Не будете мъртвите

Книга първа

Дестинация Рио

ПРОЛОГ

20 август 1966 г.

Нитерой, Рио де Жанейро, Бразилия

Бруно Алберто Санто спря, за да си запали цигара, преди да се приближи към мястото на произшествието. Като делегат на цивилната полиция на щата Рио де Жанейро1, рядко го викаха на местопрестъпление. А когато го правеха, положението никога не беше добро. Дръпна дълбоко и бавно от цигарата и остави парливия дим да прогори пътя си надолу към дробовете му. Задържа го там няколко секунди, наслаждавайки му се, преди да го изпусне на свобода в зимния въздух. Раменете му се разтресоха от мълчалив, безрадостен смях. Зимите в Рио де Жанейро не можеха да бъдат наречени наистина студени, а с приближаването на пролетта температурите бяха започнали да се покачват. Усещаше, че по тила му вече се стичат капки пот. Опъна отново от цигарата, поклати глава и се насочи към кръга от униформени мъже, които се бяха събрали около високите бурени на върха на хълма Винтем.

– Господин делегат, благодаря, че се отзовахте – поздрави го Оскар Торес, строен мъж с лъщяща черна коса и източена брадичка.

– Господин инспектор – отвърна Санто с отсечено кимване, – какво имаме тук?

– Нещо странно.

Санто отново дръпна дълбоко от цигарата и издуха дима през носа си.

– Има ли нещо, което да е наистина странно в нашата работа?

– В този случай отговорът е „да“. – Инспекторът отстъпи, за да позволи на Санто да види добре какво лежи на върха на хълма.

Санто направи две стъпки напред и замръзна. С отнесено изражение перна настрани фаса си и се загледа в странната сцена, която се беше разкрила пред него.

На земята лежаха мъртви двама мъже, облечени в делови костюми. Въпреки топлия, ясен ден и двамата носеха върху костюмите си шлифери. Но не това беше най-странното в сцената. Двамата имаха на лицата си оловни маски, изрязани грубо във формата на очила без дръжки.

– Едно момче се изкачило да пусне хвърчилото си оттук и ги намерило точно в това положение – обади се Торес.

Санто все още беше втренчен в странните оловни маски.

– Радиация ли са очаквали? – обърна се към инспектора.

– Ще проверим района за признаци на радиоактивност, но не мога да си представя защо биха очаквали нещо подобно – отвърна Торес. – Шлиферите също са странни.

Инспекторът погледна към небето.

– Не и ако лежат тук от повече от един ден. Напоследък вали често.

Торес кимна утвърдително.

– Знаем ли кои са?

– Маноел Перейра да Крус и Мигел Жозе Виана. И двамата се занимават с ремонт на електроника в Кампос дос Гоитаказес.

Санто се намръщи.

– Това е на повече от двеста километра оттук. Какво са правили на това място?

– Не знаем. Наблизо няма спряна кола, а освен това и двамата нямат никакви пари у себе си.

Санто продължи да оглежда местопроизшествието. Наблизо лежаха две хавлии, празна бутилка от вода и тетрадка.

– Каква е тази тетрадка? Проверихте ли я?

– Мислех да я оставя на мястото ѝ, докато не сте огледали обстановката, но не се сдържах и я отворих. Първите няколко страници съдържат списък с електронни части, които може би са свързани с работата им. Но в тетрадката има също така нещо, което прилича на набор от инструкции. – Торес извади джобен бележник и запрелиства страниците му.

– Написано е следното: „В 16:30 на уговореното място, в 18:30 капсулите се гълтат, последващ ефект защита метал, чакаме сигнал за маски“.

– Откачена работа – прошепна Санто. – Намерихте ли тези капсули?

– Не. Може би става дума за някакъв култ към смъртта? Местните твърдят, че са виждали наоколо летящи чинии. Може би тези мъже са си мислили, че ще ги вземат на борда на космическия кораб, ако глътнат капсулите? – Торес потъна в мълчание, а бузите му се изчервиха. Може би беше осъзнал колко абсурдно прозвуча.

Санто не му се скара, а само кимна. Това, че звучеше откачено, не значеше, че не е вярно.

– Може би, но ние следваме доказателствата, нали, господин следовател? Не знаем дали тези капсули изобщо съществуват, а още по-малко дали са ги глътнали.

– Както кажете, господин делегат – кимна Торес.

Санто се опита да осмисли информацията, с която разполагаше. „На уговореното място“ най-вероятно означаваше, че двамата са имали назначена среща с някого. Дали е била тук, по средата на този заможен квартал, или някъде другаде, а телата са били изхвърлени на върха на хълма Винтем, за да ги открият по-късно? „Капсулите се гълтат, последващ ефект защита метал.“ Тази част беше странна. Трябваше ли последните думи да бъдат възприемани като две отделни инструкции? Дали мъжете е трябвало да опазят някакви метали, или липсваше дума, която би предположила, че гълтането на капсулите би им осигурило защита от определен метал? Веднага си помисли за уран. Възможно ли беше да са се опитвали да продадат или купят материали за направата на атомна бомба?

– „Чакаме сигнал за маски“ навярно означава сигнал да си сложат оловните маски – предположи Торес, сякаш беше прочел мислите му. – Човек, който си е сложил такава маска, би бил напълно сляп.

– Ослепяваме ги, после ги убиваме? – додаде Санто.

– Няма очевидни причини за смъртта им, но патоанатомът ще може да ни каже повече.

Санто кимна бавно. Странна ситуация. Дяволски странна.

– Нещо друго?

– За момента няма.

– Много добре. Ако смятате, че местопроизшествието е било надлежно документирано, можете да наредите да отнесат телата за аутопсия. Освен това искам щателна проверка на целия район. Не пропускайте нищо.

– Плевелите ще ни затруднят, господин делегат.

– Значи днес ще бъдете градинари. Ако трябва, ще ги изскубете един по един, но не искам да изпуснете някоя ключова улика. Дръжте ме в течение на всичко, а аз ще ви уведомя, ако ми хрумне нещо по въпроса.

Торес наведе глава, после се обърна и започна да издава резки заповеди.

Санто се насочи обратно към колата си, запали си нова цигара, за да успокои нервите си и да се съсредоточи по-добре. Торес с право го беше извикал. Това не приличаше на нито един от случаите, с които се беше сблъсквал в кариерата си. Знаеше, че трябваше да го разкрие.

Почти беше стигнал до автомобила, когато някакъв звук наблизо привлече вниманието му.

– Господин делегат, може ли за минутка? – Говорещият стоеше наблизо, наполовина скрит във вечерните сенки, които хвърляха близките дървета.

Санто веднага застана нащрек.

– Вие кой сте? – сопна се той.

– Съюзник. – Мъжът вдигна ръка и за миг Санто си помисли, че може да има пистолет, но вместо това новодошлият показа голям пръстен с печат. Санто разпозна символа дори в угасващата светлина: кръг, от който излизаха лъчи, а вътре в него гравиран кръст, три пирона и буквите IHS2. – Вярващ ли сте?

– Разбира се, че съм – отвърна Санто.

– Бог има нужда от вашата помощ. – Мъжът се приближи и делегатът оцени колко грамаден беше. Ако не беше представител на Църквата, Санто би си извадил оръжието само за да се чувства в безопасност. Мъжът се наклони напред и прошепна едно име в ухото му.

– Какво... – Устата на Санто изведнъж пресъхна. – Какво иска от мен?

– Нищо сложно, уверявам ви. Просто да се погрижите това престъпление – човекът посочи към върха на хълма – никога да не бъде разкрито.

– Не съм сигурен как бих могъл да го постигна.

– Можете. Странните обстоятелства на местопроизшествието гарантират, че обществеността ще го възприеме като една от тези, така наречени неразгадани мистерии. Просто не упорствайте прекалено и се погрижете вътрешните им органи да не бъдат изследвани.

– Как бих могъл да обясня, че не е проведена медицинска експертиза?

Мъжът вдигна поглед към пурпурното небе.

– В горещо време органите могат бързо да се разложат, нали?

Санто незабавно го разбра.

– Ще се погрижа за това.

Мъжът му се поклони леко.

– Бог ще ви е благодарен за услугите.

1. Всичко, което Дейн Мадок можеше да види в продължение на един мимолетен миг, беше синьото небе. По-рано бе забелязал няколко петънца в безоблачния син балдахин, плъзгащи се форми, които приличаха на огромни тропически птици. Не бяха птици, а други живи същества – хора, по-точно казано – които се рееха из небесата, увиснали в ярко оцветените си найлонови „криле“ с формата на полумесец – аеродинамични параглайдери. Но точно в този момент пред него имаше само бледосин безкрай. А след това студената вода го обгърна и безупречният тюркоаз над него се разми в пяна от кипящи мехурчета. Мадок се завъртя, ориентира се така, че да гледа надолу, и зарита с плавниците, за да ускори спускането си в дълбочината. Опита се да не мисли много за течността, през която всъщност плува.

Почти веднага след като започна да се спуска, в ухото му се разнесе гласът на партньора му Юрая Боунбрейк, по прякор Боунс:

– Направо ми е жал за теб, като си помисля, че трябва да плуваш в тези лайна.

Мадок не си правеше илюзии, че на Боунс му е жал за него. Освен това знаеше, че партньорът му не беше употребил думата „лайна“ в преносен смисъл. Високият почти два метра индианец от племето чероки беше неспособен да се противопоставя на импулсивните си приливи от „тоалетен“ хумор.

Мадок се усмихна зад подводната маска, която покриваше цялото му лице.

– Винаги можем да се разменим, щом искаш – отвърна той също толкова неискрено. Подводното комуникационно устройство „Касио Логосийс“, защипано към едната от каишките на маската му, предаде гласа му почти без изкривявания. Трябваше да се признае, че понякога му се искаше нещо да може да изкриви гласа на Боунс, особено когато се опитваше да се прави на забавен.

Като по-старши в съдружието им, а и като собственик на „Морска пяна“ – моторната яхта, на която бяха базирани, Мадок се беше възползвал от привилегиите си, за да се спусне пръв до новия обект, така че нямаше никакво намерение да се отказва от гмуркането. Освен това предпочиташе да се гмурка сам, което, строго погледнато, беше нарушение на едно от свещените правила при спусканията с акваланг, но обожаваше уединението на самотните гмуркания, а освен това, ако попаднеше в беда, повърхността беше достатъчно близо, за да изплува догоре на един дъх. Нямаше дори да му се наложи да се безпокои за кесонната болест.

– А, не, няма проблеми. Освен това вече си във водата – отговори Боунс след секунда, през която навярно беше обмислял дали си струва да се хване за думите на Мадок. – Няма нужда и двамата после да усмърдяваме лодката. – Замълча за миг. – Мисля да изчакам, докато се приберем, за да се гмурна в септичната яма у дома. Навярно там водата е по-чиста.

Мадок и Боунс бяха търсачи на съкровища, чиято специалност бяха откриването и проучването на потънали кораби. Бяха се запознали във Военноморския флот, където заедно бяха преминали през програмата за обучение на военноморски тюлени. Въпреки множеството първоначални търкания помежду им в крайна сметка бързо бяха станали приятели, дори братя във всеки един смисъл на думата освен буквалния. След като напуснаха флота, приложиха любовта си към гмуркането и приключенията в търсенето на съкровища от древното минало по цялата земя и по-конкретно в скрития под повърхността на моретата свят.

Не го правеха заради парите, което навярно беше добре, защото големи находки от сорта на парахода „Централна Америка“ и испанския галеон „Нуестра Сеньора де Аточа“, натоварени със злато, бяха малко и се случваха рядко. Мадок не търчеше след златото, при все че понякога вадеха късмет и намираха. Или поне достатъчно често, за да се издържат. Повечето от останките от кораби, които той и екипажът на „Морска пяна“ проучваха, бяха ценни само в исторически смисъл, но истината беше, че Мадок просто обичаше да се гмурка. Никъде не се чувстваше толкова свободно, колкото във водата.

Но не всички води бяха създадени еднакви и заливът Гуанабара, обрамчен от четири големи бразилски общини, беше в най-неравностойно положение. Всеки, който е гледал новини, навярно е чувал за проблемите по време на олимпийските игри в Рио де Жанейро през 2016 г. Целият залив беше пълен с непречистени отходни води. Въпреки изумителния си син цвят водата от залива можеше да изложи човек на смъртен риск, ако попадне в устата му.

Но Мадок знаеше, че ще бъде в безопасност. Беше взел всички необходими предпазни мерки, включително реимунизация срещу хепатит А. Водолазният му костюм „Камаро Арк Тек 2.0“ и пълнолицевата му водолазна маска „Оушън Текнолъджи Гардиън“ практически го защитаваха като космически скафандър, въпреки че щеше да му се наложи да дезинфекцира всичко, щом излезе от водата. И все пак стомахът му се свиваше от самата мисъл за отпадъците, през които плуваше в момента.

Успееха ли обаче да открият търсеното, то щеше да струва повече от всеки действителен или предполагаем риск, който поемаха.

Целта им сега, ако наистина успеят да я открият, можеше да преобърне с главата надолу общопризнатата история от последните петстотин години.

Според учебниците европейците открили Бразилия през 1500 г., когато португалският изследовател Педро Алварес Кабрал слязъл на брега и обявил територията за част от Португалската империя. В края на 70-те години на ХХ век обаче един морски археолог, който проучвал района близо до залива Гуанабара, обявил, че е открил няколко амфори – големи пръстени делви, използвани от древните гръцки и римски мореплаватели за съхранение на зърно, вино и олио по време на дълги пътувания – което според него било доказателство за по-раншно римско присъствие в региона. Ала последвалите проучвания се оказали противоречиви, с множество обвинения в неуместно поведение и кражби на артефакти, което в крайна сметка завършило с пълна забрана на подводните изследвания в залива. Археологът обявил, че забраната е наложена от страх да не бъдат оспорени общоприетите исторически факти, но независимо дали това било вярно или не, търсенето на римски артефакти в залива Гуанабара било зарязано за повече от трийсет години.

Досега.

Въпреки че забраната все още беше валидна, под натиска на Агенцията за защита на културното наследство към ООН бразилското правителство реши да приключи веднъж завинаги с мистерията. Затова потърси съдействието на Мадок и екипажа на „Морска пяна“ със задачата да проведат изследователско претърсване на мястото.

Мадок обикновено подхождаше изключително методично към проучванията си, но едно ново обстоятелство беше придало спешност на задачата им. Негово Светейшество папата беше взел неочакваното решение да посети Буенос Айрес за първия ден на Великите пости, които предстояха съвсем скоро, и щеше да се отбие до Рио де Жанейро, за да проведе специална служба при най-известната забележителност на града – статуята на Христос Изкупителя на върха на планината Корковадо. Тъй като световното внимание отново щеше да се насочи към Рио, бразилското правителство се надяваше да извлече допълнителна изгода от събитието с помощта на доказателствата за ранното римско присъствие в Америките. От Мадок и хората му се очакваше да го осигурят.

Освен че застрашаваше здравето на хората, замърсената вода причиняваше цъфтеж на морските водорасли, което пък изчерпваше кислорода в залива и на практика го превръщаше в мъртва зона. От гледна точка на околната среда, това беше истинска трагедия, но се оказа същинска благодат за проучването на Мадок. Коралите, които някога бяха покривали дъното на залива, бяха измрели и постепенно изчезваха, трошейки се на парчета, под които се разкриваше истинско гробище на потънали кораби, повечето от които все още почти непокътнати под отложената върху тях тиня. Можеха да се надяват, че един от тях наистина ще се окаже древен римски търговски плавателен съд.

На няколко метра под повърхността водата тънеше в зелено-жълт сумрак, а видимостта намаляваше буквално до сантиметри. Отвъд тази граница утайките образуваха непроницаем облак, който спираше лъчите на челника на Мадок. Той продължи да се спуска, като риташе енергично с крака. Знаеше, че дъното – и целта, която бяха идентифицирали по време на огледа си с помощта на хидролокатора – се намира поне на дванайсет метра дълбочина. Дъното на залива беше застлано с равномерен слой от ръждива тиня и щом тя се показа, Мадок забави спускането си и застана хоризонтално, за да не я размъти с плавниците си. Въпреки лошата видимост успя с лекота да забележи неправилните очертания на изпъкналостта, която можеше да бъде само останките от потънал кораб. Сърцето му заби учестено.

– Контакт! – обяви по микрофона. – Със сигурност е потънал кораб.

– Добре, но дали е този, който търсим? – отвърна Боунс, чийто глас прозвуча малко по-слабо, отколкото когато Мадок се намираше близо до повърхността, но все пак съвсем ясно.

– Ще ти кажа след една-две минути.

Преплува нагоре и надолу по дължината на кораба, потвърждавайки визуално онова, което беше показал хидролокаторният профил. Изпъкналостта имаше правилна форма, но дължината ѝ беше около осемнайсет метра, доста малко за морски плавателен съд. „Морска пяна“ на Мадок беше дълга двайсет и четири метра. Римските триреми често бяха два пъти по-дълги, но когато ставаше дума за пригодност за плаване в море, размерът не беше всичко. „Санта Мария“, най-големият кораб от изследователската флота на Христофор Колумб, е бил дълъг само двайсет метра. Мадок не се съмняваше, че са открили останките от потънал кораб, но потвърждаването или опровергаването на твърдението, че е от древен произход, изискваше конкретни доказателства, а това означаваше, че трябва да го доближи.

Направи още едно бързо кръгче, като оглеждаше за малки издутини навън или навътре по очертанията на останките, които биха подсказвали за наличието на някакви артефакти, може би дори някоя от амфорите, които първоначално бяха предизвикали търсенето. По средата на кораба нещо привлече вниманието му и Мадок се приближи, за да го проучи.

Предметът беше покрит с тиня, така че можеше да прецени формата му само приблизително, но очертанията му – дължина около метър и съвършено прав – бяха необичайни и определено не бяха нещо, което беше от естествен произход. Внимателно отмахна утайката настрана. Покрай обекта се вдигна малък мътен облак, който бързо се утаи, за да разкрие нещо, което на пръв поглед приличаше на корозирала стара тръба. Мадок внимателно подхвана предмета и започна да го вдига от тинята изключително бавно.

– Изглежда, че намерих нещо.

– Така ли? – обади се Боунс. – Нещо римско ли е?

Артефактът най-сетне се озова в ръцете му, вдигайки нов малък облак от мътилка поради сипещата се от него кал и тиня. Мадок видя, че не е идеално симетричен, както му се беше сторило, а имаше грапавини по повърхността си. Някои от тях приличаха на скоби, които някога бяха свързали тръбата с нещо – с парче дърво, предположи Мадок, макар сега вече от него да не беше останало нищо. Въпреки опустошителното въздействие на времето и окисляването той веднага разпозна какво представлява.

– Не – отговори със въздишка, като не положи никакво усилие да прикрие разочарованието си. – Цев от пушка е. От епохата на колонизацията. Цев от мускет или от аркебуз.

– Може би някой испански войник го е изпуснал през борда – предположи Боунс, при все че не прозвуча особено обнадежден. – И просто случайно е паднал точно върху римския кораб.

– Португалски, не испански – поправи го друг глас по линията за свръзка. Гласът принадлежеше на Кори Дийн, корабния технически експерт.

– Все тая – презрително се сопна Боунс в отговор.

– Или френски – продължи Кори. – Хугенотите първи са построили селище в Рио.

Да им го начукам – промърмори Боунс. Мадок не му обърна внимание.

– Възможно е – отвърна той на Кори, въпреки че също смяташе този сценарий за неправдоподобен. По-простото обяснение беше, че останките са от епохата на колонизацията – XVI или началото на XVII век. Въпреки това потъналият кораб си беше потънал кораб и човек никога не знаеше какво може да намери на него. – Ще продължа да оглеждам. Да видим дали ще открия нещо друго.

Отдръпна се от все още утаяващия се облак мътилка и продължи педантичния си оглед. След няколко секунди забеляза в тинята пирамидална форма.

Размаха ръка над издатината, като вдигна още един, но по-малък облак от утайка. През мътилката отчетливо забеляза, че нещо проблясва в разсеяните лъчи на водолазния му фенер.

– Какво е пък това?

– Какво намери? – нетърпеливо попита Кори.

– Ще ти кажа след секунда – отговори Мадок. – Каквото и да е, направено е от метал.

– Мадок, ако си намерил някой шибан автомобилен тас... – предупреди го Боунс.

Мадок протегна напред облечената си в ръкавица ръка и внимателно опипа мястото. Незабавно усети под пръстите си твърда повърхност. Пирамидата имаше три страни вместо обичайните четири, а ръбовете ѝ продължаваха надолу в по-плътния слой от утайка. Беше потънала достатъчно дълбоко, за да не може да я премести. Мадок незабавно разбра грешката си: не беше пирамида, а ъгъл.

– Мисля, че е нещо като сандък.

За момент последва мълчание, след което се разнесе ликуващият вик на Кори:

– Еха! Пиратското съкровище е по-яко от римските кани за вино.

– Аз лично бих предпочел римските каки пред римските кани – додаде Боунс.

Мадок се усмихна зад маската, но не на остроумната забележка на Боунс, а на въодушевлението на Кори. Макар да се съмняваше, че са открили сандък, преливащ от златни дублони и изумруди, тази възможност не беше напълно изключена. През вековете Рио беше видял доста авантюристични пирати и капери. През 1710 г. цяла флотилия от френски капери била разбита, докато се опитвала да завземе града, а само година по-късно Рене Дюге-Труа бе успял в това начинание и беше напълнил седемнайсет галеона с плячка. За два от тези кораби се знаеше, че са изчезнали. Къде са потънали, не беше известно.

– Нека не почваме да харчим съкровището, преди наистина да сме го намерили – предупреди ги Мадок, докато разчистваше още от утайката.

– Забави темпото. Сега ще сляза при теб – обяви Боунс. – Дай ми минутка.

Мадок нямаше намерение да си губи времето, докато партньорът му си слага водолазния костюм и се спуска на дъното. Приближи се до находката си и за да огледа по-добре находката си, отмахна още от тинята, вдигайки нов облак. Светлината от фенерчето му отново се отрази в метална повърхност – златна метална повърхност. Предметът явно наистина беше сандък с приблизително правоъгълна форма. Беше паднал под ъгъл върху дъното по такъв начин, че един от ъглите му стърчеше над околната утайка. Липсата на корозия по страните му потвърждаваше предположението, че металът е злато, което се стори на Мадок донякъде необичайно, тъй като повечето сандъци обикновено бяха изработени от дърво и кожа и само бяха обковани с метални шини, за да се придаде допълнителна здравина на конструкцията.

Той разчисти още от тинята, опитвайки се да добие по-добра представа за размерите на сандъка, при което върху едната от страните му се разкри закрепената към нея голяма скулптура. Първата му мисъл беше, че е барелеф – декоративен елемент, но с разчистването на натрупаната тиня предметът се плъзна настрана. Когато се опита да го вдигне, Мадок откри, че въпреки размерите му на малка чиния той е необичайно тежък – навярно беше поне седем килограма.

Тежък като злато.

Вдигна предмета в снопа светлина на фенера си и усети как пулсът му се ускорява.

Наистина беше злато.

Предметът приличаше на декоративна маска или може би корона от пера, всяко от които беше украсено с яркосин емайл. Деликатно гравираните пера бяха подредени във формата на купа, достатъчно голяма, за да може да се постави на главата на човек. Част от перата бяха леко деформирани и огънати малко напред, оформяйки нещо като нос върху човешко лице. На Мадок му отне малко време да разбере, че деформацията е целенасочена.

– Това е маска – заключи на глас.

– Какво каза? Мадок, нещо не е наред с маската ти ли? – попита Кори.

– Не. Открих маска. Декоративна златна маска.

– „Златна“ ли чух? – обади се Боунс.

Мадок се усмихна.

– Така изглежда. Донякъде прилича на украсите за глава на туземците, направени от тропически пера. Обаче няма отвори за очите.

Поднесе артефакта към лицето си, опитвайки се да си представи как ли са я носили навремето, но в този миг във вътрешната страна на маската се отрази нещо, движещо се зад него.

„Сигурно е Боунс“ – помисли си Мадок и понечи да се обърне.

– Много си бърз...

В този момент нещо се стовари отстрани върху главата му. Студената отвратителна вода напълни очите, носа и устата му.

2. Обучението, което Мадок беше получил като военноморски тюлен, си каза думата. Вместо да ахне изненадано и да се удави, затвори уста, вдигна ръце пред главата си, за да се предпази от евентуална следваща атака, и се отблъсна настрани от невидимия нападател. Тежкият златен артефакт падна от ръцете му, тъй като цялото му внимание сега беше съсредоточено в това да намери падналата си водолазна маска.

Откри я почти веднага, тъй като все още беше закачена за маркуча, който идваше от регулаторния клапан. Фенерчето, закрепено за каишката, която придържаше маската към лицето му, светеше безполезно надолу. Остана с отворени очи, въпреки че рискуваше да ги замърси със заразите във водата, но виждаше толкова, колкото би виждал, ако ги държеше затворени. Атаката и последвалият я отговор бяха вдигнали голям облак тиня, който в комбинация с поначало мътната вода бе намалил видимостта почти до нулева.

Нападателят му не се виждаше наблизо, но Мадок остана нащрек, като постоянно се въртеше, за да не бъде изненадан неподготвен, в случай че последва нова атака. Междувременно почисти маската и си я сложи обратно. Изпусна дъха, който досега беше сдържал, и изхвърли повечето от водата, попаднала в покриващата цялото му лице маска, след което внимателно пое глътка от така необходимия му въздух.

– Боунс – прошепна той, – тук долу има още някой.

Не чу отговор, но и не очакваше такъв. Най-вероятно предавателят „Логосийс“ беше паднал по време на атаката и съобщението му бе останало нечуто. Трябваше да приеме, че помощта ще дойде най-рано след няколко минути, а не разполагаше с толкова време. Първостепенната му задача беше да възстанови притока на въздух и след като я беше изпълнил, бе готов да предприеме следващия си ход. Все още придържайки с една ръка водолазната маска към лицето си, Мадок отплува настрана от облака тиня, като въртеше глава във всички посоки, за да освети околността в търсене на нападателя.

Усилията му бяха напразни. Видимостта беше ограничена все така само до няколко метра. Можеше да определи посоката нагоре единствено по издигащите се мехурчета.

В този момент се досети, че нападателят му би трябвало да има съвсем същия проблем.

Изключи фенерчето си и веднага се потопи в тъмнина.

Но тя не беше непроницаема. От лявата си страна забеляза слабо проблясване, навярно от изкуствен източник на светлина, който се отдалечаваше от него. Забави се секунда, за да сложи на мястото им ремъците на маската, и се отправи в посока на сиянието, плувайки бясно. С приближаването му светлината стана по-ярка, като в крайна сметка доби очертанията на две фигури във водолазни костюми. Мъжете не плуваха, а по-скоро тътреха плавниците си по океанското дъно, като оставяха след себе си дълъг шлейф от размътена утайка. Причината за този странен начин на придвижване му стана ясна миг по-късно. Мъжете носеха малки, но тежки товари. Единият беше хванал златната маска, а другият държеше метален куб със страни около трийсет сантиметра – сандъка, който първоначално беше привлякъл вниманието му.

До този момент Мадок не си беше позволил да разсъждава над самоличността или мотивите на нападателите, макар че можеше да предположи. Мъжете почти със сигурност бяха конкуренти – търсачи на съкровища, които ги бяха следили в очакване тъкмо на такава находка.

Не беше безпрецедентно за безскрупулните търсачи на реликви да шпионират конкуренцията си, след което да плячкосат находките от потъналия кораб, за чието намиране пълноправният откривател е положил тежък труд. Явно златните артефакти бяха прекалено изкусителни, за да бъдат подминати, и ги бяха подтикнали да поемат рисковете на подводното пиратство. Плячката им обаче се бе превърнала в котва, която препятстваше бягството им. Мъжете навярно действаха от близка лодка, пригодена за гмуркане, при все че Мадок не помнеше да е видял други плавателни съдове наблизо, а екипажът на „Морска пяна“ би го предупредил за всякакви подобни действия наоколо. Не можеше да си представи как бяха успели да се промъкнат незабелязани, да не говорим за това, че го бяха открили в мрачните дълбини. Явно обаче не бяха обмислили добре плана си за отстъпление.

А може би бяха?

Докато летеше като стрела през водата към тях, тласкан напред от мощните удари на краката си, Мадок забеляза едва видимата нишка, прикачена към колана на по-близкия водолаз – онзи, който носеше сандъка. Явно беше насочваща корда, която се виеше като змия в мрака. Миг по-късно стана ясно накъде ги води кордата. Светлините на водолазите разбулиха нещо, което лежеше на дъното само на няколко метра от тях. Обектът приличаше на поплавък от хидроплан, от четирите страни на който стърчаха домакински вентилатори. Въпреки че изглеждаше по-скоро като недодялана импровизация, Мадок веднага разпозна какво представлява – подводен апарат за буксиране, или ПАБ.

„Още една загадка е разплетена“ – помисли си той. Заплува още по-енергично с намерението да прегради пътя на по-близкия водолаз, преди да е успял да стигне до апарата, но щом протегна ръка, за да смъкне маската от лицето на мъжа, иззад ПАБ-а проблесна нещо. Сноп бледа жълтеникава светлина прониза мътилката и прикова Мадок в блясъка си.

Трети водолаз! Пиратите бяха помислили за всичко, в това число за шофьор на транспорта си за отстъпление.

Водолазът със сандъка правилно прие светлината като предупредителен сигнал и се завъртя точно в мига, в който Мадок пристъпи към действие. Пръстите на Мадок закачиха главата му, но пропуснаха ремъците на маската. С крайчеца на окото си той видя как водолазът пуска сандъка, а ръцете му се вдигат нагоре, за да блокират атаката. Мадок посегна отново да сграбчи маската на водолаза, но водата забави движението му достатъчно, за да позволи на онзи да сграбчи китката му. Мадок, от своя страна, сграбчи другата ръка на мъжа и двамата започнаха нещо като танц в забавен каданс. Заизвиваха се един около друг в усилията си да вземат надмощие, но това беше по-лесно за казване, отколкото за постигане. В почти нулевата гравитация на подводната среда ръстът и силата имаха малка стойност. Нито един от двамата не успяваше да намери начин да се откъсне от другия. Навярно обучението на Мадок за водене на подводен бой щеше да наклони везните в негова полза, ако не беше обстоятелството, че шансовете срещу него бяха три на едно.

„Мамка му!“ – помисли си той, щом иззад ПАБ-а изскочи една фигура с проблясващ в протегнатата ѝ ръка голям водолазен нож.

Пиратът се оттласна напред, все така с ножа пред себе си, и подобно на човешки харпун, го насочи право към сърцето на Мадок. Мадок отново се опита да отскубне ръката си, но мъжът, който го държеше, беше страшно силен – поне колкото Боунс, което наистина значеше нещо. А после, сякаш в отговор на предварително договорен сигнал, мъжът се завъртя и разпери ръце, след което Мадок се оказа в позицията на идеалната цел за ножа на третия водолаз.

Изгуби от поглед приближаващото го острие, но имаше добра представа на какво разстояние е водолазът и колко време ще му е нужно, за да го преодолее, така че в последния миг преди атаката пусна китката на противника си и се извъртя встрани от пътя на ножа.

След като изгуби човешкия си щит, грамадният водолаз инстинктивно пусна китката на Мадок и се отблъсна встрани от острието. Наточеният като бръснач режещ ръб го пропусна само с няколко сантиметра, макар че водолазът с ножа промени посоката на движението си, за да намери отново целта си.

Мадок се изтласка на няколко метра встрани и се обърна, за да държи под око и двамата мъже. По някакво негласно споразумение коварните ловци на съкровища се отдалечиха един от друг и се завъртяха в кръг около Мадок с явното намерение да го хванат в капан. Мъжът с ножа размаха острието напред-назад. Плътността на водата забави движенията му и лиши жеста му от всякаква заплашителност, каквато навярно бе искал да му придаде. Но Мадок предположи, че целта му е по-скоро да го разсее, за да задържи вниманието му настрана от другия водолаз, който се опитваше да мине зад него. За да не му позволи това, Мадок се оттласна напред, право през пролуката между двамата, като риба, която се втурва да бяга от хищник, а после се завъртя, за да бъде с лице към противниците си.

Положението беше безизходно, можеха да продължават да се гонят по този начин безкрайно, но в този момент Мадок забеляза нов сноп светлина, който се появи от мътния сумрак зад двамата водолази. Пристигаше помощ, но за кого ли?

Светлината постепенно се усилваше и стана достатъчно ярка, за да привлече вниманието на пиратите – търсачи на съкровища. Те си размениха няколко бързи сигнала с ръце, след което се обърнаха рязко и заплуваха яростно в посока на ПАБ-а. Докато подминаваха Мадок, източникът на приближаващата светлина се изясни. От жълтеникавия мрак се появи нов водолаз, облечен в цял водолазен костюм, почти идентичен с този на Мадок, само че няколко размера по-голям.

Боунс! Съвсем навреме.

Въпреки че грамадният индианец чероки нямаше как да разбере какво се случва под повърхността на водата, все пак беше дошъл готов за лов на мечки или по-точно казано, на баракуди. Огромните му длани стискаха дългото над метър тръбно тяло на харпуна модел „Джей-Би-Ел Магнум 38“ с двоен ластик. Съдейки по начина, по който очите му играеха наляво-надясно зад маската, търсеше подходяща цел за стрелите си.

Мадок размаха ръка, за да привлече вниманието му, и взе да сочи като обезумял към оттеглящите се водолази. По-едрият от двамата – онзи без ножа – се беше привел, за да вдигне повторно сандъка. Боунс кимна леко и промени посоката си, като вдигна харпуна си многозначително, докато се приближаваше към грабителя. Мадок се съмняваше, че приятелят му наистина смята да използва оръжието. С единичната си стрела и ефективен обсег от по-малко от пет метра харпунът беше създаден за подводен риболов, а не за бой, но въпреки това беше добро средство за сплашване.

Водолазът пусна сандъка, после се оттласна с плавниците си от дъното, като вдигна същинска димна завеса от тиня, с която да прикрие бягството си.

Боунс явно реши, че сплашването не е достатъчно ефективно, и обяви намеренията си, като натисна спусъка на харпуна. Стрелата модел „Рокпойнт“ с връх с двойни зъбци прелетя през водата като светкавица и изчезна в тъмния облак. Боунс незабавно я издърпа обратно с помощта на прикачената към нея корда. Явно беше пропуснала да намери цел от плът и кръв. Боунс бързо я постави обратно в тръбата и притисна приклада към гърдите си, за да издърпа наново яките гумени ластици, но Мадок му помаха, преди да успее да стреля отново. Не се и съмняваше, че водолазите вече са изчезнали, издърпани надалеч с помощта на ПАБ-а.

Без да чака облака от тиня да се утаи, Мадок се оттласна напред към мястото, където грабителите бяха изпуснали сандъка. В продължение на няколко секунди опипва на сляпо дъното, без да попадне с облечените си в ръкавици ръце на нищо друго освен мека кал, но изведнъж пръстите му докоснаха нещо твърдо и неподатливо. Той промуши пръсти под предмета и потърси ъглите му. Сандъкът беше толкова тежък, че трябваше да стъпи с крака на дъното, за да има достатъчно опора да го повдигне. Изваждането му на повърхността щеше да бъде трудна задача, но в същото време щеше да му достави удоволствие. Макар похитителите да бяха взели златната маска, навременната поява на Боунс поне им беше попречила да се сдобият и с другия трофей.