Гъста утринна мъгла бе забулила Париж и кафенето на ъгъла. Столовете от ракита, цветята на всяка маса и дребния мъж с малки очички, който работеше с песен на уста. Столовете до прозореца, където Ник сядаше всяка сутрин, пиеше еспресо и гледаше как часовете от отпуска му се изнизват, а в дните, когато слънцето се процеждаше през клоните на дърветата и огряваше катедралата отсреща, му се струваше, че не е възможно хора да загиват. Не е възможно да има война. Не е възможно един човек да пронизва с байонет кожата и костите на друг човек, докато върхът на острието не се забие в земята. В дните, когато децата започнаха да излизат в парка пред катедралата и да се катерят, да се гонят и търкалят, а слънцето блестеше ярко и дребният мъж пееше дълга и надиплена песен, Ник изпитваше един странен покой и уют, макар и толкова далеч от дома, толкова близо до завръщането си на фронта, чувстваше спокойствието на топлия парижки ден, толкова топъл, че понякога се налагаше да разкопчае най-горното копче на униформата си, за да се разхлади.

В тази мъглива сутрин обаче нямаше слънчеви лъчи, които да огряват статуите на светците, нямаше деца. Бяха само той и тя, и пеещият мъж. Седнала с кръстосани крака и ръце, поставени върху масата в очакване Ник да ги докосне, тя каза: „Искам да те видя на сутринта, когато се събудиш“. Казваше му това преди да заспят през всяка от последните седем нощи, откакто се запознаха, най-дългия период, който бе прекарвал с жена. Денем се разхождаха и той се опитваше да разбере оскъдния ѝ английски, а тя се опитваше да го научи на някоя и друга френска дума от надписите по уличните табели и витрините на магазините. Опитваше се да накара устата му да произнася звуците правилно, като стисваше бузите и устните му, а той плясваше игриво ръката ѝ и продължаваше да върви. Спираха да поседнат на пейка в парка. Отбиваха се в кафенета за късен обяд. Ник извръщаше очи от отражението си във витрините, защото то му напомняше за униформата, която носеше, и за онова, което му предстоеше. Разхождаха се из Монмартър, пушеха и гледаха как един италианец рисува слънцето, облегнат на едно дърво, като от време на време поглеждаше примижал през клоните към жълтото небе. Вървяха покрай реката на здрачаване, когато лампите започваха да се включват, и Ник се изпълваше едновременно с тъга и надежда в този прекрасен преходен момент от деня, когато времето сякаш спираше и всичко изглеждаше възможно.

Но седемте дни и нощи свършиха и сега двамата седяха в кафенето и ту се взираха един в един друг, ту извръщаха очи и се взираха в мъглата. Ръцете ѝ чакаха. Билетът за влака стърчеше от джоба на униформата му и тя каза: „Искам да те видя на сутринта, когато се събудиш“. Казваше го през няколко минути, през останалото време мълчаха, сякаш това беше част от механизма на самото време. Упражняваха това изречение заедно и тя го изричаше перфектно, а когато настана време, той сграбчи ръцете ѝ и ги стисна в своите, опипа кокалчетата и ноктите ѝ, сякаш за пръв път виждаше ръце. После стана и тръгна, без да каже и дума, защото не знаеше какво друго да направи. Нещо пулсираше в него и го плашеше, пречеше му да каже онова, което искаше да ѝ каже. А той искаше да ѝ каже: „Ще се върна, ако не ме убият, макар да съм почти сигурен и ужасно да ме е страх, че ще ме убият. Не можеш да си представиш как се тресе земята от разрухата на човека, нямаш представа какво е усещането да виждаш кървава пелена, докъдето ти стига погледът, и никога да не си сигурен дали ще зърнеш отново изгрева. Всяка сутрин се взирам в хоризонта, изпивам го с очи и го поглъщам“. Искаше да ѝ каже толкова много неща, но не можеше, сякаш думите му бяха оковани с вериги и присъдата му беше да ги държи в себе си до живот.

Тръгна по тротоара и мъглата го погълна, докато се тътреше с раница на гръб и свит стомах и се ослушваше дали тя ще го повика. Ослушваше се и чакаше с надежда, че тя някак си се е досетила за всичко, което искаше да ѝ каже. Вървеше бавно, ослушваше се и чакаше гласът ѝ да прореже сивия ден, но това не се случи, а дотогава вече се беше отдалечил твърде много, за да се върне. Когато наближи гарата, видя другите униформени, призовани да се завърнат, чу шума и свирките на локомотивите и беше убеден, че ще умре в тази война. Тогава кой щеше да отиде на погребението му и истински да скърби? Щяха да изложат ковчег пред олтара в бялата епископална църква и семейството му и приятелите на семейството му, и редовните клиенти от магазина на баща му, и приятели от квартала, и приятели от училище и цялата църква щеше да се изпълни с онези, които имаха някаква несъществена връзка с него. Щяха да седят по скамейките, да подсмърчат в носни кърпи, да се прегръщат и да си стискат ръце, а името му щеше да им дава някаква странна цел. Щяха да отидат, за да споделят тъгата, но кой щеше да отиде, за да скърби лично за него? Да ридае, да се моли, да изпитва болка и надежда за спасението на душата му? Имаше ли някой, който го обичаше истински, и обичаше ли той някого? Отговорите на всичките му въпроси изведнъж му станаха ясни и той спря, обърна се и тръгна обратно към кафенето, първо с бърза крачка, после тичешком. Раницата тежеше на гърба му, устата му зееше паникьосано, а мъглата, като дебела завеса, я криеше от него.

Щом зърна в сивотата светлините на кафенето, извика името ѝ, убеден, че все пак има някой, за когото той би скърбил и който да скърби за него, когато най-сетне дойде денят да си отиде от този свят и да го остави на другите. Викаше името ѝ и тичаше, а когато стигна до кафенето, влезе, изтри очи и погледна към тяхната маса. Но нея я нямаше.

Дребният мъж бършеше бара и си тананикаше. Спря и погледна Ник, после посочи вратата, през която тя беше излязла. Плесна с ръце и каза: „Vite, vite“, а когато Ник не помръдна, удари с длан по бара и кресна, сякаш за да го събуди.

Ник свали раницата, тикна я в ъгъла на кафенето и изтича навън, оставаше съвсем малко време до потеглянето на влака, и хукна по тротоара към булевард „Клиши“, където с нея се бяха разхождали често през последните дни. Очакваше да я види на всеки ъгъл, да я зърне напред, да я догони и да ѝ каже всичко онова, което беше премълчал. Запита се дали не я е подминал в мъглата, дали не е забелязал, че е седнала в друго кафене, а мъглата като че ли се сгъстяваше с растящата му тревога и той се обърна и извика името ѝ, но нея я нямаше. Ослуша се за гласа ѝ и отново побягна, спираше и сграбчваше непознати, макар да знаеше, че са непознати, но все пак протягаше ръце към тях с напразната надежда, че ще види лицето ѝ върху непознатата фигура. Хората пискаха и удряха, когато полуделият мъж с американска униформа ги дърпаше и питаше къде е тя, а после вдигаше примирено ръце. Ник грабна стол от едно кафене и се качи отгоре му, сякаш той можеше да го вдигне и да го отнесе при нея, но във всички посоки се простираше единствено мъгла, а столът изобщо не беше вълшебен.

Не биваше да изпуска влака. Нямаше да го изпусне. Не беше обучен така. Отново извика името ѝ. И пак, и пак. Един келнер дойде и му се скара и Ник слезе от стола. Тръгна обратно към кафенето, вече без да се оглежда, забил поглед в земята, и когато влезе, дребният мъж му каза нещо на френски, което той хем разбра, хем не разбра напълно. Вдигна раницата от пода, нарами я и тръгна решително към гара „Сен Лазар“, сякаш нямаше търпение да се върне сред калта и кръвта. Стигна на гарата тъкмо когато обявяваха последното повикване за пътниците и се качи във вагона, но не седна. Остана прав на пътеката между седалките и погледна над главите на пътниците към перона – представи си, че я вижда да стои там.

Очакваха контраатаката на разсъмване. Изстрели гърмяха цяла нощ, бели проблясъци на фона на облачен пейзаж, които на по-мирно и вълшебно място биха изглеждали като блещукащи звезди. Сигнални ракети описваха ярки червени и жълти дъги, които ги караха да държат очите си отворени и приковани в небето. По изгрев мъглата се стелеше ниско над земята и се издигаше от кратерите като възнасящи се към небесата духове. Тогава чуха самолетите и битката започна.

Земята изригна към небето сред избухващи гранати и артилерийски огън, после се разнесе ревът на хиляди гладни мъже, които идваха да прережат гърлата на хиляди други гладни мъже. Пушките гърмяха и след като патроните свършиха, в употреба влязоха щиковете, а когато и те се счупиха в гръдните кошове, дойде ред на ножовете, ръцете, коленете, юмруците и всичко друго, което можеше да се използва за убиване. Постоянните експлозии около тях започнаха да ги разделят, живите и мъртвите, и онези някъде по средата. Мъже и парчета от мъже. Някои вървяха през бойното поле, разсеяни, търсеха ръце и пръсти. Един придържаше тила си с шепи. Някои бягаха, други се преструваха на мъртви, а трети, отдавна изгубили човечността си, разкъсваха и посичаха всичко по пътя си като варвари, нуждаещи се от кръв, за да оцелеят.

Напреднали бяха с близо двеста метра предишния ден, но контраатаката ги изтласка назад. Сигналът за отбой се разнесе между картечния огън и писъците и те отстъпиха, принудени да се върнат в окопите, които бяха превзели вчера. Самолетите обстрелваха от въздуха и им дадоха път за бягство. Онези, които бяха твърде бавни, куцаха или просто бяха твърде зашеметени, получиха щикове в гърбовете, вратовете и тиловете, а онези, които все още се движеха на два крака, се включиха в отстъплението, неспособни да спасят никого освен самите себе си.

Стигнаха до окопите, които преди два дни си мислеха, че са напуснали завинаги, и хвърлиха пушките. Поеха си жадно въздух. Огледаха се за порезни и огнестрелни рани, останали незабелязани поради напрежението. Някои повърнаха. Други си говореха сами на висок глас, изпълнен със страх и омраза, или викаха имената на свои близки. Трети легнаха и впериха очи в задименото небе. А някои кървяха, докато не им изтечеше кръвта.

Самолетите прелитаха, стреляха, обръщаха и пак стреляха, докато не отблъснаха врага. Двете армии седнаха за почивка с надеждата, че ще получат дажбите си, и в очакване на следващата заповед. След час прахта се слегна и разкри безоблачно небе навсякъде около тях. Светлосиньо. Чисто и неопетнено.

Артилерийски огън отекваше в далечината, а в окопите онези, които още бяха живи, помагаха на ранените. Карнавалът след битка. Мъже пищяха заради откъснати крака, някои се мъчеха да дишат въпреки дупките от куршуми в коремите и гърдите им. Носилки изнасяха едни, а други сами превързваха раните си и чакаха санитари, които нямаха никакъв шанс да помогнат на всички. След време писъците щяха да замлъкнат. Кървенето щеше да спре. И те щяха да се огледат, за да видят кой е оцелял.

Откъслечните експлозии приближаваха и отново вдигнаха облак от дим и прах. Но когато слънцето залезе, розова ивица проряза мъглата и се разстла на хоризонта. Ято косове прелетя между свистящите куршуми и се издигна в преливащото от светло в тъмносиньо небе.

Това беше най-тежката част от деня. След сражението и преди падането на нощта. Живите чакаха да чуят гласовете и те неизбежно идваха от ничията земя. Виковете за помощ. Сподавените стонове на умиращите. Воплите на болка, отчаяние, молби, призиви. Гласове, които бяха така близо и в същото време така далеч. Никой не можеше да им помогне, гласовете вече бяха стъпили в гроба и го знаеха. Знаеха го, защото и те бяха седели и бяха слушали същите тези викове по същото това време на деня. Вече никой не можеше да им помогне, оставаше им само да чакат края, но това не им пречеше да продължават да викат по свечеряване, сред сгъстяващия се мрак, през цялата нощ.

Ник разкопча шинела си. Бръкна във вътрешния джоб, извади парцал и избърса потта и кръвта от лицето и врата си. Прегледа се за рани и дупки от куршуми, после пребърка джобовете си и намери половин цигара. Нямаше кибрит, но не му се занимаваше да иска огънче от някой. Седеше върху каската си, облегнат на стената на окопа. Изпитваше жажда, но вода получаваха първо ранените, затова облиза устни и се опита да събере слюнка. Преглътна я.

Мина сержант и на крака единствен скочи и застана мирно млад новобранец. Сержантът му каза да се огледа. „Виждаш ли някой друг да козирува? На фронта не си губим времето с подобни неща. Пази си силите за врага“. Ник извади цигарата от устата си и я подаде на новобранеца, който я взе и каза, че никога не бил правил подобно нещо. Никога не бил правил онова, което бяха направили преди малко.

− С всички ни е така − рече Ник.

− Но ти си тук от по-дълго и вече си го преживявал. Кълна се в бога, не разбирам как още има живи. Каня се да запаля цигара, а дори не пуша. Това също ми е за пръв път.

− Седни.

− Ти откога си тук?

− Не знам.

Новобранецът седна. Погледна ръцете си, попипа с тях врата си и ги прокара по краката и корема си.

− Не са те улучили. Ако бяха, щеше да разбереш.

− Не мога да повярвам, че не са ме улучили. Навсякъде хвърчаха куршуми.

− Не го мисли.

− Дори не знам дали спечелихме или загубихме.

− И аз не знам.

− Тогава какво изобщо правим?

− Опитваме се да спечелим или да загубим.

− Не мога. Не издържам повече. Трябва да се махна оттук.

− Не се надигай.

− Не мога. Не издържам повече. Трябва да се махна оттук.

− Няма къде да ходиш.

− Глупости. Ще се прибера у дома − каза новобранецът, стана и си сложи каската. Взе си пушката. Завъртя се в кръг все едно търсеше нещо.

− Не се надигай − повтори Ник. − Ако главата ти се подаде над окопа, ще те улучат.

− Аз няма да ходя нататък − каза новобранецът. − Връщам се там, откъдето дойдох.

Сержантът мина отново и новобранецът отново козирува, а сержантът му рече да престане с тези глупости.

− Скоро ще раздадат дажбите и ще се почувстваш по-добре − каза Ник. − Намери огънче за тази цигара.

− Утре пак ли ще трябва да правим същото?

− Вероятно. Както и вдругиден.

− Значи няма да се почувствам по-добре. Трябва да тръгвам.

− Добре − каза Ник. − Но се наведи. И ми върни цигарата.

Новобранецът му върна цигарата. Огледа се нервно. Почти се беше стъмнило и по протежението на окопа светеха фенери.

− Скоро ще започнат да изстрелват сигналните ракети − каза Ник. − Ако се забавиш, светлината им ще те направи лесна мишена.

− Досега не бях виждал подобно нещо. Не мога да остана тук. Не казвай на никого.

Ник кимна и го посъветва да поеме на запад. Или на юг.

− В коя посока е това?

− Както ти сам каза, там, откъдето си дошъл.

− Не съм страхливец.

− Не е нужно да даваш обяснения.

− Не съм.

− Движи се приведен.

Новобранецът пристегна ремъка на каската под брадичката си, мина покрай Ник и започна да се промъква през окопа, сякаш очакваше да попадне в засада, устроена от своите. Другите го забелязаха, но бяха виждали такива като него и преди и някой му подвикна да прегърне силно майка си. „Трябваше да му кажа − помисли си Ник. − Ако останеш тук, поне ще живееш още един ден. Ако седиш приведен. Но излезеш ли от окопа, си мъртъв. Останеш ли сам, си мъртъв“.