Дълго пазени тайни

1.

Джорджтаун

Първия път, когато Ейдриън Ризо видя баща си, той се опита да я убие.

На седем, светът ѝ се състоеше от непрекъснато движение. През повечето време живееше с майка си – и Мими, която се грижеше и за двете – в Ню Йорк. Понякога обаче оставаха за няколко седмици в Ел Ей или Чикаго, или в Маями.

През лятото посещаваше баба си и дядо си в Мериленд поне за две седмици. Това за нея бе най-забавното време, защото те имаха кучета и голям двор, в който да си играе, и автомобилна гума, вързана като люлка.

Когато живееха в Манхатън, ходеше на училище и ѝ харесваше. Взимаше уроци по танци, тренираше гимнастика, а това бе дори по-хубаво от училището.

Когато пътуваха заради работата на майка ѝ, Мими ѝ преподаваше у дома, защото трябваше да има образование. Тъй като бяха в окръг Колумбия за цял месец, част от учебния процес означаваше, че ще посещават исторически паметници, ще се запишат за обиколка на Белия дом и ще разгледат Смитсониън.

Понякога ходеше на работа с майка си и това ѝ доставяше удоволствие. Когато ѝ намираха участие в някое от фитнес видеата на майка ѝ, тя трябваше да научи серия от стъпки за кардио танц или за йога.

Обичаше да учи; обичаше и да танцува.

Едва на пет години, Ейдриън направи с майка си цяло видео с упражнения специално за деца и семейства. Имаше и едно с йога, защото тя беше бебето в „Йога Бейби“, фирмата на майка ѝ.

Гордееше се много и се развълнува, когато майка ѝ каза, че предстои да направят още едно видео. Може би когато станеше на десет, за да е за тази възраст.

Майка ѝ знаеше всичко за възрастовите групи, демографията и разни подобни неща. Ейдриън я чуваше да ги обсъжда с мениджъра и с продуцентите си.

Тя знаеше много и за фитнеса, и за връзката между ума и тялото, и за правилното хранене.

Но не умееше да готви – не и като дядо ѝ и баба ѝ, които държаха ресторант. Не обичаше да играе на игри като Мими, защото бе заета с кариерата си.

Ходеше на много срещи, на репетиции, записи, организираше представяния пред публика, също и интервюта.

Дори на седем, Ейдриън разбираше, че Лина Ризо не знае много за това как да бъде майка.

Тя обаче нямаше нищо против, когато Ейдриън си играеше с грима ѝ – стига да връщаше всичко на място. И никога не се ядосваше, когато изпълняваха серия от упражнения, в които Ейдриън допускаше грешки.

Най-хубавото в това пътуване, вместо да летят на връщане до Ню Йорк, когато майка ѝ завърши видеото и приключи с интервютата и срещите, бе, че ще пътуват с автомобил, за да посетят баба ѝ и дядо ѝ за един дълъг уикенд.

Ейдриън смяташе да я убеди да останат цяла седмица, но засега си мълчеше, седеше на пода и наблюдаваше как майка ѝ разработва нова серия упражнения.

Лина бе избрала тази къща за времето на престоя им, защото имаше домашен фитнес с огледални стени, нещо не по-малко важно за нея от броя на стаите.

Тя изпълняваше клекове, подскоци, вдигане на коленете, бърпи, но и говореше на огледалото – нейните зрители – като даваше инструкции и ги окуражаваше.

От време на време изпускаше по някоя неприлична дума и започваше упражнението отново.

За Ейдриън тя беше красива като принцеса, макар и без грим, защото нямаше нито хора, нито камери. Имаше зелени очи като баба ѝ и сияеща кожа. Косата ѝ – сега вързана с ластик – бе като кестените, които можеш да си купиш, топли и ароматни, в пликче около Коледа.

Беше висока – е, не колкото дядо ѝ – но Ейдриън се надяваше и тя да порасне като нея след години.

Беше в тесни, много къси панталонки и спортен сутиен – за видеото никога не би облякла нещо твърде разголено, защото Лина все повтаряше, че трябва да има класа.

Лина си мърмореше сама, когато се приближи да нахвърли бележки за видеото. Предвиждаше да се състои от три части – кардио, силови упражнения и йога – всяка от по трийсет минути, с петнайсет минути бонус програма за цялото тяло.

Лина дръпна хавлиена кърпа, за да попие потта от лицето си, и забеляза дъщеря си.

– По дяволите, Ейдриън! Стресна ме. Не знаех, че си тук. Къде е Мими?

– В кухнята. За вечеря ще ядем пиле с ориз и аспержи.

– Супер. Я иди да ѝ помогнеш. Трябва да взема душ.

– Ти защо си ядосана?

– Не съм.

– Чух те, докато говореше по телефона с Хари. Разкрещя се, че не си казала на никого, най-малкото на някакъв репортер от таблоид, когото нарече с лоша дума.

Лина дръпна ластика от косата си, както правеше винаги, когато я болеше глава.

– Не трябва да подслушваш лични разговори.

– Не съм подслушвала, просто чух. На Хари ли си бясна?

Ейдриън много харесваше Хари. Той ѝ носеше тайно пакетчета M&M или „Скитълс“ и ѝ разказваше смешни вицове.

– Не съм бясна на Хари. Върви да помогнеш на Мими. Кажи ѝ, че слизам след половин час.

Бясна беше и още как, помисли си Ейдриън, когато майка ѝ тръгна към банята. Може и да не беше заради Хари, но определено беше ядосана на някого, защото допусна твърде много грешки, докато се упражняваше, и каза лоши думи.

Майка ѝ почти никога не допускаше грешки.

Може пък просто да имаше главоболие. Мими казваше, че понякога хората ги заболява главата, ако се тревожат твърде много.

Ейдриън стана от пода. Струваше ѝ се тъпо да помага с вечерята, затова влезе в стаята за фитнес. Застана пред огледалата – бе висока за възрастта си, с къдрава коса – черна като на дядо ѝ навремето – която се измъкваше от зеления ластик. В очите ѝ имаше твърде много златно, за да изглеждат зелени като на майка ѝ, но се надяваше да се променят.

В късите розови панталонки и тениска на цветя, тя зае поза, представи си музиката и затанцува.

Обичаше часовете по танци и гимнастика, докато бяха в Ню Йорк, но този път не си представи, че участва в часа, а че го води.

Завъртя се, ритна, направи кълбо напред, шпагат. Последва кръстосана стъпка, салса, отскок! Измисляше си непрекъснато.

Забавлява се така цели двайсет минути. Последните невинни двайсет минути от живота ѝ.

След това някой натисна звънеца на входната врата. Не спираше.

Ейдриън никога нямаше да забрави звука.

Не ѝ позволяваха да отваря сама вратата, но това не означаваше, че не може да отиде да погледне. Затова излезе от хола, след това мина през антрето, тъкмо когато Мими се показа от кухнята и забързана, избърса ръце в червената кърпа.

– За бога! Пожар ли има?

Тя изви тъмнокафявите си очи към Ейдриън и пъхна кърпата на колана на дънките, после извика:

– Чакайте малко!

Мими бе на възрастта на майка ѝ, двете бяха учили заедно в колежа.

– Какъв ви е проблемът? – сопна се тя, след това завъртя ключалката и отвори вратата.

Ейдриън видя как изражението на жената се промени от раздразнено – както когато тя не си подреждаше и почистваше стаята – в уплашено.

След това всичко се случи много бързо.

Мими се опита да затвори вратата отново, но мъжът я блъсна, изтласка я назад. Беше едър, много по-едър от Мими. Имаше малка, прошарена брада, и почти сива коса, но лицето му беше червено, сякаш бе тичал. След първоначалния шок, когато видя как мъжът изблъска Мими, Ейдриън застина на мястото си.

– Къде е тя, мама ти стара?

– Не е тук. Не можеш да нахлуваш по този начин. Вън! Напусни незабавно, Джон, в противен случай ще повикам полиция.

– Лъжлива мръсница. – Той сграбчи ръката на Мими и я разтърси. – Къде е тя? Въобразява си, че може да си отваря устата и да ми съсипва живота ли?

– Пусни ме. Пиян си.

Когато тя се опита да се дръпне, той я зашлеви. Звукът отекна като изстрел в главата на Ейдриън и тя скочи напред.

– Да не си посмял да я удряш! Остави я на мира! – извика момичето.

– Ейдриън, върви горе. Върви горе веднага.

Ейдриън сви юмруци.

– Той трябва да се махне!

– Заради това ли? – изръмжа мъжът към Ейдриън. – Заради това ли ми съсипва скапания живот? Изобщо не прилича на мен. Сигурно е обикаляла от легло на легло и се опитва да ми натресе малкото копеленце. Майната му. Майната ѝ и на нея.

– Ейдриън, горе. – Мими се обърна към нея и Ейдриън не видя гняв – като този, който самата тя изпитваше. Видя страх. – Веднага.

– Мръсницата е горе, нали? Лъжкиня. Ето какво правя с лъжците. – Стовари юмрука си веднъж, втори път върху лицето на Мими.

Когато тя се свлече, страхът притисна Ейдриън. Помощ. Трябваше да намери помощ. Хукна по стълбите.

Той обаче я настигна, хвана я за косата и я дръпна така силно, че я събори.

Тя изпищя, изкрещя за майка си.

– Да, викай мамето. – Удари я толкова силно, че шамарът прогори лицето ѝ. – Всички искаме да говорим с мамето.

Докато я влачеше нагоре по стълбите, Лина изскочи от спалнята по халат, косата ѝ все още бе мокра.

– Ейдриън Ризо, какво по...

Тя спря, замълча, когато срещна погледа на мъжа.

– Пусни я, Джон. Пусни я и ще поговорим.

– Ти говори предостатъчно. И ми съсипа живота, скапана селянко.

– Не съм говорила с онзи репортер – или с когото и да било, за теб. Тази история не идва от мен.

– Лъжкиня! – Той дръпна отново косата на Ейдриън, толкова силно, че ѝ се стори, че главата ѝ е погълната от пламъци.

Лина направи две предпазливи крачки напред.

– Пусни я и ще се разберем. Мога да оправя това.

– Твърде късно, мамицата ти. Тази сутрин ме освободиха от университета. Съпругата ми е унизена. Децата ми – а аз не вярвам нито за миг, че този дребен боклук е мой – плачат. Ти се върна, върна се в моя град, за да ме съсипеш.

– Не, Джон. Дойдох по работа. Не съм говорила с репортера. Всичко приключи преди седем години, Джон, защо да го правя сега? Защо изобщо да го правя? Пусни детето ми, не я наранявай.

– Той удари Мими. – Ейдриън усещаше аромата на шампоана на майка си – сладкия аромат на портокалов цвят. А мъжът вонеше ужасно на нещо, което тя все още не знаеше, че е пот и бърбън. – Удари я в лицето и тя падна.

– Какво си... – Лина откъсна поглед от него и се надвеси над перилата на втория етаж. Видя окървавеното лице на Мими, която се опитваше да се скрие зад канапето.

Отново вдигна очи към Джон.

– Престани, Джон, преди някой да бъде наранен. Остави ме да...

– Аз съм наранен, мизерна курво!

Гласът му сякаш гореше, също като лицето, също като огъня, който пареше скалпа на Ейдриън.

– Съжалявам, че е станало така, но...

– Семейството ми е ранено! Искаш ли да видиш какво е нараняване. Да започнем с копелето ти.

На Ейдриън ѝ се стори, че лети, за кратко, но беше ужасяващо преди да се удари в ръба на най-горното стъпало. Огънят от главата ѝ сега лумна в китката, нагоре към лакътя и рамото. След това главата ѝ се удари в нещо твърдо и тя видя как майка ѝ и мъжът се спуснаха към нея.

Той я удари, удари я, но майка ѝ отвърна на удара и продължи с ритник. Носеха се кошмарни звуци, толкова ужасни, че ѝ се искаше да запуши уши, но не можеше да стане, остана просната на стълбите и разтреперана.

Дори когато майка ѝ изкрещя да бяга, тя не можа да се помръдне.

Мъжът беше стиснал с ръце майка ѝ за гърлото, разтърсваше я, а тя успя да го удари в лицето, също както той беше ударил Мими.

Имаше кръв, имаше много кръв – и по майка ѝ, и по мъжа.

Всеки от тях стискаше другия, силно, ожесточено. След това майка ѝ стовари крак върху неговия и вдигна коляно. Тогава мъжът се дръпна назад и тя го блъсна.

Той се удари в парапета. След това полетя надолу.

Ейдриън го видя как пада, как размахва ръце. Видя го как се удари в масата, на която майка ѝ слагаше цветя и свещи. Чу ужасните звуци. Видя как от главата му потече кръв, от ушите, от носа.

Видя...

След това майка ѝ я вдигна и притисна лицето ѝ към гърдите си.

– Не гледай, Ейдриън. Всичко вече е наред.

– Боли...

– Знам. – Лина погледна ръката на детето. – Ще се оправи. Мими... О, Мими.

– От полицията идват. – Окото ѝ беше наполовина затворено, лицето ѝ – зачервено и подуто. Мими се олюля по стълбите, но успя да прегърне и двете. – Идва помощ.

Над главата на Ейдриън Мими изрече без глас две думи: „Мъртъв е“.

Ейдриън винаги щеше да помни болката и спокойните сини очи на парамедика, който обездвижи счупената ѝ ръка. Гласът му беше тих, когато насочи малко фенерче към очите ѝ и я попита колко пръста е вдигнал.

Щеше да помни и полицаите, първите, които влязоха, след като сирените спряха на пищят. Бяха в тъмносини униформи.

Само че по-голямата част от случката ѝ се струваше като в мъгла, далечна.

Двете с майка ѝ се сгушиха в хола на втория етаж, който гледаше към задния двор и малкото езерце със златни рибки. Полицаите в синьо разговаряха дълго с майка ѝ. Веднага бяха откарали Мими в болница.

Майка ѝ им каза името на мъжа, Джонатан Бенет, бил преподавател по английска литература в университета в Джорджтаун, поне когато тя го познавала.

После разказа какво точно беше се случило.

След това влязоха мъж и жена. Мъжът беше много висок, с кафява вратовръзка. Кожата му беше тъмнокафява, зъбите много бели. Жената беше с къса червена коса, лицето ѝ обсипано с лунички.

Имаха значки като в телевизионен сериал.

– Госпожице Ризо, аз съм детектив Райли, а това е партньорът ми, детектив Канън. – Жената свали значката от колана си. – Знаем, че ви е трудно, но трябва да зададем и на вас, и на дъщеря ви някои въпроси.

След това тя се усмихна на Ейдриън.

– Ти си Ейдриън, нали?

Когато момиченцето кимна, Райли погледна към Лина.

– Може ли Ейдриън да ми покаже стаята си и двете да поговорим, докато вие разговаряте с детектив Канън?

– Така по-бързо ли ще стане? Отведоха приятелката ми, която се грижи за дъщеря ми, в болница. Счупен нос, мозъчно сътресение. А Ейдриън има фрактура на лявата китка и си удари лошо главата.

– И вие не сте много добре – отбеляза Канън, но Лина сви рамене. След това се намръщи от болка.

– Натъртените ребра ще спрат да болят, също и лицето ми.

– Можем да ви откараме в болница и да говорим след като ви прегледа лекар.

– Предпочитам да отида когато... след като приключите долу.

– Разбрах. – Райли погледна отново към Ейдриън. – Може ли да поговорим в стаята ти, Ейдриън?

– Ами, да. – Тя стана и притисна превързаната си ръка към гърдите. – Няма да ви позволя да откарате мама в затвора.

– Стига глупости, Ейдриън.

Без да обръща внимание на майка си, момиченцето се вгледа в очите на детектива. Бяха зелени, но по-светли, отколкото на майка ѝ.

– Няма да ви позволя...

– Разбрах. Просто ще поговорим, това е. Стаята ти горе ли е?

– Втората врата от дясно – посочи Лина. – Хайде, Ейдриън, върви с детектив Райли. След това ще отидем да видим как е Мими. Всичко ще бъде наред.

Влязоха в стая с нежно розово и пролетно зелено. Огромно плюшено куче лежеше на леглото.

– Много красива стая. И много подредена.

– Днес сутринта трябваше да почистя, в противен случай нямаше да видя черешовите цветове и да ми купят мелба. – Тя се намръщи също като Лина. – Хич не ми говорете за мелбата. Щяха да ми купят замразен йогурт.

– Това ще си остане нашата тайна. Майка ти много ли държи на онова, което ядеш?

– Понякога... Почти непрекъснато. – В очите ѝ заблестяха сълзи. – И Мими ли ще умре като онзи човек?

– Тя е ранена, но състоянието ѝ не е тежко. Знам, че ще се погрижат добре за нея. Какво ще кажеш да поседнем тук при това приятелче?

Райли седна отстрани и погали кучето.

– Как се казва?

– Джавчо. Хари ми го подари за Коледа. Не можем да си вземем истинско куче, защото живеем в Ню Йорк и пътуваме много.

– Той ми се струва страхотен. Ще ни разкажеш ли на двамата с Джавчо какво се случи?

Думите ѝ се изляха, като през скъсана язовирна стена.

– Мъжът беше пред вратата. Натискаше звънеца и не го пускаше, затова отидох да видя какво става. Не ми позволяват сама да отварям вратата, затова изчаках Мими. Тя дойде от кухнята и отвори. След това се опита да затвори отново, много бързо, но той първо блъсна вратата, а след това и нея. За малко да я събори.

– Ти познаваш ли го?

– Не, но Мими го познаваше, защото го нарече Джон и му каза да си върви. Той беше побеснял, крещеше, казваше лоши думи.

– Добре. – Райли не спираше да гали Джавчо, все едно е истинско куче. – Става ми ясно.

– Той искаше да види мама, но Мими каза, че не е тук, въпреки че беше на горния етаж, за да вземе душ. Той не спираше да крещи, после я удари. Човек не трябва да удря другите. Не е редно.

– Наистина не е редно.

– Аз му се разкрещях да я остави на мира, защото стискаше ръцете ѝ и я нараняваше. Той ме погледна – не беше ме забелязал дотогава, и аз се уплаших от погледа му. Само че той нараняваше Мими и аз побеснях. Мими каза да отида горе. След това няколко пъти я удари.

Ейдриън сви в юмрук здравата си ръка и сълзите започнаха да се стичат по бузите ѝ.

– Рукна кръв, тя падна и аз избягах. Опитах се да стигна при мама, но той ме хвана. Стисна ме за косата и я дръпна толкова силно, а след това ме помъкна нагоре по стълбите и аз се развиках за мама.

– Искаш ли да спреш, миличка? Можем да почакаме за останалото.

– Не. Не. Мама излезе от стаята и го видя. Не спираше да му казва да ме пусне, но той не го направи. Само повтаряше, че тя му била съсипала живота, и непрекъснато казваше лоши думи, ама много лоши. Тя пък повтаряше, че не била казала нищо и ще оправи нещата, само да ме пусне. Той ме нараняваше. Наричаше ме с лоши имена и той... той ме хвърли.

– Хвърли ли те?

– Към стълбите. Хвърли ме и аз паднах, китката ми пламна, ударих си главата, но не паднах много далече надолу по стълбите. Търкулнах се през две стъпала. Мама изкрещя, затича се към него и се сбиха. Той я удари по лицето и я стискаше като...

Тя показа с ръце.

– Не можех да помръдна. Той я удари в лицето, но тя отвърна, удари го силно и го ритна, продължиха да се бият, а след това... след това той се преобърна през парапета. Тя го блъсна, за да се отдръпне и да дойде при мен. По лицето ѝ имаше кръв, а когато го блъсна, той падна през парапета. Вината беше негова.

– Добре.

– Мими пропълзя нагоре по стълбите, а мама ме прегърна и ме притисна до себе си, като каза, че идва помощ. По всички имаше кръв. Никой досега не беше ме удрял. Никак не ми е приятно, че ми е баща.

– Ти как разбра?

– От крясъците му и от начина, по който ме наричаше. Не съм глупава. Той преподава в колежа, където е учила мама, а тя ми каза, че се е запознала с татко в колежа. Това е. – Ейдриън сви рамене. – Това е всичко. Той удряше всички ни и миришеше лошо, опита се да ме хвърли надолу по стълбите. Падна, защото беше гадняр.

Райли прегърна Ейдриън през раменете и си помисли: „Точно казано“.

Задържаха Мими в болницата за една нощ. Лина купи за нея цветя от магазинчето за подаръци на първия етаж – най-доброто, което можеше да направи. На Ейдриън ѝ направиха първата рентгенова снимка в живота и щяха да ѝ сложат гипс, щом подутината спаднеше.

Лина нямаше сили да довърши започнатата от Мими вечеря, затова поръча пица.

Детето я заслужаваше. А пък тя заслужаваше една голяма чаша вино.

Докато Ейдриън похапваше, наруши строгото си правило и си наля втора.

Трябваше да се обади на поне сто човека, но те щяха да почакат. Всяко проклето нещо щеше да чака, докато не се успокои напълно.

Вечеряха в задния двор със сенчестите дървета. По-точно, Ейдриън похапна, докато Лина изяде едно парче между глътките вино.

Вече беше доста хладно и късно за вечеря на открито, но денят бе от ужасен по-ужасен.

Тя се надяваше дъщеря ѝ веднага да заспи, но трябваше да признае, че не е наясно с вечерния ритуал. Мими се занимаваше с това.

Може би вана с много пяна – стига да успееше да запази временния гипс сух. При мисълта за гипса и колко по-зле можеше да бъде, ѝ се прииска отново да долее чашата.

Не го направи. Лина имаше невероятна самодисциплина.

– Как така той ми е баща?

Лина вдигна поглед и видя златистозелените очи да я наблюдават.

– Защото навремето бях млада и глупава. Извинявай. Бих казала, че ми се ще да не съм била такава, но тогава нямаше да имам теб, нали? Не мога да променя миналото, а единствено настоящия момент и онова, което предстои.

– Той по-мил ли беше, когато си била млада и глупава?

Лина се разсмя и ребрата ѝ изплакаха жално. Запита се колко ли може да каже на едно седемгодишно дете.

– Поне така си мислех.

– Преди удрял ли те е?

– Веднъж. Само веднъж, а след това не го видях никога повече. Ако един мъж те удари веднъж, най-вероятно ще те удари отново.

– Преди си ми казвала, че си обичала баща ми, но между вас не се е получило, а и той не ни е искал.

– Мислех си, че го обичам. Трябваше да го кажа. Бях едва на двайсет, Ейдриън. Той беше по-възрастен, красив, очарователен, умен. Млад преподавател. Влюбих се в представата си за него.

– Той защо беше толкова ядосан днес?

– Защото един човек, репортер, е разбрал и е написал историята. Нямам представа кой му е казал. Не съм аз.

– Не си, защото за теб няма значение.

Точно така.

Колко можеше да ѝ каже, помисли си отново Лина. При създалите се обстоятелства, може би всичко.

– Той беше женен, Ейдриън. Имаше съпруга и две деца. Аз не знаех. Това е истината. Той ме излъга и ми каза, че се развежда. Аз му повярвах.

Така ли беше наистина, запита се Лина. Вече ѝ беше трудно да си спомни.

– Може би просто исках да е така, но истината е, че му повярвах. Той си имаше малък апартамент близо до колежа, затова повярвах, че живее сам. По-късно разбрах, че не съм единствената, която е лъгал. Когато открих истината, прекратих връзката. На него му беше все едно.

Това не беше самата истина, помисли си тя. Имаше крясъци, заплахи и блъскане.

– След това разбрах, че съм бременна. По-късно, доста по-късно, отколкото трябваше, прецених, че е редно да му кажа. Тогава ме удари. Не беше пиян като днес. Беше пил, но не беше пиян. Не и като днес. Казах му, че не искам нищо от него, че няма да се унижавам като разказвам на хората, че той е бащата. И си тръгнах.

Лина пропусна да каже за заплахите, как той настояваше тя да се отърве от детето и всичко останало. Просто нямаше смисъл.

– Изкарах семестъра, завърших, след това се прибрах у дома. Дядо ти и баба ти ми помогнаха. Останалото го знаеш. Започнах да правя видеа, докато бях бременна с теб – за бременни жени, а след това за майки и бебета.

– Бебешка йога.

– Именно.

– Но той винаги е бил гадняр. Това означава ли, че и аз ще бъда?

Господи, хич я нямаше като майка. Помисли си как ли би отговорила майка ѝ.

– Ти чувстваш ли се като гаднярка?

– Понякога се вбесявам.

– Я ми разкажи. – Лина се усмихна. – Да си гадняр е въпрос на избор, поне така мисля, а ти не избираш да си такава. Той беше прав в едно. Ти не приличаш на него. У теб има твърде много от семейство Ризо.

Лина се приведе над масата и пое здравата ръка на Ейдриън. Може и да говореше като на възрастен човек, но това бе най-доброто, на което бе способна.

– Той е без значение, Ейдриън, освен ако ние не му позволим да е важен за нас. А ние няма да допуснем подобно нещо.

– Ще те изпратят ли в затвора?

Лина вдигна чашата.

– Няма да го допуснем, нали? – След това забеляза проблесналия страх в очите на момиченцето си и стисна ръката ѝ. – Не се безпокой, Ейдриън. Полицаите разбраха какво се е случило. Ти нали каза истината на детектива?

– Да, честна дума.

– И аз. Също и Мими. Не мисли повече по този въпрос. Първо е излязла онази история, после се случи това и ще има още истории. Ще поговоря с Хари и той ще ми помогне да се справя.

– Ще можем ли пак да ходим при баба и дядо?

– Да. Щом Мими се почувства по-добре, след като ти гипсират ръката и аз се справя с някои неща, ще заминем при тях.

– Може ли да стане по-бързо? Почти веднага?

– Най-вероятно след няколко дни.

– Това означава скоро. Там всичко ще бъде по-добре.

Щеше да мине дълго време, помисли си Лина, преди нещата да се оправят. Тя отпи от виното.

– Точно така.