Тъмната стая

1.

Беше след полунощ и Кейн и новият му партньор Грасли гледаха как кофата на багера потъва в дупката и се появява секунди по-късно с поредната порция пръст, която да бъде добавена към растящата купчина до гроба. Същия следобед уредникът на гробището „Ел Кармело“ беше попитал дали могат да го направят през нощта. През целия ден имало насрочени погребения и не искал да разстройва хората. За Кейн часът нямаше значение. Будуването по всякакви часове от денонощието беше част от работата му. Той просто искаше да приключат с това.

След още три загребвания уредникът завъртя кофата и помощникът му скочи в дупката с права лопата с дълга дръжка. В същия момент пристигна микробусът на патологията. Светлините на фаровете му осветиха Кейн и Грасли, след което се спряха върху изкопа. Помощникът на уредника излезе от дупката и заслони очи от ярката светлина, взе ремъците от шефа си и скочи обратно в отворения гроб.

Кейн гледаше как техниците слизат от микробуса и тръгват нагоре по склона. Мъж и жена – млади, завършили колежа преди няколко години. Телефонът на Грасли иззвъня и той хвърли поглед върху екрана, преди да вдигне. После погледна Кейн и се дръпна няколко крачки назад.

– Да, госпожо – каза той и замълча за известно време, докато слушаше. – Не, намираме се в „Ел Кармело“ в Пасифик Гроув. Историята с Ханли, нали се сещате?

Отново се заслуша, запушил свободното си ухо с пръст, за да заглуши дизеловото боботене на багера.

– Тук е. Момент.

Грасли подаде телефона на Кейн.

– Лейтенантът – поясни. – Иска да говори с теб.

Кейн взе телефона и престъпи през дългите сенки на надгробните камъни към кипарисите на върха на хълма, по-далече от работещия на празни обороти двигател на багера.

– Кейн – каза той. – Какво мога да направя за вас, лейтенант?

– Изникна нещо. Трябва да те пренасоча.

– Насред разследване сме.

– Нямаше да те изтеглям, ако имах избор – каза тя. – Само че нямам. Грасли ще продължи с Ханли.

– На два часа път на юг сме.

– Това не е проблем – изтъкна лейтенантът. – Вие... Къде по-точно се намирате?

– В „Ел Кармело“ – отвърна той. – Гробището.

– Момент, Кейн.

Той знаеше, че тя прави справка с картите в компютъра си. На хълма беше прекалено шумно, за да чува тракането на клавишите. След няма и двайсет секунди тя заговори отново.

– Има едно голф игрище. Точно до вас. Ще могат да кацнат там и да те вземат.

– Те?

– КМП екип.

– Хеликоптер ли пращате?

– Ще пристигне след десет минути – каза тя.

– Какво става?

Първата му мисъл беше за Люси, но лейтенантът нямаше да го търси заради нея. Тя дори не знаеше за Люси.

– Ще говорим лице в лице, когато пристигнеш. Не по телефона. А сега ми дай Грасли. Трябва да му кажа още нещо.

Кейн тръгна обратно към Грасли и спря, когато видя дупката. Трябваше да опита още веднъж. Прикри с длан микрофона на телефона, така че тя да го чува ясно.

– От три седмици работя върху този случай.

– Случаят е гонене на вятъра, Кейн. Отпреди трийсет години е. А аз имам проблем, който е на по-малко от час. Сега той е твой. Дай ми Грасли.

Кейн се върна при колегата си и му подаде телефона. Нямаше смисъл да се чуди защо лейтенантът го изтегля от случая. Отиде при разкопания гроб и погледна надолу, като включи фенерчето си. Помощникът на уредника беше коленичил върху ковчега и разкопаваше отстрани, за да прокара ремъците.

След три десетилетия под земята хлапето поне нямаше да тежи много. А и доколкото знаеше, когато най-сетне е умряло, не е имало много за слагане в ковчега. Помощникът отново излезе от гроба и подаде краищата на четирите ремъка на шефа си.

Кейн погледна нагоре към хълма и видя, че Грасли е застанал под едно дърво и говори с лейтенанта, запушил едното си ухо с пръст, за да блокира шума.

– Инспектор Кейн?

Обърна се и вдигна ръка, за да прикрие очите си от яркия лъч, насочен към лицето му.

– Същият.

Жената от патологията свали фенерчето си и пристъпи към него. Наведе се, за да погледне в гроба.

– С нас ли ще се връщате? – попита тя. – Чухме нещо такова.

– Не и аз – отвърна Кейн. – Току-що ме преназначиха по друг случай.

Посочи нагоре към Грасли.

– Той ще трябва да дойде. Вие или партньорът ви може да вземе колата му.

– Преназначили са ви? Часът е два след полунощ и ние...

Тя млъкна и проследи погледа на Кейн към светлината, която приближаваше от север. Когато хеликоптерът излезе от облаците, чуха трясъка на роторите му. Кейн посочи нагоре по склона към партньора си.

– Онзи там е инспектор Грасли – каза той. – Погрижете се да се качи в микробуса и да пътува с някого от вас. Може да поиска да пътува със своята кола, но не му позволявайте. Трябва да спазваме протокола. Знаете как е. Не ми се ще да си имаме проблеми по-късно и някой адвокат да ни разпердушини.

– Разбрано – кимна жената.

– Трябва да тръгвам. – Кейн хвърли поглед в гроба и освети с фенерчето черния капак на ковчега. – Нека решим този случай по правилата.

На слизане той спря и погледна назад към Грасли. Очите им се срещнаха. Кимнаха си и това беше всичко. После Кейн пресече бързо пътя и продължи към голф трасето, минаващо между гробището и булевард „Дел Монте“.

Когато стигна голф игрището и усети късата трева под краката си, Кейн погледна небето на север и видя, че хеликоптерът ще пристигне след по-малко от минута. Извади телефона си и звънна на Люси.

– Гавин?

– Извинявай, не исках да... Помислих си, че ще се включи гласовата поща.

– Будна съм.

Той погледна часовника си. Беше два и четвърт. Тревата на игрището беше хлъзгава от росата и миризмата на океана достигаше до него.

– Добре ли си?

– Да.

– Отново ти е призляло – отбеляза той. Долавяше го по гласа ѝ.

– Не е кой знае какво – отвърна тя. – Наистина.

– Добре.

– Къде си? – попита тя.

– На юг, недалеч от Монтерей. Заради Ханли.

– Ханли ли?

– Видеото, което получихме. Онзи, дето...

– Достатъчно – прекъсна го тя. – Спомням си. Точно сега не мога да го понеса.

– Млъквам – каза той. – Честна дума.

– Прибираш ли се?

– Изникна нещо – отвърна той. – Изпратиха хеликоптер, но не знам за какво точно става дума.

– Налага се да бързаш ли?

Кейн погледна нагоре и видя, че хеликоптерът завива и се насочва към игрището.

– Трябва да вървя.

– Обади се, когато можеш – заръча тя. – Или още по-добре, направо си ела.

– При първа възможност – обеща той.

– Пази се – рече тя. – Сериозно го казвам.

– А ти се опитай да поспиш.

Затвориха и той прибра телефона. Хеликоптерът подмина линията на дърветата и увисна над игрището с включен прожектор. Кейн тръгна към белия кръг и вдигна ръка, за да даде знак на пилота.

2.

За първи път се качваше на хеликоптер. Полицейското управление на Сан Франциско беше закрило въздушния си отдел още преди да постъпи на работа. Сега всеки път, когато се нуждаеше от въздушна подкрепа, управлението се обръщаше към Калифорнийските магистрални патрули. Двете служби поддържаха добри отношения, но уреждането на подобни неща си оставаше бюрократична и логистична каша. Това означаваше, че този полет, уреден толкова бързо и в такъв час, е станал възможен благодарение на намесата на някого, намиращ се много над лейтенанта в служебната стълбица.

Кейн си сложи слушалките и нагласи микрофона пред устата си.

– Къде отиваме?

– Сивик Сентър Плаза – каза пилотът и Кейн трябваше да притисне слушалките към ушите си, за да чуе гласа ѝ. – Трябва да ви оставя на полянката на ъгъла на „Полк“ и „Гроув“.

– Казаха ли ви за какво става дума?

Тя поклати глава.

– Тази нощ съм просто такси. Нищо повече не знам.

Летяха над Монтерей Бей на височина 150–180 метра, мъгла се стелеше между тях и черната вода. Отпред Кейн можеше да различи светлините на Санта Круз, които следваха извивката на залива и силуета на ниските планини.

– Какво правехте на гробището? – попита пилотът.

– Ексхумация.

– Стар случай ли?

– Именно – потвърди Кейн.

Не беше от обикновените стари случаи, но той нямаше намерение да обяснява това точно сега. Беше го яд, че го преназначават тъкмо в този момент, секунди преди да отворят ковчега и да видят дали изобщо разполагат със случай. Ала лейтенантът беше повече от ясна – Грасли трябваше да продължи разследването без него. Би трябвало да е добър, но беше партньор на Кейн само от три седмици. Кейн още не си беше изградил мнение за него и това го изнервяше.

Когато стигнаха северния край на залива, пилотът се издигна достатъчно високо, за да прелетят над планините Санта Круз. И макар да летяха към оранжевото сияние на града под тях, гората си оставаше тъмна и недокосната.

Двайсет и пет минути по-късно пилотът направи кръг над Сивик Сентър Плаза и приземи хеликоптера на поляната, като се промуши с лекота между двете редици пилони. Кейн свали слушалките и слезе, като затвори вратата след себе си.

Лейтенант Нагата го чакаше в края на поляната, по-далече от вдигнатия от роторите вятър. Зад нея на улица „Полк“ едно такси и два частни автомобила едва пъплеха, докато водачите им зяпаха хеликоптера.

Кейн оправи костюма си и закрачи към шефката си.

– Лейтенант – попита той, – къде отиваме?

Тя кимна към Градския съвет, който се издигаше в мрака от другата страна на улицата. Позлатеният му купол блестеше в нощта. Лейтенант Нагата изчака една кола да мине покрай тях и го поведе през улицата. Един полицай им отвори вратата и Кейн последва Нагата в сградата. Тя спря в ротондата, в началото на голямото стълбище.

– Той иска да се види с теб на четири очи. Върви и после ще поговорим тук. Ще те представя на Керън Фишър.

– Кой иска да говори с мен?

– Кастели.

Кейн се зачуди какво ли може да означава това. Никога не беше влизал в Градския съвет посред нощ. Лампите до стълбището светеха, както и няколко по-нататък, които осветяваха бюста на кмета Москоун и мястото на пода, където беше умрял. Кейн чу, че някой крачи напред-назад в една от мраморните галерии горе, и се загледа, докато не забеляза патрулния полицай.

– Коя е Керън Фишър?

– Връзката ти с ФБР – обясни Нагата. – От тази нощ до разрешаването на случая. Върви. Той те чака, а вече е имал дълга нощ. И нещата ще станат още по-трудни за него.

Не беше характерно за Нагата да показва съчувствие към някого на изборна длъжност. Кметът беше единственото изключение и макар да се случваше рядко, тя се застъпваше свирепо за него. Дължеше му работата си и му се издължаваше така, както можеше. Тя сложи ръка на кръста на Кейн и го побутна към стълбището. Той тръгна нагоре, мина под церемониалната ротонда и кимна на патрулния полицай, който стоеше между знамената от двете страни на кметския кабинет.

Кейн влезе в приемната с дебелия червен килим. На бюрото на рецепцията имаше стъклена лампа, която остана единствен източник на светлина, след като полицаят затвори вратата зад него.

В помещението нямаше други хора. Кейн не беше сигурен дали не трябва да седне. Може би за кмета беше логично да го измъкне от „Ел Кармело“, да го докара с хеликоптер тук и после да го накара да чака. Все пак прекоси помещението и спря пред вратата на кабинета. Почука веднъж и отвори.

Хари Кастели се беше навел над телефона си, когато Кейн прекрачи прага. Кметът вдигна очи и прикри микрофона с длан.

– Той е тук и ще...

Кейн не успя да чуе останалото.

Кметът затвори и посочи един от двата стола пред бюрото си. Кейн придърпа единия и седна с лице към мъжа, който го беше извикал тук. Кастели носеше бяла официална риза и светлосиня копринена вратовръзка. Сакото му беше метнато върху бюрото. Черната му коса явно беше боядисана, защото наболата по лицето му брада беше чисто бяла. Изглеждаше уморен. Изобщо не приличаше на мъжа, когото Кейн беше виждал по телевизията, облегнал лакти на подиума в ротондата, обърнат към тълпата репортери, блъскащи се по стълбището.

– Вие сте Кейн... инспектор Кейн?

– Точно така.

– Обадих се на лейтенанта ви и поисках да ми посочи име.

– Добре.

– Исках най-добрия и затова сте тук – добави кметът. – Виждам, че се чудите каква е причината.

– Благодаря.

Ако това се беше случило в началото на декември, Нагата щеше да избере друг инспектор. Но декември беше тежък месец и тя нямаше голям избор. Двама инспектори и екип от патологията бяха изгубили контрол над едно разследване, а трима от най-близките приятели на Кейн се простиха с живота си. По Нова година той се оказа най-старшият в отдел „Убийства“. Беше на трийсет и седем години.

Кметът се пресегна през бюрото и вдигна сакото си. Под него имаше голяма жълта папка. Той погледна вътре, сложи я на бюрото и я претегли на длан. Носеше дебела златна халка. Без нито една драскотина. Явно имаше навика да я сваля, когато работеше с ръцете си – или винаги разполагаше с някого, който да върши нещата вместо него.

Кметът се наведе напред. Може и да изглеждаше изтощен, но когато заговори, гласът му беше дълбок и всяка дума звучеше съвсем отчетливо.

– Искам да сме съвсем наясно.

– Добре.

Кастели отново взе папката и я задържа, без да я отваря.

– Не знам какво е това – каза той. – И нямам нищо за криене.

– Добре.

– Разбрахме ли се?

– Чух ви – отвърна Кейн.

Обикновено първото нещо, което казва свидетелят, е лъжа. Не беше добро начало за кмета.

– Това... това нещо... е пълна глупост.

Кейн не каза нищо. Продължи да гледа кмета, докато онзи не остави папката и не я отвори. Вътре имаше само няколко страници. Най-много пет. Кейн можеше да различи някакво писмо отгоре, обърнато наопаки. Авторът му беше предал съобщението си само на няколко реда. Нямаше заглавна част, нито подпис. Хубав, ясен шрифт. Кейн си помисли, че не е нужно кметът да му казва що за писмо е.

– Пристигна днес, с редовната поща.

– Пристигнало е днес или е било отворено днес?

– И двете. Всеки ден отваряме цялата поща.

– Кой го е отворил? – попита Кейн и отново погледна ръцете на кмета. – Предполагам, че не сте били вие.

– Шефът на екипа ми. И след това тя ми го донесе направо.

– И тя е...?

– Мелиса Монтгомъри. В момента дава показания пред жената от ФБР.

– Добре – каза Кейн. – Това копие ли е?

– Оригиналът е у ФБР. Това е вашето копие.

Кастели вдигна горната страница от купчината и я плъзна към него, като затвори папката, преди Кейн да успее да разгледа снимката под нея. Инспекторът взе писмото и го обърна.

Кмете Кастели,

1-2-3-4!

Наистина ли си изненадан след цялото това време? Или просто се преструваш като всички останали? Нищо не остава завинаги скрито.

Давам ти срок до петък. В противен случай: 5-6-7-8. Ще стигнат до всички. Дори никога да не са те виждали по този начин, ще те познаят. Не си забравил 9-10-11-12, нали?

Мисли си за нея, когато е тъмно. Представи си какво е било. Искаш ли и жена ти да започне да си мисли за това? А дъщеря ти? Трябва ли тя да стане следващото Спящо момиче?

Има и по-лесен изход: бам!

ПРИЯТЕЛ

Кейн прочете бележката два пъти, после я остави на бюрото пред себе си. Взря се за момент в Кастели. Погледна писмото и го прочете още веднъж.

– Числата са снимки, нали?

– Да.

– Покажете ми ги.

Кастели му подаде папката. Кейн я сложи на ръба на бюрото, отвори я и разгледа първата фотография. Беше копие, но добро. Качествена разпечатка на снимка върху гланцова хартия.

– Някъде навън ли е правено копието?

Кастели поклати глава.

– Един от екипа ми има добър фотопринтер. Тук, в офиса. Мелиса го използва.

– Оригиналната снимка черно-бяла ли е, или само копието?

– Черно-бяла.

– И би трябвало – промърмори Кейн, говорейки по-скоро на себе си.

– Не разбирам.

Кейн извади снимката от папката и я сложи странично на бюрото, така че и двамата да могат да я разгледат.

– Има изкривявания – отбеляза той и докосна копието с върха на пръста си. – Тук и тук.

– Така ли?

– Снимката не е цифрова, освен ако не е сериозно обработена.

– Искате да кажете, че е заснета на филм.

– Имате ли аматьор в импровизирана тъмна стая, получавате подобни неща – вълнички, ярки петна. И е по-лесно да се прояви черно-бяла снимка, отколкото цветна.

– Фотограф ли сте?

Кейн поклати глава.

– В работата си виждам много снимки – каза той. – Знаете ли какво показва, че снимката не е цветна? Снимащият не е искал някой друг да вижда фотографиите. Използвал е черно-бял филм и го е проявил в дома си. Приятелят ви си има своя тъмна стаичка.

– Не ми е приятел.

– Той обаче не мисли така – изтъкна Кейн. – Писмото му е доста фамилиарно.

– Не и за мен.

– Ами тя? – попита Кейн и докосна младата жена на снимката. – Знаете ли коя е?

– Всичко това са пълни глупости, както вече ви казах. Не знам нищо за това.

Кметът стана и отиде при шкафа зад бюрото си. Отвори го, застанал с гръб към Кейн. Когато се обърна, държеше бутилка бърбън и две чаши.

– Питие?

– На работа съм.

– А аз съм ви шеф. Пийнете с мен.

– На работа съм, сър.

Кастели прибра едната чаша и сипа три пръста бърбън в другата. После седна и остави отворената бутилка и чашата пред себе си. Кейн отново погледна снимката и насочи цялото си внимание върху нея. Младата жена беше облечена в черна рокля с един ръкав, придържана отпред от скъпоценна брошка. Държеше ръцете си отпред, с разперени пръсти, като при самозащита. Кейн не можеше да разчете изражението ѝ. Жената не беше очаквала да я снимат и беше уплашена. Но уплахата ѝ не се дължеше на фотоапарата. А на мъжа, който го държеше. Тя го умоляваше да не приближава. Точно това се четеше на лицето ѝ – ужасът все още не я беше завладял и си мислеше, че може би има шанс.

Още таеше надежда, че може да измоли да я оставят на мира.

Зад нея се виждаше тухлена стена с метална врата, заключена с катинар. Можеше да е на някакво хале, склад или бар. Или пък мазе на изоставен жилищен блок. За нея вероятно нямаше значение къде се намира. Тя просто искаше да се махне, но нямаше как.

В левия ъгъл на снимката някой беше написал с черен маркер числото 1 и го беше оградил в кръг.

– Никога ли не сте я виждали? – попита Кейн.

– Никога.

– Да ви прилича на някоя, която познавате?

– Не.

– Възможно ли е да е дъщеря, племенница или нещо подобно на ваш познат?

– Отговорих ви, че никога не съм я виждал.

– Слушайте въпроса ми – каза Кейн. – Не ви попитах дали сте я виждали. А дали прилича на жена, която познавате. Дали е възможно да е роднина на някой ваш познат. Погледнете снимката. Вгледайте се в лицето ѝ и отговорете.

Вместо да се подчини Кастели взе чашата си и изпи половината бърбън. Остави я, сипа си още и се закашля в свивката на ръката си.

– Господин кмете.

Но той продължаваше да кашля и лицето му почервеня. Когато най-сетне спря, извади салфетка от кутията в края на бюрото си и избърса лицето и носа си.

– Господин кмете – повтори Кейн. – Искам да погледнете снимката.

– Това са пълни глупости, измама, наречете го както искате – тросна се Кастели. – Вече ви казах.

– Вие ме извикахте. Не аз вас.

– Изнудват ме.

– Заради нещо, което знаете ли?

– Не я познавам и тя не прилича на никоя, която познавам.

– Тя е хубаво момиче – отбеляза Кейн. – Аз бих я запомнил, ако я видя. А вие?

Кастели го погледна. И кимна.

– Разбира се – съгласи се той.

– Щяхте ли да я запомните, ако я бяхте видели?

– Най-вероятно да.

– Защото си я бива, нали?

Кметът погледна снимката. Кейн не беше сигурен дали кимна, или не.

– Прилича на някоя от старите филмови звезди – подхвърли Кейн. – Като Лана Търнър например.

– Грешите – каза Кастели. – Имате предвид Лорън Бекол. Всъщност прилича на Бекол.

– Онази, която играеше в „Големият сън“ ли?

– Да – потвърди Кастели. – Бекол и Богарт.

– От любимите ви ли е?

– Не беше лош.

– Имах предвид Бекол.

– Бекол ли? – повтори кметът и отново отпи. – Била е преди моето време.

– И много преди моето – каза Кейн. – Но сте я виждали на екран, така че няма особено значение.

– За някои може би.

Кейн извади следващата снимка и я сложи върху първата. На тази се виждаше отрупана нощна масичка до гипсова стена с мокри петна. До нея едва се различаваше краят на легло с метална рамка. На масичката имаше празна чаша с отпечатък от червило, мъжки портфейл и връзка ключове за къща. Празен пепелник. Десетина бели хапчета на купчинка, до която имаше плоска сребриста бутилка със свалена капачка. Зад нея се виждаха два чифта белезници. Не от играчките, които се предлагаха в секс магазините, а съвсем истински, като онези на колана на Кейн.

– Нещо от това да ви е познато?

– Не.

– Ключовете и портфейлът не са ваши, така ли?

– Не са мои.

– Бутилката?

– Никога не съм я виждал.

– А белезниците?

– Я стига.

– Я стига ли? – повтори Кейн. – Едно и също писмо ли прочетохме? Онзи, който го е пратил, е бил сигурен, че тези неща означават нещо за вас. А следващите снимки, които засега задържа, може да означават още повече.

Кастели отпи от бърбъна си.

– Продължавайте – подкани той. – Кажете си мнението, ако имате такова.

– В момента знаем само аз и вие. А в петък, когато ги разгласи? Тогава ще ви се наложи да говорите пред обективите.

– Или вие ще успеете да го откриете преди това.

– Точно това се опитвам – каза Кейн.

– Арестувайте го. Заключете го някъде.

– Не мога, ако не ми сътрудничите – отвърна Кейн. – Дотук всичко, което ми казвате, са пълни глупости.

Кметът впери поглед в него. Погледна телефона си и Кейн си помисли, че може да повика някого. За да го изхвърли от кабинета си и от Градския съвет. Но после кметът поклати глава. Вдигна чашата си към зеления абажур на писалището и се загледа в бърбъна.

– Опитвам се – каза Кастели. – Никога не ми се е случвало подобно нещо. Не ви лъжа.

– Белезниците. Имате ли такива?

– Никога не съм имал – увери го Кастели. – Нито такива, нито каквито и да било.

Той остави чашата си, после я вдигна отново. Беше нервен, не знаеше какво да прави с ръцете си и искаше да ги ангажира с нещо. Когато говореше по телевизията, винаги се вкопчваше в катедрата. Ако нямаше катедра, държеше нещо. Чаша кафе, сгънат вестник. Кейн се запита дали в някакъв период от живота си кметът не е бил пушач.

– В момента сме само двамата – напомни Кейн.

– Просто не си падаме по подобни неща.

Кейн кимна и зачака кмета да заговори отново. Понякога човек не отговаряше на въпрос, но започваше да говори, за да сложи край на мълчанието. Това мълчание продължи десетина секунди, след което Кастели отново отпи от бърбъна си и заговори в чашата.

– Имам предвид двамата с жена ми. Когато казвам ние, имам предвид нея и мен. Двамата не си падаме по подобни неща.

– Добре.

Кейн можеше да продължи с още въпроси, но сега не беше времето. Кметът беше открехнал вратата, ала беше готов да я затръшне отново, ако бъде притиснат. Затова Кейн отвори папката, извади третата снимка и я сложи върху останалите. Кастели я погледна, извърна очи и вдигна чашата си. Кейн усещаше алкохолните изпарения във въздуха между тях. Сладки и резки като загоряла захар в тиган.

Снимката показваше същата жена, този път от коленете нагоре. Още носеше черната коктейлна рокля. Гърбът ѝ беше опрян в стената, нощната масичка беше до лявото ѝ бедро. Пиеше от плоската бутилка и кадърът я беше уловил, докато се мръщеше болезнено. Очите ѝ бяха насочени надясно. Явно там, извън обектива, стоеше някой. Кейн вдигна снимката и я обърна към светлината. Свали очилата си и се наведе, за да я разгледа по-добре.

– Всички снимки ли прегледахте? – попита той.

– Прегледах всичко в плика.

– Разбирате ли какво става тук?

– Не.

Кейн си сложи отново очилата и постави снимката при другите две.

– На нощната масичка имаше хапчета. Десет или дванайсет. – Той посочи празното място на втората снимка. – Би трябвало да са ето тук.

– Добре.

– Накарали са я да ги изпие – каза Кейн. – Не мислите ли?

– Не знам.

– Някаква идея какви може да са тези хапчета?

– Разбира се, че нямам.

– Виждате ли как очите ѝ са обърнати надясно?

– Да.

– Какво мислите за това?

– Гледа нещо. Или нещо е привлякло вниманието ѝ.

– Вижда ли ви се уплашена?

– Предполагам – каза кметът.

– Я стига – подхвърли Кейн. – Сътрудничим си. Нали така?

– Изглежда ми доста уплашена.

– Възможно ли е някой да е насочил оръжие към нея? – попита Кейн. – Извън кадъра?

– Инспекторе... не знам какво искате да чуете от мен. Не мога да ви кажа какво става извън тези снимки. Нито пък какво е видяла и какво си е мислила. Не знам коя е тя. Не знам колко са ѝ платили да им позира, какво са ѝ казали, че прави. Може би си е помислила, че не е нищо особено – снимка за списание, малко лесни пари.

– Мислите, че снимките са нагласени ли?

– Нищо не знам – каза кметът. – Знам само, че това няма нищо общо с мен.

– Но сега има – отбеляза Кейн. – Сър.

Последната снимка беше обърната с лице надолу. Кейн я взе.

– Казвам ви...

– Че не знаете нищо – довърши Кейн. – Нали?

– Просто искам да сме наясно.

– Чух ви още първия път.

Кейн обърна снимката.

Този път жената лежеше на леглото. Или тя беше съблякла роклята си, или някой го беше направил вместо нея. Лежеше по гръб, с глава на възглавница. Носеше само черни гащета. Едното ѝ коляно беше свито и лявото ѝ стъпало обгръщаше десния ѝ глезен. Ноктите на краката ѝ бяха лакирани. Лакът изглеждаше черен, но снимката беше черно-бяла. Кейн предположи, че може да е всякакъв тъмен цвят. Дясната ѝ ръка беше вдигната покрай главата ѝ и бе закопчана за рамката на леглото. На лявата ѝ ръка, която лежеше върху гърдите, нямаше белезници. Ако жената беше в съзнание, жестът ѝ можеше да се изтълкува като израз на свян, като опит да се прикрие. Да се защити от мъжете в стаята. Но тя не беше в съзнание. Очите ѝ бяха затворени, а устните – леко отворени.

Кейн се загледа в нея, след което погледна нощната масичка. Тя беше разчистена. Беше останала само празната чаша с тъмния отпечатък от червило на ръба. Той погледна отново жената. През последните осем години беше виждал достатъчно смърт, за да предположи основателно, че тя не е мъртва. Това беше просто фотография, при това лошо проявена. Но той почти виждаше как гърдите ѝ се повдигат и спускат, усещаше топлината на тялото ѝ. Тя не беше мъртва – със сигурност. Но и не беше заспала.

Нямаше начин да прецени колко време е минало между заснемането на третата и четвъртата фотография. Достатъчно, за да я сложат в леглото и да поразчистят стаята. Бяха съблекли роклята ѝ и може би бяха сресали малко косата ѝ. Тя беше изпила поне дванайсет хапчета, както и съдържанието на сребристата бутилка. Когато е била направена снимката, дрогата вече е действала.