Последен шанс

ПРОЛОГ

30 мили североизточно от нос Хатерас,

Северна Каролина,

30 януари 1921 г.

През перископа капитан Ханс Шулц наблюдаваше хаоса на борда на шхуната „Карол А. Диринг“ и се усмихваше. Белият корпус на петмачтовия платноход лесно се различаваше на фона на сивите буреносни облаци, които се събираха в далечината. Екипажът на товарния кораб се мяташе напред-назад по палубата в безпомощна паника.

Шулц разказа какво вижда на моряците в бойната рубка на неговата подводница „Бремен“.

– Там стои човек, който методично си скубе косата. Друг сякаш не спира да крещи, докато тича в кръг. Двама души произволно хвърлят документи и предмети във водата.

– Какви предмети? – попита ученият Ищван Хорват с лек акцент. Макар да беше роден в Унгария, сво-бодно говореше немски. Винаги се интересуваше от резултатите на измисления от него уред, който беше кръстил Irre Waffe.

Умопомрачаващо оръжие.

– Сандъци. Дрехи. Книги. Навигационни уреди.

– Интересно.

Погледът на Шулц беше привлечен от двама мъже при спасителните лодки. Двамата режеха въжетата, на които те висяха под лодбалките, с големи ножове.

– Режат въжетата на спасителна лодка – каза Шулц.

– Не се ли качват в нея? – попита Ищван.

– Не. Сякаш... Да, падна във водата с кърмата нагоре. Сега се готвят да изстрелят и втората. – Шулц от-късна очи от перископа и погледна Хорват. Унгарецът беше дребен човек с оредяваща коса, носеше очила с рогови рамки и си водеше бележки в тефтер с кожена подвързия.

– Въпреки че този път ефектът настъпи след повече време – каза Хорват с любопитство и гордост, – ре-зултатът изглежда същият. Подозирам, че тъй като корабът има дървен корпус, това може да е причината за разликата.

– Тогава от сега нататък ще се придържаме към кораби със стоманен корпус – обяви Шулц. – Не искам да стоя толкова дълго на перископна дълбочина в район, патрулиран от бреговата охрана.

Бяха си избирали цели по протежение на Източното крайбрежие на Съединените щати – едно от най-оживените места в световното корабоплаване, така че можеха да си позволят да бъдат придирчиви. През последните три седмици „Диринг“ беше четвъртият нападнат от тях кораб. Конструирана като товарна подводница, която да прекарва тайно стоки през английската блокада през Първата световна война, при първото си плаване „Бремен“ беше отклонена от първоначалното си предназначение. Беше обявена за из-чезнала, така че да може да бъде използвана като таен опитен център за една нова технология, която мо-жеше да осигури победата на Германия, ако беше усъвършенствана навреме.

Но Умопомрачаващото оръжие не беше готово преди капитулацията на Централните сили. Затова Шулц и Хорват сключиха съюз да откраднат „Бремен“. Изчезнаха с нейния екипаж и с екстремното оръжие, за да направят нов опит да забогатеят. В продължение на три години планът им се осъществяваше гладко, над-минавайки и най-необузданите им мечти. А тази експедиция беше най-доходоносната досега. „Бремен“ мо-жеше да превозва няколко тона товар, но сега се бяха справили толкова успешно, че скоро трюмовете ѝ щяха да се запълнят. Щеше да се наложи да се върнат в базата, за да разтоварят плячката.

Шулц се обърна отново към перископа. Втората спасителна лодка на „Деринг“ падна празна във водата. След това един от членовете на екипажа скочи след нея. Тъй като корабът беше вдигнал всички платна, сега издути от вятъра, бързо го остави зад кърмата си.

– Ето го първия – обяви Шулц.

– Спасителна жилетка?

– Не.

Членовете на екипажа един по един, сякаш командвани от невидим глас, се хвърляха в мразовитата зим-на вода. Шулц ги броеше, докато скачаха. Последният, който го направи, беше мъж на шейсетина години с бяла коса и брада. Не се поколеба, когато се хвърли през борда.

– Това трябва да е капитанът. Уилис Уормъл според нашата връзка в Барбадос.

– Това значи общо дванайсет души екипаж във водата – отбеляза Хорват. – Ако се вярва на манифеста, корабът сега е празен.

– Отлично – каза Шулц. Завъртя за последно перископа на триста и шейсет градуса. Няколко акулски перки обикаляха около мъжете, пляскащи из водата. Издирващите ги едва ли щяха да намерят останки от труповете им. На хоризонта не се виждаха кораби. Може би защото се държаха настрана от надигащата се буря.

Доволен, че са сами, Шулц прибра перископа.

– Изплаваме – нареди той на помощник-капитана. – Господин Хорват, може да изключите Умопомрача-ващото оръжие.

Хорват кимна и започна да щрака ключовете, докато индикаторите на таблото му не угаснаха.

Щом подводницата изплува, Шулц се изкатери до горния край на кулата и отвори люка. Вдиша чистия морски въздух – желано облекчение след вонята на дизел и човешки тела, която винаги се трупаше по вре-ме на дълго плаване.

Вдигна бинокъла и огледа отново палубата на „Диринг“. След като се увери, че няма изостанали, нареди „Бремен“ да застане до борда на товарния кораб. Въпреки бурята на хоризонта водата беше сравнително спокойна. Подухваше само лек бриз, който тласкаше шхуната напред.

Когато застана до „Диринг“, „Бремен“ пое със същата скорост. Екипажът сръчно прехвърли въжета между бордовете с развито от практиката умение и се качи на кораба с помощта на въжени стълби.

За да спести времето, което щеше да отнеме свалянето на платната, Шулц нареди на хората си да спус-нат и двете котви. Когато го направиха, величественият ход на „Диринг“ изведнъж беше прекъснат и еки-пажът прехвърли мостче между двата спрели съда.

Придружаван от Хорват, Шулц се прехвърли на изоставения кораб. Първата му спирка беше мостикът. Намери корабния дневник и го пъхна в джоба на куртката си. Това беше неговият сувенир, както дневници-те на всички останали кораби, които бе присвоил.

Спуснаха се вътре покрай столовата, където видяха на масите чинии с недоядената вечеря.

– Изглежда критичният момент е настъпил по време на храненето – отбеляза Хорват.

– Ще накарам някои от хората да преровят хранителните им складове за провизии – каза Шулц. „Бре-мен“ беше в морето вече повече от месец и консервираният боб и маринованото цвекло им бяха писнали. При мисълта за зрял портокал устата му се напълни със слюнка.

Когато стигнаха до трюма, Шулц се усмихна, докато оглеждаше плячката.

„Диринг“ превозваше контрабанда петстотин бурета ром от Барбадос за Норфолк, Вирджиния. По време на Сухия режим цената на алкохола беше скочила до небесата, което означаваше, че товарът на шхуната струва един милион долара.

По целия път до мостчето бяха разположени дъски, по които екипажът започна да търкаля бъчвите в „Бремен“. Работата по придвижване на големите бурета беше досадна и тежка, но пред очите на екипажа подскачаха доларови знаци и хората работеха, без да се оплакват. Тъкмо бяха заети да търкалят последни-те бурета, когато помощник-капитанът, който стоеше на мостика на „Диринг“, се провикна към Шулц:

– Господин капитан! Кораб на хоризонта, който се приближава към нашето местоположение.

Шулц спринтира, за да се присъедини към него. Помощникът му подаде бинокъла.

Приличаше на катер на бреговата охрана. Идваше откъм противоположната страна на „Диринг“, който скриваше „Бремен“, и ниският профил на подводницата нямаше как да се види.

– Подгответе се да напуснете „Диринг“ – нареди Шулц. – Преди да се върнете на „Бремен“, вдигнете котвите на шхуната.

– Слушам.

С все още вдигнатите си платна „Диринг“ щеше да продължи нататък, така че катерът нямаше да има причина да разследва необичайната гледка на спрял в открито море кораб.

Хората му си вършеха добре работата и Шулц беше последният, който напусна шхуната, когато тя за-почна да се движи. На кулата на „Бремен“ го посрещна Хорват.

– Това може да е интересна възможност да изпробваме Умопомрачаващото оръжие на военен кораб – каза унгарецът с надежда.

– Господин докторе, да не си ритаме късмета – отговори Шулц. – Хайде да се връщаме вкъщи и да се насладим на нашите награди.

Хорват изглеждаше разочарован, но кимна.

Когато люкът на „Бремен“ бе застопорен и Шулц беше отново в бойната рубка, той нареди подводница-та да се потопи. Вдигна перископа и започна да наблюдава приближаването на катера, докато той не зави рязко на север.

Шулц се завъртя, за да види как шхуната се отдалечава в далечината с изписаното в бяло върху черната кърма наименование „Карол А. Диринг“, Бат. Вероятно щеше да бъде разкъсана от бурята, но дори и да не беше, нямаше доказателства, че някога до нея беше спирала подводница. Изчезването на екипажа на „Ди-ринг“ щеше да остане завинаги загадка.

Шулц свали перископа и нареди:

– Курс право на юг. Връщаме се в базата.

Това предизвика шумни одобрителни викове сред членовете на екипажа. Шулц вече обмисляше накъде да се насочат, след като продадат сегашния товар. При обхват на действие двайсет хиляди мили това мо-жеше да бъде навсякъде. Цялата земя беше тяхно ловно поле.

1.

Атлантическият океан

В наши дни

Джак Пери се беше вторачил с изненада в товарния кораб. Чудеше се как е успял да пропътува хилядите мили от Южна Африка и най-важното: без да потъне?

Тъй като следобедното слънце беше зад него, той имаше отличен изглед към разнебитения кораб. Лю-щещият се корпус беше боядисван с толкова различни отвратителни отсенки на зеленото, че приличаше на колаж от гниещи плодове авокадо. Празните места в релинга на палубата бяха закърпени с ръждясали вери-ги, а петте крана бяха толкова потрошени, че сякаш щяха да рухнат всеки момент. Прозорците на мръсната бяла надстройка на плавателния съд бяха толкова прашни, че Пери не можеше да види екипажа вътре.

Той поклати отвратено глава заради древния параход на име „Портланд“. Защо работодателят му у дома във Вирджиния беше възложил толкова важна операция на разхлопания кораб, можеше да отговори само някой на много по-висока длъжност от него.

„Мантикора“ в никакъв случай не беше модерен кораб, но в сравнение с „Портланд“ сигурно беше пет-десет години по-нов. Мостикът, на който Пери стоеше, се издигаше близо до носа, а корабът беше по-малък. Проектиран като контейнеровоз за по-малки пристанища, „Мантикора“ разполагаше с два наскоро обновени крана.

Пери се обърна към капитана и каза на испански:

– Погрижи се да вдигнем контейнерите на борда с нашите кранове, а не с техните.

– Да, сеньор – отговори капитанът и огледа „Портланд“ с презрение. – Не бих доверил на тези кранове да вдигнат и пухена възглавница.

– Колко време ще отнеме прехвърлянето?

Капитанът погледна към часовника в мостика, който показваше 14:17.

– Щом оправите формалностите с капитана на „Портланд“, прехвърлянето и обезопасяването на четири контейнера не би трябвало да отнеме повече от час.

– А кога ще пристигнем в Никарагуа?

– По маршрута не се очаква особено лошо време, което може да ни забави, така че по-малко от седмица.

– Чудесно. Тогава да свършваме с това.

Пери излезе от мостика и слезе по въжената стълба в спасителната лодка, която беше спусната във вода-та. Сега „Портланд“ беше неподвижен на около сто и осемдесет метра от десния борд на „Мантикора“. Пери не можеше да бъде сигурен, но му се стори, че скърцащият кораб има лек крен . Не изпитваше жела-ние да се качи на него, но трябваше да провери товара, за да се увери, че получават онова, което са поръ-чали.

Когато спасителната лодка стигна до „Портланд“, той се качи на борда и беше поздравен от мъж на око-ло петдесетина години с оредяваща посивяла коса, вързана на конска опашка. Шкембето му заплашваше да скъса копчетата на хавайската му риза. Камуфлажните му панталони бяха мазни от мръсотия, а ботушите покапани с масло. Не се беше бръснал от няколко дена.

Мъжът протегна ръка и се усмихна.

– Казвам се Честър Найт. Аз съм капитанът на този чудесен кораб. – С акцента си от Нова Англия зву-чеше точно като ловците на риби меч от Глостър.

Пери едва не отскочи назад, защото не искаше да се доближава да този човек със своите чисти дрехи, но се налагаше да се здрависа. Захватът на мъжа беше изненадващо силен.

– Джак Пери. Мога ли да видя товара?

– Не си губите времето с празни приказки, а? – попита Найт със смях. – Хайде тогава.

Той поведе Пери към четири корабни контейнера, подредени върху палубата на „Портланд“. Кимна на един моряк, който отвори първия контейнер. Той беше пълен със сандъци, на които пишеше „Прецизни фланци „Стеленбош“.

– Всичко е тук точно според вашата поръчка – каза Найт и подаде на Пери един кози крак. – Може лично да се убедите.

– Ще го направя – отговори Пери. Той се изкатери по сандъците и повдигна капака на най-горния.

Вътре, грижливо опаковани в стиропор, лежаха дузина произведени в Южна Африка автомати „Вектор R5“. Провери друг сандък и се убеди, че и в него имаше оръжия.

Спусна се обратно и ги накара да отворят следващия контейнер. В него имаше „Денел Y3“ – автоматич-ни гранатомети.

В другите два контейнера бяха натоварени останалите обещани оръжия.

– Имате достатъчно, за да започнете малка война – отбеляза Найт.

Всъщност бяха предназначени за бунтовниците в Никарагуа, които щяха да ги използват в борбата си срещу корумпираното социалистическо правителство, което позволяваше на наркокартелите да си разигра-ват коня.

– Не ви засяга за какво ще бъдат използвани – отговори Пери.

– Точно така. Стига да ни бъде платено дължимото.

– Имате ли място, където можем да довършим сделката?

– Моят кабинет ще свърши работа – отговори Найт и махна на Пери да го последва в надстройката.

Вътрешността беше дори по-ужасна от външния вид. Подът беше застлан с напукан балатум, стените бяха покрити с мръсотия и трепкащата светлина на флуоресцентните тръби оцветяваше коридора в болез-нено сивкаво.

Когато вървеше, Найт накуцваше едва забележимо и се закашля от усилието, докато се качваха по стъл-бището. Пери се запита кой ли щеше да потъне първи: Найт или „Портланд“?

Влязоха в капитанския кабинет и Пери беше ударен от толкова отвратителна миризма, че едва не повър-на.

Найт забеляза изражението му и затвори вратата към тоалетната.

– Трябва да оправя тази тоалетна. – След това посочи клатещия се метален стол пред бюрото. – Моля, седнете.

Пери кацна на ръба на стола. След като се върне на „Мантикора“, ще трябва да изхвърли дрехите си в океана.

Найт се тръшна на своя стол и вдигна десния си крак на бюрото. Дръпна нагоре крачола си, за да покаже издраскана протеза, обхващаща крака му точно под коляното. Той почеса края на крака си и каза с усмивка:

– Скоро ще намеря този бял кит.

– Капитан Найт, може ли да завършим сделката? – попита Пери. – Имаме разписание, което трябва да спазваме.

– Разбира се. Много ще се радвам да ми бъде платено.

Пери извади телефона си.

– Моля, кажете ми номера на банковата си сметка и аз ще преведа парите.

– На „Портланд“ нямаме безжична връзка.

– Свързан съм с рутера на „Мантикора“.

– Някой ден трябва да инсталираме и ние един от тези. – Найт взе парче хартия и прочете поредица от цифри.

За миг Пери се запита дали не може да се измъкне, преструвайки се, че превежда десет милиона долара, но реши, че не трябва да го прави, затова набра командите. Каза на Найт, когато преводът беше завършен. Сивокосият капитан вдигна слушалката на телефона, който стоеше на бюрото, и се обади в корабната ра-диостанция, за да потвърдят.

След известно забавяне той се усмихна и кимна, преди да затвори.

– Изглежда сме продали стоката – каза Найт. Пери изпита облекчение, че не понечи отново да си стис-нат ръцете.

– Тогава ще съобщя на капитана на „Мантикора“, че може да започне с прехвърлянето.

– Чудесно. Защо не дойдете на мостика, за да гледаме заедно?

– Добре.

Те се качиха на мостика, където ги посрещнаха трима членове на екипажа. Мостикът беше не по-малко отвратителен от останалата част на кораба. По пода се търкаляха кенчета и фасове. Стъклата на няколко от инструментите бяха напукани. Един от прозорците липсваше и беше заменен с шперплат и широко тиксо.

Един от моряците каза:

– Капитанът на „Мантикора“ поиска разрешение да застане до нас, за да започнат да прехвърлят контей-нерите.

– Не се дава – каза Найт, чийто акцент изведнъж беше изчезнал.

Пери се обърна рязко.

– Какви ги говорите?

– Получихме това, за което дойдохме.

– Отказвате ли се от сделката? – попита шокиран Пери.

– Защо не? Парите сега са на сигурно място в сметката ни. Имаме по-добро предназначение за тези оръ-жия, отколкото да бъдат използвани във вашата частна война в Никарагуа.

Устата на Пери зейна.

– Откъде...

– Имаме хора навсякъде.

– Правите голяма грешка. На борда на нашия кораб има взвод командоси, готови да превземат „Пор-тланд“, ако ни измамите. Не си мислете, че може да ни избягате с тази развалина.

Найт кимна към „Мантикора“.

– Смятате, че можете да ни хванете с това корито?

– С лекота – присмя се Пери.

– В такъв случай – Найт повиши глас, сякаш говореше в микрофон, – оръжейник, разрушете техния мос-тик!

За огромна изненада на Пери капаци в палубата и корпуса се плъзнаха настрани и се показа шестцевна картечница „Гатлинг“ като онези, които на военните кораби се използват за сваляне на ракети. Тя се издиг-на и завъртя, после изля порой от куршуми по беззащитния „Мантикора“. Пери запуши ушите си с ръце, които заглъхнаха от оглушителния трясък на изстрелите.

Взривните куршуми разкъсваха надстройката на товарния кораб, преминавайки през стъкла, метал и плът. На мига мостикът беше превърнат в касапница. Никой от хората вътре нямаше как да е оцелял.

„Мантикора“ застана на дрейф, а моряците в спасителната лодка се понесоха към безопасната противо-положна страна на пострадалия товарен кораб.

Командосите изскочиха на палубата на „Манкитора“, заеха позиция за стрелба и приготвиха своите ав-томати. Единият носеше гранатомет.

– Не можем да си позволим това – каза Найт. – Погрижи се за тях.

Картечницата „Гатлинг“ се завъртя и обстреля палубата. Командосите нямаха никакъв шанс. Патроните бяха толкова мощни, че от телата им не остана много, като се изключат петната кръв.

Пери почувства, че ще повърне. Вторачи се шокиран в Найт.

– Имахме споразумение. Осъзнавате ли с кого си имате работа?

Найт сви рамене безгрижно, все едно беше убил муха.

– Кажете на вашите началници, че повече нямаме нужда от тях. Сега имаме по-доходоносни клиенти.

С невероятна сила за човек без един крак, Найт хвана Пери за раменете и го избута върху едно от крила-та на мостика. Когато стигнаха до релинга, го хвърли през него, все едно е парцалена кукла. Пери падна от височина пет етажа във водата.

Когато изплува, зяпайки за въздух, видя как гатлингът на „Портланд“ изчезва зад плочите на корпуса. Двигателите му заработиха и корабът се завъртя чисто, докато носът му не се насочи към „Мантикора“. Друга плоча на носа се плъзна настрани и се показа оръдие с размерите на главното оръжие на някой раз-рушител. Оръдието взе на прицел товарния кораб и даде пет бързи последователни изстрела. Бронебойните снаряди разкъсаха огромни дупки в корпуса му близо до водната линия.

„Мантикора“ започна да се накренява, когато в трюмовете нахлу вода. Останалите от екипажа изскочиха на палубата със спасителни жилетки и започнаха да се хвърлят във водата.

Найт стоеше на крилото на мостика на „Портланд“ и се наслаждаваше на представлението. Погледна надолу към Пери и му махна весело, преди да се прибере вътре.

Плочата, покриваща оръдието, се плъзна и закри отвора. „Портланд“ се завъртя и се понесе напред, все едно го бяха изстреляли с катапулт. Скоростта му беше също толкова невъзможна като скритите му оръ-жия, но Пери не можеше да не вярва на очите си.

Секунди по-късно „Мантикора“ се преобърна, а водата се заизлива от кила. Беше само въпрос на време да се понесе към дъното. Спасителната лодка беше заета да вади от водата оцелелите.

Докато риташе във водата, чакайки да бъде прибран, Пери се чудеше как ще представи това нещастие на своя началник в ЦРУ.