Перфектният обир

Събота, 14 юни

Льо Пертус, Франция

Динамитът, прилежно увит в опаковъчна хартия с надписи „Честит рожден ден“, лежеше небрежно на задната седалка. Няколко часа по-рано Мигел беше метнал отгоре му сакото си и сега, докато приближаваше края на опашката на испанската митница, изобщо не се замисляше за пакета. Той беше изложен на показ и бе в пълна безопасност.

Изключи двигателя на своята „Симка“ и запали цигара. Предобедната жега се спускаше около колата му. Целият проклет ден беше противно горещ. Предаването беше насрочено за шест сутринта в Марсилия, но както обикновено, изникна пречка и после, когато най-сетне се появи в девет, кучият син поиска безкрайно дълга идентификация. И на всичкото отгоре се подразни, че Мигел не говори френски. Мигел говореше перфектен английски, а също немски и суахили – и, разбира се, испански. Беше роден в Мексико, израснал в Тексас, обучен и кален в американската армия. Беше натрупал състоянието си в Европа след войната – скромно, но доста прилично. В края на четиресетте и началото на петдесетте години въртеше бизнес с пари (и все още го правеше в Югославия, Турция и Египет), а след това премина на часовници и фотоапарати. Японците обаче прецакаха здраво тази игра, като подкопаха търсенето на немските и швейцарските стоки; оттогава бизнесът се промени коренно. Мигел насочи интереса си към оръжията, но дори това начинание западаше – бунтовниците се топяха, а законната търговия с оръжия се разширяваше. Последните шест месеца Мигел беше прекарал в Бейрут, където единствените му занимания бяха да чука момичета и да пуши хашиш, докато най-накрая Браян се свърза с него. Браян беше свестен човек, предпазлив и абсолютно коректен, но на Мигел му се искаше да му беше казал цялата история. Не обичаше контрабандата без причина. Браян беше изтъкнал, че причината е адски добра и че Мигел трябва просто да почака. И въпреки всичките възражения на Мигел, не му каза нищичко.

И сега той чакаше.

Погледна по дължината на опашката към испанските митничари с техните зелено-червени униформи и смешни черни фуражки. За щастие, не проверяваха багажниците. Мигел беше избрал този пропускателен пункт, защото тук винаги беше горещо и натоварено, което увеличаваше вероятността за повърхностна проверка. Обикновено испанците бяха небрежни – освен ако някой не им е подшушнал нещо.

Мигел беше взел предпазни мерки срещу това. Марсилският контакт, тлъст и вонящ на чесън кучи син, му беше помогнал да скрие динамита в багажника на един опел и без да го питат, Мигел беше подхвърлил, че ще го кара в Испания. Французинът щеше да приеме, че Мигел ще кара динамита навсякъде другаде, но не и в Испания. Може би щеше да предупреди италианците или австрийците, но това нямаше особено значение. След предаването Мигел потегли на изток от Марсилия към Каси, като постоянно проверяваше дали го следят. Там остави опела и продължи в обратната посока със симката. Не беше спирал никъде за обяд и така си гарантира, че ще пристигне на границата в най-горещата част от деня.

Опашката напредваше сантиметър по сантиметър.

Колата беше идея на Браян. Беше наета на името на Мигел, с парижка регистрация и червени номера ТТА 75, които показваха, че той е американски турист. Паспортът му – истинският му паспорт – беше американски, така че всичко беше точно. Браян харесваше такива неща – всичко да бъде вярно всеки път, когато е възможно. Мигел се подсмихна презрително. Браян беше прекалено предпазлив и изобщо не го биваше в блъфирането. Запита се как ли щеше да реагира англичанинът, ако знаеше, че Мигел пресича границата с пакета на задната седалка, пред очите на всички.

Самият Мигел също не си падаше по рисковете. От него се очакваше да е турист и той беше положил доста усилия да изглежда като такъв. Дрехите му бяха нови, спортни и доста кичозни, дори за собствения му не особено придирчив вкус. Колата беше пълна с пътни карти, туристически брошури, пътеводители и празни кутии от филмови ленти, резултат от едноседмична обиколка из Южна Франция. През тези дни Мигел беше съвсем истински турист с изгорял от слънцето врат, непрекъснато щракаше с фотоапарата си – и сега продължаваше да изглежда по същия начин. Впечатлението беше достоверно и не можеше да се фалшифицира.

Последната кола пред него мина през митницата. Мигел спря и подаде паспорта си през прозореца. Без да го поглежда, инспекторът предаде документа на мъжа в малката стъклена кабина, който му удари печат. Паспортът беше върнат и Мигел връчи на инспектора зелената регистрационна карта на колата. Служителят не ѝ обърна особено внимание.

– Цигари?

– Не – каза Мигел.

– Алкохол?

– Не.

Инспекторът кимна.

– Къде отивате?

– В Барселона, после в Мадрид – отвърна Мигел, като се постара да произнесе лошо имената.

Инспекторът му върна зелената карта и му махна да продължи.

Мигел подкара бавно по виещия се път, като минаваше покрай зелени хълмове, селски къщи с червени покриви и засети с пшеница поля. Щеше да пренощува в Херона, където възнамеряваше да отпразнува подобаващо преминаването на границата, и на сутринта да продължи към хотела. Браян беше казал, че е някакъв луксозен хотел с много леки жени. Срещата там щеше да е малка приятна премия към проекта.

Лондон, Англия

Браян Стак се вслушваше в тихото дишане на спящата до него Джейн. Тя дишаше равномерно, със спокойното изтощение на напълно отпусната и задоволена жена. Той отметна кичур коса от лицето ѝ и се загледа замислено в аристократичния ѝ нос, в скулите, в чувствените ѝ пълни устни. Е, нямаше как да не изглежда чудесно – все пак тя беше единствената дъщеря на лорд Ейвърет. Браян се усмихна леко. Старецът си нямаше и представа какви ги върши дъщеря му.

Измъкна се от леглото, затърси пипнешком цигарите и отиде до прозореца. През тъмните дъждовни капки, които трополяха по перваза, различи размазаното тъмнозелено петно на напълно опустелия Хайд Парк долу. Запита се кога ли ще ѝ каже. Трябваше да го направи още преди седмици, но винаги му беше трудно да намира подходящите думи.

– Браян? – обади се сънено тя.

– Извинявай – каза той. – Мислех си, че спиш.

Погледна назад към нея – гола под белия чаршаф, който очертаваше ясно двете хълмчета на гърдите ѝ и плавната извивка на бедрата. Джейн се протегна мързеливо.

– Спях – поправи го. – Тук е много топло. Би ли отворил прозореца?

– Навън вали.

Тя въздъхна.

– Лято в Англия. Ще ми запалиш ли една цигара? Благодаря. – Погледите им се срещнаха при краткото проблясване на запалката. – Станало ли е нещо?

– Разбира се, че не.

Тя се вгледа в лицето му в тъмното, като се мъчеше да долови промяна в чертите, да разчете изражението му. Знаеше, че Браян е майстор на израженията – лицето му, красиво и възбуждащо жестоко, беше неговата стока.

– Напускаш ме – предположи тя.

– Да.

– Къде отиваш този път?

– Италия – излъга той.

– Иска ми се да не заминаваш, скъпи.

– Знам. – Прииска му се да добави, че и той не изгаря от желание да заминава, но това не беше съвсем вярно. Браян Стак открай време имаше репутация на човек на действието. Той живееше заради тръпката и напрежението – и жените му живееха за ореола на вълнение, който витаеше около него.

– Опасно ли ще бъде?

– Няма откъде да знам. Сигурно. – Знаеше, че Испания ще бъде адски трудно място за изпълнението на плана. Полицейските държави винаги създаваха трудности. Все пак, на хартия всичко изглеждаше добре.

– За дълго ли?

– За две седмици.

Джейн въздъхна. Много пъти ѝ се беше налагало да го чака. При това за повече от две седмици. Щеше да се справи. Тя се протегна отново и усети първите леки тръпки на събуждащото се желание. Плъзна поглед по голото му тяло, седнало на ръба на леглото, при краката ѝ. Познаваше всеки сантиметър от него, всеки стегнат мускул, всеки белег. Обожаваше го и се нуждаеше от него. Всеки път, когато го нямаше, тя беше неспокойна като котка, обикаляше улици и барове като долна курва и от време на време забърсваше мъже, които ѝ се струваше, че ще успеят да я задоволят. Но те никога не успяваха и само засилваха копнежа ѝ по Браян. Той беше истинското нещо – мъж, който можеше да я държи в обятията си, да я възбужда до полуда, да я докарва дотам, че да не знае коя е и къде се намира, е след това да я върне неусетно в реалността. И го правеше с неподражаема сила и увереност.

– Кога заминаваш? – попита тя.

Той се поколеба.

– Утре сутринта.

Тя кимна спокойно. Очакваше го. Той вече го беше уредил. Браян винаги заминаваше изведнъж и се връщаше най-неочаквано. Такъв беше стилът му.

Тръпката осезаемо се засили. Вече усещаше как бедрата ѝ се затоплят, как районът между краката се сгорещява. Почеса рамото си, запита се дали това не е мимолетно желание и зачака да отмине. Но то не отмина, а се засили. Тя вдигна крак, отметна чаршафа и изпита наслада от начина, по който той погледна голото ѝ тяло.

– Браян. Желая те. Веднага.

Той се усмихна в мрака.

– Мислех, че си се наситила.

– Ти да не би да си?

Вместо да отговори, той легна до нея и я целуна, като леко захапа долната ѝ устна. Силните му уверени ръце погалиха шията ѝ, гърдите и се спуснаха надолу по плоския ѝ корем. Целуна ухото ѝ и тя изпита внезапна тръпка, която я накара да плъзне бедра по чаршафа и да разтвори крака. Той започна да целува гърдите ѝ, като ги галеше леко с език, докато зърната ѝ не се втвърдиха. Джейн тихо изстена; тялото ѝ заживя свой собствен живот и тя започна да губи контрол над него. Усети как мускулите на корема ѝ се стягат, когато ръката му се плъзна между краката ѝ.

Изстена, когато той проникна в нея, бедрата ѝ се завъртяха жадно. Запита се за миг дали той ще се върне при нея, но после всичките ѝ мисли бяха заличени от надигналата се вълна на страстта.

Кеймбридж, Масачузетс

В сутерена на компютърната лаборатория беше много тихо. Стивън Дженкс се вслушваше в приглушените звуци от помещенията със стъклени стени наоколо. Отляво секретарки и специализанти преглеждаха разпечатки и подреждаха програми; отдясно беше само работното място на сортировача на перфокарти. В момента той пренареждаше картите с входни данни и ги пускаше в редицата слотове.

Главният компютър, IBM 7090, се намираше горе на приземния етаж. Малко по-рано Дженкс беше там и го наблюдаваше как изпълнява програмите си. Макар да го беше гледал десетки пъти, компютърът винаги го изумяваше – можеше да зяпа часове наред мигащите лампи по контролните конзоли и въртящите се напред-назад ролки, четящи записаната върху магнитната лента информация.

Машината беше много скъпа. Компютърното време струваше стотици долари на час, а на него му се наложи да купи цял час, макар че за програмата му беше необходима само минута или две. Останалите пари щяха да отидат за операторите, за да вкарват суровите му данни и да програмират картите, които машината щеше да прехвърли върху лентата. Компютърът работеше само със записани на лента инструкции и данни; перфокартите бяха прекалено бавни за него.

Тъй като имаше достъп до машина за перфориране на карти, Дженкс беше подготвил файла. Операторите останаха приятно изненадани и благодарни. Но Дженкс не беше прекарал дванайсет изморителни часа с голямата машина, която прорязваше малки правоъгълници в перфокартите, от съчувствие към техниците. Беше изпълнил черната работа лично, защото не желаеше никой друг да я види.

Проектът му беше доста специализиран и бе възможно да предизвика коментари.

Един от операторите на име Алертън, млад докторант с дебели очила и черна коса, го приближи, докато Дженкс допиваше колата си.

– Доктор Дженкс?

– Същият. – Дженкс не беше никакъв доктор, но нямаше смисъл да го обяснява.

– Резултатът ви ще излезе след няколко минути.

Двамата се качиха горе и загледаха как 7090 бълва страници с изчисления, отпечатвани с невероятна скорост върху широки листа зелена хартия, които се надипляха в телена кошница на пода.

Принтерът спря и защрака в очакване на следващата програма. Поради високата цена на компютърното време проектите се подаваха на изчислителната машина почти без пауза между тях.

– Сега трябва да е вашият ред – каза Алертън.

Още докато произнасяше думите, принтерът заработи отново със зашеметяваща скорост, печатайки ред след ред числа. Очите на Дженкс го заболяха, докато се мъчеше да следи печатащата глава. След около минута принтерът спря и отново защрака в очакване. Алертън откъсна разпечатката от широкия лист над принтера, взе дебелия топ хартия и го подаде на Дженкс.

– Направихме две копия – съобщи той. – Достатъчно ли са?

– Напълно.

– Искате ли си картите с входните данни?

– Да, стига да ги намерите. – Говореше небрежно, сякаш не му пукаше особено. В действителност определено му пукаше – в компютърната лаборатория не трябваше да остане никаква следа от проекта му.

– Мисля, че знам къде са – промърмори Алертън и се отдалечи.

Докторантът беше видял програмата и беше наблюдавал с известен интерес резултата. Знаеше, че Дженкс е пуснал симулация; не бе наясно каква точно е тя, но разбираше доста добре общата ѝ природа. Беше програма CRIPA, използвана за тестване на най-добрите начини за комбиниране на поредица отделни задачи, водещи до някаква крайна цел. Индустрията я използваше за създаване на сложни неща като реактивни самолети и подводници. Всъщност програмата CRIPA, или „Анализ на критични пътища“, беше използвана за първи път в проекта „Поларис“. Идеята беше да се открие кои задачи е най-вероятно да забавят целия график по конструирането и да се вземат мерки те да бъдат изпълнени навреме.

Дженкс беше въвел свои данни в програмата. Алертън не го беше грижа какви точно са те – в края на краищата резултатът беше само куп числа, може би дори някакъв хипотетичен експеримент като симулацията на професор Форте на траекториите на субатомните частици.

Алертън намери перфокартите и ги върна на Дженкс в тясна картонена кутия с дължина близо три стъпки.

– Заповядайте.

– Благодаря – отвърна Дженкс и пъхна кутията под мишница. После взе куфарчето си, в което вече беше прибрал разпечатката.

– Успех в начинанието ви – пожела Алертън, когато Дженкс се запъти към изхода.

– Благодаря, може и да ми потрябва – искрено отвърна Дженкс.

Без да бърза, той излезе навън и хвана такси до летище „Логан“.

Три часа по-късно гледаше как един нюйоркски таксиметров шофьор прибира багажа му в багажника. Дженкс се настани на задната седалка с куфарчето.

– „Кенеди“ – каза той.

Шофьорът въздъхна.

– Имаме ли проблем с времето?

– Не – отвърна Дженкс. Той никога нямаше проблеми с времето. Животът му течеше спокойно, с подходящ режим, внимателно планиране и ненадминати умения. Беше благословен с чудесна памет и бърз ум, и ги използваше по предназначение. Стивън Дженкс беше професионален комарджия, при това много успешен. Той извади от джоба си телеграмата, която беше пристигнала в Ню Йорк тази сутрин, малко преди полета му до Бостън. Беше я намерил заедно със сметката за хотела и пачката новозакупени пътнически чекове.

УГОВОРЕН СНИМАЧЕН ГРАФИК.

МЯСТО НА СРЕЩА СПОРЕД ПЛАНА.

РЕКВИЗИТ ОСИГУРЕН

БРАЯН

Кратко и ясно. Съобщението показваше, че Браян е от неговата порода – от хората, които говорят по същество и не играят глупави игри.

Ами третият? Браян го беше уверил, че е добър и че може да му се има доверие. Дженкс предпочете да изчака с мнението си, докато се срещнат. Човекът беше контрабандист, а контрабандистите имаха навика да играят от двете страни на оградата и да се омитат при първа възможност, ако стане напечено.

Шофьорът мина през тунела и продължи на изток към Белт Паркуей. Дженкс прибра телеграмата в джоба си. По-късно щеше да се отърве от нея. Може би щеше да я пусне в тоалетната на летището.

– За чужбина ли? – полюбопитства шофьорът.

– Да – хладно отвърна Дженкс.

Шофьорът не обърна внимание на тона му.

– Европа?

– Не. Африка.

– Африка. Я стига бе. Къде в Африка?

– Тимбукту.

– Нямам представа къде е това – призна шофьорът. – Да не сте някакъв търговец или нещо подобно?

– Бял ловец – отговори Дженкс и си помисли, че това е почти истина.

Шофьорът се разсмя.

– Добре, господине. Човек може да прецени кога го поднасят.

– Понякога – съгласи се Дженкс. – Но само понякога.