Частица от моето сърце

Пролог

Пет години по-рано

„Ако можех, щях да сключа сделка с Бог“...

Тази строфа от стара песен се въртеше в ума на Росан Робинсън, докато се опитваше да стори точно това – да сключи сделка с Бог. Моля те. Ще бъда по-добра съпруга, по-добър човек. Всеки ден, до края на живота си, ще правя добри дела. Всичко, стига да пощадиш съпруга ми. Нека отново да бъда с него.

Вдигна сведената си молитвено глава и видя как лекар в хирургическа престилка влезе в болничната чакалня през двойната врата. С очакване затаи дъх, но надеждата ѝ угасна, защото той се насочи към възрастната жена в ъгъла, която от пристигането на Росан не бе преставала да си бърше сълзите. Само след секунди се разнесе отчаян вопъл.

Горката жена, помисли си Росан. Дано същото да не сполети и мен.

Росан бе едва на трийсет и една, но не си представяше живота без съпруга си. Още в колежа започнаха да излизат и отношенията им продължиха да са сериозни и по-късно, когато той поставяше началото на кариерата си като архитект, а тя се радваше на растящия брой клиенти на своята маркетингова агенция. Той купи мотоциклета преди три години, две седмици след втората годишнина от сватбата им.

Глупавият мотоциклет. Заради него сме тук.

Тогава тя не скри разочарованието си. Дори се обърна към по-големия му брат, Чарли, с надеждата той като полицейски офицер да влее малко здрав разум в главата му. Вместо това изслуша лекция и от него „как един мъж трябва да бъде оставен да е щастлив“.

Въпреки негодуванието си, изпита и известно облекчение. От месеци съпругът ѝ изглеждаше разсеян, отдалечен, отегчен. Тя се питаше дали не е заради решението ѝ да се върне в агенцията, макар и на непълен работен ден. Задаваше си въпроса дали му е приятно да е баща. И най-лошото – дали бракът им не е непоправимо разклатен. Но след като си купи мотоциклет, той отново стана обичайния щастлив, чаровен и забавен човек. Очевидно каквато и преждевременна криза на средната възраст да бе преживял, тя бе преодоляна благодарение на новата, лъскава играчка на две колела. Можеше да е и по-лошо, повтаряше си тя.

Ала ето я сега тук, чака да чуе как е минала операцията.

Полицаят, който ѝ съобщи новината, се държа хладно дистанцирано. Имало злополука, обясни той. Товарен камион минал на червена светлина. Мотоциклетистът – нейният търсещ адреналин съпруг – бил в безсъзнание, макар да носел каска, както тя го бе умолявала многократно.

Погледна си часовника. Беше 11:55 преди обяд. След пет минути Бела ще излезе от предучилищната забавачка. Сара, съседката, ще я прибере заедно с Джина, нейната дъщеря. На Бела ще ѝ е приятно следобеда да си поиграе с най-добрата си приятелка, но по някое време ще попита къде са майка ѝ и баща ѝ.

Моля те, Господи. Как бих могла да обясня на дъщеря ми, че татко ѝ няма да се върне?

Друг лекар – този път жена със синя хирургическа шапка на главата – мина през двойните врати.

– Росан Робинсън? – произнесе тя високо.

Моментът беше настъпил. Нейното бъдеще и бъдещето на Бела зависеха от онова, което щеше да чуе. Животът им или щеше да продължи да е такъв, какъвто беше досега, или щеше да поеме по съвършено нов път. Врата номер Едно, или врата номер Две?

Стана от стола.

– Аз съм Росан Робинсън.

Или Ро-Ро, така я наричаха повечето приятели. Поради тази причина запази моминското си име, когато се омъжи. Ако останеш жив, любов моя, ще променя презимето си, както винаги си искал.

– Моля ви, кажете ми как е той – попита Росан нетърпеливо.

Затвори очи, подготвяйки се да чуе нещо, което би променило живота ѝ завинаги.

– Съпругът ви е жив.

Последвалата спонтанна прегръдка бе израз на облекчението, което Росан изпитваше в момента.

Лекарката изреди какво ще последва: операция, физиотерапия, рехабилитация. Докато Росан попиваше всичко и си представяше бъдещите посещения в лекарските кабинети, не преставаше да си мисли каква късметлийка е. Семейството ѝ бе пощадено.

Но през следващите седмици и месеци действителността бе различна от очакванията ѝ. Рехабилитацията, възстановяването, негодуванието... Животът нямаше да продължи, не и по познатия им досега начин. С всеки изминал ден още едно парче от изградената от домино редичка щеше да пада.

И един ден, пет години по-късно, от телефонно обаждане щеше да научи, че и последната плочка от доминото е на земята и всичко свършва с момченце на име Джони Бъкли.

Сряда, 15-ти юли

Ден първи

1.

Лори Моран трепна от острия звук на поредния клаксон, този път от пикап зад тях.

От шофьорското място Шарлот Пиърс хвърли свиреп поглед в огледалото за обратно виждане и вдигна раздразнено ръка.

– Къде очакваш да отида?!

Отпред товарен камион избълва поредния облак изгорели газове.

Още нямаше обяд и бе едва сряда, а движението по магистралата в Лонг Айланд бе застинало, докато обитателите на града се изнизваха, за да открият глътка въздух на някой плаж, далеч от жарките улици на Манхатън. Двучасовото пътуване до Хамптънс днес щеше да им отнеме поне три часа, а за пътуващите в петък надвечер щеше да представлява четири-петчасово пълзене.

Необезпокоявана от заобикалящата ги бъркотия, Шарлот безгрижно припяваше заедно с Дженис Джоплин, която звучеше от радиото. Вземи още едно малко парченце от сърцето ми, скъпа...

Ухили се на спътничката си.

– Магистралата в цялата си прелест в средата на юли, а?

Шарлот бе купила колата – нов спортен мерцедес – преди месец и все още не успяваше да се насити на удоволствието да кара със спуснат гюрук. Заради пътуването бе сложила тъмни очила с големи кръгли стъкла и бе прибрала с шнола дългата до раменете си коса. Лори забеляза, че гледа към дясната лента.

– Този тип до нас те оглежда, приятелко. Горкият, не знае, че си на път да станеш омъжена жена.

Лори инстинктивно обърна глава. Шофьорът на джипа наистина ѝ се усмихваше. Тя бързо отмести поглед.

– Стига. Зяпа ни заради музиката. Наясно е, че ще имаме нужда от слухови апарати, когато пристигнем.

Коментарът ѝ само вдъхнови Шарлот да усили звука още повече.

– Вземи го! – припя отново тя и раздвижи рамене в такт с песента.

Гърленият ѝ смях бе заразителен и когато колоната отново тръгна, Лори се усмихна и започна да приглася на приятелката си.

Имаше предостатъчно причини да празнува. След четири дни щеше да се омъжи за Алекс Бъкли, който в продължение на две години я убеждаваше как ще се впише в претрупания ѝ със задачи живот на вдовица и работеща майка. След скромна църковна церемония за семействата и най-близките си приятели щяха да отпразнуват събитието в един от любимите им ресторанти, а после да заминат за десетдневен меден месец в Италия. Тя не само направи място за Алекс до себе си; двамата започваха истински съвместен живот.

Шарлот разубеди Лори да не предприема „семеен меден месец“. За пръв път щеше да пътува само с Алекс, без десетгодишния си син Тими, за повече от две вечери. С Алекс планираха тридневен престой в източната част на Лонг Айланд заедно със роднините си, за да отпразнуват четиресетия рожден ден на Алекс, след което щеше да се състои сватбата.

Избраха разположения на първа линия спахотел „Саут Шор“ в Хамптънс. Щяха да присъстват Лио, бащата на Лори, Андрю, братът на Алекс, съпругата му и трите им деца и, естествено, Рамон, който предпочиташе да го наричат „иконом“ на Алекс, макар вече да бе по-скоро чичо на всички тях. За да помага с децата, поканиха любимата детегледачка на Тими, Кара.

Първоначалният план на Лори бе да тръгнат от града рано сутринта с Алекс, Тими и Рамон, но съдбата бе решила друго. Лори беше продуцент на „Под съмнение“ – телевизионно риалити шоу, което се фокусираше върху реални престъпления, чието разследване по някаква причина бе преустановено. Беше подготвила всичко, за да започне заснемането на следващия епизод веднага след връщането си от Италия. Преди осем години Джонатан Браун, журналист, беше изчезнал. Според съпругата на Браун, Ейми, имал среща с анонимен информатор относно предполагаема измама във фармацевтична компания. Полицията не успяла да потвърди съществуването на подобна среща и общественото подозрение се насочило към Ейми. Браун така и никога не бил открит – нито жив, нито мъртъв – а на Ейми никога не ѝ били повдигнати обвинения.

Лори се бе свързала с бивши служители на фармацевтичната компания и попаднала на данни за изследовател, загинал при катастрофа, а извършителят бе избягал. Злополуката бе станала само седмица след изчезването на Браун. Още по-интригуващо беше, че вдовицата на изследователя, Кери, бе споделила с Лори колко притеснен бил той от нещо в работата си в дните преди смъртта си. Лори бе попитала Кери дали съпругът ѝ е познавал репортер на име Джонатан Браун. Кери изглеждала объркана и Лори ѝ напомнила, че Браун е репортерът, изчезнал седмица преди злополуката със съпруга ѝ.

Кери бе пребледняла.

– Не – беше отвърнала тя. – Поне не мисля. Но помня как се разтрепери, когато по новините съобщиха, че този журналист е изчезнал. Попитах го защо е толкова разстроен и той ми отговори нещо неопределено, че е тъжно някой да изчезне ей така.

Лори бе убедена, че починалият изследовател е бил анонимният източник на Браун. Възнамеряваше да използва разказаното от Кери и Ейми за съпрузите им, за да притисне фармацевтичната копания да отговори на още нейни въпроси.

Усети докосване по лявото рамо.

– Ало? Земята вика Лори! – Движението се бе отприщило. Шарлот намали звука на радиото, за да се чуват. – Изглеждаш притеснена. Защо? Всичко си измислила и подготвила за рождения ден на Алекс. Същото важи за сватбата и медения месец. Мислеше за работата си, нали?

Така беше. Сутринта се събуди и прочете късно изпратените снощи имейли и от Кери, и от Ейми, в които променяха мнението си. „Размислих и се отказвам“ – пишеше Кери, и „Паник атака“ – извиняваше се Ейми. И двете, едновременно, в една и съща вечер, отказваха да участват в повторно разследване; нямаше да се появят в „Под съмнение“.

По-голямата част от сутринта Лори прекара в опити да се свърже с тях по всички възможни начини. Възнамеряваше да продължи и по време на пътуването до Хамптънс, но точно когато Рамон слагаше куфарите им в багажника на колата, получи нови имейли. Този път бяха от двама различни адвокати с настояване да прекрати усилията си да се свърже със съответните им клиентки – Кери и Ейми. Независимо дали жените бяха заплашени или подкупени, намесата бе очевидна. Някой беше влязъл във връзка с тях. На Лори не ѝ оставаше друго освен да спре засега снимките, планувани да стартират след като се завърне от медения месец.

По нейно настояване всички тръгнаха към плажа, а тя остана, за да съобщи лошата новина на шефа си Брет Йънг. Два часа по-късно все още спореше с него. Той настояваше да започне работа по друг случай, за да спазят предвидената за излъчване дата на шоуто. За цяла сутрин я споходи един-едничък късмет: Шарлот, която имаше вила в Ийст Хамптън, възнамеряваше да пътува натам същата вечер. Нещо повече – възползва се от затрудненото положение на Лори, за да излезе по-рано от работа.

– Направила си всичко възможно – уверяваше тя Лори. – Няма как да накараш двама мъртъвци да възкръснат. Съобщила си каквото знаеш на полицията и това е всичко. Ако съпругите им са взели пари от фармацевтичната компания, то е за тяхна сметка. Лори, не бива да гориш, за да стоплиш другите.

Лори съзнаваше колко е права приятелката ѝ, но все ѝ се искаше да направи нещо повече. Грег, съпругът на Лори, бе застрелян хладнокръвно, когато Тими бе едва тригодишен. Тя не си представяше как някакви пари или сплашване биха я разколебали да търси отговори за смъртта му.

– Ще намериш друг случай – продължаваше Шарлот. – Винаги успяваш. Но след четири дни, приятелко, се жениш. Това как те кара да се чувстваш?

– Честно ли? – Лори облегна глава назад, за да усети топлината на слънчевите лъчи върху кожата си. – Чувствам се почти гузна, заради цялото щастие, което изпитвам с Алекс. Нима някой заслужава чак такава огромна радост през живота си? Имам усещането, че всеки момент ще се случи нещо неизбежно.

Шарлот изсумтя.

– Колко типично за моята приятелка Лори (Униние и Съдбовност) Моран! Човек не се извинява за сполетялото го щастие. Предстои ти да прекараш три прекрасни дни със семейството ти и с близките на Алекс. А в неделя започвате заедно чисто нов живот. Редно е да се наслаждаваш на всяка секунда.

Лори си представи как Грег би ѝ казал същото.

Спряха на паркинга и Лори усети как натрупаният стрес постепенно изчезва. Спахотелът „Саут Шор“, елегантен, бял и модерен, беше разположен на най-хубавия плаж в Хамптънс, близо до Монтаук. Долови мириса на сол във въздуха, чу рева на океанските вълни и граченето на кръжащите над главите им чайки. Забеляза Алекс и Тими до зелен миниван пред входа на хотела. Андрю, по-малкият брат на Алекс, и семейството му явно току-що бяха пристигнали от Вашингтон.

Загледа се как синът ѝ, Тими, като образцов млад джентълмен отвори предната врата, та бъдещата му леля Марси да слезе. После задната врата се плъзна, седемгодишният Джони изскочи и прегърна Тими, докато чичо Андрю помагаше на четиригодишните си дъщери-близначки да излязат от вана. Тими вече бе започнал да нарича трите деца на Андрю своите „малки братовчеди“.

Шарлот натисна леко клаксона на колата, за да извести пристигането им. Алекс вдигна глава и Лори забеляза, че носът му вече е леко зачервен от следобедното слънце, а тъмната му коса – поразрошена от вятъра. На лицето му разцъфна широка усмивка.

– Виж го само твоя човек, Лори – каза Шарлот. – Чувствата ви определено са взаимни.

Лори отвърна на усмивката на годеника си. Шарлот беше права по отношение на Алекс и на работата, която я очакваше след две седмици. Дотогава обаче щеше да се съсредоточи върху семейството си.

Сред радостните възгласи и прегръдки при посрещането, никой не забеляза как точно когато Шарлот излизаше от колата, в паркинга влезе бял крайслер.

2.

От терасата на „Саут Шор“ Марси Бъкли погледна към водната шир и вдиша дълбоко соления въздух. Беше чудесно да е тук след седемчасовото пътуване в минивана. Тръгнаха от столицата преди зазоряване, за да стигнат до Хамптънс за обяд. Беше благодарна на Джони за готовността му да забавлява сестрите си близначки, но щеше да е най-щастливата жена на света, ако никога повече не ѝ се наложи да чуе за пореден път песента „Малката акула“.

Сега, вече в хотела, Емили и Клоуи бяха насочили цялото внимание, на каквото са способни четиригодишни момиченца, от брат си към Лори, годеницата на Алекс. Лори заведе Марси и малките да разгледат плажа, докато Андрю и Алекс се занимаваха с регистрирането. Близначките дърпаха крачолите на широките бели ленени панталони на Лори, защото нямаха търпение да ѝ разкажат тайнствената история, съчинена специално за нея предишната вечер – как кутре остава вкъщи, когато семейството заминава на ваканция. Момичетата бяха големи поклоннички и на чичо си Алекс, известен адвокат по наказателни дела, който редовно се появяваше по телевизията. Не преставаха да молят родителите си да им разрешат да го гледат като водещ на предаването „Под съмнение“.

Още повече се развълнуваха, когато се запознаха с Лори, която обясни, че също работи за шоуто, а когато разбраха, че баща ѝ е началник в Нюйоркското полицейско управление, изпаднаха в истински възторг. Марси съзнаваше, че за децата е нормално да приемат другите възрастни като несравнимо по-интересни, отколкото собствените си скучни родители, но понякога ѝ се искаше да им обърне внимание, че и те двамата с Андрю не са за подценяване. Андрю беше търсен адвокат по търговско право във Вашингтон, а Марси бе имала успехи като актриса в продължение на пет години след завършването на колеж в Калифорния. Ала за Джони и момичетата тя си оставаше мама, а след всичко което бяха преживели, за да създадат семейство, това напълно я устройваше.

Докато момичетата се въртяха около Лори, Джони се захласваше по десетгодишния Тими. Откакто чу за годежа, Джони започна да нарича Тими своя „як братовчед“. Момчетата ритаха топка на плажа и който не ги познаваше, би ги взел за роднини. Подобно на Лори, Тими и Джони имаха права руса коса с цвят на мед и светла кожа, докато Марси, Андрю и близначките бяха с тъмни къдрици и смугла кожа.

– И ние искаме да ритаме! – обяви Клоуи.

Емили погледна Марси с умоляващи тъмнокафяви очи. Близначките винаги се втурваха напред като обединен фронт, но с Емили беше много по-лесно. Марси огледа плажа за евентуални опасности за двете ѝ момичета, вечно предприемащи рискове. Повечето хора на плажа бяха двойки, семейства или малки групи приятели. Забеляза сама жена с дълга до глезените широка рокля; снимаше водната шир и пушеше цигара. Другият, който изглеждаше да е сам, беше в бермуди, тениска и със светлосиня шапка, като тази на майка ѝ, когато плаваха с лодката им.

Кимна в знак на съгласие.

– Но стойте далеч от водата – предупреди тя.

Забеляза как Лори се усмихна, когато момичетата изхлузиха сандалите си и хукнаха към момчетата.

– Близначките са на седмото небе, че ще разпръскват цветята в църквата в неделя – каза Марси. – Упражняват се всеки ден. Длъжна съм обаче да те предупредя, че по някое време Клоуи ще хукне по пътеката и ще пищи от възбуда, а Емили скоро ще последва примера ѝ.

– И ще бъде чудесно – увери я Лори. – Странно ми е как в началото ги бърках. Сега, когато ги опознах, виждам колко са различни.

– Знак, че си станала официален член на семейството.

Марси говореше искрено. Разбра за сериозните намерения на Алекс към Лори, когато ги покани в Ню Йорк, за да се запознаят. За пръв път Алекс имаше до себе си жена, чиято цел определено не бе да хване за съпруг един от най-желаните ергени в града. През последните две години стана съвсем ясно колко много двамата държат един на друг.

– Лори!

Марси се обърна и видя млада жена – по-скоро приличаше на тийнейджърка – тръгнала към тях с протегнати ръце. Дългата ѝ руса коса бе вързана на опашка, а върху бялата лятна рокля бе нахлузила черна раница. Лори прегърна сърдечно момичето.

– Вие сигурно сте госпожа Бъкли – подаде ѝ ръка то.

– Марси – предложи тя веднага. – А ти явно си прочутата Кара. Палачинките ти с парченца шоколад са легендарни.

Кара, както Марси добре знаеше, бе любимата детегледачка на Тими и до миналата есен, когато постъпи в колеж, присъстваше почти постоянно в дома на семейство Моран. Разговорът им бе прекъснат от изцапано с мокър пясък десетгодишно момче, което дотича да поздрави Кара. Преди децата на Марси да го настигнат, Тими вече разказваше на Кара за новата видеоигра, на която иска двамата да поиграят.

– Мамо! – изхленчи Емили. – Джонатан не ни подава топката!

– Джонатан? – учуди се Лори. – Откога?

Марси се засмя.

– Имат нов ученик в класа, казва се Бартоломей и настоява да се обръщат към него с пълното му име. Сега всички деца са на мнение, че е „адски готино“ да се използват целите имена, а не умалителни.

– Познато ми е – увери я Лори. – Миналата седмица Тими определи „Тими“ като бебешко име. По негово настояване понякога го наричам Тимоти.

– Най-вероятно скоро модата ще отмине – предположи Марси.

Чуха мъжки гласове. Алекс, Андрю и Рамон се приближиха. Андрю размаха електронните карти за стаите над главата си.

– В апартамента за младоженци сме – обясни той. – Благодарение на големия ми брат.

– Размених резервациите – обясни Алекс. – Само апартаментът за младоженци е достатъчно голям, за да побере цялото ви семейство.

– Късметлии сме – усмихна се Марси и взе една от картите.

– Е, дами... – Нетърпението на Андрю да предложи нещо бе очевидно. – Какво ще кажете следобед да поиграем голф?

– Ти сериозно ли? – замахна Марси закачливо към него. – Очаквах да се отдадем на спапроцедури.

– Само след няколко часа Алекс ще стане на четиресет, а малко птиче на име Рамон ми прошепна, че огромното му желание е да поиграе голф.

Рамон погледна гузно.

– Да, вината е моя. Лио ще дойде чак за вечеря, затова е най-добре четиримата да отидете на игрището.

– А ти, Рамон? – попита Марси. – Защо няма да дойдеш?

– Натоварен съм с тайна задача.

– Строго секретна – уточни Тими с хитра усмивка.

Марси вече знаеше, че Рамон е обещал да намери време да заведе Тими на пазар, за да избере специален подарък за Алекс, отделно от онзи, купен от Лори от името на двамата.

Лори погледна Марси и каза:

– Никак не ме бива на голф, но Алекс все настоява да играем, както вие с Андрю.

– Ще обядваме в клуба, а после отиваме на игрището – обяви плана Андрю.

Марси трябваше да остави трите си деца с едно деветнайсетгодишно момиче, с което се запозна преди минути. Но Лори със сигурност бе най-бдителната майка, която познаваше, и имаше пълно доверие на Кара. Нищо няма да се обърка в този океански Рай, помисли си тя.

– Да вървим – подкани ги Лори.

Двете двойки тръгнаха към стаите си да се приготвят. Докато се отдалечаваха един непознат мъж със синя памучна шапка продължаваше да оглежда плажа зад тъмните стъкла на слънчевите си очила.

3.

Кара Съмнър се забавляваше страхотно на плажа и почти забрави, че няколко дни ще ѝ плащат за така наречената „работа“ да наблюдава Тими и бъдещите му братовчеди. С Тими, както знаеше, нямаше да има никакви проблеми. Грижеше се за него откакто беше в девети клас. Задължението ѝ в момента обаче включваше още три, по-малки деца, които още не познаваше. Лори я предупреди, че момиченцата-близначки са „енергични“. Сега, вече тук, се питаше защо въобще се бе притеснявала. Децата бяха много сладки и се забавляваха чудесно, със съвсем малко усилия от нейна страна.

Най-голямото предизвикателство засега бе да различава момичетата. Кара бе благодарна, че не ги бяха облекли в еднакви бански костюми. Емили е с жълт, а Клоуи – със син, напомни си тя. Никакъв проблем.

На всичкото отгоре Ашли Картър, приятелка на Кара от гимназията, беше тук със семейството си и се бе включила в забавленията.

По желание на близначките току-що изрепетираха отново „Сватбата на Алекс и Лори“. Всички деца се включиха в церемонията. Братът на Алекс, Андрю, щеше да е шафер на младоженеца, а Тими – шафер на булката. Джони отговаряше за пръстените, а Клоуи и Емили – за цветята.

За репетицията на плажа Кара беше булката, Ашли – младоженецът, Рамон влезе в ролята на шафер, а децата упражняваха задълженията си при церемонията. Емили дори бе взела пластмасови пръстени от кутията си с бижута, та Джони да се упражнява да ги носи върху възглавничката, а Тими и Рамон щяха да ги връчат на „булката“ и „младоженеца“.

– Да го направим отново – помоли Емили. – Клоуи вървеше прекалено бързо, а Джони за малко щеше да изпусне пръстените.

Макар брат ѝ и сестра ѝ да възразиха, Емили се върна в началото на въображаемата пътека, очертана отстрани с миди.

– Съжалявам, но се налага да изоставя забавата – извини се Рамон. – С Тими отиваме до града, за да изберем подарък за рождения ден на чичо Алекс.

– Ние му купихме елегантно дипломатическо куфарче! – обяви Джони. Сестрите му изшъткаха да млъкне. – Какво? – сопна се той. – Рамон и Тими умеят да пазят тайна по-добре от вас!

Рамон погледна детегледачката съчувствено.

– Ще се справиш ли, госпожице Кара?

– Да – каза тя и се обърна към приятелката си: – Ашли, ще останеш ли още малко?

Трите деца на семейство Бъкли изръкопляскаха възторжено.

– Нека пак играем на „сватба“ – обади се Емили. – Мо-о-о-ля...

– Щом те тръгват, този път аз искам да съм шафер – обяви Джони.

– Винаги искаш да правиш каквото прави Тими – отбеляза Клоуи. – Тогава цял ден ще ти викаме „Тими“.

– Името му е Тимоти – поправи я Джони.

Кара се усмихна на Рамон.

– Според мен всичко тук е под контрол.

Джони, сега в ролята на Тими като шафер, изпълни желанието на сестрите си и още три пъти изрепетираха задълженията си за бъдещата церемония, преди да обяви, че му е омръзнало.

– Ще покарам скимборда – обяви той. – Искам да стана много добър.

– Горещо ми е – оплака се Емили тихо.

Кара постави ръка върху тъмната ѝ коса. Главата на детето ѝ се стори доста топла. Провери и Клоуи, същото.

– Тъмните коси привличат слънцето. Ще видя дали имате шапки в стаята.

– Може ли и ние да влезем? – попита Клоуи.

Сега, когато тръпката от репетицията за сватбата бе отминала, децата изглеждаха уморени.

– Време е всички да поемем глътка въздух вътре, при климатика.

Джони притисна скимборда на бели и тюркоазени райета към гърдите си и започна да изучава прииждащите вълни. Това бе един от многото плажни аксесоари, които хотелът предлагаше на гостите си. Личеше си, че никак не му се влизаше в стаята.

– Ще остана при Джони, ако искаш да ги заведеш вътре – предложи Ашли.

Кара не се съмняваше в Ашли. Тя беше година по-голяма от нея и ѝ поверяваха да гледа доста по-малките си брат и сестра още от прогимназията. Грижата и отговорността за децата обаче бяха нейни, а и нито Марси, нито Лори познаваха Ашли.

– Ще го оставя да влезе три пъти – обеща Ашли. – Ще отнеме най-много десетина минути. Освен това познавам дежурния спасител. Джак! – провикна се тя.

Симпатично момче се извърна и им махна от кулата на спасителите.

– Много ми е горещо – повтори Емили.

– Добре, влизаме. Три пъти, чу ли? – напомни тя на Джони.

Прикрит зад дюната наблизо непознат мъж продължаваше да ги наблюдава. Сега вече са само момчето и тийнейджърката, сами. Време беше.

Щом се озоваха в апартамента, Емили и Клоуи хукнаха към терасата в съседство със спалнята на родителите им. Не спираха да се дивят, че могат да отмият пясъка от краката си на душа, който бе на разположение единствено на обитателите на апартамента. Кара едва ги удържа да не тичат с мокри крака по теракотения под; тогава решиха да скачат по диваните. Наложи се да ги откаже и от тази лудория. Значи това имаше предвид Лори, определяйки ги като „енергични“, помисли си тя.

Апартаментът имаше две спални. Децата щяха да спят в стаята с две двойни легла. Момиченцата веднага отметнаха кувертюрите и започнаха да скачат и да се търкалят по леглата, за да ги изпробват.

След малко едновременно обявиха, че двете ще спят на леглото, по-близо до прозореца.

– Не знам... – престори се на замислена Кара. – Защо за няколко минути не се направите, че уж спите, за да видите дали ще ви е удобно?

Съвсем скоро и двете заспаха. Кара излезе от спалнята, но остави вратата отворена. Замисли се дали всички близнаци са така свързани помежду си.

Провери колко е часът на мобилния си телефон. Бяха си тръгнали от плажа преди тринайсет минути. Обади се на Ашли.

– Здрасти.

– Джони справи ли се със скимборда? – попита Кара.

– Не. Тупна във водата още при първия опит. Излезе невредим, но реших да не го пускам повече. Сега сме с Джак при павилиона за сладолед на плажа.

Кара долавяше необичайна възбуда в гласа на Ашли. Предполагаше, че се дължи на присъствието на привлекателния Джак.

– Близначките заспаха. Нали ще го доведеш насам, щом приключи със сладоледа?

– Никакъв проблем. Джони, време е да... Джони? Къде отиде?

Кара чу учестеното дишане на Ашли, вероятно крачеше напред-назад.

– При теб е, нали? – Не последва отговор. – Ашли, там ли си? Кажи нещо! Джони с теб ли е?

– Ей сега беше тук. Не знам къде изчезна.