Авантюрата

1.

Където и да се появеше, със своите сто и осемдесет сантиметра, дълги, стройни крака, изпъната като струна, винаги с безупречен вид и поддържана снежнобяла коса до раменете, Роуз Макарти привличаше погледите на околните като магнит. Нищо не убягваше на проницателните ѝ сини очи. С две-три находчиво подбрани думи, изстреляни с мек, премерен тон, тя умееше да вземе страха на всеки, но за начинаещите служители не пестеше похвалите си, окуражаваше ги, мотивираше ги. Цели двайсет и пет години Роуз бе главен редактор на списание „Моуд“. Мила, изискана, безупречен професионалист, тя управляваше с желязна ръка, но и с рядко срещан финес и благоразумие. Беше известна с точната си преценка, мъдри решения, винаги в полза на списанието, с отдадеността си на работата и любовта си към модата.

Обичаше цветните акценти и интересните, грабващи окото аксесоари, като пръстен, открит в някой стар, мрачен бижутериен магазин във Венеция, гривна от марокански пазар, интересен шал, игла, изобщо нещо нетрадиционно. Елегантността беше в кръвта ѝ.

Обикновено залагаше на черния цвят, но се случваше и да изненада всички с нещо ярко. Никой не успяваше да ѝ подражава, макар че мнозина се опитваха. Никой не можеше да изглежда така съвършено в девет сутринта или по което и да е време на деня. Пристигаше в офиса бодра и от вратата се залавяше за работа, и така цял ден. Здраво притискаше служителите си, изискваше най-доброто от тях, но най-безпощадна беше към самата себе си.

Всичко това може би се дължеше на любопитната смесица в произхода ѝ. Баща ѝ бе уважаван британски историк, известен преподавател в Оксфорд. Самата тя беше родена и отраснала в Лондон и също бе учила в Оксфорд две години по негово настояване, но не бе необходимо много време да разбере, че науката не е за нея. Майка ѝ, италианка по произход, потомка на голям аристократичен род, беше известен експерт на картини от Италианския Ренесанс. Дъщерите на Роуз обичаха да се шегуват, че тя е италианка вкъщи и британка на работа. В което имаше голяма доза истина. Майката на Роуз беше изключително емоционална, за разлика от баща ѝ – нейна пълна противоположност. Като единствено дете, отгледано с любов и грижа, Роуз бе наследила по нещо и от двамата. Често гостуваше на роднините на майка си в Рим. Владееше безупречно италиански, френски и английски. След двете години в Оксфорд тя продължи да учи в Сорбоната, където ѝ хареса много повече. Страстта и усетът ѝ към модата се бяха проявили още когато беше на двайсет и реши да живее в Париж. Когато се завърна в Лондон, започна стаж в известно британско списание и след няколко месеца хлътна по американския банкер Уолас Макарти. На двайсет и една беше взела импулсивното решение да се премести в Ню Йорк заради него, намери си скромна работа във „Вог“ и пое нагоре по йерархичната стълбица. На трийсет вече се беше издигнала до помощник-редактор. Единайсет години по-късно, когато вече бе на четиресет и една, ѝ предложиха да стане главен редактор на списание „Моуд“. Тя се превърна в неговата душа и мотор, и вдигна летвата много, много високо. Двайсет и пет години след като Роуз пое този пост, „Моуд“ си оставаше едно от най-влиятелните издания в модния свят. Успехът му безспорно беше нейното изключително постижение. Съпругът ѝ Уолас се гордееше с нея и неизменно я подкрепяше в кариерата ѝ. Бракът им беше еднакво важен и за двамата, техният спокоен пристан. Роуз беше ядрена централа в офиса и любяща съпруга у дома.

Вярна на британското си възпитание, тя никога не говореше за личния си живот на работното място. Рядко споменаваше Уолас, макар че той беше най-важният човек за нея. И докато уверено се утвърждаваше като звезда сред модните редактори, Роуз роди четири дъщери, които станаха смисъла на живота ѝ. През всички години се бе проявявала като истински професионалист – бе взимала минималния отпуск за раждане и се бе връщала в офиса, готова да следва работния ритъм. След всяко майчинство се появяваше стройна и стилна, както винаги, готова да се концентрира отново върху списанието си.

Цели четиресет години се бе радвала на стабилен брак до смъртта на съпруга си преди четири лета.

Единствено преданата ѝ лична асистентка, Джен Морган, която я следваше неотклонно от „Вог“ до този момент, знаеше какво се случва в личния ѝ живот и колко съкрушена бе от смъртта на Уолас след неочакваното му и кратко боледуване. Роуз се сближи с дъщерите си повече от всякога, често разговаряха по телефона, но както винаги, в офиса за нея съществуваше само „Моуд“ и нищо друго. Кариерата си оставаше нейна страст, а след кончината на Уолас се превърна и в нейно спасение. Умението ѝ да не смесва личния си живот с работата ѝ бе помогнало да създаде завидно успешно списание и семейство с четири млади дами, толкова различни една от друга, но и необичайно близки помежду си и с нея. Гордееше се с тях и с онова, което бяха станали.

Семейството винаги бе заемало централно място в живота ѝ, но сега, след загубата на съпруга ѝ и след като дъщерите им поеха по пътя си, тя се отдаде изцяло на работата си. Сутрин отиваше първа в офиса, а вечер оставаше последна до късно. Години наред успешно бе разпределяла времето си между съпруг, деца и служебни задължения, но вече работата поглъщаше лъвския пай от ежедневието. Тя обожаваше дъщерите си, но те си имаха свой живот и така трябваше да бъде. Не им се бъркаше, не ги притесняваше. Посвети дните и нощите си на „Моуд“. Живееше и дишаше за списанието, отдаваше пълното си внимание на всеки детайл и проблем. Нищо не можеше да ѝ убегне.

В онази майска сутрин тя огледа насядалите около масата със сдържана усмивка. На заседанието присъстваха старшите редактори, които обичаха да си придават важност, заедно с целия художествен екип. Както винаги Роуз ги изслуша внимателно, но последната дума беше нейна. Не им налагаше мнението си, но с аргументите си успяваше да ги убеди да го приемат за доброто на „Моуд“. Обичаше списанието като свое дете, като живо, човешко същество. Нямаше нужда да прави догадки. С всяка клетка на тялото си знаеше кое е правилно за списанието и за двайсет и пет години грешките ѝ можеха да се изброят на едната ѝ ръка.

Бяха се събрали за ранно обсъждане на септемврийския брой, който в света на модата имаше емблематично значение и всяка година се приемаше като особено събитие. Всички известни модни списания го правеха, но обемистото издание на „Моуд“ се радваше на особено внимание. По традиция то добиваше колекционерска стойност и печелеше възхищението на ценителите също както и самата Роуз. Почитателите им бяха нетърпеливи да научат какво има да им каже известната модна легенда чрез „Моуд“ за тенденциите през предстоящия зимен сезон. Жените променяха стила си, гардероба си, следваха препоръките на списанието и за актуалния грим и прически, здравословните съвети, и изобщо всичко, което допринасяше за съвършения външен вид. „Моуд“ нищо не налагаше, но читателите тръпнеха в очакване да научат актуалните тенденции.

Обикновено за подготовката на всеки брой отделяха поне три месеца. Но със септемврийския се захващаха още по-рано. Обсъждаха купища информация, като започваха от оформлението на корицата. После определяха основната тема, уточняваха уводната статия, репортажите и рекламите на спонсорите, които плащаха цяло състояние, за да бъдат включени в този брой.

Вече разполагаха с три варианта за корица, но нито един от тях не впечатли Роуз. Струваха ѝ се скучни и лишени от тръпката на непознатото. Искаше ѝ се лицето на корицата да провокира въображението на читателите и да предизвика силен отзвук. Единият от старшите редактори бе предложил нашумяла рок-звезда, която бяха представяли вече, и в нея нямаше нищо ново и различно, колкото и зашеметяващо красива да изглеждаше. Мненията се консолидираха около актриса, носителка на „Оскар“, но на Роуз ѝ се искаше някое по-младо лице. Редакторът на рубриката за красота се застъпи за Първата дама, която с благотворителната си дейност и остър ум бе спечелила сърцата на американците. Адвокат по професия, тя бе успяла да постави каузите на жените на преден план, веднага след влизането на съпруга ѝ в Белия дом. Личността ѝ несъмнено щеше да привлече внимание, но стилът ѝ бе твърде изискан, почти стерилно консервативен, а и самото ѝ присъствие на корицата според Роуз би изместило акцента от модата.

– Тя е на моите години – неодобрително отсече Роуз. – Не става за септемврийския брой. Може би по-нататък ще свърши работа.

Черити Бенет, най-добрата им стилистка, ги изненада с друго предложение, което побърза да оповести още в първите минути на заседанието. Роуз често ѝ се дразнеше, но уважаваше стила и бързата ѝ мисъл, а Черити умееше да ги предизвиква да сътворяват нещо истински авангардно. Роуз обаче внимаваше да държи изкъсо присъщата на младостта ѝ дързост, за да не ги подтикне да отидат твърде далеч. Черити имаше абаносовочерна коса, бяло като слонова кост лице с остри черти и не се притесняваше да дава акъл на главния редактор. Роуз се възхищаваше на това ѝ качество и се вслушваше в съветите ѝ. И макар да не хранеше лични симпатии към нея, разбираше, че пиперливите ѝ нестандартни идеи бяха пробуждащ зов да вървят крачка пред съвременните тенденции.

– Какво ще кажете за Паскал Солон? – попита Черити. – Тя е двайсет и две годишна, забележителна красавица и наскоро обра всички награди на фестивала в Кан за новия си филм. Преживява бурна връзка с Никола Бато, автора на книгата, върху която е базиран филмът. Той е четиресет и две годишен, почти два пъти по-възрастен от нея – двамата бяха в центъра на вниманието в Кан, – и явно демонстрираха отношенията си. Естествено, е семеен и е най-нашумелият автор на бестселъри във Франция. Всички са сигурни, че тя ще спечели „Оскар“ за ролята си и несъмнено „Златен глобус“ – наградата на чуждестранната преса, която често предсказва как Академията ще гласува на „Оскар“-ите. – Млада е, ново лице и не съм виждала момиче с по-чувствена външност. Толкова е секси, от нея лъха едно такова невинно сладострастие. Пред нея Лолита изглежда като Мини Маус. Какво ще кажете? – Тя впери поглед в Роуз, която в продължение на минута остана смълчана, с нетрепващо изражение, замислена, без никаква реакция. Роуз умееше да остава непроницаема за околните, докато не пожелаеше да сподели мислите си.

– Може да се помисли – пестеливо отвърна тя. Когато някоя идея не ѝ допадаше, оставаше хладна като сфинкс. За онези, които добре я познаваха, беше ясно, че това предложение не я грабна. А от опит знаеха, че не я ли спечелят на обсъждането, значи идеята изобщо нямаше да види бял свят. Роуз вярваше в решенията, които взимаше.

– Не я ли дръпнем ние, „Вог“ няма да я изпуснат – заяви Черити в желанието си да предизвика Роуз да ангажира Паскал преди всички останали, макар да знаеше, че тя никога не допускаше „Моуд“ да се принизява до таблоидната журналистика. Позволяваха си да подхвърлят някой и друг любопитен детайл от личния живот, но без да прекрачват мярката. Роуз бе поставила правила и строги граници и очакваше от редакторите си да ги спазват. Можеха да се публикуват статии единствено върху потвърдени факти и не допускаше долнопробен тон в списанието си. Не понасяше злостни нападки и жълти клюки. Издаваше списание за мода и не искаше да се ровят в често мръсното бельо на гостите си. Обикновено известните личности криеха много тайни. Черити Бенет винаги се опитваше да притиска Роуз да прекрачва границата и когато успяваше да я вбеси достатъчно, тя без колебание я слагаше на място. Този път остана без коментар, само стисна устни, което за всички присъстващи бе опасен знак.

– Не можем да оправдаем интереса си към нея с любовната ѝ връзка с известен писател – каза Роуз накрая. – А пък и до излизането на септемврийския брой може вече да е приключила. Филмът току-що излезе. След четири месеца може да спи с някой друг и нашата новина ще е стар и смешен шлагер. – Мразеше да се занимава с клюки и всички знаеха, че прави всичко възможно да ги избягва. Пишеха на сериозни теми, интервютата им имаха за цел да разкрият детайли за професионалните и личните планове на гостите, затова любовна афера с женен мъж, макар и известен, не беше достатъчно убедителна причина за Роуз да избере Паскал за корицата. Но несъмнено Паскал Солон се бе превърнала в голяма звезда за кратко време с трудната си роля, която бе изиграла блестящо. А Никола Бато бе продуцент и режисьор, и както изглежда, личен ментор на младата актриса в свободното си време. И тя му се отплащаше с изключителното си изпълнение. Роуз научи за горещата им връзка от Черити. Тази пикантна информация беше точно по вкуса на младата редакторка. Роуз се стремеше главното място да си остане запазено за модата, а не за нечия разголена личност.

– Аферата им може и да не приключи толкова бързо, колкото си мислиш – запъна се Черити. – Говори се, че е бременна, и като нищо ще излезе, че имаме точното попадение. – Самодоволството ѝ накара друга от редакторките да завърти очи от досада.

– О, моля те, само не ми пробутвай поредната гола звезда с огромен корем на корицата. По-скоро бих избрала да сложа Първата дама в тъмносин костюм и бяла шемизета с джувка. Не искам да публикуваме още една бременна известна личност – сопна се Роуз, видимо раздразнена.

– Няма да си личи, ако я снимаме сега – каза Черити и погледна разочаровано Роуз, която проучваше списъка с други предложения, но нито едно не привлече вниманието ѝ.

– Какво ще кажете за Микейла Лим? – замислено подхвърли Роуз. – Друга млада изгряваща звезда, прочула се с брилянтния си образ в наскоро излязъл филм.

– Да я оставим за следващата година – контрира Черити. – Още никой не е чувал за нея. А и не може да се мери с Паскал. Прекалено млада е. Едва навърши деветнайсет. Добре е да са я чували все пак преди да я сложим на септемврийския брой. – Роуз кимна в съгласие. Имаше основание в това твърдение. – Помислете само – Никола Бато е голяма риба и ако вземе да напусне жена си заради Паскал Солон, новината ще гръмне по цял свят и нашето септемврийско издание ще е най-горещото на пазара. Иска ми се да яхнем тази вълна – каза Черити с решителност. Паскал беше умопомрачителна красавица и нямаше спор, че би изглеждала зашеметяващо на корицата, каквото и да облече. Въпреки всичко Роуз не одобряваше този избор.

– Така ще изглежда, че поощряваме изневерите и възхваляваме мъжете-прелюбодейци. Това е Америка, а не Франция, Черити. Американците не обичат неверните съпрузи. – Преди „Моуд“ Черити бе работила за френско модно списание, което бе на крачка от таблоидната журналистика. С каменно изражение и леден тон, Роуз прониза с електриковосиния си поглед старшата стилистка, която така решително отстояваше избора на Паскал. – Ние не сме нито таблоид, нито списание за филми – отсече тя. – Има толкова много други списания, които се занимават с тези новини. Да не забравяме кои сме. – Черити помръкна и продължиха с обсъждането на други детайли от броя, които не търпяха отлагане. Накрая на заседанието все още нямаха решение за корицата.

– Мисля, че не му е за пръв път да залита по други жени – продължи Черити след края на срещата. – Забравих каква точно е жена му – с нищо не е известна, но е приятна на вид. Писателка ли беше, журналистка ли, нещо такова.

– Жена му е известен вътрешен дизайнер – коригира я Роуз. – Имат малки деца. Не ми харесва тази история – заяви тя и стана, което беше знак за всички да се захващат за работа. Срещата бе продължила почти два часа, което им даде възможност да разгледат доста въпроси. А в такова голямо издание те бяха хиляди. Последната дума щеше да е на Роуз, но всички без изключение знаеха, че тя винаги избираше онова, което щеше да е най-добре за „Моуд“. Притежаваше безпогрешен инстинкт за това, независимо от личните си пристрастия. Тъкмо по този начин печелеше уважението на екипа си, дори на Черити, която този път никак не искаше да отстъпи. Тя бе най-младата от всички и обикновено Роуз харесваше дързостта ѝ. Не и този път.

Роуз побърза да напусне конферентната зала веднага след края на срещата. Знаеше, че я очакват безброй имейли и съобщения на бюрото. Джен Морган щеше да се справи с голяма част от тях, но повечето изискваха Роуз да върне обаждане лично, за да се стигне до решение. Голямата отговорност се падаше изцяло на нея. Никога не се оплакваше. Дори конкурентите ѝ признаваха, че тя е един от най-добрите редактори в бранша, с голям кураж в мисиите, които избираше. Роуз беше пламенен борец за правата на жените. Лоялността и откровеността заемаха почетно място в ценностната ѝ система, те бяха и сърцевината на всяко интервю и уводна статия.

Роуз прелетя покрай бюрото на Джен без дори да я погледне, притиснала купчината папки от заседанието към гърдите си. Имаше насрочени срещи една след друга до края на деня и нямаше нито секунда свободно време.

– Имаме ли корица? – усмихната попита Джен.

– Още не. Предстои ми важен разговор. За около петнайсет-двайсет минути не ме свързвай с никого – подхвърли тя от вратата на кабинета си към Джен, чието бюро бе разположено в преддверието.

– Камарата на бюрото ти застрашително нараства – напомни ѝ Джен. – След двайсет минути ще те затрупа.

– Няма как. Налага се да проведа този разговор. Задава се буря – отвърна тя без повече обяснения.

Джен безмълвно повдигна едната си вежда. От опит знаеше, че няма смисъл да пита, Роуз не би споделила нищо повече. Рядко се доверяваше на някого в работата си, дори и на асистентката си.

– Ще удържам прииждащите пълчища – обеща Джен. Беше добра в работата си и Роуз оценяваше способността ѝ да се справя с милионите дребни детайли, съпътстващи ежедневието им.

Роуз влезе в кабинета си и затвори вратата зад себе си, после се настани на бюрото. Разбра, че Джен не преувеличаваше. Пред нея се извисяваше планина от документи, принтирани имейли и други материали. Опита се да не я гледа и набра познатия номер.

Знаеше, че няма да успее да се свърже с Оливия по това време, затова не я потърси. Отскоро бе назначена за съдия във Върховния съд и в девет и половина или щеше да е в съдебната зала, или с адвокатите в кабинета си. Оливия бе третата дъщеря на Роуз и тя много се гордееше с нея. Оливия имаше изключително отговорна работа, беше омъжена за Харли Фостър, съдия във Федералния съд, двайсет и една години по-възрастен от нея, неин професор в юридическия факултет. Двамата имаха четиринайсетгодишен син, Уил, и много сериозно, консервативно семейство.

Атина, най-голямата ѝ дъщеря, никога не бе първият избор на Роуз, ако трябваше да сподели за възникнал проблем. Тя имаше безгрижно, философско, винаги позитивно отношение към живота, типично за калифорнийците, и винаги успокояваше майка си, че всичко ще се нареди, дори когато бе очевидно, че това няма как да се случи. Отличаваше се с напълно различен мироглед от този на майка си и сестрите си. Бе избрала друг живот за себе си. На четиресет и три, Атина бе живяла петнайсет години в Ел Ей, работеше като директор в телевизия, бе написала няколко готварски книги за вегетарианци и вегани, превърнали си в бестселъри, и притежаваше собствени вегански ресторанти. От тринайсет години живееше с един партньор. Шеф Джо Тайлър бе собственик на известен ресторант в Ел Ей и бе пет години по-млад от Атина. Не бяха женени и нямаха никакво желание да направят тази стъпка, но изглеждаха напълно щастливи. Отглеждаха цяла глутница кучета, които Атина наричаше свои „бебчета“. Беше заявила, че те са единствените, които иска да има. Твърдеше, че бракът е нечия измишльотина, която често не проработва, а отглеждането на деца не е за нея. Радваше се на чуждите, играеше понякога с тях и с това се изчерпваше „отношението“ ѝ към децата. Джо твърдо подкрепяше избора ѝ.

Роуз позвъни на втората си дъщеря, Вениша – четиресет и една годишна, успешна модна дизайнерка, основала свой собствен бизнес преди четиринайсет години със солидната финансова подкрепа на Бен Уейд, нейния съпруг, известен в средите на венчър капиталите. Вениша винаги бе правила впечатление със забележителните си творчески способности. Смело управляваше бизнеса си и дизайните, които създаваше, винаги предизвикваха сензация. Причудливи, колоритни като самата нея, моделите ѝ приличаха на пъстър цветен панаир. Когато ги видя за пръв път, Роуз не можа да си представи кой би ги купил. Само някой нестандартен и ексцентричен като дъщеря ѝ би проявил интерес. Но дрехите ѝ се харесваха и сякаш осъществяваха фантазиите на много жени. Отличаваха се с лъскави мъниста и леопардови принтове върху скъпи италиански тъкани, а строгите малки жакети в стил „Шанел“ с бели кожи от норка комбинираше с джинси. Беше им сложила високи цени, за да ги постави на пазара на луксозни облекла, и за голямо удивление на Роуз дрехите привлякоха внимание и се превърнаха в голям хит. Година след началото на бизнеса ѝ, в „Моуд“ публикуваха статия за нея, както и в „Уол Стрийт Джърнал“. Висока като майка си, зеленоока, Вениша и стройният ѝ, красив като кинозвезда съпруг, Бен, бяха впечатляваща двойка. Тя имаше изящна фигура, която поддържаше старателно и в пет часа всяка сутрин се отправяше към фитнес-залата. Тъкмо тази комбинация от дисциплина и креативност стояха в основата на успеха ѝ. Заради буйната ѝ грива от дълги огненочервени къдрици, заради ръцете ѝ като на цар Мидас и тънкия ѝ бизнес нюх, пресата я наричаше Златната лъвица. Бе завършила Дизайнерска школа „Парсънс“ и Бизнес школата на Колумбийския университет. Двамата с Бен имаха три страхотни, макар донякъде необуздани деца – две момчета, Джак и Сет, и малка дъщеря Индия. Вениша все казваше, че би искала още деца, но до този момент не бе успяла да убеди Бен. Някак си успяваше във всичко – и в работата, и в брака, и в грижите по децата, също като майка си. За разлика от нея обаче, Вениша живееше със семейството си в обикновена къща в Ню Йорк, която често сякаш беше като ударена от бомба, но и самата тя, и децата винаги изглеждаха безупречно. Всичките се отличаваха с бърз ум и весел нрав, а петгодишната ѝ дъщеря бе наследила творческата дарба на майка си. Мечтаеше, когато порасне, да създава гуменки с бляскави мъниста.

Колкото и да беше затрупана с ангажименти, Вениша винаги намираше време да изслуша проблемите на майка си и сестрите си, и им даваше забележително полезни съвети.

Телефона вдигна асистентката ѝ и Роуз поиска да говори с Вениша. След няколко минути долетя гласът ѝ. Звучеше щастлива, че чува майка си.

– Извинявай, мамо, имах творчески съвет. Случило ли се е нещо? – Изненада я необичайно ранното обаждане на майка ѝ. Обикновено разговаряха, когато Вениша пътуваше вечер към дома си, настанена удобно в такси на „Юбер“, което често беше единственото време за самата нея. Щом се прибереше, се захващаше да помага на момчетата с домашните и децата я ангажираха по цели часове.

– Току-що чух на заседанието нещо, което ме притесни, и се чудех дали ти не знаеш нещо по въпроса – сериозно започна Роуз.

– Дължината на полите става още по-къса? Ако скъся моите съвсем малко, ще започнат да арестуват клиентите ми – разсмя се тя. Тогава усети, че майка ѝ звучи напълно сериозна.

– Става дума за Никола. Говори се, че има връзка с Паскал Солон, момичето, което играе главната роля в последния му филм. Надя споменавала ли е нещо пред теб? Аз не съм я чувала от няколко дни. Вниманието ми е погълнато от септемврийския брой. Надявам се да не е вярно. Явно са присъствали на награждаването на филмовия фестивал в Кан миналата седмица. Надя не го ли придружава?

– Да, обикновено. Напоследък обзавежда една къща в Мадрид, затова вероятно не е била с него тази година или е останала само за ден-два. И аз не съм я чувала. Пишем си съобщения по телефона. Попадна ми нещо за това на първа страница на един таблоид в магазина.

– Ти ли пазаруваш? – Изненада се майка ѝ. – Има ли нещо, което не правиш?

– Мой ред беше да готвя на децата и се отбих да купя замразена пица. – Имаха си домашна помощница и гувернантка, но Вениша държеше лично да им готви поне веднъж седмично.

– Това ме успокоява. – Жените в семейството им бяха известни с липсата на кулинарни умения, освен Атина, която отсрамваше всички тях и се представяше като истински гений в кухнята, но само при условие, че присъстващите обичат зеленчуци.

– Надявах се, че е просто обичайната бълвоч на таблоидите само защото не е била там. Какво чу на заседанието? –притеснена попита Вениша на свой ред.

– Че Никола има връзка с Паскал Солон и че тя може би е бременна.

– Мили боже, надявам се да не е вярно. Може би това са просто холивудски трикове за промотиране на филмите – каза Вениша с надежда малката ѝ сестра да не остане с разбито сърце. В по-младите си години Никола бе известен с флиртовете си, но напоследък се бе укротил. Отдаваха слабостта му към жените на културните особености на французите и Вениша имаше чувството, че всичко си оставаше само с това. Надя никога не се бе оплаквала от него, нито възприемаше поведението му като предателство към себе си.

Този ден Вениша бе облякла дрехи от своята колекция – емблематичните панталони над глезените в стил „Капри“, тюркоазен пуловер с пайети и яркозелени обувки на висок ток от крокодилска кожа на „Хермес“, с цял сноп гривни с изумруди и диаманти на едната ръката и верижка с огромен тюркоаз на другата. Огнената ѝ грива бе прибрана високо с диамантена фиба. Тези дрехи бяха традиционното ѝ облекло за работа и на нея изглеждаха напълно естествено. Беше толкова красива, че каквото и да сложеше, винаги изглеждаше страхотно. Като модна икона, си имаше свой ярък стил. Още като младо момиче демонстрираше екстравагантен вкус към модата, която по-късно превърна в успешна кариера.

– Надявам се, че не е вярно – разгорещи се Роуз. – Току-що отхвърлих предложението момичето да е на септемврийската корица, но съм сигурна, че това няма да е краят. Особено ако се докаже, че връзката им не е просто слух. Дори не искам и да си помислям за евентуална бременност.

– Всичко това ми звучи като долнопробна жълта история, мамо – успокои я Вениша.

– Какво да правим? Не ми се иска да разстройвам излишно Надя, ако още не е стигнал до ушите ѝ този слух – загрижено каза Роуз.

– Сигурно вече е чула. В интернет няма тайни. – Вениша кликна на компютъра и на екрана се появиха десетина статии и няколко папарашки снимки. – Може би е истина! Поне за връзката им – изстена Вениша, натъжена заради сестра си. – Обади ѝ се, мамо. Аз ще ѝ звънна по-късно. После ми кажи какво е станало. Не мога да повярвам какъв глупак е тоя Никола. Има си красива съпруга, хубаво семейство, обич, две чудесни деца, а тръгнал да се излага с някаква си, която може да му е дъщеря. Какъв ужас! Надмина и французите. Да флиртува е едно, но тази история ще съсипе Надя.

– Сега ще ѝ звънна. Довечера ще се чуем с теб – приключи разговора Роуз, а Вениша се върна към задълженията си с натежало от тревога за сестра си сърце.

Роуз остана седнала зад бюрото, потънала в размисли за облаците, надвиснали над главата на малката ѝ дъщеря. Също като майка си Надя бе започнала да учи в Сорбоната. Една вечер отишла с приятели в нощен клуб, там срещнала Никола, шест години по-възрастен от нея, тъкмо завършвал политически науки, и двамата лудо се влюбили. В края на първата година от пребиваването си в чужбина Надя заяви, че е влюбена в него и не би могла да го остави и да се прибере в Ню Йорк. Родителите ѝ никак не останаха очаровани от това решение, но тя беше непреклонна и така се установи в Париж с Никола. Той реши, че иска да става писател, Надя пък се прехвърли да учи в Американския университет в Париж и така и не се върна повече в Щатите. След като се дипломира, тя се записа в курс по интериорен дизайн в Париж и си намери място като стажант в известна агенция. Двамата с Никола бяха женени от единайсет години. Когато Надя стана на двайсет и шест, а Никола на трийсет и една, решиха, че е време да имат деца. Силви, вече на десет, се роди година по-късно, а после дойде и Лор. Сега Надя беше на трийсет и шест и се радваше на успешна кариера на декоратор. Сбъднаха се и мечтите на Никола. Той стана най-прочутият автор на бестселъри във Франция. Известно време, докато написа първия си успешен роман, бе работил като политически журналист. Всички признаваха колко очарователен и слънчев човек е зет ѝ. Родителите му загинаха в автомобилна катастрофа скоро след женитбата му с Надя и като единствено дете той наследи цялото им имущество, включително едно шато в Нормандия, което двамата възстановиха по проект на Надя.

В известен смисъл Надя беше различна от останалите дъщери на Роуз. Тя реши да насочи артистичните си дарби към интериорния дизайн вместо към модата като Вениша. Имаше и добър бизнеснюх, но беше по-кротка от сестрите си. Единствено тя сякаш бе наследила британската сдържаност на майка си. Другите момичета все бързаха да споделят, а Надя избягваше да говори за плановете си преди да ги реализира. Беше привидно плаха, но вътрешно самоуверена и клиентите я харесваха заради нейната деликатност, мило отношение и изискан вкус. Никога не им натрапваше мнението си, но винаги успяваше да ги убеди, да ги накара да почувстват, че им предлага най-доброто, и постигаше впечатляващи резултати. Къщите, които декорираше, често се появяваха на кориците на най-добрите списания за интериорен дизайн.

В детството сестрите ѝ обичаха да спорят помежду си. Надя, за разлика от тях, се втурваше целеустремено в избраната от нея посока и всеки път тази нейна храброст впечатляваше Роуз. Рядко се допитваше до някого за намеренията си, не се колебаеше и неотклонно следваше решенията си. Нито веднъж не съжали, че бе решила да остане с Никола в Париж.

Той изглеждаше подходящият избор за нея, а след като се ожениха и станаха семейство, Роуз се чувстваше щастлива и доволна, като наблюдаваше хармонията помежду им. Надя споделяше радостта на Никола от успеха му, ръководеше със здрава ръка бизнеса си и семейството. Превърна наследеното от съпруга ѝ шато в красив и уютен дом. Това ѝ се удаваше с лекота въпреки младостта ѝ. Надя беше илюстрация на любимата поговорка на майка ѝ, че „тихите води са най-дълбоки“.

Роуз винаги бе вярвала, че животът на Надя е съвършен – щастлив брак, прекрасни деца, съпруг, с когото споделяха страстна любов. При всяка тяхна среща забелязваше, че Никола не отлепва ръцете си от Надя. Роуз харесваше зет си и се радваше на безспорния му писателски талант. Вече имаше зад гърба си пет бестселъра във Франция. Книгите му се превеждаха и в други страни. А сега излезе и екранизацията по втори негов роман. Името му бе известно вече и в Щатите. И макар че притежаваше всичко за един щастлив мъж, сега се бе хвърлил в пламенна връзка с млада филмова звезда.

Сърцето на Роуз се свиваше от мъка при мисълта за разочарованието на Надя. Това беше сигурен начин да се разруши щастливият им единайсетгодишен брак. Не можеше да се начуди какво го бе подтикнало към тази авантюра. На четиресет и две години вече би трябвало да е достатъчно улегнал и да си дава сметка за последствията, а за криза на средната възраст още му беше рано. Така мислеше Роуз. А Надя не беше от хората, които биха споделили проблемите си.

След като приключи разговора си с Вениша, Роуз набра парижкия номер на Надя. Не знаеше как да подхване темата. Дъщеря ѝ винаги бе толкова дискретна за личния си живот, че едва ли би споделила нещо. След традиционните въпроси за децата и за новия клиент на Надя от Южна Франция, Роуз направи решителната крачка.

– Днес дочух нещо, което ме разтревожи – започна предпазливо тя. Отсреща настъпи мълчание. Надя беше истинска красавица – дребничка, единствената тъмнокоса в семейството им, наследила сините очи на майка си и нежната ѝ бяла кожа, заради които сестрите ѝ я наричаха Снежанка.

От самото начало на разговора им Надя звучеше несигурна, някак потисната, и накрая се разнесе дълга, едва доловима въздишка, като струйка въздух от малка дупчица на спукан балон. Роуз сякаш чу как раменете ѝ увиснаха.

– Знам какво си чула, мамо. За Никола. Тук го разнасят по всички таблоиди. С безобразието, което демонстрира на фестивала в Кан, даде много материал на пресата. Сърце не ми даде да ти звънна. – Не беше говорила за това и със сестрите си, но личеше, че беше много разстроена.

– Да не е бил пиян? – Роуз търсеше обяснение за безотговорното му поведение.

– Възможно е. Не знам. Не бях там. Имах работа в Мадрид. Каза, че се е забъркал с нея по време на снимките на филма. Момичето е красиво – тъжно призна Надя. – Бях много заета напоследък и той явно е започнал да се оглежда.

– И ти си красиво момиче – напомни ѝ майка ѝ, бясна на зет си. – Знаеше ли вече или поне подозираше ли нещо?

– Не. Никога не съм си представяла, че може да направи това. Имах му пълно доверие. Всичко излезе наяве след Кан. Научих от пресата. Чувствам се пълна глупачка. Може би донякъде и аз съм виновна. Бях затънала до гуша в работа.

– Може да е просто авантюра за една нощ – каза Роуз. Не че го намираше за приемливо. Самата тя никога не бе мамила съпруга си, нито пък той нея, или поне не беше го усетила, цели четиресет години, въпреки кариерата си. Авантюрите за една нощ също не можеха да бъдат леко приемани, но поне бяха по-добър вариант от сериозна връзка.

– Не е. Призна, че е влюбен, запленен или как там го каза. В същото време твърди, че не е нищо сериозно. Чувства се объркан. Обещава да прекрати връзката, уверява ме, че ни обича – мен и момичетата, и че не иска да ме напуска. Очаква да проявя разбиране, да си седя и да чакам да му мине. – Роуз знаеше, че като единствено дете, Никола е бил отрупван с внимание и разглезен от малък. Затова и сега се държеше по същия начин, а дъщеря ѝ трябваше да изтърпи всички последствия.

Роуз се почувства дълбоко наранена от разказа на Надя.

– Случвало ли се е и преди? – попита тя, като се опита да прикрие напиращата паника и упрек, за да помогне на дъщеря си. Демонстрациите на гордост не биха довели доникъде, макар че Роуз му беше бясна, задето наранява дъщеря ѝ с предателството си.

– Веднъж – призна Надя. – Когато бях бременна с Лор. Не разбрах точно какво се случи – вероятно известна паника и чувство за несигурност заради книгата му, която не вървеше добре, и за отговорността, която трябваше да поеме за още едно дете. В продължение на месец направо полудя, но сложи край на аферата. Беше залитнал по редакторката на книгата си. После я смени. Случи се преди осем години и оттогава всичко си беше наред. Не съм ти казвала, защото приключи за няколко седмици. Изглеждаше като незначително отклонение. Оттогава не се е повтаряло. Обеща ми, че никога повече няма да ме мами. И досега удържа. Поне така мисля. Този път обаче изкусителната Паскал Солон е нещо повече. Мисля, че е продължило през целия снимачен период. И естествено, всички освен мен са знаели. А после, на фестивала, съвсем е изпуснал самоконтрола си. Сега вече целият свят знае. Тя е голяма звезда и това не може да остане скрито. Ти как научи? – Умореният ѝ, тъжен глас прониза сърцето на Роуз.

– Една от нашите стилистки я предложи за корицата и разказа историята.

– Знае ли, че е женен за мен?

– Не. Не знае. И аз нищо не казах. Щом излязох от заседанието, реших да ти звънна.

– Сестрите ми знаят ли? – нещастно попита тя. Ситуацията беше не просто болезнена и смазваща, но и благодарение на интернет, безкрайно унизителна.

– Обадих се на Вениша преди това. Притеснявах се да не те разстройвам излишно. Знам, че не обичаш да говориш за проблемите си, и не исках да се натрапвам.

– Няма нищо, мамо. Тъпото е, че още го обичам. Той е добър съпруг и прекрасен баща и обичта ни е взаимна. Поне си мисля, че ме обича. Така твърди. В момента е объркан. Все едно е забравил, че е женен, и здравата е хлътнал, а и медиите раздухват историята, защото и двамата са много известни. Не е редно, но хората тук го приемат за нормално. Всички имат любовници и връзки, жените също. Обикновено, защото са отегчени от брака си. А той ме уверява, че с него не е така. Просто не можел да ѝ устои. Никола беше много категоричен, че не иска да ме напуска заради нея.

– А ти искаш ли да го напуснеш? – попита Роуз и веднага съжали. Не ѝ харесваше тази ситуация и „объркан“ звучеше като нескопосно оправдание да продължава връзката. Той се беше отдал на чувствата си, но не се интересуваше, че наранява Надя.

– Не знам – смутено отвърна тя. – Не искам да се отказвам от брака ни, но и няма да наблюдавам щастливата му връзка с друга жена. Чувствам се не толкова шокирана, колкото наранена. Направо побеснях, когато научих. Сега съм просто тъжна. Някои от приятелите ми тук са преживели същото. Повечето не се развеждат. Имам приятелки, които също са имали любовни афери. Твърдят, че това „освежавало“ брака им. В нашия случай обаче не е така. – Надя звучеше смазана и депресирана.

– Дъщерите ви знаят ли вече? – попита Роуз.

– Не още. Но рано или късно все ще се намери някой в училище да го каже на Силви. Сигурна съм, че всички родители знаят. Никола е известна личност във Франция. А и в интернет навсякъде пишат за това.

– Което означава, че той би трябвало да бъде много по-предпазлив. Не може да демонстрира любовните си увлечения с разни прохождащи актриси и да очаква, че ти ще търпиш – ядно заяви Роуз.

– Чувства се ужасно – оправда го Надя. Почти ѝ дожаля за него, макар самата тя да се чувстваше нещастна. Така ѝ се искаше да го намрази заради болката, която ѝ причиняваше, но не успяваше. Просто искаше тази връзка да приключи и двамата да си върнат щастливия живот, но не разбираше как това би могло да се случи. А той така и не се отказваше от Паскал, въпреки сълзливите им разговори.

– Ще се измъкне ли от тази каша? – попита Роуз, а гневът ѝ нарастваше с всяка изминала минута. Надя беше толкова предана съпруга и той не пестеше любовта си към нея. Какво ли беше го прихванало?

– Уверява ме, че ще сложи край, но иска да го направи внимателно, за да не предизвика още по-голям шум в пресата. – На Роуз това ѝ прозвуча като оправдание, но реши да спести мнението си на дъщеря си, за да не я разстройва допълнително.

– Защо не дойдете със Силви и Лор у дома за известно време? – предложи ѝ Роуз. Дистанцирането ѝ се стори добра идея. Но за Надя „домът“ вече беше другаде. В Париж.

– Не. Това ще привлече още по-голямо внимание. Пресата веднага ще раздуха, че се развеждаме. И без това положението е достатъчно тежко. Просто внимавам да се движа извън обсега на радарите и да избягвам фотографите, когато излизам. Обясних на момичетата, че всичко е заради изключителния успех на филма на баща им.

– Дали пък аз да не дойда при вас? За един уикенд – каза Роуз.

– Ще публикуваш ли Паскал на корицата? – попита Надя.

– Ще направя всичко възможно това да не се случи – увери я Роуз. За пръв път си позволяваше личните интереси да надделеят над тези на списанието. – Няма да мога вечно да удържам крепостта. Не ми се иска да стане гореща новина с продължение и ще направя всичко, за да го предотвратя. Стилистката, която я предложи, е много упорита. Да се надяваме, че Никола скоро ще се измъкне, и тогава ще решиш какво да правиш нататък. Не може да останеш омъжена за човек, който ти изневерява през няколко години. Два пъти за единайсет години ми се вижда прекалено често. – Надя кимна с насълзени очи, благодарна за обаждането. Дотогава се беше притеснявала да споделя проблемите си, затова майка ѝ научаваше толкова късно.

– Чувствам се като истинска глупачка... – каза Надя и избухна в плач. Роуз имаше чувството, че сърцето ѝ ще се пръсне. Би удушила Никола заради подлостта и глупостта му, заради демонстративното му поведение, заради цялата тази публичност в таблоидите и в интернет.

– Сякаш не е с всичкия си – промълви Роуз, докато се опитваше да проумее случващото се, – което не е извинение. Познавам хора, преживели далеч по-тежки драми в брака си, но и вашата си я бива. Той трябва незабавно да сложи край на тази връзка и хората скоро ще забравят и ще спрат да говорят. Но ако продължава, ще предизвика пълна каша.

– Знам. Той също го знае, но изглежда напълно обсебен от нея – каза Надя. Дъщеря ѝ преживяваше кошмара на всяка жена – да разбере, че съпругът ѝ е хлътнал по двайсет години по-млада от него.

– Демонстрирането на връзката им на фестивала в Кан пред толкова много обективи е истинско безумие.

– Той е напълно обезумял в момента – каза Надя, но вече звучеше по-спокойна, дори уверена. Майка ѝ винаги успяваше да ѝ даде здрава почва под краката. Откакто научи за Паскал, се чувстваше като изгубена сама в джунглата, без компас. И както винаги, майка ѝ се появяваше като морски фар в тъмнината, за да покаже спасителния път и на нея, и на сестрите ѝ. А баща им си бе останал съвършеният, мъжки вариант на Роуз, уравновесеният, консервативен човек, на когото винаги бяха разчитали и чиято загуба не можеше да бъде компенсирана.

– Ще погледна кога бих могла да дойда при вас – каза Роуз и приключиха разговора, за да се втурне към следващата среща. Вече бе закъсняла с двайсет минути, което никога не се случваше. Но този път имаше много по-важни въпроси от септемврийския брой на списанието и от фотографиите, които трябваше да обсъжда с художествения отдел.

Чувстваше се много притеснена за дъщеря си, като никога. Не си позволяваше да се бърка в личния ѝ живот, особено да я наставлява за нещо толкова важно като брака, но този път изпитваше неистово желание да удуши зет си за тревогите, които ѝ причиняваше. И ако наистина Паскал беше бременна, както намекваше пресата, положението щеше да е катастрофално. Зачуди се дали и този слух бе достигнал до ушите на Надя, но като чу прималелия ѝ глас, се отказа да вгорчава допълнително мислите ѝ. Молеше се да не е вярно. Общоизвестно бе, че таблоидите се хранят от фалшиви новини. Не се свеняха да подхвърлят пикантерии и дори безсъвестно ги съчиняваха, само и само да им вървят продажбите.

Докато бързаше към срещата си с художествената колегия, Джен бутна в ръцете ѝ нова купчина документи.

– От правния отдел искат да им се обадиш за изтеглянето на един от козметичните продукти в последното издание. Трябвало ти да направиш отказа.

– Ще им звънна, като се върна – отвърна Роуз и положи специално усилие да се концентрира върху настоящето и да откъсне мислите си от любовната афера на Никола, но напразно. Изпълненият с тъга, прекършен глас на Надя още кънтеше в ушите ѝ и пронизваше сърцето ѝ.

– Всичко наред ли е? – попита Джен, като се взираше в необичайно помръкналото ѝ и угрижено изражение.

– Наред е – отвърна Роуз с онази нейна прословута мила усмивка. Дори светът да се сгромолясваше, Роуз неизменно оставаше спокойна, уравновесена, или поне така изглеждаше външно. Този път обаче не се чувстваше така. Никога не даваше израз на притесненията си, намираше го за недостойно. Но сега се чувстваше като лъвица, чието малко е било ранено от ловец. Беше готова на борба до кръв и Джен го забеляза в погледа ѝ.

– Няма да се бавя.

Срещата се проточи по-дълго от очакваното, а после трябваше да проведе серия от телефонни разговори. Успя да се прибере чак в осем и след половин час звънна на Атина в Ел Ей. Отсреща долетя вечно щастливият, закачлив глас на дъщеря ѝ. При нея беше пет и половина следобед, предаването ѝ бе минало добре и сега пътуваше към един от любимите си ресторанти напоследък, а по-късно щеше да се срещне с Джо, за да вечерят заедно. Живееше си безгрижно – повечето време не сваляше чехлите и работната си униформа на главен готвач, дори понякога се появяваше на телевизионния екран в спортен екип. Никога не бе подражавала на елегантния, модерен стил на майка си. Беше по-едра от сестрите си, висока почти колкото Роуз и с пищни рубенсови форми, но никога не се притесняваше за външния си вид и за килограмите си като тях. Джо твърдеше, че я харесва точно такава. Още от училище беше мечтала да стане главен готвач. Обичаше храната и изкуството на приготвянето ѝ. Идеите ѝ бяха нестандартни, а рецептите лесни, което ѝ спечели популярност първо в Калифорния, а после в цялата страна.

Атина не споделяше страстта на сестрите си по науката. Имаше си свое темпо и начин на живот. Бе учила готварство в Париж, Барселона, Рим и Милано и се насочи към вегетарианската и веганската кухня. Написа готварски книги, които станаха хит на пазара, а телевизионните ѝ предавания се радваха на още по-голям успех. Заради нейната непосредственост почитателите ѝ я чувстваха близка и я затрупваха с писма, в които изказваха възхищението си.

Когато Роуз ѝ позвъни, наблизо се чуваше лаят на половин дузина кучета. Две бяха спасителни, други две улични, а последната двойка беше взела от развъдник.

– Стенли, долу лапите от плота – долетя отсреща строгата ѝ команда, преди още да поздрави радостно майка си. Размениха няколко общи думи за това-онова, разказа ѝ за записите на новото си шоу в Япония. После Роуз сподели за тревогите на Надя.

– Олеле, това звучи ужасно. Ще го напусне ли? – притеснено попита Атина.

– Още не е решила. Мисля, че е в шок, а той не прекратява връзката си с Паскал.

– Ама това е отвратително... Стенли, какво казах? – Вниманието на Атина винаги беше насочено в три-четири посоки – няколко кучета, кухненски работници, доставчици на продукти. Роуз още не можеше да проумее как е възможно четирима души от едно семейство да са толкова различни. Сестрите ѝ не понасяха кучета. Оливия, Надя и Вениша имаха деца, а Атина не искаше да има. На четиресет и три изглеждаше съвършено доволна от живота си и от Джо, с когото го споделяше. Той също бе известен шеф, макар и не колкото Атина. Тя винаги беше над нещата и живееше в очарователен хаос. – Може би ще е добре да дойде при нас с момичетата, да ни погостуват. Ще ѝ предложа. Какво ли ще се случи през лятото? Никола с онази ли ще остане или с Надя?

– Дори не помислих да я попитам – призна си Роуз. – Цялата история е толкова смазваща, много ми е тъжно заради нея.

– Няма да е зле да отидат на терапия. Ние го направихме преди няколко години, когато постоянно се карахме заради ресторантите – моите и тези на Джо. Терапията наистина ни помогна.

Роуз само се усмихна на тази идея.

– Никола е французин. Наистина ли мислиш, че ще отиде на терапия? Мъжете във Франция не си падат по това, дори тук я избягват.

– Защо не? Ако иска да спаси брака си.

– Може би не иска – отвърна Роуз. – Не личи да прави опити да скъса с онази жена. Помолил е Надя да му даде време.

– За какво? За да продължи да спи с онова момиче ли? Не ми се вижда добра идея. Трябва да му постави ултиматум и да види какво ще стане.

Просто и ясно. Роуз нищо не каза, но знаеше, че това не беше подходът на Надя. На този етап, докато дъщеря ѝ още не се беше съвзела, той диктуваше играта. Надяваше се, че това скоро щеше да се промени.

– По-късно ще ѝ пиша. Ще я поканя за лятото. Мисля, че ще се отрази добре на всички ни. – Роуз се зарадва на искрената подкрепа на Атина и Вениша към сестра им. Неслучайно сестрите наричаха Атина Майката Земя.

Оливия реагира много по-бурно, когато Роуз ѝ звънна след разговора си с Атина. Тъкмо бяха приключили с вечерята в девет. Двамата с Харли работеха дълги часове по съдебните дела и обичаха да прекарват вечерите в спокойна домашна обстановка.

– Да се развежда. Незабавно – без никакво колебание заяви Оливия. Тя беше най-инатливата и най-консервативната от четирите сестри. За нея всичко беше черно-бяло, като в правосъдието. Имаха четиринайсетгодишен син, Уил, който беше блестящ ученик. Оливия винаги се бе държала с него като с възрастен. Роуз намираше това отношение за странно, особено когато момчето беше по-малко.

– Веднага трябва да си наеме адвокат. Не знам дали във Франция има развод по споразумение, но тя трябва да предприеме нещо, за да защити имуществото си и да го погне за каквото може. Той притежава ли друг имот във Франция? Онова шато семейна собственост ли е?

– Съмнявам се. Наследи го от родителите си, когато починаха. Като единствено дете, получи всичко. Мисля, че наследствените имоти не се делят – каза Роуз.

– Тогава трябва да се разведе с него незабавно. Има си доходи, а той трябва да отговаря за действията си. – Всичко това беше вярно, но Роуз усети в разговора си с Надя, че е прекалено шокирана, за да предприеме нещо решително. Все пак Роуз беше сигурна, че накрая ще се стигне и до това. Проблемът изглеждаше неразрешим. Никола се забавляваше, докато Надя трябваше да събира парчетата от разбитото си сърце.

След като затвори, Оливия сподели със съпруга си Харли, който напълно подкрепи мнението ѝ. И той като нея също беше краен. Двамата добре си подхождаха и се радваха на щастлив брак. Работеха в една сфера, допълваха се и имаха еднакво виждане по повечето въпроси, дори по отношение възпитанието на сина им. Това донякъде бе изкривило мирогледа ѝ. Беше убедена, че повечето „нормални“ хора са консервативни като тях, или поне трябваше да бъдат. Рядко проявяваше толерантност към инакомислещите и Роуз често се тревожеше за тесногръдието на дъщеря си.

Бракът ѝ с много по-възрастен мъж се бе оказал добър вариант за нея. Тяхното бе любов от пръв поглед и се случи още в юридическия факултет. Той вече беше преминал през един брак и след като съпругата му бе починала, не беше мислил да се обвързва отново. Докато не срещна Оливия. Толкова се гордееше с единствения им син и отличните му постижения в училище. Споделяха всичко с Уил и макар той невинаги да приемаше мнението им, не им противоречеше. Момчето беше наясно какво се очакваше от него и какъв трябва да бъде, за да има спокойствие за всички. Родителите му никога не биха толерирали различно мнение, затова той не го изразяваше. Роуз се тревожеше за момчето, намираше го за прекалено примирен и отстъпчив и понякога се чудеше дали наистина е такъв, какъвто се показва, или е възприел тази роля, за да се харесва на родителите си. Категорично му бяха показали, че отклонения от очертания от тях път са неприемливи. Оливия показваше още по-твърда позиция и от съпруга си, въпреки разликата във възрастта им.

Роуз загуби битката за корицата и през юни с огромно съжаление трябваше да отстъпи. Веднага след като решението беше прието, позвъни на Надя, за да я предупреди. Мразеше, че бе притисната да сложи точно Паскал Солон на корицата на септемврийския брой. Така тихомълком се поощряваше поведение, което тя намираше за недопустимо. Някои обаче бяха впечатлени от романтиката, която снимката излъчваше, от искрите, които явно прехвърчаха помежду им, и от физическата привлекателност на Паскал и Никола. Роуз се зачуди дали читателите щяха да са толкова възхитени, ако знаеха, че той все още е женен, че живее със съпругата си, че я мами и че е „лудо влюбен“ в друга?

Черити Бенет почти се разкрещя от възторг заради победата си, когато аргументите на Роуз се изчерпаха и се наложи да отстъпи за корицата. Паскал изживяваше звездния си миг, а двамата с Никола бяха най-известната двойка. Вече не криеха връзката си, а той дори не се опитваше да измисля оправдания за пред обществото. Тях пазеше за жена си, която продължаваше да заблуждава. Скандалното му поведение и болката, която причиняваше на Надя, вбесяваха Роуз. Сякаш и той, и почитателите му бяха забравили, че е семеен, че има съпруга и деца и че страстта му по Паскал е забраненият плод. Никола изживяваше типичната мъжка фантазия – да държи в обятията си млада, красива жена, а съпругата му да си стои вкъщи, далеч от светлините на прожекторите, и да се грижи за семейството.

Няколко дни след като взеха решение да сложат Паскал на корицата на септемврийския брой, тя публично съобщи, че е бременна. Това бе поредният удар за Надя. Никола не направи никакви изявления в пресата и отказваше да обсъжда въпроса с когото и да било. Щом новината гръмна, Роуз си резервира полет до Париж, за да прекара уикенда с дъщеря си. Сега тя бе главната ѝ грижа и всичко останало оставаше на заден план. Роуз осъзнаваше, че афиширането на любовната им връзка не правеше чест на списанието.

Роуз не бе чувала, нито виждала Никола от раздухването на авантюрата му на фестивала в Кан и се надяваше да не го срещне в Париж, макар Надя да ѝ бе казала, че той не се е изнесъл и често нощува там. Всеки ден се отбивал да вижда дъщерите си, които още нищо не знаеха за Паскал и бебето. А това не беше за вярване при шума, който се вдигна в пресата. На тяхната възраст – на седем и на десет, момичетата бяха все още далеч от тези интриги и нямаха представа за поведението на баща си.

Роуз смяташе да накара дъщеря си незабавно да се консултира с адвокат. За пръв път тя самата попадаше в такъв конфликт. От една страна, трябваше да изпълнява ролята си на главен редактор на списание „Моуд“, като предоставя на читателите си злободневни новини и задоволява любопитството им, но от друга, осъзнаваше, че подклаждайки обществената истерия, нараняваше още по-дълбоко дъщеря си и я караше да се чувства още по-зле.

В петък вечерта Роуз се качи на полета на Еър Франс с натежало сърце. Всички сестри на Надя се готвеха за война в нейна защита. Не критикуваха майка си за корицата на септемврийския брой и интервюто с Паскал в „Моуд“, но открито мразеха Никола заради всичко, което причиняваше на сестра им, затова трябваше да я подкрепят.

В списанието Роуз нищо не бе споменала за личната си връзка с Никола Бато и никой освен асистентката ѝ, Джен Морган, не се досещаше. Едва ли си спомняха, че има дъщеря, омъжена във Франция, и изобщо не подозираха какъв удар ѝ нанасяха с избора си за корицата.

Роуз седеше притихнала, потънала в размисли, докато самолетът се приземяваше на летище „Дьо Гол“ рано на следващата сутрин. Нямаше търпение да се срещне с дъщеря си и да я утеши. Ролята си на главен редактор на най-влиятелното модно списание в света бе оставила в Ню Йорк. Сега беше само майката на Надя и силно се надяваше с присъствието си да ѝ вдъхне сила, за да премине през кошмара и да понесе мъката, която щеше да я завладее.