Кривата река

1.

Уорд Пърсол крачеше по тесния плаж върху един прекрасно прохладен участък, по който вълните се плъзгаха нагоре-надолу по блещукащия пясък. Беше само на седемнайсет, нисък и кльощав за своята възраст и ясно осъзнаваше и двете. Денят беше безоблачен, прибоят се пенеше откъм Мексиканския залив. Джапанките му затъваха в мократа повърхност. Натискът беше странно приятен и с всяка стъпка изстрелваше песъчинки с пръстите на краката си.

– Ей, Уорд! – Баща му го викаше и Уорд се обърна назад, за да го види седнал сам на плажен стол на няколко метра от водата. На главата му беше кацнало бейзболно кепе на „Нешънълс“, а краката бяха покрити с плажна кърпа. Дебелият зелен бележник марка „Буръм & Пийс“, с който сякаш никога не се разделяше, лежеше отворен в скута му.

– Наглеждай сестра си!

– Разбира се. – Все едно не го прави вече цяла седмица. Между другото, Аманда никъде нямаше да ходи. Със сигурност не и в океана. Тя беше малко по-надолу по плажа, събираше миди, приведена в поза, която, както научи, се нарича „Санибел“ по името на острова.

Уорд продължи още малко да гледа баща си, докато той се зае отново с бележника да пише уравнения или други неща, които никога не бе му позволявал да види. Работеше за частен военен подизпълнител в Нюпорт Нюз, Вирджиния, и все важничеше, че по време на вечеря не може да им каже как е минал работният му ден и какво е правил – защото всичко е строго секретно. А това само правеше бездната помежду им още по-широка. Странно беше как Уорд започна да забелязва такива неща. Неща, които винаги са си били там, но никога не можеше да изрази точно. Като това защо баща му винаги носи бейзболни кепета – за да крие плешивината си. Или начинът, по който покриваше бледите си крака – за да избегне рака на кожата, който се предаваше в семейството. Предполагаше, че и майка му беше видяла тези неща, и вероятно много повече. Това без съмнение беше допринесло за развода им преди три години.

В този момент сестра му се затича към него с кофичка в едната ръка и лопатка в другата.

– Уорд, виж! – извика тя развълнувано, пусна лопатката на земята, загреба с другата в кофичката и извади нещо. – Конусовиден морски охлюв!

Той го взе от нея и се вгледа внимателно. Вляво от него монотонният шум от прибоя продължаваше непрекъснато. – Хубав е.

Тя си го взе и го върна в кофичката.

– В първия момент си помислих, че е спираловиден с огладени изпъкнатини. Обаче формата ми се стори някак си различна. – И без да изчака отговора му, се върна да търси миди.

Уорд остана за малко загледан в нея. Усещането беше по-приятно от това да гледа баща си. След това бързо се озърна, за да се увери, че на брега не е изхвърлено ново съкровище, докато разговаряше със сестра си. Тази част от крайбрежието на Каптива обаче беше спокойна и конкуренцията бе минимална: не се виждаха повече от дузина хора, които крачеха по края на прибоя в същата чудновата поза, която той и сестра му бяха усвоили.

Когато преди пет дни за пръв път стъпиха на остров Санибел, Уорд беше страшно разочарован. Морските ваканции, на които беше воден преди, бяха във Вирджиния Бийч и Кити Хоук. Санибел изглеждаше като края на света, без тротоари, с малко магазини и удоволствия. Най-лошото беше скапаната интернет връзка. След няколко дни обаче той свикна със спокойствието. Беше свалил достатъчно филми и книги, за да изкара седмицата. Нямаше нужда от интернет достъп, за да съставя страничното скролване, което разработваше за своя курс по приложен Пайтън. След развода баща им не беше имал много възможности да ги води да летуват – заради издръжката и всичко останало не му оставаха много свободни пари – и когато негов приятел му предложи седмица престой в малката му вила на Санибел малко по-нагоре от „Гълф Драйв“, той се съгласи. Уорд знаеше, че дори и така това не му е по джоба, като прибавиш самолетните билети, ресторантите и всичко останало. Затова гледаше да не се оплаква.

Мидите му бяха помогнали.

Островите Санибел и Каптива на югозападното крайбрежие на Флорида бяха известни като едни от най-добрите места в света за събиране на миди. Те се простираха в Мексиканския залив като рибарска мрежа, улавяха всякакви видове мекотели и ги разпиляваха по плажната ивица.

Както се оказа, за техен късмет, през нощта преди да пристигнат, беше имало кратка буря, защото морето беше изхвърлило повече миди. Техният първи ден на плажа им беше открил почти невероятна съкровищница от най-различни необичайни и красиви видове. Не ракови щипки, счупени черупки и други боклуци, които човек намира по плажовете на остров Аутър Банкс. Треската по събиране на миди беше заразила и двамата, особено силно Аманда. Тя вече беше станала нещо като специалист, защото успяваше да различи морските охлюви коури от по-големите със заострени черупки и другите спираловидни охлюви. След няколко дни увлечението на Уорд се поохлади, а очите му започнаха да различават много повече. Сега вдигаше тук-там само по няколко наистина добри екземпляри. Баща им ги беше ограничил до една торбичка за всеки на връщане със самолета и Уорд знаеше, че утре вечер предстои адът на подбирането и протестите на Аманда.

Приливът започваше и вятърът се беше усилил, затова прибоят блъскаше малко по-енергично брега. Една вълна лизна краката на Уорд, запращайки червена спираловидна мида, която отскочи, щом се удари в пръстите на крака му. Когато я вдигна, един друг ловец на миди се стрелна зад него – ярките цветове във водата ги привличаха като мухи – и надникна през рамота му, дишайки тежко.

– Розово венчелистче? – попита той развълнувано. Уорд се обърна, за да го погледне: може би на петдесет, с наднормено тегло, с козирка „Рон Джон“, евтини слънчеви очила и ръце със слънчев загар от лакътя надолу. Разбира се турист, както всички наоколо. Местните знаеха най-доброто време за прочесване на плажната ивица и Уорд рядко ги виждаше.

– Не – отговори той. – Просто конус. Китайски конус. – Сестра му инстинктивно усети възможната плячка, заподскача към тях и той ѝ подхвърли мидата. Тя го стрелна набързо с поглед, после понечи да я запрати във водата, но след като размисли, я пусна в кофичката.

Мъжът с козирката се оттегли и Уорд продължи да върви, следвайки Аманда, а под джапанките му хрущяха костите на древни морски създания. Мисълта за събирането на багажа го подсети, че вдругиден ще си бъдат у дома, което означаваше, че ще продължи с живота си. Ще завърши единайсети клас, след това ще мине през мелачката от тестове, есета и кандидатстване в някой колеж, която неименуемо го очаква. Наскоро беше започнал да се тревожи, че ще свърши като баща си – да бачка като роб, но някак си без никога да напредва, надминаван от млади хора с по-лъскави дипломи и по-продаваем набор умения. Не мислеше, че би го понесъл.

Друга вълна близна краката му и той подсъзнателно смени посоката, отклонявайки се навътре в сушата.

Пресни раковини започнаха да се търкалят след отдръпващата се вода: бургия, раковина, още една бургия и една шишарка. Вече беше събрал достатъчно шишарки, за да му стигнат до края на живота.

Още една вълна, този път по-голяма. Той погледна навътре в океана. Определено вълнението се усилваше. Вероятно бе за добро, защото утре беше последният им пълен ден и може би щеше да има друга буря, която да докара отново съкровища, както в първия ден от тяхното пристигане.

Изведнъж очите му доловиха зелено проблясване точно пред него. Зеленото беше с по-светла отсянка от тюркоазената вода и се търкаляше, отдръпвайки се с прибоя. Беше голямо. Бойна раковина? Не, цветът не отговаряше. Не беше и спираловиден охлюв.

В миг забрави пресищането, замени го страстта на колекционера да се сдобие с рядък екземпляр. Той скришом стрелна поглед нагоре и надолу по плажа. Нито сестра му, нито човекът с козирката го бяха забелязали. Небрежно ускори ход. Щеше да се върне със следващата вълна или може би по-следващата.

Тогава го видя отново на около метър и осемдесет от брега. Този път осъзна, че това въобще не е раковина, а маратонка. Чисто нова светлозелена маратонка. Такава още не беше виждал.

Макар да не можеше да си ги позволи, от гимназията знаеше, че някои маратонки много се колекционират: „Баленсиага Трипъл С“, „Изи“ на „Адидас“, които често се продаваха за по триста или четиристотин долара, ако успееш изобщо да ги намериш. Ако извадиш особен късмет и попаднеш на някой рядък чифт като „Еър Джордън 11 Блекаутс“, можеш и употребявани лесно да ги шитнеш в Ибей за петцифрена сума.

Най-хубавият екземпляр на Аманда, който беше намерила след цяла седмица събиране на миди, можеше да получи най-много долар.

Една маратонка, една-едничка, и то униформено зелена. Каква ли марка беше? Тя отново се изтърколи на брега и след миг щеше да разбере.

Прибоят се завихри около глезените му с приглушено съскане и той с пъргаво движение грабна маратонката от водата. Мамка му, беше тежка – без съмнение подгизнала. Въпреки това беше в чудесно състояние. Автоматично я обърна, за да провери подметката, но върху гумираната повърхност нямаше нито емблема, нито марка.

По-скоро усети, отколкото видя, че Аманда и онзи с козирката отново се приближават към него. Не им обърна внимание и продължи да се взира в подметката. Може би беше прототип. Вероятно са го тествали тук на плажа. Хората бяха готови да платят дори повече за прототип. Инстинктивно очите му се насочиха отново към линията на прибоя. Ако човекът се носеше някъде наблизо, това откритие щеше да превърне ваканцията средна хубост в нещо специално, дори...

Внезапно сестра му изпищя. Уорд погледна към нея и се смръщи. Тя изпищя отново, този път по-силно. По някаква причина се беше вторачила в маратонката, която държеше. С любопитство погледна надолу и дори завъртя ръка, за да вижда по-добре.

Сега виждаше вътрешността на маратонката. Тя беше пълна с розовочервена каша, а от нея стърчеше чисто бяла треска. Уорд застина, защото съзнанието му не можеше съвсем да преработи онова, което виждаше.

Баща му беше на крака и тичаше към тях. Сякаш от много далече чуваше как мъжът с козирката ругае, а сестра му пищеше, отстъпи назад и повърна в пясъка. Внезапно освободен от обхваналата го парализа, Уорд с конвулсивно трепване пусна маратонката и залитна назад, изгуби равновесие и седна. Докато падаше, погледът му инстинктивно се насочи към морето, където успя да различи сред вълните с бели гребени още маратонки – десетки и десетки, които мързеливо и неотвратимо се поклащаха към брега.

2.

П. Б. Перелман влезе със своя „Форд Експлорър“ в обществения паркинг на плажа Търнър. От първото позвъняване в Спешния център му бяха нужни само пет минути, за да стигне дотук. Къщата му на „Коконът Драйв“ беше на по-малко от километър и половина от плажа. Все пак изпита облекчение, че видя двама от своите полицаи, патрулиращи на брега – Робинсън и Лару – вече на място. Робинсън, изглежда, опразваше плажа, карайки хората да се качват в колите си, преди да огради терена с полицейска лента. Лару беше на около двеста и петдесет метра надолу по брега, където разговаряше с малка група хора. Докато Перелман гледаше, полицаят се озърна назад към водата, след това се обърна и се затича към брега, нагази в прибоя, измъкна нещо от него и го сложи внимателно на пясъка извън обсега на вълните.

Какво – да го вземат мътните – както казва Дороти Паркър, е това? Диспечерката му беше казала единствено: „нарушение на плажа“. Но той от личен опит знаеше, че дори на такива заспали места като Санибел и Каптива това словосъчетание може да обхваща всичко – от напили се през почивните дни, които изкарват моторниците си на брега в мрака, до церемонии заради равноденствието, провеждани от възрастните дами от нудистката колония в Норт Нейпълс, Флорида.

Перелман започна да се отдалечава от форда, поемайки по тясната ивица дюнна трева и морски овес, за да излезе на пясъка. Докато крачеше, мина край Робинсън, който извеждаше две семейства със страдалчески вид, понесли своите одеяла, плажни столове, туристически хладилници и буги бордове към паркинга.

– Шефе, по-добре да извикаш подкреплението! – измърмори Робинсън, докато се разминаваха.

– Всички?

Вместо да каже нещо, Робинсън кимна към полицай Лару.

Перелман продължи надолу по плажа, но вече крачеше по-бързо. Лару, който се беше върнал при малката групичка, отново се откъсна от нея и се затича обратно, за да извади още нещо от водата. Когато Перелман се приближи, видя, че това е обувка или някакъв вид мокасина, направена от лек зелен материал.

Лару спря, щом го видя. Когато Перелман наближи, видя, че в обувката има крак. Срязан, както изглеждаше.

Лару му го показа мълчаливо и след това внимателно го остави на земята.

– Здрасти, шефе.

Перелман не отговори в първия момент, все още вторачен в обувката на пясъка. След това се обърна към своя заместник.

– Хенри – каза той, – имаш ли нещо против набързо да ме въведеш в положението?

Полицаят го погледна със странно празен поглед.

– Рийс и аз бяхме в бъгито на път за Силвър Кий. Точно преди да стигнем Блайнд Пас, видях някаква суматоха тук на обществения плаж. Прекратих мисията и завихме към...

– Имах предвид това положение – и Перелман посочи обувката.

Лару проследи погледа му. След това безпомощно сви рамене и посочи през рамото си.

Началникът му погледна натам. И видя много обувки, подредени зад границата на прилива. Когато насочи поглед към океана, видя още няколко, които се люшкаха и премятаха свободно в прибоя. Над тях бяха започнали да се въртят чайки, надавайки силни крясъци.

Перелман разбра защо неговите полицаи са били твърде заети, прекалено смазани от изненада, за да кажат нещо повече по радиото, когато са дошли с бъгито преди пет минути. Той изпита същото: неочакван кошмар, толкова странен и необикновен, че беше трудно да не се поддадеш на неверието.

Затвори очи, пое си дълбоко дъх, след това още веднъж. После посочи към малката група при дюните.

– Това ли са хората, които са намерили... ъъъ... първия крак?

Лару кимна.

Началникът отново се огледа. Инстинктът на Робинсън беше верен. Докато не разполагаше с повече ресурси, единственото, което можеха да правят, беше да вадят краката от залива и да ги подреждат зад границата на прилива. Приблизително срещу мястото, където са стигнали до брега.

– Измъкна ли нещо от тях?

– Нямаха какво толкова да кажат извън това, което виждахме сами.

Перелман кимна.

– Хубаво. Добра работа. – Той завъртя глава към прибоя. – Продължавай, извади ги до един. И не забравяй, това са човешки останки.

Когато Лару се отправи обратно към водата, началникът извади радиостанцията.

– Диспечер, Перелман се обажда.

– Диспечер. Слушам, Пи Би.

Значи днес сутринта беше дежурна Присила. Разпозна нейното грачене. Никой друг не би имал нахалството да го нарече „Пи Би“. Не само го назоваваше с инициалите му, но след като не беше казал никому какво означават, тя се забавляваше да прави предположения винаги когато той беше достатъчно близо, за да я чуе. Може би смяташе, че тъй като Перелман не е типичният полицейски началник, това ѝ дава право да се прави на многознайка. Както и да е – беше опитала десетина, включително Пич Беден, Предател Беглец и Пенис Бял – разбира се, без дори да е близо до истината.

Той прочисти гърлото си.

– Присила, обявявам червен код. Искам да докараш тук всеки, който има пистолет или значка.

– Сър! – Гласът на жената явно се напрегна.

– Искам двамата дежурни лейтенанти и всички сержанти под тревога, ако се наложи да обявим без предварително съобщение полицейски час. Те си знаят работата. Кажи им да не вдигат шум, не искаме да предизвикаме паника сред туристите. Затваряме целия плаж на Каптива и западната брегова ивица. Накарай ги да подготвят евентуална евакуация на остров Каптива. И съобщи на кметицата, ако още не знае.

– Сър.

Сега Перелман заговори бързо. Речта му се ускоряваше с всяка изминала секунда. Междувременно Лару беше извадил още четири или пет обувки. По груба сметка това увеличаваше бройката на около двайсет и пет, но водата изхвърляше още. Сега полицаят гонеше чайките, които се опитваха да отмъкнат някоя обувка. Робинсън беше съпроводил последните ловци на миди и плажуващи и сега заграждаше входовете с полицейска лента.

– Искам контролен пункт в края на пътя от материка в Санибел и втори при моста над Блайнд Пас. Вторият да разрешава само достъпа на наематели на ваканционни къщи. Съобщи в съдебномедицинската служба на 21-ви район и ги накарай да дойдат колкото може по-бързо. Готови да се оправят с множество човешки останки на плажа Търнър.

– Сър – повтори Присила за трети път.

– Вдигни под тревога командването на бреговата охрана във Форт Майърс. Кажи им веднага да изпратят катер. Мисля, че „Помпано“ е временно швартован в пост „Картес“. Накарай командването веднага да се свърже с мен. И затвори въздушното пространство над Каптива с изключение на спешни операции. Никакви медийни хеликоптери. Разбра ли?

Настъпи кратко мълчание, в което Перелман чу драскането на молив.

– Разбрано.

– Добре. А сега, след като островите са обезопасени, контролните пунктове установени, накарай всички свободни полицаи да се явят при мен тук при Блайнд Пас. Край.

Перелман върна радиостанцията на място и погледна към Лару. Сега той бързаше колкото може, вадеше обувки от водата, обаче цяло ято чайки се виеше над него, кряскаше и се въртеше, превъзхождайки го числено. От разстояние Перелман осъзнаваше колко невероятно странно е положението, но въпреки това усилията му бяха насочени към овладяването му.

Двайсет и пет обувки, двайсет и пет крака, изхвърлени на брега, а както изглеждаше, още много щяха да дойдат с прилива. Щеше да е по-лесно просто да бъдат струпани на купчина, но Перелман знаеше, че всяка улика би била от значение и обувките трябваше да останат колкото може по-близо до мястото, където са били изхвърлени на сушата.

Извади от джоба си служебния фотоапарат, насочи го надолу към плажа, направи няколко снимки и кратки видеоклипчета на мястото. След това погледна към очевидците, застанали сега зад лентата – малка групичка с призрачен вид. Много искаше да ги разпита, макар да се съмняваше, че ще научи кой знае какво. Засега обаче задачата му беше да обезопаси и пази местопрестъплението, докато не пристигнат подкрепленията.

Чайките продължаваха да прииждат и въздухът бе натежал от техните крясъци. Перелман видя една да каца до обувка.

– Хенри! Огън по чайките!

– Какво?

– Стреляй по чайките!

– Твърде много са. Не мога да...

– Просто стреляй по тях, за да ги прогониш!

Гледаше, докато Леру вдигна капака на кобура, извади своя „Глок“ и стреля във въздуха по посока на морето. Огромен облак кряскащи чайки се вдигна и завъртя във въздуха, включително тази, която замалко не успя да отмъкне обувката. Докато гледаше по протежение на брега, Перелман видя със свито сърце, че в далечината водата търкаля още обувки. Може би щеше да се наложи цялата западна зона да бъде заградена с лента и затворена като местопрестъпление.

После забеляза фигури, които се появяваха една по една на върха на дюната. Не правеха опити да се приближат. Просто гледаха вторачено, без да помръдват, все едно са на пост. Сърцето му се сви. Това не бяха туристи, а местни. Хора, чиито домове бяха на „Каптива Драйв“ и чийто плаж беше осквернен от този странен и ужасен прилив. Оглеждайки ги един по един, осъзна, че познава най-малко половината по име.

Смъртта е свирепа птица: планините са мъртви камъни...

Изведнъж настъпи суматоха; чу се вик, последван от ругатни и яростен лай. Докато се оглеждаше, временно изгубил ориентация в неподдаващото се на управление положение, Перелман видя някакво размазано медночервеникаво петно: едно куче току-що беше профучало край него, стиснало в устата си обувка, и се насочи на северозапад към резервата. Беше ирландски ретривър на име Слиго.

Кучият му син!

– Слиго! – изрева той. – Слиго, върни се!

Обаче кучето тичаше с все сили и се отдалечаваше от тях. Тичаше с доказателство в устата. И то човешки останки. Ако Слиго успееше да стигне до резервата, можеше никога повече да не видят доказателството.

– Слиго!

Нямаше смисъл: възбуденото от цялата суматоха куче с напълно разпалени ловни инстинкти беше напълно неуправляемо.

– Слиго!

Поддържай веригата от доказателства, крещеше обучението му в ухото. На всяка цена проявявай уважение към човешките останки. Като началник, крайната отговорност лежеше върху него.

Пелерман извади служебното си оръжие.

– Какво правиш? – извика глас от подредените в редица зяпачи.

– Не, в никакъв случай! – изкрещя някой.

Пелерман се прицели. Пое си дълбоко и на пресекулки дъх. И когато кучето се готвеше да се хвърли в храсталаците, натисна спусъка.

Животното се стовари на земята, без да издаде звук, обувката се изтърколи от устата му. Измина ужасен миг и нещо подобно на стенание се понесе откъм хората, застанали на върха на дюната.

– О, боже – извика някой задъхано, – той наистина застреля кучето!

Перелман върна оръжието в кобура. Кучият му син.

Зад гърба му се чуха още изстрели: Лару гонеше чайките, като същевременно отчаяно се опитваше да извади колкото може повече обувки. В момента Робъртсън тичаше към тях, за да помогне. Перелман чу в далечината шума на хеликоптер, а откъм водата се разнесе рев на корабен двугател.

– Ей, вие, господине! – чу висок обвинителен глас. Погледна към редицата зяпачи.

– Вие застреляхте кучето! – говореше жена на около петдесет, като същевременно го сочеше с пръст и заплашително го размахваше. Не я познаваше. Може би беше летовница.

Той не отговори.

Жената пристъпи и се опря в полицейската лента.

– Как можахте? Как можахте да го направите?

– Не можех да му позволя да избяга с доказателството.

– Доказателство? Доказателство? – Жената махна с ръка към плажа. – Нямате ли вече повече от достатъчно доказателства?

Изведнъж нещо – може би презрителният жест, с който жената посочи неподвижните късове плът, сложени тук-там върху пясъка, или пък абсурдността на думите ѝ – накара Перлеман да се изсмее горчиво.

– Вие май си мислите, че това е смешно! – изпищя жената. – Какво ще си помисли собственикът?

– Не, не е смешно – отговори Перлеман. – Вчера имаше рожден ден.

– Значи познавахте кучето! – От ярост жената затропа с крака. – Познавахте го... и въпреки това го застреляхте!

– Разбира се, че го познавах – отговори началникът. – Беше моето куче.

3.

След като излезе от Маями, хеликоптерът на ФБР се спусна ниско над синьо-зелената вода на залива Бискейн и се насочи на юг, а когато стигна дългия като пръст национален парк, бележещ горния край на Флорида Кийс, взе курс на запад. Отговорният заместник-директор Уолтър Пикет, обезопасен с колани и седнал на мястото на втория пилот на „Бел 429“, следеше маршрута по картата, сложена върху тънката чанта за документи върху коленете му. Още нямаше два следобед и яркото слънце, което се отразяваше в спокойната вода под тях, грееше съкрушително въпреки слънчевите му очила и потъмненото предно стъкло на хеликоптера. Морските растения и кораловите рифове отстъпиха място на тясна верига тропически острови, свързани като мъниста в броеница от едно-едничко четирилентово издигнато над водата шосе. След малко изведнъж се показаха добре поддържани автомобилни алеи, големи къщи и яхти. Те на свой ред отстъпиха място на нещо, което приличаше на живописно рибарско село, после се заредиха еднотипни жилищни сгради, а след тях отново се показа океанът. После се появи друг остров, друга тясна лента на магистрала, заобиколена само от вода, сетне още един остров. Плантейшън Кий, предположи заместник-директорът Пикет. Скоростта на хеликоптера и малката височина на полета затрудняваха проследяването по картата.

В този момент машината легна и зави рязко надясно, оставяйки зад себе си веригата острови, и пое към открито море. Толкова дълго летяха така – може би десет минути и повече – че Пикет се запита дали пилотът не се е загубил, защото пред тях чак до хоризонта се простираше само синева.

Но не – това не беше съвсем вярно. Присвивайки очи зад тъмните стъкла на слънчевите очила, Пикет можа да различи малка зелена точка, която надничаше от време на време като някоя кокетка иззад далечните вълни. Той погледа още малко, след това се протегна назад в кабината за пътниците и взе тежкия военноморски бинокъл. Чрез лещите зелената точка се превърна в самостоятелен оазис от зеленина, мъничка екосистема насред океана.

Той свали бинокъла.

– Това ли е?

Мъжът кимна.

Пикет погледна надолу към картата.

– На картата няма нищо.

Този път мъжът кимна с усмивка.

– Все още се чудя колко ли струва това малко парченце земя.

Пикет отново погледна острова, докато хеликоптерът прелиташе над коралов риф. Сега се приближаваше бързо, а спокойната вода ставаше бледоизумрудена с намаляване на дълбочината. Онова, което изглеждаше като дива джунгла, се превърна в палми, стегнати и изпънати като редици от гренадири. Той различаваше форми между дърветата, снежнобели на зеления им фон: стратегически разположени охранителни кули. Дискретни, но оборудвани с картечници. Сега се появи дълъг, нисък хангар за лодки, изкусно скрит сред свежата растителност. Два плавателни съда, които едва се виждаха сред зеленината, бяха швартовани за пристана в тюркоазената вода.

Хеликоптерът полетя по-бавно, наклони се и заобиколи хангара за лодки. В далечния край на пристана над водата бяха построени няколко хеликоптерни площадки. Те блещукаха, сякаш рядко биваха ползвани.

Пилотът започна да описва кръгове, докато се спускаше, и кацна чисто на една от тях. Пикет грабна чантата си, отвори вратата и излезе под заслепяващото слънце. Докато слизаше, двама мъже излязоха изпод сянката на дърветата и закрачиха по пристана, за да го посрещнат. Кожата им беше с цвят на канела. Носеха черни барети, широки масленозелени ризи и къси панталони. Дрехите им бяха идеално изгладени. Сякаш бяха извадени право от Британска Индия с добавени няколко карибски щрихи.

Мъжете се усмихнаха и се здрависаха, после поведоха Пикет обратно по пристана и по грациозно извиваща се пътека, застлана с натрошени миди. Тук-там имаше мраморни пейки под сянката на листака, натежал от тропически цветя. Изкачиха се по мраморни стълби; спуснаха се по друга пътека, след това отново се изкачиха по стълби.

Въпреки слънцето под палмите беше хладно. Лек, но несекващ бриз раздвижваше ухаещия на цветя въздух. От време на време Пикет съзираше постройки между дърветата от снежнобял мрамор като останалите сгради. Тук-там пътеката пресичаше паун, а от бутилковите дървета зяпаха огромни папагали. Островът изглеждаше почти необитаем. Пикет успя да види само няколко мъже и жени, облечени в същото облекло като неговите придружители, в далечината между дърветата или отвъд тучните тревни площи.

След като се качиха по друго стълбище, по-величествено и дълго, и минаха покрай скулптура на Посейдон, най-накрая двамата му водачи се спряха пред сенчест пасаж. Направиха му знак, че трябва да продължи сам. Той им благодари, остана за миг неподвижен, след това мина под арката.

Озова се между коринтски колони от същия снежнобял мрамор. Когато закрачи по оцветената от слънчеви ивици пътека, откъм края на колонадата дочу тихото шумолене от разговор, заглушаван почти напълно от пеенето на птиците. В далечния край колонадата се отваряше в перистил – правоъгълен вътрешен двор, обрамчен от растения в саксии. В средата два изкусно изработени фонтана с херувими изпращаха пакостливо струи един срещу друг.

В края на двора имаше няколко стола под пергола с лозница и тук Пикет най-сетне видя специален агент Алойшъс Пендъргаст. Носеше белия ленен костюм, който Пикет си спомняше от тяхната среща преди месец в един бар на покрива в Маями Бийч. Беше кръстосал крак върху крак, обути в красиви ръчно изработени кремави мокасини.

Двама мъже все в същата униформа стояха от двете страни на перголата. Присъстваше обаче още едно лице. За изненада на Пикет млада жена седеше на най-близкия до Пендъргаст стол. Беше наистина млада – вероятно в началото на двайсетте, и когато Пикет се приближи, видя, че е и поразително красива. С виолетови очи и черна коса, подстригана на стилен бретон. Беше облечена в светла органза и държеше книга, очевидно френска, защото заглавието ѝ беше А Rebours. Тя погледна към него с хладно безразличие, което по някаква причина накара Пикет да се почувства неловко. Сигурно беше Констънс Грийн, подопечната на Пендъргаст. Беше чувал малко за нея, затова бе опитал да научи повече, но дори в базите данни на ФБР информацията беше оскъдна. Не можеше да определи точно защо, но тя изглеждаше като някой не от този свят. Може би причината е в очите ѝ, помисли си Пикет. Толкова хладни и сериозни, сякаш вече бяха видели всичко на тази плането и нищо не можеше да ги развълнува.

Момичето прочисти гърлото си, за да каже нещо, и Пикет, осъзнавайки, че я зяпа, отмести очи.

– Вижте, господарю – каза тя с изненадващо дълбок и кадифен контраалт, – то идва.

– Никаква гнила дума да не излиза от устата ви – измърмори Пендъргаст.

– Моля? – попита Пикет след миг и пристъпи още една крачка.

– Трябва да извините Констънс за нейните малки шеги. – Пендъргаст се обърна към нея. – Скъпа, боя се, че заместник-директорът Пикет не споделя твоята любов към литературните алюзии.

Тя кимна.

– Може би е за добро.

Пендъргаст посочи на Пикет свободния стол.

– Моля, седнете. Мога ли да ви запозная: отговорният заместник-директор Уолтър Пикет от ФБР. Моята подопечна Констънс Грийн.

Пикет се здрависа с нея и седна, оставяйки чантата на земята. В мълчанието, което последва, той погледна през градината надолу към колонадата, по чието протежение се издигаха величествени палми. В далечината отвъд зеленината се виждаше светлонефритеният океан. Мястото беше прекрасно: невероятно уединено, невъзможно спокойно и без съмнение – невъобразимо скъпо.

Пикет не обичаше излишния разкош. Но това място го привличаше подсъзнателно. Изглеждаше едновременно елегантно и изтънчено като слънчева дъга над водопад. Да, наистина можеше да привикне към него.

– Искате ли нещо за пиене? – Пендъргаст вдигна чашата си, която съдържаше мътна тъмночервена напитка.

– Какво е това? – попита той.

– Нямам представа. Нашите домакини ми казаха, че е местно творение, което действа добре на храносмилането.

– Не го опитвайте – предупреди го Констънс. – Пийнах глътка от „местното творение“, което има вкус на саламура от формалдехид. – Тя махна към Пендъргаст. – Той го пие, откакто пристигнахме. Не забелязвате ли, че главата му е започнала да се свива?

В отговор Пендъргаст отпи глътка от чашата си.

– Констънс, не ме карай да те изпратя в стаята ти без вечеря.

– Мога ли да попитам вие какво пиете? – попита я Пикет.

– „Лилет Блан“ с резенче лайм.

Пендъргаст повика един от униформените мъже, който попита за поръчката на Пикет.

– Дайкири – отговори той. Мъжът се оттегли с едва забележимо кимване и се върна почти веднага с напитката.

– Само вие можете да намерите подобно място – отбеляза Пикет. – Напомня ми за Атлантида.

– И подобно на Атлантида – отговори Пендъргаст със своя маслен, провлечен говор, – природата без съмнение ще се погрижи да потъне. Затова сега е идеалното време да му се насладим.

– Не очаквах да се върна толкова скоро във Флорида – продължи Пикет. – Но ме повикаха и вчера се явих пред голямо съдебно жури. За случая „Разбити сърца“.

Пендъргаст кимна.

– Поискаха и аз да присъствам. Свидетелствах по-рано тази седмица.

Пикет вече знаеше, че Пендъргаст се е явил пред голямото съдебно жури и че все още е във Флорида. Онова, което доскоро не знаеше, беше къде точно е отседнал. Да се добере до тази информация му беше отнело толкова време и усилия, че не му се мислеше за това.

– Много мило от ваша страна да се отбиете да ни видите, докато почиваме – каза Пендъргаст. – Предполагам, че сега се връщате в Ню Йорк?

По дяволите, този тип няма ли да престане да се бъзика с него? Пендъргаст знаеше много добре, че не се е отбил тук от любезност. Това нещо се беше случило във възможно най-лошия момент: точно когато се надяваше да бъде преместен на ръководен пост във Вашингтон.

– Всъщност още не съм поел на север. Тръгнал съм към остров Каптива.

Пендъргаст отпи от питието си.

– Така ли?

Пикет кимна отривисто.

– Там има случай, който се развива, докато говорим. Много странен случай. Тази сутрин голям брой крака – човешки крака – бяха изхвърлени на брега. Всеки от тях обут в зелена мокасина.

Веждите на Пендъргаст се повдигнаха.

– Колко?

– Приливът продължава да ги носи. При последното преброяване са били малко над четиресет.

Пендъргаст и Констънс Грийн запазиха мълчание. Пикет вдигна чантата си и я отвори. Чувстваше се малко неловко, защото споделяше поверителна информация с Пендъргаст в присъствието на госпожица Грийн. Беше научил обаче, че тя е не само секретарка на Пендъргаст, но и негова подопечна. Освен това имаше усещането, че ако я помоли да ги остави насаме, това няма да се отрази добре на неговата мисия. Меко казано.

– Никой не знае откъде идват краката, защо са толкова много и чии са. Или каквото и да е друго – продължи той, докато вадеше папката със снимки от чантата, за да я подаде на Пендъргаст. – Затова ФБР се заема със случая заедно с бреговата охрана и местните власти. Ще формираме работна група.

– Бяха ли открити някакви сходства? – попита Пендъргаст, докато прелистваше снимките. – Възраст, пол, раса?

– Твърде рано е да се каже. Полицейските сили продължават да пристигат, а останките се транспортират до съдебномедицинската служба във Форт Майърс. Местопрестъплението е трудно за обезопасяване. Ще знаем повече след 12 до 24 часа.

Констънс Грийн се наведе напред на стола си.

– Обявихте го за местопрестъпление. Как може да сте сигурен в това?

Пикет отвори уста, за да отговори, но после спря. Въпросът беше или много хитър, или много глупав. Какво друго би могло да бъде освен ужасно масово убийство?

– По краката има следи от жестоки травми: разкъсана плът, строшени и разсечени кости. Не мога да си представя произшествие или други обстоятелства, които да причинят подобни наранявания.

– Казахте, че само крака са изхвърлени на брега? Никакви други части на тялото?

– Не. Другата част от останките тепърва трябва да бъде намерена.

– Говорите за „останки“. Откъде знаете, че хората, на които са принадлежали тези крака, са мъртви?

– Аз... – Пикет замълча за миг. – Всъщност не знаем. Както вече казах, този случай изглежда уникален. – Колкото и да беше раздразнен от тези сондиращи въпроси, се погрижи да натърти на „уникален“.

– Да, сигурна съм, че е. Благодаря ви, господин Пикет. – Констънс се облегна назад като адвокат, който е приключил с кръстосания разпит. Пендъргаст ѝ подаде папката със снимките. Пикет изстена наум, но нищо не каза.

– Интересно – каза Пендъргаст и пресуши чашата си. – Предполагам обаче, че не сте се отклонили от пътя си само за да си разменяме любезности по повод на един странен случай.

– Не. – Пикет беше започнал вече да свиква с новата обстановка и отново усети здрава почва под краката си. – Всъщност отклонението не е толкова голямо. Както вече казах, сега съм тръгнал за Каптива и искам да дойдете с мен.

– Разбирам – отговори след известно време Пендъргаст. – И защо, ако мога да попитам?

– Станалото има всички характеристики на необикновен и много труден случай. Мисля, че вашите умения биха били полезни.

– Поласкан съм от вашата вяра в моите умения. Обаче, както сам виждате, ние сме на почивка.

Пикет забеляза, че Констънс разглежда снимките с явен интерес.

– Човек би си помислил, че от всички агенти под моя команда тъкмо вие ще сметнете случая за интригуващ – каза той.

– Може би при нормални обстоятелства. Но Констънс и аз не сме завършили нашата ваканция.

Пикет си пое дълбоко дъх.

– Въпреки това бих искал да хвърлите едно око на местопрестъплението. – Знаеше, че може да заповяда на Пендъргаст да поеме случая, но това беше тактика, която щеше да предизвика противоположна реакция.

Агентът допи останалите в чашата капки.

– Сър, нали няма да имате нищо против да говоря открито?

Пикет махна с ръка.

– Вече ми наредихте да напусна Ню Йорк и да дойда във Флорида, за да работя по случай. А сега ме молите да „хвърля един поглед“ на втори случай. Откровено казано, не си падам по поемането на случаи в отдалечени места поради нечия прищявка. Бих предпочел да се върна в моя полеви офис по документи, а това е Ню Йорк Сити. Освен това според вашето описание този случай излиза извън моята област. Не звучи като работа на сериен убиец. Обстоятелствата може да са интересни, но не виждам никакви признаци на психически отклонения. И освен това едва ли ще бъде много учтиво да оставя Констънс тук без компания.

– Алойшъс, няма за какво да се тревожиш – обади се Констънс и му върна папката със снимките. – Трудно може да наречеш това място самотно. Освен това Юисманс ще ми прави компания. – С леко кимване тя посочи книгата до нея.

Пикет размишляваше. Можеше да възложи случая на Гибънс, Фаулър или Синг. Обаче инстинктът му подсказваше, че този случай е толкова странен, толкова sui generis – че Пендъргаст ще е неговото най-добро оръжие. В случая „Разбити сърца“ беше доказал това. Замисли се дали да не заповяда на агента да го придружи. Шеговитият отказ на Пендъргаст граничеше с неподчинение. Обичайното нетърпение на Пикет започна да се засилва. Беше бил път чак дотук. Размаха под носа на Пендъргаст вкусни хапки. Той също искаше да се върне в Ню Йорк, а времето си минаваше. Изведнъж стана.

– Слушайте, Пендъргаст, елате с мен. Хеликоптерът ни чака. Ще огледаме мястото. За бога, само ще го огледаме. След това можем да спорим за подробностите. Над две порции омари.

Пендъргаст, който разсеяно гледаше празната си чаша, вдигна глава.

– Омари?