Хари Маркъм и неговите хора пристигнаха на работното място точно в седем часа този петък. Хари и майсторът Джим Ървин бяха в кабината, а тримата работници бяха настанили задниците си на по-равните места в откритата каросерия на пикапа. Къщата, която ремонтираха, се намираше в северната част на Сидни, в предградието Артърмън, съвсем до пустите тухларни. Работата не беше много дори и за дребен предприемач като Хари: просто да се измажат червените тухлени стени и да се пригоди задната веранда за спане – работа, която Хари приемаше от време на време, за да попълни празнотата между по-големите поръчки.

Ако можеше да се съди по петъчното утро, уикендът щеше да бъде горещ и слънчев. Мъжете се изсипаха с недоволно мърморене от пикапа, шмугнаха се в мрачното място край пътеката, оградена от дървета, и започнаха да се събличат машинално и без капка свян.

Обути в работните си къси панталони, те се появиха зад ъгъла на къщата точно когато Старото момиче се тътреше през задния двор. Облечена с избелелия си плюшен халат, купен около 1950 година, тя носеше внимателно едно порцеланово нощно гърне, пищно декорирано с цветя, а главата ѝ представляваше разбъркана маса от коса и метални ролки, също от времето на петдесетте. Никакви префърцунени модерни ролки за госпожа Емили Паркър, не, много благодаря. Дворът постепенно се спускаше в песъчливата бездна на глинения каньон, който някога беше източник на значителна част от тухлите в Сидни. Сега той бе станал подходящо място, където Старото момиче да изпразва съдържанието на нощното си гърне всяка сутрин, тъй като тя упорито се придържаше към обичаите на своя селски произход и държеше на своето гърненце нощем.

Докато съдържанието на гърнето се отправяше във вид на солидна дъга от блед кехлибар към дъното на тухларната, тя обърна глава и изгледа мрачно полуголите мъже.

– Добър ден, гус’жа Паркър! – извика Хари. – Шъ трябва да свършим туй днес, струва ми се!

– Крайно време е май, мързеливи паразити такива – процеди Старото момиче, докато се катереше наведена обратно, и продължи невъзмутимо: – Колко неща трябваше да изтърпя заради вас! Снощи госпожица Хортън ми се оплака, че нейният гераниум е покрит с прах, а цялата ѝ папрат се е сплескала, когато някакъв ненужен кретен метнал тухла през оградата ѝ вчера.

– Ако госпожица Хортън е оная пурпурна стара мома от съседната къща. – промърмори Майк Девин към Бил Найсмит, – хващам се на бас, че нейната скапана папрат не се е сплескала от тухла вчера, а е умряла преди много години, щото не е имало кой да я опраши!

Като продължаваше да се оплаква на висок глас, Старото момиче изчезна в къщата заедно с празното си нощно гърне. Няколко секунди по-късно мъжете чуха енергичните звуци от миенето на нощното гърне в тоалетната на задната веранда. Те бяха последвани от свистенето при изпразването на тоалетното казанче и звънтенето на порцелана, когато гърнето беше поставено на дневната си кука над ортодоксалното хранилище за човешки изпражнения.

– Господи, Хенри, басирам се, че гадната трева там долу, в тухларната, е зелена – обърна се Хари към хората си, които се подсмихваха.

– Страшно чудо е, че не я е наводнила още преди години – изхихика Бил.

– Бе, ако питаш мен, не е съвсем с всичкия си – каза Майк. – В тези дни и в тоя век, с два нормални кенефа в къщата да продължава да пикае в гъзунда.

– Гъзунд? – повтори Тим Мелвил.

– Да, гъзунд, приятелю. Гъзундът е нещото, дето се гъзундва до леглото всяка нощ и дето си напъхваш затопления крак винаги когато бързаш да станеш от кревата – обясни Хари. Погледна си часовника. – Всеки миг бетоновозът трябва да пристигне, струва ми се. Излез отпред, Тим, и го чакай. Вземи голямата количка от пикапа и започни да ни караш тая гадост веднага щом се появи кучият син, разбра ли?

Тим Мелвил се усмихна, кимна и изтърча натам.

Като го гледаше отнесено, все още размишлявайки за щуротиите на старите момичета, Майк Девин започна да се хили.

– О, господи! Хрумна ми нещо върховно! Слушайте, момчета, като хапваме тази сутрин, просто ме гледайте какво правя и може би ще научим Тим едно-друго за гъзунди и други подобни.

Мери Хортън нави дългата си и много гъста коса на обичайния кок отзад, добави още две фиби и погледна отражението си в огледалото без радост или съжаление, а всъщност и без голям интерес. Огледалото беше качествено и представяше образа ѝ без ласкателство или изкривяване. Ако се бе вгледала по-внимателно, щеше да види една ниска, доста набита жена, навлизаща в средната възраст, с бяла коса, безцветна като току-що отчупен кристал, но с лице с правилни черти. Не носеше грим, тъй като го смяташе за загуба на време и пари, които суетата не заслужава. Очите ѝ бяха тъмнокафяви и искрящо живи, будни очи, които допълваха решителните, малко груби черти на лицето ѝ. Беше облечена с нещо, което колегите ѝ отдавна бяха определили като униформа – снежнобяла блуза, закопчана догоре, върху която падаше гладко горната част на строго скроен ленен костюм. Полата ѝ завършваше благоприлично под коленете и бе достатъчно широка, за да не се повдига нагоре при сядане. Краката ѝ бяха защитени разумно с плътен клин. Носеше черни обувки със стегнати връзки и дебели токове.

Обувките бяха излъскани до блясък, нямаше точица или петънце, които да накърняват белотата на блузата ѝ, дори една гънка не разваляше съвършенството на ленения костюм. Да бъде винаги абсолютно безукорна, беше мания на Мери Хортън. Младата ѝ помощничка в офиса се кълнеше, че е виждала как госпожица Хортън си сваля дрехите и ги поставя на закачалка, преди да влезе в тоалетната, за да не се изцапат или измачкат.

Удовлетворена, че отговаря напълно на своите непроменящи се изисквания, Мери Хортън постави черна сламена шапка върху горната част на кока си, забучи с едно движение иглата за шапки, постави си черните ръкавици от ярешка кожа и придърпа огромната си дамска чанта към ръба на тоалетката. Отвори чантата и методично провери дали вътре има ключове, пари, носна кърпичка, пакетче салфетки, писалка и бележник, дневник за срещите, лична и кредитни карти, шофьорска книжка, пропуск за паркинга, безопасни игли, карфици, игла и конци, ножици, принадлежности за маникюр, две резервни копчета за блуза, отвертка, два вида клещи, фенерче, метална ролетка в сантиметри и инчове, кутия с патрони 38-и калибър и полицейски пистолет.

Тя беше майстор стрелец. Част от задълженията ѝ в „Констабъл Стийл енд Майнинг“ включваха работа с банката и откакто прилежно простреля един бандит, който офейкваше със заплатите на фирмата под мишница, в Сидни вече не можеше да се намери престъпник с достатъчно кураж, за да се изпречи на госпожица Хортън на връщане от банката. Тя беше предала куфарчето си толкова хрисимо, с такова самообладание и липса на протест, че крадецът се почувствал в пълна безопасност. После, докато се обръщал да избяга, тя отворила чантата си, извадила пистолета, прицелила се и стреляла. Сержант Хопкинс от полицейското управление по балистика в Ню Саут Уелс твърдеше, че тя е по-бърза с пистолета от Сами Дейвис-младши.

Останала да се грижи сама за себе си на четиринайсет години, тя бе живяла в една стая заедно с други пет момичета в Асоциацията на младите християни и бе работила като продавачка в „Девид Джоунс“, докато завърши вечерен курс за секретарки. На петнайсет години бе започнала работа като машинописка в обща канцелария на „Констабъл Стийл енд Майнинг“. Била толкова бедна, че носела едни и същи съвестно изгладени пола и блуза всеки ден, кърпела памучните си чорапи, докато те събрали повече кръпки, отколкото оригинална тъкан.

За пет години нейната работоспособност, ненатрапчивост и изключителна интелигентност я извели от общата канцелария до поста лична секретарка на Арчибалд Джонсън, управителен директор, но през първите десет години във фирмата тя продължила да живее в общежитието, да кърпи чорапите си отново и отново, да спестява много повече, отколкото харчи.

Когато станала на двайсет и пет години, тя помолила Арчи Джонсън да я посъветва как да вложи спестяванията си. А по времето, когато навършила трийсет, вече била увеличила много, много пъти това, с което започнала. Впоследствие, на четиресет и три години, тя притежаваше къща в Артърмън – тих квартал за средната класа, караше много консервативно, но и много скъпо британско бентли, тапицирано с естествена кожа и орехово дърво. Имаше вила на плажа и двайсет акра земя на север от Сидни. Правеше костюмите си при човека, който шиеше за жената на генералния губернатор на Австралия.

Мери беше много доволна от себе си и своя живот. Радваше се на малките радости, които само парите могат да осигурят, държеше се почти затворено в работата и вкъщи, нямаше приятели освен петте хиляди книги, които запълваха стените на бърлогата ѝ, и няколкостотинте дългосвирещи плочи – предимно Бах, Брамс, Бетовен и Хендел. Обичаше да се занимава с градината и да чисти къщата. Никога не гледаше телевизия, не ходеше на кино. Също така никога не бе имала желание да има приятел.

Когато Мери Хортън излезе от къщата през предната врата, тя остана за момент на площадката, присви очи към светлината и огледа състоянието на градината си. Тревата се нуждаеше от косене. Къде ли беше тоя проклетник, на когото плащаше, за да я подстригва през четвъртък? Не беше идвал от месец и ниско подрязаната зелена кадифена площ започваше да става туфеста. „Ужасно неприятно – помисли тя, – наистина ужасно неприятно.“

Във въздуха се носеше любопитен тътен – полузвук, полуусещане, нещо като едва чуто бум, бум, бум, което се промъкваше в костите, и опитните жители на Сидни разбираха, че днес ще бъде много топъл ден, един от най-топлите за този век. Разцъфналите западноавстралийски евкалипти от двете страни на предната врата трепкаха със своите сини криви листа, немощно отпуснати надолу в протест-въздишка срещу смазващата жега, а японски бръмбари жужаха и пърпореха забързано между задушаващите се маси от жълти цветове на касията. Ред от прекрасни червени олеандри ограждаше каменната пътека към предната врата на гаража. Мери Хортън стисна устни и тръгна по нея.

И тогава започна дуелът, борбата, която се повтаряше всяка сутрин и всяка вечер през лятото. Когато се изравни с първия красив разцъфнал храст, той започна да крещи и мяука с необикновено силен разкъсващ звук, който се набиваше в ушите ѝ, докато ѝ завъртя главата.

Чантата падна, ръкавиците бяха свалени. С твърда крачка Мери Хортън отиде до внимателно навития зелен градински маркуч, пусна водата докрай и започна да напоява олеандрите си. Постепенно звукът започна да заглъхва, след като храстите поемаха влагата, докато накрая остана само един самотен бас профундо – „Бриик!“, идващ от храста, който беше най-близо до къщата. Мери размаха отмъстително юмрук към него.

– Ще те спипам все пак, теб, стари мискинино! – процеди тя през зъби.

– Бриииик! – отвърна хормайсторът подигравателно.

Ръкавиците бяха сложени, чантата си дойде на мястото. Мери продължи към гаража спокойно и уверено.

От мястото пред гаража можеше да се види това, което някога беше „съседното хубаво бунгало от червени тухли на госпожа Емили Паркър“. Мери мерна бъркотията с неодобрение, докато вдигаше вратата на гаража си, и огледа лениво тротоара.

Тротоарите на Уолтън Стрийт бяха прекрасни. Състояха се от тясна бетонена пътечка и добре гледана широка ивица трева между пътечката и бордюра. През десетина метра от всяка страна на улицата растяха огромни олеандрови дървета – едно бяло, едно розово, едно червено, едно розово, в последователни квартети, които бяха гордостта на живеещите на Уолтън Стрийт и една от причините обикновено Уолтън Стрийт да печели награди в годишното градинско съревнование на „Хералд“.

На улицата беше паркиран голям бетоновоз. Барабанът му се въртеше лениво, побутвайки един от олеандрите пред къщата на Емили Паркър. Дебел маркуч изпускаше кубици лепкав сив бетон върху тревата, процеждаше се от тъжните, вцепенени клони на дървото, стичаше се и бавно се превръщаше в локви там, където тревата беше неравна, разплискваше се по павираната пътека. От раздразнение устата на Мери се беше превърнала в тънка бяла линия. Какво, по дяволите, беше прихванало Емили Паркър, та да замаже червените тухлени стени на къщата си с това отвратително вещество? „Не може и да се говори за вкус, всъщност става дума за липсата му“ – помисли си тя.

Един млад мъж стоеше гологлав на слънцето и наблюдаваше безстрастно оскверняването на Уолтън Стрийт. От мястото, където беше – на около пет-шест метра, – Мери Хортън го зяпна онемяла.

Ако беше живял преди две хиляди и петстотин години, Фидий и Праксит щяха да го използват за модел за най-великия Аполон на всички времена. Вместо да стои с такава огромна липса на самочувствие на някаква улица в Сидни и да изпитва забвението на смъртните, той щеше да живее вечно в хладните, гладки извивки на мрамора, а каменните му очи щяха да гледат с безразличие над поколения и поколения мъже, изпитващи страхопочитание.

Но той стоеше тук, сред лепкавата бетонна помия на Уолтън Стрийт, очевидно член на строителната бригада на Хари Маркъм, тъй като носеше униформата им – къси каки панталони, смъкнати до хълбоците му, с крачоли, навити точно до мястото, където се появяваше долната извивка на задните части. Освен панталоните и дебелите вълнени чорапи, обърнати надолу върху тежки работнически обувки, той не носеше нищо – нямаше риза, палто или шапка.

За момент, обърнат настрани към нея, той блестеше като живо разтопено злато. Краката му бяха така красиво оформени, че за момент тя го помисли за бегач на дълги разстояния. И наистина такава беше цялата му физика – дълга, нежна и грациозна, очертанията на гърдите му, докато се обръщаше към нея, се преливаха постепенно от широки рамене към изключително тесен ханш.

А лицето, о, лицето! То беше безупречно. Носът беше къс и прав, скулите – високи и ясно изразени, устните – нежно изваяни. Над левия ъгъл на устата имаше мъничък белег и тази миниатюрна резка го правеше тъжен, придаваше му израз на безпомощност, на детска невинност. Косата, веждите и миглите му бяха с цвета на узряла пшеница, още по-великолепни на слънцето, разливащо се върху тях. А огромните му очи бяха наситено яркосини като метличина.

Когато забеляза, че го гледа, той ѝ се усмихна щастливо и усмивката изтръгна дъха на Мери Хортън от тялото ѝ във вид на неконтролирана въздишка. Никога не беше въздишала така през живота си. Ужасена от усещането, че е така омагьосана от неговата изключителна красота, тя бързо се спусна към убежището на колата си.

Споменът за този мъж остана с Мери през целия задръстен път до търговския център на Северен Сидни, където се намираше четиресететажната административна сграда на „Констабъл Стийл енд Майнинг“. Колкото и да се опитваше да се концентрира върху тежкия трафик и предстоящите задачи за деня, тя не можа да го изхвърли от ума си. Ако беше женствен, ако лицето му беше просто хубаво или ако излъчваше някаква неопределена грубиянска аура, Мери би могла да го забрави толкова лесно, колкото нейната самодисциплина я беше научила да забравя всичко нежелателно или неприятно. О, господи, колко беше красив, колко пълноценно, колко отвратително красив! И тогава си спомни как Емили Паркър казваше, че строителите ще приключат днес. Продължи да кара мрачно и всичко в трептящата, бляскава мъгла от жега около нея започна някак си да се замъглява.

След заминаването на Мери Хортън и спирането на маркуча в градината солистът на жетварите, скрит в зокума, издаде силен, отекващ крясък. От няколко храста по-долу се обади дивно сопрано. Един след друг се включваха тенори, контраалти, баритони и сопрани. Парещото слънце зареждаше малките им преливащозелени телца с толкова мощен звук, че всеки опит за разговор близо до храстите би се оказал безполезен. Оглушителната песен се носеше над врявата на обитателите на касията към венците от цветя през зокумената ограда по продължението на улица „Уолтън“ и редицата от лаврови дървета, разделящи задните дворове на Емили Паркър и Мери Хортън.

Строителите почти не забелязваха жетварите, докато не им се наложи да си крещят. Загребваха мистрии с цимент от голямата купчина, която Тим Мелвил непрекъснато допълваше, и ги мятаха по червените тухлени стени на бунгалото на Старото момиче. Спалнята бе напълно готова, с изключение на окончателната гипсова шпакловка. Голите гърбове се навеждаха и изправяха в ритъма на тежката работа. Строителите се движеха вътре в къщата и около нея. Кокалите им пращяха от топлината на лятото, потта изсъхваше, преди да има шанс да се стече по потъмнелите им гладки кожи.

Бил Найсмит мяташе мокрия цимент върху тухлите, Майк Девин го изглаждаше в непрекъснат едрозърнест зеленикав пласт, а след него Джим Ървин се разхождаше по неустойчивото скеле и плъзгаше мистрията си напред-назад с кръгови движения, които оставяха по повърхността серия от дъги. Хари Маркъм, който се грижеше за всичко, си погледна часовника и се обърна към Тим.

– Слушай, приятел, влез вътре и попитай Старото момиче може ли да сложи чайника – изкрещя той, когато Тим му обърна внимание.

Тим остави количката си встрани, прегърна четирилитровата тенджера и кутията с продукти и почука на задната врата.

Госпожа Паркър се появи моментално – като сянка зад забулващата тъмнина на предпазната мрежа за мухи.

– О, това си бил ти, скъпи! – каза тя и отвори вратата. – Влизай! Предполагам, че искаш да сваря вода за онези гнусни брадавици отвън? – продължи тя, запали цигара и се втренчи в него, докато той премигваше от тъмнината на стаята след ослепителната слънчева светлина.

– Да, госпожо Паркър – отвърна учтиво Тим и се усмихна.

– Добре тогава. Май нямам избор, след като искам къщата да бъде завършена през уикенда. Седни, докато водата в чайника заври, скъпи.

Тя се движеше лениво из кухнята. Прошарената ѝ коса бе събрана в неописуема плитка. Отпуснатата ѝ фигура бе загърната с памучен халат на жълти и червени теменуги.

– Искаш ли бисквитка, скъпи? – попита тя и му подаде буркана със сладките. – Вътре има няколко с истински шоколад.

– Да, госпожо Паркър – усмихна се Тим и затършува из буркана, докато ръката му хвана една шоколадова бисквита.

Седеше мълчаливо, докато Старото момиче взе продуктите и изсипа около сто грама чай в тенджерата. Когато водата в чайника завря, тя напълни тенджерата до половината и остави чайника отново да ври, а Тим нареди очуканите емайлирани канчета върху кухненската маса и постави бутилка мляко и буркан със захар до тях.

– Хей, скъпи, избърши си ръцете със салфетката за чай като едно добро момче – каза Старото момиче, когато Тим направи петно от шоколад на ръба на масата.

Тя отиде до задната врата, подаде глава навън и извика с пълен глас:

– Закуска!

Тим си наля силен черен чай без мляко. След това добави толкова много захар, че чаят се разля по масата и накара Старото момиче отново да мърмори.

– Господи, какъв мърльо! – прощаващо му се усмихна тя. – Не бих го търпяла от останалите паразити, но ти си си такъв, нали, скъпи.

Тим се усмихна мило, вдигна чашата си и я изнесе навън, докато другите мъже започнаха да влизат в кухнята.

Хранеха се в задната част на къщата, където тя завиваше около новоизградената спалня. Мястото беше тъмно, но се намираше достатъчно далече от кофите за боклук и имаше сравнително малко мухи. Всеки мъж си бе направил плоска тухлена пирамида, върху която да седи по време на почивката. Лавровите дървета между задните дворове на госпожица Хортън и госпожа Паркър се надвесваха над тях и хвърляха сянка, която правеше приятна почивката им там след тежката работа под парещото слънце. Мъжете държаха в едната си ръка канчето с чай, а в другата – тъмнокафява хартиена торба с храна. Седяха с опънати крака и пъдеха мухите.

Тъй като започваха работа в седем и свършваха в три, предобедната почивка беше в девет часа, а обядът – в единайсет и половина.

Обикновено почивката в девет часа бе наричана закуска и продължаваше половин час. Мъжете се занимаваха с тежък физически труд и се хранеха с голям апетит, но това не личеше на мускулестите им фигури. Денят им започваше със закуска около пет и половина сутринта. Тя се състоеше от топла овесена каша, пържоли или наденица с две-три пържени яйца, няколко чаши чай и няколко парчета хляб. По време на предобедната почивка изяждаха домашно приготвените сандвичи или кекс, а за обяд ядяха същото, но в двойно по-голямо количество. Следобедна почивка нямаше. Тръгваха си в три часа. Прибираха късите работни панталони в странните си кафяви чанти, които приличаха на медицински, обличаха отново ризите и тънките памучни панталони и поемаха към кръчмата. Всеки ден приключваше по този начин – това бе неговата кулминация. В кръчмата, която приличаше на тоалетна, те се отпускаха, подпираха се върху плота на бара, хващаха халба бира в ръка, крещяха на колегите си или на приятелите си от кръчмата и флиртуваха със строгите сервитьорки. Завръщането им вкъщи бе едно враждебно подчинение на дребнавостта на съпругата и семейството.

Днес атмосферата около мъжете, седнали да се порадват на предобедната си закуска, бе напрегната – сякаш очакваха нещо. Майк Девин и неговият весел другар Бил Найсмит седяха един до друг до високата ограда с чаши в ръка и храна, разпиляна по скута им. Хари Маркъм и Джим Ървин ги наблюдаваха, а Тим Мелвил стоеше близо до задната врата на къщата на Старото момиче, за да може да приготви и донесе нещата, когато останалите ги поискат. Като най-млад член на бригадата той беше в положението на слуга. Из книжата на Хари се водеше официално „общ строителен работник“. Работеше с Хари около десет от своите двайсет и пет години, без да получи повишение.

– Хей, Тим, с какво са ти сандвичите тази сутрин? – попита Майк и намигна на останалите работници.

– Както винаги, разбира се, с конфитюр – отвърна Тим и вдигна филията бял хляб, неравно намазана с конфитюр с кехлибарен оттенък, който капеше от краищата.

– С какъв конфитюр? – попита настоятелно Майк и погледна без ентусиазъм собствения си сандвич.

– Мисля, че от кайсии.

– Искаш ли да ги сменим? Моят е с наденица.

Лицето на Тим грейна.

– Наденица! Много обичам сандвич с наденица. Съгласен съм.

Размяната бе извършена. Майк дъвчеше бавно филията с конфитюр, докато Тим, щастлив от одобрението на останалите, налапа на няколко хапки сандвича на Майк. Готвеше се да лапне последния залък, когато Майк, разтърсван от сподавен смях, протегна ръка и хвана китката му.

Сините очи, изпълнени със страх, погледнаха въпросително Майк, а тъжната уста остана отворена.

– Какво има, Майк?

– Дори не усети скапания сандвич, скъпи. Какъв му беше вкусът или не го задържа достатъчно дълго време в устата си, за да усетиш?

Левият ъгъл на устните на Тим се раздвижи, той затвори уста и погледна учудено Майк.

– Нищо особено, Майк – отвърна бавно той – Вкусът бе малко странен, но всичко е наред.

Майк избухна в смях. Настъпи моментът, който всички очакваха. Сълзи се стичаха по лицата им, ръцете пляскаха, краката им и те се опитваха да си поемат въздух.

– О, боже, Тим, ти си такъв шемет! Хари смята, че струваш около 60 цента, но според мен не заслужаваш повече от 10. След тази случка смятам, че съм прав. Не може да струваш повече от десет цента, скъпи!

– Какво се е случило? – попита озадачено Тим. – Какво съм направил? Знам, че не съм много умен, Майк.

– Щом като сандвичът ти не е имал вкус на наденица, какъв вкус имаше? – усмихна се Майк.

– Ами, не знам. – Тим сви съсредоточено вежди. – Не знам. Просто имаше странен вкус.

– Защо не разгледаш добре последната хапка, приятелю?

Издължените, добре оформени ръце на Тим си играеха с двете парчета хляб и ги отделяха. Последното парче наденица беше безформено, а краищата му изглеждаха лепкави и мокри.

– Помириши го! – нареди Майк, огледа безпомощния кръг и избърса с ръка сълзите от очите си.

Тим приближи парчето към носа си, ноздрите му трепнаха и се разшириха, после той свали парчето и ги погледна учудено.

– Не знам какво е това – каза развълнувано той.

– Това е говно, умнико – отвърна Майк раздразнено. – Боже, колко си глупав! Ти все още не знаеш какво е това, дори и след като го опита.

– Говно – повтори Тим и погледна Майк. – Какво е говно, Майк?

Мъжете отново избухнаха в смях, докато Тим седеше, държеше малкия остатък от сандвич между пръстите си, наблюдаваше ги и чакаше някой да се възстанови достатъчно и да отговори на въпроса му.

– Говно, моето момче, е голямо дебело лайно! – изрева Майк.

Тим потрепери, задави се, хвърли ужасено хляба и остана седнал, стисна ръце и се вглъби в себе си. Мъжете бързо се отдръпнаха от него. Смятаха, че ще повърне, но той не го направи, просто седеше и ги гледаше опечалено.

Отново се бе случило същото. Извърши глупост и накара всички да му се подиграват, но не разбираше какво толкова смешно бе станало. Баща му би казал, че е трябвало да се досети, но той не го беше направил. Бе изял щастливо сандвича с наденица, който всъщност не беше никакъв сандвич. Казаха, че било лайно, но откъде можеше да знае какъв вкус има лайното, при положение че никога преди не бе опитвал? Защо беше толкова смешно? Искаше да знае, жадуваше да узнае, да сподели смеха им и да разбере. Най-голямата му мъка беше, че той никога не разбираше.

Големите му сини очи се изпълниха със сълзи, лицето му помръкна и той се разплака като малко дете. Подсмърчаше шумно, все още стискаше ръце и се отдръпваше от тях.

– Боже господи, какви копелета сте, мръсници такива! – изфуча Старото момиче и изскочи от задната врата като хищник, а червените и жълтите теменуги се въртяха около нея. Тя се приближи до Тим, хвана ръцете му, изправи го на крака и погледна към изтрезнелите мъже.

– Хайде, скъпи, влез вътре за една минута. Ще ти дам нещо, което да премахне гадния вкус – успокои го тя, потупа ръцете и погали косата му. – Що се отнася до вас – изсъска тя и наведе лицето си към Майк с такава злоба, че той отстъпи назад, – надявам се да пропаднете в канал и да наденете задниците си на остър железен шип! За постъпката ви заслужавате да бъдете бичувани, късогледи идиоти такива! Гледай да довършите работата днес, Хари Маркъм, или тя изобщо няма да бъде довършена! Не искам повече да ви виждам!

Като мърмореше и утешаваше Тим, тя го поведе към къщата и остави работниците да се гледат учудено. Майк сви рамене.

– Проклети жени! – каза той. – Досега не съм срещал жена, която да притежава чувство за хумор. Хайде, дайте да приключваме с тази работа. И на мен ми дотегна от нея.

Госпожа Паркър вкара Тим в кухнята и го настани върху един стол.

– Малкото ми бедно глупаче – каза тя и се приближи до хладилника. – Не разбирам защо мъжете смятат, че е ужасно смешно да нараняват глупавите хора и кучетата. Чуй ги само как се забавляват! Много смешно! Бих искала да им изпека един шоколадов кекс и да го поръся с лайна, щом смятат, че е толкова смешно. Горкичкият, ти дори не повърна, но „големите герои“ ще те плюят поне един час. – Тя се обърна да го погледне. Разнежи се, че той още плаче, а едрите сълзи се търкаляха по бузите му, докато хълцаше и подсмърчаше нещастно.

– Хайде, стига, престани! – каза тя, издърпа една книжна носна кърпа и хвана брадичката му. – Издухай си носа, мили!

Той направи каквото му казаха, а след това изтърпя грубите ѝ движения, докато тя подсушаваше лицето му.

– Боже, каква загуба! – каза почти на себе си тя, докато гледаше лицето му. Изхвърли кърпичката в кошчето за боклук и сви рамене. – Е, предполагам, че винаги така се случва. Никой не може да притежава всичко – дори и най добрите от нас, нали? – Погали бузата му с отпуснатата си старческа ръка. – Какво предпочиташ, скъпи – сладолед с шоколадов сироп или голям пай с разбит бананов крем?

Тим спря да подсмърча и се усмихна щастливо.

– О, пай със сладко, госпожо Паркър. Много обичам пай със сладко и разбит бананов крем. Той ми е любимият!

Тя седна срещу него на кухненската маса, докато той тъпчеше пудинга в устата си с пълни лъжици, упрекваше го, че се храни много бързо и му напомняше да внимава с обноските си.

– Дъвчи със затворена уста, скъпи! Ужасно неприлично е, когато някой мляска! И си свали лактите от масата като добро и възпитано момче.