Не бих искал да започвам с извинение – вероятно дори има правило срещу това, като никога да не завършваш изрeчение с предлог – но след като препрочетох трийсетте страници, които написах досега, ми се струва, че трябва. Става въпрос за определена дума, която използвам постоянно. Научих много мръсни думи от майка ми и ги ползвах от ранна детска възраст (както ще разберете), но тази е по-различна. Думата е „по-късно“ като в „чак по-късно“, „по-късно открих“ и „по-късно осъзнах“. Знам, че се повтарям, но нямах избор, защото историята ми започва, когато все още вярвах в Дядо Коледа и Феята на зъбките (макар че още на шест имах своите съмнения). Сега съм на двайсет и две, което е по-късно, нали? Предполагам, че като мина четиридесет – винаги съм приемал, че ще доживея до тази възраст, ще погледна назад към това, което съм си мислил, че съм разбирал на двайсет и две, и ще осъзная, че много неща изобщо не съм ги схващал. Винаги има „по-късно“, вече го знам. Поне докато умрем. Тогава, предполагам, че всичко ще е „преди това“.

Казвам се Джейми Конклин и някога нарисувах пуйка за Деня на благодарността, за който си мислех, че е абсолютен котешки задник. По-късно – но не много по-късно – открих, че е по-скоро като това, което излиза от котешкия задник. Понякога истината наистина е гадна.

Мисля, че това е история на ужасите. Вижте я.

Прибирах се от училище с майка ми. Тя ме държеше за ръка. В другата си ръка стискаше моята пуйка, от онези, които рисувахме в първи клас в седмицата преди Деня на благодарността. Бях толкова горд с моята, че направо пълнех гащите. Вижте сега, нещата стават така: поставяхме си ръката върху картонен шаблон и очертавахме около него с пастел. Така правехме опашката и тялото. Когато се стигнеше до главата, всеки се оправяше сам.

Показах моята на мама и тя каза – да, да, да, добре, добре, добре, идеална е – но не мисля, че изобщо я видя. Вероятно си мислеше за една от книгите, които се опитваше да продаде. „Да пробуташ продукта“, така го наричаше. Мама беше литературен агент. С това се занимаваше брат ѝ, моят вуйчо Хари, но мама пое бизнеса година преди времето, за което ви разказвам. Историята е дълга и малко неприятна.

Казах:

– Използвах горско зелено, защото това е любимият ми цвят. Знаеш го, нали? – Вече почти се бяхме прибрали. Живеехме само на три пресечки от училище.

Тя каза – да, да, да. А също така:

– Играй си или гледай „Барни“ и „Вълшебният училищен автобус“, когато се приберем, хлапе, имам да провеждам милиони телефонни разговори.

А пък аз – да, да, да, – с което си спечелих сръчкване и широка усмивка. Обичах да карам майка ми да се усмихва, защото дори на шест знаех, че приема света много на сериозно. По-късно открих, че една от причините съм аз. Мислеше си, че е възможно да отглежда лудо дете. В този ден, за който ви разказвам, тя реши със сигурност, че в края на краищата не съм луд. Което може би беше някакво облекчение, а може би не.

– Не говори с никого за това – каза ми тя по-късно същия ден. – Освен с мен. А може би дори не и с мен, хлапе. Ясно?

Казах: добре. Когато си малък и това е майка ти, казваш „добре“ на всичко. Освен ако тя не каже, че е време да си лягаш, разбира се. Или да си доядеш броколите.

Стигнахме до нашата сграда и асансьорът беше повреден. Ще кажете, че нещата биха могли да бъдат различни, ако той работеше, но аз не мисля така. Мисля, че хората, които казват, че в живота всичко е въпрос на изборите, които правим, и пътищата, по които поемаме, са лъжци. Защото вижте, по стълбите или с асансьора, пак щяхме да стигнем до третия етаж. Когато капризният пръст на съдбата те посочва, всички пътища водят до едно и също място, така мисля аз. Може да си променя мнението, когато остарея, но наистина не мисля, че това ще стане.

– Мамка му и асансьор – каза мама. А после: – Това не си го чул, хлапе.

– Какво да съм чул? – попитах, което ми спечели още една широка усмивка. Последната за този следобед, това мога да ви кажа. Попитах я дали иска да ѝ нося чантата, в която както винаги имаше ръкопис, този път дебел, изглеждаше поне петстотин страници. (Мама винаги седеше на пейка и четеше, докато ме чакаше да изляза от училище, ако времето беше хубаво.) Тя каза:

– Много мило предложение, но какво ти казвам винаги?

– Че трябва сам да си носиш товара в живота – отвърнах.

– Коректамундо.

– Това Реджис Томас ли е? – попитах.

– Да, наистина. Милият стар Реджис, който плаща наема.

– За Роаноук ли е?

– Иска ли питане, Джейми? – Което ме накара да се изкикотя. Всичко, което милият стар Реджис пишеше, бе за Роаноук. Това бе товарът, който той мъкнеше в живота.

Качихме се по стълбите до третия етаж, където имаше два апартамента освен нашия в дъното на коридора. Нашият бе най-хубавият. Господин и госпожа Бъркет стояха пред ЗА и аз веднага разбрах, че нещо не е наред, защото господин Бъркет пушеше цигара, което не го бях виждал да прави преди, а и без това не беше разрешено в нашата сграда. Очите му бяха кръвясали и косата му стърчеше на сиви фитили като на луд. Винаги го наричах „господин“, но той всъщност беше професор Бъркет и преподаваше нещо в Нюйоркския университет. Английски и европейска литература, както разбрах по-късно. Госпожа Бъркет беше по нощница и краката ѝ бяха боси. Нощницата бе доста тънка. Виждах всичко през нея.

Мама каза:

– Марти, какво има?

Преди той да отговори, му показах пуйката си. Защото изглеждаше тъжен и исках да го разведря, но също така и защото бях горд с нея.

– Вижте, господин Бъркет! Нарисувах пуйка! Вижте, госпожо Бъркет! – Вдигнах я към нея пред лицето си, защото не исках да си помисли, че гледам през нощницата ѝ.

Господин Бъркет не ми обърна внимание. Мисля, че дори не ме чу.

– Тия, имам ужасни новини. Мона почина тази сутрин.

Майка ми изпусна чантата с ръкописа между краката си и сложи ръка върху устата си.

– О, не! Кажи ми, че не е истина!

Той заплака.

– Стана през нощта и каза, че иска да пие вода. Легнах си и тази сутрин тя бе на дивана, завита с одеяло до брадичката, аз отидох на пръсти до кухнята и сложих кафето, защото си мислех, че приятният аромат ще я съъъъбуди... ще я събуди...

Тогава той наистина рухна. Мама го прегърна, както прегръщаше мен, когато се ударех, макар господин Бъркет да бе на сто години (седемдесет и четири, разбрах по-късно).

Тогава госпожа Бъркет ми заговори. Трудно я чувах, но не чак толкова като другите, защото бе все още доста прясна.

– Пуйките не са зелени, Джеймс.

– Е, моята пък е – казах аз.

Майка ми все още прегръщаше господин Бъркет и го люлееше. Те не я чуха, защото не можеха, не чуха и мен, защото правеха неща за възрастни: мама утешаваше, а господин Бъркет бръщолевеше неразбираемо.

Господин Бъркет каза:

– Обадих се на доктор Алън и той дойде и каза, че вероятно е получила фасул. – Поне това чух да казва. Така силно плачеше, че трудно му се разбираше. – Той се обади в погребалната агенция. Вече я отнесоха. Не знам какво ще правя без нея.

Госпожа Бъркет каза:

– Съпругът ми ще изгори косата на майка ти с цигарата, ако не внимава.

И той го направи. Помирисах опърлена коса, както миришеше във фризьорския салон. Мама бе прекалено любезна, за да каже нещо за това, но го накара да я пусне и след това взе цигарата му, пусна я на пода и я стъпка. Помислих си, че така замърсява, прави боклук, но не казах нищо. Разбирах, че ситуацията е специална.

Също така разбирах, че ако продължа да говоря с госпожа Бъркет, това ще го подплаши. Мама също. Дори и малко дете знае някои основни неща, ако не му е мека главата. Казваш „моля“, казваш „благодаря“, не си развяваш пишлето на публични места, не дъвчеш с отворена уста и не говориш с мъртви хора, когато стоят до живи хора, на които току-що са започнали да липсват. В своя защита ще кажа само, че когато я видях, не знаех, че е мъртва. По-късно се научих да правя разликата, но тогава все още се учех. Виждах през нощницата ѝ, не през нея. Мъртвите изглеждат точно като живите, само че винаги носят дрехите, с които са умрели.

Междувременно господин Бъркет преразказваше всичко. Каза на майка ми как седял на пода до дивана и държал ръката на съпругата си, докато лекарят пристигнал, и после пак, докато от бюрото не я откарали с една погребалка. „Катафалка“ – това каза той всъщност, което аз не разбрах, докато мама не ми го обясни. И освен това ми се счу, че каза, че те имали „фризьор“, може би заради миризмата от изгорената коса на мама. Плачът му бе стихнал, но сега пак се усили.

– Пръстените ѝ ги няма – каза той през сълзи. – И халката, и годежния пръстен с големия диамант. Погледнах на нощното шкафче от нейната страна на леглото, където ги оставя, когато си маже ръцете с онзи ужасно миришещ крем против артрит.

– Наистина мирише ужасно – призна госпожа Бъркет. – Ланолинът е овча мазнина, но наистина помага.

Кимнах, за да покажа, че съм разбрал, но не казах нищо.

– ... и на мивката в банята, защото понякога ги оставя там... Търсих навсякъде.

– Ще се появят – успокои го майка ми и сега, когато косата ѝ вече бе в безопасност, отново прегърна господин Бъркет. – Ще се появят, Марти, не се тревожи за това.

– Толкова ми липсва! Вече ми липсва!

Госпожа Бъркет махна с ръка пред лицето си.

– Давам му шест седмици, преди да покани Долорес Магуан на обяд.

Господин Бъркет бръщолевеше несвързано, а майка ми го утешаваше, както правеше с мен винаги когато си ожулех коляното и когато един път се опитах да ѝ направя чаша чай и излях гореща вода върху ръката си. С други думи – с много шум, така че аз се възползвах, но за всеки случай попитах с тих глас.

– Къде са ви пръстените, госпожо Бъркет? Знаете ли?

Когато са мъртви, са длъжни да ти кажат истината. На шест години не знаех това; просто предполагах, че всички възрастни казват истината, независимо дали са живи или мъртви. Разбира се, тогава също така вярвах, че Златокоска е истинско момиче. Наречете ме глупав, ако искате. Поне не вярвах, че трите мечки наистина говорят.

– На най-горната полица на шкафа в коридора – каза тя. – Дълбоко навътре, зад албумите с изрезки.

– Защо там? – попитах и майка ми ме изгледа странно. Доколкото разбираше, говорех на празната врата... макар вече да знаеше, че не съм като другите деца. След това, което се случи в Сентръл Парк, а то не беше хубаво – ще стигна и до това, – я дочух да казва на един от приятелите си редактори по телефона, че съм „терца“. Това ме изплаши до смърт, защото си помислих, че ще ми сменя името на „Тереза“, което е име на момиче.

– Нямам представа – каза госпожа Бъркет. – Но пък най-вероятно съм получила удар. Мислите ми са се давели в кръв.

Мислите ми са се давели в кръв. Никога не забравих това.

Мама попита господин Бъркет дали иска да дойде в нашия апартамент за чаша чай („или нещо по-силно“), но той отказа, щял да отиде да потърси пак липсващите пръстени на жена си. Тя го попита дали би искал да му занесем китайска храна за вкъщи, каквато майка ми планираше да купи за вечеря, а той каза, че това било хубаво, и благодари.

Майка ми рече „де нада“ (което използваше почти толкова често колкото „да, да, да“ и „добре, добре, добре“), след това каза, че ще я занесем в апартамента му към шест, освен ако не иска да вечеря с нас в нашия, където бил добре дошъл. Той отказа, щял да вечеря в дома си, но би искал ние да се храним заедно с него. Само дето каза „нашия дом“, все едно госпожа Бъркет все още беше жива. А тя не беше, макар да бе там.

– Дотогава ще си намерил пръстените ѝ – каза мама и ме хвана за ръка. – Хайде, Джейми. Ще се видим с господин Бъркет по-късно, засега нека го оставим сам.

Госпожа Бъркет каза:

– Пуйките не са зелени, Джейми, и това изобщо не прилича на пуйка. Прилича на петно със стърчащи от него пръсти. Не си Рембранд.

Мъртвите хора са длъжни да казват истината, което е добре, когато искаш да ти отговорят на въпрос, но както вече казах, истината може и да е наистина гадна. Понечих да ѝ се разсърдя, но точно тогава тя се разплака и аз не можах. Тя се обърна към господин Бъркет и каза:

– Кой сега ще се грижи да не пропускаш с колана гайката отзад на панталоните си? Долорес Магуан? А аз трябва да се усмихвам и да преглътна всичко. – Целуна го по бузата... или около нея, не можах да разбера. – Обичах те, Марти. Все още те обичам.

Господин Бъркет вдигна ръка и се почеса по мястото, до което се бяха докоснали устните ѝ, сякаш имаше обрив. Предполагам, че го сметна точно за това.

Да, виждам мъртви хора. Откакто се помня, винаги съм ги виждал. Но не като в онзи филм с Брус Уилис. Може да бъде интересно, може да бъде плашещо (онзи тип от Сентръл Парк), може да бъде дразнещо, но най-вече просто е. Като да си левичар или да можеш да свириш от тригодишен, или да отключиш рано Алцхаймер, което се случи на вуйчо Хари, когато бе на четиридесет и две. На шест четиридесет и две годишен човек ми се струваше стар, но дори тогава разбирах, че е прекалено млад, за да не знае кой е. Или как се наричат нещата – по някаква причина това винаги ме плашеше най-много, когато отивахме да видим вуйчо Хари. Мислите му не се давеха в кръв от спукан мозъчен съд, но въпреки това се давеха.

С мама отидохме до 3С и тя отключи вратата. Което отне известно време, защото имаше три ключалки. Тя каза, че това е цената на стилния живот. Имахме шестстаен апартамент с изглед към булеварда. Мама го наричаше Палатът до парка. Имахме чистачка, която идваше два пъти седмично. Мама имаше рейнджроувър в гаража на Второ авеню и понякога ходехме до дома на вуйчо Хари в Спионк. Благодарение на Реджис Томас и още няколко писатели (но най-вече на милия стар Реджис) живеехме охолно. Не продължи дълго поради потискащо развитие на нещата, за което скоро ще разкажа. Като се обръщам назад, понякога си мисля, че животът ми е като роман на Дикенс, само че с псувни.

Мама хвърли чантата с ръкописа и дамската си чанта на дивана и седна. Диванът издаде пърдящ звук, който обикновено ни разсмиваше, но не и този ден.

– Мили боже, майка му стара – каза мама, след това вдигна ръка във възпиращ жест. – Ти...

– Не съм го чул, не – казах.

– Добре. Трябва да ми сложат електрошоков нашийник или нещо, което звъни всеки път, когато псувам пред теб. Това би ми дало урок. – Тя издаде долната си устна и издуха бретона си. – Имам да дочета още двеста страници от последната книга на Реджис...

– Как се казва? – попитах, като знаех, че в заглавието би трябвало да има „Роаноук“. Винаги имаше.

– „Призрачната девица от Роаноук“ – каза тя. – От по-добрите му е, много сек... много целувки и прегръдки.

Сбърчих нос.

– Извинявай, хлапе, но дамите обичат тези тупащи сърца и сластни бедра. – Тя погледна чантата с „Призрачната девица от Роаноук“ вътре, ръкописът бе овързан с обичайните шест или осем ластика, един от които винаги се късаше и караше мама да изрече някои от най-добрите си псувни. Много от които все още използвам. – Не ми се прави нищо друго, освен да изпия чаша вино. Може би цялата бутилка. Мона Бъркет бе голям дразнител, той може дори да е по-добре без нея, но точно сега е съкрушен. Надявам се да има роднини, защото не ми харесва идеята да съм главна утешителка.

– И тя го обичаше – казах.

Мама ме изгледа странно.

– Така ли? Мислиш ли?

– Сигурен съм. Тя ми каза нещо злобно за пуйката ми, но после се разплака и го целуна по бузата.

– Въобразил си си това, Джеймс – каза тя неохотно. Знаеше, че не е така, бях сигурен, но възрастните трудно вярват и ще ви кажа защо. Когато като деца са разбрали, че Дядо Коледа е фалшив и Златокоска не е истинско момиченце и Великденският заек е пълна глупост – просто три примера, мога да дам и още, – са получили комплекс и са спрели да вярват във всичко, което не могат да видят с очите си.

– Не, не съм си го въобразил. Тя каза, че никога няма да стана Рембранд. Кой е той?

– Художник – отвърна тя и пак духна към бретона си. Защо просто не го подстриже или не си направи друга прическа? А може защото е наистина красива. – Когато отидем на вечеря, да не си посмял да кажеш на господин Бъркет за това, което си мислиш, че си видял.

– Няма – отговорих, – но тя бе права. Пуйката ми не става за нищо. – От това се почувствах зле.

Предполагам, че си е проличало, защото тя протегна ръце.

– Ела тук, хлапе.

Аз отидох и я прегърнах.

– Пуйката ти е прекрасна. Най-красивата пуйка, която съм виждала. Ще я сложа на хладилника и ще остане там завинаги.

Прегърнах я с всички сили и зарових лице в рамото ѝ, за да помириша парфюма ѝ.

– Обичам те, мамо.

– И аз те обичам, Джейми, ужасно много. А сега иди да си играеш или да гледаш телевизия. Трябва да проведа няколко разговора, преди да поръчам китайското.

– Добре. – Тръгнах към стаята си, но спрях. – Сложила е пръстените на най-горната полица на шкафа в коридора, зад албумите с изрезки.

Майка ми се взря в мен със зяпнала уста.

– И защо го е направила?

– Питах я и тя ми каза, че не знаела. Каза, че тогава вече мислите ѝ се давели в кръв.

– О, мили боже – прошепна майка ми и сложи ръка на шията си.

– Трябва да намериш начин да му кажеш, когато пристигне китайското. Тогава той няма да се тревожи вече за това. За мен може ли пържено пиле „Генерал Цо“?

– Да – отвърна тя. – И кафяв ориз, не бял.

– Добре, добре, добре – казах и отидох да си играя с легото. Строях робот.

Апартаментът на семейство Бъркет беше по-малък от нашия, но хубав. След вечеря, докато ядяхме курабийки с късмети (моят бе „Перо в ръката е по-добре от птица във въздуха“, което нямаше никакъв смисъл), мама каза:

– Провери ли шкафовете, Марти? За пръстените ѝ, имам предвид?

– Защо ще слага пръстените в шкаф? – Съвсем разумен въпрос.

– Е, ако е претърпяла инсулт, може мислите ѝ да не са били съвсем ясни.

Вечеряхме на малката кръгла маса в кухнята. Госпожа Бъркет седеше на един от високите столове до плота и кимаше енергично, когато мама каза това.

– Може би ще проверя – каза господин Бъркет. Доста колебливо. – Точно сега съм прекалено уморен и разстроен.

– Провери шкафовете в спалнята, когато решиш – отвърна му мама. – А аз сега ще проверя тези в коридора. Малко движение ще ми дойде добре след всичкото това сладко-кисело свинско.

Госпожа Бъркет рече:

– Тя сама ли се сети за това? Не знаех, че е толкова умна.

Вече трудно я чувах. Скоро нямаше да мога да я чувам изобщо, просто щях да виждам как устата ѝ се движи, сякаш е зад дебело стъкло. А после щеше да изчезне.

– Майка ми е много умна – казах.

– Не съм казал, че не е – отговори господин Бъркет, – но ако намери пръстените в шкафа в коридора, ще си изям шапката.

Точно тогава майка ми каза: „Бинго!“ и се върна с пръстените на дланта на протегнатата си ръка. Брачната халка бе съвсем обикновена, но годежният пръстен бе голям колкото очна ябълка. Истинско бижу!

– О, мили боже! – извика господин Бъркет. – Как, за бога...?

– Молих се на Св. Антоний – каза мама, но ми хвърли бърз поглед. И усмивка. – „Тони, Тони, помогни! Загубеното намери!“ И както виждаш, проработи.

Помислих си да попитам господин Бъркет дали не иска сол и пипер за шапката, но не го направих. Не му беше времето да съм забавен и освен това, както майка ми винаги казваше, никой не обича многознайковците.