Свекървата

1.

Луси

Сгъвам прането в кухнята, когато пристига полицейската кола. Без фанфари – няма сирени или светещи буркани – но стомахът ми леко се свива; предупреждение от Майката природа, че не всичко е наред. Ранна вечер е, стъмва се и съседите започват да палят лампите на верандите. Време е за вечеря. Полицията не спира пред прага ти по време за вечеря, освен ако няма проблем.

Хвърлям поглед към портала на всекидневната, където ленивите ми деца са се изтегнали върху различни мебели, всяко потънало в своето занимание. Живи са. Невредими. И в добро здраве, ако се изключи известна пристрастеност към електронните екрани. Седемгодишният Арчи гледа на големия айпад как семейство играе видеоигра; четиригодишната Хариет наблюдава на малкия айпад как деца в американско телевизионно шоу разопаковат подаръци; дори двегодишната Еди, зяпнала, се е вторачила в телевизора. Донякъде ме утешава мисълта, че цялото ми семейство е под този покрив. Поне повечето от тях. Татко, минава ми през ума. О, не. Дано не е татко.

Поглеждам отново полицейската кола. На светлината на фаровете се вижда, че ръми.

Поне не става въпрос за децата, нашепва гузно гласче в главата ми. И не става въпрос за Оли. Той е на задната веранда и пече хамбургери. В безопасност. Днес се прибра по-рано от работа; било му зле, но видимо не изглежда особено неразположен. Във всеки случай е жив и аз съм благодарна за това.

Дъждът малко се е усилил, превръщайки мъглата в отчетливи капки, които падат отмерено. Полицаите спират двигателя, но не слизат веднага. Събирам на топка два чорапа на Оли и ги поставям върху неговата купчина; пресягам се за следващия чифт. Нормално е да стана и да отида до вратата, но ръцете ми продължават да сгъват праните дрехи на автопилот, сякаш ако продължа да се държа нормално, полицейската кола ще спре да съществува и всичко на света отново ще бъде наред. Не се получава обаче. Вместо това униформен полицай излиза от шофьорското място.

– Мамоооо... – провиква се Хариет. – Еди гледа телевизия!

Преди две седмици известна журналистка запозна широката публика със своето „отвращение“ от това, че позволяват на деца под тригодишна възраст да гледат телевизия, и дори стигна дотам да го нарече „тормоз над децата“. Като повечето австралийски майки първоначално се вбесих и реагирах с предвидимото: „Какво знае тя?! Вероятно има екип от бавачки и не е гледала децата си и ден през живота си!“, но веднага след това въведох правилото „Никакви екрани за Еди“, което продължи допреди двайсетина минути, когато говорех по телефона с електроснабдяващата компания, а Еди реши да приложи стария номер: „Мамо, мамо, МАМОООО...“. Аз се предадох, пуснах епизод от „На училище“ и се върнах в спалнята, за да довърша разговора.

– Няма нищо, Хариет – успокоявам я, все така загледана през прозореца.

Нацупеното личице на Хариет, обрамчено от тъмнокестенявата ѝ коса и плътния бретон, изплува пред мен.

– Но ти КАЗА...

– Няма значение. Няколко минути няма да ѝ навредят.

Полицаят е около двайсет и пет годишен, най-много да наближава трийсетте. Шапката му е в ръката, но той я пъха подмишницата, за да дръпне нагоре колана на леко тесните си панталони. Откъм пътническата седалка излиза ниска закръглена полицайка горе-долу на същата възраст с плътно нахлупена на главата шапка. Тръгват по алеята към къщата един до друг. Определено идват при нас. Нети, минава ми през ума. Става въпрос за Нети.

Възможно е. Сестрата на Оли има доста здравословни проблеми напоследък. Или са тук заради Патрик? А дали не става дума за съвсем друго?

Истината е, че част от мен знае: не става дума нито за Нети, нито за Патрик, нито за татко. Странно е как понякога си абсолютно сигурен.

– Хамбургерите са готови!

Мрежестата врата против комари се отваря и Оли застава на прага с чиния месо в ръка. Момичетата хукват към него, а той започва да щрака с щипките, все едно ще ги нападне. Хариет и Еди подскачат от радост и пищят достатъчно високо, за да заглушат почти почукването на входната врата.

Почти.

– Някой почука ли? – вирва въпросително вежди Оли.

По-скоро изглежда озадачен, отколкото загрижен. И странно оживен. Неочакван гост в делнична вечер? Кой ли е?

Оли е по-социалният от двама ни. Той винаги се записва за доброволец на родителския комитет в училището на децата, защото „е чудесен начин да се срещнеш с хора“; облакътява се на оградата да поздрави съседите, ако ги чуе да говорят в градината си; приближава хора, които му се струват бегло познати, и се опитва да разбере къде са се виждали. Човек, който обича да е сред хора. За Оли неочаквано потропване на входната врата в делнична вечер е сигнал за нещо вълнуващо, а не съдбовно.

Но естествено, той не е зърнал полицейската кола.

Еди хуква по коридора.

– Аз отворя, аз отворя...

– Чакай малко, Еди-Бебе – намесва се Оли, докато се оглежда къде да постави чинията с хамбургери.

Не се оказва достатъчно бърз обаче, защото, докато намери свободно място на плота, Еди вече е отворила със замах вратата.

– Поуиция! – изрича тя със страхопочитание.

Това, разбира се, е моментът, когато е редно да хукна след нея, да пресрещна полицаите и да се извиня, но краката ми са залепнали за пода. За щастие Оли успява да настигне Еди и игриво разрошва косите ѝ.

– Добър вечер – поздравява той униформените.

Поглежда през рамо назад в къщата, все едно се пита дали е спрял газта на скарата или дали е поставил стабилно чинията с бургери на плота. Типичното непретенциозно поведение на човек на път да чуе лоша новина. Аз имам усещането, че гледам всички ни по телевизията: привлекателния, нищо неподозиращ баща, сладкото дете... Класическо семейство от предградията, чийто живот ще се преобърне с главата надолу и... ще бъде преобразен завинаги.

– С какво да ви помогна? – пита най-после Оли, насочил вниманието си отново към полицаите.

– Аз съм старши офицер Артър – чувам женски глас, макар да не я виждам от мястото, където стоя, – а това е офицер Пъркинс. Вие ли сте Оливър Гудуин?

– Да.

Оли се усмихва на Еди, дори ѝ намига. Това е достатъчно, за да ме убеди, че прекалено драматизирам случващото се. Дори да носят лоши новини, има шанс да не са чак толкова лоши. Възможно е дори да не са за нас. Може да става въпрос за обир на някого от съседите. Полицията винаги разпитва наоколо след подобно престъпление, нали?

Изведнъж се усещам, че чакам с нетърпение момента след минута-две, когато ще се окаже, че всичко е наред. Представям си как Оли и аз ще се смеем на моята параноя. Нямаш представа какво ми мина през ума, ще кажа аз, а той ще завърти театрално очи и ще се усмихне. Все се притесняваш, ще отбележи. Как въобще успяваш да свършиш нещо, като винаги се тревожиш толкова?

Но когато пристъпвам няколко крачки напред, разбирам, че тревогата ми не е била толкова неоснователна. Долавям го по сериозното изражение на полицая и увисналите крайчета на устните му.

Полицайката поглежда Еди, после отново Оли.

– Има ли място, където да поговорим... насаме?

По лицето на Оли пробягват първите следи от нерешителност. Изправя рамене и леко се изпъчва. Вероятно несъзнателно избутва Еди зад себе си, сякаш да я предпази от нещо.

– Еди-Бебе, искаш ли да ти пусна „Уигълс“? – предлагам аз, най-после пристъпила напред.

Еди решително поклаща глава, без да откъсва поглед от полицаите. Нежното ѝ кръгло личице говори за прикован интерес; пълните ѝ крачета са стъпили здраво на пода.

– Хайде, скъпа – правя аз нов опит и прокарвам ръка по бледорусата ѝ коса. – Какво ще кажеш за малко сладолед?

За Еди това вече е по-голяма дилема. Поглежда ме изпитателно; явно преценява дали може да ми има доверие. Аз извиквам на Арчи да извади кутията сладолед от хладилника и тя хуква по коридора.

– Влезте – кани Оли полицаите.

Те приемат поканата и ми се усмихват. Усмихват ми се съжалително. Усмивка, която пронизва сърцето ми. Не става въпрос за съседите, говорят израженията им. Лошата новина е за вас.

Няма много уединени места в къщата ни, затова Оли въвежда офицерите в трапезарията и изтегля два стола. Аз съм по петите му и събирам току-що сгънатото пране в кош. Купчините се накланят една към друга като срутващи се сгради. Полицаите сядат на столовете, Оли се отпуска на ръкохватката на дивана, а аз стоя опъната като струна. Напрегната съм.

– Първо искам да потвърдите, че сте роднини на Даяна Гудуин...

– Да – обажда се Оли. – Тя ми е майка.

– Тогава, за съжаление, трябва да ви съобщя... – подхваща полицайката, а аз си затварям очите, защото знам какво ще последва.

Свекърва ми е мъртва.

2.

Луси

Десет години по-рано...

Някой някога ми каза, че през живота си имаш две семейства – в едното си се родил, а другото си избираш. Не е съвсем вярно обаче, нали? Да, можеш да си избереш партньора, но не можеш да си избереш децата например. Не избираш девера или зълва си, нито лелята стара мома на партньора ти – жена с проблем с алкохола, или братовчед му, вманиачен постоянно да сменя приятелките си, повечето от които дори не говорят английски. И най-важното: не избираш свекърва си. Всички тези хора ги определят кискащите се наемни войници на Съдбата.

– Ехо? – провиква се Оли. – Има ли някого вкъщи?

Стоя в обширното преддверие на къщата на семейство Гудуин и гледам мрамора, ширнал се във всички посоки. Виещо се стълбище води от приземния към първия етаж, а над него е окачен великолепен кристален полилей. Имам чувството, че съм стъпила в снимка от списание „Хелоу“, на която е изобразена непринудено седнала на натруфен стол знаменитост, а в краката ѝ лежат голдън ретривъри. Винаги съм си представяла, че Бъкингамският дворец изглежда така отвътре, а ако не Бъкингам, то някой от по-малките – „Сейнт Джеймс“ или „Кларънс Хаус“.

Опитвам се да уловя погледа на Оли, за да... Какво? Да го предупредя? Да изразя възхищението си? Честно казано, не съм сигурна, но всъщност няма значение, защото той вече е оповестил пристигането ни. Да се каже, че въобще не съм подготвена за това, което виждам, е изключително меко казано. Когато Оли предложи да вечеряме в дома на родителите му, си представях лазаня в старомодна облицована с жълти тухли къща, в каквато израснах. Очаквах любяща майка, стиснала фотоалбум с пожълтели като сепия бебешки снимки, и горд баща с плаха усмивка, с кенче бира, който се чувства неловко пред непознати. Вместо това ме посрещат картини и скулптури, осветени с насочени към тях светлини, и не се забелязват никакви родители.

– Оли! – хващам го за лакътя и се готвя да споделя смущението си, но на портала в дъното на преддверието се появява червендалест пълен мъж с чаша червено вино в ръка.

– Татко! – възкликва Оли. – Ето те!

– Я виж кой се е появил!

Том Гудуин е пълна противоположност на високия си, тъмнокос син; той е нисък и с наднормено тегло; въобще не е елегантен с червената си карирана риза, напъхана в панталони, придържани с колан под щръкналия корем. Прегръща сина си, а Оли го потупва по гърба.

– Ти сигурно си Луси – обръща се Том към мен, след като пуска Оли. Хваща ръката ми, разтърсва я енергично и подсвирва леко. – Боже, боже. Браво, синко!

– Приятно ми е да се запознаем, господин Гудуин – усмихвам се аз.

– Том. Наричай ме Том. – После подвиква в неопределена посока: – Даяна! Даяна, къде си? Те дойдоха!

След две-три секунди от задната част на къщата се появява майката на Оли. Тя е с бяла блуза, тъмносин памучен панталон и избръсква несъществуващи трохи от предницата на блузата. Неволно се замислям за моя тоалет – бяла рокля с клош пола на червени точки, каквито са се носили през 50-те години на миналия век; принадлежала е на майка ми. Надявах се да бъде очарователна, но сега се чувствам не на място и глупаво, особено в сравнение със семплия и сдържан тоалет на майката на Оли.

– Извинете ме – обажда се тя още преди да е стигнала до нас. – Не чух звънеца.

– Това е Луси – съобщава Том.

Даяна протяга ръка. Аз я поемам и отбелязвам, че макар и с обувки с равна подметка, е почти една глава по-висока от съпруга си и слаба като тръстика, с изключение на характерното за средната възраст леко закръгляне около талията. Сребристата ѝ коса е елегантно подстригана на нивото на брадичката, има прав римски нос и за разлика от Том, силно прилича на сина си.

Забелязвам също, че ръкостискането ѝ е сдържано.

– Приятно ми е да се запознаем, госпожо Гудуин.

Пускам ръката ѝ, за да ѝ поднеса китката, която съм донесла. Настоях да се отбием в цветарски магазин на идване, макар Оли да ме предупреди:

– Тя не си пада по цветя.

– Всички жени обичат цветята – отвърнах с театрално завъртане на очите.

Сега обаче, докато гледам пълната липса на бижута, нелакираните нокти и непретенциозните обувки, започвам да си мисля, че съм сгрешила.

– Здравей, мамо – поздравява я Оли и я дарява с мечешка прегръдка, която тя приема, но не ѝ отвръща.

От многобройните ми разговори с Оли знам колко обожава майка си. Буквално ще се пръсне от гордост, докато разказва за благотворителната ѝ работа: върши я сама за бежанците в Австралия, сред които мнозина от жените са бременни или с малки деца. Естествено, че цветя ще ѝ се сторят тривиални, давам си сметка изведнъж. Аз съм идиотка. Май трябваше да донеса бебешки дрешки или подходящи продукти за бъдещи майки.

– Добре, Оли – заявява тя след няколко секунди и се дръпва, защото той още не я е пуснал. – Не ми даваш възможност да поздравя Луси както подобава!

– Защо не отидем във всекидневната да пийнем по нещо и да се опознаем – предлага Том и всички се отправяме натам.

Именно тогава забелязвам някой да наднича иззад ъгъла.

– Нети! – възкликва Оли.

Ако няма прилика между Оли и баща му, то няма никакво съмнение, че Антоанет е дъщеря на Том. Има същите червени бузи и набито тяло, но същевременно е умилително хубава. И елегантна в сива рокля от лек вълнен плат и черни велурени боти. По думите на Оли по-малката му сестра е омъжена, без деца и е началник в маркетингова компания, когото често канят да говори на конференции за проблемите на жените и израстването им в кариерата. Тя е на трийсет и две – само две години по-голяма от мен – намирах го за впечатляващо и малко плашещо, но това чувство напълно изчезва, когато Нети ме прегръща топло и сърдечно. Семейство Гудуин явно си пада по прегръдките; с изключение на Даяна.

– Толкова много съм слушала за теб! – съобщава ми Нети. Хваща ме под ръка и потъвам в облак скъпо ухаещ парфюм. – Ела да се запознаеш със съпруга ми Патрик.

Повлича ме през портал и минаваме край нещо, което прилича на асансьор; асансьор! Вървим покрай поставени в рамки картини, декоративни цветни украси и снимки от семейни ваканции на ски писти или на плажа. Има и фотография на Том, Даяна, Нети и Оли върху камили сред пустинята, а отзад се вижда пирамида. Всички се държат за ръце и са ги вдигнали към небето.

През ваканциите, докато растях, ходех на плаж в Портарлингтън – на по-малко от час път от къщата ни.

Озоваваме се в помещение, приблизително с размерите на апартамента ми; обзаведено е с дивани, фотьойли, скъпи на вид килими и масички от масивно дърво. От фотьойл се надига огромен мъж.

– Патрик – представя се той.

Дланта му е потна, той ме поглежда извинително и се преструвам, че не съм забелязала.

– Луси. Приятно ми е да се запознаем.

Не знам какъв мъж очаквах за Нети – вероятно дребен, енергичен и жаден да доставя радост на другите, каквато е тя. С неговите метър и деветдесет смятах Оли за висок, но Патрик е определено като върлина – поне два метра. Като изключим височината му, той малко ми напомня за Том със своята раирана риза, памучни панталони, кръгло лице и дружелюбна усмивка. На раменете си е метнал пуловер.

Сега, когато сме приключили със запознанствата, Оли, Том и Патрик сядат на огромния диван, а Даяна и Нети отиват до масичка с напитки. Аз се колебая за миг и тръгвам след жените.

– Ти седни, Луси – дава ми указания Даяна.

– О, с радост ще по...

Даяна вдига ръка, за да ме спре.

– Моля те, седни – проронва тя.

Видимо се старае да е любезна, но се чувствам леко отхвърлена. Тя няма откъде да знае, естествено, как си представях, че двете се блъскаме в кухнята ѝ, евентуално настъпва дребно фиаско със салатата, но аз спасявам положението, като набързо забърквам импровизиран дресинг. (Кулинарните ми способности се свеждаха до предотвратяване на провал със салатата.) Няма как да знае, че фантазирах как двете седим с опрени рамене, докато разглеждаме семейните фотоалбуми, запознава ме с родословното дърво и ми разказва истории за Оли, които той не би искал да чуя. Няма представа, че бях планирала да прекарам цяла вечер плътно до нея и докато си тръгнем, тя да е така влюбена в мен, както и аз в нея.

Вместо това седнах.

– Значи с Оли работите заедно – подхваща Том, докато се настанявам до сина му.

– Да – отвръщам аз. – От три години.

– Три години?! – преструва се на шокиран Том. – Доста си се помотал, приятел.

– Нещата станаха постепенно – отговаря Оли.

Оли беше класическият образец на солидния тип в службата. Винаги беше готов да изслуша какво се е случило на поредната ми катастрофална среща и да ми предложи съчувствено рамо. За разлика от силните, властни задници, с които имах склонността да излизам, беше весел, сговорчив и като цяло невероятно добър. И най-важното: обожаваше ме. Отне ми известно време да си дам сметка, че да те обожават е много по-важно, отколкото да те тъпчат чаровни нехранимайковци.

– Не ти е шеф, нали? – пита Том с весели пламъчета в очите.

Изказването му е дяволски сексистко, но е трудно да се разсърдиш на Том.

– Том! – обажда се строго Даяна, но очевидно и тя не е в състояние да му се сърди.

Върнала се е с напитките и е стиснала устни като майка, която прави опит да дисциплинира страшно сладкото си, ала непослушно дете. Подава ми чаша червено вино и сяда от другата страна на Оли.

– Равнопоставени сме – отвръщам аз на Том. – Аз набирам персонала за техническите позиции, а Оли – помощния. Работим плътно заедно.

Всичко тръгна, колкото и да е странно, като насън. Странен, лъкатушещ сън, който започна на деветдесетия рожден ден на пралеля ми Гуен и завърши в къщата на най-добрата ми приятелка от началното училище. А по средата в него се появи Оли. И беше някак различен. По-секси. На следващия ден, на работа, му пратих имейл, в който му пишех, че съм го сънувала предишната нощ. Последва очакваната закачка: „Аз какво правех?“ с цялата ѝ двусмислица. Офисът му се намираше до моя, но винаги си контактувахме с имейли – остроумни коментари колко прическата на нашия общ шеф напомня тази на Доналд Тръмп; за забелязано подозрително поведение на служебното парти по случай Коледа; запитвания кой какво суши иска да поръча за обяд. Но през онзи ден всичко беше различно. До края на деня сърцето ми подскачаше, когато името му се появяваше във входящата ми поща.

За известно време запазих самообладание. Да, бяхме се срещнали, но не беше... среща и определено не беше връзка! Ала когато забелязах как всяка сутрин дава пари на пияницата до метростанцията (дори след като онзи го обиждаше и дори обвиняваше, че му е откраднал пиенето), когато в търговския център попаднахме на загубило се момченце и веднага го вдигна на раменете си и го попита дали вижда майка си, когато започна все по-често и често да се явява в мислите ми, ми дойде прозрение: това е Той.

Разказвам на семейството на Оли историята. Не спирам да ръкомахам, защото говоря бързо и без да правя паузи, както правя, когато съм нервна. Том определено е впечатлен от разказа ми и от време на време потупва сина си по гърба, докато говоря.

– Ами хайде сега ми разкажете... за вас – предлагам аз, след като съм изпуснала парата.

– Нети е началник в „Мартин Холсуърт“ – обяснява Том с неимоверна гордост. – Ръководи цял отдел.

– А ти, Патрик? – питам аз.

– Въртя счетоводен бизнес – отвръща Патрик. – Засега малък, но ще се разшири след време.

– Разкажи ми за родителите си, Луси – намесва се Даяна. – Те с какво се занимават?

– Баща ми беше професор по съвременна европейска история. Сега е пенсионер. Мама почина от рак на гърдата.

Оттогава минаха седемнайсет години, поради което по-скоро ми е неловко да говоря за това, а не разстройващо. Неудобството е за другите хора, защото, след като го чуят, се налага да измислят какво да кажат.

– Съжалявам – заявява Том на висок глас, с което до известна степен овладява положението.

– Аз загубих майка си преди няколко години – вмята Патрик. – Никога не успяваш да го преодолееш.

– Никога – съгласявам се, изведнъж почувствала известна близост с Патрик. – Но да ти отговоря на въпроса, Даяна. Мама останала вкъщи да ме гледа след раждането, а преди това била начална учителка.

Винаги с гордост съобщавам на хората, че е била учителка. След смъртта ѝ безброй хора са ми казвали какъв прекрасен преподавател е била, готова да направи всичко за учениците си. Жалко че никога не се върна към професията, дори след като и аз тръгнах на училище.

– Защо да раждаш дете и да не се навърташ около него, за да му се радваш? – постоянно повтаряше тя, което беше смешно, защото не се задържа да ми се радва, а почина, когато бях тринайсетгодишна.

– Казваше се... – продължавам аз, но в този момент Даяна се изправя.

Всички млъкваме и я проследяваме с поглед. За пръв път разбирам значението на термина матриархат и колко е мощно да си начело.

– Според мен вечерята е готова – обявява тя. – Хайде всички да се преместим на масата.

И с това сякаш разговорът за майка ми приключва.

Ядем агнешко печено. Даяна го е приготвила лично и го сервира. Като съдех по размера на къщата им, почти очаквах да ни обслужва фирма за кетъринг, но тази част от вечерта поне минава спокойно и ненапрегнато.

– Впечатлена съм от благотворителността, с която се занимаваш – споделям с Даяна, щом най-после сяда на масата. – Оли много се гордее с теб и разказва за дейността ти на всеки, готов да слуша.

Даяна ми се усмихва неангажиращо и посяга към суфлето от карфиол.

– Така ли?

– Да. С удоволствие бих научила повече.

Даяна се е съсредоточила върху прехвърлянето на карфиола в чинията си, сякаш е хирург по време на операция.

– О? Какво би искала да чуеш?

– Ами... – Изведнъж ме обзема чувството, че съм под светлината на прожекторите. – Например откъде ти дойде идеята да се захванеш? Как успя да се разгърнеш толкова нашироко?

Даяна свива рамене.

– Просто забелязах появилата се необходимост. Не е кой знае колко трудно да набавяш бебешки неща.

– Скромничи – обажда се Том, набожда поредното парче агнешко и го пъха в устата си, докато още дъвче предишното. Продължава да говори с пълна уста. – Заради католическото ѝ възпитание е.

– Вие двамата как се срещнахте? – питам аз, осъзнала, че Оли никога не ми го е споменавал.

– Срещнали се в киносалон – обяснява Нети. – Мама и татко били във фоайето и искрите между тях прехвърчали.

Том и Даяна си разменят погледи. Личи си привързаността, ала и нещо друго, но не успявам да го определя.

– Какво да кажа? На мига разбрах, че тя е за мен. Даяна не приличаше на никоя от познатите ми жени. Беше... по-умна. Много по-интересна. Направо извън моята лига, бих казал.

– Мама е от добро семейство – обажда се отново Нети. – Католическо, от средната класа. Татко бил селско момче, без връзки, без пари. Имал само ризата на гърба си.

Нужна ми е секунда, за да променя несъзнателното заключение, направено в момента, когато стъпих в къщата им – че Даяна се е омъжила за Том заради парите му. Мисълта е сексистка, но не съвсем неоснователна, като се има предвид несъответствието във външния им вид. Фактът, че Даяна се е омъжила за него по любов, я издига в очите ми.

– Ами ти, Даяна? – не спирам да разпитвам аз. – И ти ли разбра веднага, че той е човекът за теб?

– Естествено! – намесва се Том. – Кой би устоял, като ме види?

Всички се засмиват.

– Всъщност от четиресет години се опитвам да го убедя в противното, той обаче не ме чува – обажда се Даяна, но с Том си разменят ласкави усмивки.

След предишната ѝ официалност е приятно да се види и тази ѝ страна. У мен се заражда надеждата, че ако прекараме известно време заедно, тя ще ме допусне по-близо до себе си. Възможно е един ден дори да се включа в нейната благотворителна дейност. Даяна вероятно не се дава лесно, ала ще успея да я спечеля. Не след дълго вероятно ще бъдем първи приятелки.

Бях тринайсетгодишна, когато майка ми Джой почина. Името напълно ѝ подхождаше1 – вечно се забавляваше, радваше се, не се вземаше на сериозно. Носеше забрадки, големи обеци и пееше на висок глас в колата, когато по радиото прозвучи нейна любима песен. На събиранията за рождения ми ден винаги се обличаше официално, с ярки, пъстри дрехи, макар никой от другите възрастни да не го правеше, и имаше обувки за степ, които обуваше от време на време, макар да не владееше танца.

Такъв човек беше мама.

Обличаше се в черно и без никакви украшения само когато съпровождаше татко на конференция или официална вечеря. Татко бе пълна нейна противоположност – консервативен, сериозен, сдържан. Всъщност мама озаптяваше ексцентричния си, енергичен нрав единствено за него. Когато по средата на академичната си кариера той реши да промени курса си от лекции – рискована стъпка, заплашваща да повлияе на неговите занимания и нашето благоденствие – тя безусловно го подкрепи. „Работата на баща ти е да се грижи за нас; нашата работа е да се грижим за него“, заяви тя.

След смъртта ѝ татко така и не се съвзе. Според статистиката в рамките на три години след края на предишна връзка повечето мъже се женят отново, но дори след двайсет той продължава да е щастлив и сам. Майка ти беше партньорът на живота ми, все повтаря, а партньорът на живота е завинаги.

След като мама почина, татко нае икономка да ни готви, чисти и пазарува. Мария вероятно е била на петдесет, но с посивелите си тъмни коси, събрани на кок, имаше вид на стогодишна. Обличаше се в поли, носеше ниски обувки и саморъчно ушити престилки с флорални елементи. Децата ѝ бяха пораснали, но внуци още не се бяха появили. Беше вкъщи от дванайсет на обед до шест вечерта всеки ден. Не знам каква беше официалната ѝ роля по отношение на мен, но винаги я заварвах, щом се върна от училище, и това сякаш бе най-хубавата част от деня за нея. Беше най-хубавата част от деня и за мен. Разтоварваше чантата ми, изплакваше кутията за обяда ми, с която ходех на училище, и нарязваше плодове и сирене, за да хапна с чая, който ме очакваше – все неща, които мама не би направила за нищо на света. Сега, като връщам лентата назад, си давам сметка, че някои вероятно щяха да се чувстват „задушени“ от Мария.

Аз се чувствах майчински обгрижвана.

Веднъж, докато лежах болна от грип, Мария дойде за целия ден. Въртеше се из къщата, периодично проверяваше как съм, носеше ми вода, чай или влажна кърпа за челото. Два-три пъти, докато дремех, но усещах, че влиза в стаята, простенвах, само и само да я чуя как се суети около мен. Целуваше ме по челото и дори ме хранеше с направената специално за мен супа.

С ръка на сърцето признавам: беше един от най-хубавите дни през живота ми.

Мария напусна, когато навърших осемнайсет. Междувременно първото ѝ внуче вече се бе появило, тя гледаше остаряващо куче с глаукома, а и аз бях достатъчно пораснала и нямаше много какво да прави вкъщи. После татко ангажира постоянна чистачка и започна да пазарува хранителни продукти на връщане от работа. Известно време Мария се обаждаше, пращаше подаръци за рождените ми дни и картички за Коледа, но постепенно нейното семейство запълни живота ѝ. Именно по онова време си дадох сметка, че имам нужда от свое семейство; съпруг, няколко деца и старо ослепяващо куче. Но най-важното: трябваше ми човек като Мария. Да ми предлага рецепти, да ми дава мъдри съвети и да ме дави в океан от майчинска обич. Някой, който няма да ме изостави, за да се върне при своето семейство, защото аз съм неговото семейство.

Вече нямах майка, но един ден може би щях да имам свекърва.

След вечеря Том ни отпраща в импровизирания домашен кабинет – помещение с високи тавани, лавици за книги по стените и безброй мебели, тапицирани с кожа. Напомня ми за джентълменски клуб. Върху един от скриновете има широкоекранен телевизор; виждам и масичка с всевъзможни напитки. Извикаха Оли в кухнята, за да помогне с приготвянето на кафето и десерта (за да ме обсъдят, предполагам), затова съм в стаята заедно с Нети и Патрик.

– Е – обажда се Патрик откъм бара, – какво ще кажеш за Даяна?

Приготвя коктейл, от който нямам нужда, защото съм изпила две чаши вино, но той изглежда толкова щастлив да забърква питиетата, че сърце не ми дава да откажа.

– Патрик! – обажда се Нети строго.

– Какво? – На устните му се появява усмивка. – Не е подвеждащ въпрос.

Отчаяно се питам какво да отговоря, но честно казано, не ми хрумва нищо. По време на вечерята Даяна прекара голяма част от времето да пита кой иска още зеленчуци. Избягваше да отговаря на въпросите ми и с изключение на смеха ѝ, когато попитах как са се срещнали с Том, през цялото време се държа дразнещо дистанцирано. Честно: ако не бяха Том, Нети и Патрик, щях да се чувствам страшно неловко. Даяна въобще не се оказа каквато се надявах да е.

– Ами... според мен е...

Превъртам няколко думи в ума си – симпатична, интересна, мила – но никоя не ми се струва подходяща, а не желая да бъда неискрена. Ако нещата между Оли и мен се получат, до края на живота си ще прекарвам Коледите с Нети и Патрик, затова... е важно да бъда аз. Проблемът е, че е прекалено рано да бъда истинската аз. При запознаване със семейството на евентуалния си бъдещ съпруг трябва да се държиш като политик. Добре е да знаеш на чия страна да застанеш, за да извлечеш най-голям положителен резултат за себе си. Решавам да постъпя така, както мама ме е учила: да изрека нещо, което отговаря на истината.

– Според мен е чудесна готвачка.

Патрик се разсмива малко прекалено развеселено. Нети го поглежда изпепеляващо.

– О, стига, Нетс. – Той я сръгва леко в ребрата. – Можеше да чуем и нещо по-лошо. Хубаво е, че имаме Том, нали?

Много слаба утеха за мен. Имах такава ясна представа какво искам от една бъдеща свекърва, че никой свекър – дори Том – не е в състояние да я промени. Патрик, от своя страна, сякаш е приел хладната си тъща без особено да се притеснява, въпреки че очевидно и на него не му е напълно по вкуса.

– Е, ще отида да видя какво става с десерта – заявявам аз след секунди, защото Оли още не се е появил, а Нети определено желае да остане насаме с Патрик.

Минавам през портал, който води към обширно помещение в съседство с широка кухня с голям гранитен остров по средата. Оли и Даяна са с гръб към мен и явно подреждат сладки върху поднос.

– Няма значение какво мисля аз – обявява Даяна.

– За мен има – възразява Оли.

– Е, не би трябвало – натъртва тя думите като библиотекарка или учителка по пиано, уверена в правотата на забележката си.

Спирам на прага.

– Да не би да не я харесваш?

Даяна прави прекалено дълга пауза.

– Повтарям: няма значение какво мисля аз.

Отстъпвам назад и се скривам зад ъгъла. Все едно са ме ударили в корема. От всички предварителни притеснения – как тя няма да се окаже желаната свекърва, как няма да покрие очакванията ми – не ми беше хрумвало, явно от нарцисизъм, че тя може да не ме хареса.

– Сериозно, мамо, наистина ли няма да ми кажеш какво мислиш за Луси?

– Ох, Оли. – Представям си как маха небрежно, сякаш гони досадна муха. – Според мен става.

Става?! Нужно ми е време да го осмисля: аз просто ставам.

Търся нещо хубаво и положително в „става“, но не намирам. Все едно да ти кажат, че тоалетът ти „става“ – тоест не те прави дебела. Да те определят така е като да описват вчерашен сандвич: може да го изядеш, защото няма да се отровиш. Да ти сложат етикет „става“ е все едно да си снахата, каквато не искат, или – още по-ужасно – изборът е могъл да бъде още по-лош.

– Ето те и теб, Луси!

Завъртам се. Том, в края на коридора, ме гледа със сияеща усмивка.

– Ела да ми помогнеш да избера десертно вино. Никога не знам кое да поднеса.

– Аз не разбирам много от ви...

Но той вече ме води към избата, където има смайващо изобилие от вина. Преструвам се, че преценявам качествата на десертните, които Том ми дава да опитам, и съм благодарна на притъмнената светлина, която скрива сълзите, готови да потекат.

За мен става е все едно да си мъртъв.