Стоте години на Лени и Марго

ПЪРВА ЧАСТ

Лени

Когато хората кажат „терминален“, аз си мисля за летище.

Представям си широка зала за чекиране, с високи тавани и стъклени стени, а персоналът – в еднакви униформи и в очакване да им кажа името си и информацията за полета, готови да ме попитат лично ли съм си приготвила багажа и дали пътувам сама.

Представям си безизразните лица на пътниците, загледани в таблата с информация; семейства, които се прегръщат и си обещават, че скоро пак ще се видят. Ето ме и мен между тях във въображението ми, куфарът ми се пързаля толкова леко по лъснатия като стъкло под, че като нищо можеше да се носи над него, докато аз търся полета си на таблото.

Налага се да се откъсна насила оттам и да си припомня, че не точно това се има предвид за мен.

Вместо това започнаха да го наричат „животоограничаващо“. „Деца и младежи с животоограничаващи заболявания...“.

Сестрата го изрича внимателно, докато обяснява, че болницата е започнала да предлага консултации за млади пациенти с „терминални“ заболявания. Тя се запъва и цялата се изчервява. „Извинявам се, имах предвид животоограничаващи.“ Искам ли да се запиша. Консултантът можел да идва до болничното ми легло или аз да ходя в специалната стая за консултации на тийнейджъри. Вече имат и телевизор в нея. Възможностите са безкрайни, но терминът за мен не е нов. Прекарала съм безброй дни на летището. Години.

И въпреки това все още не съм отлетяла.

Замълчавам, загледана в обърнатия надолу гумен часовник, закачен на горното ѝ джобче. Той се люлее при всяко нейно вдишване и издишване.

– Искаш ли да те запиша? Консултантката, Доун, е много приятна.

– Благодаря, но не. В момента съм започнала своя собствена форма на терапия.

Тя смръщва поглед и накланя глава настрани.

– Така ли?

Лени и свещеникът

Отидох да се срещна с Бог, защото това е едно от малкото неща, които мога да правя тук. Хората казват, че когато умираш, това е защото Бог те е повикал обратно при себе си, затова си помислих, че е добре да приключа с представянето предварително и веднъж завинаги. Освен това бях чула, че ако си вярващ, по закон персоналът е задължен да ти предостави достъп до болничния параклис, а аз нямаше да пропусна възможността да видя помещение, в което не съм била, и едновременно с това да се запозная с всемогъщия.

Една сестра, която виждах за първи път, с черешово-червена коса, ме хвана под ръка и ме съпроводи по коридорите на мъртвите и умиращите. Жадно попивах всяка нова миризма, всеки комплект от различно горнище и долнище на пижама, които минаваха покрай мен.

Предполагам, няма да сбъркате, ако кажете, че отношенията ми с Бог са сложни. Доколкото разбирам, той е нещо като космически кладенец на желанията. Няколко пъти съм искала разни неща и в някои от случаите той достави стоката. Друг път – пълно мълчание. Или пък, както напоследък започнах да мисля, може би през цялото време, докато смятах, че Бог не ми отговаря, той тихичко е трупал още глупости в тялото ми, които откриваме години по-късно, нещо като тайно „върви на майната си“ за дързостта ми да го предизвиквам. Заровено съкровище, което да открия.

Когато стигахме до вратите на параклиса, не бях впечатлена. Очаквах елегантен готически свод, но вместо него се изправих пред тежки дървени врати с квадратни матови стъкла. Зачудих се за какво са му на Господ матови стъкла. Какви ги крои там вътре?

Двете с Новата сестра застанахме стъписани в тишината зад затворената врата.

– Е – изрече той, – здравейте!

Вероятно беше на около шейсет, носеше черна риза и панталони и бяла свещеническа якичка. Даваше вид сякаш нямаше как да бъде по-щастлив отколкото беше в момента.

Аз поздравих:

– Ваша чест!

– Това е Лени... Питърс? – Новата сестра се обърна към мен за потвърждение.

– Петерсон.

Тя пусна ръката ми и добави внимателно:

– Тя е от отделение „Мей“.

Това беше най-милият начин да го каже. Предполагам, че се е почувствала длъжна да го предупреди, защото той приличаше на развълнувано дете на сутринта на Коледа, което е получило влакче, опаковано с голяма панделка, когато всъщност подаръкът, който тя му носеше, беше счупен. Той можеше и да се привърже към него, но колелата вече падаха и цялото нещо едва ли щеше да посрещне следващата Коледа.

Аз откачих системата от джаджата на колела и отидох при него.

– Ще се върна след час – каза сестрата и добави нещо, но аз не я слушах. Вместо това зяпах нагоре, където светлината блестеше и всевъзможни отблясъци в розово и пурпурно атакуваха ирисите ми.

– Харесва ли ти прозорецът? – попита той.

Зад олтара кръст от кафяво стъкло осветяваше целия параклис. Около кръста блестяха нащърбени стъклени парчета, оцветени във виолетово, лилаво, фуксия и розово.

Целият прозорец сякаш гореше. Светлината се разпръскваше по килима, по пейките и по самите нас.

Той изчака търпеливо, застанал до мен, за да му обърна внимание.

– Приятно ми е да се запознаем, Лени – каза. – Аз съм Артър. – Стисна ръката ми и трябва да му го призная, не потръпна, когато пръстите му докоснаха онази част на системата, забита в ръката ми.

– Искаш ли да седнеш? – Той посочи с ръка към празните редици с пейки. – Много ми е приятно да се запознаем.

– Вече го казахте.

– Така ли? Извинявай.

Аз дотъркалях системата зад мен и когато стигнах до пейките, завързах колана на халата още по-стегнато на кръста си.

– Може ли да кажете на Бог, че се извинявам, задето съм по пижама? – попитах и седнах.

– Ти току-що сама му каза. Той винаги слуша – каза отец Артър и седна до мен. Вдигнах очи към кръста.

– Е, Лени, ще ми кажеш ли какво те води в параклиса днес?

– Обмислям дали да не си купя беемве на старо.

Той не знаеше как да реагира, затова взе библията от пейката до себе си, прелисти страниците, а после отново я остави.

– Забелязах, че... ъъъ, прозорецът ти харесва.

Кимнах.

Настъпи мълчание.

– Имате ли почивка за обяд?

– Моля?

– Просто се чудех дали се налага да заключвате параклиса и да ходите в столовата като всички останали, или може да се храните тук?

– Аз, ъмм...

– Само дето ми се струва малко нахално да излизате в обедна почивка, когато целият ви ден на практика е една почивка.

– Почивка?

– Ами едва ли се съсипвате от работа, като седите в празната църква.

– Невинаги е толкова спокойно, Лени.

Погледнах го, за да видя дали не съм го засегнала, но не си личеше.

– Събота и неделя имаме служба, а в сряда следобед четем библията на деца, освен това имам повече посетители, отколкото можеш да си представиш. Болниците са плашещи. Приятно е да си някъде, където няма лекари и сестри.

Отново се върнах към изучаването на витража.

– Е, Лени, има ли някаква причина за днешното ти посещение?

– Болниците са плашещи – отговорих. – Приятно е да си на място, където няма лекари и сестри.

Мисля, че чух как се засмя.

– Искаш ли да останеш сама? – попита той без нотка на обида.

– Не особено.

– Искаш ли да говорим за нещо конкретно?

– Не особено.

Отец Артър въздъхна.

– Искаш ли да ти разкажа за обедната си почивка?

– Да, ако обичате.

– Излизам в обедна почивка от един до един и двайсет. Обядвам сандвич от бял хляб с яйце и кресон, нарязан на триъгълници, който икономката ми приготвя. Имам кабинет зад тази врата – той посочи. – Изяждам сандвича за петнайсет минути и за още пет изпивам чая си. После се връщам тук. Но параклисът винаги е отворен, дори когато съм в кабинета си.

– Плащат ли ви за това?

– Никой не ми плаща.

– Тогава как можете да си позволите тези сандвичи с яйце и кресон?

Отец Артър се засмя.

Поседяхме мълчаливо, след което той отново заговори. Като за свещеник не се чувстваше твърде комфортно, когато мълчеше. Мислех си, че тишината дава възможност на Бог да се прояви. На отец Артър обаче тишината не му харесваше, така че двамата си поговорихме за икономката му, госпожа Хил, и как винаги му изпраща картички, когато е на почивка, а после, когато се върне, как ги вади от купчината с пощата и ги закача на хладилника. Обсъдихме как се сменят крушките зад прозореца с цветните стъкла (отзад имаше таен проход). Говорихме за пижамите. И въпреки умората, която му личеше, когато сестрата дойде да ме вземе, той ми каза, че се надява да дойда пак.

Мисля обаче, че се изненада, когато се появих на следващия ден следобед с чиста пижама и без система. Главната сестра Джаки не беше очарована от идеята да ходя там за втори пореден ден, но аз задържах погледа ѝ и тихичко промълвих: „Това означава много за мен“. Освен това кой може да откаже на едно умиращо дете?

Когато Джаки повика сестра да ме съпроводи по коридорите, дойде Новата сестра. Онази с черешово-червената коса, която никак не пасваше на синята ѝ униформа, но за нея това сякаш беше последната грижа на този свят. Тя беше в отделение „Мей“ едва от няколко дни и беше притеснена, особено около „летищните“ деца, и отчаяно имаше нуждата някой да я успокои, че си върши добре работата. Докато вървяхме по коридора към параклиса, аз отбелязах, че се справя отлично с придружаването. Мисля, че ѝ стана приятно.

Параклисът отново беше празен, ако не броим отец Артър, който носеше дълго бяло расо върху черния си костюм, седеше на една от пейките и четеше. Не библията, а книга в размер А4 с евтина подвързия и лъскава ламинирана корица. Когато Новата сестра отвори вратата и аз я последвах с облекчение, Артър не се обърна веднага. Новата сестра остави тежката врата да се затвори с трясък зад нас, от което той се обърна, свали си очилата и се усмихна.

– Пастор, ммм... Ваше преподобие? – заекна Новата сестра. – Тя, ммм, Лени попита дали може да прекара един час тук. Удобно ли е?

Артър затвори книгата в скута си.

– Разбира се – отговори той.

– Благодаря ви, викарий...? – каза Новата сестра.

– Отче – прошепнах. Тя направи физиономия, лицето ѝ почервеня – в дисхармония с цвета на косата ѝ – и излезе, без да продума нищо повече.

С отец Артър седнахме на същата пейка. Цветовете на витража отново бяха прекрасни.

– И днес е празно – отбелязах. Думите ми проехтяха.

Отец Артър нищо не каза.

– Преди по-натоварено ли беше? Знаете, когато хората са били по-религиозни...

– И сега е натоварено – отвърна той.

Завъртях се към него.

– Само ние сме тук.

Очевидно той отказваше да приеме истината.

– Няма нищо, ако не искате да говорите за това – казах. – Сигурно е неловко. Искам да кажа, все едно да организирате парти и никой да не дойде.

– Така ли?

– Да. Исках да кажа, ето ви, облечен с най-хубавата ви бяла рокля за парти, с красиви гроздове и разни избродирани неща и...

– Това са свещенически одежди, а не рокля.

– Добре, нека са одежди. Ето ви в одеждите ви за парти, подредили сте масата за обяд...

– Това е олтар, Лени. И това не е обяд, а причастие. Христовия хляб.

– Какво, той го пази само са себе си ли?

Отец Артър ме погледна укорително.

– Той е за неделната литургия. Не обядвам със свещения хляб и не се храня на олтара.

– Ами да, нали ядете сандвич с яйце и кресон в кабинета си.

– Да – потвърди той и едва забележимо засия от удоволствие, защото бях запомнила нещо за него.

– Та, приготвили сте всичко за партито. Има музика – посочих уредбата с дискове и касетки в ъгъла, до която имаше спретната купчина сидита – и има достатъчно места за сядане за всички – посочих празните редове с църковни пейки, – но никой не се появява.

– На партито ми?

– Именно. По цял ден, всеки ден правите партито на Христос и никой не идва. Сигурно е ужасно.

– Това е... ъммм... Е, вероятно може да се погледне по този начин.

– Извинявам се, ако съм ви засегнала с думите си.

– Думите ти не са ме засегнали, Лени, но всъщност това не е парти. Това е място за изповядване на вярата.

– Да, известно ми е това, но имах предвид, че ви влизам в положението. Когато бях на осем и тъкмо се бяхме преместили от Швеция в Глазгоу, ми организираха парти. Мама покани всички деца от класа, но почти никой не дойде. Е, по това време английският на мама не беше много добър, така че имаше вероятност всички да са отишли на грешен адрес с подаръци и балони в ръцете, в очакване партито да започне. Поне това си казвах тогава.

Замълчах.

– Продължавай – подкани ме той.

– И когато седях на столовете от трапезарията, които мама беше подредила в кръг, и чаках да се появи някой, чувството беше ужасно.

– Съжалявам, че е станало така.

– Е, това се опитвам да ви кажа. Знам колко боли, когато никой не дойде на партито ти. Просто исках да кажа, че съжалявам. Мисля, че не е нужно да го отричате. Не можете да решите проблема, ако не се изправите лице в лице пред него.

– Но тук има хора, Лени. Ти си тук. Духът на Бог е тук.

Погледнах го многозначително.

Той се размърда на пейката.

– Освен това малко уединение няма да навреди. Тук може да е място за общение с Бог, но освен това е място за умиротворение. – Той погледна нагоре към витражите. – Обичам да говоря с пациентите насаме – така мога да им посветя цялото си внимание и не ме разбирай погрешно, Лени, но мисля, че ти си човек, на когото Бог би искал да дам цялото си внимание.

Изсмях се на тези думи.

– Мислех си за вас по обяд – казах. – Ядохте ли сандвич с яйце и кресон днес?

– Да.

– И?

– Вкусно, както обикновено.

– А госпожа...?

– Хил, госпожа Хил.

– Разказахте ли на госпожа Хил за нашия разговор?

– Не съм. Всичко, което изричаш тук, е поверително. Това е причината хората толкова да обичат да идват. Може да кажат всичко, което им е на сърцето, без да се притесняват, че някой може да научи за това.

– Значи това е изповед.

– Не, макар че, ако искаш да се изповядаш, мога да го уредя.

– Щом не е изповед, тогава какво е?

– Каквото ти решиш. Този параклис е тук, за да отговори на нуждите ти.

Огледах празните редове с пейки, електронното пиано, покрито с бежов калъф против прах, таблото с бележки със забодена картинка с Исус. Какво бих искала да бъде това място, щом можеше да бъде каквото си поискам?

– Искам да бъде място, където се дават отговори.

– Може да бъде.

– Наистина? Може ли религията да отговори на всички въпроси?

– Лени, библията ни учи, че Христос може да те насочи към отговора на всеки въпрос.

– Но може ли да отговори на конкретен въпрос? Честно? Можете ли да ми отговорите на даден въпрос, без да ми казвате, че животът е мистерия или че всичко е според божия план, или пък че с времето отговорите на въпросите, които търся, ще дойдат от само себе си?

– Защо не ми зададеш въпроса си, за да видим дали Бог ще ни помогне да намерим отговора?

Облегнах се на пейката и тя проскърца. Ехото отекна в помещението.

– Защо умирам?

Лени и въпросът

Не гледах отец Артър, когато му зададох въпроса, вместо това гледах кръста. Чух го как издиша бавно. Мислех, че ще отговори, но той продължи да диша. Хрумна ми, че може би той не знаеше, че умирам. Но пък сестрата му бе казала, че съм от отделение „Мей“, а никой от това отделение не го очакваше бъдеще с дълъг и щастлив живот.

– Лени – внимателно подхвана той след малко, – този въпрос е много по-голям от всички останали въпроси. – Той се приведе напред и пейката отново изскърца. – Знаеш ли, интересното е, че ме питат защо много повече пъти от каквото и да е било друго. Защо винаги е най-трудният въпрос. Мога да се справя с как, какво и кой, но защо е въпрос, на който не мога дори да се престоря, че знам отговора. В началото, когато започнах тази работа, се опитвах да давам отговор.

– Но вече не?

– Не мисля, че отговорът е в моите правомощия. Той е единственият, който може да отговори. – Той посочи олтара, сякаш Бог можеше да е клекнал зад него, скрит от очите ни, и да слуша.

Посочих го с многозначителен жест, нещо като „видя ли, казах ти“.

– Но това не означава, че няма отговор – бързо изрече той. – Просто отговорът е в Бог.

– Отче Артър...

– Да, Лени?

– Това е най-голямата глупост, която съм чувала. Аз умирам! И съм дошла при един от назначените говорители на Господ с наистина важен въпрос и вие ме препращате към него? Вече се пробвах с него, но не получих отговор.

– Лени, отговорите невинаги идват като думи. Те идват под най-различна форма.

– Ами тогава защо казахте, че това е място, където се дават отговори? Защо не сте честен и не ми кажете: „Добре, ето какво – библейските теории не са неопровержими и не можем да ти дадем отговори, но пък имаме много красив стъклопис“?

– Ако ти знаеше отговора, какъв според теб можеше да е той?

– Може би Бог щеше да ми каже, че ще ме убие, защото съм палава и досадна. Или пък истинският бог е Вишну и е адски бесен, че никога дори не съм се опитвала да му се моля, а си губя времето с християнския бог. Или може би няма никакъв бог и никога не е съществувал, а цялата вселена се контролира от една костенурка, на която тази работа изобщо не ѝ е по силите.

– Ще се почувстваш ли по-добре от това?

– Вероятно не.

– Задавали ли са ти някога въпрос, на който не можеш да отговориш? – попита отец Артър.

Признавам, впечатлих се от спокойствието му. Наистина знаеше как да извърти въпроса. Очевидно не му бях първата с тирада „защо умирам“. От което по някакъв начин се почувствах дори по-зле.

Поклатих глава.

– Ужасно е, ако ме разбираш – продължи той, – да си принуден да казваш на хората, че нямаш отговорите, които те търсят. Но това не означава, че тук не е място за отговори, а че те просто може да не са отговорите, които очакваш.

– Кажете ми тогава, отче Артър, без да му мислите много. Какъв е отговорът? Защо умирам?

Артър впери деликатния си поглед в мен.

– Лени, аз...

– Не, просто ми кажете. Моля ви! Защо умирам?

И точно когато вече си мислех, че ще ми каже, че честният отговор е в разрез с църковния протокол, той прокара длан по наболата си сива брада и каза:

– Защото е така.

Сигурно съм се намръщила или той вероятно съжали, че съм го подмамила да каже нещо вярно, защото не можеше да ме погледне в очите.

– Отговорът, с който разполагам, единственият отговор, който имам – каза той – е, че умираш, защото умираш. Не защото Бог е решил да те накаже и не защото той ти е обърнал гръб, а защото това е така. Това е част от твоята история, както и от личността ти.

След продължително мълчание Артър се обърна към мен.

– Приеми го по този начин. Защо си жива?

– Защото родителите ми са правили секс.

– Не те попитах как си дошла на този свят, а защо. Защо изобщо съществуваш? Защо си жива? Каква е целта на живота ти?

– Не знам.

– Мисля, че същото се отнася за смъртта. Не знаем причината, поради която умираш, също както не знаем причината да си жива. Животът и смъртта са пълна загадка и никой не ги познава, докато не ги преживее.

– Много поетично. И иронично. – Потърках мястото на ръката си, където беше забит абокатът предния ден. Още ме болеше от него. – Нещо религиозно ли четяхте, когато влязох?

Артър взе книгата. Жълта, подвързана с телчета, с опърпани краища и заглавие, изписано с дебели букви – „Атлас на пътната мрежа на Великобритания“.

– Паството ли си търсехте? – попитах.

Когато Новата сестра дойде да ме вземе, си помислих, че Артър може да падне на земята и да започне да ѝ целува краката или да избяга с писъци през току-що отворената врата, но той изчака търпеливо да стигна до вратата, подаде ми една брошура и каза, че се надява да дойда отново.

Не знам дали заради нахалството да удържи желанието си да ми се разкрещи, заради отказа му да признае, че го дразня, или заради факта, че параклисът беше приятно място, аз взех брошурата и вече знаех, че ще се върна пак.

Изчаках да минат седем дни. Мислех, че това ще е достатъчно дълго, за да предположи, че няма да се върна. А после, тъкмо когато беше свикнал отново със самотния си живот в празния параклис, бам! Ето ме мен, приближавам с нестабилна походка към него, облечена с най-хубавата си розова пижама, заредена със следваща порция предизвикателства към християнството, които да изстрелям.

Този път вероятно ме беше видял през матираните стъкла, защото държеше вратата отворена, за да вляза, и каза:

– Здравей, Лени. Чудех се кога ще те видя – и по този начин просто провали драматичното ми появяване.

– Правех се на недостъпна – отговорих.

Той се усмихна на Новата сестра.

– Колко време ще се радвам на компанията на Лени този път?

– Един час – усмихна се тя, – преподобни.

Той не каза нищо, а само задържа вратата, докато аз се тътрех по пътеката към олтара. Този път избрах предната редица, за да имам по-добър шанс Бог да ме забележи.

– Може ли? – попита отец Артър и аз кимнах. Той седна до мен.

– Е, Лени, как си тази сутрин?

– О, не много зле, благодаря. А вие?

– Няма ли да споменеш нещо за това колко е празен параклисът? – Той разпери ръка към стаята.

– Не. Прецених, че в деня, в който освен нас се появи още някой, тогава ще си струва да коментирам. Не искам да се чувствате зле от работата си.

– Много мило от твоя страна.

– А дали да не потърсите някой, който да поработи върху пиара ви?

– Моят пиар?

– Да, нали знаете, маркетинга: плакати, реклами и подобни неща. Да направим така, че да се разчуе. По този начин пейките ще се напълнят и вие може да сте на печалба.

– Печалба ли?

– Да, в момента едва ли сте даже на нула.

– Аз не взимам такса от хората за това, че идват в църквата, Лени.

– Знам, но помислете си колко впечатлен би бил Бог, ако имате една хубава, гъмжаща от хора църква и едновременно с това започнете да изкарвате пари за него?

Той ми се усмихна особено. Долових мириса на току-що загасени свещи, което ме наведе на мисълта за торта за рожден ден.

– Може ли да ви разкажа една история?

– Разбира се. – Той сключи длани пред себе си.

– Когато ходех на училище, имах навика да излизам с няколко момичета вечер в Глазгоу. Имаше един страшно скъп клуб и никоя от нас не можеше да си позволи да отиде в него. Навън никога нямаше опашка, но само от черните кадифени въжета и боядисаните в сребристо врати можеше да се разбере, че това е специално място. От двете страни на входа стояха двама биячи, въпреки че не се виждаше никой нито да влиза, нито да излиза. Знаехме само, че входът струва седемдесет паунда. Казвахме си, че е твърде скъпо, но с всеки път, когато минавахме покрай клуба, любопитството ни нарастваше. Трябваше да разберем защо е толкова скъп и какво се крие от другата страна на вратата. Затова се уговорихме, спестихме пари, извадихме фалшивите си лични карти и влязохме. И знаете ли какво?

– Какво? – попита той.

– Беше стриптийз-клуб.

Отец Артър повдигна вежди, след което се усети и ги отпусна, сякаш се притесни, че ще приема погрешно изненадания му поглед за любопитство или възбуда.

– Не съм сигурен, че разбирам поуката от историята – внимателно изрече той.

– Исках да кажа, че фактът, че беше толкова скъпо, ни накара да си помислим, че си струва да влезем. Ако започнеш да вземаш такса вход, хората може да се заинтригуват. Можеш да назначиш и биячи.

Артър поклати глава.

– Пак ти повтарям, Лени, параклисът е много посещаван. Прекарвам доста време в разговори с пациенти и техни роднини. Хората често идват да ме видят, работата е там, че...

– Дали е чиста случайност, че никога няма хора, когато се отбивам?

Отец Артър погледна нагоре към витража и почти чувах вътрешния му монолог, как моли Господ да го дари със сили да ме изтърпи.

– Помисли ли върху това, за което говорихме при предишното ти посещение?

– Малко.

– Ти ми зададе някои доста добри въпроси.

– А вие ми дадохте някои доста безполезни отговори.

Настъпи мълчание.

– Отец Артър, питах се, дали бихте направили нещо за мен?

– Какво искаш да направя?

– Можете ли да ми кажете една истина, една чудесна и ободряваща истина? Без религиозни измислици, без неразбрани думи, просто нещо, което знаете до мозъка на костите си, че е истина, дори от това да ви заболи, дори да бъдете уволнен, ако шефовете ви разберат, че сте ми го казали.

– Моите шефове, както ти се изрази, са Исус и Господ.

– Е, те със сигурност няма да ви уволнят – те обичат истината.

Мислех си, че ще му е необходимо повече време, за да се сети за нещо истинско. Предполагах, че ще му се наложи да се свърже с папата или с църковен настоятел, за да види дали му е позволено да раздава истината без официални указания. Точно обаче преди Новата сестра да се появи, той се обърна непохватно към мен. Като човек, който се кани да даде подарък, но не е много сигурен дали приемащият подаръка ще го хареса.

– Ще ми кажете нещо, което е истина? – попитах.

– Да – отвърна той. – Лени, ти ми каза, че искаш това да е място, където се дават отговори и... ами, и аз искам да е място за отговори. Ако знаех отговорите, щях да ги кажа.

– Вече знам това.

– В такъв случай какво ще кажеш за това? – рече той. – Наистина се надявах пак да дойдеш.

Когато стигнах до леглото си, Новата сестра ми беше оставила бележка:

„Лени, говори с Джаки – социаялните служби.“

Поправих правописната грешка с молива, който беше оставила, и се запътих към сестринската стая. Джаки, главната сестра, с коса като на чапла, не беше там. Тогава нещо привлече погледа ми.

До бюрото на сестрите количката с боклука чакаше завръщането на Портиера Пол. Представляваше огромна кофа за боклук на колела. Преди на дръжката беше написано с постоянен маркер „зла машина“, но сега тя беше пребоядисана. Количката на Пол не е нещо, което ме интересува по принцип, но интересното в нея този ден беше старата дама, която стърчеше наполовина от нея и ровеше с двете ръце в хартиите, а малките ѝ, обути в лилави чехли крака почти висяха във въздуха.

Явно старата дама намери онова, което търсеше, защото се изправи, а бялата ѝ коса беше бухнала от усилието.

Вратата на сестринската стая щракна, защото някой беше натиснал дръжката. Джаки и Пол излизаха.

Старата дама ме погледна. Имах чувството, че тя не искаше да я видят какво прави.

Докато Джаки и Портиера Пол излизаха от офиса с уморен и отегчен вид, аз изписках лекичко.

Те се вторачиха в мен.

– Здрасти, Лени – ухили се Пол.

– Какво има, Лени? – попита Джаки. Онази част от лицето ѝ, където би трябвало да бъде човката, беше заело формата на права черта от раздразнение.

Не исках да откъсват очи от мен, за да не забележат как лилавата дама слезе от ръба на кофата и започна изключително бавното си бягство.

– Аз... там имаше... паяк – изрекох. – В отделение „Мей“.

Джаки подбели очи, сякаш аз бях виновна.

– Аз ще те отменя, скъпа – каза Пол и двамата минаха покрай мен, за да отидат в отделението.

Вече в безопасност в края на коридора, възрастната дама извади плика от джоба си, спря се и се обърна. Забеляза, че я гледам, и ми намигна.

За моя огромна изненада Пол действително успя да намери паяк в ъгъла на прозореца в другия край на отделение „Мей“. Зачудих се дали не е библейски знак. Който търси, винаги ще намери. Той го хвана в една пластмасова чашка, запуши я с длан и ни даде да погледнем. Забелязах, че татуировката на кокалчетата на пръстите му изписваше думата „свободен“. Като видя паяка, Джаки ми каза да се стегна и ако искам да видя истински паяк, да отида на някое от барбекютата в задния ѝ двор през лятото. Както изглежда, паяците, които живеели под дъсчения под на площадката ѝ, били толкова големи, че ако ги затиснеш с чаша за бира, част от краката им оставали отрязани отвън. Любезно отклоних поканата и си легнах.

Последната брошура от отец Артър стоеше най-отгоре на болничното ми шкафче върху купчина дарения от същото трагично естество. На всяка от брошурите имаше различен Исус. Загрижен Исус, Исус със стадото, Исус с група деца, Исус на скала. Коя от коя по-исусова.

Дръпнах завесата около леглото си и заех позицията си за размисъл. Отец Артър каза, че му се иска да можеше да даде отговори на хората. Помислих си колко ли безсилен се чувства на поста си, когато хората непрекъснато задаваха въпроси, а той никога не можеше да им даде отговор. Да си свещеник без отговори е като да не можеш да плуваш, но да искат от теб да даваш уроци по плуване. Освен това по всичко личеше, че е страшно самотен. Знаех, винаги съм го знаела, че няма да намеря отговори зад онези тежки врати на параклиса. Вместо това намерих човек, който имаше нужда от помощта ми.

Трябваха ми около два дни, за да начертая многопосочен план за осигуряване на повече посещения на пациенти в параклиса. Щях да направя няколко хващащи окото, но в същото време загадъчни постера, можеше даже да привлека вниманието на медиите. Вероятно можех да придумам болничната радиостанция да удари едно рамо на параклиса. Вместо да се фокусирам върху религията, щях да наблегна на терапевтичната страна на разговорите ми с отец Артър, а като добавка можех да вметна колко е прохладно в параклиса. На другите пациенти това щеше да им хареса, тъй като имаше някакво неписано правило, според което температурата в болниците трябваше да се държи постоянно малко над комфортната за човек. Само толкова, че да си постоянно в леко лепкаво състояние. Е, не чак толкова горещо, че да си опечеш маршмелоуз.

Новата сестра ме заведе до параклиса и за да съм сигурна, че отец Артър е в подходящо настроение за маркетингова среща, аз надникнах през процепа на открехнатата врата. Той обаче не беше сам.

Отец Артър стоеше срещу един мъж с подобно на неговото облекло – бяла якичка, елегантна тъмна риза и панталони. Когато си стиснаха ръцете, мъжът положи покровителствено ръка над техния съюз, сякаш го пазеше от студено време или силен вятър, който можеше да ги раздели и да развали каквото и споразумение да бяха направили.

Мъжът беше с тъмни вежди и тъмна коса. Трудно беше да определиш възрастта му. Усмихваше се. Като акула.

– Има ли някой вътре? – попита Новата сестра.

– Да – прошепнах.

В този момент мъжът с неопределена възраст се насочи към вратата. Имах време точно да се изправя, когато вратата се отвори и Артър и другият човек ме зяпнаха.

– Лени, каква изненада! – каза Артър. – Откога чакаш там?

– Вие успяхте! – казах. – Имате човек.

– Моля? – каза Артър.

– Имате друг клиент. – Обърнах се към мъжа без възраст. – Здравейте, приятелю на Исус или на отец Артър!

– О, ами всъщност, Лени, това е Дерек Удс.

Дерек протегна ръка.

– Здравей – обиграно изрече той. Пъхнах под мишница плановете „Спаси параклиса“ и се здрависах с Дерек.

– Дерек, това е Лени – представи ме отец Артър, – чест посетител.

– Приятно ми е, Лени – каза Дерек и ни се усмихна на нас с Новата сестра, която стоеше с неудобство на прага.

– Ако трябва да бъда честна, много съм доволна, че е дошъл някой освен мен. Вие сте първият човек, когото виждам от няколко седмици. – Артър заби очи в пода. – Затова, от името на фокус групата „Спасете параклиса“, бих искала да ви благодаря, че сте избрали параклиса за свое религиозно място.

– Фокус групата? – попита Дерек, обръщайки се към Артър.

– Извинявай, Лени, не разбирам съвсем добре – каза Артър и погледна Новата сестра.

– Няма нищо. Ще ви разкажа всичко при следващата ни среща. – Обърнах се към Дерек: – Надявам се, че се чувствате по-добре.

– Дерек не е пациент – поясни отец Артър, – той е от параклиса на болница „Личфийлд“.

– Хей, едно дупе на стола си е едно дупе на стола, а аз имам планове да докараме още любители...

– Дерек току-що се съгласи да поеме мястото тук.

– Какво място?

– Моето. За съжаление аз се пенсионирам, Лени.

Почувствах как по страните ми плъзна горещина.

– Но аз наистина бих искал да науча повече за плановете ти за параклиса – каза Дерек и сложи ръка на рамото ми.

Тогава аз се обърнах.

И после избягах.

Лени и Заместничката

През септември миналата година болницата назначи човек по заместване.

Отделът „Грижа за пациентите“ беше понесъл удар от две молби за напускане и една бременност. Заместничката, свръхквалифицирана като повечето по заместване, току-що се бе дипломирала в Добър университет с Добра степен по Добра специалност. Бедата беше там, че пазарът беше пренаситен със завършили Добра специалност в не по-малко уважавани учебни заведения, затова тя веднага прие предложението за работа на позицията временен административен секретар в „Принсес Роял“ в Глазгоу. Нямаше значение, че работата по никакъв начин не беше свързана с нейната академична степен по изкуствата, нито с мечтаната ѝ кариера; тя беше доволна, че вече не e на опашката с останалите безработни от клас 2013, чакащи реда си на прага на заетостта.

Заместничката веднага беше впрегната в работа и прекара няколко месеца в бъхтене да вкарва данни в системата и да фотокопира, докато се взираше през прозорците към паркинга на болницата и си мечтаеше отново да е студентка. Един ден, докато говореше с шефа си, мъж, който не беше чужд на изгодата, полят с фалшив дизайнерски парфюм, купен от пазара, тя спомена за статия, която беше прочела – и това привлече достатъчно силно вниманието на Шефа, за да вдигне очи от смартфона си – ставаше дума за благотворителна фондация по изкуствата, която даваше значителни дарения на болници и домове, които желаеха да създадат програми за арт терапия на пациенти.

Шефа каза на Заместничката, че този следобед сам ще фотокопира каквото му трябва и през следващите няколко седмици Глупостите от Главния офис на бюрото ѝ на практика изчезнаха. Тя написа финансов проект, събра оферти от доставчици и попълни милион документи, свързани със здравето и безопасността, необходими, за да навигираш лабиринта от сложни изисквания, когато слагаш сериозно болни хора в една стая с крафт ножици и моливи, с които случайно биха могли да се прободат.

Презентацията пред благотворителната фондация се състоя в главния им офис в Лондон. Дланите на Заместничката се потяха толкова, че докато чакаше, остави следи в долния край на листа, който стискаше, и се наложи да се моли на заместничката във фондацията да ѝ направи друго копие.

Новината дойде в четвъртък сутринта, малко след единайсет. Тя прескочи първия параграф, в който ѝ благодаряха, че е кандидатствала, и направо премина към втория, който започваше: Вашата субсидия ще бъде... Беше успяла. В „Принсес Роял“ в Глазгоу щеше да има стая за рисуване.

Заместничката хвърли такива усилия по работата за стаята, каквито не беше полагала за нищо до този момент. Отегчаваше приятелите си, когато излизаха вечер да пийнат, с последните новости в арт терапията. Прекарваше почивните си дни в боядисване на саксиите, в които пациентите щяха да слагат нарисуваните цветя. Измисли три различни плаката за реклама на новата стая за рисуване и осигури медийно отразяване в два местни вестника и в регионалните телевизии, за да разпространи новината.

В деня преди откриването Заместничката отиде в стаята, за да се увери, че всичко е готово. Бяха обединили две компютърни складови помещения, за да се получи стая с прилични размери, в която даже имаше естествена светлина от големите прозорци от двете страни. Имаше шкафове с арт материали, книги за изкуство, бяла дъска за учителя, маси и столове с различна височина и удобства за пациентите със специални нужди, мивка за миене на четки и стена, окичена с дъски с гвоздеи и въженца за окачване на различна височина, където пациентите да оставят творбите си да съхнат.

Тя обиколи помещението. Стаята за рисуване беше готова и чакаше. Моливите още бяха цели, масичките ненадраскани, мивката безупречно бяла и нито едно петънце от боя по пода. Скоро, помисли си тя, стаята ще кипи от цветове, пациентите ще имат място, където да утешат душите си. Място, където да бъдат чути. Тук те поне за малко няма да бъдат „болни“ хора, а просто хора. Преди да заключи вратата, тя вдиша миризмата на прясна боя и си припомни, че само преди няколко месеца това беше занемарен склад за компютърни части и консумативи.

На сутринта на голямото откриване Заместничката шофираше до работата с чувството, че всеки момент ще ѝ прилошее. Нямаше търпение да разкаже на хората за стаята за рисуване, но още повече нямаше търпение пациентите да я видят. Само още не можеше да си представи какво ще бъде, когато влязат вътре и започнат да я ползват. Какви ли истории щяха да разкажат първите картини?

Когато пристигна в офиса в новия си тоалет, купен специално за този ден, тя не разбираше защо Шефа се държи толкова резервирано, защо не можеше да я погледне в очите и защо атмосферата беше някак... мрачна. Тя му показа на телефона си отразяването в Туитър, а после отново прегледа програмата за откриването.

– Виж, неприятно ми е да ти го кажа, особено днес – започна той, като прокара пръсти през това, което беше останало от косата му, – но ще ни трябва учител по изкуство, а с тези бюджетни съкращения и заместниците с платен отпуск...

Пулсът на Заместничката се ускори. Щеше да е лъжа, ако кажеше, че не се е надявала той да ѝ предложи. Все пак беше ясно, че стаята за рисуване има нужда от учител, а той все отлагаше назначаването на човек. Известно му беше, че тя има художествено образование – кой би бил по-подходящ? Тя стисна силно ръката си.

– Както и да е, жената, която наех, ще ни струва повече, отколкото предполагах, затова няма да имаме средства да подновим договора ти в края на месеца. Но моля те, остани за откриването. Остават ти още три седмици, преди да ти изтече договорът.

Заместничката се усмихва още три-четири секунди, преди зашеметеният ѝ мозък да се опита да даде сигнали на устата ѝ, че това не е моментът за усмивки.

После дойде време за телевизионното интервю. Тя заведе журналистите в стаята за изкуство и им помогна да си направят кадрите с болните дечица, които бяха поканили за голямото откриване. („Само счупени крака и ръце, моля. Нищо твърде потискащо, никакви пациенти с рак“ – такива бяха инструкциите на Шефа.) Репортерът подреди Заместничката с децата и камерата засне как тя им показа как се рисува звезда, а децата я прерисуваха грубо със спрей върху черна хартия. После камерата даде близък кадър с Шефа, който влезе целеустремено, вонящ на фалшив „Гучи“, и даде да се разбере, че той е водил проекта. Вече бяха му сложили микрофон за интервюто, което щеше да се излъчи по вечерните новини в шест следобед и в късните в десет и половина. Заместничката бавно стана от стола си и напусна стаята.

Сдържа сълзите си през целия път до офиса. Изпразни една кутия с хартия за фотокопиране на пода и бързо я напълни с нещата си: чаша за кафе, снимка в рамка, кутия със салфетки. Имаше по-малко вещи, отколкото предполагаше, и дори остана място за личните ѝ книжа и мостри с боя за стаята по изкуство. Тя остави пропуска си на бюрото на началника и затвори вратата.

Главата ѝ беше замаяна и объркана от емоции. Искаше да излезе от сградата преди телевизионният екип, децата и репортерите да са се изсипали в коридора; не можеше да понесе да я видят. Но без служебния си пропуск трябваше да използва обществения вход, а не този за служители, и тя не можа да се ориентира как да стигне до него. Както си вървеше по болничните коридори, изведнъж се затича.

Не видя момичето с розовата пижама, докато не се блъсна в нея.

Заместничката успя да запази равновесие, но момичето с пижамата – не. Препъна се в Заместничката и се строполи на пода. Малка купчина кости в розово.

Заместничката опита да се извини, но от нея се изтръгна единствено някакъв грак. Сестрата, която придружаваше момичето, извика на преминаващия портиер да докара количка. Заместничката дори не можа да види лицето на момичето, но забеляза тъничките ѝ ръце, докато сестрата се суетеше да я настани на количката и да я откара. Тя се опита да извика след тях, че се извинява.

Когато се мъчеше да заспи вечерта, пред очите ѝ бяха единствено онези тънки ръчички на момичето. Няколкото чаши мерло бяха проправили път в кръвта ѝ, но с нищо не помогнаха на мислите ѝ да се успокоят. Не можеше да се върне там. Но трябваше.

На следващия ден Заместничката се обади в детското отделение и опита да намери момичето с розовата пижама. Знаеше само, че е на шестнайсет–седемнайсет, с руса коса и розова пижама. След почти четиресет минути на изчакване, прехвърляне и разпит за намеренията ѝ, тя излъга, че е роднина на момичето и болницата ѝ даде името на отделението, където можеше да я намери.

И така Заместничката се оказа застанала в края на леглото ми с виновно изражение и букет жълти копринени рози в ръка.