше тва? – попита Кони.

– Пропуск – казах. – Имат пропуск.

Черната кола се мушна в празната лента за возила с пропуски и мина през бариерата. Междувременно Кони ни бе подредил трети на опашката за ТОЧНИ ПАРИ ИЛИ КАРТА.

– Следвай ги! – казах.

– Опитвам се – отвърна Кони, очевидно зашеметен от обрата на събитията.

– Иди наляво! – казах. – Минавай!

– Нямаме пропуск. – Кони се ухили болезнено и показа специалния си талант бързо да превключва на детинско поведение.

– Не ми пука!

– Но ние...

Хванах волана, който бе в ръцете на Кони, и се опитах да завия наляво, но вече беше прекалено късно. Мястото пред нас се изпразни и Кони премести колата на него, след това свали прозореца си. Пуснах таксата в отворената му длан и той я подаде.

Излязохме от тунела и се озовахме в Куинс сред плетеница от безразлични улици: Върнън Булевард, Джаксън Авеню, Петдесет и второ авеню. И така нататък.

Черната кола бе изчезнала.

– Спри – казах.

Натъженият Кони паркира на „Джаксън“. Вече бе съвсем тъмно, макар да бе само седем часа. Светлините на Емпайър Стейт и Крайслер се появиха на хоризонта през реката. Колите от тунела фучаха покрай нас към входа на магистралата за Лонг Айланд и сякаш ни се подиграваха с целенасочеността си. След като изгубих­ме Мина, вече бяхме никои, тръгнали за никъде.

– Дамидухашпропуск! – казах.

– Може би просто са искали да се отърват от нас – каза Кони.

– Мисля, че да.

– Не, чуй ме – каза той с мижав глас. – Може би са обърнали и са се върнали в Манхатън. Може би ще успеем да ги настигнем...

– Шшшшт. – Слушах слушалките. – Ако Франк види, че не ги следваме, може да каже нещо.

Но нищо не се чуваше. Звуци от шофиране. Мина и гигантът седяха в пълна тишина. Сега вече не ми се вярваше, че мъжът в зендото и гигантът бяха един и същ човек – онзи бъбрив претенциозен глас, който бях чул, не можеше да мълчи толкова дълго, така ми се струваше. Достатъчно учудващо бе, че Мина не говореше, не се присмиваше на нещо, не посочваше забележителности. Да не би да се боеше? Да не би да го бе страх, че ще се издаде, че носи микрофон? Да не би да си мислеше, че още го следваме? Защо изобщо бе поискал да тръгнем след него?

Нищо не знаех.

Изгрухтях шест пъти.

Седяхме и чакахме.

И чакахме.

– Значи така прави един едър полски тъпак – каза Мина. – Винаги трябва да помирисва пирог.

А после: „Уфф“. Сякаш гигантът го бе ударил в корема.

– Къде са поляците? – попитах Кони, като вдигнах едната слушалка.

– Кво?

– Къде наоколо има поляци? Да ми духаш, пирог!

– Не знам. На мен всичко ми се струва полско.

– Сънисайд? Удсайд? Хайде, Гилбърт. Помогни ми. Той е някъде при поляци.

– Къде ходи папата? – замисли се Кони. Звучеше като начало на виц, но аз познавах Кони. Той не помнеше вицове. – Там има поляци, нали? Къде беше, а? Грийнпойнт?

– Грийнпойнт е в Бруклин, Гилбърт – казах, без да се замислям. – Ние сме в Куинс. – След това и двамата извърнахме глави, като мишки в анимационно филмче, забелязали котка. Мостът „Пуласки“. Бяхме на няколко метра от реката, отделяща Куинс от Бруклин, по-специално Грийнпойнт.

Е, поне бе някаква възможност.

– Тръгвай – казах.

– Продължавай да слушаш – каза Кони. – Не можем просто да караме из Грийнпойнт.

Минахме по малкия мост и влязохме в пастта на Бруклин.

– Накъде, Лайнъл? – попита Кони, все едно Мина ме захранваше с непрекъснат поток указания. Свих рамене с длани, вдигнати към тавана на линкълна. Жестът веднага се превърна в тик и аз го повторих, свих рамене, отворих длани, направих гримаса. Кони не ми обърна внимание, а оглеждаше улиците за някаква следа от черната кола, караше толкова бавно, колкото бе възможно от бруклинската страна на склона след моста „Пуласки“.

След това чух нещо. Вратите на колата се отвориха и затръшнаха, шум от стъпки. Мина и гигантът бяха стигнали до крайната точка на пътуването си. Замръзнах насред един тик и се съсредоточих.

– Хари Брейнъм-младши – каза Мина с възможно най-подигравателния си тон. – Май ще спрем за бърза инсталация, а?

Нищо от гиганта. Още стъпки.

Кой беше Хари Брейнъм-младши?

Междувременно слязохме от осветения мост и пред нас се простря това, което се покриваше с идеята ни за квартал, нещо познаваемо, но му се порадвахме за кратко. Озовахме се на булевард „Макгинес“, където на улично ниво тъмните индустриални сгради бяха безлични и обезкуражаващи. Бруклин бе голямо място и това не бе нашата част от него.

– Знаеш ли, ако не можеш да ги победиш, викай Брейнъм, нали? – продължи Мина с подигравателен тон. Във фона чух звук от клаксон – все още не бяха влезли. Просто стояха на улица някъде вбесяващо близо до нас.

След това чух тупване, после издишане. Мина бе получил още един удар.

След това пак Мина проговори:

– Хей, хей... – И последва някакво боричкане, което не схващах какво е.

– Шибан... – каза Мина и после чух как пак го удрят, а той остава без дъх след дълга скръбна въздишка.

Най-плашещото у гиганта бе, че не говореше, дори не дишаше достатъчно тежко, че да го чуя.

– Хари Брейнъм-младши – казах на Кони. Но се боях, че това му звучи като тик, затова добавих: – Името говори ли ти нещо, Гилбърт?

– Моля? – произнесе той бавно.

– Хари Брейнъм-младши – повторих, бесен от нетърпение. Имаше моменти, в които се чувствах като светкавица от статично електричество сред хора, които се движат като сред море от меласа.

– Разбира се – каза той и посочи с палец към прозореца си. – Току-що го подминахме.

– Какво? Подминахме го?

– Това е май фирма за инструменти или нещо подобно. Голяма табела.

Затаих дъх. Мина говореше на нас, водеше ни.

– Обърни.

– Какво, обратно към Куинс ли?

– Не, Брейнъм, там където си го видял – казах, идеше ми да го удуша. Или поне да намеря бутона му за бързо превъртане напред и да го натисна. – Слязоха от колата. Направи обратен завой.

– Само на една или две пресечки е.

– Е, тогава тръгвай. Към Брейнъм, младши!

Кони обърна и тогава го видях. ХАРИ БРЕЙНЪМ-МЛАДШИ ИНК, СТОМАНЕНИ ЛИСТОВЕ, изписано­ с гигантски букви като от плакат на цирк върху тухлена стена на двуетажна фабрика, която зае­маше цялото пространство между две пресечки на „Макгинес“, почти до моста.