Всичко, което блести

1.

Никол Мартин, или Коко, както всички я наричаха, беше удивителна млада жена, с тъмна коса и зелени очи. Имаше зашеметяваща фигура и изтънчени маниери въпреки възрастта си. Това, което я правеше забележителна и още по-привлекателна, бе фактът, че въобще не осъзнаваше впечатляващата си външност. Беше скромна и фантастично красива. Мъжете се вторачваха в нея, но тя не ги забелязваше. Жените биха ревнували, но тя беше толкова мила с всички, че те забравяха как изглежда и искрено я харесваха. Коко навърши двайсет и една в края на миналата година, след като бе приключила предпоследната си година във факултета по журналистика на Колумбийския университет. Направи страхотен удар, когато си осигури стаж през лятото в списание „Тайм“. Беше видяла обявата им на табло в университета. Мястото, за което кандидатства, беше предназначено за студенти от магистърските програми, но след интервюто ѝ всички бяха така впечатлени, че я наеха. Коко беше щастлива и развълнувана. Започна преди две седмици, въодушевена от това, че ще работи за такова престижно списание.

Беше петък, горещ юлски ден, когато тя се качи на автобуса от Ню Йорк за тричасовото пътуване до Саутхамптън, където щеше да прекара уикенда с родителите си. Тя беше единственото им дете и още от съвсем малка имаше необичайно близки отношения с тях. Отнасяха се с нея като с голям човек и я водеха навсякъде със себе си. Бяха направили няколко прекрасни пътешествия заедно и я приветстваха сред приятелите си, когато посрещаха гости. Тримата се наслаждаваха на компанията си. Том и Бетани се гордееха безкрайно с единствената си дъщеря.

Бракът им бе започнал по необикновен начин, като съвсем млади. Бяха се запознали в колежа и се влюбили лудо, независимо от различния си произход. Том Мартин бе израснал в бедно семейство, както си признаваше с готовност, в Средния Запад. Получил бе пълна стипендия за „Принстън“, което бе променило живота му. Родителите му щели да бъдат доволни, ако Том бе решил да стане водопроводчик или електротехник, или евентуално счетоводител, но Том никога не приел ограничените виждания на родителите си. Приятелите му в колежа бяха го убедили, че е по-доходоносно да управлява състоянията на други хора, отколкото да се опитва да натрупа свое от нищо. След „Принстън“ той бе започнал работа в банка в Ню Йорк и впоследствие, работейки усърдно, с помощта на Бетани, бе завършил бизнес факултета на „Уортън“. Сега Том бе един от най-уважаваните финансови консултанти по инвестиции в града. Беше кротък, дискретен човек и не обичаше да се хвали с постигнатото, за разлика от неговия делови партньор Едуард Ийстън, който приличаше на холивудска звезда.

Също като Коко, Бетани бе зашеметяваща млада жена, когато Том се запозна с нея. Впечатляваща красавица с артистичен талант. Тогава учеше фотография в университета „Браун“ и притежаваше завиден талант.

Бетани беше от старо нюйоркско семейство. И тя бе единствено дете като съпруга си и бе направила дебюта си в обществото в годината преди да се запознае с Том. Двамата се срещнаха на купон в Ню Йорк, влюбиха се и оттогава бяха заедно. Когато Бетани съобщи на родителите си, че възнамеряват да се оженят след като се дипломират, това никак не им хареса. Смятаха, че от Том няма да излезе нищо. Искаха тя да се омъжи за човек от техния светски кръг, а не за бедно момче от обикновено семейство, макар и с амбициозни мечти. Според тях, той не можеше да стигне далеч. Бетани обаче виждаше неговата сила и достойнствата му и имаше пълна вяра в него. Дори ако Том никога не постигнеше финансов успех, а си останеше беден завинаги, тя щеше да го обича. А когато родителите ѝ категорично отказаха да се съгласят с брака им, две седмици след като се дипломираха, двамата опразниха скромните си банкови сметки, заминаха за Лас Вегас за уикенда и се ожениха в църквата на Елвис. В понеделник Бетани съобщи новината на родителите си и те побесняха от възмущение.

Том прие мястото в банката, което му предложиха, а вечер работеше като келнер, за да спести пари за факултета по бизнес. Бетани отказваше да приеме издръжката от родителите си, намираше си работа като фотограф на свободна практика, а вечер сервираше заедно с Том. Живееха скромно с това, което изкарваха, и пестяха съвестно. Том завърши магистратура в „Уортън“. През това време се роди и Коко. Накрая, те доказаха на родителите на Бетани, че бяха сгрешили и спечелиха уважението и възхищението им. Когато Том започна да печели добре, купи къща на родителите си.

Двете неща, според които Бетани живееше и често повтаряше на дъщеря си, бяха: „Не играй по правилата на другите “ и „Разсъждавай извън шаблона“. Вярваше, че едно от най-лошите неща в живота бе да нямаш мечти. Двамата с Том възпитаваха у Коко увереност, че може да направи всичко, което поиска, ако е готова да се труди усърдно и да се изправи пред всички предизвикателства.

Родителите ѝ бяха блестящ пример за кураж, настойчивост и упорита работа, с които постигаха целите си. Никога не бяха се отказали от мечтите си, нито бяха загубили вяра един в друг. Двайсет и четири години след сватбата си, те продължаваха да са влюбени, а Том все още се възхищаваше на красивата си съпруга. Тя бе до него и в бедност, и в богатство, точно както бе обещала в църквата. Сватбената им снимка винаги ги караше да се усмихват.

Родителите и на двамата бяха доста възрастни и починаха, когато Коко беше съвсем малка, и тя израсна без баби и дядовци. Том и Бетани бяха целият ѝ свят, а тя бе центърът на любовта и вниманието им.

Притежаваха чудесен апартамент в Манхатън, на Пето авеню, с изглед към Сентръл Парк, и просторна, луксозна и удобна къща в Саутхамптън, точно на плажа. Коко обичаше да прекарва време с тях. И сега заминаваше за уикенда, за да им разкаже за стажа си в „Тайм“ и какво се бе случило през изминалата седмица. Бетани и Том бяха изпратили дъщеря си в едно от най-престижните частни училища в Ню Йорк и там тя се бе запознала с най-добрия си приятел, Самюъл Стайн. Имаше и много приятелки. Беше с независимо мислене и никога не се забъркваше в скандали, а Сам бе най-близкият ѝ приятел още от четвърти клас. Двамата ходеха навсякъде заедно, макар че той беше една година по-голям. И въпреки разликите помежду им, бяха сродни души – разбраха го от мига, когато се запознаха. Коко му споделяше всичко, както и той на нея. Сам беше мъжката компания в живота ѝ и ѝ беше като брат. Истински приятел, който ѝ даваше добри съвети, когато тя започна да излиза по срещи.

Родителите на Сам, ортодоксални евреи, се чувстваха неудобно от приятелството им още от самото начало и намираха за странно момиче и момче да са най-добри приятели. Най-голямата им тревога беше, че когато пораснат, близостта им може да прерасне в нещо друго, да се влюбят и оженят. Майката на Сам, Зипора, особено много се страхуваше от това, баща му също, макар да не го показваше. Държаха Сам да се ожени за момиче от тяхната вяра. Зипора поддържаше кашер дом. Празнуваха Шабат всяка петък вечер и задължаваха Сам да ходи в синагогата с тях в събота. Той беше най-голямото от четирите им деца. Двете му сестри и брат му учеха в религиозно училище в Бруклин, докато Сам изпратиха в обикновено училище в града и винаги се притесняваха, че не са взели правилното решение. Но той се чувстваше добре там и бе отличен ученик, което бе основната им цел.

Впоследствие сестра му Сабра истински ги разтревожи. Влюби се в Лиъм, ирландски католик, с когото се запозна на училищна конференция по въпросите за разликите в произхода, и бе твърдо решена да се омъжи за него, когато завършат колежа. Сабра дори бе готова да стане католичка заради него. Това свали напрежението от Сам и приятелството му с Коко и уплаши семейство Стайн повече от всичко останало.

Когато Сам завърши икономическия факултет на Нюйоркския университет, Коко отиде на дипломирането му. Родителите му бяха любезни с нея, както винаги, но тъй като се познаваха от дванайсет години, тя знаеше какво смятат за приятелството им. Не го пазеха в тайна и непрестанно предупреждаваха сина си за опасността от тази дружба.

Сам настоя да поканят Коко на бармицвата му, когато навърши тринайсет години. Коко седя кротко през четиричасовата церемония в синагогата, а после отиде на разкошния прием, който родителите му бяха устроили в хотел „Плаза“. Майка ѝ и баща ѝ я закараха до там. Гостите бяха повече от двеста и Коко прекара чудесно. Дори после каза на родителите си, че ѝ се искало и тя да има бармицва. Празненството ѝ достави огромно удоволствие, особено когато настаниха майката на Сам на стол, вдигнаха я във въздуха и започнаха да я разнасят из залата под звуците на жизнерадостна музика и ръкопляскания.

Семейството на Коко бяха католици, но не бяха много религиозни. Сам също не смяташе, че ще поддържа Шабат, когато порасне, а и мразеше да живее в кашер дом. Хапваше бекон винаги, когато излизаше, но разбира се, никога не казваше на родителите си. Струваше му се, че религиозната страст на майка му го задушаваше. Двете му сестри също се бунтуваха срещу нея, но брат му Джейкъб вечно се стремеше да достави удоволствие на родителите си и твърдеше, че иска да стане равин. Той беше прилежен ученик и Сам вярваше, че брат му един ден може да бъде равин.

От Сам се очакваше след колежа да започне работа в преуспяващата счетоводна фирма на баща си. Сам искаше да завърши магистратура по бизнес след няколко години, но мастилото по дипломата му за бакалавър още не бе изсъхнало. С Коко харесваха факта, че и двамата бяха завършили колеж в града – тя в Колумбийския, а той – в Нюйоркския университет, и можеха да продължат да прекарват време заедно, когато не учеха или не излизаха с приятели от новите си училища. Понякога дори учеха заедно. Сам винаги ѝ помагаше с математиката, икономиката и статистиката, а тя на него с темите по литература и психология. Използваха силните си страни и двамата поддържаха отлични оценки в колежа. Родителите им нямаха причина да се оплакват, че приятелството пречи на ученето им, тъй като успехът им никога не страдаше от това, че прекарваха време заедно. А за родителите на Сам бе загадка как двамата се виждаха толкова често, но си оставаха само приятели и не се влюбваха.

Една от големите разлики между тях бе, че родителите на Сам очакваха от него да следва техните правила и начин на живот, смятаха, че той не може да направи собствен избор, и му показваха ясно какви са плановете им за него – и за брак, и за кариера. Родителите на Коко не разсъждаваха по този начин.

Бетани и Том искаха тя да си избере кариера, която да я радва, и да живее самостоятелно, както бяха постъпили самите те. Бетани се бе омъжила за човек от различен свят, а Том бе постигнал много повече от това, което родителите му си бяха представяли за него. И двамата подтикваха Коко да не приема ограниченията на другите и да полети на собствените си криле. Това ѝ предоставяше много възможности и избори за бъдещето, а и дружбата ѝ със Сам никога не бе притеснявала родителите ѝ, нито заради това, че беше момче, нито заради религията му. Те уважаваха способността ѝ да взима добри решения и да си избира приятели. Сам винаги твърдеше, че ѝ завижда за свободомислещите ѝ родители. Той се страхуваше от сблъсъците с неговите и не можеше да си представи да се обвърже с момиче, което те щяха да изберат, от еврейско семейство. Не можеше и дума да става за друга възможност. Майка му вечно му говореше, че трябва да се ожени рано и да има много деца, тъй като и двамата му родители произхождаха от големи семейства.

Сам не възнамеряваше да направи нито едно от тези неща, когато най-после напусне дома. Беше се дипломирал само преди месец, а след две седмици очакваха от него да започне работа в счетоводната фирма на баща си. Той настръхваше при тази мисъл и Коко го съжаляваше. Но Сам знаеше, че това се очаква от него, и не искаше да разочарова родителите си.

Коко се вълнуваше от летния си стаж и последната си година в колежа след това. Знаеше, че родителите ѝ бяха разочаровани, тъй като заради работата си в „Тайм“ нямаше да може да се присъедини към тях за ежегодното им пътешествие в Европа. Винаги пътуваха заедно и тази година за първи път щеше да е различно. Том и Бетани тръгваха в неделя, затова тя се съгласи да прекара уикенда с тях преди да потеглят.

Родителите на Сам притежаваха апартамент в горната част на Сентръл Парк Уест, но не в тузарските кооперации на юг като „Дакота“ и „Сан Ремо“, където живееха прочути актьори, продуценти и писатели. Въпреки това мястото все пак бе хубаво и предпочитано. Сестрите му споделяха една стая, както и Сам и по-малкият му брат. Той още не беше спестил достатъчно пари, за да си наеме собствено жилище след дипломирането, и подозираше, че ще му се наложи да си живее у дома през следващите няколко години. Началната заплата, която баща му предлагаше, щеше да стига за пари за харчене, вечери с приятели и по някоя среща, но не и за жилище. Щеше да му се наложи да се потруди здраво, за да се издържа, и той бе твърдо решен да го направи. Копнееше за собствен апартамент, което все още му се струваше далечна мечта.

Коко планираше да се нанесе в свое жилище, когато се дипломира и си намери работа. Можеше да живее със съквартирантки, както в общежитието в университета, и нямаше нищо против. Родителите ѝ бяха обещали да ѝ помогнат да си намери апартамент. Сам винаги ѝ завиждаше за щедростта на родителите ѝ и мислеше, че Коко е страхотна късметлийка с тях. Разбира се, тя бе съгласна с него, но понякога ѝ се струваше, че родителите ѝ бяха прекалено съсредоточени върху нея. Надяваше се това да се промени през следващите една-две години, но засега нямаше такива признаци. Съжаляваше, че няма да може да замине за Европа с тях тази година, но се чувстваше като сериозна, млада жена, която имаше работа за лятото и трябваше да си остане у дома. Наслаждаваше се на стажа си и вече бе решила, че иска да работи в списание, когато се дипломира. Дори обмисляше да запише магистратура по журналистика.

Баща ѝ я чакаше, когато слезе от автобуса. Беше висок мъж с младежки вид и посивяла на слепоочията коса. Лицето му засия, когато видя дъщеря си. Коко се усмихна, прегърна го здраво и двамата се разбъбриха в колата на път към къщата, където майка ѝ ги чакаше с лека вечеря на красиво подредената маса на терасата до басейна. Също като всичко друго, което Бетани вършеше идеално, тя бе чудесна готвачка, поддържаше елегантен дом и къщата бе обзаведена с безукорен вкус. Том винаги бе изключително щедър към жена си. Когато той започна да изкарва големи пари, тя се отказа от работата и посвети времето си на съпруга и дъщеря си. Вършеше всичко с лекота и радост, имаше отличен стил и око за красивото. Коко бе наследила някои от тези нейни качества. Изискаността и откритостта на Бетани не останаха незабелязани от дъщеря ѝ. Коко се радваше на свободата да е самата себе си и да избира пътя си в живота, за разлика от горкия Сам, чиито родители му диктуваха всичко и се опитваха да го ограничават.

Сам и Коко се допълваха чудесно като приятели. Той я смъкваше на земята за някои неща, а пък тя го окуражаваше да разпери криле и да полети, въпреки ограниченията на родителите му. Коко се опитваше да го подтикне да бъде свободен, но той винаги се чувстваше прекалено зависим, когато се сравняваше с нея. Искаше му се да полети като нея, но още не знаеше как да го направи. Това бе една от многобройните му цели – да се освободи и да опита нови неща. Сам се възхищаваше на смелостта на Коко.

Бетани и Том се насладиха на вечерята с дъщеря си, после се разходиха по плажа и си легнаха рано. В събота тримата плуваха в океана, лежаха до басейна и отидоха да вечерят в ресторант, който Том и Бетани искаха да изпробват. По време на вечерята Коко им разказа повече за работата си в „Тайм“. Родителите ѝ винаги се гордееха с нея и тя получаваше цялата емоционална подкрепа, от която се нуждаеше. Осигуряваха ѝ я безрезервно и винаги я окуражаваха да има вяра в себе си. Майка ѝ често ѝ напомняше, че няма нищо, което да не може да постигне, ако се опита. И Коко се чувстваше спокойна и уверена в чудесната семейна атмосфера.

В събота вечер родителите на Коко бяха развълнувани от предстоящото си пътуване до Франция на другия ден. Докато го обсъждаха, Коко осъзна, че щеше да ѝ липсва повече отколкото бе очаквала, но не искаше да създава лошо впечатление в службата като си вземе ваканция веднага след като бе започнала работа. Имаше прекрасни спомени от многобройните им пътешествия заедно по време на училищните ваканции.

– Събрала ли си багажа, мамо? – попита тя, когато се прибраха у дома след вечеря.

Бетани се засмя виновно, като погледна съпруга си.

– Почти всичко – отговори Бетани и Том също се усмихна.

– Познаваш майка си. Ще пъхне още неща, а и поне още един куфар ще се появи неочаквано тъкмо когато излизаме.

Том винаги се преструваше на недоволен от огромното количество багаж, което Бетани носеше, но всъщност това за него нямаше значение. Тя обичаше красивите дрехи, а той обичаше да я глези. А и от Париж и Южна Франция Бетани щеше да си купи още дрехи. Коко бе наследила и това от нея. Том пътуваше със съвсем малко багаж. Всичко, от което се нуждаеше за ваканцията им, бяха бели джинси, няколко ленени сака, блейзър и един-два костюма. За един мъж бе много по-лесно да подбере дрехи, както жена му винаги му напомняше. Бетани често имаше цял куфар с чанти и обувки, които да подхождат на тоалетите ѝ. Но пък в хотела в Антиб, където отсядаха, хората винаги изглеждаха добре. Клиентите бяха по-възрастни и богати, а хотелът бе скъп и луксозен. Отсядаха там всяко лято за една-две седмици и Коко бе влюбена в мястото.

Уикендът беше приятен и спокоен, а Бетани приготви богата закуска в неделя. После Том откара Коко до автобуса, с който щеше да се върне в града. Родителите ѝ трябваше да довършат приготвянето на багажа и да потеглят с полет в девет вечерта за Париж, където щяха да останат няколко дни, за да се видят с приятели, да посетят различни изложби и да обиколят любимите си музеи и ресторанти. После плануваха да се отправят към Южна Франция, последвани от няколко дни във Венеция и да приключат пътешествието в Лондон, както правеха винаги. Щяха да отсъстват около три седмици, лукс, който Коко не можеше да си позволи това лято. Това бе първата ѝ сериозна работа.

Тя беше в прекрасно настроение по целия път към града след времето с родителите си. Прекара отлично с тях, а вечерта отиде на кино с две от приятелките си от университета. Знаеше, че Сам има среща с дъщерята на приятели на родителите му, която не очакваше с нетърпение.

– Как мина? – попита го Коко, когато по-късно той се обади.

– Болезнено. Хубаво момиче, но кошмарно отегчително. Единственият критерий на родителите ми е момичетата да са еврейки. Не мисля, че тя изрече и десет думи за цялата вечер. Прибрах се у дома в десет.

Уговориха си среща по-късно през седмицата, за да отидат на вечеря и да гледат филм, който и двамата искаха да видят. Никога не им беше скучно заедно и темите им за разговор не се изчерпваха. Когато затвориха, тя си помисли, че самолетът на родителите ѝ вече бе излетял. Бяха ѝ се обадили от летището преди да се качат. Коко пусна телевизора за малко, после си легна рано, за да е свежа на другия ден.

Следващата седмица в „Тайм“ отлетя светкавично. Тя бе доста заета и може би затова родителите ѝ не ѝ липсваха. Те ѝ се обадиха от Париж, разказаха ѝ как се забавляват и кои ресторанти и галерии са посетили. И двамата бяха запалени колекционери, със страст към изкуството. А в края на седмицата те вече бяха в любимия си хотел в Южна Франция.

През уикенда Коко и Сам отидоха в Саутхамптън и прекараха почивката си в мързелуване, плуване и излежаване до басейна. Настаниха се в отделни спални, както правеха винаги, тъй като между тях никога не бе имало нещо повече от приятелство. Сам се бе запознал с ново момиче през седмицата, в малко ресторантче близо до службата му. Младата дама бе ирландска католичка, но Сам заяви, че за него това е без значение, стига майка му да не разбере. Коко му разказа за няколко интересни мъже, които бе забелязала в работата. Още не се бе запознала с тях, но ѝ изглеждаха обещаващи. Сам винаги твърдеше, че е много по-близък с Коко, отколкото със сестрите си, и можеше да ѝ сподели всичко, както и тя на него. Двамата нямаха тайни един от друг.

Лежаха на слънце и мързелуваха през целия уикенд. Сам бе взел назаем колата на баща си, тъй като той бездруго не шофираше в петък вечер и събота. Сам пусна радиото на път към къщи. Съобщаваха новини и Коко тъкмо се канеше да превключи на музикална станция, която и двамата харесваха, когато чуха за зловеща терористична атака във Франция, на булевард „Кроазет“ в Кан. Коко се обърна към Сам с ужас в очите.

– Не полудявай, Коко. Не прибързвай със заключенията – спокойно каза той.

Познаваше я добре и знаеше как работи мозъкът ѝ, както и че ще се паникьоса за родителите си.

– Вероятно са си били в хотела – добави той кротко.

Във Франция беше късна вечер и Коко знаеше, че родителите ѝ може би вечеряха в някой от любимите си ресторанти, но не беше спокойна. Извади телефона си и звънна и на двамата, но обажданията ѝ бяха прехвърлени незабавно на гласовата поща. Коко мълча през останалата част от пътуването, като непрестанно сменяше станциите, търсейки повече новини. Чуха, че били взривени няколко бомби, а терористите били застреляни. Няколкостотин човека били ранени, а над сто – мъртви. Това бе една от най-страшните терористични атаки досега.

Когато стигнаха до кооперацията на Коко на Пето авеню, Сам паркира и се качи горе с нея, за да гледат новините по телевизията. Картината беше страшна и сърцераздирателна. Виждаха се развалини, трупове, деца пищяха ужасено и тичаха наоколо, търсейки родителите си. Мъже стояха на колене над убитите си жени, родители – над децата си. Навсякъде имаше тежко въоръжени полицаи.

Коко се вторачи безмълвно и уплашено в екрана, стиснала ръката на Сам. Непрестанно звънеше на Том и Бетани, но без резултат, никой не отговори на обажданията ѝ. Тя звънна в хотела и ѝ казаха, че семейство Мартин не са в стаята си. После се обади в хотелския ресторант и ѝ съобщиха, че родителите ѝ не са вечеряли там.

– Мамка му, Сам, къде са? – нервно извика тя.

– Вероятно се разхождат някъде – отговори той.

Сам виждаше ужаса в очите ѝ, но не знаеше как да я успокои.

Двамата прекараха нощта на канапето пред телевизора, гледайки все същите репортажи. Той се обади на родителите си и им каза, че ще остане да спи при приятел.

В шест сутринта, във Франция бе обяд, телефонът звънна. Коко се поколеба за част от секундата преди да вдигне и се помоли да чуе гласа на някой от родителите си. Но непознат глас с френски акцент я потърси по име. Името ѝ бе вписано в документите на Том и Бетани като най-близък роднина, така че ако нещо се случи с тях, да се обадят на дъщеря им.

– Да, аз съм Никол Мартин – отговори тя със затаен дъх.

Сам се вторачи в нея с надеждата, че новините ще са добри. Просто трябваше да са добри. Не можеше родителите ѝ да са станали жертва на терористична атака, не беше възможно, нямаше никаква логика.

Мъжът се представи като капитан от жандармерията в Кан и ѝ обясни, че имало терористично нападение.

– Да, знам – прекъсна го тя и изпита желание да запищи. – Добре ли са родителите ми?

Внезапно Коко осъзна, че те можеха да са ранени и настанени в болница. Цяла нощ бе треперила от ужас, че са загинали. Последва кратка пауза преди мъжът да отговори с тъжен глас.

– Съжалявам, че се налага да ви уведомя за това, госпожице, но те бяха сред жертвите снощи. Разхождали се по „Кроазет“, когато първата бомба избухнала.

– Ранени ли са? Колко лошо е положението? – прошепна тя.

Сам я стисна за ръката, а тя затвори очи и зачака отговора на капитана.

– Не оцеляха – мрачно отговори французинът.

Очите ѝ се ококориха и тя погледна Сам невярващо.

– И двамата?

– Да, госпожице. И господин, и госпожа Мартин бяха убити. Ще има формалности. Ако се свържете с американското посолство в Париж, те ще ви помогнат. Безкрайно съжаляваме за тази ужасна трагедия. Толкова много жертви. Приемете искрените ни съболезнования. Народът на Франция скърби с вас.

Коко не успя да каже нищо. Той ѝ продиктува телефонен номер, на който да се обади. Капитанът звучеше съсипан. Беше работил цяла нощ, а сега бе натоварен с кошмарната задача да уведоми близките на загиналите. Много от жертвите въобще не можеха да бъдат идентифицирани. Навсякъде по „Кроазет“ бяха разпръснати парчета от трупове.

Тя затвори телефона и се вторачи изумено в Сам. Не можеше да повярва на това, което капитанът ѝ бе съобщил. Сам я прегърна, а тя потръпна и избухна в плач. Не бе възможно да се случи подобно нещо! Но беше се случило. Тя се опита да си поеме дъх.

– И двамата... – изхлипа тя отчаяно.

Сам вече бе отгатнал това по разговора ѝ с капитана.

– Какво ще правя сега? Как ще живея без тях?

Сам не знаеше какво друго да направи, освен да я прегърне.

– Трябва ли да заминеш за Франция? – попита той.

Тя го изгледа неразбиращо. Зелените ѝ очи напомняха на изумрудени езера.

– Не знам. Той каза, че посолството ще ми помогне.

Сам се зачуди дали баща му щеше да му даде пари, за да замине за Франция с Коко. Не можеше да я остави да се справя сама. Влязоха в кухнята и той ѝ сипа чаша вода. Жестът му се стори безполезен, но просто не му идваше друго на ум. Чувстваше се безпомощен и безкрайно тъжен. Родителите на Коко бяха чудесни хора. Тя отпи от водата и седна. Не можеше да се съсредоточи върху нищо освен новината, която току-що бе чула. И двамата ѝ родители бяха убити. Точно от това се бе страхувала цяла нощ.

Коко изпрати имейл на шефа си в „Тайм“, обяснявайки за случилото се. Информираше ги, че не може да отиде на работа и ще им се обади, когато научи повече.

Прекараха следващите два часа около кухненската маса, после Сам звънна в посолството в Париж, където му дадоха номер в Кан, на който да се обади. Беше телефон за спешни случаи, предназначен за семействата на жертвите, за информация и допълнителни указания. След като се свърза, той подаде телефона на Коко. Жената ѝ съобщи, че телата на родителите ѝ са във военна база и американското посолство в Париж ще ѝ предостави необходимите формуляри, за да ги транспортират до Съединените щати. Звучеше като сериозна бюрокрация, но бяха добре организирани. През последните години имаха прекалено много опит с подобни събития.

Коко се обади в американското посолство в Париж. Хората там незабавно ѝ поднесоха съболезнованията си и обещаха да ѝ изпратят по имейл формулярите, които трябваше да подпише и завери нотариално, за да прибере родителите си. Предупредиха я, че това може да отнеме няколко дни или дори седмица. Коко се почувства напълно изгубена. Лабиринт от думи и формалности, които не означаваха нищо сега без родителите ѝ. Тя не можеше да си представи, че някога нещо щеше да има значение за нея, нито живота си без мама и татко.

Сам се обади в хотела от нейно име, поговори с управителя, за да му обясни какво бе станало, и го помоли да съхраняват вещите на семейство Мартин докато някой ги прибере.

– Разбира се. Моля ви, предайте искрените ни съболезнования на госпожица Мартин и цялото семейство – каза управителят.

Но вече нямаше семейство. Само Коко.

После Сам звънна на баща си от другата стая и му разказа за случилото се с тих глас. Каза му, че може да се наложи да вземе пари назаем от него за билет до Франция. Родителите на Сам не одобряваха дружбата им, макар да бяха свикнали с нея през последните дванайсет години, но сега случаят бе специален и баща му обеща да направи всичко нужно, за да помогне на Коко. Сам му благодари, затвори и се върна в кухнята при Коко. Седнаха кротко, сякаш чакаха нещо да се случи, но то вече бе станало. Останалото бяха незначителни подробности. Коко трябваше да уреди погребението на родителите си, но не искаше да се захваща с това преди евентуалното пътуване до Франция.

В десет часа малко превзетият и много общителен партньор на баща ѝ, Едуард Ийстън, ѝ звънна. Тя знаеше от баща си, че Ед е нейният попечител, в случай че с него нещо се случи, което винаги ѝ се бе струвало невероятно. Ед ѝ обясни със сериозен глас, че той също е и изпълнител на завещанието на баща ѝ. Коко не беше сигурна какво точно означаваше това, но в момента нямаше значение. Ед ѝ каза колко тъжен се чувства, загубата бе кошмарна и за него.

Том беше кротък и дискретен човек, докато партньорът му бе пълна негова противоположност – винаги в центъра на вниманието. Беше хубав, преуспяващ, доста шумен и една от звездите на Уол Стрийт, като баща ѝ, но двамата мъже бяха абсолютно различни, макар да бяха приятели и делови партньори. Ед беше женен за много богата наследница, която притежаваше милиарди, и двамата предизвикваха фурор, където и да се появяха. Той вечно присъстваше в клюкарската рубрика на „Ню Йорк Поуст“, тъй като понякога го забелязваха и с други жени. Том не одобряваше зрелищния начин, по който Ед живееше, но го уважаваше и винаги твърдеше, че е честен човек. Двамата бяха натрупали цяло състояние заедно и Том бе решил ако се наложи, именно партньорът му да отговаря за неговото наследство. Знаеше, че Ед щеше да се прояви като отговорен човек. Но Том никога не би могъл да предположи, че с Бетани може да умрат заедно. Винаги бе смятал, че тя ще го надживее.

– Не мога да ти опиша колко съм съсипан – каза Ед на Коко и наистина звучеше така.

Шокът бе страхотен за всички, които познаваха Том и Бетани. Те бяха едва на четиресет и шест години, прекалено млади да си отидат от този свят.

– Ще направя всичко необходимо, за да ги приберем у дома – увери я той. – Ще се обадя на американския посланик. И двамата сме членове на клуб „Ракета“ и сме се виждали няколко пъти. Сигурен съм, че ще помогне.

Том Мартин беше важна личност в света на финансите, дълбоко уважаван от всички.

Единайсет американци бяха убити при нападението, а няколко други – ранени. Бедата се случи в разгара на сезона – през юли, когато Южна Франция бе пълна с туристи от всички страни. Жертвите бяха най-вече французи, но имаше и много чужденци. Според CNN, сред тях бяха саудитски принц и двете му съпруги, двайсет членове на кралското катарско семейство, няколко скандинавци, испанският министър на вътрешните работи, много немци, англичани и туристическа група от японски ученици. Смъртните случаи бяха сто двайсет и шест, а ранените – двеста осемдесет и седем.

Цяла сутрин новините предаваха репортажи от мястото на събитието и обръщението на френския президент. Група екстремисти бяха поели отговорността за нападението. Никой от терористите не беше оживял, но самите те бяха планирали да загинат в нападението. Малкото оцелели бяха подложени на психиатричен преглед преди да ги пуснат да се приберат у дома. Но за Том и Бетани бе прекалено късно да получат помощ. Репортерите съобщиха, че навсякъде са разпръснати части от тела, гледката беше потресаваща.

– Ще замина за Франция, ако се наложи – предложи Ед на Коко. – Но вероятно няма да е необходимо. Посолството ще уреди нещата, убеден съм. Мога ли да направя нещо за теб сега? – попита той.

Коко поклати глава. Едва успяваше да говори, притиснала се плътно до Сам. И двамата продължаваха да плачат, Ед също.

– Добре съм. Имам приятел до мен – отвърна тя и стисна ръката на Сам.

– Ще ти се обадя, когато науча нещо, а по-късно ще дойда да те видя – обеща Ед.

Коко нямаше желание да се срещат, но не искаше да прояви грубост, а и Ед бе връзката с баща ѝ. Щеше да се наложи да го вижда често, тъй като той бе изпълнител на завещанието на баща ѝ и неин попечител. Познаваше го добре, но винаги го бе смятала за прекалено енергичен.

Тя все още изглеждаше замаяна, когато затвори телефона. Сам я заведе в стаята ѝ, трябваше да си почине, а тя го помоли да легне до нея. Той се настани на покритото с розова коприна легло и я прегърна. Коко лежеше със затворени очи, но Сам знаеше, че не спи. Просто лежеше отпусната в ръцете му и се опитваше да не мисли за случилото се. Не се получаваше. Чудеше се дали родителите ѝ бяха имали време да се уплашат и страдат или всичко бе приключило за миг. Съобщаваха, че бомбите били адски мощни и хората, които се намирали най-близо до тях, просто се изпарили.

Ед Ийстън ѝ се обади след два часа. Беше говорил с посланика и всичко бе уредено. Не се налагаше да пътуват до Франция, въпреки че обикновено френските формалности бяха доста сложни, а бюрокрацията – по-тежка от тази в Америка. Ед каза, че от хотела ще изпратят вещите на родителите ѝ, включително съдържанието на сейфа в стаята им. До следващата сутрин Коко щеше да получи всичко. Посланикът се надяваше, че телата на родителите ѝ ще пристигнат в Ню Йорк до края на седмицата. Във Франция имаше напрежение заради нападението, но спешните служби бяха добре организирани. Франция беше в траур, а в американските новинарски емисии съобщиха имената на жертвите след като семействата им бяха уведомени.

Сам се опита да накара Коко да хапне нещо, но тя категорично отказа.

В четири часа позвъни портиерът и предаде, че господин Ийстън иска да се качи горе, и Коко каза, че ще го приеме. Икономката им, Тереза, която бе дошла да ѝ помага, изглеждаше съсипана. Следобед започнаха да пристигат цветя. Коко още не се беше обадила в погребалния дом. Нямаше сили да го направи, а и не знаеха кога точно щяха да пристигнат телата на родителите ѝ. Първият букет беше от шефа ѝ в „Тайм“ и тя се трогна.

Сам си тръгна, когато Ед Ийстън влезе. Обеща да се върне след като си вземе душ и остави колата на баща си. Коко седеше във всекидневната с Ед и изглеждаше съсипана. Ед носеше отлично скроен тъмен костюм, бяла риза и черна вратовръзка и също имаше мрачен вид. Беше засипан с обаждания от хора, свързани с бизнеса им, които не можеха да повярват какво се бе случило.

– Ужасно съжалявам, Коко – каза той, протегна се и я хвана за ръката.

Ед по някакъв начин ѝ напомни за баща ѝ, което леко я утеши, но и я накара да си зададе въпроса защо Ед бе тук, а баща ѝ го нямаше. Все още не можеше да осмисли станалото. Винаги бе знаела, че Ед бе определен за неин попечител, а майка ѝ щеше да поеме отговорността заедно с него, но никога не бе мислила, че този момент щеше да настъпи така скоро. Родителите ѝ бяха толкова млади. Ед беше на около петдесет, но днес ѝ се стори по-стар, и той бе съсипан от шокиращата новина. Коко трепереше силно и Ед нежно я прегърна.

– Ще направя всичко, което мога, за теб. Да приключим с погребението и после ще видим какво искаш да предприемеш с някои от нещата на баща ти.

– Какви например? – уплашено попита Коко.

– Този апартамент, къщата в Саутхамптън. Дали ще искаш да ги запазиш или продадеш, или ще живееш тук.

Коко беше на двайсет и една, така че можеше да взима решения сама, но Ед обеща да ѝ помогне.

– Всичко отива при теб, разбира се, сега, когато майка ти...

Той не довърши изречението. Наследството щеше да бъде поделено, ако Бетани беше жива, но сега Коко бе единствената наследница на едно огромно състояние. Това въобще не ѝ дойде на ум, а и не я интересуваше. Искаше родителите си, а не парите, които ѝ бяха оставили.

– Да повикам ли лекар? – предложи Ед, но Коко поклати глава.

Не искаше никого и нищо, освен Сам до себе си. Той беше единственият, който разбираше как тя се чувства. Винаги я бе разбирал.

– Не, добре съм. Мисля, че съм в шок или нещо подобно.

– Всички сме в шок – тихо каза Ед със съчувствие. – Кой би могъл да очаква подобно нещо? От посолството казаха, че ще докарат телата късно в сряда вечер или в четвъртък сутрин. Кога искаш да организираме погребението?

Коко се опита да се съсредоточи, тъй като бе наясно, че с Ед трябваше да обсъдят някои въпроси.

– Не знам. Кога би трябвало да го направим?

Беше ѝ полезно, че Ед можеше да я съветва, тя нямаше представа как трябваше да действа.

– Може би в понеделник, в случай че има някакво закъснение – деликатно предложи Ед. – През уикенда може да направиш опело, ако искаш. А бдението да се уреди за петък. Те бяха ли религиозни? – попита Ед.

Беше сигурен, че Том не беше религиозен, но не знаеше за Бетани и Коко.

– Всъщност не, но и двамата са католици.

Коко просто не можеше да говори за тях в минало време, болката бе прекалено силна. Ед кимна.

– Ние ходим на църква само на Коледа – добави тя.

– Може да помислиш за някоя църква. Аз вече написах некролога – делово каза той.

Коко не знаеше как Ед бе разбрал за станалото, но някой му се беше обадил.

– Благодаря ти – меко каза тя.

Ед я потупа по ръката и се надигна. Портиерът звънна отново, за да ѝ съобщи, че Сам се качва при нея. Беше се върнал бързо.

– Ще ти звънна или ще ти напиша съобщение за всичко, което узная – каза Ед и я прегърна отново, а тя отиде да отвори на Сам.

Ед му се усмихна и веднага си тръгна. Сам се загледа в него, после се обърна към нея.

– Просто от любопитство... Той започна ли да те сваля? – попита Сам, а тя го погледна шокирано.

– Сам! Разбира се, че не. Това е отвратително. Той е по-стар от баща ми. Защо въобще задаваш подобен въпрос?

– Не знам. Просто ми изглежда от този тип мъже. Много е излъскан и мил, а и е хубавец.

Коко никога не беше забелязвала това. Ед винаги ѝ се струваше просто един възрастен мъж. А и тя знаеше, че децата му са по-големи от нея. Всички бяха женени и имаха деца.

– Децата му са по-големи от мен.

– Обзалагам се, че гаджетата му не са. Чел съм за него в клюкарските рубрики.

– Това са само клюки. Той е женен. А съпругата му е много хубава.

– Не знам. Имам някакво странно чувство за него.

– Ревнуваш ли? – подкачи го тя.

– Не бих казал. Просто искам да те предпазя. Не желая някой да се възползва от теб.

Сега Коко беше съвсем сама, много млада и уязвима, но Сам не каза нищо.

– Ед не би го направил. Баща ми му имаше пълно доверие.

Коко знаеше, че баща ѝ умееше да преценява отлично хората.

– Баща ти му е вярвал за финансите. Не съм толкова сигурен обаче за жените.

– Ти си пълен откачалник – отвърна Коко и се усмихна за първи път от сутринта, откакто ѝ се обадиха от френската жандармерия.

Сам беше донесъл супа, която майка му бе направила за нея. Беше облечен в джинси и анцуг, за да може да спи с дрехите, ако се наложи. Нямаше да остави Коко сама. Той каза това на родителите си и като че ли за първи път те го разбраха, бяха изпълнени със съчувствие. Дори предложиха да помогнат, но и те не можеха да направят абсолютно нищо.

Коко получи безброй имейли и съобщения от приятели, но не им отговори, макар да прочете повечето. Сам я накара да хапне от супата на майка му и Коко най-после заспа в девет часа, сгушена до него на леглото. Той я прегърна нежно и по-късно също заспа. Целият ден бе един ужасен кошмар, но никой нямаше да се събуди от него. Сърцето на Сам се късаше, когато си помислеше, че най-добрата му приятелка е вече сама и няма никакви роднини. Коко си бе мислила същото. Вече беше сираче.