Пролог

Деветте богове

В началото бяха Деветте богове на Древен Египет1, Великата Енеада, с която се персонифицира цялата красота, магия и сила. Но всичките те са въплъщения на истинския Единствен – всеки от тях изразява отделен аспект на великия бог на съзиданието Атум. Текстовете от пирамидите, йероглифните надписи, открити по вътрешните стени на седем пирамиди от V и VI династия, разказват за тях едновременно като за Деветте и като за Единствения:

О, ти, Велика Енеадо, която си в Он [Хелиопол], (наречени) Атум, Шу, Тефнут, Геб, Нут, Озирис, Изида, Сет и Нептис; О, вие, деца на Атум, които предавате добрата му воля на неговите потомци...1

Мистериите на Великата Енеада се честват от поколения посветени жреци в Хелиопол. Този култ е най-важното в живота на хиляди обикновени мъже и жени, за които Деветте богове са същото, което са светците за днешните католици, а тайнствената им Единна същност поддържа свещения воал на божественото и неизразимото.

Тези девет богове, в една или друга форма, управляват много векове, докато Египетският свят не се променя завинаги с нахлуването на завоевателите, отначало гърци, а после и римляни. Промяната изглежда завършена с появата на новата религия на човека-бог Иисус. Но дори тогава хората вярват, че Деветте богове просто са се оттеглили в небесното царство – или както мнозина биха казали днес – в друго измерение. Енеадата заминава, може би, за да се завърне един ден със слава.

Но Деветте вече не са просто любопитен детайл от една отдавна забравена религия, нито делата на техните жреци са ефимерни като пясъчна буря по повърхността на времето. Техният свещен град Хелиопол крие много ревниво тайни и невероятни знания, които едва сега се преоткриват. С мъдростта на Древността, тези висши посветени строят пирамидите, конструкции, които и до ден днешен нямат аналог, и чиито тайни продължават да предизвикват и очароват хората. Деветте са обучили добре жреците си и техните странни и тайни знания се завръщат да ни навестят.

Погребани под предградията на Кайро – най-населения град в Африка, с 16 милиона жители и безумен трафик – сега чудесата на древния Хелиопол са маркирани от един-единствен обелиск. Някога градът бил едно от „неофициалните“ чудеса на света, славен с името си – произлизащо от гръцкото название „град на бога на Слънцето“, тъй като той бил център на култа към Ра, чието ежедневно появяване озарявало небосвода. На египетски името на града Оуну, което се появява в Стария завет като Он, може би означава „градът на пилоните“, но това никой не може да каже със сигурност. Понякога градът бил наричан „Домът на Ра“, докато арабите го наричали Аин-Шамс, което означава „Слънчево око“ или „Слънчев извор“.2

Не е известно колко време преди първото му споменаване в писмен източник, Хелиопол станал център на култа към Ра. Но със сигурност се знае, че градът бил главен религиозен център на Египет, „когато започва историята“ – т.е. поне в самото начало на Старото царство (около 2700 г. пр. Хр.)3. Въпреки че по-късно възникнали и други конкуриращи се култови центрове, които постепенно набирали власт и политическо влияние, Хелиопол запазил статута си и винаги с уважение била отбелязвана неговата античност и присъствието му през цялата история на Египет.

Хелиопол бил главният религиозен център във времената на пирамидите, а теологията, изучавана в него – първата организирана система на религия и космогония, позната в Египет – вдъхновявала и мотивирала построяването на великите паметници в Гиза. За хората, живели по това време и на това място, теологията представлявала крайния сбор от всички знания. Всичко, което съществувало, бил Бог: всичко било проява на Него/Нея и всичко било проникнато от божествената искра. Затова изучаването на нещата било само по себе си славен религиозен акт. Да се учи било равносилно да се служи на култа и в същото време да се върви по собствената пътека към божественото. Хелиопол бил неразривно свързан с Гиза, намираща се на около 19 км югозападно от града. Всъщност трите пирамиди са разположени така, че гледат към Хелиопол.4

В качеството си на „любимо място на Боговете“ и „родно място на Боговете“, Хелиопол бил най-свещеното място в Египет. В него имало храмове на бога-създател Атум, на Ра – самия бог на Слънцето, на Хор, както и на Изида, Тот и нилския бог Хапи. Една от най-прочутите сгради в града била hwt-psdt, Резиденцията на Великата Енеада. В друга сграда в града, Къщата на Феникса, бил съхраняван свещеният камък бен-бен, най-святата „реликва“ на Египет, която вероятно е имала метеоритен произход.

Жреците на Хелиопол били прочути със знанията и мъдростта си. Най-големите им научни постижения били в медицината и астрономията – главните жреци носели титлата „най-велик сред наблюдателите“, което означава „Главен астроном“.5 Те били смятани за най-мъдрите и най-учените хора в Египет по времето на Херодот (5 в. пр. Хр.) и за тях си спомняли дори по времето на Страбон, чак през 1 в. сл. Хр. Хелиополските жреци били толкова популярни сред гърците, че според някои източници, дори и Питагор, Платон, Eudoxus и Талес отишли в града, за да учат при тях. И въпреки че са ни известни твърде малко велики египтяни, ученици на жреците на Хелиопол, ние знаем, че Имхотеп, геният, който проектира първата пирамида – Стъпаловидната пирамида на Джосер в Саккара – почитан като бог за медицинските си знания, е бил Върховен жрец именно там.6

Показателно е, че вероятно сред жреците в Хелиопол е имало и жени. Надпис от времето на IV династия, когато са били издигнати най-грандиозните пирамиди в Гиза, ни представя жена в храма на бог Тот, която носи титлата „Господарка на къщата с книги“.7

Днес е напълно възможно да се възстановят основните елементи на религиозните вярвания в Хелиопол, като за източник се ползват Текстовете от пирамидите. Най-старият текст, този в пирамидата на Унас, датира около 2350 г. пp. Хр., почти 200 години след времето, по което се смята, че е строена Голямата пирамида на Хуфу (Хеопс) в Гиза. Повечето египтолози смятат, че Текстовете от пирамидите са много по-стари, отколкото най-ранните оцелели надписи, и че те – както и религиозните и космогонични идеи в тях – са съществували в началото на I династия, „официалното“ раждане на египетската цивилизация, около 3100 г. пр. Хр.8 Текстовете от пирамидите са най-древните оцелели религиозни писания в света.9

Обичайно разделени на къси „глави“, или както египтолозите ги наричат „изкази“, тези древни текстове представляват описания на погребални ритуали и пътуването на царя към отвъдното (за да сме точни, „фараон“ е много по-късен термин). Има много причини да вярваме, че Текстовете от пирамидите не са просто погребални канони, нито пък че мъдростта, заложена в тях, се отнася само до царете на отдавна загинала цивилизация.

Централната тема в Текстовете е задгробното, или астрално пътуване, в което царят, отъждествяван с Озирис, се възнася на небето, където се превръща в звезда. По време на пътуването царят се среща с различни богове и други същества, и накрая е приет в техния кръг. След това царят се преражда в собствения си наследник, във формата на сина на Озирис – Хор, като по този начин действително осигурява божествеността на царската династия и поддържа продължаването на египетската култура.

Без съмнение Текстовете от пирамидите са дело на жреците от Хелиопол10 и представляват единственото оцеляло неподправено свидетелство за тяхната религия и вероятно единственото религиозно писание, писано извън града по онова време. Със същите идеи са пропити и по-късни погребални надписи, като Текстовете от саркофазите (изписани по вътрешните стени на саркофаг от Средното царство, 2055–1650 г. пр. Хр.) и така наречената Книга на мъртвите, в която се усеща влиянието и на други конкуриращи религиозни системи. Текстовете от пирамидите съдържат ключа за възстановяването на вярванията, изповядвани в древен Хелиопол.

Възниква и друг проблем, тъй като Текстовете от пирамидите са създадени по специфична причина, а не като основна постановка в теологията. Аналогична е християнската погребална служба, изпълнявана днес. Тя очевидно е свързана с християнските вярвания – като например, как Иисус умира на кръста, за да спаси човечеството – нещо, което е понятно за християните, но всеки незапознат с религията ще се почувства доста объркан. По същия начин Текстовете от пирамидите не са еквивалент на хелиополската Библия, а по-скоро приличат на молитвеник.

Едно задълбочено проучване на скритите в Текстовете от пирамидите вярвания разкрива необикновено сложни, макар и немногословни теологични и космогонични идеи, които могат да се разглеждат на много нива. Чрез тяхната образност едновременно са изразени няколко комплексни концепции. Съществуват множество академични реконструкции на религиозната мисъл в Хелиопол, но ние вярваме, че тази, в която данните са използвани най-правилно, е на американския професор по история на религията Карл У. Лъкърт. Той излага своята реконструкция в основополагащата си книга Egyptian light and Hebrew fire (Египетската светлина и июдейският огън), издадена през 1991 г. Според книгата, религиозната система е с осезаема простота, но крие богата и величествена комплексна същност. Стигнахме до разбирането, че вярванията на Хелиопол относно природата на Вселената, съзнанието, живота и какво се случва след смъртта, са колкото мистични, толкова и практични, като освен това включват знания, които съперничат на най-напредничавата съвременна наука.

Отдавна е известно, че Текстовете от пирамидите съдържат астрономическа информация. Досегашни книги по темата твърдят, че тези идеи на египтяните не са нито примитивни, нито израз на суеверия – каквото е мнението на мнозина от академичните среди – а разкриват детайлно и сложно разбиране за движението на небесните тела. Египтяните дори вземат под внимание прецесията2 на равноденствията, небесен цикъл от почти 26 000 години, за който се предполагаше, че е открит около 2 в. пр. Хр. от гърците (но които дори не са го изчислили правилно).11 Египетската цивилизация съществува най-малко от 5 хилядолетия. В сравнение с такъв продължителен период от време, нашите суеверни Тъмни векове, когато Земята е била смятана за плоска, изглеждат сякаш са били вчера.

Най-фундаменталният извод от Текстовете от пирамидите е, че противно на предубежденията ни, религията на Хелиопол е била определено монотеистична. Многобройните ѝ богове, често изобразявани с животински глави, всъщност са представяли множеството аспекти на Единствения Бог-създател, Атум.

Религията на Хелиопол включва концепцията за мистичния съюз с „висшите“ божества и дори с източника на цялото съзидание, самия Атум. Този съюз е истинската цел на процеса, описан в Текстовете от пирамидите, крайната точка на последното пътуване на душата. Според обичайните възгледи, това е било възможно и приложимо само за царя, но ние вярваме, че пътуването към бога не е било привилегия само на царския род, че дори и не само на мъртвите. Фактически, Текстовете от пирамидите описват таен начин, чрез който всеки човек, мъж или жена, да срещне бога и – мъртъв или просто вън от тялото си – да открие нещо от божественото знание за себе си.

Атум стои на върха на Великата Енеада – деветте основни богове на Египет. Илюстрирайки концепцията за „Единствения бог и множеството божествени форми“, всичките девет са били възприемани като Единствения, а другите осем представлявали различни аспекти на Атум.12 Това е идея, подобна на тази за християнската Света Троица. Както казва професор Лъкърт: „Цялата теологична система може да се онагледи като поток от съзидателна жизненост, извираща от главата на бога, който изтънява в малко ручейче, отдалечавайки се от източника си“.13

Преди Атум да извърши акта на сътворението, Вселената е била безформена суха пустош, наричана Нун. От пустошта се появил хълм с фалическа форма – свещеният хълм на Атум. Въпреки метафората, египтяните вярвали, че хълмът е съществувал и именно той е бил истинското място на Началото на всичко. Вероятно, храмът на Атум в Хелиопол е бил издигнат именно там, въпреки че някои египтолози смятат, че хълмът всъщност е възвисяващото се наблизо плато Гиза. Други предполагат, че самите пирамиди са били издигнати, за да изобразят Първичния хълм.14

Трудовете на викторианските – и дори на някои по-съвременни – египтолози са забележимо свенливи, или направо си спестяват историята за сътворението на света от Атум. Всъщност Атум изхвърлил Вселената след сексуалното си самозадоволяване, завършило с бурен оргазъм. Макар че тази легенда неизбежно предизвиква шеги, свързани с „Големия взрив“, това всъщност е доста точна представа. Животворното изхвърляне на енергия от Атум осеменило пустошта Нун, разширявайки границите ѝ и давайки път за експанзията на материалното сътворение. В оригиналното предание Атум е андрогин3: неговият фалос представлява мъжкото начало, а ръката му – женското. Това дефинира една от фундаменталните идеи на хелиополската система и изобщо на египетската мисъл, а именно тази за вечния и типичен баланс на мъжкото и женското, на полярността на ин и ян, без която, според древните египтяни, би настъпил хаос.

Родена от фонтана сперма на Атум, Вселената продължавала да се разраства, постепенно превръщайки се във физическия материален свят, който ние обитаваме, но чак след като преминала през няколко други фази. От акта на сътворението се появили две същества, Шу и Тефнут, първообрази на баланса в света. Шу бил мъж, който представлявал съзидателната сила, а Тефнут – жена, която изразявала реда и границите в поведението, контролирала и насочвала силата на Шу. Тефнут била представяна и като Ма’ат, повелителката на вечната справедливост.15 Заедно, Шу и Тефнут, понякога били наричани Рути и били изобразявани като двойка лъвове (или по-скоро лъв и лъвица).

От съюза на Шу и Тефнут се родили Геб (богът на Земята) и Нут (богинята на Небето), символизиращи елементите на видимия космос, доста по-осезаемо от своите родители. Геб и Нут, на свой ред, създали две разнополови двойки-близнаци: прочутия квартет Изида и Озирис, и Нептис и нейния брат-съпруг Сет. Те изразявали принципа на двойствеността по два начина: мъжкото и женското начало и противопоставянето на позитивното и негативното (светлата и тъмната страна на нещата). Нептис била „негативната сестра“ на благодетелната Изида, докато Сет бил разрушителната, противостояща сила на градивния и цивилизоващ герой Озирис. Тези четири божества, за разлика от родителите си, били далеч по-близки до хората и материалния свят, въпреки че все още населявали духовния свят „отвъд воала“. Лъкърт подчертава, че те съществували на достатъчно ниско ниво, за да имат по-интимна роля в живота и смъртта на хората и действали далеч по-обозримо от родителите си.16

Заедно Деветте богове образуват Великата Енеада, но поотделно те изразяват различни същности на Атум, постигани на различни нива на сътворението, от първата поява от пустошта до света на материалното, обитаван от хората. В този смисъл Озирис е едновременно Геб, Шу и Атум, точно както Изида е Нут, Тефнут (Ма’ат) и Атум. Дори Сет се проявява като по-комплексен образ, а не като обикновено олицетворение на злото, подобно на дявола в християнството.

Системата има свое продължение. Самата Велика Енеада води към поредица от други богове, Малката Енеада. Връзката или преходът е Хор – магическото дете на Изида и Озирис. Той е богът на материалния свят, като тази негова позиция е отражение на ролята на Атум във Вселената. Най-значителните богове от Малката Енеада, т.е. тези, които оказват най-голямо влияние върху човешкия род, са богът на мъдростта Тот, летописецът на Великата Енеада, и Анубис, богът с глава на чакал, пазител на портите между световете на живите и мъртвите. На това ниво обитават множество други божества, като всяко от тях се занимава с различен аспект от човешкия живот. Възможно е сред тях да са и местните богове и богини, почитани в Египет преди установяването на религията на Хелиопол. Лъкърт нарича това ниво „зона на обратите“, пресечната точка между материалния свят и „другите измерения“ на боговете, където човек може да усети обрата – умирайки или приживе чрез мистични действия – като „пътешествие на душата“, обратно към единението със Създателя. Именно този обрат е основната тема в Текстовете от пирамидите, които далеч не могат да бъдат наречени „примитивни“ и превъзхождат по-късните религии както с авторитета си, така и с величието си, въпреки че са шокиращо свързани с традициите на шаманизма.

Тази стройна система от богове има и друго съществено значение. Бихме могли да си представим, че появата на Първичния хълм от Нун изразява изгряването на Слънцето, източника на целия живот в материалния свят. Ето защо Атум се асоциира с Ра, бога на Слънцето, наричан понякога Ра-Атум. Ето защо и Хор, като господар на материалния свят, се свързва, и даже персонифицира, със Слънцето. Ежедневното „раждане“ на Слънцето е умалена версия на първичната експлозия на сътворението, която поражда Вселената, и може да се асоциира както с Атум, така и с Хор. Както е обичайно за Текстове от пирамидите, тук метафората работи едновременно на няколко нива.

Един обективен прочит на Текстовете от пирамидите изважда на бял свят много повече от поетически символизъм. Например, описаната в тях система на сътворението има допирни точки с теориите за създаването и еволюцията на Вселената на съвременните физици. Текстовете от пирамидите буквално описват „Големия взрив“, при който цялата материя експлодира от една основополагаща точка и след това се разпръсква и разширява, ставайки все по-комплексна при зараждането и вътрешното действие на основните сили на механиката, като накрая достига нивото на елементарната материя. (Показателно е, че водещият американски египтолог Марк Ленър, в книгата си Всичко за пирамидите, издадена през 1997 г., използва термина „основополагаща точка“, когато говори за мястото на Атум в египетската митология.)17 Системата на египетската митология включва и концепцията за множеството измерения на Вселената, представяна от различните нива на сътворението, показани чрез различните форми на божественото. В Текстовете от пирамидите по-висшите богове, като Шу и Тефнут, съществуват, но остават недостижими за човечеството, ако не се използва посредничеството на по-нисшите богове.

В легендата за сътворението съществува още едно метафорично ниво. Докато обсъждахме сложността на идеите в Текстовете от пирамидите с един наш приятел – белгийския писател и изследовател Филип Копенс – той ни обърна внимание, че определени открития на съвременната наука са включени косвено в египетската версия за сътворението. Както вече отбелязахме, Атум се е появил от безформената пустош, изобразявана под формата на първичен воден хаос, наричан Нун. Това твърдение често се разглежда като породено от начина, по който земята се появява от водите на Нил при края на ежегодния разлив. Но това не е точно концепцията, изразена в хелиополската представа. Както казва египтологът Р. Т. Кларк:

Това не е точно море, защото то има повърхност, докато първичните води се простират както отгоре, така и отдолу... Този космос е огромна кухина, по-скоро като въздушно мехурче, насред неограничената безкрайност.18

Това е един елегантно хитроумен начин да се изрази комплексната концепция за морето, което представлява, от една страна, пустошта – нищото – и в същото време загатва за неограничен потенциал – безкрайността. Би могло да има и друга причина за избора на тази представа. Едва напоследък учените обявиха откритието, че водата в междузвездното пространство се среща в далеч по-големи количества от тези, за които се е предполагало. Атум представлява не само „Големият взрив“, но и Слънцето: докато учените едва сега разбират, че огромните облаци вода, които се срещат из Вселената, играят жизненоважна роля при възникването на звезди като нашето Слънце. Фактически, учените вече започват да вярват, че звездите, на практика, се образуват точно от тези облаци вода...19 Става ясно също така, че на нивото на нашата планета митът изразява идеята за възникването на живота именно в Първичния океан.20 Всичко това предполага, че жреците в Хелиопол са разполагали с изключително сложни знания.

Показателно е, че на 12 септември 1998 г. водещото английско научно списание New Scientist публикува фундаменталното изследване на екип на НАСА, с ръководител Лу Аламандола, за произхода – и необходимите условия – за живота във Вселената. Преди това учените смятаха, че е невъзможно да се съберат необходимите „съставки“ , от които да се създаде дори и най-първичната форма на живот. Но този екип успява да създаде няколко от необходимите комплексни молекули, като пресъздава в лабораторни условия характерните особености на средата във вътрешността на газовите облаци в междузвездното пространство. Екипът открива, че създаването на тези комплексни молекули при подобни обстоятелства е невероятно лесно – и на практика неизбежно – докато да се извърши това в земни условия, е невъзможно. Най-важният пример за това са молекулите, наричани липиди, които изграждат стените на отделните клетки и без които клетката, основната строителна частица на живите неща, не може да съществува. Сега, когато учените вече знаят, че молекулите се създават толкова лесно при тези условия, значението на това откритие е огромно. Все по-вероятна изглежда идеята, че животът се е зародил в дълбокия Космос и после е бил „засят“ на планетите, вероятно от кометите, и че дори и в най-примитивните си форми той навярно е откриваем из цялата Вселена. Както казва Лу Аламандола: „Започвам наистина да вярвам, че животът е космическа заповед“.

Но това е само част от историята, както ни обърна внимание Филип Копенс. Може би екипът на Аламандола изобщо не е първият, който е схванал условията за създаването на живот. Копенс ни цитира древния египетски мит за експлозивния оргазъм на Атум, който създава Вселената: неговата еякулация изглежда символизира с невероятна точност идеята, че всички основни съставки на живота съществуват от самото начало, и че Вселената, продължавайки да се разширява, ги разнася. Метафората на мита за Атум обхваща перфектно и концепцията за „посяването“ на Вселената с живот. Дали наистина жреците от Хелиопол са знаели как е произлязъл и се е разпространил животът във Вселената?20, 21

Такава е била „примитивната“ религия на Древен Египет, който бил управляван от Великата Енеада, Деветте богове, изразяващи целия живот и цялата мъдрост. Древната египетска цивилизация, толкова често подценявана дори от начетените ни учени, продължава да очарова с тайни, които ни зоват от Античността. Но ние щяхме да открием, че предстои нещо ново, внезапен, необясним интерес към забравените тайни на египтяните и суматоха от тайнствена дейност сред техните най-почитани руини. Нещо любопитно става в Гиза, нещо, което е тясно свързано с началото на 21-ви век. Отделни хора и организации търсят изгубеното знание на жреците, служили на Деветте богове, и всеки има собствена причина. Те са на път да предприемат много важни, може би дори катастрофални действия: да откраднат тайните за свои собствени цели, дръзвайки дори да опитат немислимото – да използват самите древни богове.

Египет:

Нови митове вместо старите

Няма по-успешна тема от тази за Египет. Легендарната му магия и тайнственост вече са станали нещо като изтъркано клише, но само академичните историци се оплакват от този факт. Има нещо в земята на Тутанкамон, Сфинкса и Голямата пирамида, което непрекъснато ни кара да омаловажаваме всички други култури в представите си, въпреки че много от тях – като културите на доколумбовите народи на Южна Америка – също строят пирамиди, продължаващи да ни озадачават с тайнствеността си и абсолютното си техническо съвършенство.

Изобилието от доста успешни книги, излезли от печат през последните години, не само поддържа тезата, че Древен Египет е определено по-загадъчен, отколкото биха признали академиците, но и обещава умопобъркващи разкрития, свързани с тази многовековна цивилизация, които ще потресат света. Тези тайни ще изникнат някак си от древни египетски източници и ще ни въздействат по един или друг начин. И, разбира се, тяхната поява ще съвпадне с началото на 21 в. Древните египтяни и тяхната култура наистина са обвити в тайнственост. Извънредно впечатляващата база данни разкрива, че древните египтяни са били много по-напреднали, отколкото допускат египтолозите. Всъщност, академичните египтолози изглеждат куриозно слепи за постиженията и вярванията на народа, който са избрали да изучават. Но срещу тази академична арогантност съществува съпротива – и като всички екстремни реакции, тя създава нови проблеми, тъй като е внимателно дирижирана.

Последното десетилетие на 20 в. бележи бърз растеж на египтоложката контра-култура. Тя започва като предизвикателство към скованите възгледи на академиците, но вече успешно се превръща в нова догма с точно толкова непоклатима собствена „доктрина“.

Стандартните възгледи на академичните египтолози са добра почва за предизвикателства. Много от съвременните бестселъри – като Пазителят на сътворението от Робърт Бовал и Греъм Хенкок (1996 г.), От Атлантида до Сфинкса от Колин Уилсън (1996 г.) и Gods of Eden (Боговете от Рая) от Ендрю Колинс – откровено нападат академиците, като правилно критикуват ината и слепотата им и предлагат нов поглед към нещата. Нашето мнение е, че всичко това е доста закъсняла реакция. Историците и египтолозите взаимно се критикуват и отричат, по техния си начин, от доста отдавна. Много от тях са били и още са готови да пренебрегват древните египтяни, обявявайки ги за „примитивни“, докато това, което видяхме със собствените си очи в сенките на Голямата пирамида и Сфинкса, ни говори съвсем различни неща. И, разбира се, невероятните знания на древните египтяни – извлечени от древните Текстове от пирамидите – са също често игнорирани или дори обявявани за безсмислици.

Мнозина – но не всички – които изповядват „Новата догма“4 и дръзват „да публикуват и да бъдат прокълнати“, изглеждат мотивирани от нещо повече от чувство за солидарност с една култура, която отдавна е получила дължимото ѝ уважение. Тази вълна от нови книги не е просто своевременно признание за древния египетски гений (въпреки че има елементи на такова признание, които заслужават похвала). Както разбрахме, в тях има нещо друго, нещо дълбоко обезпокоително.

Сред някои от така наричаните „пирамидиоти“ (академичен термин за алтернативните египтолози, към които, без съмнение, принадлежим и ние) открихме една много интересна, но и тревожна тенденция. Както ще видим, някои от поддръжниците на „Новата догма“ – но не всички – прикриват друга цел зад очевидно похвалната си атака срещу арогантността на академичните учени. Чрез масмедиите тези писатели-изследователи рекламират определена система от вярвания, която е не само точно толкова непреклонно догматична като тази на академиците, но която, както по всичко личи, тревожно преследва съвсем друга цел. Представянето на определени идеи и фактът, че някои от тях се появяват едновременно в няколко от най-четените книги за „алтернативна египтология“, ни кара да мислим, че е налице предварително подготвена, дирижирана кампания за създаване на нова система от вярвания. В процеса на това разследване и внимателното отстраняване на пластовете от фалшива екстраполация и странни сдружения се открива много по-широка конспирация. Тя се простира далеч извън пределите на египтологията – стара или нова – и въвлича няколко разузнавателни служби, в това число ЦРУ5 и британското МИ56, окултни общества и дори някои от най-изявените учени на света. Тази необикновена конспирация се насочва към създаването на очакване за предстоящи, почти религиозни разкрития, свързани с Древен Египет. Тя цинично използва духовния глад и жаждата за чудеса на западното общество. Това не е някакъв незначителен социален експеримент, а представлява широкомащабна кампания, която приема много форми и използва много и различни религиозни, духовни, Ню Ейдж7 – и дори политически – маски. Подхранвана от десетилетия със значителен и понякога не особено етичен разузнавателен опит, тази конспирация е, по наше мнение, най-коварното и опасно покушение срещу колективния свободен дух на Запада. Тези, които са в сърцето на заговора, не се интересуват особено нито от египетските тайни, нито от духовните лишения на Запада: всичко, от което се интересуват, е властта и контролът над съдбините на човечеството.

Завещанието на пирамидите

Всяко първо посещение на Париж задължително завършва с изкачване до върха на Айфеловата кула, където, брулен от вятъра, но триумфиращ, всеки може да се наслади на невероятния изглед към един от най-красивите градове на Земята. Този опит е полезен, ако заместим кулата с един друг – дори още по-прочут паметник – Голямата пирамида в Гиза. До построяването на Айфеловата кула в края на 19 в., древното египетско чудо на света е най-високата сграда, позната на човечеството. Но докато всеки нит и болт от железния гигант в Париж е с ясен и проследим произход, и всичките му части могат да бъдат лесно разглобени и днес, това не се отнася за Голямата пирамида. Никой не знае как е построена тя, въпреки че мнозина претендират за това. Докато на всеки са известни причините, поради които е построена Айфеловата кула, никой не знае истинската цел на строежа на пирамидите.

Планини от хартия и морета от мастило са употребени в опити да се обяснят същинските размери на Голямата пирамида, но нищо не може да подготви човека за момента, в който я види за първи път. Някои прочути паметници могат да ви разочароват: Стоунхендж, например, не отговаря твърде на описанията си в туристическите справочници. Голямата пирамида в Гиза винаги надхвърля очакванията.

Но една от илюзиите се разсейва много бързо. Романтичната представа някак си ни настройва, че комплексът в Гиза – трите най-прочути пирамиди и Сфинксът, заедно с прилежащите им храмове и алеи – е разположен посред пустинята и човек трябва да притежава качествата на Индиана Джоунс и Лорънс Арабски, за да се добере дотам. Само че паметниците в Гиза са на десет минути път пеша от гъсто населеното предградие на Кайро, което носи същото име. Някой може да се шокира, виждайки Голямата пирамида да се извисява над хотелския му басейн. Понякога даже гледката край басейна е доста драматична и някак си обезпокояваща.

Наистина, Голямата пирамида е дълбоко обезпокояваща в много аспекти, като не на последно място сред тях са размерите ѝ. Тази невъобразима сграда заема площ от около 63 000 кв. м с периметър около 810 м и е изградена от 2.5 милиона каменни блока със средно тегло 2.5 т. Тя е висока 146.61 м, доста голяма височина, особено за тези, които неразумно (и незаконно) биха я изкачили. Въпреки че сегашните ѝ стени са стъпаловидно насечени и сякаш приканват към рисковано катерене към върха, някога това е било невъзможно, защото стените на пирамидата са били облицовани с гладки, полирани варовикови плочи.

Голямата пирамида е ориентирана по основните посоки на компаса с удивителна – и безсмислено естетична – точност. (Грешката по посока север-юг е по-малка от 15 см, а тази в посоката изток-запад е малко повече от 6 см.) Същата невероятна точност е характерна за цялата сграда: разликата в дължината на страните ѝ при основата между най-късата и най-дългата страна е 20.5 см, а точността на правите ъгли граничи със съвършенството.1 Съществуват и много други, прочути примери за голямата точност при строежа и разположението на Голямата пирамида. Сред тях е и фактът, че пирамидата е разположена почти точно на многозначителната, от геодезка гледна точка, ширина от 30°. Както и използването при проектирането ѝ на напредничави геометрични концепции, като числата pi и phi (за които се предполага, че не са били известни на древните египтяни). За академичните египтолози тези факти, дори и неоспорими, са просто съвпадения.2

В комплекса Гиза има и други примери за строителното изкуство на древните египтяни, които спират дъха на посетителите. Повечето туристи рядко се отбиват до любопитната, сега останала без покрив, сграда, известна като Храма в долината, която лежи на юг от подножието на Сфинкса, по пътя към него. Жалко, че малцина го посещават, защото храмът заслужава сериозно разглеждане. Варовиковите блокове превъзхождат по размери дори тези, използвани при строежа на Голямата пирамида, като някои от тях тежат по 200 т и достигат дължина до 9 м. (Тези блокове са изсечени от скалата около Сфинкса, по същото време, когато той е бил сътворен.) Вътрешните стени на храма, както и четириъгълните колони от интериора му, са от гранит, като някои от блоковете също надхвърлят 200 т. Любопитното в случая е, че до 1970 г. не е бил конструиран кран, който да повдигне дори само 100 т – половината от теглото на най-големите блокове в Храма в долината.3 Как са ги вдигали древните египтяни преди повече от три хилядолетия?

Друг удивителен факт, освен размерите, привлича вниманието ни към строителната техника, използвана при строежа на Храма в долината. Има нещо „практически невъзможно“, според днешните стандарти, в свързването на каменните блокове един с друг. Например, в ъглите, вместо два перпендикулярни блока да образуват правия ъгъл, са дялани единични блокове с Г-образна форма, които оформят завоя на стената. При това изпълнение на ъглите понякога става дума за десетина сантиметра, като следващият блок в стената е с нестандартни размери, за да запълни празнината. Това звучи още по-невероятно, като се знае, че каменните блокове са били оформяни практически на мястото, което е трябвало да бъде запълнено. Използван е бил същият принцип, като при сухата каменна зидария, практикуван от много земеделски народи през вековете и изискващ както опит в занаята, така и точно око и ръка. Но при този тип строеж на стени винаги се използват малки каменни блокчета, за да може майсторът да ги намества с ръце. Обаче каменните блокове на Храма в долината, които все още биха затруднили и най-мощните кранове, са намествани според мястото и, както видяхме, са поставяни дори в ъглите. И така, как древните египтяни са премествали такива масивни каменни блокове? И защо са избрали най-сложния и труден начин за подреждане, който изобщо може да се измисли? Докато се разхождахме из Храма в долината, стигнахме до мисълта, че тези строители са искали просто да демонстрират възможностите си...

Самите гранитни блокове представляват една загадка. От гранит е изработен не само интериорът на Храма в долината, но и част от вътрешността на Голямата пирамида. Царската камера е облицована с гранит. Тъй като местните скални породи са варовикови, гигантските гранитни блокове са били превозвани от Асуан, Южен Египет, т.е. от около 950 км. След това огромните гранитни блокове са били изправяни по местата си, а някои от тях били разполагани хоризонтално върху други, вече издигнати блокове.

Съществуват и други примери за безсмислените, дори често абсурдни трудности, които си създавали древните строители. На мястото, където е издигната пирамидата на Хафре (Хефрен) – втората по големина пирамида – се наложило да се направи базова платформа, върху която да започне строежът, заради лекия наклон на тази част от платото. Това довело до изкопаването на „стъпало“ в наклона и запълването на по-ниската част под стъпалото с варовикови блокове, за да се изравни теренът и да се подготви платформата. Ако строителите са решили да строят пирамидата само няколко стотици метра западно, можело е да се строи направо от нивото на земята, без да се подготвя платформа.4 Ясно е, че древните египтяни или са искали да направят живота си по-труден, или са имали много основателна причина тази пирамида да заеме точно това място на платото спрямо Голямата пирамида.

Тайните на вътрешното устройство на паметниците в Гиза се набиват в смаяните очи на посетителя, но вътрешността на Голямата пирамида е още по-озадачаваща. Това, което веднага поразява посетителя, дошъл за първи път, е колко странно тесни са коридорите и входовете към камерите и колко е трудно, дори за сравнително дребен човек, да се провре през тях. Трябва да се приведете за дългия проход през Възходящия коридор, за да стигнете до внушаващата страхопочитание Голяма галерия, която води към Камерата на фараона, и тогава трябва да се прегънете на две, за да преминете през най-близкия вход към преддверието. Преди да бъдат поставени дървените стъпала, които дават възможност на посетителите да намерят опора за краката си, стените и подът на Голямата галерия са представлявали гладка каменна повърхност, на която не се е виждал краят напред. Голямата пирамида е вече доста по-гостоприемна; само боговете знаят какъв вид супер-хора е трябвало да се движат из вътрешността ѝ преди хилядолетия.

Казвали са ни, че Голямата пирамида, както и останалите пирамиди в Гиза – и всяка друга египетска пирамида – са строени за гробници на фараони: това, според академичните египтолози, е „факт“. За нещастие, както всички пирамидиоти злорадо напомнят, никога досега не е откривано доказателство за човешко погребение в която и да е пирамида. Някой може да се позовава на грабителските набези на поколенията иманяри колкото си иска, но в „недовършената“ стъпаловидна пирамида в Саккара, приписвана на фараона Секхемкет, е открит саркофаг, който не само е непокътнат, но е и запечатан – и когато го отварят, виждат, че е празен.5 И както е добре известно, нито в Голямата пирамида, нито в другите две съседни пирамиди в Гиза някога са откривани следи от човешки погребения. Останки от скелет са намерени единствено в саркофаг, открит във втората пирамида в Гиза – тази на Хафре – но по-късно се установява, че те принадлежат на бик.6 В Скосената пирамида в Дашур са открити разчленен бухал и пет скелета на прилепи в кутия, но нищо от човешки произход.7 Ясно е, че пирамидите не са били гробници, но факт е, че въпреки многобройните теории, никой не знае защо са били построени пирамидите, нито пък дори как са били построени. (Изглежда странно, но сякаш тайните на пирамидите не са сред любимите теми на академичните египтолози. Както Вивиан Дейвис от Британския музей казва: „Трябва да призная, че никога не съм бил сред тези, които са очаровани от пирамидите“.8 Подобна позиция заемат и много от неговите колеги.)

Старата идея, че фараоните са използвали хиляди роби да влачат огромните късове скала през пустинята и да ги натъкмяват на местата им, използвайки груба сила, вече се смята за доста невероятна. Съвременните археологически доказателства сочат, че работниците са били свободни хора, които доброволно са отделяли от времето си да помагат на строежа и са били разквартирувани в огромни лагери. Снабдяването с храна и вода на тази армия от доброволци-работници сигурно е било истински кошмар, особено като се има предвид, че фактически те са били свободни да идват и да си отиват, когато поискат. Остава и проблемът как и колко, дори най-силни и най-мотивирани мъже, биха могли да преместят с такава прецизност огромните каменни блокове до мястото им.

Наклонът на Голямата пирамида от основата към върха е под ъгъл от 52°, а върхът ѝ е на височина около 150 м от земята. Въображението се затруднява пред проблема как тези „примитивни“ хора са направили това. Трябва да са имали скеле и материали за него, които да бъдат не само изключително здрави, но и модулни, т.е. разглобяеми. Освен това, скелето е трябвало да позволява сложна и физически трудна работа, необходима за наместването на огромен блок на мястото му, курс след курс, все по-високо, и същевременно, за да напредва едновременно нагоре и напред, следвайки наклона. Подобно скеле би трябвало да е и почти свръхестествено здраво, за да издържи тежестта на един каменен блок от поне 2.5 т, заедно с работниците и инструментите им. Академичните учени предпочитат теорията, че пирамидите са били издигнати чрез построяването на гигантски насипни платформи – вероятно изработени от глинени тухли и пръст – за да могат блоковете да се придвижат до местата им, след което рампите са били събаряни. Още веднъж обаче се появява проблемът с възходящия наклон на стените и острия връх на пирамидите – как може да се построят подходящи рампи, които да следват наклона? И освен това, една неподвижна рампа би свършила работа за първите няколко реда блокове, но скоро наклонът на стената би предизвикал разширяваща се пролука между края на рампата и стената, което едва ли е най-добрият или безопасен начин да се наместват каменни блокове. Ако все пак успееш по този начин да построиш някаква част от стената, с приближаването към централната ос на пирамидата процепът между рампата и стената ще е няколко метра. Как са го правили – хвърляли са блоковете отсреща ли? Академичните учени предполагат, че, за да преодолеят този проблем, египтяните са строили паралелни рампи, като всяка следваща е била по-висока, за да се справи с наклона. Но такива рампи би трябвало да започват от разстояние няколко километра, за да осигурят достатъчно плавен наклон, необходим на работниците, за да могат да влачат каменните блокове по тях.

Американският египтолог Марк Ленър построи на платото Гиза умален модел на истинска пирамида за един телевизионен сериал, наречен „Тайните на изчезналите империи“. Тази коопродукция на Би Би Си/ НОВА/WGBH-Бостън показва как екипи от експерти възстановяват постиженията на древните цивилизации – поне в умален вид. Разполагайки само с три седмици, различните екипи е трябвало да построят пирамида, да издигнат монолит като този в Стоунхендж, или да построят копие на стена, каквато са строили инките. Ако вярваме на техните публикации, екипите успяват до голяма степен, въпреки че, особено в случая на екипа, ръководен от Марк Ленър, неговият „успех“ е изключително ограничен. На първо място, те не са принудени да добиват сами каменните блокове в кариерите и да ги придвижват, използвайки само меките медни инструменти, с които са разполагали египтяните. Ако този екип не бе могъл да използва съвременните методи за рязане и придвижване на блоковете, без съмнение и до днес нямаше да са дотътрили нито един каменен блок до платото Гиза.

След като каменните блокове са им доставени на мястото, на екипа се налага да прибегне до предполагаемите „примитивни“ методи на истинските строители на пирамиди. Екипът на Ленър, който включва и местни египетски работници, отрязва 186 варовикови блока с тегло около 1.5 т – забележете, не 2.5 т – след това ги поставя на мястото им с много пот и ругатни, използвайки груба сила, лостове, въжета и вода за намаляване на триенето. Получената пирамида, с перфектен наклон на стените от 52°, е покрита с издялани облицовъчни блокове и е увенчана с варовиков пирамидион. Ленър, пръскайки се от гордост, обявява, че „този ограничен опит доказва абсолютно ясно, че пирамидите са със сигурност дело на човешки ръце и са били създадени благодарение на натрупан опит и поразителни умения, но без каквато и да е свръхестествена и тайна намеса“.

Всичко това е много добре, докато не се изяснява фактът, че пирамидата на Ленър е една доста миниатюрна версия на истинските – малко по-висока от висок човек с изправени ръце. Фактически, тази каменна кукленска къщичка би стояла много добре на самия връх на истинската пирамида. Да строиш нещо, при положение, че лесно можеш да разместваш камъните и да започваш, ако трябва, отново е доста различно от това да построиш нещо, което доскоро е било най-високата сграда в света, и да нямаш никаква възможност за размествания след първите няколко реда каменни блокове.

Ако само един, макар и най-големият, артефакт на Древен Египет дори днес е в състояние да предизвиква нашите напреднали технологии, да споделим и някои мисли за по-малките. Историческият музей в Кайро съхранява голям брой от тези малки артефакти, които обикновено се пропускат от посетителите, но те, по свой начин, са толкова загадъчни, колкото и пирамидите. Например, много от малките каменни бурканчета и бутилки при внимателен оглед са изключително трудни за обясняване от гледната точка на академичните аргументи. Дълго време ни караха да вярваме, че египтяните са имали само медни инструменти, но това, което виждаме, са малки съдове, високи около 10 см, изработени от невероятно твърд материал, какъвто е гранитът. Бутилките и вазите имат тънкостенни, перфектно кръгли отвори, тесни гърла и по-широки тела, които са били издълбавани и оформяни с бургия, преминаваща през тясното гърло. Но как? Какъв свредел с диамантено покритие е в състояние да извърши това, дори и в наши дни? И за какво е бил целият този майсторлък – за една ваза ли?

Други примери за прецизни пробивни работи се откриват под носа на посетителите и египтолозите насред платото Гиза. На няколко места падналата мазилка разкрива идеално кръгли отвори от пробиване в гранитни колони, понякога с дълбочина до 30–35 см, перфектни окръжности с еднакви до прецизност размери. Археолози и египтолози в един глас отричат, че древните са разполагали с инструменти като ръчни бургии и свредели, основавайки се на факта, че досега не са открити никакви останки от подобни инструменти. За тяхно нещастие, ние имаме доказателство, което видяхме със собствените си очи, а и бе потвърдено от специалист – американския изобретател и производител на инструменти Кристофър Дън. След анализ на някои артефакти от времето на Старото царство той стигна до убеждението, че древните египтяни не само са имали свредели, но и че пробиването на подобни отвори в гранитен блок изисква свредел, който да се върти 500 пъти по-бързо от съвременните свредла с диамантено покритие.9 Дън предположи, че египтяните са използвали ултразвукова бургия, която използва звук, за да накара резеца да се движи с необикновено голяма честота. В книгата си Gods of Eden (Боговете от Рая) Ендрю Колинс развива идеята, че древните египтяни и други древни цивилизации са ползвали звуковата технология, използвайки това, което маговете наричат „дума“ – звук – за да достигнат много от постиженията си, които ни озадачават днес.

Подобни теории помагат да се разреши въпросът как египтяните са съумявали да пробиват твърдите гранити сякаш са от масло, извършвайки толкова прецизна и трудна работа, в някои случаи направо невъзможна дори за съвременните, управлявани от компютър лазерни устройства. Но как са постигали това все още е загадка. След като съществуват пирамидите и енигматични примери за уменията на египтяните, следователно те са имали подходящи технологии, въпреки факта, че не са открити дори останки от бургии или пробиващи устройства. Така че ние предлагаме друг „невъзможен“ сценарий: доказателства са резултатите от тази напреднала технология, без да съществуват конкретни доказателства за самата технология. Въпреки че според академичните учени нещата опират пак до въпросните примитивни медни инструменти, с които по никакъв начин не би било възможно да се издълбаят съвършено кръгли отвори в гранит...

Изводите от тази загадка ни въвеждат в нов лабиринт от въпроси и отговори. Както пирамидите, така и изкусно пробитите отвори в артефактите, са доказателство за делата на народ, който в Неолитната каменна епоха, и то само за период от около 500 години, успява да се развие до напреднала организирана цивилизация, способна да се справи с героични строежи. Следователно великите паметници просто се появяват, без наличието на реален процес на развитие на технологиите. Изправени пред този парадокс, имаме само два начина да го разрешим: чрез отричане възможността древните египтяни да са построили паметниците, като преразгледаме тяхното датиране и ги причислим към една много по-ранна епоха, свързвайки ги с друга, загинала цивилизация; или чрез предполагаемата намеса в египетското развитие на представители на непозната напреднала култура, които са се появили отнякъде, като са предали уменията си на древните египтяни или сами са построили паметниците.

Новото датиране на най-енигматичните паметници на Египет би могло да обясни защо археологическите свидетелства за преминаването от Неолита към по-развита култура са непълни. Например, предположението, че Сфинксът и пирамидите в Гиза са били построени от изчезнала цивилизация в далечното минало и вече са съществували, когато народите от долината на Нил все още са били във фазата на Неолита, почти обяснява парадокса. Тази идея е развита от Греъм Хенкок в книгата му Следите на боговете, в която авторът твърди, че е съществувала друга напреднала цивилизация, вероятно преди последната Ледникова епоха, но е била пометена от някаква природна катастрофа. Тази катастрофа връща оцелелите на примитивно ниво и бавното изкачване по стълбата на развитието започва отново.

Естествено, сценарият за цивилизация, която, достигнала върха на развитието, внезапно запада, предизвиква спекулации. Все едно да приемем, че древните брити, рисуващи по лицата си бойни знаци със синя боя от сърпица, за петстотин години биха могли да се научат да строят небостъргачи. И за да бъде аналогията по-пълна, да приемем, че всички следващи поколения не биха могли отново да построят небостъргач, а начинът на конструирането му да е отвъд техните разбирания, дори когато цивилизацията би се развила до пътувания в Космоса и компютърни технологии.

Разбира се, за историците и египтолозите идеята за някаква хипотетична загинала цивилизация не заслужава дори презрение. Те претендират, че не е открито никакво доказателство, което да подкрепи идеята, и по тази причина отказват дори да я обсъдят. И все пак има доста косвени доказателства за съществуването на тази тайнствена изчезнала „древна цивилизация“. Например, много древни карти – най-известната сред тях e тази на Пири Рейс – ни показват, че Земното кълбо е било изследвано и много точно картографирано от напреднала култура в далечното минало.10 Безброй аномални артефакти и паметници, откривани навсякъде по света, подкрепят идеята за загинала цивилизация.

Но доколко това се отнася за Египет, не е много ясно. Ако стандартното датиране на пирамидите от времето на Старото царство е вярно – а то определя възрастта им на около 5000 години – възниква нов проблем. По никакъв начин пет хиляди години не са достатъчно дълъг период, през който да „изчезне“ една напреднала цивилизация. Може би именно затова се правят много опити да се припише по-голяма античност на някои от паметниците в Гиза, като по-дългият период на съществуването им би могъл да обясни защо се губят следите на въпросната древна култура.

От друга страна, някои от стандартните датирания са несъмнено верни. Според доказателствата, с които разполагаме, пирамидите в Гиза са „само“ толкова стари, колкото пише в учебниците по история. Това означава, че поддръжниците на хипотезата за „загиналата цивилизация“ също трябва да приемат, че под някаква форма тази древна изчезнала цивилизация е контактувала продължително с Египет, чак до относително по-късната ера на Старото царство. Това ги връща на началните им позиции, защото няма археологически доказателства за подобен продължителен контакт. Тази объркана логика може да се превърне в минно поле за ентусиазираните поддръжници на теорията за „загиналата цивилизация“. Робърт Бовал и Греъм Хенкок твърдят, че през 10500 г. пр. Хр. (както ще видим, това е многозначителна дата за тях) една напреднала култура в Египет е умувала върху разположението и плановете на комплекса в Гиза.11 За тези автори, и за много други, тази тайнствена по-стара култура е на оцелелите от огромната катастрофа, която унищожава Атлантида. Жители на Атлантида са били, според твърденията, невероятно напреднали. Техният принос е бил това, което създава аномалните, от технологична гледна точка, чудеса на Древния свят.

Но много от доказателствата на Бовал и Хенкок също подкрепят официалното датиране на пирамидите и така трябва да приемем, че тази цивилизация от 10500 г. пр. Хр. е оцеляла, за да построи Голямата пирамида около 2500 г. пр. Хр., както е вече общоприето да се датира този паметник. Но това са 8000 години: честно казано, невероятно е да не останат следи от такава култура. Ако тази по-стара цивилизация е оцеляла до 2500 г. пр. Хр., какво е станало тогава с нея?

Ендрю Колинс в книгата си From the Ashes of Angels (От пепелта на ангелите) предполага, че по-старата култура, съществувала в Египет в дълбоката древност, се оттеглила – като следствие от някаква катастрофа – в планините на Кюрдистан. Там тези хора основали селища като прочутия подземен град Чатал Хюйюк, за да се появят столетия по-късно и да предадат част от знанията си на народите на Египет и Шумер. Това може би обяснява внезапния разцвет на цивилизациите в тези две страни по почти едно и също време. Дори това да е така, все още сме изправени пред основния въпрос: защо тази култура е излязла от укритията си, построила е няколко аномално впечатляващи сгради в Гиза, които още търсят обяснение, и след това е изчезнала отново?

Другата основна теория около парадоксите, свързани с пирамидите, предполага, че знанията са дошли не от изчезнала човешка цивилизация, а са били донесени на Земята от извънземни. Идеята за „древните астронавти“ за първи път става достояние на широкото обществено мнение през 60-те и 70-те години на 20 в. благодарение на феноменално успешните книги на Ерих фон Деникен. Въпреки че сега книгата му Колесниците на боговете е отхвърлена, като заблуждаваща с двузначните си доказателства, никой не се съмнява в огромното ѝ влияние. Нито пък някой се съмнява в начина, по който цялата концепция за „боговете-космонавти“ ентусиазирано се приема от милиони хора и навлиза необратимо в нашите колективни представи. Откакто фон Деникен формира обществената представа, други автори – най-осезателно Зекария Сичин и по-съвременният Алън Ф. Алфорд – представят подобни идеи. Тази школа интерпретира митовете на Древния свят като романизирани спомени на хора, видели извънземните и тяхната технология. „Боговете“ са просто биологични същества, създали напреднала космическа цивилизация. Въпросната школа се опитва да обясни аномалиите в древните технологии, включително и пирамидите, като резултат от контакт с тази цивилизация.

Възможно е да има много други населени планети във Вселената, като на някои от тях може да има цивилизации, развити до степен, която прави междузвездните пътешествия рутинни. Но доказателствата, изтъквани от привържениците на теорията за древните космонавти, не са особено приемливи и в същността си, до голяма степен, са спекулативни. Освен това, техните доста механични и материалистични интерпретации на древните митове – че боговете са били същества от плът и кръв, пътешестващи в междузвездното пространство – често изглеждат скалъпени и напълно игнорират елементите на мистицизъм и тайнственост в историята на религиите на човечеството.

Дотолкова, доколкото нямаме особени лични, или логични, възражения срещу Атлантида, по-старата култура, или хипотезата за извънземните, ние сме засегнати от едно друго внушение на „Новата догма“. Това е натрапчивата мисъл, че новите открития за нашето минало имат значение, което надхвърля простия нов прочит на историята. Това е претенцията, че по някакъв начин древната египетска цивилизация е директно свързана с нас и днес, че е оставила някакъв вид „съобщение“, което ще ни донесе истински промени в обозримото ни бъдеще...

Отново Сириус

Една от най-влияещите върху общественото мнение книги, писани някога за загадките на Египет, е Загадката Сириус на Робърт Темпъл, издадена за първи път през 1976 г. През 1998 г. книгата е издадена в ново, ревизирано и допълнено издание. Като вдъхновение за писатели, които биха искали да преразгледат древното минало, тази книга наистина създава голяма част от „Новата догма“.

Темпъл започва с разрешаване на загадката, поставена от племето на догоните, което живее в държавата Мали, разположена в Западна Африка. Догоните са изградили система от вярвания, съсредоточена върху значението на звездата Сириус, която е, според галактическите мерки, наш близък съсед. Разположена на 8.7 светлинни години от нас, тя е втората по близост звезда до Слънчевата система. Двама френски антрополози, Марсел Гриол и Жермен Дитерлен, които дълги години, преди и след Втората световна война, живеят сред догоните и ги изучават, забелязват една характерна особеност: догоните вярват, че Сириус е придружавана от друга звезда, с невероятно тегло, която е невидима. Те я наричат po tolo – звездата ро. (На догонски tolo означава звезда, а ро – малко семенце от вид житно растение, известно като фонио, като името ро уместно потвърждава малките размери на звездата.) Фактически сега вече знаем, че Сириус е двойна (или дори тройна) звездна система, и че ярката звезда Сириус, която виждаме от Земята, има събрат, невидим за невъоръжено око, или за нищо друго, освен за най-мощните телескопи. За съществуването на Сириус В, както е известна звездата-сателит, астрономите, работили в началото на 19 в., само подозирали. Вниманието им било привлечено от аномалиите в движението на Сириус, предполагащи гравитационно отражение на масивно небесно тяло, което се намира наблизо. Въпросната звезда Сириус В не е виждана и наблюдавана до 1842 г. и не е фотографирана до 1970 г.

Сега вече е известно, че Сириус В е звезда от клас бяло джудже, т.е. състои се от изключително плътна материя, което ѝ позволява, въпреки малките ѝ размери, да упражнява огромно гравитационно привличане. Изумително е, че догоните знаят дори периода – около петдесет години – необходим на Сириус В да направи орбиталната си обиколка около по-голямата звезда. Те отбелязват това събитие със специална церемония, която се провежда на всеки сто години, които те броят за петдесет, поради специфичната си календарна система от двойни години.

Догоните също така твърдят, че Сириус е тройна звездна система – има трета звезда, която те наричат „Звезда на жените“ (emme ya tolo) и също обикаля по орбита около Сириус А. По времето, когато Темпъл пише оригиналната версия на Загадката Сириус, съществуването на Сириус С вече се е предполагало, но все още не е било категорично потвърдено от астрономите. Темпъл твърди, че едва по-късно съществуването на Сириус С е потвърдено, доказано и прието от астрономите, което е още едно доказателство за знанията на догоните.

Знанията на догоните за Сириус В все още ни озадачават. Факт е, че те имат дори още по-големи познания за Космоса от тези, които описва в книгата си Темпъл.12 Освен че им е известно съществуването на пръстените около Сатурн и основните луни на Юпитер, те също знаят, че Млечният път се движи в спираловидна форма, че Луната ни е напълно безжизнена и че Земята се върти около оста си. Догоните знаят, че звездите са истински слънца – например, другото им название за „Звездата на жените“ (Сириус С ) е yau nay dagi, което означава „Малкото слънце на жените“.

Някои скептици се опитват да обяснят знанията на догоните за Сириус, като ги припишат на странстващи християнски мисионери, които са почувствали спешна нужда да предадат тези анахронични и високоспециализирани знания на племето. На свой ред, догоните се почувствали задължени да ги добавят към религията си. Факт е обаче, че основаващата се на Сириус религия на племето е дълбоко проникнала в културата на догоните много преди американски протестанти да основат първата си мисия в Мали през 1936 г.13 Някои, като Робърт Бовал,14 предполагат, че вероятно в близкото минало Сириус В е била много по-ярка и видима от Земята. Но астрофизиците твърдят, че това може да се е случило единствено преди десетки милиони години. Дори Бовал да е прав, двете звезди са толкова близо една до друга, че от това разстояние биха изглеждали като едно тяло.15

Догоните вярват, че техните предци са получили благата на цивилизацията от богове, наричани Номмо – или по-скоро полубогове, защото Номмо са пратеници на бог Амма – който е пристигнал на Земята в „арка“, през далечното минало. Номмо се описват като водни духове, които обитават всяко водно пространство, от моретата до най-малките капчици. Догонските рисунки на Номмо ги представят като приличащи на риби същества.

Темпъл твърди, че в митовете на догоните всъщност са се съхранили спомени за посещението на извънземна раса от анфибии, дошла от планети в системата Сириус, което обяснява и легендата, и иначе необяснимите знания на племето за тази звезда. И Номмо са тези, предполага той, които стоят зад развитието на човешката цивилизация. Темпъл се опитва също така да покаже, че знанията на догоните произхождат от древните цивилизации на Египет и Шумер, и че това, някога широко разпространено знание за цивилизоващата роля на извънземните от Сириус някак си е било предадено само на това племе. За да подкрепи теорията си, в своята извънредно детайлна, доста оспорвана и на моменти научна книга Темпъл си изработва доказателства от митовете и легендите на Египет, Шумер, Вавилон и Гърция. Заради неговия въздържан и понякога академично звучащ тон, трудът на Темпъл се приема много по-сериозно от труда на Ерих фон Деникен, който е писан няколко години по-рано.

Ето и някои от проблемите в книгата Загадката Сириус, предтеча на почти всички съвременни книги по Нова египтология. Като начало догоните никога не са говорили за връзка между Номмо и Сириус. Това е интерпретация на Темпъл. Възможно е например Номмо да са дошли от друга звездна система и просто да са разказали на предците ни за системата Сириус, защото нашите прародители може би са се интересували от нея, като най-ярката звезда в нощното небе. На практика догоните твърдят, че познават добре 14 звездни системи и казват също, че има много други „планети Земя“, които са населени.16 Астрофизиците пък смятат, че звезда от типа на Сириус не би могла да има планети. Според тях напълно невероятно е една звезда да осигурява необходимото съотношение от светлина, топлина и гравитационни сили за поддържането на живот в подобна система.

Ако се вярва на Темпъл, съществуването на Сириус С е установен научен факт. Той цитира статия от двама френски астрономи, Д. Бенест и Дж. Л. Дювен, публикувана в списанието Астрономия и астрофизика през юли 1995 г., която е озаглавена „Дали Сириус е тройна звезда?“. Но, както предполага въпросителният знак, двамата автори са по-малко категорични, отколкото му се иска на Темпъл. Дювен и Бенест разглеждат предишните съобщения за Сириус С – почти изцяло базирани на наблюдения, извършени преди 1976 г., когато излиза първото издание на Загадката Сириус – и се опитват да изчислят дали подобни наблюдения са съотносими с присъствието на трета звезда, обсъждайки вероятните възможности. Те решават, че измерените аномалии в орбитите на звездите Сириус А и Сириус В могат да се обяснят с присъствието на трета звезда, която е с маса около една дванайсета от тази на нашето Слънце и извършва пълна орбитална обиколка около Сириус А за 6.3 земни години. Те определено не твърдят, че изчисленията им доказват съществуването на Сириус С, посочвайки, че това може да бъде потвърдено окончателно и единствено от визуалното наблюдение на самия обект. Тези характеристики на Сириус С – единствените възможни според законите на звездната механика – са съвършено различни от онези, сочени от догоните или от Темпъл. Има и други проблеми: измерванията на движението на Сириус А и Сириус В са извършвани от Земята, така че има сериозна вероятност за грешки – новите наблюдения от сателит ще ги потвърдят или отхвърлят.18 Направихме проверка в Европейската космическа агенция, но изглежда че астрофизиците все още не са анализирали новите данни за следи от Сириус С. Говорихме и с Мартин Барстоу, астрофизик от Лестърския университет, който е правил специално изследване на системата Сириус (особено на Сириус В, защото е специалист по звездите – бели джуджета). Той ни каза, че макар идеята за Сириус С да е интригуваща и не може да бъде отхвърляна априори, няма неоспорими доказателства за нейното съществуване.

И така, въпреки че е невъзможно да се каже категорично, че Сириус С не съществува, не е възможно и да се твърди, че „съществуването на Сириус С вече е доказано“, както го прави Робърт Темпъл.19 И дори ако съществуването ѝ беше евентуално потвърдено, характеристиките ѝ не биха могли да бъдат идентични с тези, приписвани от Темпъл на догонските вярвания. Несъмнено за древните египтяни Сириус е много важна звезда, по причини, които не са напълно ясни, въпреки уверените твърдения на египтолозите. Обичайното обяснение е, че тъй като Сириус започва хелиакалния8 си изгрев точно преди началото на годишния животворен разлив на Нил, египтяните са правели проста връзка между двете събития и са вярвали, че звездата по някакъв начин причинява разлива. Това обяснение може лесно да бъде разобличено като пълна глупост. Докато твърдението, че хелиакалният изгрев на Сириус бележи началото на годината за древните египтяни, е вярно, то оттеглянето на разлива не е фиксирано във времето събитие и би могло да се случи по всяко време в рамките на период от около два месеца.20 В някои години разливът е започвал преди изгрева на Сириус. И тъй като изгревите и залезите на звездите са се разминавали със сезоните, най-вероятно в ранните египетски писмени паметници двете събития не са били свързвани едно с друго. Египтолозите приемат, че са извършвани корекции в календара, когато хелиакалният изгрев на Сириус е съвпадал с разлива, но нямат никакво доказателство за това. Няма никакъв начин да узнаем със сигурност защо Сириус е бил толкова важен за древните египтяни, но това може да има и много обикновено обяснение: тя все пак е била най-ярката звезда на небето.

Темпъл може да претендира, че древните египтяни са почитали Сириус като значима звезда, защото същества от тази звездна система са им дарили благата на цивилизацията, но неговата теория изцяло се основава на твърдението, че и египтяните, също като догоните, са знаели за съществуването на Сириус В. Според нас, неговата теза не е никак убедителна.

Голяма част от теорията на Темпъл как египтяните са знаели „тайната на Сириус“ се основава на преднамерено използваните връзки между думи в различни езици и на некоректна интерпретация на митове, което далеч не е достатъчно. Неговата информация за митовете на древните египтяни разчита твърде много на класическите писатели, вместо на самите древноегипетски източници, което води до някои грешки. Може би най-голямата му грешка е твърде сериозното приемане на факта, че Сириус е била известна на древните гърци под името „Кучешката звезда“. Това име се налага, защото звездата се вижда в съзвездието Канис Майор (Голямото куче), което изгрява веднага след Орион при изгрева на съзвездията всяка нощ. За гърците Орион е представлявал ловецът, така че малкото съзвездие в краката му е било смятано за ловното му куче и оттам произлиза името на главната звезда в него.21 Това е изцяло древногръцка концепция и определено не е била споделяна от древните египтяни, за които Сириус (Сотис) е била просто звездата на Изида, а понякога е била свързвана и с нейния син Хор.22 Но епитетът „Кучешка звезда“ кара Темпъл да я свързва с Анубис, бога на подземния свят, с кучешка или чакалска глава, и да прави заключения, свързани с това божество, и основаващи се на митове за него, както и с кучетата в гръцката и някои други митологии. И така, виждаме серия от връзки, сътворени от Темпъл в подкрепа на хипотезата му, но те фактически се основават на грешни предпоставки.

Влиянието на Робърт Темпъл е такова, че неговите идеи, дори когато са основани на грешни предположения – както показахме по-горе – често се появяват в трудовете на други автори. Например, Робърт Бовал и Ейдриън Джилбърт в книгата си Загадката Орион (1994 г.) също твърдят, че Анубис е свързан със Сириус, посочвайки като техен източник книгата на Робърт Темпъл Загадката Сириус.23 Няма друг писмен източник, който да твърди това, по простата причина, че древните египтяни никога не са правили подобна връзка.

В желанието си да обедини всичко, свързано с кучетата, Темпъл стига дори до твърдението, че Великият Сфинкс в Гиза не е създаден да представлява лъв, а полегнало куче – поредното свързване с Анубис.24 Този неоспоримо подобен на куче бог наистина често е изобразяван легнал на земята, но древните египтяни са били много стриктни и консервативни в иконографията си и винаги са изобразявали боговете си по точен и стандартен начин. Една от главните особености при изображенията на Анубис е била неговата дълга, рунтава опашка, напомняща лисичата. Колкото и да се опитвахме, не можахме да си представим опашката на Сфинкса освен като лъвска.

Темпъл изтъква едно твърдение, което за наша изненада остава неатакувано дълги години. Той вкарва в идеята си определени връзки с гръцкия бог Хермес и някои неща от херметичната литература – високоценените книги, носители на тайнствена мъдрост, които се появяват в управлявания от гърци Египет, някъде в последните векове пр. Хр. или някъде в първите векове сл. Хр. Увереността на Темпъл за връзката с херметичното учение произлиза от един предполагаем „факт“ – повторен няколко пъти в негова книга – че Хермес е гръцкият еквивалент на Анубис.25 Това е напълно погрешно. Хермес е бил недвусмислено отъждествяван с Тот, древния египетски бог на мъдростта и учението, изобразяван с глава на ибис.26 И за да направи връзка с шумерската митология, Темпъл заявява, че „Анубис не е бил изобразяван с тяло на чакал или куче, а само с чакалска или кучешка глава“27 (като направо е забравил връзката, която прави преди това между Анубис и Сфинкса!). Отново, това е просто неточно. Анубис често е бил извайван като куче, което лежи с внимателно наблюдаващо изражение, като най-известното подобно изображение е открито в гробницата на Тутанкамон.

Подобни грешки и мъглява логика, чиито примери са многобройни в Загадката Сириус, са сериозна слабост на основната теза на Темпъл как на древните египтяни им е било известно устройството на звездната система Сириус и как те са предали по някакъв начин тези знания на предците на догоните. Темпъл твърди, че „тайните знания“ за Сириус В и контактите с жители на тази система стигат до догоните чрез гарамантите – северноафриканско племе. Гарамантите, поддържащи връзки с гръцкоговорящия свят, предали на догоните, когато през 11 в. сл. Хр. се придвижвали на юг през района, населен от тях, тайната за Сириус, която самите те научили от древните египтяни.28 Но антрополозите са на мнение, че догоните са заселили сегашната си родина едва през 14 или 15 в., придвижвайки се на югозапад през река Нигер.29

Темпъл прави още една грешка, която сама по себе си изглежда малка и може да му бъде простена, но тя има основно значение при това разследване. Той анализира произхода на думата „арк“, като я свързва с египетската arq – означаваща „край“ или „завършек“ – и твърди, че arq ur е древно египетското название на Сфинкса.30 Но arqur не означава „Сфинкс“. Идеята му наистина е погрешна, тъй като Темпъл неправилно е разтълкувал статията в Речник на египетските йероглифи от сър Г. Л. Уолис Бъдж. Вярно е, че срещу статията arq ur31 пише „Сфинкс 2, 8“ но това не е дефиниция на думата, а препратка към източника на самия Бъдж – френското списание за египтология Сфинкс и статията в него: Revue critique embrassant le domaine entier de l’egyptologie („Kpитичнa статия относно цялостното развитие на египтологията“). Така че „Сфинкс 2, 8“ реално ни насочва към страница 8 от втория брой на това списание. Arq ur всъщност означава „сребро“, и във всеки случай, както сочи източникът на Бъдж, думата се появява в египетския език много късно, като заемка от гръцкото argyros (а не, както твърди Темпъл).32 Тази неволна грешка, която изглежда съвсем тривиална, днес води до сериозни последствия в представите на стотици хиляди хора.

Най-любопитният факт за книгата Загадката Сириус на Робърт Темпъл е, че тя привлича вниманието не само на американските и британските тайни служби, но и на масоните. В изданието от 1998 г. Темпъл описва как през 1965 г. неговият преподавател и приятел, американският философ Артур М. Йънг, насочва вниманието му към тайната на догоните.33 През 1968 г., когато Темпъл решава, че иска да продължи с изследването на тайната, Йънг го снабдява с превод, собственост на частна библиотека, на книгата Le renard pale (Бледната лисица) на Гриол и Дитерлен – основен труд за догоните. Темпъл разказва как книгата му е била открадната в Лондон от човек, за когото по-късно научава, че е работил за ЦРУ. Темпъл предполага, че кражбата е била с цел да се попречи на неговото изследване.34 (Темпъл е американец, но живее в Англия от края на 60-те години на 20 в.)

Това е озадачаващо. Защо ЦРУ би искало да спре Темпъл при разследването на загадките, свързани с догоните? Или те просто са искали да си осигурят редкия английски превод на този френски труд, защото някак си са преценили, че тайната на Сириус е въпрос на националната сигурност? Но със сигурност в ЦРУ има достатъчно надеждни преводачи. Дори още по-озадачаващ е фактът, че Темпъл се оказва жертва на тормоз от страна на ЦРУ, когато през 1976 г. излиза Загадката Сириус.35 Например, служители на ЦРУ подлагат на натиск негов бизнес партньор да прекрати контактите си с автора. Темпъл твърди, че тормозът е продължил петнайсет години. Защо? Ако тормозът, също както и кражбата на неговото копие на Бледната лисица, са целели той да спре разследването, това е забележително неуместен и неуспешен опит; освен това, твърде късно е било да го тормозят, след като книгата вече е била продадена. Нито пък намесата на ЦРУ го е спряла да преиздаде книгата – така че каква е била целта? (Този тормоз от ЦРУ е най-озадачаващ, защото, както ще видим в пета глава, самият Темпъл е предан защитник на тази организация.) Натискът срещу него се усилва и става ясно, че не само американските разузнавателни агенции изпитват интерес към книгата. Темпъл открива, че една от Британските служби за сигурност е съставила доклад за Загадката Сириус и МИ5 е правила секретно проучване за него.36

Темпъл си спомня как е бил потърсен от виден американски масон, Чарлз Е. Уебър – стар приятел на семейството му (в което има високопоставени масони от поколения) – който го помолил да стане масон. Според Темпъл, Уебър не е просто някакъв си масон, а масон от 33-та степен, най-високата степен в Стария и Приет Шотландски ритуал, според принципите на който работят ложите в САЩ. И той е поискал Темпъл да стане масон, за да могат да обсъдят книгата му като равни и без рискове авторът да разкрие масонските тайни на външен за ложата човек. Уебър му казал:

Вашата книга „Загадката Сириус“ доста ни заинтересува. Съзнаваме, че сте я написал без никакви познания за традициите на масонството, и не трябва да се притеснявате от това, но сте направили някои разкрития, които са свързани с най-важните традиции на високите степени, включително и някои неща, които никой от нас не е знаел.37

Защо ЦРУ, МИ5 и масоните се интересуват толкова от книгата на Темпъл Загадката Сириус? В действителност техният интерес по никакъв начин не свършва дотук: тези тайнствени организации надничаха иззад всеки ъгъл, докато течеше нашето разследване, и тяхната роля в затворената, но много мощна конспирация щеше да стане обезпокоително ясна.

Конспирацията Старгейт