Софийски истории

Между телец и близнаци

Уважаеми читателю, преди доста години, когато издавах една от първите си книги с разкази, по предложение на издателството ти трябваше да научиш нещо за мен като човек, тогава едва прекрачил Христовата възраст. Сега, когато съм я прескочил два пъти и нещо, новото издателство пак иска същото и аз мисля да ти повторя почти дословно онова, което съм ти казал тогава, защото и да си го прочел някога, си го забравил, тъй като животът ти много се е променил за разлика от моя, който с магарешки инатлък не е мръднал от зодиакалното си предначертание. Освен това тук не става дума за биографична или библиографска справка (ще я намериш в края на книгата и ще е доста отегчително да я четеш цялата), а отново за едно просто човешко запознаване (или поне припомняне на познанството), и ако е така, то аз споделям желанието ти напълно и трябва да ти призная – неведнъж съм правил и самият аз опити в това отношение. Ще попиташ – какво съм научил за себе си? Малко неща. И все несигурни – като целия живот на човек, роден на 21 май, точно на границата между Телец и Близнаци. Несериозна ти е зодията, драги, все казвам в такива случаи на другия близнак у мен, той непрекъснато се сърди, аз наистина му правя все различни характеристики, ту сериозни, ту недотам, затова сега за не знам кой път ще се опитам да му припомня просто как протича един негов ден, нека сам си прави тъжните изводи.

Та ето те, човече:

Сутрин рано. Започваш да се събуждаш, но нещо те притиска и не можеш да отвориш очи. Постепенно разбираш, че това, което те мачка, е мисълта за хилядите работи, дето имаш да свършиш през деня. В момента, в който осъзнаваш това, не само се разсънваш окончателно, но и скачаш от леглото. Бърза гимнастика, съчетана с няколко йогистки упражнения (при пълното съзнание за тяхната несъвместимост), и – в банята. Тук се заричаш за последен път две неща: първо, да си пуснеш отново брада, за да си спестяваш този половин час бръснене, и второ, да започнеш по-редовно да тичаш сутрин, да караш колело, да играеш тенис, да плуваш или да караш ски, защото като стар спортист все още държиш на добрата форма. След това и поне след две връщания за нещо забравено – скок в колата, на която пак не ти остава време да смениш маслото, да я измиеш или поне да оправиш ръчната спирачка. Утешава те мисълта, че тя все още е цяла, че през нощта някой не я е надраскал, не е счупил фар, не е откраднал поне две колела, емблема или цялата кола, това повдига настроението ти и изпълнен с доверие към своя съвременник, ти включваш радиото, за да чуеш нещо от световната политика. На едно-две места минаваш на жълто, защото винаги имаш на разположение няколко минути по-малко от необходимите, за да стигнеш до университета, радиото, телевизията или някое друго важно място, където без теб държавата веднага ще пропадне.

И ето те, да речем, най-сетне в аудиторията. Застанал сериозно зад катедрата, ти се мъчиш да внушиш на студентите си колко е важна българската литература, но понеже говориш тия неща вече много години, а и си наполовина близнак, в същото време започваш да си мислиш за други неща – например как ли в театъра или в киното, където в тоя момент се репетира твоя пиеса или се снима филм по твой роман, онзи престъпник режисьорът унищожава текста ти и цялата ти концепция. Лекцията свършва, ти яхваш стотината коня на автомобила и политаш към театъра или към снимачната площадка. Посрещнат любезно от актьорите и актрисите (на които си съюзник в кариерата) и враждебно от режисьора (на когото си смъртен враг по отношение на диалога и концепцията на собственото си произведение), ти сядаш и най-сетне запалваш цигара. По пътя си бил изпълнен с най-чудовищни предположения, но като погледаш малко репетицията или снимките, ти вече започваш да се чувстваш почти щастлив, защото с благодарност осъзнаваш, че все пак нещичко от това, което си написал, е останало. Но твоето блаженство не трае дълго, защото по някое време започва да те обсебва съмнение за ефикасността на сегашните учебни програми и отново (за кой ли път!) се питаш какъв е смисълът да се чудиш винаги как да направиш лекцията си по-интересна и по-задълбочена, когато студентите така или иначе не се интересуват от това, за което са в университета, и на изпитите няма да знаят повече от тия преди тях. По асоциация си спомняш, че в Народната библиотека вече трети ден те чакат поръчаните книги и ако не идеш, днес вече ще ги върнат по местата им. Съзнавайки, че от твоето стоене тук няма никаква полза (заради присъствието ти режисьорът започва да нервничи и да си изкарва яда върху актьорите), ти пожелаваш на творческия състав приятна работа и поемаш към Народната библиотека. Слава богу, книгите още не са върнати и ти потъваш в дебрите на научната фактология. Още малко, да завършиш тая монография, която освен че ще каже нова дума в науката, е необходима и за научния ти статус и престиж, пък после ще си починеш малко... Нервите ти се поотпускат, работата потръгва, но към края на деня кой знае защо започваш да си мислиш, че това изследване всъщност едва ли е толкова ценно и приносно, а най-малко важни са ти научният статус и престиж. И отгоре на всичко – него би могъл да го напише всеки сравнително добре подготвен литератор, така че ако не го направиш сега ти, след една, две, пет или десет години ще го направи някой друг. Тогава не е ли по-добре да върнеш книгите на гишето, да ги запазиш за следващите три дни и да се прибереш у дома, където онзи роман просто плаче да го завършиш, защото виж, с него, след като доведеш конфликта между доброто и злото в човешката душа до край, ще кажеш на съвременниците си нещо толкова важно и голямо, каквото едва ли друг ще се сети да им каже... Следователно – пълна газ към магията на словото, твоята малка компенсация в близнашко-телешкия ти труден живот! Влетяваш вкъщи, отваряш хладилника или тенджерата и започваш да гълташ почти без да дъвчеш, защото изведнъж установяваш, че ти е причерняло от глад, понеже пак си забравил да обядваш, и тъкмо когато ти е най-сладко, чуваш, че в тая къща няма никакъв ред, че както е казано хиляда пъти, но без полза, това не е кухня, а ясла и че жена ти повече няма да готви, щом никой не зачита нейния труд. А ти чуваш за яслата и изведнъж те обзема радостно вълнение, защото откриваш (отново по асоциация) на какво всъщност приличаш с междинната си зодия. Ти, приятелю, си един вол (т.е. пораснал Телец) с много гърбове и много крака, но само с една глава. Натоварил си стоте си гърба и четиристотинте си копита със сто товара, ама за всичките тия товари Господ ти дал само една нещастна глава с две уши, две очи и една уста. И понеже товарите по гърбовете ти са толкова големи, че там не е останало никакво свободно местенце, когато трябва да те бият за нещо (а вола го бият и без нищо, ей така – с възпитателна цел), за сто товара те бият все по една и съща глава. И да си бил много талантлив (като типичните близнаци), неизбежно си позатъпял малко, а понеже ушите ти все пищят от възпитателни мерки, досега не си успял да чуеш добре какво ти говори жената вечер, когато с черни от глад очи отваряш белия хладилник или белия капак на тенджерата, които вероятно затова и са направени бели, за да може човек да ги види по-лесно, когато му е черно от глад. Предполагам, досещаш се, че до романа най-вероятно няма и да стигнеш, защото изведнъж си спомняш, че като редактор в едно издателство трябва да дочетеш поредния чужд ръкопис, че освен това те чакат няколко страшно спешни рецензии, плюс един доклад за научния симпозиум в Търново (където ще трябва да убедиш научния свят, че поддържаш научното си равнище, защото мнозина от неговите представители те гледат, меко казано, подозрително заради твоите разкази, романи и пиеси). За да не задълбочавам твоята депресия, няма да ти споменавам за катастрофалните срокове на серията литературни предавания по Националното радио, за разговора след три дни по телевизията за новата ти книга, за съвременната тема в младата литература или за македонския въпрос, за обещаното на разни редакции твое становище по проблемите на извънбрачната бременност, за, за... Знам, че за хиляден път ще се заречеш да не поемаш нови дребни ангажименти, защото освен тоя роман и тая монография те чакат още две запланувани книги в издателства, една договорирана пиеса, един сценарий, научно издание на съчиненията на един писател и защото на всички тия ангажименти сроковете са също така фатално просрочени... Няма да говоря и за това, че ако все пак случайно зарежеш всичко и седнеш да довършиш така ценния си роман, по някое време ще ти мине мисълта, че всъщност той не е толкова важен, защото и с него, и без него светът няма да стане нито по-добър, нито по-лош, а виж – монографията ще бъде един принос в науката, който няма да може да се прескочи по-нататък в изследването на въпросната проблематика.

Отказвам се да ти припомня как спиш...

... Ей такива неща му говоря на близнак ми, уважаеми читателю, когато за пореден път напразно се опитам да науча нещо за себе си. Както виждаш – човек с нестабилно отношение към живота, който сам не знае в кое е сигурен и в кое не... В едно обаче съм абсолютно сигурен за себе си и за моя телешки близнак – че при тая наша идиотска зодия, ако имахме повече време, щяхме да обичаме и повече жени.