Арена

1.

Рим, краят на 41 г.

Императорският гладиатор примигна, за да махне потта от очите си, и загледа как служителите влачат осеялите арената трупове.

От мястото си в сенките на прохода Гай Невий Капитон имаше панорамен изглед към резултата от инсценираната битка. В средата на амфитеатъра Статилий Таурус се издигаше груба реконструкция на келтско село, пълно с мъртви тела. Капитон погледна нагоре към галериите. Новият император на подиума беше заобиколен от свитата си освободени роби, които се надпреварваха да привлекат вниманието му, а сенаторите и имперските върховни жреци с техните отличителни тоги седяха отстрани. Множеството над подиума се тъпчеше на каменните седалки на горните галерии. Тълпата изрева и Капитон потръпна. Погледна как двама служители сръчкаха с нагорещено желязо един свлякъл се на земята варварин. Човекът рязко подскочи. Тълпата задюдюка на опита му да се престори на мъртъв, а единият от служителите даде знак на слуга с тежък чук. Другият разпръскваше нов бял пясък върху кървавите петна. После двамата се върнаха в прохода и седнаха да си почиват на сянка на няколко крачки от Капитон.

– Ама че гадост – изстена единият от служителите и вдигна омазаните си в кръв ръце. – Ще ми трябва цяла вечност да махна тази мръсотия от себе си.

– Гладиатори – промърмори другият. – Себични копелета.

Капитон ги изгледа намръщено. Слугата се извиси над падналия гал, усмихна се подигравателно и стовари тежкия чук върху черепа на варварина. Капитон чу хрущенето на строшената кост и направи кисела физиономия. Като най-високопоставен гладиатор в императорския лудус в Капуа, той се гордееше много с работата си. Но това зрелище беше оставило горчив привкус в устата му. Беше гледал от прохода как облечените като легионери гладиатори изклаха противниците си – сбирщина осъдени нещастници и роби, въоръжени със затъпени сечива. Изобщо не се беше стигнало до демонстрация на умения. Капитон смяташе това за оскърбление към професията му.

Един слуга извлече последния труп, като го теглеше с метална кука.

– Касапница – промърмори под нос Капитон. – Просто касапница.

– Какво каза? – остро попита единият от служителите.

– Нищо – отвърна Капитон.

Служителят понечи да каже още нещо, когато едиторът извика името на Капитон със звучен глас, който долетя и до разположените най-високо галерии. Тълпата изрева. Служителят посочи с палец към покрития с кръв пясък.

– Твой ред е – изръмжа той. – И не забравяй. Това е ключовото представление. Двайсет хиляди души са дошли да го гледат. Императорът е тук и разчита да дадеш на Бритомарис здрав пердах. Не го разочаровай.

Капитон кимна предпазливо. Неговата битка беше основното събитие в първото голямо зрелище, давано на народа от император Клавдий. Следобедът беше видял пресъздаване на решаваща битка с участието на стотици мъже и както се очакваше, гладиаторите триумфираха над зле екипираната варварска орда. Сега гордостта на императорските гладиатори щеше да се изправи срещу варварин, играещ ролята на първенец на келтско племе. Но противникът му не беше кой да е стар варварин. За изненада на вещите зрители, Бритомарис вече беше спечелил пет победи на арената. Необучените да въртят подобаващо меча варвари обикновено биваха сполетявани от страшна гибел при първото си излизане и поредицата победи на Бритомарис беше изнервила ветераните от императорската школа. Капитон пропъди тези мисли и си каза, че противниците, срещу които Бритомарис се е изправял в предишните си битки, не могат да се сравняват по бойни умения с него. Капитон беше легенда на арената. Носител на смърт и на слава. Той разкърши врат и се закани да даде добър урок на Бритомарис. Самоувереността му се подсилваше допълнително от факта, че беше с пълна екипировка, включваща наколенници, налакътници и метален нагръдник, както и дълго червено наметало. Бронята трябваше да му гарантира победата. В присъствието на императора самата идея римлянин – дори гладиатор, облечен като такъв – да изгуби от варварин беше направо непоносима. Но доспехите имаха и своите недостатъци. С богато украсения шлем на главата пълното снаряжение караше Капитон да плувне в пот.

Служителят му подаде късия меч и правоъгълния легионерски щит. Капитон стисна меча в дясната си ръка и пое щита с лявата. Съсредоточи се върху тъмния изход на прохода от отсрещната страна на арената и видя как един мъж излиза бавно от сенките и поглежда наляво и надясно, сякаш смаян от обстановката.

Просто варварин, спечелил случайно пет победи, каза си Капитон. Въоръжен със затъпено оръжие. Гладиаторът се зарече да постави Бритомарис на мястото му.

Капитон излезе на арената и тръгна към центъра, където стоеше арбитърът и потупваше с пръчката си по десния си крак. Слънцето грееше свирепо и нагорещяваше пясъка под босите му крака. Той погледна към тълпата на галериите. Някои утоляваха жаждата си от малки кани с вино, други си вееха. Голяма група легионери беше заела края на една от галериите и беше в доста приповдигнато настроение. „Има и жени“, помисли си Капитон и се усмихна похотливо. Изпита гордост, че толкова много хора са дошли да видят него, великия Капитон.

Металният привкус на кръв изпълваше въздуха и Капитон усети с пълна сила жегата, която се надигаше от земята. Горе, над най-високата галерия, десетки работници бяха опънали огромни сенници, за да осигурят сянка на множеството. Слънцето обаче се беше преместило и беше направило усилията им напразни. Освободените роби на горните арени бяха на сянка, докато на сановниците долу им се налагаше да търпят жегата.

Изсвириха тръби. Капитон стисна дръжката на меча. Всички зрители проточиха вратове към отсрещния проход. Гладиаторът изключи от съзнанието си шума на арената и се съсредоточи върху варварина, който вървеше тежко към него.

Капитон скри усмивката си. Бритомарис изглеждаше прекалено едър, за да му бъде от полза. Краката му бяха дебели като дънери при бедрата, а мускулите на ръцете и раменете му бяха покрити с тлъстина. Той се тътреше тромаво към средата на арената, сякаш всяка крачка изискваше огромно усилие. Капитон направо не можеше да повярва, че този човек е спечелил пет битки. Противникът му изглеждаше още по-зле от онова, което си беше представял. Варваринът беше с ярко оцветен панталон и вълнена туника без ръкави с колан на кръста. Не носеше никакви доспехи. Нямаше наколенници, налакътници и шлем. Беше въоръжен с покрит с кожа дървен щит с метален умбон1 в средата и с копие със затъпен връх.

Арбитърът им даде знак с пръчката си да спрат и двамата гладиатори застанаха на разстояние два меча един от друг.

– Добре, момчета – каза арбитърът. – Искам честна и почтена битка. Запомнете, това е бой до смърт, така че не си правете труда да просите милост от императора. Приемете участта си с чест. Разбрахте ли?

Капитон кимна. Бритомарис изобщо не реагира. „Сигурно изобщо не разбира латински“, злорадо си помисли императорският гладиатор. Арбитърът погледна към едитора, който седеше на подиума недалеч от императора, и той кимна.

– Начало! – изрева арбитърът, махна с пръчката си и двубоят започна.

Варваринът моментално се хвърли към Капитон. Бързата му атака изненада гладиатора, но Капитон забеляза движението на лакътя му преди Бритомарис да се опита да го наръга с копието си и бързо пристъпи настрани, като отпусна дясното си рамо. Копието на варварина улучи въздуха. Бритомарис политна напред, понесен от инерцията, и тромавото му туловище мина покрай Капитон. Гладиаторът се извъртя към противника си и замахна към десния му прасец. Бритомарис нададе животински рев, когато острието разсече плътта му. Тълпата очакваше този ход и закрещя при вида на кръвта, която бликаше от раната върху белия пясък.

Капитон се опи от рева на множеството.

Варваринът залитна и метна копието си към гладиатора. Капитон очакваше това и приклекна. Копието прелетя над главата му и се заби в пясъка зад него. Вбесеният Бритомарис се втурна към Капитон, като ревеше от болка, ярост и страх. Капитон спокойно и рязко вдигна щита си – внимателно отигран ход, упражняван многократно на двора за тренировки на лудуса. Чу се внезапно тупване, когато железният ръб на щита посрещна брадичката на Бритомарис. Варваринът изпъшка. Тълпата завика още по-трескаво и през врявата гладиаторът можеше да различи отделни гласове. Мъже и жени крещяха името му. Долу, на пропитата с кръв арена, варваринът се олюля и отстъпи назад. От носа и устата му течеше кръв. Вратът му лъщеше от пот. Едва се държеше на крака.

– Довърши го! – извика някой от долните галерии.

– Никаква милост за кучия син!

– Прережи му гърлото! – извика някаква жена.

На Капитон не му пукаше, че зрелището се беше оказало кратко. Тълпата искаше кръв и той щеше да ѝ я осигури. Пристъпи към варварина с вдигнат щит и долепена плътно до тялото дясна ръка, в която държеше меча. Бритомарис вдигна юмруци, готов да окаже последе отпор. Капитон приближи с бързи крачки и замахна с меча отдолу нагоре, като се целеше точно над гръдния кош.

Но варваринът го изненада, като изрита долната част на щита му. Горният край се наклони напред и Бритомарис мигновено го сграбчи и стовари щита върху краката на гладиатора. Капитон изпъшка, когато металният ръб смаза пръстите на левия му крак. Варваринът изтръгна щита и го изрита в слабините. Капитон залитна назад, замаян от случилото се; мислеше си същото, което си бяха мислили и предишните петима гладиатори, изправили се срещу Бритомарис: „Как такава грамада може да се движи толкова бързо?“.

Варваринът продължи с тежък удар, който попадна в рамото на Капитон и го разтресе до мозъка на костите. Гладиаторът падна на пясъка и Бритомарис мигновено се хвърли напред. Двамата се затъркаляха на земята, като си разменяха удари. Стоящият наблизо арбитър им викаше да се изправят, но беше безсилен и не можеше да се намеси. Капитон се опита да се освободи, но варваринът замахна с юмрук и го просна по очи на пясъка. Ударът замая гладиатора. Той остана да лежи зашеметен, като се питаше какво ли е станало с меча му. Последва силен удар в гърба и сякаш зъби се впиха в плътта му. Нещо топло и мокро потече надолу към краката му. Гладиаторът се претърколи и видя Бритомарис да се извисява над него, сграбчил меч. Меча на Капитон.

Капитон осъзна, че кръвта блика от гърба му и образува локва около него.

– Какво? – невярващо промълви той. – Но... как...?

В галериите беше настанала мъртвешка тишина. На Капитон му призля. Устата му изведнъж пресъхна. Пред очите му затанцуваха черни петна. Тълпата го умоляваше да се изправи и да се бие, но той не можеше да помръдне. Раната на гърба беше дълбока. Капитон усещаше как кръвта пълни дробовете му.

– Богове, умолявам ви – изпъшка той. – Спасете ме.

Погледна отчаяно към подиума. Императорът се взираше в него с хладно неодобрение. Капитон знаеше, че не може да очаква милост. Никой гладиатор не можеше да получи пощада, дори и най-високопоставеният. Репутацията му изискваше да посрещне без страх смъртта си.

Треперейки, Капитон се изправи на колене, обхвана с ръце мръсните крака на Бритомарис и наведе глава в очакване на екзекуцията. Взираше се безпомощно в окървавения пясък и се проклинаше, задето беше подценил противника си. Замоли се следващият, който се изправи срещу Бритомарис, да не допусне същата грешка.

Крайниците му се свиха в спазъм, когато мечът се заби дълбоко във врата му зад ключицата и достигна сърцето.

2.

Офицерът бавно вдигна глава от чашата си вино и фокусира поглед върху двамата преторианци, които стояха пред него, смътно осветени от единствената лампа. Улицата пред таверната тънеше в непрогледен мрак.

– Луций Корнелий Макрон, опцион от Втори легион? – излая гвардеецът, който стоеше отляво. Офицерът кимна гордо и вдигна чаша. Забеляза, че двамата са облечени в прости бели тоги – характерното облекло на преторианската гвардия.

– Същият – завалено каза той. – Сигурно сте дошли да чуете историята зад награждаването ми. Е, сядайте, момчета. Няма да пропусна нито една гадна подробност. Но ще ви струва кана вино. Ама не от онази галска помия, нали?

Гвардеецът го изгледа без капка чувство за хумор.

– Трябва да дойдеш с нас.

– Какво, сега ли? – Макрон погледна младия мъж, който стоеше отдясно. – Времето за лягане не е ли минало, момко?

Младият преторианец го изгледа кръвнишки. Онзи отляво прочисти гърлото си.

– Тук сме по заповед от императорския дворец.

Макрон изтрезня. Да го викат в дома на императора? В такъв късен час? Той поклати глава.

– Сигурно има някаква грешка. Вече си взех наградата. – Той потупа гордо бронзовите медали на гърдите си, които беше получил от императора преди игрите на амфитеатъра Статилий Таурус по-рано през деня. Поражението на Капитон беше хвърлило сянка върху празничното настроение и Макрон си бе тръгнал веднага щом гладиаторът падна мъртъв – беше усетил, че настроението на тълпата ще стане гадно. Беше изпил един мях в таверната „Меч и щит“ до амфитеатъра – воняща дупка с отвратително вино, но пък собственикът беше старо куче от Втори легион и настоя да почерпи Макрон с най-добрите си запаси по случай награждаването му.

– Преторианската гвардия не греши – заяви гвардеецът. – Ставай и идвай с нас.

– Май няма смисъл да се спори с вас, момчета. – Макрон стана от пейката и с неохота ги последва навън.

Тълпите бяха излели гнева си върху всичко по улиците. Сергиите на пазара бяха преобърнати. По земята се търкаляха малки статуетки на Капитон с изпочупени глави и Макрон трябваше да внимава къде стъпва, докато вървеше през покритата галерия покрай Фламиниевия път към Фонтиналската порта. Юлиевият площад се намираше от дясната му страна с неговата пищна мраморна фасада, посветена на Цезар. Отляво се издигаха редици екстравагантни частни жилища.

– За какво ме викат? – попита Макрон гвардейците.

– Нямам представа, друже – отвърна онзи от лявата му страна. Отговорът му прозвуча просто и безцеремонно като копието, с което беше въоръжен Бритонарий. – Просто ни казаха да те намерим и да те заведем в двореца. Не ни влиза в работата защо те викат.

Богове, помисли си Макрон, докато гвардейците го водеха през портата към Капитолий. Преторианец, който да не си пъха носа там, където не му е работа? Нечувано.

– Човек сигурно никога не може да се свикне с тази миризма – каза Макрон и сбърчи нос от вонята, която се носеше от открита част на големия канал, който отнасяше мръсотиите на града от Форума.

Гвардеецът кимна.

– Ако си мислиш, че тук е зле, иди в Субура. Там вони като в галски гъз. Слава на боговете, не ходим често там. Прекарваме повечето си време горе в двореца като гвардейци и прочие. Чист въздух, свежи путки и смокини на корем. – Той се ухили на другаря си, който вървеше от дясната страна на Макрон. – И допълнителните петнайсет хиляди сестерции от новия император също ни дойдоха добре.

До носа офицера достигаше вълна от странни миризми. Пазарите бяха затворили преди няколко часа, но силните аромати на канела и пипер, евтини благовония и вмирисана риба оставаха във въздуха, смесваха се с вонята на канала и се мъчеха да преобърнат стомаха на Макрон. Мразеше да посещава Рим. Прекалено много шум, прекалено много мръсотия, прекалено много хора. Задушлив сив пушек се издигаше от ковачниците и почерняше небето, правейки въздуха тежък и почти непоносим. Все едно влизаше в гигантска пещ. Огньове светеха приглушено в мрака. Жилищни сгради покриваха далечните хълмове и долини, почернелите им горни етажи едва се виждаха на фона на нощното небе.

– Всички момчета в лагера говорят за награждаването ти – с едва доловима завист каза гвардеецът. – Не всеки ден негово императорско величество награждава лично прост офицер. Ти си голямата новина в Рим. – Той присви очи. – Явно имаш високопоставени приятели.

– Боя се, че не – иронично отвърна Макрон. – С момчетата ми участвахме в наказателна експедиция срещу едно племе оттатък Рейн. Озовахме се в най-голямата касапница. Избихме триста от най-дивите германци, които можете да си представите. Аз върнах хората ни, след като центурионът ни се гътна. Най-обикновен ден за Втори легион. Честно казано, не знам защо е цялата тази дандания.

Двамата преторианци се спогледаха. Личеше си, че са впечатлени. На Макрон изведнъж му се прииска да си беше останал на границата покрай Рейн. Рим не му понасяше, макар че беше живял тук като дете. Беше напуснал града преди тринайсет години, изпаднал в немилост, след като беше отмъстил за смъртта на чичо си Секст, като бе убил водача на местна банда. Беше заминал на север в Галия и се беше записал за двайсет и пет години служба в крепостта на Втори легион. Изобщо не очакваше, че ще му се случи да стъпи в града, и му беше странно, че отново е тук.

– Да – каза той и се потупа по корема. – Трудно е да бъдеш герой. Всеки напира да те черпи. Проститутките се лепват за теб, естествено. Дамите обичат мъже с медали. – Гвардеецът го погледна завистливо. – Особено по-засуканите. Падат си по малко груби игрички.

Макрон се мъчеше да не изостава от гвардейците, докато си проправяха път през множество от екзотични лица – сирийци и гали, нубийци и евреи. Синагоги и храмове, каквито не беше виждал преди, се издигаха между жилищните сгради покрай главния път.

– Едно предупреждение – каза гвардеецът. – Между войници. Положението не е същото, каквото беше навремето. Много неща се промениха.

– Нима? – оживи се Макрон. – Какво искаш да кажеш?

– Клавдий може и да е император, но възкачването му не мина особено гладко. Онази работа с Калигула преди няколко месеца предизвика голяма каша.

– Доколкото си спомням, един от вашите е забил меча си в Калигула – хладно отвърна Макрон.

Новината за убийството на предишния император през януари беше посрещната със смут и облекчение от мъжете на Втори. Смут, защото имаше вероятност да се върнат към дните на Републиката, и облекчение, че управлението на Калигула е приключило. Около императора винаги имаше някакви скандали. Всички знаеха, че е спал със сестрите си и е превърнал императорския дворец в бардак, и опитът за покушение срещу него от оскърбени аристократи или сенатори беше напълно очакван. Накрая трима офицери от преторианската гвардия, водени от Касий Херея, взели нещата в свои ръце. Заговорниците наръгали Калигула трийсет пъти, заклали жена му и размазали главата на новородената му дъщеря в една стена, за да сложат край на рода му. За известно време изглеждаше, че Републиката ще бъде възстановена. Докато преторианците не се обърнали към Клавдий.

Гвардеецът се закова на място, обърна се към Макрон и заговори тихо:

– Виж, между нас казано, старият Херея беше свестен, но никога не се беше ползвал с голяма подкрепа от страна на гвардията. Той забрави златното правило. Преторианците стоят плътно до императора си и в добро, и в лошо. – Замълча, пое си няколко пъти дъх, за да се успокои, след което продължи: – Както и да е, след смъртта на Калигула неколцина противни типове изпълзяха от дупките си и обявиха, че са против Клавдий да стане император. Един-двама от тях си бяха наумили, че те са по-подходящи за поста. Или още по-лошо, искаха да превърнат Рим отново в република! Да се върнем в онези мрачни дни на граждански войни и кръвопролития по улиците... – При тази мисъл гвардеецът потръпна. – Разбира се, императорът не може да управлява без съгласието на войската.

– Разбира се – каза Макрон.

– Именно. Затова прекарахме последните няколко месеца в издирване на противниците на Клавдий и се постарахме те да изчезнат.

Макрон го изгледа.

– Да изчезнат?

– Да – отвърна гвардеецът и се огледа, за да провери дали някой не ги подслушва. – Тихомълком ги отмъкваме от улиците, завеждаме ги в двореца и се погрижваме за тях. – Той прокара пръст през гърлото си. – Сенатори, конници, магистрати. Дори по някой легат. Синовете им биват изпращани в изгнание, или по-лошо, хвърляни в лудуса. Списъкът расте непрекъснато. Никой не е в безопасност, помни ми думата.

– Не бих казал, че това ми харесва – остро рече Макрон. – Войниците не бива да се месят в политиката.

Гвардеецът вдигна шеговито ръце, сякаш се предаваше.

– Хей, не ме гледай така. Знаеш как стоят нещата. Заповедите са си заповеди. Ако питаш мен, онези освободени роби, с които се е обкръжил императорът, трябва да бъдат държани под око. Да можеше да ги видиш как се държат с нас. Но той ги слуша.

Гвардеецът изправи рамене и тръгна към портата от ковано желязо, водеща към императорския дворец. Прохладен вечерен въздух се понесе над улицата, докато гвардейците и Макрон вървяха по широкото стълбище, водещо към слабо осветена зала с мраморни стени и барелеф, показващ прочутата битка при Зама, в която великият реформатор на римската войска Публий Корнелий Сципион спечелил решителната победа срещу Картаген. Минаха през огромен коридор и излязоха в пищна градина с фонтани и статуи, около която имаше колонада с арки. Отвъд нея Макрон виждаше покривите на Форума и колоните на храма на Кастор и Полукс. След като прекосиха градината, се качиха по каменно стълбище и влязоха в голяма зала с апсида в отсрещния край. Гвардейците поведоха Макрон през залата към една полускрита от сенките фигура, стояща на стъпалото на подиума, на който сядаше императорът, когато приемаше посетители.

Човекът при подиума не беше императорът. Беше с типичната за гърците тъмна къдрава коса и гърбав нос. Гладката му кожа и стройната му фигура показваха, че никога не се е занимавал с тежка работа. Беше облечен в простата туника на освободен роб, но Макрон забеляза, че е изработена от най-фина вълна. Очите му бяха черни като дупките на театрална маска.

– А, прочутият Макрон! – каза освободеният роб с изкуствено приповдигнат тон. – Истински римски герой!

Пристъпи към Макрон и тънките му устни се извиха в усмивка.

– Оставете ни – нареди на гвардейците с рязък писклив глас.

Преторианците кимнаха и тръгнаха обратно към средата на залата. Освободеният роб ги проследи с поглед, докато не се отдалечиха на достатъчно разстояние, за да не ги чуват.

– Напоследък човек трябва да внимава пред кого говори – каза той. – Особено пред преторианците. Те имат погрешното впечатление, че негово императорско величество им е задължен до гроб. Накъде сме се запътили, щом някакви си войници си мислят, че могат да влияят на най-могъщия човек на света?

Макрон си премълча. Беше чул, че след убийството на Калигула преторианците открили Клавдий да се крие в двореца. В отчаяното си желание да не допуснат безредици те тутакси го обявили за император – петдесетгодишен старец без никакъв опит в управлението, който дори не искал поста, ако можеше да се вярва на слуховете. Без подкрепата на преторианците сега на монетите в империята може би щеше да бъде изсечено друго лице. Нищо чудно, че освободените роби се чувстваха така застрашени от преторианците и бяха нащрек в присъствието им.

– Аз съм Сервий Улпий Мурена – каза освободеният роб. – Подчинен съм на императорския секретар Марк Антоний Палас. Предполагам, че си чувал това име?

– Съжалявам, но не – сви рамене Макрон. – От доста време не ми се е случвало да съм сред изискано общество. Прекарах последните няколко години в клане на германци.

Мурена изсумтя.

– Това ми е известно, офицер. Всъщност именно затова си тук. Палас е секретар на императора. Помага му да управлява Рим и неговите провинции. Както и аз самият. Кажи ми, колко германци според теб си избил, докато беше на Рейн?

Макрон отново сви рамене.

– Зависи.

– От какво? – попита Мурена и го погледна косо.

– Един германец поема доста удари, преди да падне – каза Макрон. – Понякога ти се случва да го наръгаш хубаво няколко пъти, а той да продължава да ти се нахвърля с пяна на устата. Не ги виждаш как се тътрят към отвъдното. Обикновено се замъкват на някое тихо и спокойно местенце, където да умрат. Но все пак умират. Във Втори имаме поговорка – мечът не прави разлика между германци и гърци.

– Така значи. – Освободеният роб пристъпи неловко от крак на крак, очевидно смутен от посоката, в която беше тръгнал разговорът. – И какво точно означава това?

– Ударът си е удар – отвърна Макрон. – Наръгай човек в корема и край с него, независимо дали е грамаден здрав варварин, или кльощав изнежен дребосък.

Мурена закърши ръце и се обърна към градината и двамата преторианци, които стояха под колонадата.

– Жалко, че великият Капитон не може да се вслуша в такъв проницателен съвет.

– Проницателен?

– Да, почти синоним на смислен. – Освободеният роб видя обърканата физиономия на Макрон и завъртя очи. – Няма значение. Искам да кажа, че имаш богат опит в избиване на варварските противници на Рим.

– Бих казал, повече от богат – отвърна Макрон и се изпъчи.

– Добре. Защото имам задача за теб.

Макрон се намръщи и го обзе смътно безпокойство.

– Задача ли?

– Да. Задача. За мен.

Макрон стисна зъби.

– Намери си някой друг да ти върши мръсната работа. Аз се подчинявам единствено на заповедите на моя центурион, на моя легат и на моя император. На ничии други.

Освободеният роб се разсмя и се зае да разглежда ноктите си.

– Доколкото чух, от доста време не си стъпвал в този град, нали?

– От повече от тринайсет години.

– В такъв случай този път ти е простено. Рим днес е различен. Аз може и да съм просто освободен роб, но за теб ще е по-добре да се отнасяш с уважение към мен. Имам известно влияние между тези стени. Достатъчно, за да отменя награждаването ти... и повишаването ти в центурион.

– Центурион? – изненадано повтори Макрон. – Какви ги говориш?

Мурена извади някакъв свитък и Макрон видя императорския печат на него. Освободеният роб го разви и зачете на глас:

– „По заповед на негово императорско величество към легата на Втори легион опцион Луций Корнелий Макрон да бъде незабавно повишен в центурион“. Предполагам, че постът представлява интерес за теб?

Макрон го изгледа намръщено.

– За съжаление, не мога да пратя писмото, докато не изпълниш една задача за императора – обясни Мурена.

– Каква задача?

Мурена се усмихна едва-едва.

– Позволи ми да обясня. Днес ти беше на арената, за да получиш отличието си. Момент на гордост, за съжаление помрачен от поражението на скъпия ни Капитон. – Освободеният роб цъкна с език. – Императорът се озова в много неудобно положение. Капитон беше не само най-добрият боец от императорската школа и следователно лична собственост на Клавдий, но и бе шестият императорски гладиатор, изгубил живота си от ръцете на Бритомарис.

Мурена тръгна в кръг около офицера. Макрон го следеше подозрително с поглед.

– Последните дни са напрегнати за императора – продължи освободеният роб. – В Рим има мнозина, които се съмняват в него. Някои дори не крият враждебното си отношение към Клавдий. И говоря не само за Сената, но и за хората на Форума и в таверните. Казвам го съвсем откровено. Императорът не беше провъзгласен единодушно на поста си. Капризите на произхода и рожденото право означават, че никой не може да носи лавровия венец, без да се изправи срещу престъпни предизвикателства към първенството му. Чул си недоволното мърморене на тълпата след смъртта на Капитон. Подобно поражение заплашва да подрони властта ни в самото ѝ начало. Трябва да покажем на тълпата, че Клавдий е силният и решителен лидер, за когото копнеем от златния век на Август.

– Тогава да нахлуе някъде – сви рамене Макрон. – Това обикновено върши работа.

Мурена се разсмя като наставник, чул някаква глупост от ученика си.

– Благодаря за този наистина поучителен съвет, опцион. Геният ти ме кара да се питам защо не си стигнал по-високо в службата.

Макрон едва устоя на желанието да му фрасне един.

– Бъди сигурен, че има подобни планове за близкото бъдеще – продължи освободеният роб. – Но по-належащият проблем в момента е Бритомарис. Шестима победени гладиатори! Това е повече от петно върху името на императора. Това е истински цирей, който трябва да бъде срязан, преди да ни е навредил. Не можем да си позволим да търпим още поражения от онзи варварин. Следващият, който се изправи срещу него, трябва да излезе победител и да покаже на всички, че никой не може да се опълчи на императора и че Клавдий е заслужил напълно трона си.

– Защо не пратите Хермес да се сражава с него? – отвърна Макрон. – Той е най-коравият гладиатор, виждан някога. Може да накълца тип като Бритомарис толкова бързо, колкото и варена аспержа.

– И дума да не става – твърдо рече Мурена.

– Защо?

Костеливото лице на освободения роб се сбърчи в кисела гримаса.

– Трябва да призная, че не съм голям почитател на Хермес. Същото се отнася и за Палас. Намираме го за малко грубиянски. Проблемът с него обаче не е заради стила му. Всъщност друг помощник на императора, един отвратителен лицемер на име Нарцис, уреди именно Хермес да се бие с Бритомарис, ако се случи Капитон да загине.

– И какъв е проблемът? – попита Макрон.

– Тази сутрин Хермес беше сполетян от... от доста нещастен инцидент.

– Инцидент? – повтори Макрон.

– Бил обран на улицата, представи си само. – Мурена поклати глава. – Счупили му няколко кости. Сигурно ще му трябват месеци, преди да излезе отново на арената. Не можем да го чакаме да се възстанови. Спешно се нуждаем от негов заместник.

Мурена спря да обикаля около Макрон, застана пред него и заяви:

– Ще обучиш друг гладиатор да излезе срещу Бритомарис.

Макрон го погледна озадачено.

– Защо аз? Никога не съм работил в лудус. Сигурен съм, че имате предостатъчно треньори, които да свършат тази работа.

– По принцип да. Но това не е обикновена битка. Трябва да пратим ясно послание на тълпата. И какъв по-добър начин от това един герой на империята да използва военния си опит, за да унищожи варварин като Бритомарис? – с крива усмивка отвърна Мурена.

Макрон твърдо поклати глава.

– Прекалено е рисковано. Обучаването на друг, искам да кажа. По-добре просто изберете друг гладиатор от императорската школа. Те би трябвало да са най-добрите бойци в Капуа. Има много по-голям шанс някой от тях да победи Бритомарис, отколкото някакъв новобранец с жълто около устата.

Мурена сви устни.

– За съжаление императорската школа страда от сериозен недостиг на хора. Калигула използва повечето от най-добрите мъже на арената. Остави ни само с неколцина неудачници, които няма да ни свършат никаква работа.

Императорският помощник сложи ръце зад гърба си и тръгна бавно и методично по централната пътека, сякаш мереше сградата с крачки. Звукът на сандалите му отекна в залата.

– За щастие, Фортуна ни се усмихна.

Макрон цъкна с език.

– Направо не е за вярване.

На лицето на Мурена се появи мимолетна усмивка.

– Оказа се, че имаме готов кандидат – продължи той. – Млад мъж с военен опит, който е бил трениран от гладиатор като малък. От сигурен източник знам, че демонстрира пълно безстрашие, когато се изправя срещу гола стомана. Това е рядко качество, както несъмнено знаеш от собствен опит в този занаят. С подходящите напътствия той може да се окаже идеалният кандидат.

– Войник, значи? Как се казва?

Мурена се загледа в пода.

– Марк Валерий Павон. – Изгледа сандала си с отвращение, сякаш беше стъпил в отходен канал. – Макар че ти сигурно познаваш по-добре името на баща му. Името Тит говори ли ти нещо?

– Легатът на Пети легион ли?

– Бившият легат – ледено го поправи Мурена. – В момента гниещ в необозначен гроб покрай Апиевия път. Очаквана последица от опита му да направи Рим отново република. Все още спорим дали да не подложим Пети на децимация, тъй като хората му го подкрепяха наистина ревностно в предателството му.

По гърба на Макрон полазиха студени тръпки. Новината за екзекуцията на легата на Пети легион още не беше стигнала Рейн, но колкото повече Макрон научаваше за начините, по които дворецът се справя с враговете си, толкова по-малко му харесваха те. Избиването на варвари в Германия и Галия си беше нещо добро, но мисълта за римляни, забиващи нож в гърба на други римляни, му напомняше за гражданските войни, измъчвали Рим през най-мрачните дни на Републиката.

– Разногласията в редиците не могат да се търпят – каза Мурена, сякаш беше прочел мислите му. – Трябваше да дадем пример.

– Но сте оставили сина му жив?

– Тогава той не беше в Рим. Павон беше военен трибун в Шести легион. Наредихме да го арестуват и да го доведат тук. Императорът беше решил да екзекутира младежа на арената и затова го изпратихме в един лудус в Пестум. Тамошният ланиста обеща да се погрижи той да умре на арената в рамките на тази година.

Макрон се замисли.

– И сега искате той да спаси честта на Рим?

– Времената са отчаяни. При липсата на Хермес имаме нужда от Павон. Поне засега. Обучаването му обаче може да се окаже не толкова проста работа. Младежът е доста разстроен около историята със смъртта на баща му.

– Как е умрял той? – предпазливо попита Макрон.

Мурена цъкна с език и поклати глава.

– Осъден на смърт на арената. Императорът го изправи не срещу кого да е, а срещу самия Хермес. Тит направи доста добро представление. Бях изненадан, че му е останала кръв в тялото, когато Хермес го довърши.

– Нищо чудно, че момчето е гневно – промърмори Макрон толкова тихо, че думите му не достигнаха до ушите на Мурена.

– Казаха ми, че имаш качествата на отличен войник, Макрон. Вярвам, че ти си човекът, който може да го вкара във форма. Ще отидеш в Пестум, ще обучиш младия си питомец и ще го доведеш в Рим за двубоя. Разполагаш с един месец.

– Един месец? – извика Макрон. – Майтапиш се!

– Точно обратното – отвърна Мурена. – Напълно сериозен съм.

– Но... един месец! Времето изобщо няма да стигне да го подготвя за битка.

– Не е битка. А просто двубой на арената.

– Просто двубой? – Макрон поклати уморено глава. – Имам богат опит в обучаването на легионери. Дори на най-добрите им трябват месеци, за да влязат горе-долу във форма, а на най-лошите случаи им е нужно четири пъти повече време.

– Павон е различен. Дарбата му с меча е изключителна.

– Това вече го чух – рече Макрон.

– Е, не става дума за фукане. Гладиаторът, който го е обучавал като малък, сега е докторе в императорския лудус. Той твърди, че никога не е виждал друго момче с подобни умения. И според всички сведения никой от Шести легион не е виждал друг трибун, който да върти така добре меча. – Мурена въздъхна и погледна нагоре към тавана. – Най-големият проблем е характерът му.

– Ами императорът? Нима ще се радва, ако синът на предател спаси кожата му?

– При сегашните обстоятелства не можем да си позволим да бъдем придирчиви – кисело отвърна Мурена. – Трябва да оставим настрана кавгите си, защото не можем да позволим на онзи варварин да ни се подиграва. – Освободеният роб заразглежда ръкава на туниката си. – Освен това обясних на императора, че именно той, а не Павон, ще пожъне славата за възстановяването на честта на Рим.

„Както и ти самият“, помисли си Макрон. Като никога успя да задържи мисълта за себе си. Понякога собственият му език беше най-лошият му враг. Пълната му липса на дипломатичност отчасти беше причина досега да не са го повишили в центурион. Този път обаче не искаше да изпусне възможността. Дори това да означаваше, че ще трябва да работи със змия като Мурена.

– Можете да отложите боя с един-два месеца – предложи той. – Така ще ми дадете малко време да поработя с момъка.

– Боя се, че е невъзможно – отвърна Мурена и подсмръкна. – Датата вече е обявена и всичко се е задвижило. Не можем да се върнем назад, не можем и да търпим още предизвикателства към авторитета на императора. Трябва да разбереш в какво опасно положение се намираме.

Макрон изруга под нос. Само допреди малко се облизваше доволно при мисълта да си прекара хубаво няколко дни, преди да се върне на Рейн и да се радва на новата си роля на герой на Втори. А сега го чакаше един месец трениране на неспокоен гладиатор в затънтен лудус, заобиколен от военнопленници, роби и всякакви отрепки. И изобщо не му се мислеше каква цена ще плати, ако питомецът му изгуби от Бритомарис и посрами императора още повече.

– Пратих човек с инструкции за ланистата на лудуса в Пестум. Той ще те очаква. Двубоят ще се проведе на Юлиевия площад. Не е голям колкото арената, но пък за сметка на това е идеален, защото е богат на история. Цезар го е построил, а Август е организирал гладиаторски битки на него. Сега императорът ще утвърди правомощията си там.

Освободеният роб извика на двамата преторианци да дойдат.

– Заминаваш незабавно – каза той, без да поглежда Макрон. – Чака те оседлан кон и ще наредя на писарите ми да съставят императорска заповед, която да ти дава право да правиш каквото е необходимо в лудуса. Доколкото знам, до Пестум има пет дни път. Пет дни дотам и още толкова обратно означава, че разполагаш с двайсет дни да обучиш питомеца си. Използвай ги добре. Някакви въпроси?

– Само един – каза Макрон. – Ами ако Павон не иска да се бие? Може да има зъб на императора заради случилото се със семейството му и сигурно не гори от желание да му помага, нали така? Особено след като вече сте го осъдили на смърт.

На лицето на Мурена се появи жестока усмивка.

– Имам нещо, което ще му послужи като силно поощрение...