Вода от сърцето ми

1.

Поех през Стилтсвил и Бискайския залив, чиито води проблясваха на лунната светлина. Обичам това време на нощта. Тъмният силует на катер без сигнални светлини се приближаваше отзад в килватера. Бях ги следил на радара. Очаквах ги.

Тръпката да притежаваш четири супермощни мотора Mercury Verado 350 – осигуряващи ти 1400 конски сили тяга и скорост от почти сто и шейсет километра – е в това да знаеш кога трябва и кога не трябва да ги стартираш. Включиха светлините. Четири високо окачени прожектора осветиха като бял ден централната конзола на тринайсетметровия ми „Интрепид“. Сините сигнални светлини засвяткаха в очите ми. Агент Ръс Спанглър, бивш служител на Корпуса за бързо реагиране, вирееше само в адреналинови лунни нощи като тази. В момента прилагаше любимата си тактика „шок и ужас“ чрез заслепяване с милионватови прожектори, които насочваше собственоръчно. Играли сме го и преди. Партньорът му, специален агент Мелани Бекуит, страдаше от Наполеонов комплекс и компенсираше онова, което ѝ липсваше, с анаболи и мускули по-напомпани и от моите.

Можех да им се измъкна, но не и на Бреговата охрана, която също засякох на радара, нито на самолетите, които щяха да пратят подире ми. Можех да се добера до острова, но това щеше да е последното бягство в живота ми, а още нямах никакво намерение да се пенсионирам. Бях в силата си, ако изобщо съществува такова състояние. Моторите зад гърба ми щяха да са крайно решение. Да ги пусна в действие означаваше това да е последният ми курс, а бих искал да карам яхтата за 500 000 щатски долара повече от веднъж. Но тъкмо в това е проблемът с притежаването на такива играчки. Ако искаш да ги имаш и да останеш в бизнеса, не бива да се привързваш. Това важи за почти всичко. И всеки. Никакво привързване. Трябва да си готов да бутнеш от скалата всичко, което обичаш, само при един жест от агенти като Спанглър и Бекуит.

След повече от десетилетие в този бизнес съм научил много и преди всичко един важен урок: не се вкопчвам в нищо. Това се отнася и за хората. Моят живот и животът на онези, които ценя, виси на косъм над бездна – и ако възникнат обстоятелства, застрашаващи свободата ми, едно деликатно докосване ще ги запрати надолу. Политат. Над Ниагарския водопад. Точно тази позиция касае всичко, което обичам и се надявам да продължа да обичам. Дори онова, за което мечтая. Като пазител имам ограничени очаквания. Пристъпвам предпазливо. С единия крак на твърда земя. Държа картите близо до гърдите си. Постоянно изчислявам риска и печалбата, защото всяка секунда може да ми се наложи да побягна, да се издъня или да се гмурна под повърхността.

Не притежавам нищо и не допускам нещо да ме притежава.

Погледнах часовника си – марка „Маратон“, за гмуркачи, подарък от Шели. Твърдеше, че има вероятност да закъснея за собственото си погребение, затова го настрои с пет минути напред. Стрелките от тритий светеха ярко в нощната тъмнина. Угасих двигателите и се обърнах към светлината. Агенти Спанглър и Бекуит плъзнаха лодката си до мен, което не беше никак трудно при тази гладка като огледало вода. Гласът на Спанглър отекна над водната шир.

– Здравей, Чарли Фин. Не мога да повярвам, че те откривам тук по това време на нощта.

Пъхнах ръце в джобовете си и се усмихнах на агент Бекуит. Пуснах Хъмфри Богарт в пълния му блясък:

– От всички барове във всички градове...

Тя скочи до мен, грабна въжето и го върза за тяхната кърма.

– Има полза от вдигането на тежести – казах.

– Стой там и кротувай – нареди ми тя, като ми размаха пръст.

Управлението за борба с наркотиците – ДЕА, – Бреговата охрана и Комисиите за регулиране на лова и риболова притежават специални правомощия, затова действат малко по-фриволно и нарушават конституционните ми права. Освен това добре знаеха, че нямам намерения да ги съдя, нито да се обаждам на адвоката си. Затова двамата – заедно с немската им овчарка Моли – през следващите трийсет минути обърнаха коритото ми с краката нагоре. Душеха за следи от дрога. Скръстил ръце на гърдите си, ги наблюдавах с нескрито удивление. Особено се впечатлих, когато агент Спанглър надяна костюма си за гмуркане и се спусна да инспектира корпуса. След около четирийсет минути двамата агенти се хвърлиха да разглобяват централната конзола, като оставиха Моли като верен пазач пред краката ми. Почесах я по главата, позволих ѝ да ми оближе ръката. Тя сложи лапа на бедрото ми и се сгуши в мен. Когато не гледаха към нас, я черпех с кучешки лакомства във формата на кокалчета. След почти два часа пухтене и потене нахалост двамата докладваха някому в някакъв си офис в другия край на телефонната линия, отвързаха въжето и отфучаха, без и дума да обелят.

Някой ги беше светнал, че тази вечер ще бягам, както си и беше – наистина бягах, но същият този някой беше светнал и мен, че е светнал тях. Струва си да плащаш повече, а Колин – моят бизнес партньор – умееше да го прави. Спанглър и Бекуит дишаха във врата ми вече почти пет години. Както и екипът на Милър и Маркс преди тях. Бях кръстосвал във всички посоки, за да пълня яхтата със стока двайсет, трийсет, дори петдесет пъти, но не успяха да ме пипнат нито веднъж. Нямаше да успеят и тази вечер.

Включих двигателите и останах да наблюдавам в безмълвно удивление как Спанглър и Бекуит изчезват на север. Тананикайки под носа си: „На-на-на-на, на-на-на-на, хей, хей, хей...“, се понесох през лабиринта от канали, отвеждащи към залива. Порех нощната тъмнина покрай огромните яхти и грамадни къщи за по двайсет милиона долара по крайбрежието, където важните клечки от Маями паркират животите си на показ. Отбивал съм се в много от тези домове, но едно от нещата, които ми бяха осигурили успеха до този ден, бе фактът, че каквото знаех, си оставаше само за мен. Умея да пазя тайна, знам докъде и как да рискувам.

Обикалях из лабиринта, защото бях сигурен, че Бекуит е поставила повече от един джипиес на коритото ми. Първия още преди месеци и оттогава си играехме на котка и мишка. С тазвечерното шоу целяха да монтират втори приемник, тъй като първият сигурно бе започнал да подава грешни сигнали поради корозиране от солената вода. А може би и солната киселина, която сипах отгоре му, да имаше нещо общо с проблема. Трудно е да се каже.

Милър и Маркс го започнаха това. Разбрах го само след няколко дни и продадох яхтата на някакъв тип, който тръгна на пътешествие през Панамския канал и оттатък него. Те пък си помислиха, че отивам да прибера пратка от Мексико. Изпратиха лодки и хеликоптери, и самолети, и това ужилване им коства доста кинти. Хич не бяха щастливи. Оня пич, дето купи яхтата, каза, че бая се смаяли, като го открили да лови марлини край бреговете на Мексико, и че агенти Милър и Маркс бълвали огън и жупел, като осъзнали, че аз не съм там. Останаха още по-изненадани, когато няколко часа по-късно се върнаха и ме откриха на верандата ми в Бимини, изтегнат в хамака, да зяпам хоризонта с чаша кафе в ръка. Посрещнах ги с дяволита усмивка:

– Кафе?

Сега реех поглед над водната шир, а моторите зад мен ръмжаха. И макар яхтата да не беше моя, изпитвах особени сантименти, затова Колин ми позволи аз да избера име. Нарекох я „Пословична кариера“. Утре навършвам четирийсет и тъкмо тази дума най-точно приляга на живота ми – „пословичен“.

Спрях и проверих радара, макар да знаех, че Спанглър и Бекуит не са далеч. Не само те разполагаха с джипиес предавател. За тази игра са нужни двама. Ние също здраво държим юздите, но използваме по-различен модел. Фирмата ни е бутикова, чувствителни сме на тема уважение – доколкото може да има такова сред крадците – и се стараем да ограничаваме непредвидените обстоятелства. Продаваме само на проверени клиенти. Приемаме плащане само чрез превод по офшорни сметки. И само ние определяме мястото на доставката. И никога, никога, ама абсолютно никога не доставяме където или когато клиентите искат и им съобщаваме мястото чак след като оставим поръчката. Ако настояват да го имат веднага и само там, където те посочат, значи не сме техният доставчик. Този модел ни бе гарантирал място в бизнеса и бе държал Бекуит и Спанглър винаги поне на три крачки разстояние да ни дишат прахта.

Изключих двигателите и включих кафеварката. Знаех, че от тарашеното на яхтата щяха здравата да изгладнеят, затова извадих кутия понички от чантата си и я сложих на капака към една от каютите, затрупана под камара мърляви спасителни жилетки. Нямаше да я търсят дълго. Нарисувах усмихнат емотикон на жълто самозалепващо се листче и написах: „Почерпете се!“. На задната палуба, близо до двигателите, на друг капак, под един от резервоарите за вода, оставих купа с храна за Моли. Любимата ѝ – еленско и агнешко.

Издърпах шамандурата на капана за раци и разгънах мокрия си водолазен костюм. Водата не беше много студена, макар че плътният ѝ черен цвят подсказваше друго. Надянах костюма, нагласих регулатора на дихателния апарат на устата си, плъзнах се под повърхността, нахлузих плавниците и се понесох през водата самодоволно усмихнат. Не си давах зор. Кислородните ми бутилки бяха с ретро-окачване с двойни „Пегасус Тръстърс“ – подводни движители, които ме тласкаха със скорост петдесет и един метра в минута. Приблизително два морски възела. Освен това бях включил и един движител H-160, та все едно бях яхнал торпедо. Цялата тази комбинация ме придвижваше безшумно и невидимо под вода и съхраняваше мускулите на краката ми, в случай че ми потрябват.

Плъзгах се през системата от канали като змиорка. Забелязах премигващия маяк и изключих движителите. Измъкнах се от мокрия си костюм, оставих го да падне на океанското дъно под мен и изплувах до „Патфайндъра“, който бях подготвил да стои на котва още преди три дни. Освободих въжето и потеглих. След трийсет минути се въртях на дока, където баскетболният отбор, рапърът с целия му антураж, поппевицата с нейния екип, собственикът на хедж фонд с всички момичета, които бе могъл да купи, и една четвърт от елита на Маями купонясваха. Щом искаха да си изшмъркат парите през носовете, така да бъде. Беше си тяхно право, привилегия и проблем. Аз трябваше просто да изпълня нощната доставка. Ако не аз, все някой друг щеше да свърши тази работа. Въпрос на търсене и предлагане.

Промъкнах се покрай дока, който вибрираше от бумтящия ритъм на партито в къщата. В тъмнината разтоварих няколко пакета и ги подредих в тайник на пода под шкаф на колелца. Бях идвал на това място и преди. Добър клиент. След като върнах всички мебели на мястото им, както ги бях заварил, пуснах съобщение за потвърждение за доставката, скочих в лодката и изчезнах.

След час не се промуших под мангровите корени до „Пословична кариера“. Още четири катера на ДЕА я бяха наобиколили. Беше осветена като самолетна писта. Сякаш при втори обиск биха намерили нещо по-различно. Отдалеч виждах агенти Бекуит и Спанглър как вършеят по палубата, обладани от ярост, и подмятат мръсни думички и всичко, което не е приковано към корпуса. Моли стоеше на кърмата, заровила муцуна в кутията с понички. Явно първо бе добарала поръсената с пудра захар, защото черният ѝ нос изглеждаше побелял. Няколкостотин метра по-надолу по улицата зад яхтата светеше рекламният надпис на денонощна пицария. Заобиколих лодките на кея, купих голяма пица и се върнах, подпрял кутията на рамо.

– Хей, дружина! Пица?

Шегичката ми хич не им се понрави. И тъй като не бяха открили нито наркотици, нито пари, нито някакво доказателство, че имам или някога съм имал едно от двете, не им оставаше нищо друго освен да продължат ругаят и да ме пратят да вървя на майната си.

Което и направих.

Понесох се през каналите, акостирах на кея, оттам продължих пеша до моя „Бийч Крузър“ и след няколко километра се озовах пред задния вход на семейство Колин.

Когато строиха къщата, Маргарит поиска да сложат шкафове в коридора при задния вход. Нещо като лични гардеробчета за децата, където тъпчеха всички училищни и спортни принадлежности, включително миризливи обувки и якета. Щом станах част от семейството, Колин добави едно и за мен. И както правеше с почти всичко, Колин Спектър имаше повече от една причина за това.

Пъхнах ръка на горния рафт, в чийто далечен ъгъл – незабележим на пръв поглед – имаше тайник, нещо като джоб, достатъчно голям да побере мобилен телефон или симкарта. Едно от многото подобни скривалища. Пръстите ми докоснаха новата голяма колкото пощенска марка карта. Бързо извадих моята от телефона, пуснах я в кошчето за боклук и пъхнах мобилния в джоба си.

Бях го правил стотици пъти.

Мария седеше на дивана. Косата ѝ вързана на две опашки. С панделки. По лицето ѝ личаха следи от грима на майка ѝ. С розово трико – току-що приключила урок по балет. Свила колене към гърдите си, гушнала кутия пуканки, гледаше, без да трепва, любимия си филм. Настаних се до нея, когато монахините от екрана запяха за проблема си – Мария в манастира. Мария в истинския живот – онази, която седеше до мен – тактуваше с крак и не чакаше покана да подхване песента, която вече се носеше из хола и кухнята. Напълно съзнаваше, че е приковала вниманието на всички ни и че завесата на сцената на живота ѝ се вдига, тя се изправи на канапето и отприщи напиращия си красив глас. С повдигнати вежди, закачлива усмивка и жизнерадостен тон задаваше почти половинвековния въпрос, дал заглавието на песента относно това как човек би могъл да реши проблема на Мария.

Двамата с Мария гледахме за пръв път „Звукът на музиката“, когато тя беше на четири. Притиснати от обстоятелствата, веднъж Колин и Маргарит ме помолиха да гледам Мария и тъй като не знаех нищо за отглеждането на деца, особено на малки, пуснах нещо, което реших, че ще помогне да минава време. А сега вече на дванайсет Мария знаеше безпогрешно всяка строфа от мюзикъла не по-зле от актьорите.

Мария скочи от дивана на масата за билярд, завъртя се в пирует, застана в плие, като остави малки прашни стъпки по филца, без да ѝ мине през ум за пораженията, които размаханите ѝ ръце можеха да нанесат на висящите абажури. Бедата с привличането на вниманието на „тълпата“ се коренеше във факта, че ние, възрастните, толкова много пъти бяхме участвали в тeзи представления, че вече ни беше втръснало, и в желанието си да вдигнем градуса на тази монотонност започвахме да се държим като сборище от пощръклели малоумници. И в това си старание се впускахме в наша си версия на свещената песен. От кухнята Колин и Маргарит пееха някаква пародия във фалшив рап дует, а пък аз демонстрирах пълна липса на чувство за ритъм, като барабанях и щраках с пръсти там където не трябва, а певческите ми умения можеха да се сравнят с тези на виещ койот.

Маймуни, тряскащи тенджери и тигани биха се справили по-добре.

След има-няма един куплет Мария сложи ръце на кръста си и осъзнала, че в стаята цари пълен музикален хаос, повдигна вежда, намръщи се, нацупи се и се върна при пуканките си на дивана с раздразнена въздишка и обигран фасон на сдържано презрение. Натъпка шепа пуканки в устата си и духна кичур коса, провесен над лицето ѝ, докато пишеше съобщение на приятелка на айфона си. Пръстите ѝ пишеха едно, а устните ѝ казаха друго:

– Леле, толкова сте стари.

– Права си – разсмях се аз.

Прегърнала купата с пуканки, тя седна с кръстосани крака на дивана, натъпка устата си и после избърса мазните си ръце в ръкава на ризата ми.

Присламчих се по-близо, за да изпълня комичните си номера – моя запазена марка, – които някога предизвикваха смях до пръсване, но тя вече беше почти тийнейджърка, при това голям всезнайко, не можех да я впечатля. Вдигна насреща ми длан в знака стоп и заговори, без да вдига поглед от екрана на телефона си:

– Говори на ръката ми.

Разсмях се, целунах я по челото и тръгнах към кухнята, но не и преди да изтърся остатъците от купата пуканки на главата ѝ.

– Чичо Чарли! – изписка видението в розово, скочи и тупна с крак. – Не мога да повярвам, че направи това! – Ококори се насреща ми и възропта с доста престорен драматизъм: – Тъкмо си боядисах косата...

Обичам това момиче.

– Е, значи току-що доказа онова, което вече всички знаем... – отвърнах през смях и продължих заднешком към кухнята.

– Какво? – Тя ме погледна объркано.

С Колин ударихме юмруци за поздрав. Той знаеше какво следва.

– Че всъщност наистина имаш проблем.

– Чичо Чарли!

С един скок се скрих в кухнята под канонада от пуканки. Нападнах хладилника и ометох някакви остатъци, за които бях сигурен, че в качеството ми на кръстник на Мария и на по-големия ѝ брат Зол ми се полагат по мое псевдородителско право. Мария беше от онези, на които бързо им минава ядът, и скоро се появи, като ми предложи да хвърля поглед – и възможност да изкажа възхищение – на ослепителната ѝ училищна чанта, която оцених по достойнство. После ме хвана за ръка и ме поведе зад ъгъла към вратата на пералното помещение, където на закачалка висеше новият ѝ бански костюм, подарък от майка ѝ. С ръка на кръста и мигли, пърхащи в такт с потропващото ѝ краче, добави:

– Татко казва, че трябва да го върна.

Банският беше с размер на салфетка и имаше повече връзки, отколкото плат. Обърнах се към Колин и кимнах:

– Правилно.

– Хич не ми помагаш. – Тя мило ме смушка с пръст в корема.

Взех банския и го огледах.

– Нищо не покрива. А пък е и бял. – Разтегнах го пред очите си. – Направо прозира.

Още пърхане с мигли.

– Тъкмо там е номерът. Виждал ли си моите съперници?

Повдигнах брадичката ѝ.

– Миличка, ти нямаш съперници. Нито едно друго дванайсетгодишно момиче на планетата не може да ти стъпи на пръста. Освен това ти не се интересуваш от момчета, които те искат само заради начина, по който изглеждаш в това нещо.

– Получило се е с мама и тати.

Маргарит се засмя:

– Направо в десетката.

– Това изобщо не е вярно – обади се Колин. – Напълно отричам. Плени ме твоето умение да свириш на пиано. Дори не те бях виждал в онзи бански – бикини на синьо-бели райета с тънките връзчици отстрани.

– Колин Спектър, ти не би разпознал долно до дори да те удари в челото – заяви Маргарит.

Мария не изглеждаше убедена и продължи да стои в очакване да взема нейна страна. Направих втори опит.

– Погледни на това по следния начин: кожният рак е голям проблем в наши дни и с баща ти се опитваме да те предпазим.

Тя ме повлече за ръка към последната си рисунка.

– Да бе, много ми помагаш. Да изглеждам най-голямата – и тя изписа във въздуха буквата С и се плесна по челото – смотанячка на плажа.

Ранните години в моето семейство не бяха особено радостни. Всъщност не мога да се похваля с кой знае какви спомени от онова време. Присъствието ми в дома на Колин, отношението им към мен като един от тях, възможността да държа Мария за ръка, да ме молят да отгледам нея и брат ѝ, да поема отговорността за тях в случай, че двамата с Маргарит си отидат от този свят. Ето това бяха истински съкровените мигове в живота ми. И всеки път, когато влизах в дома им, когато бръквах в купата с пуканките, когато целувах Мария по челото и се смеех с Маргарит и Колин, когато тършувах в хладилника и вдигах крака на масичката за кафе, когато миех чиниите и изхвърлях боклука, се наслаждавах на всяка секунда.

С Колин рядко излизахме през една и съща врата. Затова когато те тръгнаха през официалния вход, аз се измъкнах през задния и се натъкнах на Зол, повлякъл чувала с боклук

– Здрасти, юнак!

Прегърнах го или поне се опитах. Държеше се хладно. Дистанцирано. Целият мускули и стероиди. Вонеше на цигари. Още тийнейджър. Нямаше го обаче вече наивното любопитно момченце. Нахлупил спортна шапка с права козирка, килната на една страна, той едва забележимо ми кимна за поздрав.

– Здрасти, Чарли. – Липсата на обръщението „чичо“ се набиваше на внимание.

Отдавна не се бяхме виждали и искрено се зарадвах.

– Баща ти каза, че ще наглеждаш сестра си тази вечер.

Зол държеше препълнения чувал с боклук с една ръка и чак тогава осъзнах колко се е напомпал. Кимна.

– Мислех да идем да се поразходим на лунна светлина или нещо такова с „Йелоуфин“.

„Йелоуфин“ беше седемметровата плоскодънна яхта на Колин, задвижвана от мотор „Ямаха“ с триста конски сили. Съвършена за тиха нощ като тази. А пък беше снабдена и с електроника последна дума на техниката, така че нямаше начин да се загубят.

– Добър избор. Обичам такива разходки. Особено по това време на нощта.

Той пак кимна и направи опит за усмивка. Посочи нагоре над главата си.

– Тя обича да стои на вишката и... – Повдигна небрежно рамене. – Просто си е такава.

Стоеше, привел рамене под невидим товар. Под очите му личаха тъмни сенки, а гласът му бе дрезгав и уморен. Нещо от боклука капеше по пода.

– По-добре да почистя.

Изчезна в гаража, а аз се измъкнах отзад в сенките. Спотаих се достатъчно дълго, за да привикна към мрака на нощта, и после се запрокрадвах към доковете, а образът на Зол не излизаше от глава ми.

Взех разстоянието от седемдесет километра с „Пословична кариера“ за по-малко от час, наспах се като човек и когато слънцето взе да се издига над Атлантика, вече стоях на верандата си с чаша кафе, замечтан за четирийсетия си рожден ден и собствената си сватба. Две събития, които трябваше да ме правят щастлив, а вместо това между веждите ми се появи дълбока бръчка, когато погледнах лявата си китка. Китката, на която нещо липсваше. Часовникът, подарен ми от Шели, беше изчезнал. Бях го загубил някъде през последните двайсет и четири часа и нямах идея къде би могъл да бъде.

А това вече беше лоша работа.