Опашката на скорпиона

1.

След като завърши академията преди осем месеца, специален агент Кори Суонсън се научи да очаква всичко възможно. Въпреки това изобщо не ѝ беше хрумвало, че ще връчва съдебни заповеди на ревящи хлапаци. Докато пътуваше обратно през планините заедно с останалите от екипа на ФБР, изпита облекчение, че поредният тежък ден е пред своя край.

Връщаха се от град Еджуд, където връчиха съдебна заповед на хакер с пъпчиво лице, който, щом отвори вратата на къщата на майка си, рухна при вида им. Кори изпита съжаление към момчето, а после се почувства зле, защото е изпитала съчувствие. В края на краищата хлапакът беше проникнал в секретната мрежа на Националната лаборатория в Лос Аламос „просто за развлечение“. Сега неговите компютри, външни хардискове, айфонът, флашките, плейстейшънът и дори домашната охранителна система бяха натоварени в черния „Линкълн Навигейтър“ със затъмнени стъкла, който следваше тяхната кола с агент Лиз Куори зад волана и агент Хари Мартинес с пушка помпа.

Кори седеше до своя началник – надзираващия я специален агент Хейл Моруд, който караше най-невероятната гангстерска кола, която беше виждала: последен модел пикап „Нисан“ в бонбонено червено, със състезателни ивици, а диагонално на предния капак имаше лепенка с китайски дракон. Беше напълно неподходяща за сдържания характер на Моруд. Когато Кори най-сетне събра кураж да го попита защо е избрал тази кола, отговорът му гласеше: „Пътувам инкогнито“.

– И така – заговори с менторския си глас Моруд, – днешният ден достатъчно вълнуващ ли беше за теб?

Кори знаеше, че труден или не толкова, денят беше един вид награда. Беше изработила своя дял и дори повече от канцеларската работа, трудеше се здраво, за да впечатли Моруд, и дори успя да изиграе важна роля в един скорошен случай. За Моруд без съмнение това беше олицетворението на полева работа.

Но знаеше, че няма да му се хареса изразената благодарност.

– Чувствах се малко глупаво – отговори тя – с бронежилетка при задача като тази.

– Човек никога не знае. Майката вместо само да вика, можеше да извади някой магнум.

– Какво ще правят с цялото това компютърно оборудване?

– В лабораторията ще го прегледат, за да разберат какво точно е правил и как. След това ще се върнем, ще го арестуваме и животът му ще приключи.

Кори преглътна.

– Не ви ли се струва сурово? Честно казано, той не се вписва в моята представа за престъпник.

– Нито в моята. Умно дете, устойчиво семейство от средната класа, отличен ученик, обещаващо бъдеще. От друга страна, това само ще влоши нещата още повече, отколкото ако беше дете, което живее в бедняшки квартал и започва като ученик да търгува с наркотици, защото около себе си вижда единствено това. Нашето момче е на осемнайсет, значи е пълнолетен, и е проникнал в система, която съдържа секретна информация за атомни бомби.

– Да, разбрах.

След малко Моруд продължи.

– Хубаво е човек да изпитва състрадание. Това е нещо, което с течение на времето мнозина от агентите губят. Трябва обаче да го уравновесяваш с усещането за справедливост. Той ще получи справедлив процес пред дванайсет обикновени здравомислещи американци. Така работи системата и това е прекрасно.

Кори кимна. Моруд беше агент от двайсет години и отсъствието на цинизъм у него продължаваше да я изненадва. Може би затова беше избран за ментор на новите агенти по време на техния двугодишен изпитателен срок. Много от нейните колеги новаци – повечето момчета и някои от момичетата, вече опитваха да се правят на корав, циничен и груб мъжкар.

Минаваха през град Тихерас на старото шосе 66, когато Моруд протегна ръка и усили звука на полицейската радиостанция, която досега мърмореше на заден план. „Домашно насилие... Къмпинг „Връх Кедро“, доклад за стрелба...“

Кори съсредоточи разсеяните си мисли и се заслуша.

„В доклада се съобщава за домашен спор и произведени изстрели в каравана. Може би има жертва на стрелбата, възможно е вземане на заложник. Местоположение: къмпинг „Връх Кедро“, Ню Мексико 252, отклонението за каньона Сабино...“

– Проклет да съм – промърмори Моруд, докато се бореше с навигационната програма, – та това е съвсем наблизо. Сякаш е било писано за нас. – Откачи микрофона от поставката. – Специални агенти Моруд и Суонсън, Коури и Мартинес се отзовават. В момента минаваме през Тихерас по шосе 66 и ще завием към Ню Мексико по Южна 337-а улица. Десет минути до пристигането ни на място.

Той даде газ, докато същевременно разговаряше с диспечера и агентите в колата отзад. Гумите изсвириха, когато зави от шосе 66 по 337-а, насочвайки се към подножието на планината Сандия. След завоя се протегна към арматурното табло, включи сирената и сигналните лампи. Тежкият линкълн последва неговия пример.

Диспечерката предаде цялата информация, с която разполагаше, но тя се оказа доста малко. Други хора от къмпинга се бяха обадили на 911, за да съобщят за произшествие в сгъваема каравана, чули караница на висок глас, женски писъци, изстрели. Един добавил, че чул и плача на малко момиче. Разбира се, всички избягали от къмпинга.

– Явно ще получим и истински екшън, а не само един ревлив хакер – каза Моруд. – Ние ще пристигнем първи на мястото. Провери оръжието си.

Пулсът на Кори се ускори. Тя измъкна своя „Глок 19М“ от кобура под мишницата, извади пълнителя, провери го, пъхна го на място и отново прибра пистолета в кобура. Според стандартната процедура вече имаше патрон в патронника. Беше доволна, че все още е с бронежилетка.

– Домашното насилие – заговори отново Моруд с менторски тон, – както вероятно си научила в академията, може да се окаже най-опасно за отзовалите се. Извършителят може да е безразсъден, възбуден и често склонен към самоубийство.

– Да.

Стрелката на скоростомера стигна до отметката сто и четиресет километра в час. Скорост, която сама по себе си не беше опасна, но на планински път с дълбоки пропасти и малко предпазни огради си беше страшничко. При всеки завой гумите протестираха с вой.

– И какъв е планът за действие? – попита Кори. Тук не ставаше дума за някакво пъпчиво момче, а за истински нападател. Беше първото ѝ отзоваване на повикване за действащ стрелец.

– Извикали са спецотряд, преговарящ от Отряда за преговори при кризи (ОПК), ФБР е вдигнало под тревога Групата за реагиране при опасни произшествия (ГРОП). Ето какво ще направим: заемаме отбранителни позиции, ще обявим присъствието си, ще си осигурим достъп и ще се опитаме да уталожим напрежението. Всъщност ще караме този тип да говори, докато пристигнат професионалистите.

– А ако е взел заложник?

– В такъв случай най-важното е да го караме да говори, да му вдъхнем увереност и да се опитаме да го убедим да освободи заложника. Освен ако положението не е критично, колкото по-малко правим, толкова по-добре. Най-опасният момент е, когато пристигнем и стрелецът ни види за първи път. Затова ще влезем кротко и тихо, без викове, без противопоставяне. Би трябвало да мине като детска игра. Добър опит за теб. – Той направи пауза. – Ако нещата се объркат... следвай моите указания.

– Разбрах.

– Припомни ми резултата си от тренировките по стрелба?

– Ами, четиресет и девет. – Кори се изчерви. Това едва надхвърляше минимума за класиране. Последваха седмици толкова напрегнати упражнения на стрелбището, че ръцете я боляха с дни. Стрелбата просто не беше нейната стихия.

Моруд изръмжа в отговор и натисна още газта. Пикапът се носеше по виещия се двулентов път между хълмовете, покрити с хвойни и мексикански борове. След пет минути се озоваха при отклонението към мястото за обществено лагеруване „Връх Кедро“ в националната гора Кибола, а след още пет стигнаха до черен път. Моруд намали скоростта. След още няколко минути навлязоха в къмпинга: спокойна, тревиста долина с маси за пикник, заслон и огнища, разположени между мексиканските борове. Зад долината се извисяваше масивният хребет Сандия.

В далечния край на описващия полукръг път Кори успя да види една самотна каравана, закачена за бял пикап „Форд“. В останалата част от къмпинга не се мяркаха хора, имаше само пръснати наоколо палатки. Моруд подкара своя пикап към дясната страна на полукръга и махна през прозореца на Куори и Мартинес да се насочат към другата страна и да се съберат в далечния край.

– Наведи се, в случай че стреля по нас – нареди Моруд. – Ще опитам да се доближа колкото е възможно повече.

Той спря на около двайсетина метра от караваната. Никой не стреля. Караваната беше от онези, които се разгъват със спални отделения от двете страни на централната всекидневна, отделена от тях с мрежи против комари и завеси от бял найлон. На практика те бяха прозирни и Кори виждаше мъжа във всекидневната, който държеше малко момиче в хватка с извита на гърба ръка и притискаше в главата му пистолет. Детето ридаеше от ужас.

– О, мамка му – изруга Моруд, сви се на седалката си и извади своето оръжие.

Мъжът не продума и не помръдна, продължаваше да притиска оръжието към главата на момичето.

Кори посегна за пистолета си.

– Слез от другата страна и използвай пикапа за прикритие. Стой зад блока на двигателя.

– Разбрано.

И двамата изпълзяха от пикапа и приклекнаха зад неговата предница. Моруд беше хванал кабела за микрофона и го изтегли със себе си. Започна да говори в микрофона и гласът му се понесе от високоговорителите на колата спокоен и безстрастен.

– Ние сме агенти Хейл Моруд и Корин Суонсън от ФБР – каза той. – Господине, ще ви помоля да пуснете момичето. Тук сме, за да говорим с вас. Това е всичко. Никой няма да пострада.

Настъпи дълго мълчание. Мъжът беше осветен откъм гърба през мрежата, така че Кори не можеше да види лицето му. Но гърдите му се повдигаха и тя чуваше шума от тежкото му дишане. Тогава забеляза, че кръв течеше под вратата и се стичаше на ручейчета по стъпалата на караваната в пръстта под тях.

– Виждаш ли кръвта? – попита Моруд.

– Да. – Сърцето ѝ се беше качило в гърлото. Този тип вече беше застрелял някого в караваната.

– Господине? Молим ви да освободите заложника. Пуснете детето да си върви. Веднага щом го направите, можем да разговаряме. Ще изслушаме онова, което имате да казвате, и ще оправим нещата.

Мъжът дръпна пистолета от главата на детето и стреля два пъти. И двата куршума минаха далече от пикапа.

„И преди са стреляли по мен – каза си Кори. – Мога да се справя с това. Между другото, не го бива като стрелец.“

– Нямам нужда от глупостите ви! – неочаквано изрева мъжът, но беше толкова изпълнен с ярост, че гъргореше от истерия и думите му бяха трудни за разбиране. – Ще я убия! Мамка му, ще я убия още сега!

Детето започна да пищи.

– Млъквай, твойта мама!

Моруд продължи да говори спокойно, но твърдо.

– Господине, няма да убиете дете! Ваше дете ли е?

– Дете е на кучката и ще я убия още сега!

Кори го видя да вдига оръжието и да стреля още два пъти по тях. Единият куршум се заби в задницата на пикапа. След това мъжът притисна пистолета отново към главата на детето.

– На три ще умре!

Тънкият ужасен писък на момичето прозвуча все едно стоманено острие срязваше ламарина.

– Не! – изписка тя задавено. – Моля те, чичко, недей!

– Едно!

Моруд се обърна към Кори и заговори бързо и тихо.

– Разрешавам използването на смъртоносна сила. Отивам надясно, за да му мина отстрани. Прикривай ме. Ако пред теб се открие възможност за чист изстрел, имам предвид напълно чист, възползвай се!

– Да, сър.

– Две!

Усещаше глока като тежко парче влажна пластмаса в треперещата си ръка. Мамка му, успокой се и се съсредоточи!

Тя надникна над предния капак, приведена зае поза за стрелба и стегна ръце. Така се излагаше на показ, но този тип не го биваше да стреля. Повтори си го наум: този тип не може да се цели.

Внимателно насочи мушката към челото на мъжа и постави леко пръста си на спусъка. Той държеше момичето пред себе си, а девет метра беше прекалено голямо разстояние за точен изстрел.

Моруд изхвърча иззад пикапа, затича се към един мексикански бор на девет-десет метра вдясно и се хвърли на земята, заемайки поза за стрелба от легнало положение.

Кори продължаваше да държи мъжа на мушка. Изстрел в главата от това разстояние с нейния глок беше твърде рискован за детето. Стрелна поглед наляво и видя Коури и Мартинес с насочени пистолети зад техния „Линкълн“. В същия миг чу далечните сирени на идващия спецотряд.

Слава богу, бяха почти тук!

– Три!

Моруд стреля, но Кори веднага разбра, че това беше опит да отвлече вниманието на мъжа, за да не убие детето. И наистина успя. Той отмести пистолета от главата на момичето и стреля два пъти бързо едно след друго. В този момент момичето се извъртя, измъкна се от хватката и хукна към вратата, но се подхлъзна и падна малко преди да я стигне.

Мъжът остана сам и силуетът му се очертаваше отлично на фона на мрежата. Момичето лежеше на пода. Кори държеше мъжа на мушка.

Дръпна спусъка.

Пистолетът подскочи и куршумът, пропускайки главата, където се беше прицелила, се заби в неговото дясно рамо. Ударът го завъртя настрана, той обърна ръката с оръжието, за да отговори на огъня, но изгуби равновесие и само се прицелваше диво насам-натам. Кори видя пламъка и отката на оръжието в мига, когато момичето с труд се надигна и отвори паянтовата врата на караваната. Претърколи се по стъпалата на земята, а плитките ѝ бясно мятаха шнолите с принцеса Лея на тях.

– Копеле такова! – Преди да успее да осъзнае какво прави, Кори се втурна към караваната. В същия миг Моруд и останалите двама агенти откриха барабанен огън. Куршумите улучиха целта си и мъжът беше отхвърлен назад, а тялото му се превърна в зловеща имитация на парцалена кукла, която беше изхвърлена през задната противокомарна мрежа на караваната.

За секунда Кори стигна до момичето, вдигна го и завъртя своя собствен гръб към стрелеца. Детето беше неподвижно и покрито с кръв. В този момент спецотрядът вече се беше пръснал наоколо. Кори вдигна очи и видя една линейка да спира в облак прах. От нея изскочиха парамедиците. Втурна се към тях. Те внимателно взеха момичето от ръцете ѝ и го сложиха на носилка.

Единият от парамедиците я подхвана, когато се препъна, и попита:

– Добре ли сте, госпожо?

Кори бе като парализирана, покрита с кръв и само го гледаше втренчено.

– Ранена ли сте? – Мъжът говореше високо и отчетливо. – Имате ли нужда от помощ?

– Не, не, кръвта не е моя – отговори тя раздразнено и отблъсна ръката му. – Спасете момичето!

Изведнъж до нея се озова Моруд, прегърна я, за да ѝ помогне.

– Аз поемам оттук – каза той на парамедика. След това се обърна към нея: – Кори, ще те съпроводя до пикапа.

Тя опита да раздвижи краката си, но залитна, той обаче я подхвана.

– Стъпка по стъпка!

С крайчеца на очите си Кори виждаше как парамедиците бързо преглеждат момичето.

Започна да изпълнява полугласните напътствия на Моруд и накрая той ѝ помогна да се отпусне на предната седалка. Осъзна, че едновременно диша учестено и ридае.

– Кори, спокойно, него вече го няма. Поеми си дълбоко дъх. Точно така, дишай дълбоко.

– Прецаках работата – задавено промълви Кори. – Не улучих, а той уби момичето.

– Просто си поеми дълбоко дъх... Точно така... Много добре. Нищо не си прецакала. Възползва се от възможността, стреля и го улучи. Освен това не знаем какво е състоянието на детето.

– Не го улучих в главата. Не го улучих...

– Кори, престани за миг да мислиш и просто дишай. Млъкни и спри да мислиш. Просто дишай.

– Той застреля момичето. Тя е...

– Прави каквото ти казвам. Млъкни и престани да мислиш. Просто дишай!

Тя се помъчи да следва указанията му, просто да диша и да не мисли, ала единственото, което виждаше, беше как рамото на мъжа се завърта, завърта, докато обръща оръжието си, за да стреля по нея. Но вместо в нея изстреляният преждевременно куршум попадна право в момичето... След това малкото телце се просна по корем на земята, а окървавените шноли с принцеса Лея легнаха в прахта.

2.

Две седмици по-късно

Щом шериф Хоумър Уотс стигна до прохода на връх Осо, спря, за да свали манерката си от рога на седлото и да отпие глътка вода. Гледката беше страховита: земята пропадаше надолу заедно с покритите с мексикански бор хълмове чак до пустинята на десетки километра оттук и хиляди метри по-ниско. Септември беше внесъл в планинския въздух, напоен с миризмата на борови иглички, приятна свежест. Това беше първият свободен ден на Уотс от много време, и то великолепен – истински дар на боговете.

Той потупа с любов коня си Пако по врата и докосна хълбоците му с пети. Пако тръгна с лекота напред и започна да се спуска надолу по пътеката към горния край на рекичката Ник. Уотс беше взел всичко нужно за един спокоен ден на риболов: бамбуковата мухарска въдица в алуминиев тубус, кутия с мухи и нимфи1, въдичарска кошница, нож, компас, обяд, плоска манерка с уиски и чифт стари колтове миротворци от неговия дядо, пъхнати в също толкова древни кобури.

Яздеше мързеливо надолу по пътеката под сменящи се сенки и слънчеви лъчи, покрай групички калифорнийски борове и поляни с диви цветя, приспиван от нежното люлеене на седлото. В подножието на връх Осо боровете отстъпиха място на широка ливада. Три елена пасяха в далечния ѝ край: един мъжки и две кошути. Изненадаха се от неочакваната му поява и побягнаха. Той спря, за да ги гледа как се отдалечават.

Докато прекосяваше ливадата, зърна в далечината откъм лявата ѝ страна облак дим от плоския връх на един хълм в подножието на планината. Отново спря коня, извади бинокъла и го огледа внимателно. Пожар по това време на годината, когато всичко е напълно изсъхнало, би бил катастрофален. Лещите обаче разкриха, че това изобщо не е дим, а неравномерни облаци прах с цвета на пясък, вдигани от някаква дейност на хълма. Добре познаваше мястото – изоставен миньорски лагер на име Хай Лоунсъм, един от най-усамотените и запазени градове призраци в Югозапада на страната.

Облаци прах. Какво ли означаваха? Явно някой беше намислил нещо. И като се имаше предвид размерът на облаците, не беше нещо добро.

Уотс се замисли. Пътеката надясно щеше да го заведе до рекичката Ник с нейното бълбукащо течение, дълбоки вирове и хралупи, пълни с пъстърви трепачи и обещаващи спокоен ден на мирен риболов. Вляво от него лежеше пътека, която щеше да го заведе до Хай Лоунсъм и денят може би щеше да се изпълни с раздразнение и неприятности.

Мамка му! Уотс накара коня да завие наляво.

Земята се спускаше стръмно, а пътят се виеше около склоновете на хребета Голд. С намаляването на височината калифорнийските борове отстъпиха място на обикновена хвойна. Призрачният град се показа в мига, щом заобиколи страната на хребета: разхвърляни върху плоския връх на хълма стари кирпичени и каменни сгради. Спря, за да огледа отново с бинокъла. Както беше очаквал, оказа се иманяр. Видя как мъжът изхвърляше с лопата пясък от мазето на една от разрушените къщи. Наблизо беше спрян пикап.

Пулсът на Уотс се ускори. Познаваше добре Хай Лоунсъм още от времето, когато татко му го заведе там за пръв път на палатка.

Призрачният град, усамотен и малко известен, до голяма степен беше избягнал обичайното плячкосване, което съсипа повечето от изоставените миньорски селища в щата. Разбира се, не минаваше без вандализъм от време на време. Навярно дело на пияни тийнейджъри от Сокоро, излезли през уикенда в планините да се позабавляват, но нищо мащабно. Мястото не фигурираше в множеството туристически справочници за градовете призраци в Ню Мексико, защото беше прекалено трудно да се стигне до него.

А сега някакъв кучи син рушеше града.

Той накара коня да слезе от пътеката и го подкара между мексиканските борове. Не искаше търсачът на реликви да го забележи и да се измъкне, преди да успее да го закопчае. Макар това да беше терен на Бюрото за управление на земите (БУЗ) и по тази причина извън неговата юрисдикция, все пак той беше избраният шериф на област Сокоро и имаше право да арестува копелето и да го предаде на полицията на БУЗ.

След малко склонът се изравни. Със спокоен ход конят излезе на открито зад града. Грабителят беше в далечния му край и сега не се виждаше, защото го скриваха постройките. Уотс продължи напред, като внимаваше между него и нарушителя да има сгради. Постоянен вятър шумеше между руините и покрай него се търкулна трънлив бурен, точно както във всички каубойски филми.

Докато приближаваше, можа добре да огледа пикапа. Разпозна стария форд като принадлежащ на Пик Ривърс.

Пик Ривърс. Без съмнение той все правеше бели. Някога Ривърс беше нахално малко лайно, падащо си по метамфетамини, бе известен с това, че продава антики, за да се сдобива с наркотика. Но преди две години беше прочистил досието си. След кратко пребиваване в панделата, което му беше изкарало акъла, не се беше забърквал в никакви неприятности.

Когато стигна другия край на града, Уотс спря Пако зад една постройка, слезе и върза коня за дървен стълб. Отново го потупа по врата и промърмори няколко думи на привързаност. Поколеба се, но после откачи кобурите от рога на седлото, извади пистолетите, провери ги и ги прибра обратно, след което стегна колана на кръста си. За всеки случай. Ривърс беше от онези типове, които си падаха да носят открито оръжието си, и Уотс знаеше, че обича да се разхожда наоколо с един „Смит & Уесън“, закачен на кръста му.

Когато шерифът заобиколи ъгъла, видя сградата, в която Ривърс копаеше. Тя бе отдалечена от другите и имаше два етажа от кирпич. Вторият до голяма степен рухнал. Мъжът беше в мазето, откъдето изхвърляше лопати пясък през прозорец със строшена рамка. Работеше здраво и Уотс се зачуди какво ли е намерил.

Приближи предпазливо, а ръката му лежеше върху ръкохватката на револвера отляво. Ривърс очевидно беше открил нещо, защото сега се наведе и започна да копае по-внимателно. После се отпусна на колене и започна с ръце да маха прахта и пясъка. Беше толкова потънал в заниманието си, а мазето бе така пълно с прах, че изобщо не долови как Уотс го приближава изотзад.

Шерифът стигна до място, откъдето виждаше ясно Ривърс през входа на мазето. Тогава извика:

– Ривърс!

Мъжът замръзна с гръб към Уотс.

– Аз съм шериф Уотс. Излез с вдигнати ръце. Веднага.

Мъжът остана неподвижен.

– Какво, оглуша ли? Покажи си ръцете!

Ривръс се подчини и все още с гръб към него вдигна ръце.

– Шерифе, чувам те – отговори той.

– Добре. Тогава излизай.

– Идвам. – Мъжът започна да се изправя и тогава – внезапно – ръцете му изчезнаха и той рязко се завъртя. С две ръце стискаше насочения напред магнум.

Уотс измъкна колта в момента, когато магнумът на Ривърс изтрещя като оръдие.

3.

Когато специален агент Суонсън излезе от тоалетната, двамата младши агенти в коридора замълчаха някак прекалено бързо. Тя мина край тях, избягвайки зрителния контакт, и се запъти обратно към своята кабинка в полевия офис на ФБР в Албъкърки на Лукинг Парк Авеню – Северозапад. Седна на мястото си и придърпа досието, над което работеше, по-близо към себе си. Намираше се в най-сумрачния ъгъл на помещението, далеч от прозорците. На това място обикновено настаняваха новаците и докато се издигаха в чин, те се приближаваха все повече към стъклената стена, откъдето се откриваше панорамна гледка към планините. Кори обаче се радваше, че няма възможност да поглежда през прозореца към високото 3250 метра било Сандия, посипано с първия сняг за сезона, защото то само ѝ напомняше за нейния провал. Беше горчива ирония, защото допреди две седмици гледката на планината ѝ припомняше нейния първи успех като млад агент. Сега се питаше дали някога ще може да гледа отново планината, без да се чувства съкрушена от срам и разкаяние.

След стрелбата имаше разследване – очаквано и рутинно. Кори не получи порицание или друго дисциплинарно наказание. Дори ѝ отправиха устна похвала, че е спасила живота на заложника, рискувайки своя. Слава богу, куршумът само беше облизал момичето. След няколко шева на следващия ден беше изпратена при своите баба и дядо заедно с цяла армада психолози и специалисти по преодоляване на скръб. Кръвта, която толкова беше изплашила Кори, принадлежеше на майката на бедното дете, която лежеше мъртва върху пода на караваната.

Въпреки това Кори сама не можеше да си прости. Трябваше да успее да го улучи в главата дори от девет метра. Беше го взела на прицел и се бе съсредоточила. Мушката на пистолета не беше изместена или нещо подобно. По-късно сама установи това на стрелбището. Просто не беше улучила. Беше пропуснала в критичен момент. Макар да не беше най-добрият стрелец в нейната група връстници, не беше и най-слабият: четиресет и девет попадения от шейсет изстрела по мишена модел КИТ-99 беше с една точка повече от изисквания минимален сбор. Разбира се, не беше повод за гордост, но една четвърт от нейните колеги не успяха да минат.

Трябваше да улучи и това щеше да бъде чудесно, защото щеше да получи похвала, да подобри репутацията си и да я циментира като издигащ се и напредващ агент. Вместо това двусмисленост, коси погледи и язвителното тихо прошепнато „чудесна стрелба, момиче“.

Беше прецакала работата и всички го знаеха. Една жена старши агент я беше дръпнала настрана, за да ѝ каже, че всичко се е объркало, защото Кори се е озовала на място, където въобще не е трябвало да бъде. Но нейните колеги новаци изглеждаха особено самодоволни, което ѝ напомняше за жестоката поговорка: „Не е достатъчно да успееш, някой друг трябва да се провали“. Най-лошото от всичко беше, че Моруд бе необичайно мълчалив. Дори не подхвърли подходящата забележка, че трябва да прекарва повече време на стрелбището. Не я хокаше, но не я и хвалеше. Макар че може би си въобразяваше, но имаше чувството, че се държи по-студено. И тази купчина папки от едно старо досие, които беше оставил на бюрото ѝ, определено се усещаше като наказание.

През двете седмици след престрелката всеки ден след работа прекарваше по един час на стрелбището. При последния си опит беше улучила петдесет и един пъти от шейсет изстрела – резултат около средния. Смяташе, че с упорита работа може да го увеличи до петдесет и два или петдесет и три. Когато каза на Моруд, той сякаш не се впечатли.

– Всеки може да улучи на стрелбището – заяви той. – Обаче ги постави в ситуация с действащ стрелец – това е часът на истината.

Почувства думите му като поредния шамар. Насмалко не изригна, задавайки му направо въпроса дали няма предвид нейното представяне под връх Кедро, но след това преглътна думите си и каза само:

– Да, сър.

– Кори?

Беше Моруд, облегнат на вратата към нейната кабинка, а баджът му се люлееше на ремъка. Забеляза, че беше оставил изтъняващата на темето му коса да порасне дълга. Усмивката му изглеждаше малко насилена. Беше сигурна, че още е разочарован от нея.

– Имаш ли минутка?

– Да, сър.

Тя стана и го последва навън от кабинката и надолу по коридора до неговия малък кабинет, който също гледаше към веригата Сандия.

– Седни.

Кори седна, като се опитваше да не поглежда през прозореца.

– И така – поде Моруд, след като кръстоса ръце на бюрото си. – Имам случай за теб. Всъщност точно като по мярка.

– Да, сър – отговори Кори, но изпита подозрение към неговия тон, който ѝ се стори твърде весел. Ако ставаше дума за интересен случай, със сигурност нямаше да го даде на нея. По-вероятно беше да я „пусне по пързалката“. На жаргона на ФБР това означаваше да ѝ повери случай без значение, който не може да прецака, а дори да успее да го направи, никой няма да забележи, нито ще обърне внимание.

– Вчера шерифът на Сороко изненадал един иманяр, който разкопал някакви кокали в средата на нищото. Човешки останки. Юрисдикцията е на Бюрото за управление на земите. Избухнала престрелка, при която иманярят, някакъв тип на име Ривърс, се оказал потърпевш. Улучил шерифа в ухото, а за благодарност той пък строшил капачката на коляното му. Сега е в болницата, обвинен в опит за убийство на униформен полицай и под денонощна охрана. Местните не са доволни от случилото се и охраната е колкото за да не избяга, толкова и за негова собствена безопасност.

Кори кимна, но нищо не каза.

– Останките, които Ривърс изровил, изглежда, са от двайсети век, като се изхожда от малкото оцелели части от дрехи. Трупът не изглежда скорошен: най-малкото на четиресет-петдесет години – поне така ми казаха. Може да е какво ли не: убийство, самоубийство, нещастен случай. Тук вече на предна линия излиза твоята диплома по съдебна антропология, особено след като трупът е намерен на федерална земя. Шерифът, който изглежда добър човек, макар и ранен... – Моруд замълча за кратко. – Сокоро е твърде голям окръг, а той е единственият шериф, така че ще е доволен да получи помощ от нас.

Случаят не беше съвсем боклучав, както се беше страхувала. В края на краищата включваше прострелването на полицай. Но пък можеше да се окаже, че изобщо няма случай, защото кокалите са на някой каубой, ритнат от муле по времето на Дж. Едгар Хувър2. Но тя не беше в положение да се оплаква. Знаеше със сигурност единствено, че трябва да крие всички свои съмнения, да работи здраво и непрекъснато да показва лицето на услужлив, весел и многообещаващ новак.

– Чудесно. Благодаря, сър! С удоволствие ще се заема. Точно като за мен е. – Побърза да си лепне усмивка. Сокоро беше на час път. Никога не беше ходила там, но предполагаше, че е един от онези горещи, тъжни градове в пустинята, които осейваха щата. – Сама ли ще работя?

– Да, докато се превърне в истински случай. Може би първо не е зле да отидеш в Презвитерианската болница отсреща и да разпиташ иманяря. По план утре трябва да се свържеш с шериф... – той започна да рови в документите на бюрото пред него, – а, да, ето го, Хоумър Уотс. Той ще те закара на мястото, където са костите. Очевидно е някъде далеч и е толкова усамотено, че не можеш да го намериш, освен ако не знаеш пътя.

Хоумър Уотс? Това ли беше представата на Моруд за лоша шега?

– В колко трябва да се свържа с шерифа?

– В осем часа в шерифската служба на Сокоро.

Това означаваше, че трябва да стане в шест. Не, по-добре в пет и половина.

– Ще бъда на място. И още веднъж, благодаря, сър. Благодаря, че ми давате възможност!

Забеляза, че Моруд ѝ отправи продължителен преценяващ поглед.

– Кори, зная какво си мислиш и искам да ти кажа само едно нещо: човек никога не знае къде може да го отведе случаят. – Той се облегна назад. – Помниш ли Франк Уилс?

– Агент на ФБР?

– Не, охранител в хотел. Една вечер забелязал, че няколко езичета на брави били залепени с лепенка да стоят отворени.

Коро зачака да чуе продължението, докато се чудеше накъде бие Моруд с тази история.

– Изглеждало дреболия – продължи той. – В хотелите езичетата на бравите непрекъснато се залепват за удобство. Франк обаче се замислил и решил да се обади на полицията, независимо дали ще му се смеят за нещо толкова тъпо като няколко залепени ключалки.

Той зачака реакцията на Кори с лека усмивка на лицето.

– И какво се случило?

– Уотъргейт – отговори Моруд.