Спомен, наречен империя

Пролог

В Тейкскалан тези неща са нескончаеми: звездните карти и слизането от кораб.

Ето го цялото пространство на Тейкскалан, ширнало се в холограмата над стратегическия пулт в бойния кораб „Червената жътва на възхода“, на пет подпространствени портала и две седмици полет със скорост под светлинната от столичния град-планета. Предстои им завръщане у дома. Такива холограми са като балсам за душите на картографите: „Всички тези ярки искрици са звездни системи и до една са наши“. Представете си сцената – капитан се взира в холографския образ на империята и отвъд очертанията на света, изберете си някоя граница, някоя спица от огромното колело, онагледяващо за тейкскаланците владенията им, и повторете всичко със стотина други капитани и подобни холограми. Всеки от тях е командвал войски, нахлуващи в нова система, понесли целия си набор от отровни дарове: търговски договори и поезия, данъци и обещания за закрила, енергийни оръжия с черни дула и смайващ нов дворец за губернатора около многото лъчи на открития храм на слънцето. И всеки от тези капитани ще го направи отново, ще превърне поредната система в блестяща точка от холограмата на звездната карта.

Този величав замах на ноктестата лапа на цивилизацията, протегнала се през черната пустота между звездите, вдъхва спокойствие у всеки капитан, когато се взира в празното пространство и се надява никой да не отвърне на погледа му оттам. В тези звездни карти вселената се дели на империята и останалото, на света и не-света.

„Червената жътва на възхода“ и нейният капитан трябва да се отбият на още едно място, преди да се отправят по обратния път към средището на своята вселена. В Сектор Парзравантлак се намира Станция Лзел: крехка скъпоценност, тороид с диаметър двайсет километра, въртящ се около централна спица, увиснал в точката на равновесие между удобно разположено слънце и най-близката планета, от която може да се извлече полза. Най-голямата сред цял наниз подобни станции, които запълват тази малка област в пространството, вече е докосната от посягащата ръка на Тейкскалан, но все още не е усетила цялата ѝ тежест.

Совалка се изсулва от спицата на станцията, преодолява за няколко часа разстоянието до чакащото златисто-черно туловище на бойния кораб, оставя товара си – една жена от човешкия род, малко багаж, малко указания – и се завръща невредима. Преди совалката да се е скачила със станцията, „Червената жътва на възхода“ се е запътил мудно по вектор към центъра на Тейкскалан, все още зависим от физиката на подсветлинните скорости. От Лзел ще виждат кораба денонощие и половина, ще се превръща бавно в ярка точица и накрая ще угасне.

Дардж Тарац, съветникът от името на миньорите в Лзел, наблюдава този отдалечаващ се силует – огромна притаена заплаха, увиснала тежко и запълваща половината хоризонт отвъд илюминатора в заседателната зала на Съвета. За него това всеобхватно заличаване на познатите му звезди е само поредно свидетелство за глада, който Тейкскалан изпитва към областта на Станциите. Може би скоро ще настъпи ден, когато подобен кораб няма да си тръгне, а ще насочи ослепителния огън на енергийните си оръжия към уязвимата метална черупка, която побира трийсет хиляди живота, включително неговия, и ще ги разпилее в убийствения космически студ като семенца от смазан плод. Тарац вярва, че империя, която никой не е обуздал, се превръща в своеобразна неизбежност.

Няма холограма със звездна карта на масата, около която се настаняват съветниците в Лзел: само гола метална повърхност, излъскана от толкова много лакти. Тарац се замисля отново колко е просто да си представи този отлитащ кораб като все още надвиснала заплаха, после престава да се взира през илюминатора и се връща на мястото си.

Необузданата империя може и да е неизбежност, но у Дардж Тарац се е затаил кротък, решителен и лукав оптимизъм – от известно време тази необузданост не е единственият вариант.

– Е, поне с това приключихме – казва Акнел Амнардбат, съветничката по наследството. – Тя потегли. Нашата нова посланичка в империята, поискана от същата тази империя. Искрено се надявам, че ще успее да я държи настрана от нас.

На Дардж Тарац не му се вярва да успее – тъкмо той изпрати предишния посланик на Лзел в Тейкскалан преди двайсет години, когато още беше на средна възраст и се увличаше по твърде рисковани проекти. С изпращането на нова посланичка нищо не е приключило, ако ще совалката вече да я е откарала и да няма връщане назад. Опира лакти на масата, както правеше през тези двайсет години, и подпира тясната си брадичка на още по-тесните си длани.

– Жалко – казва той, – че не можехме да я изпратим с имаго, което не е остаряло с петнайсет години. Щеше да бъде по-добре и за нея, и за нас.

Собствената имаго-машина на съветничката Амнардбат – прецизно калибриран имплант в нервната система – ѝ дава възможност да поддържа в съзнанието си записаните спомени на шестима предишни съветници по наследството. Те са предавани от една имаго-машина на друга и Амнардбат дори не иска да си представи как би се опълчила на човек като Дардж Тарац, без да се възползва от последните петнайсет години натрупан опит. Ако беше отскоро в Съвета, а тези години липсваха, щеше да се чувства саката. Тя обаче свива рамене, защото не може да се твърди, че ѝ е неприятно лишаването на новата посланичка от това житейско предимство.

– Това е твой проблем – казва тя. – Ти изпрати там посланик Агхавн, който благоволи да се върне само веднъж през двайсетгодишната си служба, за да обновим неговия имаго-запис. И ето че сега изпратихме посланичката Дзмаре само с онова, което той ни остави преди петнайсет години, защото Тейкскалан настоя да...

– Агхавн си свърши работата – отвръща съветникът Тарац и съветникът по хидропониката и съветникът от името на пилотите около масата кимат одобрително.

Посланикът Агхавн се бе постарал Станция Лзел и останалите малки станции в техния сектор да не станат лесни жертви на неспирния устрем в разрастването на Тейкскалан, затова те са стигнали до общото съгласие да не обръщат внимание на недостатъците му. От Тейкскалан настояха ненадейно за изпращането на нов посланик без обяснение какво е сполетяло досегашния, но повечето съветници не прибързват с обобщенията за лошите страни на Агхавн, докато не научат дали е умрял, или се е опозорил, или просто е станал жертва на някакви обрати във вътрешните политически ежби на империята. Дардж Дарац винаги го е защитавал, защото Агхавн е негово протеже. А като съветник от името на миньорите той е най-видният сред иначе равните шестима членове на Съвета.

– И Дзмаре ще свърши своята работа – казва съветничката Амнардбат.

Тя избра Махит Дзмаре сред набелязаните кандидати за нов посланик: смяташе, че подхожда напълно за твърде остарялото имаго, което носи в себе си. Същите способности. Същата нагласа. Същото ксенофилско влечение към наследство, което не съвпадаше с наследството, съхранявано от Амнардбат – установено и документирано прехласване по тейкскаланската литература и език. Тъкмо Махит е идеалната кандидатка да бъде отпратена надалеч с единственото копие от имагото на посланик Агхавн, което имаха. И да отнесе тази несъвършена и покваряваща поредица на имаго-образи от Лзел, може би завинаги. Ако Амнардбат бе успяла в замисъла си.

– Убедена съм, че Дзмаре ще се справи добре – казва съветничката от името на пилотите Декакел Ончу, – а сега може ли да се заемем с неотложния проблем, разглеждан от този Съвет – какво ще правим с възникналата ситуация около портала Анхамемат?

Декакел Ончу е много загрижена за Анхамемат, по-далечния от двата подпространствени портала, през който се стига до все още незавладени от Тейкскалан сектори в космоса. Напоследък е загубила не само един разузнавателен кораб (което би могло да е случайност), а цели два във все същата област от черна пустота. И ги загуби заради нещо, с което няма как да разговаря. Получените съобщения преди прекъсването на връзката са неясни заради радиационни смущения и не могат да ги разгадаят. Още по-лошо е, че загуби не само пилотите на тези кораби, но и дългите имаго-линии на съхранена памет, към които те принадлежаха. Съчетаните съзнания на пилотите и техните имаго-линии няма как да бъдат продължени в съзнанията на нови пилоти, без да бъдат намерени труповете и техните имаго-машини. Невъзможно е.

Другите в Съвета не са толкова угрижени засега, но и това им предстои до края на срещата, след като Ончу ги запознае с откъслечните съобщения. Но не и Дардж Тарац – вместо тревога той чувства страховита надежда.

„Най-после – казва си той – може би се натъкнахме на империя по-голяма от онази, която ни поглъща мръвчица по мръвчица. И може би тя вече напира. И може би вече не се налага само да изчаквам.“

Но той не споделя мислите си с останалите.

1.

„Иззад извивката на газовия гигант с координати Б5682.76Р1 се издигна императрица Дванайсет слънчеви изригвания в носа на кораба си, нейното ослепително сияние огря цялата пустота. Лъчите на нейната светлина, разпръскващи се във всички посоки подобно на кръга от копия в трона `и, откроиха металните корпуси, обитавани от хора в сектор Б5682, и ги озариха ярко. Сензорите в кораба на Дванайсет слънчеви изригвания преброиха десет корпуса, които си приличаха, и техният брой не е нараснал оттогава. Мъжете и жените в тези корпуси не познаваха нито смяна на сезони, нито цъфтеж и гниене, а живееха във вечна орбита, без да имат планета като свой дом. Най-големият от корпусите се наричаше Станция Лзел, което на езика на тези хора означава станция, която слуша и чува. Но хората там бяха станали особени и саможиви, макар че бяха способни да учат езика и се заеха незабавно с това...“

„История на експанзията“, Книга V, 72–87,

анонимен труд, но приписван на историка поет Псевдо-Тринайсет реки, създаден по времето на

Три перигея, император на цял Тейкскалан

„За своевременно издаване на разрешение за пътуването ви в империята Тейкскалан се изисква следното като доказателство на самоличността:

а/ генетично удостоверение, че сте единствен притежател на своя генотип, който не споделяте със сродници по клониране, ИЛИ нотариално заверена декларация, че вашият генотип е поне 90% уникален и нито един друг индивид няма ЗАКОННИ претенции към него;

б/ подробен списък на стоки, вещи, валути и обекти на културна обмяна, които възнамерявате да носите;

в/ разрешение за работа от работодател, регистриран в системата на Тейкскалан, подписано и нотариално заверено, с посочена заплата и издръжка, ИЛИ удостоверение за отлично представяне на Имперските изпити на Тейкскалан, ИЛИ покана от физическо лице, агенция, министерство или други упълномощени лица с посочени дати за вашето пристигане и заминаване от имперското пространство, ИЛИ документ за притежавани достатъчни суми за самоиздръжка...“

Из Документ 721К, „Подаване на молба за виза от чуждестранни сектори“, азбучно-писмена версия, с. 6

Махит се спусна към Града, планетата-средище и столица на империята Тейкскалан, в приличащ на семенце катер, или по-скоро совалка като мехур, която едва побра нея и багажа ѝ. Имперският кръстосвач „Червената жътва на възхода“ я изцвъка от борда си и тя се вряза в атмосферата по пламтяща траектория, която разкривяваше гледките. Виждаше Града за пръв път със собствените си очи, а не на инфофиш, холограма или в имаго-спомен, обгърнат в бял огън и блещукащ като безкрайно море: цяла планета, превърната в икуменополис, величаво урбанизирана. Дори тъмните ѝ петна – стари гигантски градове, все още необлечени целите в метал, занемарени райони, обрамчени остатъци от езера – изглеждаха обитавани. Само океаните оставаха непокътнати и също проблясваха в ярки оттенъци на тюркоаз.

Градът беше много красив и много голям. Махит бе посещавала немалко планети сред най-близките до Станция Лзел, където поне условията не бяха напълно непоносими за хората, но сега страхопочитанието я завладя. Пулсът ѝ се ускори, стисналите предпазните ремъци длани овлажняха. Градът изглеждаше досущ както в описващите го тейкскалански документи и песни: скъпоценен камък в сърцевината на империята. И го обгръщаше сиянието на атмосферата.

„Тъкмо това се очаква да ти внуши гледката“ – каза нейното имаго. Слаб вкус като от статичен заряд по езика, мернали се за миг сиви очи и загоряла от слънцето кожа в периферното зрение. Глас в ума ѝ, който не беше точно нейният – някой на нейната възраст, само че мъж, преливащ от самодоволство, но обзет от същото вълнение, че е дошъл тук. Тя усети как неговата усмивка извива устата ѝ, по-напрегната и широка от предпочитанията на мускулите ѝ. Още свикваха един с друг. Неговите гримаси бяха твърде пресилени.

„Искандр, махни се от нервната ми система“ – помоли безмълвно Махит с лек укор. Имагото беше имплантираната и интегрирана памет на неин предшественик, съществуваща отчасти в нейната нервна тъкан и отчасти в малката машина от керамика и метал, вкопчена под главния мозък, и не се очакваше да се натрапва в нервната система на носителя си без неговото съгласие. Но в началото на такова партньорство проблемът със съгласието се оказваше малко оплетен. Версията на Искандр в съзнанието ѝ имаше спомени и за тялото си, понякога използваше тялото на Махит като собствено. И тя се тревожеше от това. Все още имаше твърде големи пролуки между тях, а би трябвало да се превръщат в единна личност.

Този път обаче той се отдръпна лесно: искрящо боцкане, електрически смях.

„Както желаеш. Хайде, Махит, покажи ми го. Искам да го видя отново.“

Тя пак се взря в Града, този път по-отблизо, космодрумът сякаш се надигаше към тях като цвете от улавящи мрежи. Позволи на своето имаго да гледа през очите ѝ и почувства прилива на радостна възбуда като свой.

„Какво е за тебе това долу?“ – попита го.

„Светът“ – отговори нейното имаго.

Той беше посланик на Лзел в Града, когато още не представляваше брънка от дълга верига жива памет. Изрече думата на тейкскалански език, затова прозвуча като тавтология – думата за „свят“ съвпадаше с думата за „Града“, същата дума означаваше и „империя“. Нямаше как да уточни за какво говори, особено на изисканото имперско наречие. Човек можеше да отгатне значението само в контекст.

А контекстът на Искандр объркваше, Махит вече очакваше това от него. Справяше се някак. Колкото ще години да бе изучавала тейкскаланския език и литература, той беше на съвсем друго равнище, както се случва само след пълното потапяне в тях.

„Светът – повтори той, – но също и краищата на света.“

Тоест империята и нейните граници.

Махит му отговори на глас, също на тейкскалански, защото беше сама в малкия катер.

– Каза безсмислица.

„Така е – съгласи се Искандр. – Когато бях посланик, имах навика да казвам всякакви безсмислици. И ти трябва да опиташ. Много е забавно.“

В близостта на нейното тяло Искандр използва най-интимната форма на „ти“, сякаш бяха сродни клонинги или любовници. Махит никога не я бе изричала на глас. Нейният по-млад брат в Станция Лзел беше най-близкото подобие на сроден клонинг, което щеше да има някога, но той говореше само езика на станцията и да му каже „ти“ на тейкскалански със значение „другото ми аз“ щеше да бъде и безсмислено, и неучтиво. Би могла да употреби тази форма в разговор с неколцина от другите участници в курсовете по езика и литературата. Например отдавнашната ѝ приятелка и съученичка Шрджа Торел би разбрала правилно комплимента. Само че двете не размениха нито дума, след като Махит бе избрана за новата посланичка на Лзел в Тейкскалан, която ще носи имагото на предшественика си. Дребнавата причина за този раздор беше очевидна и Махит съжаляваше, че се случи. Но нямаше как да заглади положението освен с помирително послание от средището на империята, която и двете мечтаеха да видят. Почти не се съмняваше, че това не би помогнало много.

Градът се надигаше да запълни хоризонта като огромна извивка, към която тя се спускаше. Подхвърли мислено на Искандр:

„Сега аз съм посланичката. Бих могла да говоря смислено. Ако искам.“

„Говориш правилно“ – похвали я той, както тейкскаланец би насърчил още невръстно дете.

Притеглянето подхвана малкия катер, впи се в костите на бедрата и предмишниците ѝ, породи усещането за въртене. Това я замайваше. Под нея мрежите на космодрума се отвориха. За миг ѝ се стори, че пада и ще се стовари чак на повърхността на планетата, за да се превърне в петно.

„И с мен беше същото – побърза да спомене Искандр на родния за Махит език на Станциите. – Не се страхувай, Махит. Не падаш. Така ти действа планетата.“

Космодрумът я улови почти без да я раздруса.

Имаше време да се овладее. Трябваше малкият катер да бъде вкаран в дълга опашка от подобни космически съдове, движеща се по огромен конвейер, за да бъде насочен всеки към отредения му терминал. Махит се усети, че си повтаря какво е редно да каже на имперските поданици в терминала, сякаш беше първокурсничка преди устен изпит. В дебрите на съзнанието ѝ имагото беше бдително, сякаш туптящо присъствие. Неведнъж раздвижваше лявата ѝ ръка, пръстите потропваха по предпазните ремъци в чужд нервен жест. На Махит ѝ се искаше да бяха имали повече време да свикнат един с друг.

Но не я подложиха на нормалния процес при имплантиране на имаго, при който интеграционната терапия продължаваше поне година под умелите грижи на някой от психотерапевтите в Лзел. Двамата с Искандр имаха оскъдните три месеца да се приспособят един към друг, а ето че доближаваха мястото, където се налагаше да работят заедно – като единна личност, съставена от верига памети и нов носител.

Когато „Червената жътва на възхода“ пристигна и увисна успоредно на Станция Лзел в орбитата ѝ около нейното слънце, за да поиска настойчиво изпращането на нов посланик в Тейкскалан, от кораба не пожелаха да обяснят какво е сполетяло предишния. Махит не се съмняваше, че е имало предостатъчно политически интриги в Съвета по въпросите какво и кого да изпратят и за каква информация да настояват. Още по-уверена беше, че тя се оказа сред малцината жители на станцията хем достатъчно възрастни за тази работа, хем достатъчно млади да не са станали част от някоя имаго-линия. Попадна и в още по-малобройната група на онези, които подхождаха за дипломатическия пост по способности и обучение. Махит беше най-добрата кандидатка. С постиженията си на имперските изпити по тейкскалански език и литература се доближаваше до поданиците на империята и тя се гордееше с това – половин година след изпитите се отдаваше на мечти как ще замине за Града по някое време в зрялата си възраст, щом утвърди положението си в станцията, и ще трупа впечатления, ще посещава каквито салони са достъпни за чужденци през сезона, ще събира сведения за онзи, с когото ще сподели своята памет след смъртта си.

Мечтата за Града се сбъдна, и още как: по-важна от всякакви тейкскалански изпити стана нейната съвместимост с имагото, всички показатели бяха в зеления диапазон. Нейно имаго щеше да бъде Искандр Агхавн, предишния посланик в Тейкскалан, вече станал незнайно как непригоден за поста според империята – мъртъв, опозорен или затворен, ако още беше жив. Сред заръките от властите беше и задачата Махит да узнае точно какво бе потръгнало толкова на зле с него, но въпреки това носеше в себе си имаго на Искандр. Той, или поне последната достъпна за Махит негова версия, остаряла с петнайсет години, беше най-доброто подобие на местен наставник в императорския двор на Тейкскалан, което Лзел можа да ѝ осигури. И не за пръв път тя се питаше дали Искандр ще я чака от плът и кръв, когато излезе от катера. Не можеше да прецени какво би я улеснило най-много – да има до себе си посрамен посланик? Или съперник, който обаче може би има шанс да възстанови положението си? Или изобщо да няма Искандр, което би означавало, че е умрял, без да предаде на по-млад човек всичко научено през живота му.

Имагото му в нейната глава не беше на много повече години от нейните, което помагаше в досега с него, но и пораждаше неловкост – в повечето случаи имагото беше на възрастни хора или на жертви на преждевременни злополуки. Само че последният запис от знанията и спомените на Искандр бе направен при единствения му отпуск в Лзел от поста в Тейкскалан само пет години след назначаването му в Града. И оттогава бяха минали петнайсет години.

Затова и той беше млад като нея и макар това да улесняваше съвместимостта им, досега имаха твърде малко време за постигането ѝ. Две седмици след появата на кораба куриер Махит научи, че тя ще бъде следващата посланичка. Още три седмици, за да се научат тя и Искандр под грижите на психотерапевтите в станцията да живеят заедно в тялото, което до този момент оставаше само нейно. Дълъг, мудно проточен полет в „Червената жътва на възхода“, прекосяващ със скорост под светлинната разстоянията между порталите, пръснати като скъпоценни камъни сред тейкскаланския космос.

Малкият катер се отвори като презрял плод. Предпазните ремъци освободиха Махит. Тя понесе багажа си с двете ръце и излезе в терминала – първите ѝ крачки в Тейкскалан.

Терминалът се отличаваше с практичен простор над устойчива на износване настилка между стени от стъкло и стомана. А насред свързващия тунел, точно по средата между катера и самия космодрум стоеше една-единствена имперска чиновничка в съвършено скроен кремав костюм. Жената беше дребничка, с тесни рамене и ханш, значително по-ниска от Махит, черната ѝ коса се спускаше в плитка върху левия ревер. Цветът на разширяващите се като камбани ръкави се менеше от огнено оранжево при раменете („значи е от министерството на информацията“, подсказа Искандр) до тъмночервено на маншетите, което беше привилегия на титулованите членове на императорския двор. На лявото си око имаше облакохват – стъклен монокъл, винаги замъглен от неспирния поток данни в имперската инфомрежа. Нейният се отличаваше с изискана украса, подхождаща на външността ѝ. Големите тъмни очи, тънки скули и устни бяха по-изящни, отколкото се смяташе за модно в Тейкскалан, но според представите на израслата в станция Махит жената беше интересна, а може би дори хубава. Чиновничката учтиво събра върховете на пръстите пред гърдите си и леко склони глава.

Искандр вдигна ръцете на Махит за същия жест... и тя пусна двата си сака, които изтропаха смущаващо на пода. Обзе я ужас. Не се бяха излагали така след първата си седмица заедно.

„Мамицата му“ – мярна се в главата ѝ и в същия миг чу Искандр да казва: „Мамицата му“. Това единодушие не я утеши.

Старателно безизразното лице на чиновничката не трепна. Тя каза:

– Госпожо посланик, аз съм Три стръка морска трева, асекрета и патриций втора класа. За мен е чест да ви приветствам с добре дошла в Скъпоценния камък на света. Аз ще бъда ваша културна асистентка по волята на Негово императорско величество Шест посоки. – Мълчанието се проточи, чиновничката въздъхна тихичко и продължи: – Имате ли нужда от някаква помощ за вашите вещи?

Тейкскаланското име Три стръка морска трева звучеше старомодно: числото в началото беше малко, а съществителното беше наименование на растение, и то каквото Махит не бе срещала досега в ничие име. Всички съществителни в тейкскаланските имена обозначаваха растения, инструменти или други неодушевени предмети, но повечето растения бяха цветя. Морска трева се набиваше в паметта. Асекрета означаваше, че тя не само работи в министерството на информацията, както показваше облеклото ѝ, а е обучена служителка с ранг и е удостоена с титлата патриций втора класа, макар и да не е от най-влиятелните или най-богатите.

Махит задържа ръцете си както ги бе вдигнал Искандр – тъкмо този жест подобаваше, ако ще и да беше бясна от начина, по който го направи – и склони глава над тях.

– Посланик Махит Дзмаре от Станция Лзел. Поставям се на ваше разположение и в служба на Негово величество, дано царуването му бъде като ослепително сияние в пустотата.

Това беше първата ѝ среща със служител на императорския двор и тя използва почтителния израз, който подбра грижливо след обсъждане с Искандр и Съвета, управляващ Лзел: „ослепително сияние“ беше епитетът за императрица Дванайсет слънчеви изригвания в „История на експанзията“, приписвана на Псевдо-Тринайсет реки, най-стария летопис за присъствието на империята в сектора на Станциите. По този начин показваше ерудицията си и уважението си към Шест посоки и неговия пост, но с „пустотата“ отбягваше внимателно всякакъв намек за претенциите на Тейкскалан към онези части от сектора, които не бяха празно пространство.

Не беше лесно да познае дали Три стръка морска трева е схванала скрития смисъл на израза. Тя почака търпеливо Махит да вземе отново багажа си и каза:

– Дръжте здраво саковете. В министерството на правосъдието ви очакват незабавно за разговор относно предишния посланик, а по пътя може би ще се наложи да поздравявате кого ли не.

Чудесно. Занапред Махит нямаше да подценява способността на Три стръка морска трева да говори ехидно или да прояви остроумие. Кимна и когато другата жена се обърна пъргаво и закрачи по тунела, тръгна подире ѝ.

„Не подценявай никого от тях – обади се Искандр. – Щом е културна асистентка, била е в двора през половината ти живот. И си е заслужила длъжността.“

„Не ме поучавай, заради тебе се държах като изнервена варварка.“

„Искаш ли да ти се извиня?“

„А ти съжаляваш ли?“

Не ѝ беше трудно да си представи изражението му: хитро, невъзмутимо като на тейкскаланец, запомнената от холограмите по-пищна уста изви собствените ѝ устни нагоре и малко накриво.

„Не бих искал да се чувстваш варварка. Бездруго ще се наситиш на такова отношение от тях.“

Той не съжаляваше. Имаше нищожен шанс да се е засрамил, но и да беше така, тя не го почувства с ендокринната си система.

Искандр се справи вместо нея през следващия половин час. Махит дори не можеше да му се сърди за това. Той се държеше точно както подобаваше на имаго: хранилище на инстинктивни, автоматични умения, които тя не бе имала време да придобие. Искандр знаеше кога да се наведе при минаването през врати, чиито размери бяха пригодени за тейкскаланци, а не хора от Станциите; кога да се извърне от все по-силната светлина на Града, отразена в стъклата на асансьора, пълзящ надолу по външната стена на космодрума; колко високо да вдигне крак, за да се вмъкне в наземното возило на Три стръка морска трева. Държеше се с ритуалната учтивост на местен жител. След произшествието с багажа беше предпазлив с движенията на ръцете ѝ, но тя го остави да решава колко дълго да прикове поглед в нечии очи, да показва с дребни жестове, че не е чак такава чужденка и варварка, че не е съвсем чужда в Града. Защитна маскировка. Приспособяване, без да се превръща наистина в една от тях. Тя долавяше как погледите се отместват от нея и се вторачват в много по-интересната дворцова премяна на Три стръка морска трева и се питаше колко ли Искандр е обичал Града, щом е овладял толкова добре обноските му.

В колата Три стръка морска трева попита:

– Отдавна ли сте в света?

Време беше Махит да мисли единствено на тейкскалански. Въпросът беше само стандартна светска любезност в смисъл „посещавали ли вече сте моята страна“, но тя го възприе едва ли не философски.

– Не – отвърна, – но чета класиката от съвсем малка и често съм мислила за Града.

Три стръка морска трева като че одобри отговора.

– Госпожо посланик, не бих искала да ви досаждам, но ако желаете да чуете кратка словесна разходка из местата, през които минаваме, за мен ще бъде удоволствие да рецитирам съответната поема.

Тя натисна бутон от своята страна и прозорците станаха прозрачни.

– Няма как да ми досадите – увери я Махит искрено.

Отвън градът беше смътен масив от стомана и светъл камък, неонови светлини пълзяха нагоре-надолу по стъклените стени на небостъргачите му. Движеха се по един от вътрешните кръгови булеварди и навлизаха по спирала между обществените постройки към самия дворец. А той беше повече град в града, не същински палат. Според статистиката го обитаваха стотици хиляди хора и всички отговаряха за нещо в работата на империята, ако ще и да беше дреболия – от градинарите нагоре чак до Шест посоки. И всеки беше включен в инфомрежата, гарантирана на всеки имперски поданик, всеки от първия до последния беше потопен в неспирния поток данни, които им казваха къде да бъдат, какво да правят, как ще протече историята на техния ден, седмица и епоха.

Три стръка морска трева имаше великолепен глас. Тя рецитираше „Зданията“ – поема от седемнайсет хиляди строфи, която описваше архитектурата на Града. Избраната от нея версия се оказа непозната за Махит, което може би си беше нейна вина. Тя си имаше любими творби от описателната поезия и наизусти колкото можа от тях, за да подражава на образованите тейкскаланци (и за да успее на устните изпити), но „Зданията“ ѝ се струваше твърде скучна, за да се захване с нея. Ала сега звучеше различно от устата на Три стръка морска трева, докато подминаваха изброените в поемата сгради. Тя беше чудесен оратор и бе овладяла стихотворния ритъм толкова добре, че вмъкваше забавни и уместни подробности, когато текстът позволяваше импровизации. Махит седеше с ръце в скута си и гледаше през прозорците на колата към въплътената поезия наоколо.

Значи това беше Градът, Скъпоценният камък на света, сърцето на империята: сливане на повествуванието и възприятията, в което Три стръка морска трева без запъване внасяше поправки, ако някоя сграда се бе променила. По някое време Махит осъзна, че Искандр рецитира заедно с другата жена и този шепот в дълбините на съзнанието я успокояваше. Той знаеше поемата, значи тя също можеше да я рецитира, ако се наложи. В края на краищата нали това беше предназначението на имаго-линиите: съхранение на полезната памет поколение след поколение.

Отминаха четиресет и пет минути, както и две задръствания, преди Три стръка морска трева да завърши рецитала и да спре колата в подножието на източена като игла кула съвсем близо до центъра на дворцовия квартал.

„Комплексът на министерството на правосъдието“ – обясни Искандр.

„Добър признак или лош?“ – попита го Махит.

„Не се знае. Чудя се какво ли съм направил.“

„Нещо незаконно. Хайде де, Искандр, дай ми поне обща представа какви са възможностите в случая. Какво би ги предизвикало да те тикнат в затвора?“

Стори ѝ се, че той въздъхна, но се натрапваше и гадното впечатление, че чуждо безпокойство активизира надбъбречните ѝ жлези.

„Хм... Най-вероятно подстрекателство към бунт.“

Как ѝ се искаше да вярва, че той се пошегува.

Монолитът на зданието беше обграден от охранители в сиви униформи, които стояха по-нагъсто пред входа, където имаше пропускателен пункт. Стражниците носеха дълги и тънки сиви палки, а не енергийните оръжия, предпочитани от тейкскаланските легиони, които Махит бе виждала често в „Червената жътва на възхода“.

„Шокови палки – обади се Искандр. – Усмиряват тълпите с електрически заряди, но по мое време ги нямаше. Използват се за борба с безредици, ако се вярва на долнопробните развлекателни програми.“

„Изостанал си с петнайсет години – мислено напомни тя. – Много неща може да са се променили...“

„Тук сме насред двореца. Ако се опасяват от безредици около министерството на правосъдието, говорим не за промени, а за бъркотия. А сега върви да научиш какво съм направил.“

Махит си задаваше въпросите какво може да се е объркало чак толкова, че да наложи зрелищните мерки за сигурност пред входа на министерството, и дали Искандр е допринесъл някак за това... и усети как боцкане плъзва нагоре по гръбнака ѝ и надолу към пръстите на ръцете с неприятно изтръпване в лакътните нерви. Нямаше повече време за потискащо умуване, защото Три стръка морска трева я въведе в сградата. И двете оставиха отпечатъци от палците си на сензор, културната асистентка се извърна учтиво, докато жена от охраната опипа сдържано джобовете на якето и панталоните на Махит. Повериха официално багажа на охраната и чуха обещание, че ще си го вземе непокътнат, когато излиза.

Щом служителката приключи с грубото нарушаване на личното пространство на Махит, посъветва я да не броди вътре без придружител, защото самоличността ѝ не е регистрирана в облакохвата и по никакъв друг начин не е получила разрешение за престой в министерството. Махит изви вежда към Три стръка морска трева.

– Налагаше се да бързаме – обясни културната асистентка, докато я водеше устремно по каменните плочи през разделящи се врати към хладните недра на зданието и асансьорите. – Разбира се, при първа възможност ще се заема с вашата регистрация и разрешението за достъп в дворцовия комплекс.

– Аз пътувах повече от месец, но сега се налага да бързаме? – натърти Махит.

– А ние чакахме три месеца, госпожо посланик, откакто изпратихме кораб да доведе нов представител на Станцията.

„Трябва да съм извършил нещо твърде впечатляващо – отбеляза Искандр. – Долу има тайни съдилища и стаи за разпит, ако се вярва на упоритите слухове в двореца.“

Асансьор звънна пред тях.

– И след тези три месеца един час има такова значение?

Три стръка морска трева я подкани с жест да влезе в кабината, което също беше отговор, макар и не особено ясен.

Поеха надолу.

Там ги очакваше помещение, което изглеждаше и като съдебна, и като операционна зала: под от син метал, амфитеатрално издигащи се седалки около висока маса, на която нещо голямо бе покрито с плат. И прожектори. Трима непознати тейкскаланци, всички с широки скули и широки рамене – един с червена престилка, друг със същите цветове на министерството на информацията като Три стръка морска трева, третият в тъмносиво облекло, което подсети Махит веднага за лъскавия метал на шоковите палки. Стояха около масата, увлечени в тих забързан спор, и пречеха на Махит да различи какво има върху нея.

– Въпреки това бих искал да проведа експертиза за своето министерство, преди да бъде върнат – раздразнено заяви чиновникът от министерството на информацията.

– Няма нито една смислена причина изобщо да им бъде върнат – доста безпрекословно натърти онзи в червено. – Не бихме имали никаква полза от това, а може да предизвикаме инцидент...

Човекът в тъмносиво възрази:

– В разрез със становището на вашето министерство, икспланатл, аз съм напълно уверен, че какъвто ще да е инцидент от тяхна страна не би ни затруднил повече от ухапване на насекомо и ще бъде решен със същата лекота.

– Ама че шибана работа, хайде да спорим после – сопна се човекът от министерството на информацията. – Те вече са тук.

Мъжът в червено се обърна към тях още с влизането им, като че ги очакваше. Таванът беше като нисък купол. Махит си представи за миг газов мехур, уловен под земята. В следващия миг разпозна труп в нещото върху масата.

Лежеше под тънко покривало, което стигаше до средата на голия торс, ръцете бяха събрани върху гърдите с докосващи се пръсти, сякаш се готвеше да приветства някакъв задгробен живот. Бузите бяха хлътнали, отворените очи бяха мътно синкави. Същият цвят се бе просмукал в устните и около ноктите. И наглед беше мъртъв отдавна. Може би от... три месеца.

И Махит чу ясно изреченото със смаян ужас „Остарял съм“, сякаш Искандр бе застанал до нея. Тя трепереше силно. Туптенето на сърцето ѝ заглушаваше думите, с които Три стръка морска трева я представи на тримата. Изпита тежък пристъп на замайване, по-лош дори от пропадането към планетата, паника изневиделица. Не беше нейна – Искандр в имагото заливаше организма ѝ с хормони на стреса, адреналинът достигна такива равнища, че тя усети метален вкус. Устните на трупа бяха отпуснати, но тя виждаше бръчиците от смях край ъгълчетата им и собствената ѝ уста подсказа как биха се напрягали привично мускулите на Искандр.

– Посланик Дзмаре, както виждате – подхвана мъжът в червено, чието име тя просто не чу при представянето, – изпращането на нов посланик беше необходимо. Моля да бъдем извинени, че го съхранихме по този начин, но не сме искали да проявим неуважение към погребалните ритуали, които вашият народ предпочита.

Тя пристъпи към масата. Трупът оставаше все така безжизнен, оставаше неподвижен, отпуснат и празен. „Мамицата му – каза Искандр сред съскащ шум, от който ѝ се гадеше. Махит изпита страшната, безпомощна увереност, че ей сега ще повърне. – Ох, мамицата му, не мога да се справя с това.“

Махит си мислеше (или Искандр си мислеше – тя не успяваше да се разграничи, а взаимното приспособяване не биваше да протича така, изобщо не се очакваше тя да бъде завладяна от биохимичните реакции на неговата паника, които се възползваха от собствената ѝ ендокринна система), че единственото място, където Искандр все още съществува, е в нейната глава. Предположи, че може да е мъртъв, когато Тейкскалан поиска нов посланик, съставяше планове, ако нещата стоят наистина така, и въпреки това... ето го – труп, куха гниеща черупка, а тя изпадаше в паника, защото нейното имаго изпадна в паника, емоционалният изблик беше най-простичкият начин да прецакаш напълно незавършеното приспособяване, този изблик щеше да изгори всички микроскопични схеми на машинката в главата ѝ... „ох, мамицата му, той е мъртъв“, „ох, мамицата му, аз съм мъртъв“... и размазване на всичко, от което ѝ се гадеше.

„Искандр...“ – опита да му каже мислено, за да го утеши, но нищо не постигна.

„Застани по-близо – нареди ѝ той. – Трябва да видя. Не съм сигурен...“

Той придвижи тялото ѝ, преди тя да е решила, че ще го послуша. Все едно бе изпаднала в несвяст през секундите, когато пристъпваше към трупа, примигна и вече беше там, всичко вече потръгваше зле, много зле и тя не можеше да го спре...

– Ние изгаряме мъртъвците си – отговори тя и не знаеше на кого да благодари, че произнесе думите на правилния език.

– Какъв интересен обичай – каза придворният в тъмносиво.

Махит си рече, че и той трябва да е от министерството на правосъдието, вероятно се разпореждаше в тяхната морга, макар че мъжът в червено май беше съдебният лекар.

Усмивката на Махит беше прекалено широка за лицето ѝ, а и твърде невъздържана, за да е на Искандр – изражение, което би трябвало да уплаши всеки сдържан тейкскаланец.

– След това – продължи тя, напрегнала се да подбере подходящите думи, сякаш се вкопчи във весло насред бушуващите вълни на адреналина – ядем от пепелта, която е свещена за нас. Първо вземат от нея децата и наследниците на покойника. Ако има такива.

Чиновникът беше достатъчно чувствителен да пребледнее, но и достатъчно упорит да повтори думите си:

– Какъв интересен обичай.

– А вие как постъпвате с вашите покойници? – поинтересува се Махит. Доближи трупа на Искандр, сякаш понесена от течение. Засега като че сама контролираше устата си, но краката ѝ принадлежаха на Искандр. – Моля да ме извините за въпроса. Все пак не съм гражданка на империята.

– Обикновено ги погребваме – каза мъжът в червено, сякаш отговаряше всеки ден на подобни въпроси. – Госпожо посланик, желаете ли да извършите оглед на тялото?

– Има ли причина да го правя? – попита тя, но вече дърпаше покривалото.

Изпотените ѝ пръсти се хлъзгаха по тъканта. Трупът беше гол, мъж малко над четиресет години и по всички по-прозрачни места кожата му имаше същия синкав оттенък. Консервиращ разтвор, инжектиран в цялото тяло. Точките на инжектиране се набиваха на очи, дупчици с пръстенчета от подута бледа плът около тях на сънната артерия и вените на лактите. Имаше още една и в основата на десния палец, която придаваше уродлив вид на китката. Махит се усети, че зяпа в поредния миг на унес – първо се взря в лицето, сега се бе вторачила в китката, сякаш нейното имаго искаше да разгледа всяка променена част от бившето си тяло. Дори ако наистина бе искала да вземе останките с правото на наследница (съмняваше се да е така), щеше да е твърде глупаво да глътне от пепелта, примесена с незнайното вещество, с което мъжът в червено бе просмукал трупа. Три месеца без никакво гниене. Усети жлъч в гърлото си освен металния вкус на ендокринната буря. Труповете би трябвало да се разлагат и да бъдат рециклирани.

Но империята съхраняваше всичко, преразказваше неспирно все същите истории – защо да не запази и плът, вместо да я използва както се полага?

Докосна китката, имагото плъзна върха на показалеца по следата от инжекцията, а после проследи някакъв белег на дланта. Плътта беше еластична като пластмаса, хем твърде податлива, хем недостатъчно... нейният Искандр още не бе имал този белег, той още не беше мъртъв... и в поредната замайваща вълна от гадене, искрици и мътилка в периферното ѝ зрение тя пак каза мислено: „Ще изгорим всички схеми, престани...“

„Не мога“ – изрече Искандр отново с безмерно отрицание в ума ѝ, откъсна се като потънал в земята електрически заряд... и изчезна.

Мъртвешка тишина. Дори го нямаше чувството, че той гледа с очите ѝ. Усещаше се безтегловна, преливаща от ендорфини, които не бе изстискала нарочно от организма си, ужасяващо самотна. Езикът ѝ натежа. Имаше вкус на алуминий.

Нищо подобно не я бе сполетявало досега.

– Как умря той? – попита тя смаяна, защото гласът ѝ прозвуча съвсем нормално, без никакъв потрес.

Попита само за да продължи да говори. Никой от тейкскаланците не знаеше какво е имаго, дори не биха проумели какво я сполетя току-що.

– Задуши се – отговори мъжът в червено и привично докосна шията на трупа с два пръста. – Сви му се гърлото. Твърде злощастен случай, но пък чужденците често се различават значително по физиологията си от гражданите на империята.

– Да не е изял нещо, към което е имал алергия? – попита Махит.

Струваше ѝ се нелепо. Беше изтръпнала от сътресението, а Искандр явно бе умрял от анафилактичен шок. Ако не внимаваше с реакциите си, би могла да се разсмее истерично.

– И то на вечеря с министъра на науката Десет бисера – вметна третият придворен от министерството на информацията.

Той сякаш бе излязъл от класическа тейкскаланска картина: невероятно симетрични черти, ниско чело, съвършено гърбав нос, очи като кафяви кладенци.

– Да бяхте видели новинарските емисии след това, госпожо посланик. Чудесна история за жълтата преса.

– Дванайсет азалии не проявява неуважение – обади се Три стръка морска трева от мястото си до вратата. – Всъщност новината не излезе от дворцовия комплекс. Беше неподходяща за разгласа сред населението.

Махит придърпа покривалото чак до брадичката на трупа. Това не помагаше – той още си беше на масата.

– Нима беше неподходяща и за станциите? – подхвърли тя. – Куриерът, който поиска да бъда изпратена на служба в Града, се изразяваше ненужно уклончиво.

Три стръка морска трева леко помръдна едното си рамо.

– Госпожо посланик, аз съм асекрета, но не всеки на това равнище е посветен в решенията на министерството на информацията.

– Какво ще разпоредите за тялото? – попита мъжът в червено.

Махит вдигна глава да го погледне – той беше доста висок за тейкскаланец. Смущаващо дружелюбните зелени очи бяха почти наравно с нейните. Тя нямаше представа какво ще прави с трупа. Все още не бе изгаряла покойник, твърде млада беше. И двамата ѝ родители бяха живи. Пък и в такива случаи човек се обажда на погребалния организатор, който урежда всичко, докато някой любим човек държи ръката ти и плаче с тебе за общата ви загуба.

Чудеше се какво ще прави с този труп. Никой нямаше да ридае за Искандр, дори тя, а в Тейкскалан нямаше погребални организатори, които познават дори смътно обичаите им.

– Засега нищо – успя да смънка и преглътна тежко заради отслабващото гадене. В пръстите си усещаше боцкане като от електрически заряд там, където беше докоснала кожата на мъртвеца. – Разбира се, ще се погрижа за това, щом проуча по-добре наличните възможности. Дотогава няма да изгние, нали?

– Гние, но много бавно – каза мъжът в червено.

– Господин... – Махит се огледа към Три стръка морска трева, нали беше културна асистентка, нека помогне, по дяволите.

– Икспланатл Четири лоста – услужливо подсказа Три стръка морска трева. – От министерството на науката.

– ...Четири лоста – продължи Махит, като нарочно пропусна титлата: означаваше „учен“ в най-общия смисъл, по-точно дипломиран учен, – кога гниенето ще стане забележимо? Може би след още два месеца?

Четири лоста се усмихна достатъчно широко, за да лъсне тясна ивица зъби.

– След две години, госпожо посланик.

– Чудесно – каза Махит. – Значи имаме предостатъчно време.

Четири лоста се поклони над триъгълника на събраните си пръсти, сякаш бе чул заповед от нея. Махит подозираше, че той се държи снизходително. Трябваше да понесе и това. Налагаше се да обмисли всичко, но нямаше да го прави тук, в недрата на министерството на правосъдието с трима придворни и обслужващ моргата икспланатл, които сигурно дебнеха тя да направи някаква непоправима грешка и да я сполети участта на Искандр.

Погубен от собствената си физиология. След двайсет години живот в Града, през които е ял същото като тейкскаланците. Можеше ли да повярва в подобно твърдение?

„Искандр – каза на пустотата, където трябваше да бъде нейното имаго, – в какво си ни забъркал преди смъртта си?“

Нямаше отговор. От опита за досег с тази пустота сякаш падаше, макар да знаеше колко устойчиво е стъпила на пода.

– Бих желала – обърна се към Три стръка морска трева бавно и премерено, дори в подходящия стил, за да прикрие виенето на свят и страха – да се регистрирам като легитимен посланик на станциите в Тейкскалан, както и да се погрижа за багажа си.

Искаше да се махне оттук. По-скоро.

– Това се подразбира, госпожо посланик – отвърна асистентката. – Икспланатл. Дванайсет азалии. Двайсет и девет инфографа. Както винаги, вашата компания беше удоволствие за мен.

– Както и твоята за нас, Три стръка морска трева – отговори ѝ Дванайсет азалии. – Оставяме те в приятната компания на посланичката.

Три стръка морска трева пак помръдна едното си рамо, като че да подчертае, че нищо от казаното не би могло да е особено важно за асекрета в императорския двор. Махит почувства внезапна симпатия към нея, но съзнаваше, че всъщност отчаяно търси съюзник. Толкова самотна беше без думите на имагото. Той трябваше да се обади всеки момент. Щом се опомни от емоционалния взрив. Всичко беше наред. Дори вече не беше замаяна.

– Ами да вървим? – предложи тя.