Винаги на върха

Пролог

За да работиш с мен, трябва да си винаги на върха. А за да си винаги на върха, трябва да си с характер.

Ема Харт в „Изключителна жена“

Паола тръгна от Пенистън Роял призори.

Беше още тъмно, докато изкарваше колата през високата желязна порта и завиваше наляво, за да поеме към голите хълмове. Но когато излезе на шосето, врязало се в хълмистата верига Пенайн, небето вече започваше да се променя. Неясната маса от антрацитовосиво се обагряше във виолетово, розово и бледозелено, а на хоризонта първите слънчеви лъчи проблясваха като сребърни нишки на тъмния фон на голите хълмове. Тайнствен беше този час, нито ден, нито нощ, и безмълвните, необятни голи хълмове изглеждаха по-пусти и по-усамотени от всякога. Но изведнъж всичко засия и кристалната светлина, толкова типична за северната част на Англия, озари цялото небе – денят най-сетне настъпи.

Паола отвори прозореца, пое дълбоко дъх, облегна се и продължи да кара уверено. Лекият ветрец беше прохладен, но тук, сред върховете, той е винаги такъв, независимо от сезона, и по него не може да се съди за времето. Тя знаеше, че и днешният ден ще бъде горещ, и беше доволна, че е тръгнала рано за Феърли.

Беше краят на август, когато в Йоркшир цъфти пиренът, и дивите, безлюдни хълмове изглеждаха прекрасни. Мрачни и заплашителни през по-голямата част от годината, тази сутрин те бяха неописуемо красиви – море от виолетово и пурпурно, леко накъдрено от вятъра, ширнало се, докъдето поглед стига. Подтикната от внезапен порив, Паола спря колата, слезе и се огледа, наслаждавайки се на красотата. Гледката беше величествена... зашеметяваща. Гърлото ѝ се сви от вълнение. Любимите хълмове на баба, промълви тя, мислейки за Ема Харт. Обичам ги, както ги обичаше тя... както ги обичат и собствените ми дъщери. Теса и Линет.

Паола стоеше до колата, поглъщайки с очи околността. Слушаше пронизителните трели на чучулигите, които се извисяваха и гмуркаха в облаците, слушаше как в далечината ромоли водата на малкото поточе, подскачащо от скала на скала, вдишваше хладния, прозрачен въздух, примесен с уханието на пирен и боровинки, на диви цветя и орлова папрат. Затвори за миг очи, припомняйки си безброй неща, после вдигна глава и се взря нагоре. Небето, като паница, обърната с дъното нагоре, беше порцелановосиньо, осеяно с кръгли облачета и ярко осветено от слънцето. Началото на красив ден, помисли тя и се усмихна на себе си. Когато времето е прекрасно, няма друго място като голите хълмове никъде по целия свят. Колко отдавна не беше идвала тук. Много отдавна. Корените ми са тук, както и на баба, каза си тя, отдадена изцяло на спомените, които я понесоха назад във времето...

Паола рязко се обърна, качи се в своя „Астън Мартин“ и продължи още цял час по виещото се между голите хълмове шосе, докато накрая се спусна в долината и стигна във Феърли. В този ранен час селото още дремеше. Улиците бяха съвсем пусти. Паола паркира пред старата сивокаменна църква с квадратна норманска кула и прозорци от цветно стъкло, слезе, заобиколи колата и отвори задната врата. От картонената кутия, която бе наместена на пода до седалката, извади вазата с летни цветя и бутна вратата с коляно.

С вазата в ръце, тя мина през портата на църковния двор, която водеше към гробището.

Продължи до края на плочестата пътека, където се гушеше усамотено кътче, обрасло в храсти и потънало в тишина. Тук, близо до старата каменна ограда, покрита с мъх и засенчена от крив бряст, имаше няколко гроба. Известно време Паола стоя, загледана в единия от надгробните камъни.

Върху тъмнозеления мрамор бе издълбано името Ема Харт, а под него годините 1889–1970.

Единайсет години оттогава, помисли си Паола. Тя умря на днешния ден преди единайсет години. Възможно ли е да е минало толкова време? Толкова бързо да е отлетяло... сякаш беше вчера, когато тя, жива и енергична, ръководеше целия бизнес и командваше всички ни, както само тя умееше.

Паола пристъпи до гроба на баба си, наведе се, положи цветята, после се изправи и застана неподвижно, опряла ръка върху надгробния камък, загледана в далечните хълмове. Погледът ѝ се зарея и мислите я погълнаха.

Трябва да направя нещо, бабо, нещо драстично, което ти няма да харесаш. Но съм сигурна, че ще разбереш подбудите ми... искам да създам нещо свое. Ако ти беше на моето място, щеше да направиш съвсем същото. Знам, че щеше да го направиш. Аз ще успея. Трябва. Място за съмнение няма.

Църковната камбана раздра тишината като гръмотевица. Паола се стресна и се отърси от унеса.

Миг по-късно тя отмести поглед от гроба на Ема и очите ѝ обходиха другите надгробни плочи. Спряха се на Дейвид Армори, после се преместиха на Джим Феърли... на баща ѝ... на съпруга ѝ... който лежеше тук от десет години. И двамата бяха умрели много млади. Тъгата, която я прониза, беше толкова остра, че тя изненадано пое дъх и усети как сърцето ѝ се свива от стара, позната болка. Успокои се, обърна се и закрачи по пътеката, потискайки болката и тъгата, които спомените бяха предизвикали. Каза си, че животът е за живите.

Паола забави крачка само веднъж, когато мина край оградения с железни перила парцел близо до църквата. Там бяха гробовете на прадедите на Джим... Адам и Адел... Оливия... Джералд. Тук бяха погребани толкова много хора от рода Феърли, също както и от рода Харт. Съдбите на три поколения от двата рода се преплитаха... свързани в жестока вражда... в любов и омраза, в отмъщение и женитби... и накрая в смъртта. Лежаха тук заедно сред вечен покой под сенките на брулените от вятъра голи хълмове, най-сетне в мир с тази благословена земя...

Когато портата на църковния двор се затвори зад гърба ѝ, Паола вдигна глава, изправи рамене и забърза към колата с уверена походка и решителен поглед. Предстоеше ѝ толкова много, имаше толкова предизвикателства, толкова неща за довършване.

Качи се в колата и се намести удобно за дългия път, който я чакаше.

Касетата беше на седалката до нея, където я бе сложила рано сутринта, за да ѝ е подръка при пътуването. Постави я в касетофона и усили звука. Музиката на Моцартовата симфония „Юпитер“ изпълни колата... богата, мелодична, преливаща от жизнерадост и бодрост, а според нея и от крилата надежда. Това беше едно от любимите ѝ произведения. Теса ѝ бе подарила касетата преди няколко седмици. Най-новият запис на Херберт фон Караян с Берлинската филхармония. Паола затвори очи и се потопи в музиката, потръпвайки при първите звуци... allegro vivace... почувства се... вдъхновена.

Така изминаха няколко минути, докато накрая тя отвори очи, запали колата и се спусна по хълма към шосето за Лийдс-Брадфорд, което щеше да я изведе на юг, на магистралата за Лондон. Половин час по-късно се вля в магистралата и веднага разбра, че движението не е натоварено. Нямаше никакви камиони, само няколко коли. Ако късметът не изневери и пътят остане все така чист, след четири часа щеше да седи на бюрото си в магазина на Харт в Найтсбридж.

Набирайки скорост, Паола се устреми напред, залепила крака си на газта, вперила поглед в пътя.

Симфонията се извиси до кресчендо, притихна, отново избликна, а тя слушаше, покорена от красотата ѝ, запленена от чара ѝ. Почувства прилив на истинско щастие. Мислите ѝ течаха бързо. Тя виждаше съвсем ясно месеците пред себе си, дълбоко в душата си бе сигурна, че е права във всичко, което смяташе да направи.

Паола увеличи скоростта. Колата летеше по магистралата, сякаш имаше криле и се бе отделила от земята. Тя се наслаждаваше на изключителната машина, която се подчиняваше на ръцете ѝ, наслаждаваше се на усещането, че държи под контрол колата, себе си, бъдещето. Беше си изработила план, съвършен план и смяташе да го изпълни колкото може по-скоро. Никой не бе в състояние да го обори. Нямаше как да се провали...

Част първа

Близки и непознати

На никого не казвай, че е враг, но не дарявай с любовта си непознат.

Стела Бенсън

Не забравяйте гостолюбието; понеже чрез него някои, без да знаят, са приели на гости ангели.

Библия: Послание към евреите

Сърцето си му дадох аз,

той своето ми даде:

с любимия направихме размяна

равностойна.

Най-скъпото получи всеки за награда –

не е възможна сделка по-достойна.

Сър Филип Сидни

1.

Както обикновено Паола влезе в кабинета си в лондонския магазин бодро и енергично и след като извади няколко папки от чантата за книжа, седна пред старинното бюро в ъгъла. И точно в този момент забеляза жълтеникавокафявия плик, подпрян на старинната порцеланова лампа.

На плика, очевидно донесен на ръка, пишеше лично и тя веднага позна почерка. Нетърпеливо го взе, отвори го с ножа за писма, изработен от злато и нефрит, и извади сгънатия лист.

Думите бяха уверено написани с писалка.

„Ще се видим в Париж. Тази вечер. Имаш запазено място с полет 902 на Британските авиолинии, в 18 часа. Ще те чакам с нетърпение. На обичайното място. Не ме разочаровай.“

Паола се намръщи. Тонът беше безапелационен, заповеднически, а в думите се съдържаше увереност, че тя ще отиде. Неговата самонадеяност я подразни и помрачи удоволствието, което миг преди това бе изпитала. Разбира се, че няма да отиде. Не може да отиде. Трябва да прекара уикенда с децата си, както бе запланувала, както всъщност искаше.

Все още с бележката в ръка, тя се облегна на стола и се загледа напред, мислейки за него, властен... самоуверен... Това бяха прилагателните, които ѝ дойдоха на ум. И те бяха съвсем подходящи. На устните ѝ трепна бегла усмивка. Тя изведнъж се зарадва на поканата и изпита силното изкушение да я приеме. Трябваше да си признае, че много би искала да прекара уикенда в Париж с него. Но в същото време много би искала да свърши един куп неща, които непрекъснато отлагаше, напомни ѝ един плах вътрешен глас. И тя отново се усмихна, но някак накриво този път и дори с известно съжаление, знаейки, че е човек, който никога не си угажда. Такова нещо не можеше да ѝ хрумне! Дългът преди всичко. Тази повеля на Ема Харт ѝ бе втълпена още от детските години, но понякога Паола си мислеше, че баба ѝ не би трябвало да е толкова взискателна. Ема Харт обаче я бе подготвила добре, бе я научила, че богатството и привилегиите означават и отговорност, която трябва да се поема хладнокръвно, независимо на каква цена. И тъй като беше на трийсет и шест, почти на трийсет и седем години, едва ли щеше да промени характера си отсега нататък.

Паола се изправи и с тиха въздишка сложи бележката обратно в плика. Една романтична интерлюдия в любимия ѝ град с един изключителен, забележителен мъж я привличаше безкрайно, но трябваше категорично да я отхвърли. Не, нямаше да отиде в Париж, за да прекара там уикенда в любов, задушевност и удоволствия. Щеше да отиде при децата си и да бъде добра майка. Децата ѝ имаха нужда от нея. В края на краищата не ги беше виждала от две седмици. От друга страна, и него не бе виждала...

„По дяволите“ – измърмори тя и си помисли, че щеше да е по-добре, ако не бе изпратил тази бележка. Тя бе нарушила душевното ѝ равновесие, внезапно бе смутила спокойствието ѝ, и то в момент, когато не можеше да си позволи да се разсейва с каквото и да е. Предстоящите месеци щяха да бъдат изключително сложни и решаващи.

Затова щеше да му се обади по-късно и да му каже, че няма да отиде; трябваше също така да отмени резервацията. А може би най-добре беше да се обади в Британските авиолинии.

В мига, когато посегна към телефона, той зазвъня.

Тя веднага вдигна слушалката, каза „Ало“ и погледна към вратата – секретарката ѝ Джил влизаше забързана с чаша кафе.

– Здравей, Паола, аз съм – стигна до нея гласът на братовчед ѝ Александър. – Потърсих те в магазина в Лийдс и разбрах, че точно този ден, когато аз съм тук, ти си в Лондон.

– О, Санди, скъпи, наистина съжалявам, че сме се разминали – възкликна тя и закри слушалката с ръка, за да благодари на Джил, която остави кафето пред нея, усмихна се и излезе.

– В Йоркшир ли беше снощи? – продължи Паола.

– Да. Пристигнах към шест и половина.

– Бях все още в магазина, Санди. Трябваше да ми се обадиш. Можехме да вечеряме заедно.

– Не, нямаше да можем. Трябваше да отида в Нътън Прайъри час по-скоро. Управителят ми излиза в отпуска днес и трябваше да проверим много неща. – Александър замълча, изкашля се и продължи: – Ходила си на гроба на баба тази сутрин... цветята са от теб, нали, Паола?

– Да – каза тя и гласът ѝ стана по-нежен. – Бях там много рано, преди да тръгна за Лондон.

– Значи съм бил по петите ти – тихо се засмя той. – Изглежда, не ни е било писано да се видим днес. Е... то си остава за моя сметка.

Паола обичаше много братовчед си и затова беше чувствителна към настроенията му. Бе доловила нещо особено в гласа му, някакъв нюанс, който я разтревожи.

– Санди, имаш ли някакви проблеми? – бързо попита тя. – Искаш ли да поговориш с мен за нещо?

Той леко се поколеба, но после категорично заяви:

– Не, не, съвсем не! Просто си помислих, че ще бъде хубаво да обядваме заедно, не съм те виждал толкова седмици. Знам, че си заета... но ми липсват нашите tкte-а-tкte.

Паола слушаше внимателно, напрягайки се да долови особената интонация, която бе различила преди малко, но нея вече я нямаше. Гласът му звучеше съвсем нормално – добре овладян и спокоен, както винаги.

– Да, на мен също ми липсват, Санди – каза тя, – а това лято ми е много напрегнато с тези прескачания до Южна Франция и с надпреварата в бизнеса, където винаги трябва да бъдеш една крачка пред другите. Виж какво, отдавна се каня да ти кажа нещо, затова нека използвам случая, че ми се обаждаш. – Тя пое бързо дъх и продължи с глас, който прозвуча малко по-строго. – Ужасно съм ти ядосана, Александър. Тази година почти не си идвал при нас в Кап Мартен, а това в края на краищата е твоя къща. И наистина мисля, че...

– Ти не си единствената, която работи, за да си изкарва прехраната – рязко я прекъсна той, за да я залее с порой от слова, – както знаеш, и аз си имам достатъчно грижи, затова моля те, Паола, недей да ми опяваш. Емили е овладяла вече това изкуство. И започва да ми играе по нервите.

– Сестра ти смята, че не си почиваш достатъчно. Иска да гледаш по-леко на живота и по-малко да се притесняваш. А аз споделям желанието ѝ. И то от все сърце, бих добавила.

Без да обръща внимание на думите и на укорителния ѝ тон, Александър каза:

– Сигурно отиваш на вилата този уикенд, нали?

– Да. Ще взема самолета за Ница утре сутринта в девет и ще се върна рано в понеделник. Санди! Имам прекрасна идея! Защо не дойдеш с мен? Знаеш, че ще ти бъде приятно, а и децата ще изпаднат във възторг като те видят. Емили – също.

– Аз наистина трябва да бъда в Нътън Прайъри следващите няколко дни. Честна дума, Паола. Много искам да дойда с теб, но трябва да се погрижа за куп неща в имението. Виж какво, хайде да обядваме заедно във вторник. – Гласът му изведнъж прозвуча настоятелно.

– О, господи, не мога – изохка тя. – Във вторник рано сутринта излитам за Ню Йорк, а в края на седмицата продължавам оттам за Сидни. Няма да бъда тук целия септември.

– О. Ясно.

Тя усети толкова остро разочарованието му, че възкликна:

– Защо не се уговорим още отсега да се видим през октомври? – Докато казваше това, отвори бележника си и прелисти страниците. – Какво ще кажеш за първата сряда от месеца?

– Сигурен съм, че мога, но нека все пак да си погледна програмата. Изчакай малко, Паола.

Той шумно остави слушалката.

Паола взе чашата си и отпи глътка от горещото кафе. Миг по-късно Санди беше отново на телефона и гласът му прозвуча бодро и весело.

– Свободен съм, скъпа. Значи ще се видим през октомври. Ще чакам с нетърпение.

– О, аз също! Санди...

– Да?

– Пази се.

– Ще се пазя, а и ти също, Паола. И много поздрави на всички във вилата.

След като приключиха разговора. Паола остана да си допие кафето – гледаше намръщено в телефона и мислеше за братовчед си.

Изпита истинско съжаление, че е допуснала лятото да се изниже, без да убеди Александър да отидат заедно на Ривиерата. От друга страна, щеше ли да има някаква полза от нейната настойчивост? По всяка вероятност – не. Та нали Емили не му даваше мира от Великден насам, като пускаше в ход целия си репертоар от не съвсем наивни хитрости и правеше всичко по силите си, за да го накара да отиде при тях във вила „Фавиола“. Той им гостува два пъти, но за кратко, и то само за да направи удоволствие на сестра си. И на двете с Емили това им беше съвсем ясно.

И все пак, давайки си сметка, че напоследък не е отделяла време за Александър, тя се чувстваше виновна. С толкова много проблеми трябваше да се справи през изминалата година, толкова много неща трябваше да свърши за сметка на свободното време, че всичко това ѝ пречеше да поддържа приятелството си с разни хора. Санди беше жертва на безмилостната работна етика, която тя си бе наложила да спазва. Горкият Санди, нямам време за него и това е тъжната истина, призна си открито Паола.

Може би затова гласът му звучеше странно. Не, причината съвсем не беше в това. Особената му интонация, която тя знаеше, че не е плод на въображението ѝ, бе израз на напрегнатост, чиста проба напрегнатост. А може би на преумора. Или на тревожност? Да, точно така. Тревожност. И това я накара да бъде нащрек... за неприятности.

Размишлявайки по този въпрос, Паола със свито сърце си каза: Нещо не е наред със Санди.

Обзе я особено чувство на безпокойство. Странно усещане, което я накара да се изправи на стола си и загрижено да се запита какво може да не е наред. Бърчейки чело, тя прехвърли светкавично през ума си всички възможности. В „Харт Ентърпрайс“ не можеше да има някакъв провал. Емили щеше да знае и да ѝ каже. Санди беше добре със здравето, финансови проблеми със сигурност нямаше. И макар че не ухажваше определено никого – поне според Емили, която знаеше всичко за всеки член от семейството, – очевидно не страдаше от липса на дамска компания, която можеше да си осигури винаги, щом пожелае. Не водеше бурен социален живот. Но, изглежда, така предпочиташе и бе избрал да живее точно по този начин.

Сигурно често се чувства самотен, размишляваше тя, съжалявайки за стотен път, че Санди не се ожени повторно.

След смъртта на Маги от снежната лавина в Шамони той дълго остана покрусен и неутешим. След това започна бавно да се съвзема и с цената на много усилия се върна към живота. Но сякаш бе подредил късчетата от разбитото си сърце по съвършено нов и различен начин. Оттогава изглеждаше друг човек.

Всички пострадахме от снежната лавина, припомни си Паола, мислейки вече за брат си Филип. Той също беше на ски в планината през онзи ден. Но само той остана жив от роднините ми, единственият оцелял. Майка ми загуби съпруга си. А аз – баща си; децата ми загубиха баща си. Да, снежната лавина нанесе поражения на цялото семейство. Тя ни осакати, тя ни промени, и то завинаги. Оттогава всички се държим някак странно...

Паола тихичко се засмя. И от всички най-странно аз, каза си тя, мъчейки се да се отърси от чувството на безпокойство за братовчед си, което бе изпитала преди малко. Да не би да имам прекалено богато въображение? В края на краищата двамата със Санди бяхме толкова близки като деца и си останахме близки и досега. Ако действително нещо го притеснява, щеше да го сподели с мен по телефона. Изглежда, проявявам необяснима липса на разум, каза си тя и реши да се отърси от тревогите си за Александър.

Очите ѝ отново се насочиха към книжата върху бюрото.

Достатъчно беше да хвърли най-бегъл поглед – видя, че няма нищо особено спешно, и изпита облекчение. Проблемите, които възникваха в петък, обикновено я преследваха през уикендите и ги проваляха. Това нямаше толкова голямо значение през зимата, но през лятото, когато децата се върнеха у дома за по-дълго време от своите училища, те страдаха. Държаха много на уикендите с нея, ревниво ги отстояваха и мразеха, когато някой им я отнемаше – същото изпитваше и тя някога.

След като прочете сутрешната поща и бележките на Джил, в които подробно се описваха предложените структурни промени в Салона на дизайнерите, Паола прегледа купчината поръчки от различни клиенти, после се пресегна за телексите. Всичките идваха от магазина в Ню Йорк и бяха подписани от американската ѝ секретарка Мадилана О’Шей. Бяха се получили късно миналата нощ и само един от тях изискваше отговор.

Придърпвайки един жълт бележник, Паола започна да нахвърля отговора. След като приключи и с това, отвори най-дебелата папка, която бе донесла от Йоркшир, и извади най-горния лист. В момента единствено той я интересуваше. Тук бе написала най-важните точки от съвършения си план. Обикновен лист хартия... но в него беше ключът към толкова много неща... ключът към бъдещето.

Само след секунди тя така се потопи в работата, така се увлече да прави допълнителни бележки, че всички мисли за братовчед ѝ Санди отлетяха. Но няколко месеца по-късно Паола щеше да си припомни този ден, и то твърде добре. Щеше да си припомни съвсем ясно и живо безпокойството, което бе изпитала, и дълбоко да съжали, че не бе обърнала по-голямо внимание на интуицията си. Щеше горчиво да се разкайва, че не е настояла той да сподели с нея тревогите си. Не че щеше да промени плановете си за пътуването. По този начин щеше да му помогне, поне като бъде до него, когато той имаше нужда от нея. Но в тази жарка августовска утрин на 1981 година Паола нямаше как да знае всичко това и със силата на волята си успя да потисне усещането за надвиснала опасност, лошото предчувствие. Освен това и тя, като баба си, притежаваше завидната способност да изтласква всичко от съзнанието си, за да се съсредоточи върху работата. Направи го и сега. Навела глава, приковала очи в листа, тя все повече се задълбочаваше и както винаги така се потопи в работата, че забрави всичко друго.

Двайсет минути по-късно Паола вдигна глава, събра бележките си и ги сложи обратно в папката заедно с листа; после заключи папката в средното чекмедже на бюрото си, за да бъде там на сигурно място за уикенда. Леко усмихната, доволна, че е помислила за всичко и се е подготвила за всякакви случайности, тя поседя още миг с ключа в ръка, преди да го пусне в чантата си.

Сетне отмести стола си назад, стана, протегна се и закрачи напред-назад – изпитваше нужда от движение. Тялото ѝ се бе схванало, чувстваше се вдървена от седенето – първо в колата, после тук на бюрото. Озова се пред прозореца, дръпна завесите и като погледна надолу към Найтсбридж, видя, че тази сутрин движението е особено претоварено – но в петъчни дни през летните месеци обикновено беше така.

Обръщайки се, Паола обхвана с поглед стаята и на лицето ѝ се изписа одобрение. От най-ранно детство тя обичаше този кабинет и се чувстваше удобно сред неговите стени. Когато го наследи от баба си, не видя причини да променя нещо в него и затова остави всичко непокътнато, както си беше. Не добави нищо, освен няколко лични сувенира и снимките на децата си.

Кабинетът приличаше повече на салон в английска провинциална къща, отколкото на помещение за делова работа и в това се криеше тайната на големия му чар. Атмосферата беше съзнателно търсена и създадена от Ема Харт преди повече от шейсет години, когато, вместо да използва по-прозаична мебелировка, тя бе украсила кабинета с ценни старинни предмети в джорджиански стил и със скъпи маслени картини на английски майстори. За канапетата и столовете, както и за завесите на прозорците бе избрана класическа цветна дамаска, която контрастираше чудесно с дървената ламперия на стените, а старинните порцеланови лампи и другите красиви предмети придаваха допълнителна елегантност и изисканост. Кабинетът беше просторен и светъл, с красива стара камина, която в студените дни винаги гореше. На Паола никога не ѝ омръзваше да стои в кабинета и се радваше, когато хората, влезли за първи път тук, се смайваха от неговата красота и неповторимост.

И този кабинет, както и всичко останало, сътворено от баба, е прекрасен, каза си Паола, крачейки по протрития, но изключително скъп килим. Тя спря пред украсената с дърворезба камина и загледа окачения над нея портрет на баба си, рисуван когато Ема е била млада. Паола все още тъгуваше за нея, понякога много силно, но се утешаваше с мисълта, че Ема продължава да живее в нея... в сърцето ѝ и в спомените ѝ.

Докато се взираше в красивото и в същото време решително лице от портрета, Паола изпита безмерно чувство на гордост от изключителните и учудващи постижения на Ема. Баба е започнала от нулата и е създала една от най-големите търговски империи в света... каква невероятна смелост е имала, когато е била на моята възраст. Аз трябва да бъда смела, силна и решителна като нея. Не трябва да се колебая какво да направя... моят план трябва да успее, както е успял нейният. Мислите на Паола се устремиха към бъдещето, обзе я приятна възбуда, като си представи какво ѝ предстои.

Върна се на бюрото, осъзнала, че трябва да продължи всекидневната си работа.

– Джил... – обади се тя по вътрешния телефон.

– Да, Паола?

– Багажът ми нали е пренесен от колата?

– Да, отдавна, но не исках да те безпокоя. Да го донеса ли сега?

– Ако обичаш.

Само след секунди лъскавата кестенява коса на Джил се появи на вратата и тя влезе забързано с чантата на Паола, с горните ѝ дрехи и куфара ѝ. Тя беше висока, добре сложена млада жена със спортна фигура и по всичко личеше, че се справя леко с поставената задача.

– Ще ги занеса в твоята стая – каза тя и тутакси изчезна в съседното помещение.

– Благодаря – отвърна Паола и когато секретарката ѝ се върна в кабинета, продължи: – Моля те, седни за малко, Джил. Искам да обсъдя няколко неща с теб.

Джил Мартън кимна, седна на стола срещу бюрото и загледа Паола с кафявите си умни очи. Джил работеше при Паола от пет години и не спираше да се възхищава и удивлява на изключителната ѝ енергия, издръжливост и упоритост. Жената срещу нея беше източник на сила, освен това беше проницателна, ентусиазирана и често изглеждаше безразсъдна в работата си. Джил никога не бе работила с такъв човек. Онези от служителите в магазина, които познаваха легендарната Ема, казваха, че Паола е достойна внучка на баба си. Джил беше склонна да вярва, че това е така и че онези черти от характера на шефката ѝ, които толкова я възхищаваха, бяха наследени от прочутата създателка на веригата „Харт“. Да, всичко е въпрос на гени, мислеше си Джил, продължавайки крадешком да наблюдава Паола.

– А, ето ги твоите бележки за Салона на дизайнерите – каза Паола, измъквайки листа, който търсеше по бюрото си.

Джил стана от стола си и погледна напрегнато Паола.

– Надявам се, че ти звучи смислено – каза тя.

– Да, съвсем смислено. Препоръките ти са чудесни. Нямам какво да добавя. Започвай веднага да правиш промените. Това ще преобрази неузнаваемо салона, Джил.

При този комплимент Джил усети как гъста руменина заля шията и бузите ѝ и пламнала от удоволствие, пое листа, който Паола плъзна по лъскавото бюро.

– Толкова се радвам, че го одобряваш – открито засия тя.

Паола ѝ отвърна с усмивка и продължи:

– Изпрати после този телекс на Мадилана и вземи сутрешната поща... както знаеш, няма нищо съществено. Лесно ще се оправиш с нея. Парафирах тези поръчки – почука тя върху купчината с яркочервения си нокът. – Художниците изпратиха ли вече рекламите от миналата седмица?

Джил поклати глава и обясни:

– Ще бъдат на бюрото ти следобед. Говорих с Алисън Уорън преди малко – почти са готови.

– Добре. И понеже става дума за обяд, обади ли се Майкъл Калински да потвърди срещата? Или да каже къде ще се срещнем?

– Обади се доста рано. Не искаше да те безпокои, тъкмо беше дошла. Затова не го свързах. Ще дойде да те вземе в дванайсет и петнайсет.

– О! – възкликна Паола и погледна часовника си. Стана и тръгна към стаята си за преобличане, спря пред вратата и взе да оглежда смачканите си памучни панталони.

– В такъв случай по-добре да се преоблека. Искам да сляза долу и да проверя някои неща преди Майкъл да е дошъл, затова нямам много време. Нали ще ме извиниш, Джил.

– Разбира се. – Джил събра книжата от бюрото и се запъти към своя кабинет. – Ако имаш нужда от нещо, кажи ми – добави тя.

– Ще ти кажа – отвърна Паола и затвори вратата след себе си. Навремето в стаята за преобличане беше картотеката на Ема, но Паола бе преустроила помещението, обзавеждайки го с вградени гардероби с огледални врати, с отлично осветление и тоалетна масичка. Тя седна пред нея, освежи грима си, среса косата си и свали ризата, панталоните и сандалите, с които бе пътувала от Йоркшир.

За секунди само облече дрехите, които носеше в чантата си: черен костюм от копринен шантунг, ушит специално за нея от Кристина Краудър – класически елегантен семпъл тайор, който носеше с бяла копринена блуза без ръкави, тъмни фини чорапи и черни лачени обувки с висок ток. Бижутата, които сложи, бяха не по-малко семпли и ефектни: колие от три реда перли с диамантена закопчалка украсяваше шията ѝ, а на ушите ѝ проблясваха големи перлени обици в пръстен от диаманти.

Паола се изправи пред огледалото и с критичен поглед прецени външността си – хареса се. Костюмът, изискан и официален, но не прекалено строг, ѝ подхождаше идеално за магазина; в същото време беше достатъчно шик, за да отиде с него на обяд в елегантен ресторант. А нямаше съмнение, че щяха да отидат точно в такова заведение. Майкъл винаги я водеше в най-хубавите ресторанти.

Асансьорът за персонала я свали за миг на приземния етаж. Паола мина край щандовете с бижута и се запъти към козметиката и парфюмерията, като оглеждаше всичко наоколо. Тази сутрин в магазина имаше много хора.

Всъщност всеки ден беше така – клиентите се трупаха още от десет часа, с отварянето на магазина, до шест, когато го затваряха. С годините той се бе превърнал в една от забележителностите на Лондон и хора от цял свят преминаваха през големите му врати, за да обиколят прочутите зали и просто да погледат, не само за да купуват.

Паола обичаше шума, оживлението, тълпите, кънтящите гласове, много от които бяха чужди, възбудата, която сякаш се носеше във въздуха. Обикновено след отсъствие, колкото и кратко да бе то, тя усещаше, че я пронизва лека тръпка, и днешната сутрин не беше изключение. Магазините в Йоркшир бяха важни брънки във веригата, както и магазините в Париж и Ню Йорк, но лондонският магазин беше водещият и тя го обичаше най-много.

Ема Харт го бе открила през 1921 година.

След три месеца щяха да празнуват шейсетгодишнината му. А какво празненство бе запланувала тя! Щеше да отдаде почит на баба си, една от най-великите бизнес дами, живели на този свят, а също и да отбележи шест десетилетия безупречна търговска дейност, рекорд, какъвто не бе постигнат от никой друг универсален магазин в никой град, в никоя страна в света. „Харт“ на Найтсбридж беше най-добрият. Единствен по рода си. Легендарен.

Радостта, че отново е на това забележително място, любимото ѝ, я накара да закрачи още по-леко и енергично. Спря сред щандовете за парфюмерия.

Стоеше и както винаги търсеше с орлов поглед дефекти, но не откри нищо. Това я зарадва. Неотдавна този сектор беше преустроен под нейното пряко ръководство и ефектът бе зашеметяващ, не само по собствената ѝ преценка.

Таблата от гравирано стъкло, многобройните огледала, допълненията от хром и сребро, кристалните полилеи и стенните свещници... съчетанието от всичко това създаваше бляскаво великолепие. Дизайнът осигуряваше идеален фон за привличащите погледа артикули на козметиката и парфюмерията. Пищен, сияещ и подкупващ, този сектор бе създаден да изкушава жените да харчат огромни суми и засега изпълняваше отлично предназначението си, а тя бе сигурна в това още докато художниците правеха скиците за него.

Всичко е въпрос на добра стока и добро пласиране, разсъждаваше Паола, докато продължаваше енергичната си обиколка сред коприната на дамското бельо и се насочваше към салона за обувки на „Рейн-Делман“. Наслаждаваше се на сутрешната си разходка из магазина... най-прекрасния универсален магазин в света. Той беше източникът на нейната власт, нейната цитадела, гордост и радост. Фактически той беше всичко за нея.