Законът на невинността

1.

Понеделник, 28 октомври

Беше хубав ден за адвокатурата. Освободих мъж директно от съдебната зала. Пред съдебните заседатели превърнах обвинение за нанасяне на телесна повреда в благоприличен случай на самоотбрана. Така наречената жертва имаше собствена история на насилник, която обвинението, свидетелите на защитата, включително и бившата му съпруга, с готовност разказаха при кръстосания разпит. Нанесох съкрушителния удар, като го повиках отново на свидетелската скамейка и го поведох през разпит, който го прекатури през ръба. Той загуби самообладание и ме заплаши, каза, че би искал да се срещнем на улицата само двамата.

– Ще заявите ли тогава, че съм ви нападнал, както направихте и в този случай? – попитах.

Прокурорът имаше възражение, което съдията прие. Но това бе всичко. Съдията го знаеше. Прокурорът го знаеше. Всички в съдебната зала го знаеха. Чух „невиновен“ след по-малко от половин час обсъждане на съдебните заседатели. Не беше най-бързата ми присъда, но беше близо.

В адвокатските среди съществува свещен дълг оправдателната присъда да се отбелязва така, както играчите на голф празнуват директно попадение в дупката в клуба. А именно – питиета за всички. Моето празненство се състоя в „Секвоя“ на Втора улица, само на няколко пресечки от общинския център, където имаше цели три съдебни зали, от които можех да поканя празнуващи. „Секвоя“ не беше кънтри клуб, но беше удобен. Празненството – което означаваше безплатен бар – започна рано и приключи късно, а когато Мойра, обилно татуираната барманка, която водеше сметката, ми показа загубите, да кажем, че източих от кредитната си карта повече пари, отколкото щях да видя от клиента, когото току-що бях освободил.

Бях паркирал на „Бродуей“. Седнах зад волана, завих наляво от паркинга, след това още веднъж, за да се върна на Втора улица. Светофарите бяха на моя страна и поех по улицата и влязох в тунела, който минаваше под Банкър Хил. Бях по средата му, когато видях зад мен полицейска патрулка. Дадох мигач и преминах в дясната лента, за да я пусна да мине. Но патрулката също се престрои и се намести на два метра зад мен. Тогава схванах картинката. Искаше да спра.

Изчаках да изляза от тунела и завих надясно по „Фигероа“. Спрях, угасих двигателя и свалих прозореца. В страничното огледало на линкълна видях униформен полицай, който се приближаваше към вратата ми. В патрулката зад него не виждах никой друг. Полицаят, който се приближаваше към мен, работеше сам.

– Може ли книжката, талона на колата и застраховката, господине? – попита той.

Обърнах се и го погледнах. На значката му пишеше „Милтън“.

– Разбира се, полицай Милтън – казах. – Но може ли да попитам защо ме спряхте? Сигурен съм, че не съм карал с превишена скорост и всички светофари светеха зелено.

– Книжката – повтори Милтън. – Талон. Застраховка.

– Е, предполагам, че по-късно ще ми кажете. Книжката ми е във вътрешния джоб на сакото. Другите неща са в жабката. Кое искате най-напред?

– Да започнем с книжката.

– Няма проблем.

Извадих портфейла си и измъкнах книжката от една от преградите, замислих се над ситуацията и се зачудих дали Милтън не е наблюдавал „Секвоя“ за адвокати, излизащи от моето празненство прекалено пияни, за да шофират. Обикаляха слухове, че патрулиращите ченгета правят това, когато се празнува оправдателна присъда, и прибират адвокати по най-разнообразни нарушения на закона за движение по пътищата.

Подадох на Милтън книжката си и посегнах към жабката. Скоро полицаят получи всичко, което бе поискал.

– Сега ще ми кажете ли защо е всичко това? – попитах. – Сигурен съм, че не съм...

– Излезте от колата, господине – каза Милтън.

– О, я стига, човече. Наистина ли?

– Моля, излезте от колата.

– Както кажете.

Отворих със замах вратата и агресивно принудих Милтън да отстъпи назад, за да сляза.

– За ваша информация – казах, – прекарах последните четири часа в „Секвоя“, но не съм близнал ­алкохол. Не съм пил повече от пет години.

– Браво на вас. Моля, отидете зад превозното средство.

– Погрижете се камерата на колата ви да е включена, защото ще берете голям срам.

Минах покрай него, отидох зад линкълна и застанах в светлината на фаровете на патрулката.

– Искате ли да вървя по права линия? – попитах. – Да броя на обратно, да си докосна носа с пръст, какво? Адвокат съм. Познавам всички игрички и това тук са пълни глупости.

Милтън ме последва и застана до задницата на колата. Беше висок и слаб, бял, спретнато подстриган. Видях знака на градската полиция на рамото му и четири нашивки на дългите му ръкави. Знаех, че дават по една за всеки пет години служба. Той беше ветеран, откъдето и да го погледнеш.

– Разбирате ли защо ви спрях, господине? – каза той. – Колата ви няма регистрационна табела.

Сведох поглед към линкълна. Нямаше регистрационна табела.

– По дяволите – изругах. – Ъ... това е някаква шега. Празнувахме, спечелих дело днес и клиентът ми бе пуснат. На табелата пише „ОПРАВДАН“ и някое от момчетата сигурно е сметнало, че ще е много забавно да ми я открадне.

Опитах се да си спомня кой си бе тръгнал от „Секвоя“ преди мен и кой би сметнал това за смешно. Дейли, Милс, Бернардо... можеше да е всеки.

– Проверете в багажника, може да е вътре.

– Не, ще им трябва ключ, за да я сложат в багажника – казах. – Ще се обадя по телефона, за да видя дали..

– Господине, няма да се обаждате на никого, докато не приключим тук.

– Това са глупости. Познавам закона. Не съм арестуван, мога да се обадя.

Млъкнах, за да видя дали Милтън няма да ме предизвика с още нещо. Забелязах камерата на гърдите му.

– Телефонът ми е в колата – обясних.

Тръгнах обратно към отворената врата.

– Господине, веднага спрете – нареди Милтън зад мен.

Обърнах се.

– Какво?

Той щракна фенерче и насочи лъча към земята зад колата.

– Това кръв ли е?

Отстъпих и погледнах напукания асфалт. Фенерчето на полицая беше насочено към петно течност под калника на колата ми. Бе тъмнокафяво в центъра и почти прозрачно по краищата.

– Не знам – казах. – Но каквото и да е, то вече е било там. Аз...

Докато произнасях това, и двамата видяхме от калника да потича капка и да пада върху асфалта.

– Господине, отворете багажника, моля – нареди Милтън и прибра фенерчето в калъф на колана си.

През ума ми препускаха най-разнообразни въпроси, като се започнеше с това какво има в багажника и се завършеше с мисълта дали Милтън има достатъчно основания да го отвори, ако откажа.

Още една капка от това, което вече смятах, че е някаква телесна течност, падна върху асфалта.

– Напишете ми акт за табелата, полицай Милтън – казах. – Но няма да отворя багажника.

– Господине, тогава ще ви арестувам – отвърна Милтън. – Поставете ръцете си върху багажника.

– Арест? За какво? Аз не съм...

Милтън се приближи към мен, сграбчи ме и ме обърна към колата. Стовари цялото си тегло върху мен и ме преви на две върху багажника.

– Хей! Не можете...

Едната ми ръка бе грубо издърпана зад гърба и той ми щракна белезници. След това ме сграбчи за яката на ризата и сакото и ме издърпа от колата.

– Арестуван сте.

– За какво? – попитах. – Не можете просто...

– Заради вашата и моята безопасност ще ви кача отзад в патрулката.

Сграбчи ме за лакътя, завъртя ме пак и ме поведе към задната врата на колата си. Сложи ръка върху главата ми и ме бутна на покритата с изкуствена кожа седалка отзад. След това се наведе и ми закопча колана.

– Знаете, че не можете да отворите багажника – казах. – Нямате достатъчно основание. Не знаете дали това е кръв и дали идва от колата. Може да съм минал през нещо.

Милтън се отдръпна от колата, погледна ме и каза:

– Извънредни обстоятелства. Някой там вътре може да се нуждае от помощ.

Затръшна вратата. Видях го, че се върна при линкълна ми и започна да оглежда багажника за някакъв отключващ механизъм. Не намери, отиде до вратата, отвори я и взе ключовете.

Използва ключодържателя, за да отвори багажника, като стоеше настрани, в случай че отвътре изскочи някой и започне да стреля. Капакът се повдигна и вътрешната лампа се включи. Милтън ѝ помогна с фенерчето. Тръгна от ляво на дясно, като пристъпваше странично и не отместваше очи и светлинния лъч от съдържанието на багажника. От мястото си в патрулката не можех да видя какво има вътре, но от начина, по който Милтън се движеше и се привеждаше, за да погледне по-добре, разбрах, че там има нещо.

Милтън извърна глава към радиостанцията на рамото си и отправи повикване. Вероятно за подкрепление. Вероятно за екип от отдел „Убийства“. Нямаше нужда да поглеждам в багажника, за да знам, че е намерил труп.

2.

Неделя, 1 декември

Едгар Кесада седна до мен на масата в дневната, докато дочитах последната страница от протокола от процеса му. Беше ме помолил да прегледам делото като услуга, като се надяваше, че вътре има нещо, което ще му помогне в тази ситуация. Намирахме се в модула с висока сигурност на мястото за изтърпяване на наказания Двете кули в центъра на Лос Анджелис. Тук под специална закрила бяха задържаните, които изчакваха съдебните си дела или, като в случая с Кесада, присъда в щатски затвор. Беше първата неделна вечер на декември и в затвора беше студено. Кесада носеше дълги бели долни гащи под синия си гащеризон, а ръкавите му бяха пуснати до китките.

Кесада се намираше в позната обстановка. И преди бе минавал по този път и имаше татуировки, с които да го докаже. Беше трето поколение член на бандата Бялата ограда от Бойл Хайтс с множество мастилени доказателства за вярност към нея и мексиканската мафия, а това бе най-голямата и най-влиятелната банда в калифорнийската система от затвори и арести.

Според документите, които четях, Кесада бил шофьор на кола, в която се намирали двама члена на Бялата ограда, стреляли по витрините на бакалия, чийто собственик бе изостанал с две седмици с рекета, който бандата прибирала от него в продължение на почти двайсет и пет години. Стрелците се бяха целили високо, нападението било замислено като предупреждение. Но рикоширал куршум уцелил в главата внучката на собственика, която била клекнала зад щанда. Името ѝ било Марисол Серано. Умряла на място, според прокурорските свидетелства, които четях.

Нито един очевидец на престъплението не можеше да идентифицира стрелците. Това би било смъртоносна демонстрация на храброст. Но уличните камери бяха уловили регистрационния номер на колата беглец. Той бил на автомобил, откраднат от дългосрочен паркинг близо до разпределителната гара. А пък камерите там бяха заснели крадеца: Едгар Кесада. Процесът му бе траял само четири дни и той бе осъден за съучастие в предумишлено убийство. Щяха да му прочетат присъдата след седмица и го очакваха минимум петнайсет години затвор, а вероятно и много повече. И всичко това само защото бе седял зад волана по време на предупредителна акция, превърнала се в убийство.

– Е? – попита Кесада, когато затворих и последната страница.

– Виж, Едгар – казах. – Мисля, че си прецакан.

– Човече, не ми говори така. Нищо ли няма? Съвсем нищо?

– Винаги има какво да се направи. Но вероятността е малка, Едгар. Мисля, че имаш повече от достатъчно за протест срещу НЗ, но...

– Какво е това?

– Неефективна защита. Адвокатът ти си е чоплил носа по време на целия процес. Оставил е възражение след възражение без последствия. Позволил е на прокурора... ето тук, виждаш ли тази страница?

Върнах се на лист, чийто ъгъл бях прегънал.

– Тук съдията казва: „Ще възразите ли, господин Сегуин, или аз да продължа да го правя вместо вас?“. Това не е добра процесуална работа, Едгар, и може би имаш шанс да го докажеш, но ето как стоят нещата: в най-добрия случай протестът ти ще мине и делото ще се гледа повторно, но това не променя доказателствата. Те си остават същите и следващият състав от съдебни заседатели също ще те признае за виновен, дори да имаш нов адвокат, който знае как да държи прокурора в законовата рамка.

Кесада поклати глава. Не ми беше клиент, затова не познавах всички подробности от живота му, но беше на около трийсет и пет и му предстояха доста тежки изпитания.

– Колко присъди имаш? – попитах.

– Две – каза той.

– Криминални престъпления?

Той кимна, а аз нямаше какво друго да кажа. Първоначалната ми преценка си оставаше в сила. Беше прецакан. Вероятно щеше да лежи до живот. Освен ако...

– Знаеш защо си тук, в отделението със строг режим, а не в модула за банди, нали? – попитах. – Всеки момент ще те извадят оттук, ще те вкарат в стая и ще ти зададат големия въпрос. Кой беше в колата при теб в онзи ден?

Посочих дебелата папка.

– Тук няма нищо, което да ти помогне – казах. – Остава ти единствено да се споразумееш за присъдата, като назовеш имена.

Прошепнах последната част от изречението. Но Кесада не отговори толкова тихо.

– Това са глупости! – извика той.

Погледнах към огледалото, което ни отделяше от контролния център горе, макар да знаех, че не мога да видя нищо през него. След това се обърнах към Кесада и видях, че вените на врата му започват да пулсират – беше очевидно дори под мастилената огърлица от надгробни камъни по него.

– Успокой се, Едгар – казах. – Каза ми да прегледам делото ти и това и правя. Не съм ти адвокат. Наистина трябва да говориш с него за...

– Не мога да се обърна към него – отвърна Кесада. – Холър, нищо не разбираш!

Взрях се в него и най-накрая разбрах. Адвокатът му се контролираше от същите хора, които трябваше да издаде: Бялата ограда. Ако се обърнеше към него, почти със сигурност щеше да последва организирана от мексиканската мафия наказателна акция срещу доносника, независимо дали се намира в отделение със строг режим, или не. Говореше се, че Ла Еме, както бе известна тя, може да стигне до всеки затворник в Калифорния.

Звънецът буквално ме спаси. Чу се сигналът, оповестяващ, че остават пет минути до времето за лягане. Кесада се пресегна през масата и грабна грубо документите си. Беше приключил с мен. Стана, докато все още подреждаше листовете в прилежна купчина. Без да ми благодари или да ме напсува, пое към килията си.

И аз поех към моята.