Тирани в сенките

Пролог

Кралство Калинга

Индийски субконтинент

261 г. пр. Хр.

Въздухът вонеше на пушек и изгоряла плът. Основният лагер на армията беше разположен от другата страна на разрушения град. Единственият шум идваше от конете на императорската гвардия, които неспирно тътреха копита, и от плющенето на кралския лъвски щандарт под пристъпите на вятъра.

– Колко са мъртвите? – попита маурийският император Ашока Грозни своя върховен генерал Катар, яхнал жребец с цвят на слонова кост, който контрастираше с яркобелия боен кон на Ашока.

– Славна победа, ваше величество – отговори Катар. – През целия поход изгубихме само десет хиляди души.

В продължение на седмица Ашока яздеше из земите, които бе завоювал, и не виждаше нищо друго освен смърт и разрушение. Сега, когато стигнаха върха на покрития с гъста гора хълм, извисяващ се над развалините на Тосали, столицата на Калинга, най-накрая видя действителните размери на своята война за смазване на последното кралство на субконтинента, което отказваше да се преклони пред неговата власт. Градът беше опожарен, а полетата осеяни с трупове, разхвърляни докъдето виждат очите.

Десетте хиляди жертви в неговата армия означаваха, че един от всеки седем войници е бил убит или ранен в битка. Въпреки смайващите числа това все още беше най-могъщата сила на юг от Хималаите, а възможно и в цял свят. Никоя армия не можеше да устои срещу него. Но сега това не го интересуваше.

Ашока загърби огромната сцена на сечта и се вторачи в своя генерал.

– Имах предвид колко сме избили ние.

Катар се усмихна, жесток и неразкаян за дивашкото унищожение, на което бе подложил един горд народ.

– Моите офицери докладваха, че сме изтрили от лицето на земята сто хиляди калингански войници. Никой не беше пожален. При плячкосването след битките бяха убити или депортирани същият брой цивилни. Дадохме урок на света. Никой вече няма да посмее да ни се противи.

Ашока не отговори на неговата усмивка. Вместо гордост заради триумфа изпитваше дълбок срам, който от дни го разяждаше. Не желаейки да станат негови поданици, гражданите на Калинга се бяха сражавали до последните мъж, жена и дете. Беше чул разкази как цели села се самоубивали, за да не бъдат подложени на насилие от вилнеещата му армия.

Сега империята му се простираше от Персия до делтата на Ганг. Предполагаше се това пътуване да бъде оглед на неговото единствено по рода си постижение. Ала се бе превърнало в пътешествие на позора, свидетелство за неговата злина и променяше рязко гледната му точка за света. Ашока знаеше, че не може да позволи това да се запомни като неговото постоянно наследство.

Заслужаваше своето име Ашока Грозни. За да укрепи императорската си власт, беше вършил отвратителни неща. Уби деветдесет и девет от стоте си полубратя, запазвайки живота само на по-малкия Вит, своя най-доверен съветник. Построи затвор, известен като „Преизподнята на Ашока“, където враговете му понасяха всички възможни мъчения. Нито един затворник не беше излязъл жив оттам.

Но всичко това бледнееше пред страданията, които беше видял по време на пътуването тази седмица. Тези хора не бяха предатели и престъпници. Мъртвите и прокудените от Калинга бяха величави войници, които се сражаваха за своята родина и за невинните граждани, чието единствено желание беше да живеят в мир.

Днес Вит и неговата армия трябваше да се срещнат с Ашока в столицата на Калинга, за да му донесат новини за останалата част от страната. Но онова, което беше видял дотук, се оказа достатъчно, за да го откаже от по-нататъшни завоевания и да се съсредоточи върху подобряването на живота на своите поданици.

В гората зашумоляха листа и телохранителите му извадиха мечовете си. Ашока се обърна и видя мръсна млада жена в парцаливи дрехи да излиза от края на гората. По бузите ѝ се стичаха сълзи при вида на изтреблението, на което е бил подложен народът ѝ. Тя се обърна и видя императора и неговите хора. Тръгна към тях, куцайки.

– Убий този паразит – нареди небрежно Катар на един от телохранителите. Мъжът вдигна меча си и понечи да се впусне в галоп срещу жената.

– Приберете оръжията! – нареди Ашока. – Веднага!

Мъжете се подчиниха на мига и пъхнаха мечовете обратно в ножниците.

Катар погледна императора с присвити очи.

– Ваше величество?

– Никой няма да нарани тази жена.

Тя спря със залитане пред него без признаци на страх. Ашока виждаше само тъга и предизвикателство в нейното изражение. Жената хвърли поглед на кралския лъв на неговия щандарт и след това се вторачи в него.

– Ти ли си император Ашока Грозни? Ти ли си палачът, който причини това на моя народ? – И посочи със слаба, трепереща ръка към опустошението пред тях.

– Как смееш да се обръщаш с такова неуважение към негово величество императора? – изрева Катар. – Ще платиш...

Ашока вдигна ръка и погледна генерала.

– Млъкни. Искам да чуя какво ще каже. – След това се обърна отново към жената. – Да, аз съм Ашока. От града ли си?

Тя кимна.

– Тосали беше моят дом.

– Сама ли си?

– Би трябвало да знаеш. В сражението твоите войници убиха моя баща, моя съпруг и тримата ми братя.

Катар кресна:

– Не бяха убити! Умряха, защото отказаха нашето милостиво предложение да се предадат и да станат поданици на Маурийската империя! Те не бяха нещо повече от жалки паразити, които трябваше да бъдат изтрити от лицето на...

– Достатъчно! – Ашока слезе от коня за изненада на телохранителите, които веднага заобиколиха него и жената, а той закрачи към нея.

Хвана я за ръката.

– Не ти ли останаха някакви роднини?

Тя поклати глава.

– Единственият ми син умря от болест, а сестрите и двете ми дъщери бяха поругани, преди да бъдат откарани в робство. Избягах в гората, защото се надявах да намеря още роднини, но там няма никого. Аз съм единствената оцеляла. – Жената се свлече на колене и прегърна краката на императора. – Моля те, убий ме!

– Защо да го правя? Не си заплаха нито за мен, нито за моите хора.

– Ти ми отне всичко. Не ми е останало нищо, за което да живея. Ако първо не умра от глад, ще споделя съдбата на другите жени.

– Давам ти дума като върховен владетел на Маурийската империя, че повече няма...

Преди Ашока да се доизкаже, Катар извади меча. Виждайки с ъгълчето на очите си проблясването на стоманата, императорът отскочи назад, а генералът преряза врата на жената. От устата ѝ с гъргорене бликна кръв, докато умираше, на лицето ѝ се изписа спокойствие и облекчение.

Ашока почувства топла струйка течност отпред на шията си. Докосна мястото и напипа срез в кожата. Дръпна ръката си и видя пръстите си покрити с алена кръв. Раната не беше дълбока, но фактът, че изобщо беше там, направо го шокира. Ако не се беше отдръпнал толкова бързо, щеше да бъде убит от същия удар, който обезглави жената.

Мечът на генерала още беше насочен срещу неговите гърди. Телохранителите на Ашока вече бяха извадили своите мечове, готови да го защитят, но виждаха, че и най-лекото движение щеше да обрече техния любим император на смърт.

– Катар! Замалко не ме обезглави!

Генералът се усмихна и сви рамене.

– Подцених рефлексите на ваше величество.

– Нима искаш да кажеш, че си се опитал да убиеш и двама ни?

– Тя не беше грозна, но има още много като нея. А вие, от друга страна... – Катар поклати глава. – Видях как тази война ви промени. Вече не се стремите към величието на империята. Вече не сте силен както преди.

Един от телохранителите пристъпи напред, но Катар притисна върха на меча си в гърдите на Ашока, за да го спре.

– Ако някой от вас се приближи, ще го пронижа!

– Направиш ли го – каза Ашока, – ще умреш, преди още да съм паднал на земята.

– Вероятно, но тогава ще стана герой за империята.

Ашока чу тропота на копита, идващ откъм гората. Това сигурно беше брат му Вит със своите стрелци. Ако успееше да забави Катар още малко, хората на Вит щяха да го убият, преди да успее да помръдне меча си.

– Не видя ли, че завоюването е безсмислена работа? – попита Ашока. – Какво значение има придобиването на нови земи, ако не подобрим живота на нашите поданици?

– Не, защото завоеванието е гаранция, че нашите имена ще се помнят през идните векове – избълва Катар с очи, подивели от властта, която имаше в момента. – Александър Велики събра най-добрата армия в историята, никога не е бил побеждаван в битка и е управлявал най-голямата империя на земята. Хората ще споменават името му, докато свят светува.

Ашока кимна сериозно.

– И е умрял на трийсет и три, а империята му бе разпокъсана в поредица от граждански войни. Не виждаш ли, че има и друг начин?

– Този будизъм, за който говореше? – изстреля Катар. – Чиста загуба на време. С нашите армии щеше да постигнеш по-големи завоевания дори от Александър. Можеше да управляваш целия познат свят. Няма да ти позволя да захвърлиш тази възможност. При моето управление Маурия ще познае величието. Ще ме наричат Катар Великолепни. Историята ще помни моето име и ще ме почита повече от Александър.

Ашока огледа своите верни телохранители. Те нямаше да позволят на Катар да се измъкне.

– Какво те кара да мислиш, че ще живееш толкова дълго? – попита Ашока спокойно.

Вместо да отговори, Катар се усмихна. Конниците излязоха от гората, но те не бяха хора на Вит. Това бяха най-верните войници на Катар, два пъти повече от телохранителите на императора. Те заобиколиха хората на Ашока, които се оказаха малцинство.

– Не сторих това заради моментно хрумване – продължи Катар. – Планирам го от седмици, търсейки подходящото място, където да нападна теб и хората ти. Когато се върна с твоя труп, ще разкажа как разбунтували се калингски предатели са те посекли. Към кого другиго биха се обърнали хората освен към твоя доверен генерал, който постигна тази голяма, макар и трагична победа за империята?

– Брат ми ще отмъсти за мен.

– Ще се опита, но е слаб като теб. Щом мога да победя теб, той няма да ми се опре.

Катар се обърна към един от своите войници, когото Ашока разпозна като висш кавалерийски офицер.

– Намери ли ги? – попита Катар.

Офицерът кимна и свали чантата от рамото си. Извади един ръкопис и го вдигна над главата си, така че всички да го видят.

– И деветте – обяви офицерът.

Хлад полази Ашока, щом видя един от деветте свещени Ръкописа на познанието, в които бе събрано на едно място познанието на най-големите умове в неговата империя. Фактът, че ръкописите бяха тук, означаваше, че Библиотекарят е мъртъв и сега Катар има всичко, за да управлява с абсолютна власт.

Генералът се обърна отново към Ашока и се усмихна.

– Може би сега ще осъзнаеш, че преди малко нарочно не те улучих, за да дам възможност на хората ми да пристигнат. Държах те жив, докато се уверя, че ръкописите са в моите ръце. Сега вече не си нужен. Династията ти свършва тук и сега.

Катар вдигна меча си, за да нанесе смъртоносен удар, а войниците му се понесоха в галоп към императорските телохранители.

Ашока обаче нямаше намерение да се предаде така лесно. Той приклекна и се завъртя настрани, докато мечът се спускаше и го улучи в рамото. Кожената броня пое част от силата на удара, но въпреки това острието се заби дълбоко в мускула.

Без да обръща внимание на болката, той хукна да бяга, но Катар имаше предимство във височината и скоростта благодарение на коня си. Генералът дръпна меча си назад, за да замахне отново, а от очите му струеше маниакална кръвожадност.

Сред звъна на удрящи се мечове, конско пръхтене и виковете на умиращи и ранени войници, Ашока чу отличителния звук на носеща се във въздуха стрела. Тя улучи ръката на Катар и той извика, изпускайки меча.

С гневно лице измъкна стрелата от дланта си и погледна натам, откъдето беше долетяла. Ашока също се обърна и видя Вит и мъжете му да се носят към тях, а от лъковете им излитаха стрели. Четвърт от хората на Катар беше повалени с първия залп.

Когато разбра, че поражението му е неизбежно, Катар завъртя коня си и препусна към кавалерийския офицер, който държеше чантата. Грабна я от него и извика:

– Погрижи се никой да не ме последва! – След това удари коня с камшик и изчезна в гората.

Ашока нямаше да му позволи да се измъкне така лесно. Не и с Ръкописите на познанието. Докато бяха у Катар, той щеше да представлява сериозна опасност за плановете на императора да открие нова ера пред страната си.

Ашока скочи на своя кон и изтегли меча със здравата си ръка. Въпреки виковете на Вит да се върне, за да е в безопасност, той последва предателя.

Катар беше по-добър боец, но Ашока го превъзхождаше в ездата. Вместо да поеме по открития път през гората, където би могъл да се възползва от скоростта на коня си, за да избяга, генералът лъкатушеше през гъсталака в опит да се скрие от възможни преследвачи.

Ашока не се остави да бъде излъган. Докато яздеше, виждаше следата на Катар от счупени клонки и стъпкани шубраци, и търсеше преки пътища, за да успее да го настигне.

Най-накрая съзря сребърните закопчалки на Катаровата броня да проблясват от време на време в далечината. Препусна отстрани успоредно на своя враг, като непрекъснато се приближаваше към него.

Катар осъзна, че някой го е проследил, и извади кинжала си. В отчаянието си го запрати по Ашока, но той се заби в дърво, което се оказа между тях.

Императорът видя открилата се възможност и смушка коня си по тясна пътека между дърветата успоредно на Катар. Вдигна меча и замахна с все сила.

Ала разсече само въздух.

Катар беше скочил от коня, за да избегне удара, но се блъсна в дърво. Ударът го отхвърли назад и той падна на земята. Ръкописите се търкулнаха от чантата и се пръснаха между дърветата.

Ашока обърна коня и слезе от него, протегнал меча напред, докато се приближаваше към застаналия на колене генерал, който трепереше от болка.

Императорът знаеше, че това е преструвка. Заобиколи го, докато не се озова зад него, и опря върха на меча във врата му.

– Пусни ножа на земята.

Катар престана да трепери и се изсмя. Ножът, който стискаше със здравата си ръка, тупна на земята.

– А сега се изправи.

Катар стана и се обърна.

– Няма да ме убиеш – каза той със зла усмивка.

– Защо?

– Заради оная будистка вяра, в която искаш да обърнеш цялата страна. Тя не позволява убийството. Знам това. От седмици само това слушам. От теб.

– Прав си – отговори Ашока. – Мислех да наредя всички мои поданици да следват будисткия начин на живот. Твоето предателство потвърждава, че решението ми е правилно. Убийството само води до още убийства. Ако беше станало така, както ти искаш, твоето управление щеше да се основава на страх и смърт.

– Знаеш, че това е единственият начин да създадеш династия.

Ашока поклати глава.

– Има и друг. Докато аз съм жив, ще вървим по нов път.

Чу се тропот на галопиращ кон и Ашока видя, че Вит, добър следотърсач, е проследил дирите им. Той дръпна юздите и конят се закова до тях.

– Добре ли си, братко? – попита Вит.

Ашока кимна.

– Нямаше да съм, ако не беше дошъл навреме. Събери ръкописите.

Вид скочи от коня и започна да събира пергаментите и да ги пъха обратно в чантата.

– Този боклук трябва да е убил Библиотекаря, за да ги вземе – каза Вит. – Кой ще бъде новият? Кажи ми и аз ще му ги занеса. – Той се приближи с всички ръкописи, прибрани на сигурно място в чантата.

– Няма да избера нов библиотекар. Катар доказа, че е твърде опасно да бъдат съхранявани всички на едно място. Вит, искам да намериш деветима мъже, обикновени хора, които са се проявили като добри и верни. На всеки от тях ще бъде възложено да съхранява един от Ръкописите на познанието, за да не може никой да ги използва за завладяването на света.

– Ще бъде изпълнено – отговори Вит. След това погледна Катар с презрение. – А този какво ще го правим?

Ашока пристъпи и опря меча във врата му.

– Моят първа заповед през новия век ще бъде името на този предател да бъде изтрито от всички ръкописи и надписи. Ако някой го произнесе на глас, да бъде прогонен от страната. – Той изгледа Катар със съжаление. – В края на този земеделски сезон никой вече няма да помни твоето име. То завинаги ще бъде изтрито от историята. Все едно никога не си съществувал.

За първи път днес самодоволното изражение на Катар помръкна, преди да направи половинчат опит отново да се перчи.

– Да, но аз все още съществувам. Моите последователи са много, а войниците са ми верни. Те ще се вдигнат срещу теб и ще ме спасят от твоя затвор.

– Не, няма. – Ашока вдигна меча.

Генералът зяпна насреща му. Това беше единственият път, в който показа страх.

– А следването на Буда и неговия начин на живот? Той не позволява убийството!

– Прав си – отговори Ашока. – От сега нататък ще заповядам никое живо същество, човек или животно, да не бъде убивано за наказание или жертвоприношение. От сега нататък ще бъде моя отговорност и задължение ти, безименният, да си последен.

След тези думи нанесе удара.

1.Арабско море

В наши дни,

осемнайсет месеца по-рано

– Не казвай на никого – прошепна Адам Карлтън, като погледна през рамо, за да се увери, че никой не подслушва. – От мен не се очаква да те водя долу.

Лайла Даван знаеше, че драматичният му жест е само театър. Бяха сами в разкошния заден салон на самолета с неговите маси от махагон и дивани, тапицирани с релефна кожа на „Гучи“. Макар че двуетажният „Еърбъс А 380“ беше огромен, обзаведен като пътнически самолет и можеше да побере повече от осемстотин души, в този имаше по-малко от сто пасажери. Повечето бяха в луксозните барове в предната част и се наслаждаваха на леещото се безплатно шампанско и хапки със скъп хайвер.

Лайла все още не знаеше защо се оказа сред малкото щастливци, поканени в частния самолет на Зейвиър Карлтън, но прие, защото това беше преживяване, което се предлага веднъж в живота. Почти съжали за това обаче, защото ѝ се наложи да отблъсква авансите на един от синовете на милиардера. Но все пак предложението му беше интригуващо.

– Искате да слезем в багажното? – попита тя.

Карлтън кимна, допи стогодишния скоч, наведе се по-близо към нея и замърка със своя британски акцент:

– Виждали ли сте някога „Бугати Широн“?

От вонята на алкохол в дъха му Лайла едва не повърна. Тя поклати глава.

– Най-бързата кола в света – продължи Карлтън. – Струваше три милиона долара още преди да добавя обкова от чисто злато. Взех я от Лондон, за да видя какво мога да постигна по пустинните пътища. Очевидно няма как да ви повозя, но може да поседите вътре. Кожата е най-меката, до която някога сте се докосвали.

Тя успя да не забели очи. Изобщо не се интересуваше от коли и постоянното му фукане започваше да ѝ лази по нервите. Но пък не знаеше кога друг път ще ѝ се удаде да разгледа багажното на един А 380. Т? ?????? ???? ????? ? ?????? ?? ?????????? ???? ?????? ?? ?????????? ??????? ???????? ? ???? ? ??? ????, ??????????. ?????? ????????? ? ???????? ????? ?? ??? ???? ???? ?? ?????? ????? ?? ?????? ??? ???????? ?? ???????????. ???????????? ? ????????? ?????? ?? ???????, ?? ?? ? ???? ? ???? ?????.

? ???? ? ????? ??????????? ??????????? ? ???? ?????. ? ???? ?? ????? ?? ?????????? ????? ???? ???? ?????? ?? ? ?????.

?? ?? ?? ?????? ?? ?? ????????, ??? ??????? ?? ????? ????. ???? ????? ? ?????????? ?? ??? ?????. ?? ???? ??-?????? ?? ???? ? ?????? ??я самата беше пилот с повече от шестстотин часа нальот на двумоторни витлови самолети у дома в Сан Хосе, Калифорния. Затова слизането в багажния отсек за нея беше като да получи билет за достъп зад кулисите на „Дисниленд“. Единственото ѝ колебание идваше от мисълта, че ще е сама с този идиот.

– Това е много изкусително предложение – каза Лайла. – Може би някои от останалите гости също биха желали да я видят.

Не че не можеше да го отблъсне, ако започне да пуска ръце. Беше нисък и определено не във форма. Тя беше по-висока от него и можеше да изхвърли деветдесет килограма благодарение на тренировките по кросфит1. По-големият проблем беше, че той щеше да се обиди, а това щеше да провали всякакви бъдещи договори с компанията на баща му.

Подобно на останалите пътници, поканени на борда за това екстравагантно събитие, Лайла беше мениджър в компютърна компания, която отиваше в Дубай на търговския панаир „Техника на бъдещето“. Като главен технолог на „Сингулар Солушънс“, тя отиваше на панаира, за да продава иновативния фирмен софтуер, който разпознаваше какво искат клиентите по света. Засега бяха подписали договори на стойност петдесет милиона долара, но огромната медийна корпорация на Карлтън „Новини без граници“ можеше да удвои това число с едно драсване на химикалката.

Когато Лайла предложи да вземат и други хора с тях, Карлтън се смръщи и се облегна.

– Щом не искате да видите колата ми, просто кажете – изсъска той.

– Всъщност искам – отговори тя с усмивка. Стана и изпъна полата на черната си коктейлна рокля. – Бързо, преди някой да разбере, че ще имам личен екскурзовод!

Карлтън се усмихна и почти скочи на крака.

– Обещавам ви, че няма да съжалявате. „Широн“ е красив почти колкото вас.

– Водете ме!

Заведе я до малък асансьор, двамата се пъхнаха вътре, а докато се спускаха, Карлтън се усмихваше с лице, обърнато нагоре към нейното.

– Американка ли сте? – попита той.

– Родена и израснала в Калифорния. Родителите ми са от Ню Делхи.

– Бил съм много пъти в Индия. Баща ми има вила в околностите на Мумбай.

– Не успях да му благодаря за поканата да участвам в това събитие.

– За съжаление не можа да дойде. Трябваше да замине по спешен въпрос за Дубай.

Вратите на асансьора се отвориха и Карлтън я съпроводи до малкото преддверие на багажното, преди да я въведе през вратата в главния товарен отсек. Закова се на място пред гледката, която се откри пред него.

Огромното багажно отделение беше напълно празно.

Той изхриптя няколко пъти, после се разкрещя:

– Къде ми е колата? Снощи, преди да излетим от Лондон, видях как я натовариха на самолета! Когато разбера кой...

Внезапно самолетът се гмурна надолу, запращайки и двамата към тавана. Зареяха се на три метра над пода, размахвайки крайници. После машината рязко смени курса и ги стовари на пода.

Лайла се приземи на гладка метална повърхност, но Карлтън не извади такъв късмет. Главата му се блъсна в гол метален стълб, който трябваше да държи колата му притисната към пода.

Тя се изправи и се втурна към него. Около главата му се образуваше локва кръв. Беше в безсъзнание, но дишаше.

След трескаво претърсване на преддверието Лайла намери няколко кърпи и ги занесе обратно в багажното. Повдигна главата на Карлтън с две от тях, преди да притисне третата към раната.

Нямаше смисъл да вика за помощ. Багажното отделение беше прекалено изолирано, за да може някой да я чуе. Трябваше да го остави сам, за да може да му осигури лекарска помощ.

Втурна се обратно към асансьора и се наложи да чака, както ѝ се стори, цяла вечност той да се върне долу. Изкачването я докара до отчаяние, асансьорът се движеше със скоростта на ледник.

Когато се озова на основната палуба, Лайла спринтира напред през задния салон и прелетя покрай конферентната зала и пиано бара, който беше призрачно тих. Зяпна, когато видя защо: останалите пътници бяха с кислородни маски на лицата си. Всички се бяха свлекли на местата си, а очите им бяха затворени.

Тя се приближи към най-близката жена с ужас. Сложи пръсти на шията ѝ и въздъхна от облекчение, когато усети пулса ѝ. Провери още двама пътници. Макар и в безсъзнание, все пак бяха живи.

Беше на път да изпадне в паника, но ѝ хрумна, че станалото е предизвикано от взривна декомпресия, която можеше да обясни и неочакваното пикиране на самолета.

Почти веднага обаче отхвърли това хрумване. Дори пробойната да беше в горното ниво на фюзелажа, Лайла не само щеше да усети ледения външен въздух, а и да изпадне в безсъзнание секунди след като стигна на главната палуба.

Провери още две помещения и попадна на същата смразяваща картина: всички пътници и членове на екипажа – с маски и в безсъзнание.

Не беше специалист по големи пътнически самолети. Летенето ѝ беше само хоби (всъщност единственото) – възможност да се измъкне от стреса в работата за няколко часа седмично и да се озове там, където служебните имейли не можеха да я стигнат. Дори майка ѝ не можеше да се докопа до нея, за да я мъмри, че още няма съпруг, макар да е вече на трийсет и една.

Наясно беше с всичко, което може да се развали в една двумоторна витлова „Чесна Корсер“, но еърбъсът беше много по-сложен. Вероятно се беше повредило нещо в системата за подаване на кислород при извънредни случаи, но не можеше да си представи какво. Друг въпрос беше защо хората са с кислородни маски, при положение че въздухът в самолета можеше да се диша.

Лайла погледна през прозореца и не видя нищо освен слънцето да грее през разхвърляни тук-там облаци над спокойната вода под тях. И се сети, че през целия полет би трябвало да летят над Арабската пустиня. Сега бяха извън обсега на обикновен мобилен телефон, а вероятността да намери сателитен на борда беше много малка. Трябваше да влезе в кокпита. Ако пилотите бяха свързани със същата кислородна система, може би и те бяха в безсъзнание. Но пък щеше да изпрати по радиостанцията зов за помощ и някой от земята да ѝ помогне. Тя не знаеше как да приземи този самолет, но днес управлението беше толкова автоматизирано, че някой от контролната кула в Дубай можеше да я напътства как да го направи.

Вратата на кокпита се оказа затворена и заключена. Никой не отговори на блъскането ѝ. Отчаяно се опита да я отвори насила, но тя беше обезопасена. След 11.09.2001 г. всички самолети се произвеждаха с по-здрави врати и заключващи механизми, контролирани от пилотите, за да се предотврати проникването на терористи. Тук това означаваше, че ако пилотите са недееспособни, никой не може да проникне вътре. Лайла огледа вратата. Забеляза до нея клавиатура с червена светлина и осъзна, че има начин да влезе. Спомни си, че е чела за код, който стюардесите използват, за да влязат в кокпита при спешен случай, стига пилотите да не са го изключили, както биха направили по време на терористична атака.

Такъв код трябва да се съхранява наблизо, за да може всички стюардеси да имат бърз достъп до него. Лайла зарови между количките за сервиране в предната кухня и намери онова, което търсеше. Лист хартия, залепен за вътрешната част на вратата на шкафа, с шестцифрено число върху него. Арабският текст, изписан над него, беше неразбираем, но това трябваше да е кодът.

Лайла набра числото на клавиатурата и с пиукане индикаторът светна зелено. Обзета от силна радост, тя блъсна вратата да се отвори.

Радостта ѝ мигом се изпари, когато видя пилота свлечен на седалката с малка дупка от куршум в слепоочието.

Вторият пилот обаче беше жив. Тя трепна и инстинктивно вдигна ръце, когато той се обърна и насочи малък пистолет към нея.

– Коя сте вие? – попита.

– Никоя... – заекна тя. – Просто пътничка. Лайла Даван.

– Откъде идвате?

– Бях в багажното с Адам Карлтън, когато самолетът попадна в турбуленция.

– Той къде е?

– Удари си главата. Ранен е тежко.

– Как влязохте тук?

– Кодът за достъп. Беше записан на лист хартия.

Той стана от мястото си.

– Покажете ми.

През цялото време, докато му показваше шкафа и залепения лист от вътрешната страна на вратата, той я държеше под прицел. Откъсна листа от вратата, смачка го и го пъхна в джоба си.

Махна ѝ с пистолета да се връща в кокпита. След като затвори вратата зад гърба си, се върна на мястото си, а нея накара да седне на сгъваемата седалка.

– Сложете си колана – нареди, докато си гледаше часовника.

Лайла изрида от облекчение, че няма да я убие. Съедини с щракване двете половини на колана.

– А сега си сложете маската. – Той посочи тази, която висеше до нея.

Тя веднага се представи всички онези пътници в безсъзнание.

– Защо? – възпротиви се.

Той вдигна пистолета и го насочи към главата ѝ.

– Направете го!

Нямаше избор. Мъртвият капитан беше свидетелство, че помощникът няма да се поколебае да дръпне спусъка.

Лайла нахлузи маската на лицето си, като се опитваше да я сложи колкото може по-хлабаво.

Вторият пилот отново погледна часовника си, а после нея.

– Не, по-стегнато.

Тя неохотно пристегна още каишките. След секунди започна да усеща как главата ѝ олеква. В кислородната система за извънредни случаи сигурно имаше упойващ газ.

– Защо правите това? – провикна се изпод маската, но вторият пилот не ѝ обърна внимание.

Погледна надясно, след това заслони очи с една ръка. Миг по-късно ослепителна светкавица освети кокпита.

Веднага след това вторият пилот бутна напред джойстика. Огромният самолет заби нос и започна да пикира.

Лайла направи опит да се освободи от коланите за безопасност, за да попречи на този маниак да ги убие, но мускулите ѝ бяха като желе. Не усещаше пръстите си, а съзнанието ѝ беше замъглено. Внезапно я обхвана надежда, че това е просто кошмар, че просто сънува.

После погледна през предното стъкло, докато излизаха от облачния слой. Не се виждаше небе, само безкрайният океан.

Снишаваха се и тя нищо не можеше да направи. След това милостиво изгуби съзнание.

2.

Неапол, Италия

В наши дни

Макар че след залез по-голямата част от работниците си бяха отишли у дома, огромната корабостроителница „Морети Нави“ все още бе ярко осветена. Асад Торкан се беше свил до външната ограда в най-отдалечната част на съоръжението. Разузнаването му през предишните две нощи потвърди, че няма камери, с които да се наблюдава периметърът. Неколцината пазачи, които обхождаха територията, се придържаха към предварително определен график, така че го улесняваха в планирането на проникването.

Прехвърли през рамо брезентовата мешка и с лекота се покатери по оградата, предпазвайки се от шиповете на бодливата тел с помощта на дебело кожено заваръчно покривало. Когато се прехвърли, свали покривалото и го напъха под подредените един върху друг контейнери заедно с черния гащеризон, който току-що беше съблякъл. Под него носеше работната униформа на строителен бригадир в „Морети Нави“. Сложи предпазна каска, преметна мешката и се упъти към доковете, все едно идва за смяната си.

Когато се размина с неколцина докери, които го изгледаха с безразличие, разбра, че няма да е трудно до постигне целта си. Беше обучен от иранското Министерство на разузнаването и сигурността като саботьор и проведе успешни операции в Саудитска Арабия, Кувейт и Пакистан, като винаги успяваше да се измъкне, без да го открият.

Заради кафявите очи, черната коса, подчертаната брадичка и телосложението на върлинест бегач често бъркаха Торкан с грък или италианец. Това правеше вписването му в европейските общества по-лесно. Говореше перфектно английски, фарси и арабски, справяше се поносимо с още няколко езика, но италианският не беше сред тях. Всеки, който го видеше в корабостроителницата, щеше да предположи, че е сънародник. Ако някой направеше опит да го заговори, щеше да каже, че е американски подизпълнител, намиращ се тук, за да ръководи строителството на един от многото заложени за изграждане кораби.

Корабостроителницата беше толкова огромна, че минаха двайсет минути, преди да види своята цел в далечината. Беше сравнително малък товарен кораб с дължина 120 метра, на който в момента монтираха последното оборудване за първото му плаване утре. Приличаше на обикновен товарен кораб, като се изключат две характерни разлики: голямата бяла сателитна чиния, монтирана на палубата, и четири спираловидни вятърни турбини, които приличаха на обърната обратно тел за разбиване на яйца. Турбините създаваха допълнителна мощност, когато корабът беше в морето.

Когато наближи, Торкан различи надписа „Колос 5“ на носа. Останалите колоси вече бяха в морето, което ги правеше по-трудно достижими, защото местонахождението им се пазеше строго в тайна. Затова трябваше да извади този от строя, преди да излезе от пристанището. Корабът въобще нямаше вид на колос в сравнение с гигантските круизни кораби и контейнеровози клас „Панамкс“2, строящи се наблизо. Но името му нямаше предвид размера му, а полезния товар вътре.

Когато се озова на стотина метра от него, Торкан спря, за да огледа околността. За разлика от всички други кораби в корабостроителницата „Колос 5“ се охраняваше от специално издигната ограда, много по-трудно преодолима от тази, която защитаваше външния периметър. Пазачите на входа бяха тежко въоръжени с автомати и се държаха като бивши военни, каквито всъщност бяха. В добавка Торкан успя да преброи дузина професионални охранители, които патрулираха по палубата на кораба и по кея. Неговата задача беше да унищожи сателитната антена на „Колос 5“, което щеше да го извади от строя за няколко седмици, докато успеят да монтират нова.

Да се доближи до кораба щеше да си е чисто самоубийство, гарантиран провал, а Торкан въобще нямаше суицидни наклонности. Беше напуснал правителствената служба, за да се радва на доходоносна частна кариера, и имаше намерение да живее колкото може по-дълго. Затова не можеше да става и дума за фронтална атака срещу целта.

Целта му в момента не беше самият „Колос 5“, а товарният кран до него.

Когато стрелата му беше насочена право нагоре, оранжевият кран с четири крака достигаше височината на трийсететажна сграда и приличаше на модернистична скулптура на жираф. Металните въжета на скрипеца, дебели колкото питони, държаха стоманената решетъчна стрела застопорена във вертикално положение, след като товаренето на строителни материали на кораба беше приключило.

Торкан се придвижи така, че кранът да го скрива от кораба. Пазачите на „Колос 5“ можеха да виждат стълбата на крана, но той се надяваше, ако го забележат, да го помислят за пристанищен работник, който проверява нещо.

Когато стигна върха, мина край кабината на краниста и влезе в задната ѝ част, която подслоняваше огромния двигател и скоростите за скрипците от природните стихии. Дръпна ципа на мешката и извади три формовани заряда, заредени с детонатори, действащи дистанционно.

Закачи две от пресовките за кабелите, които контролираха подемника, повдигащ и свалящ стрелата. За да се подсигури, че рухването на крана ще бъде катастрофално, той се промъкна на покрива му. Стоеше приведен, докато закрепваше последния взрив за противотежестта на стрелата, която ѝ осигуряваше стабилност.

Извади пистолет „Зиг Зауер“ от мешката и го пъхна под колана си, зарязвайки празната торба на крана. По времето, когато бомбите се взривят, щеше да е далеч от корабостроителницата.

Спусна се по стълбите. Озова се на земята и тъкмо се готвеше да изчезне сред лабиринта от контейнери, когато двама пристанищни работници го забелязаха. Те се спогледаха, а след това тръгнаха към него.

– Ehi! Tu! – подвикна му единият. – Cosa stai facendo lassu? – Торкан не владееше италиански, но разбра, че мъжът го попита какво е правил на крана.

Изписа объркване на лицето си и се посочи с пръст:

– Me?

Едрият пристанищен докер се изправи пред него.

– Si, tu. Chi sei?

– Съжалявам – отговори Торкан на английски, – но не говоря италиански.

Работникът смръщи лице.

– Питам те кой си? Защо си на крана? Това е моя работа.

– О! Не знаех, че тази вечер още ще се работи по „Колос 5“.

– Не. Няма работа. Тази вечер работя на друг кран.

– Това обяснява всичко.

Двамата мъже заговориха бързо на италиански, след това едрият се обърна отново към Торкан.

– Нищо не обяснява. Кой си ти?

Торкан му се усмихна.

– Работя за корабособствениците. Поискаха да се уверя, че кранът не представлява опасност.

– Опасност?

– Нали разбирате, опасност в кожуха на скрипците. При товаренето е имало известни трудности.

– Опасност? Няма опасност. – Човекът посочи крана и каза нещо на своя придружител. Младият мъж веднага започна да се катери по стълбите.

– Няма нужда от друга проверка. Мога да потвърдя, че сега е напълно безопасен.

– Странно. – Пристанищният работник извади телефона си. – Ще се обадя на управител.

– Няма нужда да го правиш – настоя Торкан. Пъргавият млад мъж вече беше преполовил пътя до горе.

– Има нужда. Не те виждал преди. – Кранистът започна да набира, но Торкан вдигна ръце, за да го спре.

– Чакай! Ще ми докараш неприятности. Нека се обадя на моя началник и ще говориш с него. Той ще ти каже, че имам нужните пълномощия.

Докерът го изгледа със съмнение, но накрая кимна с глава и прибра телефона си.

Като държеше под око мъжа, който се катереше по стълбата, Торкан набра номера. Щом онзи отвори вратата към кожуха на скрипците зад кабината, натисна бутона за обаждане.

Детонаторите на пресовките получиха сигнала от обаждането едновременно. Силен взрив пръсна кожуха и кабината пред него, отнасяйки докера със себе си. Въжетата, които държаха стрелата на крана, се скъсаха мигновено и тя започна да пада към „Колос 5“.

Стрелата беше толкова голяма, че падаше като в забавен кадър. Пазачите на палубата на кораба можеха само да гледат с ужас или да хукнат да спасяват живота си, когато тя се стовари между две от мачтите на ветрогенераторите.

Куката на крана се стовари точно в центъра на сателитната чиния. Тя се пръсна на хиляди отломки, които като дъжд се посипаха по палубата. Внезапният удар откъсна стрелата от нейната основа и останките от решетъчната структура се стовариха върху кея, смачкаха оградата и един нещастен пазач, който не бе успял да избяга навреме. Най-накрая стрелата замря в средата на корабната палуба.

Зави сирена и се чуха викове на хора, които се впуснаха, за да видят дали под отломките няма затиснати хора.

Докерът гледаше удивен внезапното разрушение, което беше убило неговия колега.

– Казах ти, че е опасно – каза Торкан и пусна два куршума в гърдите на мъжа. Той се свлече на земята, а изненаданото изражение на лицето му не можа да изтрие дори смъртта. Толкова много неща се случваха едновременно, че никой нямаше да чуе пистолетните изстрели. Убийствата позволиха на Торкан да се избави от свидетелите на мисията му.

Сред царящите хаос и объркване той изчезна в сенките на контейнерите и успя да използва планирания маршрут за оттегляне през оградата на парцела. Щом се озова на безопасно разстояние от корабостроителницата, крачейки към колата, набра още един номер.

– Да? – веднага вдигна мъжът от другата страна.

– Задачата изпълнена – докладва Торкан. – Корабът е временно изваден от строя.

– Чудесна работа. Това ще забави проекта „Колос“ с две седмици. Кога можеш да бъдеш в Мумбай?

Торкан си погледна часовника. Беше надхвърлил само с минута предполагаемото време за изпълнение на операцията.

– Бордната карта е у мен – отговори той. – Ще пристигна в десет сутринта.

– Добре. Щом пристигнеш, хеликоптер ще те докара до площадката за изстрелване. Не закъснявай.

– Това не зависи от мен.

– На твое място не бих се качил, ако има изгледи полетът да се забави много – предупреди го събеседникът му. – Ако всичко върви по план, утре следобед не би искал да си в някой самолет.