Към Bard.bg
Жаден за мъст (Стивън Ледър)

Жаден за мъст

Стивън Ледър
Откъс

1.

Слънцето прежуряше безмилостно от безоблачното небе. Джон Ван дер Санд криеше лицето си под широкопола шапка, а очите му се криеха зад непроницае­мите слънчеви очила „Оукли“, но нищо не можеше да разхлади въздуха, който вдишваше. Спря и отпи глътка от манерката си.

– Вече сме близо – подхвърли водачът му, сякаш прочел мислите му. Водачът наближаваше трийсетте – почти наполовина на годините на Ван дер Санд, но беше роден в Ботсвана и познаваше всеки сантиметър от разпрострялата се на дванайсет хиляди хектара ферма за дивеч. Казваше се Пол Фолкнър и семейството му притежаваше фермата от три поколения. Беше поне петнайсет сантиметра по-висок от Ван дер Санд, кльощав, почти без грам мазнина по тялото, косата му беше избеляло руса от слънцето, а кожата му имаше цвета на полиран махагон. Подобно на Ван дер Санд носеше широкопола шапка с отпусната периферия, но неговата беше украсена с лента от шарена змийска кожа. И двамата носеха зеленикави ризи, къси панталони и обувки „Тимбърленд“, а ловджийските им жилетки бяха натъпкани с муниции.

– Добре съм – отвърна Ван дер Санд. Не искаше фактът, че беше спрял да пие вода, да изглежда като слабост. Беше изморен след петчасовия преход през храсталаците, но кой ли не би бил? Знаеше, че мнозина руски ловци, а напоследък и китайците, предпочитат да ги откарат с хеликоптер по-близо до дивеча. Дори беше чувал истории как стреляли по слонове и носорози от въздуха, без дори да се потрудят да кац­нат. Това не беше начинът, по който ловуваше Ван дер Санд. Винаги ходеше пеша само с онова, което можеше да носи. Човекът срещу звяра и нека по-силният оцелее.

Закачи манерката на колана си и Фолкнър отново тръгна напред. Вървяха по следите на малко стадо слонове: два мъжки, пет женски и две малки. Фолкнър беше открил следите и смяташе, че са на около километър и половина пред тях, може би дори по-малко.

Ван дер Санд плащаше щедро за лова и вече беше възнаграден с бял носорог и три бивола, единият от които имаше най-грамадните рога, които беше виждал. Тридневната ловна почивка струваше двайсет хиляди долара, в които бяха включени нужните разрешителни, но всяко отстреляно животно добавяше към сметката. Колкото по-рядко беше животното, толкова по-висока беше цената и в случая на бивола огромните рога означаваха, че плячката идва с цена от трийсет хиляди долара. Слонът, който преследваха, лесно можеше да излезе повече от два пъти по-скъпо – зависеше от дължината на бивните му. Според Фолкнър беше петдесетгодишен мъжкар и тежеше близо седем тона. Ако това се окажеше вярно, това щеше да е най-големият слон, който Ван дер Санд бе убивал, а Ван дер Санд беше избил десетки.

Носеше пушката си и муниции за нея. Някои лов­ци имаха носач, който ги следваше с принадлежностите им, подобно на играчите на голф, използващи хора, които да им носят стиковете, но Ван дер Санд беше от старата школа. Ако можеше да мине без Фолкнър, би излязъл сам в саваната, но не познаваше тази област и щеше да е изключително безразсъдно да тръгне сам.

Пушката, която стискаше, беше двуцевка, изработена от лондонската фирма „Уилям Еванс“ и беше неговата гордост. Беше ръчно изработена по негови указания и беше пригодена за патрони калибър 500 „Найтро Експрес“, любимия боеприпас на ловците на едър дивеч по целия свят. Изработката ѝ беше отнела почти три години и прикладът ѝ беше гравиран с любимите му ловни поля в Африка и Азия, като в дизайна бяха вмъкнати инициалите на жена му и децата му. Никога не беше споделял с жена си колко беше платил за оръжието – почти двеста хиляди долара, – но смяташе, че покупката си струва парите. Беше идеално балансирана и петкилограмовото ѝ тегло помагаше донякъде за смекчаването на отката. Не изцяло, разбира се, а стрелбата с пушката изискваше добра опора върху предния крак и здраво притискане към рамото. Не беше оръжие за аматьори. Ако човек не внимаваше, можеше да дръпне спусъка и да се озове по гръб на земята. А ако току-що произведеният­ ­изстрел пропуснеше седемтонен слон, това беше грешка, която лесно можеше да се окаже фатална.

Двете цеви бяха жизненоважни, в случай че първият изстрел не убие животното. Слоновете винаги нападаха, ако не бъдеха убити с първия изстрел, и тогава готовият за стрелба втори патрон можеше да се окаже животоспасяващ. Новото поколение ловци сякаш предпочитаха пушките помпи с по пет или повече патрони в пълнителя, но Ван дер Санд ги презираше. Ако два изстрела не бяха достатъчни да свалят плячката ти, значи от тебе ловец не става. И не бяха редки случаите, когато пушките помпи заклинваха. Двуцевката никога не заклинваше. Насочваш я, приготвяш се и дърпаш спусъка. И имаш готов за стрелба втори патрон. Ван дер Санд беше поискал двоен спусък. Можеше да мине с единичен, но механизмът беше по-сложен и беше по-податлив на повреда.

Цевите на пушката на Ван дер Санд бяха дълги шейсет и един сантиметра, т.е. по-къси от шейсет и шест или седемдесет и един сантиметровите, които предпочитаха повечето стрелци. Пушката на Ван дер Санд имаше V-образен заден мерник с двайсет и четири каратов златен обков. Някои ловци използваха оптични мерници, но Ван дер Санд също не ги харесваше – ако си толкова далеч, че ти е нужен телескопичен прицел, значи това не е истински лов. Същината беше в това да се приближиш дотолкова, че да виждаш дивеча със собствените си очи, когато дърпаш спусъка.

Едрият дивеч е опасен само когато си близо до него. Ако слон види на сто метра от себе си ловец, най-вероятно ще избяга. Но ако си само на десет метра от него, ще отметне уши назад и ще нападне. Същото беше и с биволите, които всъщност бяха много по-опасни от слоновете. На сто метра разстояние биволът е кротък като дойна крава, но ако се сблъскаш с него във високата трева, може да се окаже смъртоносен.

Ван дер Санд дори не би си помислил да стреля по слон, ако не е на по-малко от двайсет и пет метра от него. Същото важеше и за носорозите. Носорогът, който беше убил предишния ден, беше само на двайсет метра от него, когато беше дръпнал спусъка.

В ловджийската му жилетка имаше допълнително дузина патрони. Минималният позволен от закона калибър за лов на дивеч в Африка бяха безфланцевите „Найтро Експрес“ 375, известни също като „H&H Магнум“ 375, които се произвеждаха още от 1912 г. от лондонската оръжейна фирма „Холанд енд Холанд“. Куршумите варираха между седемнайсет и двайсет и три грама. Но пушката на Ван дер Санд беше направена да побира много по-големите „Найтро Експрес“ калибър 500, чиито куршуми имаха обвивка и тегло от трийсет и седем грама, т.е. почти унция и една трета смъртоносно олово. Всеки патрон струваше над десет долара. Ван дер Санд беше стрелял с „Найтро Експрес 500“ из цяла Африка, а също ги беше ползвал с успех за лов на кафяви и полярни мечки в дебрите на Северна Канада. Една от най-добрите му ловни екскурзии беше завършила с деветчасов преход, през който беше успял да проследи огромен бял мечок по леда на Арктическия океан. Кулминацията беше застрелването на звяра с един-единствен изстрел право в мозъка. Американците още през 1972 г. бяха забранили лова на бели мечки за всички други, освен за жителите на Аляска, но в Канада отстрелването им все още беше разрешено и понеже през 2008 Щатите бяха наложили забрана върху вноса на ловни трофеи от бели мечки, на Ван дер Санд му се наложи да изпрати кожата в имението си край Лондон. Британците не изпитваха угризения от излагането на показ на ловни трофеи, навярно защото бяха страната, която беше измислила концепцията за убиването като спорт. Същото щеше да се случи с бивните на слона, който Ван дер Санд преследваше сега. Слоновата кост беше скъпа; цената ѝ беше прехвърлила две хиляди долара за килограм през 2014, но оттогава беше слязла до седемстотин. Но даже на тази цена бивните на един голям слон можеха лесно да излязат сто двайсет и пет хиляди долара. Но въпросът не беше в парите, ставаше дума за трофея. Бивните бяха начин да помни как е убил слона. И да го почете.

Фолкнър се наведе и огледа следите. На гърба му беше преметната пушка „Уинчестър Сафари Експрес“ с пълзящ затвор, пригодена за патрони „H&H Магнум“ 375 калибър. Беше хубаво оръжие с приклад от полиран орех. Фолкнър беше добавил и оптичен прицел, тъй като задачата му беше да проследява животните и да защитава клиентите си; трябваше да е в състояние да неутрализира всяка заплаха от разстояние, ако атаката на дивеча изглежда неминуема. Въпреки че бяха тръгнали на лов за слонове, храсталаците бяха пълни с лъвове, гепарди и хипопотами, всеки един от които можеше да ги нападне. „Уинчестър“-ът беше почти килограм и половина по-лек от пушката на Ван дер Санд, но по-малките патрони причиняваха значително по-слаб откат. Имаше пълнител с пет патрона, с още един в цевта, което даваше на Фолкнър шест изстрела.

Фолкнър се изправи.

– Близо сме!

Ван дер Санд му се усмихна напрегнато. От лявата им страна имаше пресъхнал поток, зад който се издигаше скала от пясъчник. Върху нея лежаха три лъвици. Мъжкият сигурно се криеше някъде на сянка. Ван дер Санд се загледа към лъвовете и избърса потта от челото си с ръкав. През годините беше избил над десет, всичките мъжки, но в лова на лъвове нямаше нищо спортно. Лъвовете имаха леки кости и мека кожа. Човек можеше да ги удари практически навсякъде и да ги повали с един изстрел. Слоновете и носорозите, и дори биволите, бяха много по-трудни за убиване и изискваха много по-напреднали умения. Едната от лъвиците се прозя, сякаш за да го подразни. Ван дер Санд се усмихна и вдигна пушката си. Прицели се в нея и се престори, че дърпа спусъка. „Бум!“ Лъвицата се прозя отново и започна старателно да ближе лапата си.

Фолкнър вече се отдалечаваше и Ван дер Санд побърза да го настигне. Забелязаха в далечината леопард, който се беше качил върху един по-нисък клон на грамаден баобаб. Беше трудно различим на фона на розово-сивата кора. По това време на годината дървото обикновено щеше да бъде покрито с бели цветове, но подобно на всичката останала растителност явно страдаше от липсата на вода.

Фолкнър вдигна ръка и сви юмрук и Ван дер Санд замръзна на място. Водачът посочи надясно.

– На стотина метра са – прошепна, докато сваляше пушката от гърба си. – Ако се вслушате внимателно, ще ги чуете как се хранят.

Ван дер Санд наклони глава настрани и се съсредоточи. В далечината се чуваше приглушено шумолене. Фолкнър тръгна отново, като стъпваше първо на пръсти, после на пета, острата трева меко хрупаше под ботите му. Ван дер Санд го последва. Минаха през гъсти къпини, които се мъчеха да се закачат за обувките и чорапите им. После пресякоха пресъхнал ручей. Щом се изкачиха на отсрещния бряг, видяха стадото – беше спряло в един гъсталак. Животните кършеха клоните и ги мушкаха в устите си с хоботите си.

Двете слончета се придържаха близо до женските. На известно разстояние беше застанал един мъжкар, който обаче не беше целта – беше само около три метра висок, все още растящ, може би на шестнайсет или седемнайсет години.

Малките сучат от майките си, докато не станат на между пет и осем години, но междувременно се учат как да се хранят сами. Обикновено подбират само най-меката растителност, но сушата означаваше, че няма много подходящи растения, и слончетата явно се затрудняваха да сдъвчат изсъхналите вейки и клончета.

Мъжкият погледна в тяхна посока и размаха уши. Навярно скоро щеше да се отдели от стадото и да заживее сам или да се присъедини към група от други млади мъжкари. Слонските семейства са матриархални, като начело стои възрастна слоница. Обикновено я придружават сестрите ѝ, въпреки че понякога в стадото биват допускани женски, които не са им роднини. Мъжките идват, чифтосват се и си отиват.

Слонът размаха отново уши, после загреба купчина песъчлива пръст с хобота си и я хвърли към тях. Фолкнър беше сложил пръст на спусъка, но слонът само се перчеше – нямаше истинска опасност от нападение. Най-голямата женска – вероятно матриархът на стадото – погледна към мъжкия, после обърна глава към ловците. Наклони глава на една страна, изтръби веднъж, после продължи да помага на едно от слончетата с разкъсването на неголям храст.

Ван дер Санд стоеше до Фолкнър. Двамата се огледаха, за да открият къде е слонът, който преследваха. Ван дер Санд знаеше, че трябва да е някъде наблизо.

Отдясно изпука счупен клон – и после го видяха. Ван дер Санд се усмихна. Беше огромен – един от най-големите слонове, които бе виждал. Със сигурност щеше да е най-големият от онези, които беше убил. Беше висок близо четири метра, а бивните му бяха дълги поне два и половина. Бореше се с грамаден баобаб. С помощта на бивните си белеше кората на дървото и после я дъвчеше с наслада. Слоновете прекарват по осемнайсет часа на ден в хранене и през това време едно възрастно животно може да изяде повече от двеста килограма растителност. Въпреки че са тревопасни, слоновете не са в състояние да храносмилат целулозата, така че по-голямата част от изяденото остава неусвоено. Предпочитат да се хранят с шубрак и трева, но сушата означаваше, че има недостиг на любимата им храна, така че не им оставаше друг избор освен дърветата и храстите, които успяваха да намерят.

Фолкнър кимна и направи знак на Ван дер Санд да тръгне напред. Ван дер Санд щеше да убие слона, така че трябваше да излезе отпред, но Фолкнър държеше пушката си в готовност за всеки случай.

Сърцето на Ван дер Санд блъскаше в гърдите му – това, буквално, беше трепетът на лова. Опита се да диша равномерно, докато напредваше бавно през храсталака. Къпините деряха ботите му, но Ван дер Санд не им обръщаше внимание, съсредоточен изцяло върху плячката си. Бяха на трийсетина метра от мъжкаря, но слонът явно не беше усетил присъствиет­о им и продължаваше да бели кората на дървото.

Старата слоница изтръби отново. Дали не се опитваше да предупреди мъжкия? Едва ли. Единствената ѝ грижа бяха женските и малките. Мъжките идваха и си отиваха и бяха напълно заместими.

Фолкнър вървеше малко назад и встрани, като постоянно прехвърляше вниманието си между стадото и мъжкаря.

Пръстът на Ван дер Санд беше извън предпазителя на спусъка, но цевите на пушката вече бяха вдигнати напред. Сърцето му все така блъскаше, а ръцете му започнаха да треперят в резултат на адреналина, който препускаше из тялото му. Слонът се завъртя, така че сега вече гърбът му беше изцяло обърнат към тях, а опашката му помахваше, докато животното продължаваше да се бори с дървото. Баобабите имат дълъг живот и има екземпляри, които са на повече от две хиляди години, но щом слонът приключеше с храненето си, дървото едва ли щеше да изкара дълго. Не само сушата нанасяше поражения на околната среда.

Ван дер Санд започна да заобикаля. Най-доброто, дори може би единственото място, където слонът може да бъде убит бързо, е между ушите му, на около десет до петнайсет сантиметра под очите. Инстинктивната реакция на ловците е да стрелят над очите, но там главата на слона е прекалено добре защитена и дори патроните „Найтро Експрес“ щяха да се затруднят да пробият тази част от черепа на животното.

Сега се намираше на петдесет метра от плячката си. Фолкнър се беше придвижил с него, така че да държи стадото под око, но ако се наложеше, също можеше да застреля трофея, ако слонът решеше да ги нападне. Кимна окуражително. Ван дер Санд преглътна. Устата му изведнъж беше пресъхнала и той облиза нервно устните си. Много му се искаше да отпие глътка от манерката, но сега не беше време да утолява жаждата си. Слонът обърна глава, сякаш едва сега беше усетил присъствието им. Намираше се откъм наветрената им страна, така че не ги беше подушил, а и двамата се придвижваха толкова тихо, че Ван дер Санд беше съвсем сигурен, че и не ги е чул. Явно се беше задействал някакъв друг инстинкт, някакво животинско чувство, което предупреждаваше слона, че наблизо има опасност.

Ван дер Санд продължаваше да върви. Четирийсет метра. Десният му крак се отърка в един камък, изпод който се измъкна голяма змия и изпълзя бързо в храстите. В Ботсвана живеят повече от седемдесет вида змии, включително някои отровни, като черната мамба, африканската усойница и мозамбикската плюеща кобра, но обезпокоената змия беше червен клюнест смок, така че той просто не ѝ обърна внимание.

Слонът вече се обръщаше бавно, като преместваше масивните си крака и вдигаше хобота си нагоре. Трийсет метра.

Слонът навири хобота си и изтръби срещу двамата ловци, след което заплашително изплющя с уши.

Ван дер Санд плъзна пръста си върху предния спусък. Слонът изтупка силно с предните си крака и вдигна облаци прах. После отметна глава назад, изсумтя гневно и започна още по-енергично да размахва уши. Устата на Ван дер Санд вече беше съвсем пресъхнала, но ръцете му бяха спрели да треперят.

Женската изтръби отново, но той не ѝ обърна внимание. Фолкнър беше зад него от лявата му страна, Ван дер Санд игнорира и водача си. Слонът беше центърът на вселената му. Ако ги нападнеше, щеше да има само броени секунди да реагира. Двайсет и пет метра.

Слонът отново изтупка с предните си крака, после започна да рие пръстта, като не спираше да размахва уши. Ван дер Санд знаеше, че риенето е прелюдия на нападението, така че спря и вдигна пушката. Пое си дъх, задържа го за секунда, след което се стегна и дръпна спусъка. Куршумът се заби в основата на хобота. Идеален изстрел! Слонът примигна, разтърси глава и изплющя с уши. От раната потече слаба струя кръв. Ван дер Санд стреля отново, но този път не се беше прицелил добре и куршумът удари звяра над очите.

Докато Ван дер Санд изхвърляше използваните гилзи, слонът се обърна надясно. Фолкнър беше до рамото на Ван дер Санд, но пушката му беше насочена надолу. Знаеше, че Ван дер Санд трябва да убие животното, и нямаше да се намеси, освен ако животът им не беше в опасност. Ван дер Санд мушна два нови патрона в цевите и затвори пушката.

Стадото се беше разпръснало и бягаше от звука на изстрелите, майките побутваха малките да не изостават.

Простреляният слон също се отдалечаваше и сякаш се опитваше да побегне. Ван дер Санд го по­следва бързо, вдигна пушката и я насочи към левия му хълбок. Най-важното сега беше да избави животното от мъки. Спря, прицели се и стреля в задния крак на слона. Кракът се подви и слонът започна да се свлича настрана, като не спираше да маха с уши.

Ван дер Санд заобиколи животното, което бавно се отпускаше на задницата си. Държеше се на достатъчно разстояние от хобота, който лесно можеше да строши краката му, ако животното замахнеше с него. Огромният гръден кош на слона се издигаше и спускаше учестено, но очите му бяха все още ясни и гледаха Ван дер Санд, който спря близо до рамото на звяра. Лявото око на слона все още го гледаше, когато Ван дер Санд насочи пушката си към лявото ухо на животното и дръпна спусъка. Изстрелът избумтя и слонът се прекатури настрана. Гърдите му се издигнаха и спуснаха още два пъти, и после замряха.

– Много добър изстрел – каза Фолкнър и потупа Ван дер Санд по рамото. – Трябва да е поне седем тона. И вижте само колко са големи бивните!

Ван дер Санд се ухили. Ей на това му се казва трофей! Жалко само, че не можеше да си занесе бивните в Щатите. Извади айфона си от жилетката си и го подаде на Фолкнър.

– Хайде да направим снимки.

Клекна до главата на мъртвото животно и зае поза, докато водачът му правеше снимки с телефона. Ван дер Санд беше престанал да качва снимки на убитите от него животни по социалните мрежи, след като доста ловци бяха публично опозорени от обществеността. Сега вече правеше снимките само за лично ползване или за да се похвали на свои приятели ловци. Беше се отказал да накара хората да мислят като него. Обичаше да ловува и нямаше намерение да се отказва само защото на някакви зле информирани женчовци не им харесва какво прави.

Фолкнър направи десетина снимки, след което върна телефона на Ван дер Санд, извади радиостанцията си и се обади на помощния екип, който ги очакваше в един „Ланд Роувър“ на около километър и половина. Щяха да разфасоват животното и да разпределят месото между местните села, а бивните щяха да откарат в хотела. Освен това щяха да им докарат бутилка охладено шампанско и хапки, за да отпразнуват успешния лов. После двамата щяха да се върнат в хотела и да продължат празненството.

Ван дер Санд намести пушката върху рамото си и погледна мъртвия звяр. Страхотен трофей. Един от най-добрите му!