Пролог

Манъс

Марвин Манъс изкачи стръмните стъпала в сиатълския Фрийуей Парк. Дъхът му образуваше пара във влажния утринен въздух. Нямаше представа защо го наричаха „парк“. Да, имаше дървета и трева, но всъщност представляваше набор от обикновени бетонни блокове, подредени като макет на сгради без прозорци и врати – скучни и сиви като есенното небе. Напомняше му за изправителния дом, в който го бяха тикнали след онова, което бе сторил на баща си. Сякаш някой бе взел затворническите стени и се бе опитал да ги префасонира в изкуство.

Беше чел, че тук имало проблеми с уличната престъпност и можеше да разбере защо. От една страна, знаеше, че на подобни места има ехо, така че можеш да чуеш отдалече идването на потенциалната жертва. Освен това имаше много точки за наблюдение, откъдето да прецениш доколко жертвата е подходяща. А и в този лабиринт от бетонни стени жертвите нямаше къде другаде да вървят освен напред или назад.

Спря и се огледа. Виждаше голяма част от лабиринта, но въпреки това имаше доста завои в улици без изход. Беше добре проектиран за престъпниците, затова се изненада, че жената го бе избрала за бягане, макар и сутрин. Може би ѝ харесваха стъпалата.

Не искаше да мисли за това и отново пое нагоре. Освен как изглежда, не знаеше нищо за нея.

В целия си досегашен живот не се бе интересувал от подробностите около дадена задача. Вярваше на директор Андърс. Правеше на когото е нужно каквото директорът поиска от него. Но един ден директорът му нареди да проследи специалист на АНС на име Ивлин Галахър. Която имаше глух син, Даш. Манъс се запозна с тях, както се очакваше да направи. После директорът му каза да направи нещо повече. И Манъс... не можа.

В горния край на стълбите имаше стена, където стълбите завиваха наляво. В миризмата на влажен бетон, мухъл и мъх Манъс долови човешка миризма. Автоматично сложи ръка върху сгъваемия „Колд Стийл Еспада“, защипан на предния му джоб, и се изнесе вдясно, за да отвори повече пространство между себе си и онова, което бе възможно да се намира извън полезрението му.

Стигна до площадката и погледна наляво. Стар бездомник в разнищен елек седеше на сгънато одеяло, облегнат на бетонната стена. Ако Манъс не беше в далечния десен край на стълбите, можеше да се натъкне на него. Мястото беше зле избрано за сядане, защото можеше да стресне изкачващите се по стълбите. А на този свят има хора, които реагират лошо, когато ги стреснат.

Щом Манъс мина покрай него, мъжът каза нещо, но имаше рунтава брада, покриваща голяма част от устата му, и Манъс не можеше да види какво му казва. Сигурно просеше. Манъс беше склонен да му даде някоя и друга монета, но повечето хора не обръщаха внимание на подобни молби, а той не искаше да прави нищо, което е по-вероятно да бъде запомнено, отколкото забравено или пропуснато.

Продължи да върви. Небето се беше смрачило и той подушваше наближаващ дъжд.

На следващата стълбищна площадка имаше друг бездомник – по-млад, който стоеше прав, подпрял рамо на стената. Позата можеше да бъде тактически избрана, затова Манъс му обърна повече внимание, отколкото на предишния. Прочете по устните му: Моля ви, дайте ми някой долар и отказа с отрицателно поклащане на глава. Мъжът се смръщи и произнесе достатъчно разбираемо: Да ти го начукам. Манъс го погледна в очите. Мъжът се извърна и не каза нищо повече.

Манъс бе свикнал с подобни реакции. Не беше свързано само с габаритите му. Когато погледнеше някого, който можеше да му донесе неприятности, той не чувстваше нищо. Ако човекът не желаеше да бъде проблем, Манъс продължаваше по пътя си. Ако човекът искаше да бъде проблем, тогава Манъс приемаше предизвикателството. Повечето хора разбираха това, когато ги погледнеше. И обикновено избираха първата възможност.

Не беше чувствал това от дълго време. Не бе поглеждал хора по този начин отдавна. Не му харесваше. Още по-малко му харесваше лекотата, с която бе превключил на този режим. Но какъв избор имаше? Бяха му казали, че ако не направи каквото искат от него, ще кажат на Даш за всичко. Какъв е Манъс в действителност. Какви неща е извършил. И макар да беше загърбил всичко това, щеше ли да има някакво значение за 14-годишно момче?

Иви, разбира се, знаеше. Беше научила много неща още преди да ѝ бе разказал всичко онази нощ, когато се бе размекнал от доверието на Даш и нейната нежност. Той каза с жест Лека нощ на Даш, отвърна на прегръдката на момчето – нещо, което бе станало нормално за Манъс след месеци на едностранна привързаност – и изчака то да се качи в подтаванската ниша, която двамата бяха построили. Иви ги наблюдаваше усмихнато, отиде до нишата, изправи се на пръсти и целуна сина си за лека нощ. После изпрати Манъс навън, изгаси външната лампа и затвори вратата зад двама им.

В малката ѝ спалня имаше стол и Манъс се отпусна на него, загледан в пода и обхванат от необяснима тъга, сякаш скърбеше за нещо, което дори не се бе случило.

Иви коленичи пред него и докосна коляното му. Той вдигна поглед.

Харесва ми как се държиш с него, жестикулира тя. И как той се държи с теб.

Думите ѝ го накараха да се разплаче. Опита да се спре, но ефектът беше обратен. С обезпокоено изражение Иви му жестикулира: Какво има?

Не знаеш какви неща съм вършил.

Напротив, знам.

Не, не знаеш.

И тогава ѝ разказа. Разказа ѝ всичко. Сякаш нещо в него искаше да я предупреди, да я спаси, да я отблъсне.

А тя го изслуша. Когато свърши, когато изля всичко от себе си, тя каза: Ти вече не си онзи човек.

Кой съм тогава?

Ти си онзи, когото Даш и аз обичаме.

Което го накара пак да се разхълца.

Иви не каза нищо повече. Стана, изгаси светлината и дръпна Манъс към леглото. Манъс не разбра защо – никога преди не бяха гасили всички лампи. Харесваше им да се гледат, а освен това без светлина не можеха да жестикулират, а и той не можеше да чете по устните ѝ. Но тогава разбра – думите са излишни. Думите нямат значение.

Правиха любов в тъмнината. Иви по гръб под него, а когато той свърши, раменете му пак се разтресоха и тя го прегърна силно. След това заспаха притиснати един до друг и повече не коментираха онова, което ѝ бе казал.

След този случай за Манъс нямаше нищо по-важно от това да бъде достоен за доверието на Иви. За страстта ѝ.

За любовта ѝ.

А Даш дори повече. И двамата бяха глухи от детство – Даш вследствие на менингит, Манъс след бой от ръцете на баща си. Но чувството между тях беше повече от това. Бащата на момчето така и не бе научил жестомимичния език. Иви бе споделила с Манъс, че отношенията им били обтегнати още преди развода. Даш се нуждаеше от баща. А Манъс...

Той не знаеше от какво се нуждае. Не точно от син. Но от някого... някого, когото би могъл да научи на добрите неща, които знаеше. Тримата живееха заедно в къща със скосен покрив, построена от Манъс на парцела, който бяха купили край Емитсбърг в Мериленд, южно от границата с Пенсилвания. Иви беше напуснала АНС. Новият директор ѝ беше предложил ранна пенсия с подразбиращото се условие тя да забрави каквото знае за самоволното шпиониране на предшественика му и за програмите за убийства, първото от които включваше видеопроследяването и лицевото разпознаване, извършвано от Иви, а второто – участието на Манъс. И Иви бе приела предложението, от една страна, за да изрази съгласието си с техните условия, а от друга, за да ги обезкуражи да търсят други начини да си гарантират мълчанието ѝ.

Даш му беше помагал да постои къщата – през уикендите, по празници и по време на лятната ваканция преди осми клас. Манъс се гордееше колко схватливо се бе оказало момчето и как двамата бяха работили в пълно разбирателство. И беше благодарен на Иви, че му се бе доверила да научи Даш да използва безопасно инструментите му. Веднъж, когато Даш избутваше дълга дъска през банцига, Манъс улови Иви да наблюдава загрижено, скръстила ръце на гърдите си. Той ѝ показа с жест: Ще се оправи. А тя кимна и показа: Зная.

В крайна сметка може би нямаше значение каква точно връзка се бе създала между тях. Имаше значение, че Даш му вярваше и вярваше в онова, което той самият искаше да вярва за себе си. Интересуваше го само как Даш го гледа. Искаше да бъде онова, което Даш вижда.

Така че нямаше избор. Щеше да прави каквото те искат. Проблемът бе, че когато разберат, че могат да го накарат да направи това, ще го карат да прави и други неща.

Което означаваше, че грижите за тази жена можеха само да му купят малко време. Време за какво...? Не знаеше. За възможност. За нещо.

Стигна до върха на постройката и погледна надолу към бетонния лабиринт. Бяха му казали, че трябва да изглежда естествено или поне доколкото е възможно. Е, нямаше да бъде трудно за някой тичащ тук да падне. Паважът бе мокър, стъпалата – хлъзгави на места. Самото падане можеше да се окаже достатъчно. Ако беше нужно още нещо, той щеше да се погрижи.

Но се надяваше да не се стига дотам.

Една седмица

по-рано

Хобс

– Добре – каза президентът и стана на крака, – ще се видим всички пак следващата седмица.

Сякаш по сигнал присъстващите станаха и притихналата зала се изпълни с едновременното поскърцване на десетки кожени столове и колективното прошепване на „Благодарим, господин президент“. На Хобс, който имаше зад гърба си безброй тайни срещи още от времето, когато бе обмислял да се кандидатира за конгресмен в първи избирателен окръг на Южна Каролина, този рефрен винаги звучеше като автоматично произнасяна реплика. От друга страна, имаше някакво достолепие в Заседателната зала на Белия дом, което караше човек да се чувства като в църква.

Настъпи миг тишина – друго подсъзнателно ехо на религиозна отдаденост – докато президентът делово се насочи към южния изход от залата с безшумни крачки по дебелия мокет. В редките случаи, когато той се задържаше, останалите също замираха, надявайки се на късче от вниманието му. Но в мига, в който изчезнеше, всички августейши личности, негови избраници, се превръщаха в клюкарстващи, язвителни придворни и след като махагоновата врата се затвореше зад гърба му и здравата месингова ключалка щракнеше, в залата избухваха десетки конспиративни разговори. Властта беше като магнит и държеше всички нащрек, в готовност и благопристойност. Изчезнеше ли магнитът обаче, всичко се сриваше в безпорядък.

Министърът на вътрешните работи видя открилата се възможност и се насочи към вицепрезидента, чието традиционно място беше точно срещу президента, а столът вляво от него се полагаше на Хобс, като главен прокурор. Хобс улови мимолетната мъченическа гримаса на вицепрезидента, когато министърът се насочи към него, вероятно се подготвяше да откаже да се срещнат на голф или на някаква друга покана от подобен вид. Вицепрезидентът имаше навика да се задържа след заседание в отсъствието на президента, за да се наслади на прехвърлянето на всеобщото внимание върху него, но ако си тръгнеше сега, щеше да се получи лошо. Това щеше да издигне главния прокурор като маяк за по-дребните фигури в администрацията и макар Хобс обикновено да оставаше индиферентен към тяхното внимание, днес това щеше да бъде неуместно.

Но опасността вицепрезидентът да напусне по-рано се оказа несъществена, защото тук беше довереникът на президента – Деверо, директорът на Националното разузнаване, който в този момент завиваше покрай далечния северен край на масата, с половин глава по-висок от онези, покрай които минаваше. Хобс се промуши покрай опашката, образувала се зад министъра на вътрешните работи, и се изравни с Деверо точно когато той излизаше през един от изходите. Деверо не бързаше особено. Но имаше широка крачка и Хобс трябваше да положи усилие, за да остане редом с него.

– Пиърс – тихо каза той, – разполагаш ли с няколко минути? Има нещо, което мисля, че ще те заинтересува.

Хобс не се безпокоеше, че някой може да ги подслуша, повече държеше да предаде деликатността на темата, която бе нужно да сподели. Освен това конспиративният тон имаше своята притегателна сила – притегателна за всекиго, особено за главния шпионин на Америка.

Деверо спря и погледна часовника си. Хобс знаеше, че това е само рефлекс с театрална показност. Информацията винаги имаше цена и опитните играчи внимаваха да не издадат желанието си да я платят.

Деверо наклони глава и го погледна през очилата си с широка телена рамка.

– Какво те вълнува, Юрая?

Хобс, най-ниският член на кабинета, беше свикнал хората да се извисяват над него. Мразеше този факт, откакто бе млад. Но сега беше адвокат номер едно на страната и това бе единственото, което имаше значение.

Той поспря, за да ги подмине началникът на кабинета – друга любима мишена на подлизурките, понеже офисът му беше в Белия дом и той бе пазителят на входа за президента – следван от залепените за него министри на търговията и на труда. Паузата беше още един малък сигнал, че информацията на Хобс е ценна. Освен това погледът на Деверо към часовника му трябваше да бъде контриран с равностоен жест на безгрижие.

– Не тук – каза Хобс веднага щом началникът на кабинета и полипите към него се отдалечиха достатъчно. – Струва ми се, че ще искаш да го чуеш седнал.

Ливия

– Сега долна кука на глезена – каза Ливия, заобиколи ги и се наклони напред. – Не, не с длан, захвани го в сгъвката на лакътя си. Здраво...! Това вече не е неговият глезен – твоят е!

Хорхе, някогашен уличен бандит и един от кафявите колани на Ливия, беше с над двайсет килограма по-тежък от Диас, но куката през глезена не му позволи да я повдигне с повече от няколко сантиметра от татамито. Той се напрегна за момент, хванат с крака през кръста откъм гърба и кука през глезена, после се отпусна обратно върху нея.

– Пак! – нареди Ливия. Хорхе се натисна в нея, разтвори крака, хвана Диас през якбта ги и се изви в дъга към тавана. Но преди да постигне някаква промяна, Диас отново стегна куката и спря намерението му в зародиш.

– Стига – потупа Ливия Хорхе по рамото.

Хорхе се отдели и се отдръпна.

– Разбра ли? – попита Ливия.

Диас кимна, но изглеждаше повече обезпокоена, отколкото доволна. Ливия, която, като детектив в отдела за сексуални престъпления в полицията на Сан Франциско, беше работила с десетки жертви и бе живяла със собствените си рани от детството, разбираше какво се опитва да преодолее Диас. Особено за жертвите на травми бяха необходими години да свикнат, докато мозъкът започне да приема, че е възможно да има оръжие, което работи. Дори Ливия, която бе започнала да тренира джиу-джицу като тийнейджърка и в колежа бе резерва в американския олимпийски отбор по джудо, понякога имаше сънища, в които нападателят с презрителен смях отблъсква различните ѝ блокове и ключове или дулото на служебния ѝ пистолет безсилно изплюва куршумите, или пък ножът ѝ се оказва гумен. И когато сънуваше такива кошмари, на другия ден отиваше на татамито с удвоена енергия или прекарваше часове на стрелковия полигон, а понякога окачваше парче месо на някой клон и започваше да го промушва и сече на парчета.

– И помни – каза Ливия, – че можеш също така да отвориш защитата си. Защото какво е нужно на Хорхе, за да те тръшне?

– Трябва да ме повдигне.

– Точно така. И какво му трябва, за да те повдигне?

– Затворената ми защита.

– Да. Само че ти решаваш дали да оставиш някой да те тръшне.

Диас изгледа Хорхе, сякаш не беше съвсем убедена.

– Ти наистина ли се опитваше?

– Уrale jefita – засмя се Хорхе, – та аз едва не си докарах херния. – Той стана и се отправи към вратата, сваляйки по пътя горнището си ги. – Добре, дами, трябва да бягам. Обещах на малката приказка за лека нощ.

– Благодаря ти, че беше добър нападател – извика Ливия след него. – Както и че остана след тренировката.

Хорхе натъпка ги-то в сака си и се усмихна:

– За теб, Ливия, всичко! – Облече си тениската, обу чифт джапанки и се измъкна през вратата, като я остави да се захлопне шумно.

Стаята внезапно утихна. Само преди час в малкото пространство бяха отеквали виковете на двайсетина трениращи жени и тримата мъже, които бяха останали след тренировката си по ММА, за да играят ролята на нападатели. Но сега тук бяха само Ливия и Диас.

Ливия седна.

– Започваш да усещаш нещата. Но ако искаш резултати, трябва да тренираш с мъже.

– Току-що тренирах с Хорхе.

– През цялата тренировка го избягваше. Трябваше да го насъскам срещу теб, когато се готвеше да си тръгне.

Диас се засмя:

– Някой трябва да напише роман за силата на джиу-джицуто в сближаването на хората. Погледнете се двамата с Хорхе... жена и мъж. Тайландка и мексиканец. Детектив Ливия и бивш уличен главорез.

Преди да бъде прехвърлена в Щатите на 13-годишна възраст заедно с по-малката си сестра Насон и да бъде серийно изнасилвана от Фред Лоун, богат американски баща от град Луелин, който я беше „спасил“, Ливия бе израснала в горите на тайландската провинция Чиян Рай. Беше етническа лаху, не тай, но разликата беше несъществена за смисъла на забележката на Диас. А освен това Ливия не говореше за детството си.

– Не сменяй темата.

– Не... наистина. А и щяхте да бъде добра двойка, ако той не беше женен. Дребна и красива... чувала съм, че Хорхе харесва точно такива.

– Говоря сериозно.

Диас сведе глава.

– Работя по въпроса.

Ливия я изгледа. На пръв поглед Диас лесно можеше да бъде подценена. Беше по-скоро ниска, с гарвановочерна коса и красиво лице, и макар да беше на трийсет и две, в ежедневно облекло или с ги като нищо можеше да я вземат за колежанка. Но когато облечеше костюм и обуеше обувки на висок ток за явяване в съда, тя излъчваше компетентност, съсредоточеност и стил. Беше известна с отдадеността си в работата. Но Ливия знаеше, че нещата отиват по-дълбоко от това. Алкохолиците трябваше да посещават групова терапия. А хората като Диас имаха нужда да вкарват хищници зад решетките. Точно както на Ливия понякога беше нужно да ги вкарва под земята.

Ливия бе изслушала всички курсове по психология в колежа и бе разбрала, че да си полицай и да наказваш изнасилвачи чрез закона или лично, е само сублимация – примитивна част на съзнанието ѝ, опитваща се да утеши вината ѝ, че не бе успяла да опази Насон. Че несъзнателно я бе обрекла. Травмите никога не изчезват. Опитваш се да ги блокираш, да ги заровиш, да ги смачкаш в подчинение. Но нещо с такава сила просто не може да бъде овладяно. Най-доброто, което можеш да направиш, е да го канализираш.

Така че Ливия можеше да се досети какво стои зад избора на кариера от страна на Диас, зад смелостта ѝ да изправя изнасилвачи пред съда, без да се съобразява с нищо, и зад интереса ѝ към джиу-джицуто в комбинация с видимия ѝ дискомфорт от идеята да се търкаля по татамито с мъже. Но Ливия уважаваше тайните на Диас, също както държеше на това да има свои.

Плесна я по крака и Диас вдигна поглед.

– Хей... нямаше да те натискам, ако не мислех, че можеш да се справиш.

– Знам. Просто не съм... много уверена на татамито.

– А беше ли уверена, когато за първи път прочете обвинение пред съдия?

Диас се изсмя:

– Едва не повърнах.

– А сега?

– И сега. Но само преди. Никога по време на.

Ливия се засмя на свой ред и се огледа, макар да знаеше, че са само двете. Наклони се по-близко до нея:

– Някакви негативни последствия около Шрейдър?

– Не, нещата изглеждат под контрол. Казах ти, шефът ми се ядоса. Но ти беше права да настояваш арестът да бъде широко отразен в пресата. След Епстайн никой вече не желае да бъде видян в близки отношения с поредния богат изнасилвач на деца. Особено с връзкар като Шрейдър.

Хобс

– Андрю Шрейдър – каза Хобс, накланяйки се близко. – Познато ли ти е името?

Деверо отпи от кафето си:

– Естествено, инвеститорът. Наскоро го арестуваха.

Седяха край дискретна масичка в ъгъла на „Столовата на Белия дом“ – ресторант с ламперия в сутерена до Ситуационната зала, който се поддържаше от флотата. Мястото беше с нисък акустичен таван, плътен мокет от стена до стена и маси с ленени покривки в геометричен десен – всичко измислено да потиска шума дори при максимално запълване на ресторанта. Но сега беше късно за закуска, а обядът предстоеше след час, затова я нямаше обичайната тълпа от кадрови офицери, министри и техния антураж.

– Знаеш ли нещо друго за него?

Деверо сви рамене:

– Започнал със софтуерна компания, която впоследствие продал за маса пари. Политически връзки. Притежава голям брой скъпи къщи и обича да дава приеми. Със слабост към красиви жени.

Не беше ли Деверо твърде безразличен? Хобс не можеше да бъде сигурен, но определено му се струваше, че е така. Добре.

– Ами – продължи – той обича да се появява по партита с модели на половината му възраст, че дори и по-млади. Но това е димна завеса. Истинският му интерес са момичетата. Искам да кажа, непълнолетните момичета.

Поредната премерена глътка кафе. Деверо не реагираше. Хобс се възхищаваше на дисциплината му. Човек трябва да внимава с тези от разузнаването. Деверо беше направил кариера в ЦРУ, преди да го издигнат на върха, и добре разбираше силата на мълчанието за развързването на езиците.

Или за скриване на собствения страх.

– В действителност – продължи Хобс, – преди шест години бил обвинен в Южна Каролина. Съвместно разследване на ФБР и местната полиция. Бил организирал да му водят непълнолетни момичета в имението му на остров Кийуа почти на конвейер. И обвинението не било за секс с деца. Било за трафик.

Деверо надникна към него над очилата си.

– Това не стана ли, когато ти беше прокурор в онзи окръг?

Хобс беше доволен за убождането. Беше страшничко, от рода на Може аз да съм замесен, но и ти също.

– Да си говорим откровено – каза той. – Чувал ли си изобщо за делото „Шрейдър“?

– Не.

– Добре в такъв случай. Защото ние го погребахме. Позволихме му да се измъкне с минимално признание – едно обвинение в склоняване на малолетна. Споразумение за отказ от предявяване на обвинение. Никакъв затвор. Никаква публичност.

Деверо остави чашата си и наклони глава, сякаш неуверен защо Хобс му разказва тези неща от кухнята на правораздаването.

– Както направиха с Епстайн във Флорида?

Хобс кимна. Всички знаеха за Джефри Епстайн. Което, разбира се, беше в основата на загрижеността на Хобс относно Шрейдър.

– Нещо подобно.

– Това можеше да бъде голям процес за теб... ако се беше стигнало дотам обвиненията да минат в съда. Дело със знаменитост.

– Искаш ли да знаеш защо го погребах?

Деверо предложи на прямотата на въпроса усмивка с опънати устни:

– Разбира се.

– Шрейдър беше човек с връзки. С голям брой приятели с власт, подбирани с десетилетия. Политици. Корпоративни титани. Медийни барони. Наши приятели.

Деверо кимна, оценявайки сериозността на току-що чутото. Работата беше в това, че само си мислеше, че разбира.

– Е...? – попита той. – Защитил си невинни от изпадане в неудобно положение? Чувстваш се виновен като съучастник?

– Защитих ги от видеоклиповете.

Изражението на Деверо остана неутрално, но Хобс долови напрежението зад него. Хванах те, кучи сине, помисли си той.

Понеже Деверо се въздържаше да коментира на глас, той продължи:

– Шрейдър монтирал скрити камери във всяка спалня на петте си къщи, в които с охота возел с частния си самолет своите много богати и с много власт приятели.

– Това е отвратително.

Хобс не беше сигурен дали Деверо говори за камерите, за заснетото от тях поведение, или за глупостта на някой да се остави да бъде сниман при толкова компрометиращи обстоятелства. Но вероятно ставаше дума за смес от всичко.

– Но как си разбрал... – започна Деверо, но се усети и спря насред фразата.

Хобс му предложи съчувствена усмивка.

– Няма нищо, Пиърс. Това е експлозивен материал. Ако искаш да се преструваш, че не те засяга, няма проблем, но аз знам истината.

Деверо се усмихна, признавайки туша.

– Приемам го за вярно. Гледал ли си клиповете?

– Избрани... да.

Кратка пауза. Хобс мислеше, че ще последва директен въпрос, но Деверо беше твърде опитен играч, затова само попита:

– Колко е зле?

Хобс трябваше да се възхити на изпълнението. Беше доста правдоподобна имитация на общ интерес към записите. Без да издава лично участие в тях.

– Професионално качество. Всички видове извращения. С момиченца на по тринайсет.

Деверо го изгледа за дълъг момент, без да казва нищо. Но това не беше силата на мълчанието – той просто бе загубил дар слово. След това разтресе глава, сякаш за да я прочисти.

– Тези видеоклипове... съхранени ли са?

– Определено. Включително записът на човек, който по времето, когато е направен, е бил възможно най-невзрачен сенатор. Но който по времето на обвинението по една случайност е бил президент на Съединените щати.

Без правила