Компанията

ПРОЛОГ

Лондон, Англия

Ноември

Ахмед вдигна яката си и изруга снега. Никога не беше обичал студа, макар родният му град Алепо да не бе с чак толкова умерен климат, отколкото си представяха повечето западняци. Намираше италианското средиземноморско крайбрежие за рай и щеше да е щастлив това да е домът му. Настоящите му началници обаче искаха да бъде в Лондон. Мразовитият унил сумрачен заснежен Лондон. Било временно – казаха му, – работа за половин година в спотайване със затворена уста и после можел да живее където пожелае. Планираше да се върне обратно на юг, да си намери почтена работа и да прибере семейството си.

Тази нощ работата му бе да кара вана. Дестинацията му бе някогашно средновековно село и пазарен център, сега Кингстън на Темза, в югозападната част на Лондон. Ахмед не знаеше какъв ще е товарът, но това изобщо не го вълнуваше, стига да го разтовареше бързо. Но каквото и да превозваше, то бе тежко. Усещаше спирачките да протестират при всяко спиране на многото пътни знаци по маршрута. Наду до максимум отоплението на белия „Форд Транзит“ и запали цигара. Трафикът беше ужасен дори и за петък вечер.

Извади мобилния си телефон – беше 19:46. Беше си оставил достатъчно време, за да стигне до пазара навреме, но го забавяше времето, в добавка към върволицата шофьори и пешеходци, отправили се към мястото, където се провеждаше някакъв фестивал. Навсякъде се виждаха опаковани в топли дрехи деца, хванали за ръка родители, братя и сестри. Гледката го накара да се замисли за своето семейство, натъпкано в някой бежански лагер някъде в Турция. Поне вече не бяха в Сирия.

Ванът пълзеше с пешеходна скорост и той не сваляше ръка от клаксона, за да си пробива път през тълпата. Натисна спирачките и рязко пое дъх, когато момиченце с пухкаво розово яке пресече пътя точно пред фаровете му. Зави наляво и навлезе в района на пазара, после спря пред гаража на дадения му адрес и включи аварийките. Напрегна поглед през заскрежените прозорци, понеже искаше да се увери, че е пристигнал на правилното място, тъй като началниците му изрично бяха подчертали, че разтоварването трябва да стане на точния адрес.

От птичи поглед пазарът имаше формата на голям триъгълник с дълга основа. Ванът на Ахмед беше спрял на празен ход в основата на триъгълника и никой в щастливата тълпа, придошла да посети германския коледен базар, не му обръщаше никакво внимание. Този район бе по правило оживен в нормални вечери, а в разгара на празничното събитие бе буквално претъпкан с хора. Неотдавна публикувана онлайн статия бе описала подробно старовремския фестивал и семейства от цял Лондон и околните предградия бяха дошли да се порадват на рекламираните чудеса. Купувачи се трупаха по входовете на магазини, хранеха се в различни заведения и се влачеха покрай сергии, предлагащи всичко от шапки и шалчета до автентични германски стоки. И без това очарователният градски базар сега приличаше на алпийско село със заснежени павилиони с триъгълни покриви, украсени с разноцветни светлини, а над всичко се извисяваше висока коледна елха.

Ахмед се огледа, но не видя да го чака някой, който да започне разтоварването.

„Тълпата сигурно ги е забавила“, помисли си той, започна да набира съгласно инструкциите дадения му телефонен номер и зачака нетърпеливо.

– Ало.

– Ана хунак.

– Аинтазар.

И гласът заглъхна. Ахмед погледна дисплея, за да види дали връзката е прекъснала, или другият просто му бе затворил. Сви рамене.

Експлозията бе оглушителна. По заснежените калдъръмени улици на пазара се разхождаха хиляди посетители и най-близките до вана бяха буквално изпарени от детонацията. Това обаче бяха късметлиите. Натъпканият в експлозива стоманен шрапнел се заби в тълпата подобно на стотици противопехотни мини – убиваше, осакатяваше, надробяваше и ампутираше всичко по пътя си, изличавайки от лицето на земята цели бъдещи поколения, преди да са се появили. Веселото коледно сборище се превърна в зловеща бойна зона. Десетки и стотици убити и умиращи бяха разпръснати сред развалините на овъглени дървени павилиони, натрошено стъкло, преплетени гирлянди с цветни лампички и разбити на парчета маси.

Онези, които можеха да се движат и които не бяха напълно зашеметени от ударната вълна, се втурнаха към върха на триъгълния пазар в панически опит да избягат от касапницата. В този край стесняването бе значително и всичко наоколо бе обсипано с останки от фестивала, запратени от силата на мощния експлозив. Към отломките се прибавяха и колите, паркирани в нарушение около тесния вход. Човешката вълнa се спря в задръстването, образувано от сгради, коли и отломки, и тълпата се заблъска подобно на обезумяло стадо добитък. Децата бяха прегазвани от възрастните, по-слабите – от по-силните. Настъпилият хаос бе такъв, че в началото малцина чуха стрелбата.

Двама мъже, въоръжени със съветски автомати PKM, не с пълнители, а с картечни ленти, откриха огън по тълпата от плоските покриви на две къщи от двете страни на задръстването. Куршумите калибър 7,62х54 мм се забиваха в човешките тела и буквално ги разкъсваха на парчета. Хората долу, някои вече ранени от опустошителната експлозия на вана, нямаха никакъв шанс да се измъкнат. Тълпата бе толкова гъста, че мъртвите не можеха да паднат на земята, а оставаха набодени като пръчки в безжалостната човешка вълна. Картечните ленти на стрелците бяха съединени една към друга, за да не им се налага да презареждат, и стоманеният дъжд спря едва когато изстреляха всичко, с което разполагаха. Стрелбата продължи над минута. Мъжете захвърлиха изпразнените оръжия с нажежени от стрелбата цеви и тръгнаха да слизат към хаоса в краката им. В канавките на пазара вече течаха реки от кръв. Нямаше и следа от празничното настроение по уличките наоколо.

По-късно прегледът на записите на камерите за наблюдение щеше да покаже, че двамата мъже се бяха отправили в противоположните краища на открития базар и се бяха разположили по най-вероятните места, през които щяха да минат първите отзовали се на призива да се помогне на пострадалите. Слели се с мъртви и умиращи, те бяха изчакали над час, преди да детонират жилетките, които бяха облек­ли, за да избият полицаи, пожарникари, медицински персонал и журналисти и да създадат ново ниво на терор за цяла Европа на 21-ви век.

На 710 километра в югоизточна посока Василий Андренов гледаше панела от четири гигантски плоски монитора пред себе си и се възхищаваше на настъпилия ужас. Вече бяха съобщили, че това е най-кръвопролитната терористична атака в Англия за цялата ѝ история. От блицкрига през 1940-а лондончани не бяха давали толкова жертви наведнъж. Броят надвишаваше 300 и продължаваше да расте, но това не го вълнуваше. А това, че половината от убитите бяха деца и че в цял Лондон нямаше достатъчно центрове за неотложна помощ, които да приемат ранените, го вълнуваше още по-малко.

В стаята цареше пълна тишина, но Андренов предпочиташе да е така. Продължаваше да чете течащите надписи в долния край на всеки екран, като отпиваше от водката си. Медиите бяха изпратили на местопроизшествието екипи още преди повечето ранени да бъдат евакуирани, а съоръжените им със сателитни антени бусове допринасяха към задръстването и забавяха придвижването на потока прииждащи линейки, изпратени от цял Лондон съгласно плана за реагиране при кризи.

Докато зрители по цял свят гледаха шокирани и ужасени онова, което медиите бързо бяха нарекли „Британски 11/9“, изражението на руснака оставаше непроменено и нито пулсът му, нито кръвното му налягане се покачиха. Погледът му се стрелкаше по екраните и обработваше информацията така, както го правеше мощният компютър на бюрото му. Това не би си заслужавало да се отбележи, ако не беше фактът, че именно Андренов бе отговорен за кръвопролитието в Лондон.

Андренов свали поглед от сцените на насилие върху стената към командния център, инсталиран на компютъра му, и провери дали зададеният за автоматично търгуване пакет акции е правилно конфигуриран за отварянето на световните борси в понеделник сутринта. Удовлетворен, че всичко е наред, хвърли продължителен последен поглед на новия Лондон, който бе създал, и реши, че може да си легне по-рано. Идния понеделник Василий Андренов щеше да стане изключително богат.

ПЪРВА ЧАСТ

БЯГСТВО

1.

На борда на „Битър Харвест“

Атлантическият океан

Ноември

Има причина, поради която увеселителните яхти не пресичат Атлантика с нахлуването на зимата от север – силното вълнение. Капитан-лейтенант Джеймс Рийс намираше за забавен факта, че макар да бе военноморски офицер, имаше нищожен опит с плаването в открито море. Лошата новина бе, че бурното море правеше подобен преход едновременно опасен и физически изтощителен. Добрата бе, че силният вятър съществено съкращаваше времето и намаляваше шанса да бъде открит. Само няколко дни след отплаване от Фишърс Айланд в крайбрежните води на Кънектикът Рийс постепенно бе започнал да овладява на 48-футовата яхта на „Бенето Океанис“, заета му от приятели, и текущите задачи по управлението ѝ започваха да се превръщат в рутина. Макар навигационното оборудване да бе демонтирано от собствениците, за да затруднят проследяването му, той все пак разполагаше с монтирания в приклада на неговата М4 джипиес „Garmin 401“. Използваше го икономично, за да пести батерията, и в комбинация с картите бе в състояние да следи развоя на нещата.

Не беше идеалният случай, но имаше добра представа къде се намира, а и беше по-добре, отколкото да се ориентира единствено по звездите, при тази честа облачност. На яхтата имаше малка навигационна библиотека със съвременен секстант и Рийс прекарваше свободното си време в овладяването на нови умения. Нямаше предварително набелязана дестинация и не мислеше, че му е нужна такава – нелечимият мозъчен тумор, с който бе диагностициран неотдавна, му гарантираше съвсем скорошно преселване в отвъдното.

Само допреди няколко месеца Рийс бе командир на отряд в състава на Отряд 7 на тюлените на мисия в Афганистан, завършила катастрофално. Подчинените му, а по-късно бременната му съпруга и дъщеря му бяха убити, за да се прикрият страничните ефекти на експериментален медикамент, финансовата прогноза от използването на който бе създала широко разпространена конспирация, водеща до висшите ешелони на Вашингтон, окръг Колумбия. Въпросните странични ефекти представляваха мозъчни тумори, като растящия в момента в черепа на Рийс. За отмъщение той бе предприел солова акция за възмездие, оставила след себе си маса трупове от едното крайбрежие на страната до другото. И сега Рийс се намираше в открития океан, на цял свят разстояние от смъртта и опустошението, които бе оставил след себе си на американска почва.

Интериорът на „Битър Харвест“ бе създаден за по-многоброен екипаж от самотното плаване на Рийс, което на свой ред бе оставило незаето много място под палубата. Яхтата бе заредена с много храна, запълваща голяма част от камбуза и почти цялата втора каюткомпания. Сцената му напомняше няколкото пъти, когато бе пребивавал на борда на щурмови подводници по време на тренировъчните мисии. Те бяха способни да произвеждат сами чист въздух и вода, така че единственото им ограничение бе храната. Моряците на борда им буквално стъпваха по продоволствието, докато си пробиваха път през припасите. Към 200-те литра гориво се добавяха пластмасови туби, закрепени с ремъци към релинга около палубата. Въпреки това Рийс изразходваше ресурсите си икономично.

Вятърът през палубата виеше и Рийс бе облякъл най-топлите си дрехи, докато стоеше над руля денем и нощем. Не беше сигурен колко още ще живее, но предпочиташе да не умира премръзнал, затова пое на юг към Бермуда. Главоболието идваше и си отиваше на пристъпи, но ако се изключеше хроничното недоспиване, той се чувстваше по-добре от доста време насам. Сам в морето нямаше как да не мисли за последните няколко месеца и за насилието, повлякло го към тази относително мирна дестинация в Атлантика. Звездното одеяло през нощта му напомняше за дъщеря му Люси, а безбрежното море – за Лорън. Люси винаги се бе запленявала от нощното небе, когато успяваха да се измъкнат от светлинното замърсяване на Южна Калифорния, а Лорън винаги бе обичала водата. Опита се да се фокусира върху хубавите моменти в компанията на двете същества, които бе обичал повече от всичко в живота си, но с радостта покрай тези моменти идеха и моментите на непоносима болка – кървавата картина на начина, по който бяха загубили преждевременно живота си пред дулото на автомата, предназначен за него, поръчан от финансово-политическата машина, разглобена парче по парче от Рийс.

С мъничко вина се сети за Кати. Съдбата или някаква висша сила бе въвела Кати в живота му в абсолютно точния момент, за да му помогне да разплете конспирацията, довела до смъртта на отряда му и близките му. Бяха изтърпели много неща през времето на краткото им приятелство, но сега го болеше заради начина, по който я бе оставил... последните му думи и действия. Чудеше се дали го бе разбрала или бе видяла в него устремено към възмездието чудовище, несъобразяващо се с кървавата следа, която оставя зад себе си.

Братство бе често използвана дума в Отрядите – концепция, тествана до границите на възможностите ѝ, докато животът на Рийс се бе разпадал – и се беше разпаднал само за месеци. Беше загубил събратя по оръжие, когато взводът му бе издебнат в засада в една тъмна афганска планина, и се бе оказал предаден на домашния фронт от един от най-близките си приятели. С ликвидирането на взвода и семейството му и след като смъртта бе започнала да шепне в ухото му, Рийс се бе превърнал в бунтовника, срещу когото се бе сражавал през последните шестнайсет години – беше станал враг на самия себе си. И като всеки бунтовник се нуждаеше от безопасно убежище, където да се прегрупира и преекипира и да планира следващите си ходове

Най-близкият му приятел се бе отзовал, когато Рийс най-много се нуждаеше от него, бе му помогнал да напусне Ню Йорк и му бе съдействал в дебаркирането му на Фишърс Айланд, за да избие последните конспиратори в списъка му. Рейф Хейстингс не се бе поколебал, когато Рийс го бе помолил за съдействие, и бе рискувал всичко за бившия си партньор в отряда, без да поиска нищо в замяна.

Бяха се запознали на ръгби стадиона на Университета на Монтана през есента на 1995-а. Рийс играе­ше изнесен център, а Рейф бе номер осем и определено най-добрият ръгбист в отбора. В началото на 1990-те ръгбито бе непопулярен спорт за повечето американци, така че общността и царящата в него култура бяха само за малцина. Тогава се шегуваха, че са пиячи с ръгби-проблем.

Макар да бе само в горния клас, Рейф имаше сериозното изражение на двойно по-възрастен. Лекият­ намек за акцент, който Рийс не можеше точно да идентифицира, подсказваше история извън границите на Северна Америка. Докато Рийс бързо губеше интерес към традиционната купонджийска атмосфера, свързана с колежанския живот, Рейф прекарваше свободното си време, изучавайки в библиотеката управление на ресурсите на дивата фауна или в самотни излети с джипа си, за да изследва природата на монтанската пустош.

Когато реши, че е стигнал нивото, позволяващо му да ангажира капитана на отбора, Рийс реши, че е време да прояви любопитство. И на един от знаменитите ръгбистки купони в къщата на Рейф извън кампуса събра смелост.

– Бира? – надвика Рийс музиката, подавайки червена чаша, напълнена до ръба oт кега отвън.

– Не, добре съм си така – отговори Рейф и вдигна чашата си, която според Рийс изглеждаше пълна с уиски.

– Добър трофей – коментира Рийс и кимна към закачената на стената препарирана глава на черно­опашат елен, който явно беше бил рядък екземпляр.

– А-а-а... беше голям лов. В Брейкс. Опитен стар самец.

– Оттам ли си?

– Да, най-близкият град е Уинифред.

– Природата там е сигурно е страхотна, но едва ли е най-доброто място за ръгби. А преди това?

Рейф се поколеба, отпи глътка и все пак отговори:

– Родезия.

– Родезия? Искаш да кажеш Зимбабве?

Рейф поклати глава.

– Не, не мога да се насиля да нарека страната си така.

– Защо?

– Марксисткото „правителство“ ограбваше семейните ферми поколения наред. Това ни докара в Щатите, но по онова време още бях дете.

– О, боже, тук просто не се говори за тези неща. Баща ми е прекарал известно време в Африка, преди да съм се родил. Не говореше за това, но имаше в кабинета си книга за Селуските скаути , прочетох я, когато бях в гимназията. Тези пичове са били наистина корави.

– Знаеш за Скаутите? – Рейф го погледна изненадано.

– Да, баща ми беше военен... боен леководолаз във Виетнам. Чел съм всяка книга за специалните операции, до която съм успявал да се добера.

– Моят баща беше скаут... искам да кажа, когато бях малък – сподели Рейф. – Почти не го виждахме, докато не приключи войната.

– Наистина? Еха...! И баща ми почти не се вясваше. След флота започна работа в Държавния департамент.

Рейф го изгледа подозрително, после попита:

– Ти ловец ли си?

– Да. Баща ми ме запали от малък.

– Е, тогава да го направим както се полага. Довърши си бирата – каза той, извади бутилка уиски с непознат на Рийс етикет и наля и на двамата по два пръста.

– За какво ще пием? – попита Рийс.

– Баща ми винаги казва „за момчетата“, останало му е от времето му в Скаутите.

– Е, на мен ми звучи добре. За момчетата тогава.

– За момчетата – кимна Рейф.

– Какво е това уиски? – попита Рийс, изненадан от това колко гладко се бе плъзнало уискито в гърлото му.

– Баща ми ми го даде, преди да отпътувам. Казва се „Three Ships“. От Южна Африка е. Не мисля, че може да се намери тук.

После Ралф му разказа накратко как расъл в Африка и как после дошли в Щатите. Завърши с въпрос.

– Утре рано сутринта тръгвам за Блок четири. Имам разрешително за елен уапити. Искаш ли да дойдеш?

– Естествено – отговори Рийс без замисляне.

На сутринта тръгнаха в 4:30. Рийс бързо усети, че капитанът на неговия ръгби отбор е сериозен ловец, който преследва дивеча със същата отдаденост, с която влизаше в класната стая и излизаше на терена. Рийс никога дотогава не бе срещал друг с инстинктите на Рейф към света на природата – той все едно беше част от нея.

Докато есента преминаваше в зима, започнаха да излизат след часовете в четвъртък следобед, носейки на гръб съставните си лъкове и минимално нужното оборудване за къмпингуване. Рейф винаги удължаваше навлизанията им от утъпканата пътека – все по-навътре в гората и все по-нависоко в планината. Говореха малко, за да не подплашат дивеча, и скоро се научиха да четат мислите си по езика на тялото, жестовете и леките промени в израженията си.

По време на един есенен лов Рийс повали грамаден уапити в дъното на един каньон малко преди смрачаване. Беше неделя вечер, а на следващата сутрин и двамата имаха лекции, които не можеха да пропуснат. Без забавяне се заловиха да транжират животното на светлината на челниците и понесоха месото на гръб в раници – по петдесет килограма на един преход. Отне им три часа да се изкатерят до пътеката, където окачиха парчетата на висок клон и се върнаха за още. Работиха цяла нощ, за да пренесат всичко използваемо, и не мигнаха и секунди, когато с преплитащи се крака влязоха в час с дрехи, вкоравени от изсъхнала пот и еленска кръв. Дори в Монтана това привлече смаяните погледи и на преподавателите, и на съучениците им. Появата им онази сутрин им лепна прякора Кръвните братя, който им остана до края на колежанските им години.

За да съхраняват големите количества месо, с които се връщаха от излизанията си на лов, Рейф добави в гаража си още един фризер. През по-студените зимни дни отработиха умението да приготвят дивечово месо. „Дивечовите пирове“ станаха толкова популярни сред съучениците им, че те започваха да идват, носейки допълнения към еленовото филе, сърнешките пържоли или патешките гърди, които Кървавите братя усърдно приготвяха. Тръгнаха слухове за домашно варено уиски, но така и нищо не се доказа.

На следващата пролет Рийс посети семейното ранчо на Рейф край Уинифред и бе поразен от размерите му. Определено нямаше никакъв лукс, но беше очевидно, че семейство Хейстингс се справят добре. Това обясняваше мощния джип на Рейф и къщата му извън кампуса. Г-н Хейстингс сподели с Рийс, че е донесъл в Монтана техниките, които овладял като ранчер в Родезия. В Африка не винаги било възможно да участват в търгове за продан на породисти крави, поради което често им се налагало да полагат огромни грижи, за да върнат към живот слаби или дори болни животни. Така че докато останалите ранчери в Монтана се скъсваха да наддават и плащат безумни цени за регистрирани крави и да се изненадват, когато пазарните тенденции се променят, Хейстингс продължаваха да изкупуват на безценица по-малко желаните глави добитък, да ги вдигат на крака и да ги продават с добра печалба. А когато другите ранчери трябваше да разпродават парцели от земите си, Хейстингс оставаха на солидна финансова почва и купуваха нови терени не толкова, за да отглеждат повече добитък, колкото за да диверсифицират капитала си. Новопридобитата земя им позволяваше да добавят ловни лицензи и операции към портфейла си, а междувременно цената на земите растеше. Семейството вече имаше солидна репутация на познавачи както на бизнеса, така и на земята.

През следващите три години Кръвните братя бяха неразделни, ловуваха през есента, караха ски през зимата, катереха се по скали и караха каяк през пролетта. По време на едно гостуване на семейство Рийс в Калифорния Рейф взе решение да постъпи във флота. Баща му му бе вдъхнал дълбоко уважение към приелата ги страна, а обвързаността на семейството с армията по време на родезийската гражданска война изискваше продължаване. Когато г-н Рийс му каза, че подготовката за „тюлен“ е едно от най-големите предизвикателства в армията, Рейф взе решение да се тества в изпитанието, известно като BUD/S .

Кръвните братя се разделяха само през лятото, когато Рейф по правило заминаваше да работи на семейната ферма в Зимбабве. Баща му държеше той да поддържа връзка с корените си, като работи в ловната хижа на чичо си. Рейф се трудеше наравно със следотърсачите, чиито умения и инстинкт в разчитане на следите на дивеча граничеха със свръхестественото. Покрай тях Рейф можеше да шлифова уменията си в африканската девствена природа и да подобрява владеенето си на местния език шона.

Рийс също отиде в Зимбабве през едно от летата и прекара месец в буша с приятеля си. Те бяха най-неопитните в лагера, така че работата им не беше особено престижна: смяна на гуми, поддръжка на джиповете за сафари, помощ в дрането на животни. Преди последната му седмица, след особено тежък ден, дойде чичото на Рейф. Подаде им един жълт лист, такива, каквито използваха адвокатите. На него бе изписана незавършената им квота – изплъзнали се на ловците през сезона животни, които трябваше да набавят за биолозите, поддържащи дивечовото равновесие в резервата. Беше дошло време момчетата от Монтана да ловуват и да доставят месо за грамадните хладилници, където се съхраняваше храната за стотиците работници на семейство Хейстингс, използвани за тютюнодобив, говедовъдство и сафарита.

– Вземете един „Крузър“ и следотърсач. Вече знае­те кое къде е. И гледайте да не се провалите, нали?

Кръвните братя бяха направо в небесата.

Студен повей го изтръгна от спомените. Вдигна глава към бързо приближаващия се фронт. Червено ли беше небето тази сутрин? Нещо в задаващата се буря го разтревожи. Можеше да се окаже по-силна от онази, която бе връхлетяла в началото на плаването му. Облече защитната си екипировка и провери дали всичко по палубата е надеждно закрепено. Беше си създал навика да е завързан, докато е на открито, но сега за всеки случай погледна дали го е направил. Когато вятърът удареше, щеше да свали ветрилата, но засега пое курс, възползващ се от попътния вятър, и слезе под палубата да си направи кафе – очертаваше се дълга нощ.

Фронтът удари с всички сили. Покривът на каютата не позволяваше на по-голямата част от дъжда да проникне в кокпита, но въпреки това бе невъзможно да остане сух. Рийс бе свалил и прибрал ветрилата, за да ги защити от безмилостния вятър, така че яхтата продължи на дизел. Опитен моряк сигурно би успял да впрегне мощта на бурята, но Рийс не смяташе, че възможното ускоряване си заслужава риска. В подобен момент навигацията не бе сред приоритетите му, единствената му цел сега бе да премине през щорма без съществени поражения. Ако оцелееше, щеше да разбере къде се намира. Небето бе притъмняло, а вълнението бе жестоко. Невъзможността да предугади следващата голяма вълна бе голямата му тревога.

Ситуацията му припомни последния път, когато бе попадал в опасно море – носеше се на скорост към танкер 3-ти клас в силно вълнение в северната част на Арабския залив. И тогава вече се бе стъмнило и вече минаваше полунощ, когато щурмовата моторница, управлявана от опитен водач към Отряд 12 на Дивизията катери със специално предназначение, преследваше мишената си, насочваща се по права линия към ирански води. Но това бе преди няколко години и тогава Рийс беше в отряд, съставен от най-опитните в занаята. А сега бе абсолютно сам.

Макар родословието му да имаше корени във викингите на древна Дания, Рийс реши, че ако изобщо има такова нещо като генна предразположеност към преследвания по море, тя се е поизпарила от девети век насам. Вълните с лекота прехвърляха щирборда, но трюмните помпи се справяха и „Битър Харвест“ оставаше суха под палубата. Яхтата подскачаше като играчка във водовъртежа от вятър и вода и животът на Рийс бе изцяло във властта на природната стихия и умението на корабостроителя. Макар яхтата да бе съвременно изпълнение, в момента условията бяха ужасяващи. За миг Рийс си представи как предците му правят подобни преходи в открити дъсчени кораби и реши, че те сигурно са били много по-опитни от него. С дългата си коса и мократа от дъжд и морска вода брада той може би щеше да се впише в някой от техните дракари. Питаше се какво ли жертвоприношение биха направили те сега, за да си заслужат благоразположението на Егир – скандинавския бог на морето, който обичал да завлича хора и кораби в дълбините.

И точно когато бе решил, че няма начин вълнението да се засили, щормът набра отнякъде още мощ. Яхтата вдигна нос в мига, в който блясъкът на светкавица озари океана, и за част от секундата Рийс си помисли, че не туморът ще донесе смъртта му... беше се устремил право към гребена на вълна, издигаща се чак над мачтата на яхтата.

Подобно на влакче на ужаса яхтата застина в най-високата точка, преди да се срине към черното море долу. Рийс усети безтегловността, докато се бе вкопчил в стоманения рул с две ръце, и се стегна за удара, като крещеше с всичкия въздух в дробовете си. Всичките тринайсет тона на яхтата се стовариха в основата на вълната с оглушителен трясък, тялото на Рийс се заби в обръча на руля със силата, с която се забива манекен на изпитания за челен сблъсък на кола, и той изгуби съзнание.

Поредната студена вълна, прехвърлила се през борда, го върна към живота. Осъзна, че лежи по гръб на палубата между двете рубки. Лицето го болеше от сблъсъка с руля. Той вдигна инстинктивно ръка към него и когато я отдръпна, тя беше покрита с кръв, която моментално избледня под поройния дъжд. Имаше порезна рана на челото, носът му беше разбит, но беше жив, а килът на яхтата явно бе издържал. Използва руля, за да се вдигне на крака, и отново застана пред него. В очите му се стичаше кръв, но не чак в степен да не може да вижда. Съсредоточи се върху това да поддържа курс право на юг, за да премине през щорма възможно най-бързо. Нямаше изгледи за подобряване на ситуацията, но не изглеждаше и да се влошава. Надяваше се гигантската вълна да е била кулминацията. Или започваше да се адаптира, или времето сякаш малко отпускаше. През следващите няколко часа Рийс бършеше кръвта от челото си, коригираше курса, грижеше се за такелажа и пак бършеше кръвта си. Болката в носа му пулсираше, а раната на челото му щипеше от солените пръски на безпощадните атлантически ветрове.