ПЪРВА ЧАСТ

Против глупостта...

– Нищо не излезе! – съобщи рязко Ламонт. – Доникъде не стигнах.

Имаше мрачен вид, който подхождаше на хлътналите му очи и несъразмерно издължената му брадичка. Беше навъсен дори и в най-добрите си мигове, а сегашният не беше от тях. Вторият му официален разговор с Хелъм се бе провалил още по-пълно, отколкото първия.

– Не драматизирай нещата – успокои го Майрън Броновски. – Сам не очакваше да постигнеш нещо. Така каза. – Той подхвърляше във въздуха фъстъци и когато падаха, ги ловеше с дебелите си устни. Никога не пропускаше. Не беше нито твърде висок, нито твърде слаб.

– От това не ми става по-приятно. Но ти си прав, няма никакво значение. Има други неща, които мога и възнамерявам да направя, а освен това разчитам на теб. Ако можеш само да установиш...

– Не завършвай, Пит. Чувал съм го вече. Трябва само да разгадая начина, по който мисли нечовешки разум.

– Разум по-добър от човешкия. Тези същества от паравселената полагат усилия да ги разберем.

– Може и да е така – въздъхна Броновски, – но се опитват да го направят посредством моя разум, за който понякога мисля, че е по-добър от човешкия, но не много. Често лежа буден сред нощния мрак и си задавам въпроса дали различни видове разум въобще са в състояние да влязат във връзка помежду си; а когато съм изкарал особено тежък ден, се питам дали изразът „различни видове разум“ има някакъв смисъл.

– Има – заяви разярено Ламонт и в джобовете на престилката ръцете му явно се свиха в юмруци. – Той означава Хелъм и мен. Означава този герой-глупак доктор Фредрик Хелъм и мен. Ние сме различни по разум, защото когато му говоря, той не разбира. Идиотското му лице става още по-червено, изпулва очи и престава да чува. Бих казал, че мозъкът му отказва да работи, но нямам доказателства за други състояния, които също евентуално преустановяват дейността му.

– Що за маниер да се говори за бащата на Електронната помпа – измърмори Броновски.

– Точно така. Прочутият баща на Електронната помпа. Незаконна рожба. По същество приносът му е съвсем малък. Зная.

– И на мен ми е известно. Често си ми го изтъквал – прибави Броновски и подхвърли нагоре нов фъстък. Не го изпусна.

Случило се тридесет години преди това. Фредрик Хелъм бил радиохимик, мастилото по докторската му дисертация още не било изсъхнало и той не давал никакви признаци, че ще разтърси света.

Разтърсването на света започнало с факта, че една прашна стъкленица за реактиви с надпис: „Метал волфрам“ стояла на бюрото му. Не била негова; никога не я бил използвал. Останала му наследство от някакъв неустановен ден в миналото, когато друг обитател на стаята поискал волфрам поради отдавна забравена причина. Всъщност дори вече не било волфрам. Съдържанието се състояло от малки гранули, обвити от дебел слой окис – сиви и прашни. Никому непотребни.

Един ден Хелъм влязъл в лабораторията (за да бъдем точни, било 3 октомври 2070 г.), започнал работа, внезапно преди десет часа спрял, втренчил поглед в стъкленицата и я вдигнал. Била все така прашна, с все така избелял етикет, но той се провикнал:

– Майната му, кой, по дяволите, си е играл с тая стъкленица?

Така поне твърдеше Денисън, който дочул провикването и след едно поколение разправил всичко на Ламонт. Официалното описание на откритието, както е дадено в книгите, е лишено от солените изрази. Човек остава с впечатлението за химик с остър поглед, който долавя промяната и незабавно прави дълбокомислени изводи.

Не било така. Хелъм не се нуждаел от волфрама; той нямал никаква стойност за него и фактът, че някой е бъркал в стъкленицата, въобще не бил от значение за него. Но той мразел всякаква чужда намеса по бюрото му (както толкова други) и подозирал, че някои хора изгарят от желание да му се бъркат, подтиквани от чиста злоба.

Навремето никой не си признал, че знае нещо по въпроса. Бенджамин Алън Денисън, който чул първоначалното провикване, бил в стаята си точно от другата страна на коридора, а двете врати били отворени. Той вдигнал очи и срещнал обвиняващия поглед на Хелъм.

Не обичал особено Хелъм (никой не го обичал) и предишната нощ бил спал зле. Както си спомняше по-късно, останал доволен, че има върху кого да си излее лошото си настроение, а и при това Хелъм бил най-подходящият кандидат.

Когато Хелъм вдигнал стъкленицата пред лицето си, Денисън се отдръпнал с явно отвращение.

– Защо, по дяволите, ще ме интересува твоят волфрам? – попитал го той. – Защо изобщо да му обръщам внимание? Ако погледнеш добре стъкленицата, ще се увериш, че не е отваряна през последните двадесет години; и ако не я беше опипал с мърлявите си лапи, щеше да видиш, че никой не я е докосвал.

Хелъм бавно се изчервил от гняв. Казал рязко:

– Слушай, Денисън, някой е сменил съдържанието. Това не е волфрам.

Денисън си позволил леко, но ясно да изсумти.

– Ти пък как го разбра?

От такива неща – дребнави подмятания и безцелни намеци – се изгражда историята.

Подобна забележка е щяла да бъде неуместна във всички случаи. Денисън, завършил също така наскоро като Хелъм, бил много по-изявен студент и бил смятан за перспективния млад учен на отдела. Хелъм го разбирал, и което било още по-лошо, Денисън също го знаел и не го криел. Неговата забележка „Ти пък как го разбра?“, с явното и непогрешимо наблягане на местоимението „ти“, била достатъчна причина за всичко, което последвало.

Без тази забележка Хелъм никога нямало да стане най-великия и най-уважавания учен в историята, за да използваме точния израз, употребен по-късно от Денисън в интервюто му с Ламонт.

Официалната версия е, че онази съдбоносна сутрин Хелъм влязъл, забелязал, че прашните сиви гранули са изчезнали – не бил останал дори прах по вътрешната повърхност на стъкленицата – и на тяхното място имало чист желязносив метал. Естествено, той се заел да разследва случая...

Но нека оставим настрана официалната версия. Виновникът бил Денисън. Ако той се бе ограничил само да отрече или да повдигне рамена, вероятно Хелъм е щял да пита и други, а след като необяснимото събитие му дотегнело, е щял да бутне встрани стъкленицата и да остави по-сетнешната трагедия – едва доловима или драстична (в зависимост от това колко време е щяло да се забави разкриването) да ръководи бъдещето. Във всеки случай Хелъм е нямало да се извиси върху крилата на вихъра.

Но на язвителната забележка „Ти пък как го разбра?“ Хелъм можел единствено да отвърне ожесточено:

– Ще ти докажа, че зная.

След това нищо не било в състояние да го спре да не стигне до крайност. Анализът на метала в старата стъкленица се превърнал за него в първостепенна задача и основната му цел била да изличи надменността от тънконосото лице на Денисън и вечната презрителна гънка от бледите му устни.

Денисън никога не забравил този миг, защото неговата забележка станала причина Хелъм да получи Нобелова награда, а той самият да изпадне в забрава.

Не можел да знае (но дори и да го знаел, това нямало да го заинтересува), че у Хелъм преобладава твърдата упоритост, уплашената необходимост на посредствеността да защити гордостта си, която щяла да доведе до сполука по онова време по-успешно, отколкото би го сторила голямата природна надареност на Денисън.

Хелъм се заел незабавно и лично с проблема. Отнесъл метала в отдела за масова спектрография. Тъй като бил специалист по излъчванията, постъпката му изглеждала естествена. Познавал лаборантите в отдела, бил работил с тях, а и проявил настойчивост. Толкова настоявал, че неговият анализ изпреварил проекти с много по-голямо значение и стойност.

Операторът на масовия спектрограф накрая заявил:

– Ами не е волфрам.

Широкото, лишено от хумор лице на Хелъм се сбръчкало в сурова усмивка.

– Много добре. Ще съобщим това на детето чудо Денисън. Искам писмен отчет и...

– Почакайте, доктор Хелъм. Казах ви, че не е волфрам, но това не означава, че зная какво е.

– Как така не знаете какво е?

– Искам да кажа, че резултатите са смешни. – Лаборантът се замислил за малко. – Всъщност те са невъзможни. Отношението заряд–маса е съвсем погрешно.

– В какво е погрешно?

– Много е високо. Не може да съществува такова отношение.

– Добре тогава – рекъл Хелъм и независимо от подбудите, които го вдъхновявали, следващата му забележка го извела на пътя към Нобеловата награда и може дори да се твърди, че я е заслужил, – установете честотата на характеристичното рентгеново излъчване и изчислете заряда. Не стойте спокойно и не ми разправяйте, че нещо си било невъзможно.

След няколко дни смутеният лаборант влязъл в стаята на Хелъм.

Хелъм не обърнал внимание на обърканото му изражение – никога не проявявал чувствителност – и го попитал:

– Установихте ли... – На свой ред погледнал неспокойно към Денисън, който седял зад бюрото в собствената си лаборатория, и затворил вратата. – Установихте ли какъв е зарядът на ядрото?

– Да, но стойността е невъзможна.

– Добре, Трейси, повторете изследването.

– Повтарях го над десет пъти. Резултатът остава все същият.

– Щом сте извършили правилно измерването, това ще е резултатът. Не спорете с фактите.

Трейси се почесал зад ухото и казал:

– Налага се, докторе. Ако се отнеса сериозно към измерванията, ще излезе, че сте ми дали плутоний 186.

– Плутоний 186? Плутоний 186?

– Зарядът е +94. А масата е 186.

– Но това е невъзможно. Не съществува такъв изотоп. Не може да бъде.

– Точно това ви разправям. Но така показват измерванията.

– Но в такъв случай ядрото остава с петдесет неутрона по-малко. Не може да съществува плутоний 186. Невъзможно е да се натъпчат деветдесет и четири протона в едно ядро със само деветдесет и два неутрона и да се очаква, че ще се задържат там дори за една трилионна от трилионната от секундата.

– Точно това ви разправям, докторе – повторил търпеливо Трейси.

Тогава Хелъм млъкнал и се замислил. Липсвал неговият волфрам, а един от изотопите му – волфрам 186, бил стабилен. Волфрам 186 имал 74 протона и 112 неутрона в ядрото си. Можело ли нещо да превърне двадесет неутрона в двадесет протона? Наистина, това било невъзможно.

– Има ли признаци на радиоактивност? – попитал Хелъм, като търсел сляпо някакъв път, който да го изведе от лабиринта.

– Помислих и за това – отвърнал лаборантът. – Стабилен е. Напълно стабилен.

– Тогава е невъзможно да бъде плутоний 186.

– Непрекъснато ви го повтарям, докторе.

– Добре, дайте ми това вещество – рекъл безнадеждно Хелъм.

Останал отново сам, той седял и се вглеждал слисано в стъкленицата. Най-близкият стабилен изотоп на плутония бил плутоний 240, а при него били необходими 146 неутрона, за да накарат 94-те протона да се задържат заедно с някакво подобие на частична стабилност.

Какво можел да направи? Не било по силите му и съжалявал, че се заел. Чакала го истинска работа, а тази загадка нямала нищо общо с него. Трейси вероятно бил допуснал някаква глупава грешка или масовият спектрометър е бил разстроен, или...

Какво пък? Да забрави цялата история!

Но Хелъм не можел да си го позволи. Рано или късно Денисън непременно щял да се отбие при него и с дразнещата си полуусмивка щял да го попита какво става с волфрама. И какво щял да му отговори тогава Хелъм? Можел ли да му заяви: „Не е волфрам, както твърдях“.

Денисън сигурно щял да попита: „Охо, и какво е в такъв случай?“, и нищо, което е възможно да си въобрази човек, не би накарало Хелъм да се изложи на подигравките, които биха последвали твърдението, че е плутоний 186. Трябвало да разбере какво е и да го постигне сам. Явно не можел да се довери на никого.

И така две седмици по-късно влязъл в лабораторията на Трейси, изпаднал в нещо, което можело да се опише като силен гняв.

– Ей, нали ми казахте, че това вещество не е радиоактивно?

– Какво вещество? – отвърнал Трейси автоматично, преди да си спомни.

– Веществото, което нарекохте плутоний 186 – допълнил Хелъм.

– Аха. Ами то беше стабилно.

– Толкова стабилно, колкото и умственото ви състояние. Ако това вещество наричате стабилно, мястото ви е във водопроводна работилница.

– Добре, докторе – смръщил вежди Трейси. – Дайте го да опитаме. – По-късно казал: – Нищо не разбирам! Наистина е радиоактивно. Не много, но излъчва. Не разбирам как не съм го установил.

– И какво доверие да имам на глупостите ви за плутоний 186?

Цялата история била вече хванала Хелъм за гърлото. Загадката станала толкова отчайваща, че се превърнала в лична обида. Който и да бил сменил стъклениците или съдържанието, навярно отново бил направил замяна или бил създал нов метал само и само за да го изкара глупак. И в двата случая той бил готов да разруши Вселената, ако се наложи... и ако е по силите му, но да разреши проблема.

Притежавал упоритост и енергия, които не бивало да се пренебрегват. Отишъл при Дж. К. Кантрович, който по онова време изживявал последната година от собствената си доста забележителна кариера. Трудно било да се осигури помощта на Кантрович, но щом веднъж успял, тя се оказала изключително ползотворна.

Всъщност два дни по-късно той се втурнал възбуден в лабораторията на Хелъм.

– Докосвали ли сте веществото с ръце?

– Малко – отвърнал Хелъм.

– Недейте. Ако имате още от него, не го докосвайте. Излъчва позитрони.

– Какво?

– Най-мощните позитрони, които съм наблюдавал... И данните ви за радиоактивността му са твърде ниски.

– Твърде ниски?

– Съвсем явно. Тревожи ме и това, че всяко измерване, което извършвам, дава малко по-висок резултат от предишния.

(продължение)

Броновски извади една ябълка от джоба на сакото си и я захапа.

– Е, добре, видя се с Хелъм и те изхвърлиха, както се очакваше. Какво ще правиш сега?

– Не съм решил окончателно. Но каквото и да е, ще го накара да си седне на дебелия задник. Знаеш ли, разговарях с него веднъж, преди години, когато за първи път дойдох тук; тогава го смятах за велик човек. Велик човек... Това е най-великият мошеник в историята на науката. Знаеш ли, написа отново историята на Помпата, написа я втори път ей тук... – Ламонт се почука по слепоочието. – Вярва на собственото си въображение и се бори за него с налудничава ярост. Той е пигмей със само един-единствен талант – способността да убеждава другите, че е гигант.

Ламонт погледна широкото ведро лице на Броновски, което се бе сбръчкало в гримаса на удоволствие, и се засмя принудено.

– Е, добре, това не дава никакъв резултат, пък и преди съм ти го разправял.

– Много пъти – съгласи се Броновски.

– Но ме вбесява, че целият свят...

Питър Ламонт бил двегодишен, когато Хелъм за първи път взел в ръка променения волфрам. Навършил двадесет и пет години и още преди мастилото по собствената му докторска дисертация да изсъхне, постъпил в Първа помпена станция като едновременно с това приел предложеното му място във Физическия факултет на университета.

За младия човек това било изключително постижение. Първа помпена станция нямала блясъка на по-късните централи, но била прародителката на всички тях, на цялата мрежа, която опасвала планетата, макар новата технология да била създадена само преди две десетилетия. Никакво друго постижение в напредъка на технологията не се развивало толкова бързо и така пълно, а и защо не? То означавало безплатна енергия – без ограничения и без проблеми. За целия свят то представлявало Дядо Коледа и лампата на Аладин.

Ламонт постъпил на работа, за да се занимава с проблеми на най-високо теоретично и абстрактно ниво, но го заинтересувала смайващата история за развитието на Електронната помпа. Дотогава тази история не била написана от никой, който наистина да разбира теоретичните ѝ принципи (доколкото въобще могат да бъдат разбрани) и който да притежава способността да ги изложи на достъпен за широката публика език. Наистина, самият Хелъм бил написал няколко статии за средствата за масова информация, но те не представлявали свързана, аргументирана история, каквато Ламонт копнеел да състави.

Отначало се възползвал от статиите на Хелъм, други публикувани спомени – официалните документи, така да се каже – и стигнал до разтърсилата света забележка – „Великото прозрение“, както често я наричаха (винаги с главна буква).

По-късно, разбира се, след като се разочаровал, Ламонт започнал да рови по-надълбоко и в съзнанието му се породил въпросът дали великата забележка на Хелъм действително е негова. Била направена на семинара, който бележи истинското начало на Електронната помпа, и въпреки това се оказало изключително трудно да се узнаят подробности за този семинар и почти невъзможно да се намерят записи от изказванията.

Накрая Ламонт заподозрял, че неяснотата на следите, оставени върху пясъка на времето от този семинар, не е съвсем случайна. При най-обикновено съпоставяне на няколко неща изглеждало твърде вероятно Джон Ф. К. Макфърленд да е казал нещо много наподобяващо съдбовното изявление на Хелъм – и то преди него.

Ламонт се срещнал с Макфърленд, който въобще не фигурирал в официалния отчет; по онова време изследвал горните слоеве на атмосферата и по-специално слънчевия вятър. Положението му не било от най-блестящите, но давало известни облаги и до голяма степен било свързано с ефектите от действието на Помпата. Макфърленд явно бих избягнал забравата, постигнала Денисън.

Той се държал достатъчно учтиво с Ламонт и с желание разговарял с него на всяка тема, но не и за събитията на онзи семинар. За него просто не си спомнял.

Ламонт настоял, разказвал му за данните, които бил събрал.

Макфърленд извадил лулата си, напълнил я, огледал внимателно съдържанието ѝ и казал със странно напрежение в гласа:

– Предпочитам да не си спомням, защото е без значение; наистина – няма никакво значение. Да предположим, че изявя претенции за изказването. Никой няма да ми повярва. Ще заприличам на идиот, при това обзет от мегаломания.

– И Хелъм ще се погрижи да ви пенсионират?

– Не твърдя подобно нещо, но не виждам каква полза ще имам. И каква е разликата всъщност?

– Въпрос на историческа истина! – възкликнал Ламонт.

– Глупости. Историческата истина е, че Хелъм прояви упоритост. Той принуди всички да се заемат с изследванията, независимо дали искаха или не. Без него накрая стъкленицата с волфрам щеше да избухне и сам не зная колко жертви щеше да има. Навярно никога нямаше да намерим друга проба и вероятно въобще нямаше да стигнем до Помпата. Хелъм правилно си приписва заслугата, макар славата му да не е заслужена, и ако това ви се струва безсмислено, не мога да ви помогна, защото в историята няма логика.

Ламонт не останал доволен от отговора, но трябвало да се задоволи с него, защото Макфърленд отказал да говори повече.

Историческата истина!

Част от историческата истина, по която нямало никакво съмнение, била, че именно радиоактивността на „Хелъмовия волфрам“ (така го наричали по традиция) го изтикала на преден план. Нямало значение дали наистина е волфрам или не; дали някой е правил нещо с него или не; дори дали е бил или не невъзможен изотоп. Всичко това потънало в изумлението от нещо, неизвестно какво, чиято радиоактивност непрекъснато се повишавала при обстоятелствата, изключващи наличието на какъвто и да е вид радиоактивно разпадане в каквито и да било познати по онова време етапи.

След като минало известно време, Кантрович измърморил:

– По-добре ще е да го разстелем. Ако го държим на по-големи парчета, ще се изпари или ще избухне, а може и двете едновременно, и ще зарази половината град.

И така смлели го на прах, разделили го и отначало го смесили с обикновен волфрам, а когато волфрамът на свой ред станал радиоактивен, го поставили в графит, който има по-високо ефективно сечение спрямо излъчванията.

По-малко от два месеца след като Хелъм забелязал промяната в съдържанието на стъкленицата, в информация до главния редактор на „Нюклиър Ривюз“ – с Хелъм като съавтор – Кантрович съобщил за съществуването на плутоний 186. По този начин първоначалното определение на Трейси взело връх, но името му не било споменато нито тогава, нито по-късно. От този момент волфрамът на Хелъм започнал да придобива епични мащаби, а Денисън забелязал промените, които накрая го превърнали в нищожество.

Че съществувал плутоний 186, било достатъчно объркващо. Но всичко се усложнявало още повече от факта, че в началото бил стабилен, а след това ставал все по-радиоактивен.

Организирали семинар, на който да се занимаят с проблема. Председателствал го Кантрович и това е интересен исторически факт, защото за последен път в историята на Електронната помпа голямо събрание във връзка с нея било председателствано от някой друг, а не от Хелъм. Всъщност Кантрович починал пет месеца по-късно и единствената личност с достатъчно голям авторитет да държи Хелъм в сянка била отстранена.

Работата на семинара се оказала изключително безплодна, докато Хелъм не направил своето Велико прозрение, но според възстановената от Ламонт версия действителният обрат настъпил през обедната почивка. По това време Макфърленд, за когото в официалния протокол не се споменава да е казал каквото и да било, макар да е записан в състава на участниците, подхвърлил:

– Знаете ли, нуждаем се от малко фантазия. Да предположим...

Разговарял с Дидрик ван Клемънс, който записал разговора чрез собствена стенографска система в личните си бележки. Ван Клемънс бил починал много преди Ламонт да открие тази следа и макар бележките му да убедили Ламонт, налагало се да признае, че без допълнително потвърждение нямало да бъдат меродавни. Нещо повече – нямало начин да се докаже, че Хелъм е дочул забележката. Ламонт бил готов да се обзаложи на цяло богатство, че Хелъм се е намирал наблизо, но тази готовност също не можела да послужи за доказателство.

Но дори да предположим, че Ламонт успеел да го докаже. С това щяла да се накърни колосалната гордост на Хелъм, но не и положението му. Възможно било да се твърди например, че за Макфърленд тази забележка била просто плод на фантазията. А именно Хелъм я сметнал за нещо повече. Хелъм застанал пред другите и я изказал официално, като поел риска да му се присмеят. Макфърленд никога не би и помислил да съобщи официално своята „малка фантазия“.

Ламонт би могъл да изтъкне по този повод, че Макфърленд бил известен ядрен физик с авторитет, който рискувал да загуби, докато Хелъм в качеството си на млад радиохимик можел да си говори каквото си иска в областта на ядрената физика и като външен човек да му се размине.

Както и да е, но според официалния протокол ето какво казал Хелъм:

– Джентълмени, така няма да стигнем доникъде. Затова ще направя едно предложение, не защото е смислено, а защото е по-малко глупаво от всичко, което чух досега... Пред нас се намира едно вещество – плутоний 186; то изобщо не може да съществува, а да не говорим, че е невъзможно да бъде стабилно поне за миг, ако са валидни природните закони на Вселената. Следователно щом несъмнено съществува и поначало като стабилно вещество, то трябва да е съществувало – поне в началото – в място, време или обстоятелства, при които природните закони на Вселената са били други, различни от нашите. Грубо казано, веществото, с което се занимаваме, въобще не произхожда от нашата Вселена, а от друга – съседна, успоредна вселена. Наречете я както искате.

– Пренесено тук – не твърдя, че зная как се е появило – продължил той, – то все още е било стабилно и предполагам, че е така, защото е донесло със себе си законите на собствената си вселена. Фактът, че започна бавно да излъчва и да повишава радиоактивността си, вероятно означава, че законите на нашата Вселена бавно са се пропили в него – ако разбирате какво искам да кажа. Трябва да изтъкна, че в същото време, когато се появи плутоният 186, известно количество волфрам, съставен от няколко стабилни изотопа, включително волфрам 186, изчезна. Навярно е преминало в успоредната вселена. Все пак логично е да се предположи, че е по-просто да стане обмяна на маса, отколкото да се извърши едностранно прехвърляне. В успоредната вселена волфрам 186 сигурно представлява същата аномалия, каквато е за нас плутоний 186. Възможно е отначало да е бил стабилен, а след това бавно да е ставал все по-радиоактивен. Там той може да послужи за източник на енергия също както тук съществува възможност да се използва плутоният 186.

Присъстващите навярно са слушали смаяни, защото не са записани никакви прекъсвания – поне до последното изречение, когато Хелъм е трябвало да си поеме дъх и да се учуди на собствената си смелост.

Някой от слушателите (предполага се, че е Антоан-Жером Лапен, макар от протокола да не става ясно) попитал дали професор Хелъм иска да каже, че някакво разумно същество от паравселената съзнателно е направило замяната, за да получи източник на енергия. Така изразът паравселена, явно съставен като съкращение на паралелна вселена, навлязъл в езика. В този въпрос се съдържа първата записана употреба на термина.

Последвало кратко мълчание и после Хелъм, по-смел от всеки друг път, заявил – и в това е същността на Великото прозрение:

– Да, точно така мисля и смятам, че източникът на енергия не ще може да се използва на практика, освен ако Вселената и паравселената не работят заедно – всяка със своята половина от една помпа, която ще прехвърля енергия от тях на нас и от нас на тях, като се възползва от разликата в природните закони на двете вселени.

Точно тогава Хелъм възприел израза паравселена и го обсебил. Освен това пръв използвал думата „Помпа“ (оттогава винаги се пише с главна буква) във връзка с проблема.

В официалния отчет проличава тенденцията да се създаде впечатлението, че предложението на Хелъм веднага се е приело, но не било така. Хората, които въобще проявили желание да го обсъждат, не го сметнали за нещо повече от забавно предположение. Кантрович по-специално не казал нито дума. Това се оказало от съдбоносно значение за кариерата на Хелъм.

Хелъм едва ли би успял сам да се справи с всички теоретически и практически последствия от собственото си предположение. Била необходима специална група и я създали. Но никой от групата – докато не станало твърде късно – не изказвал открита поддръжка за предложението. Когато успехът станал вече несъмнен, хората свикнали да смятат, че той се дължи на Хелъм, само на Хелъм. За целия свят именно Хелъм, и то сам, бил открил веществото, него го било осенило Великото прозрение и той го бил изказал; поради това го провъзгласили за баща на Електронната помпа.

И така в различни лаборатории поставяли изкусително гранули волфрам. В един от всеки десет случая се извършвала замяна и се получавали нови количества плутоний 186. Оставяли за примамка и други елементи, но ги отхвърляли... Където и да се появявал плутоний 186, който и да донасял метала в централната изследователска организация, работеща върху проблема, за хората това било ново количество от „волфрама на Хелъм“.

Хелъм отново много успешно представил пред широката публика някои аспекти на теорията. За собствена изненада (както заявил по-късно) открил, че му се удава да пише, и с удоволствие популяризирал проблема. Освен това успехът сам набирал инерция и хората започнали да приемат информация само от Хелъм.

В прочулата се по онова време статия в „Норт Америкън Сънди Телетаймс Уикли“ той пише: „Не сме в състояние да кажем по какви и колко начина законите на паравселената се отличават от нашите, но можем да предположим с известна сигурност, че силното ядрено взаимодействие, което е най-голямата сила, известна в нашата Вселена, е още по-силно в паравселената; навярно стотина пъти по-силно. Това означава, че протоните по-лесно се групират въпреки електростатичното им привличане и че ядрото се нуждае от по-малко неутрони, за да постигне стабилност.

Плутоний 186, който е стабилен в тяхната вселена, съдържа твърде много протони, или прекалено малко неутрони, за да остане стабилен в нашия свят с неговото по-малко ефикасно ядрено взаимодействие. Попаднал в нашата Вселена, плутоний 186 започва да излъчва позитрони, като при това освобождава енергия и с всеки излъчен позитрон един протон в някое ядро се превръща в неутрон. Накрая двадесет протона във всяко ядро са се превърнали в неутрони и плутоният 186 е станал волфрам 186, който по законите на нашата Вселена е стабилен. В този процес двадесет позитрона от всяко ядро се елиминират. Те се сблъскват с двадесет електрона, съединяват се с тях и ги унищожават, при което се освобождава още енергия, така че накрая нашата Вселена остава с двадесет електрона по-малко за всяко ядро плутоний 186, което ни изпращат.

Междувременно волфрамът 186, който влиза в паравселената, е нестабилен поради противоположната причина. По законите на паравселената той има твърде много неутрони или не му достигат протони. Ядрото на волфрам 186 започва да излъчва електрони, като при това непрекъснато освобождава енергия и с всеки излъчен електрон един неутрон се превръща в протон, докато накрая веществото отново става плутоний 186. С всяко изпратено в нея ядро волфрам 186 паравселената се обогатява с двадесет електрона.

Двете вещества плутоний и волфрам могат да се обменят в безкраен цикъл между Вселената и паравселената, като освобождават енергия най-напред в единия свят, после в другия, а чистият ефект е прехвърлянето на двадесет електрона от нашата Вселена в тяхната за всяко преминало границата ядро. И двете страни могат да получават енергия от този процес, който всъщност представлява „Междувселенска електронна помпа“.

Ламонт нямал основание да се съмнява в корените на този авторитет и с известно страхопочитание към героя (споменът за което по-късно го смущавал и той се опитал – с известен успех – да го отстрани от мислите си) за първи път се заел да уреди по-продължителен разговор с Хелъм във връзка с историята, която искал да напише.

Хелъм се оказал податлив. За тридесет години авторитетът му сред хората толкова се извисил, че човек се чудел защо носът му не опира в тавана. Във физическо отношение бил остарял величествено, макар и не благовидно. Тялото му било масивно и това му придавало добавъчна тежест, а на грубите черти на лицето си придавал своеобразен израз на интелектуално спокойствие. Той все още бързо се изчервявал, а лесно наранимото му самомнение било пословично.

Преди Ламонт да влезе при него, Хелъм бил направил кратка справка. Той казал:

– Вие сте доктор Питър Ламонт и, както ми съобщиха, сте поработили добре в областта на паратеорията. Спомням си вашия труд. Беше върху парасинтеза, нали?

– Да, сър.

– Припомнете ми. Разправете ми за работата си. По-простичко, разбира се, сякаш говорите на дилетант. Всъщност – и той се подсмихнал – в известно отношение аз наистина съм дилетант. Нали знаете, че съм само радиохимик. И не съм велик теоретик, освен ако не включите в сметката по някоя идея от време на време.

Тогава Ламонт приел това като искрено изявление, а и речта навярно не е била толкова неприлично снизходителна, каквато той настояваше по-късно, че е била. Но както установил след това Ламонт, или поне както твърдеше, за метода на Хелъм било типично да усвоява основното от работата на другите. После можел да говори по въпроса, без да дава много подробности за първоизточника или без да го споменава въобще.

Но по-младият Ламонт навремето бил доста поласкан и веднага се впуснал да обяснява с онова многословие, в което изпада човек, когато разправя за собствените си открития.

– Не мога да кажа, че съм постигнал много, доктор Хелъм. Да се извеждат природните закони на паравселената – паразаконите – е несигурна работа. Върху твърде малко можем да се облегнем. Започнах с малкото, което знаем, и не допусках нови отклонения, за които липсват данни. Изглежда очевидно, че при по-силно ядрено взаимодействие синтезът на малки ядра ще става по-спонтанно.

– Парасинтез – подхвърлил Хелъм.

– Да, сър. Същността се състоеше в това да се изяснят подробностите. Необходимият математически механизъм беше доста хитроумен, но след като се направят някои трансформации, затрудненията започват да изчезват. Излиза например, че литиевият хибрид може да се доведе до взривен синтез при температура четири степени по-ниска, отколкото тук. За да експлодира при нас литиев хибрид, е необходима температурата на ядрената бомба, докато в паравселената ще свърши работа и обикновен заряд динамит. Съществува известна вероятност в паравселената литиевият хибрид да може да се запали и с клечка кибрит, но това едва ли е възможно. Осведомени сте, че им предлагахме литиев хибрид, тъй като за тях ядрената енергия трябва да е нещо обичайно, но те не го и докоснаха.

– Да, зная.

– Явно за тях е твърде рисковано – също като да се използват тонове нитроглицерин в ракетни двигатели... само че още по-лошо.

– Много добре. И сега сте се заели да напишете история на Помпата.

– Неофициална, сър. Когато ръкописът бъде готов, ще ви помоля да го прочетете, ако се съгласите, така че ще се възползвам от личните ви спомени за събитията. Всъщност, ако имате време, бих искал още сега да се възползвам от тях.

– Мога да ви отделя малко време. Какво искате да знаете? – Хелъм се усмихвал.

За последен път се усмихнал в присъствието на Ламонт.

– Конструирането на ефективна и практична Помпа, професор Хелъм, е станало с изключителна бързина – започнал Ламонт. – Щом проектът „Помпа“...

– Проектът „Междувселенска електронна помпа“ – поправил го Хелъм, като продължавал да се усмихва.

– Да, разбира се – съгласил се Ламонт и прочистил гърлото си. – Просто използвах популярното название. Щом като се поставило начало на проекта, инженерните детайли били разработени с голяма бързина и никакви отклонения.

– Вярно – заявил Хелъм с известно самодоволство. – Хората се опитваха да ме убедят, че заслугата за енергичното и творческо ръководство е моя, но не бих желал да наблягате твърде много върху това в книгата. Факт е, че в проекта участваха много изключително талантливи хора, и не ми се иска великолепната работа на отделните членове да се затъмни от преувеличения за моята роля.

Ламонт поклатил глава с лека досада. Забележката му се сторила неуместна.

– Изобщо нямах това предвид. Става въпрос за разума на другата страна – на парахората, за да използвам популярния израз. Те са поставили началото. Ние сме ги открили след първата размяна на плутоний за волфрам, но те първи са ни намерили, за да извършат замяната, като са се опирали само на теорията, без никакъв намек, подобен на тяхната постъпка. Освен това и желязното фолио, което са ни изпратили...

Усмивката на Хелъм изчезнала, и то завинаги. Той се намръщил и казал на висок глас:

– Символите въобще не бяха дешифрирани. Нищо в тях...

– Геометричните фигури са били разбрани, сър. Прегледах ги и е напълно ясно, че указват каква да бъде геометрията на Помпата. Струва ми се, че...

Хелъм избутал назад стола си с гневно стържене.

– Да ги нямаме такива, млади човече – отсякъл. – Ние свършихме цялата работа, а не те.

– Да... но не е ли вярно, че те...

– Че те какво?

В този миг Ламонт осъзнал каква буря от емоции е предизвикал, но не разбирал причината. Продължил неуверено:

– Че са по-интелигентни от нас... че са извършили действителната работа. Нима има някакво съмнение в това, сър?

Хелъм се бил изправил и лицето му било почервеняло.

– Има всякакви съмнения – викнал той. – Няма да позволя мистицизъм по този въпрос. Твърде много мистицизъм се е натрупал. Вижте какво, млади човече – той пристъпил към все още седналия и напълно смаян Ламонт и му се заканил с дебелия си пръст, – ако във вашата история се прокарва становището, че сме били марионетки в ръцете на парахората, тя няма да бъде издадена от нашия институт или въобще, ако ме питат мен. Не ще позволя човечеството и неговият разум да бъдат унижавани и няма да допусна парахората да се издигат в ролята на божества.

На Ламонт не му оставало друго освен да си отиде озадачен и много разстроен, задето е предизвикал враждебност там, където очаквал да намери доброжелателство.

След това установил, че историческите му източници внезапно започнали да пресъхват. Същите хора, които преди седмица били достатъчно словоохотливи, сега не си спомняли нищо и нямали време за нови срещи.

Отначало Ламонт се дразнел, а после постепенно започнал да го обзема гняв. Погледнал под друг ъгъл на събрания материал и докато преди само питал, сега започнал да притиска и да настоява. Когато го срещал някъде из отдела, Хелъм се смръщвал и гледал сякаш през него, а на свой ред Ламонт му хвърлял презрителни погледи.

В резултат Ламонт установил, че основната му кариера на паратеоретик започнала да запада, и все по-твърдо навлизал във втората си специалност – историк на науката.

(продължение)

– Проклетият му глупак – измърмори Ламонт, като си припомни. – Трябваше да си там, Майк, за да го видиш как изпадаше в паника при всяко предположение, че другата страна е била движеща сила. Поглеждам назад и се чудя как е било възможно да се срещнеш с него, дори случайно, и да не ти е ясно, че ще реагира по този начин. Бъди благодарен, че никога не се е налагало да работиш с него.

– Благодарен съм – отвърна равнодушно Броновски, – макар че понякога и ти не си ангел.

– Не се оплаквай. С работа като твоята нямаш проблеми.

– И никакъв интерес. Кой обръща внимание на подобна работа, освен самия аз и още пет души в целия свят. Може би още шестима... ако помниш.

– О, добре де – спомни си Ламонт.

Самите богове