Девет живота

1.

Мери Маргарет Кели, или Маги, както всички я наричаха, бе живяла в четири военни бази до осмата си година. Познаваше и харесваше единствено този начин на живот. Баща ѝ, Кевин, беше военен пилот-изпитател, награждаван за мисиите си във Виетнам, а дядо ѝ по бащина линия – пилот във флота по време на Втората световна война.

Маги боготвореше баща си – красив, снажен, пленителен. Тя обичаше да наблюдава полетите му, макар да знаеше колко се страхуваше майка ѝ. Дръзкият ѝ баща обаче не се плашеше от нищо. Често повтаряше на Маги, че трябва да бъде смело момиче, и тя много се стараеше. Брат ѝ Томи също се проявяваше като смелчага. Казваше, че някой ден ще стане пилот като баща им. Маги беше с пет години по-голяма от брат си и помагаше на майка си в грижите по него, когато се налагаше. По професия Ема беше медицинска сестра, но си бе останала вкъщи заради децата и честото им местене от една военна база в друга, а тежката и неблагодарна домакинска работа нямаше край. Военните им осигуряваха добър живот. Баща ѝ беше командир на ескадрила и ръководеше тренировъчни летателни мисии. Когато Маги навърши девет, семейството се премести за пореден път в друга база в Невада. Веднъж дочу разговора на родителите си и разбра, че майка ѝ не харесва новото място. Повечето време ги тормозеха силни жеги, само нощем получаваха малко облекчение. Научиха и че мисиите на баща им вече щели да бъдат по-опасни, неясно защо. Но баща им обичаше работата си. Очите и лицето му грейваха, щом заговореше за летене.

Бяха изминали едва три месеца от преместването им, когато бащата на Маги отиде на рутинна тренировъчна мисия. Целуна Маги, сгушена под завивките, рано сутринта преди тръгване. А после и малкия Томи, който спеше непробудно. Ема остана на прозореца, докато колата му потегли. Когато по-късно децата седнаха да закусват, двама мъже в униформи почукаха на вратата. Влязоха и седнаха в хола с майка им. Ема не пророни нито дума. Просто седеше там, хлипаше тихо, за да не я чуят децата. Не след дълго мъжете си тръгнаха.

После тя съобщи на Маги и Томи, че баща им е загинал. Самолетът му се повредил и не можел да бъде овладян. Офицерите бяха казали на Ема, че щом Кевин Кели не е могъл да се справи, никой друг не би успял.

След три дни отидоха на погребението на баща си. Години по-късно Маги все още помнеше колко ужасно се бе чувствала тогава. Не можеше да повярва, че баща ѝ никога повече няма да прекрачи прага на дома им. Мъжете от неговата ескадрила бяха сгънали националния флаг, с който бе покрит ковчега му, и го бяха предали на майка им. Тя го притисна до гърдите си със затворени очи. Маги си помисли, че ще припадне, но се овладя. Повтаряше си, че трябва да бъде храбра, както я бе съветвал баща ѝ. И успя. Беше много по-храбра, отколкото си бе представяла, че е възможно. Наложи ѝ се да поеме грижите за Томи, когато майка ѝ не можеше да се вдигне от леглото и да спре да плаче. Когато се прибраха вкъщи, Маги приготви вечеря за всички.

Заминаха за известно време при родителите на Ема в Оклахома, а след това напуснаха авиобазата и се заселиха в Лас Вегас. За пръв път Маги живееше сред обикновени хора, а не военни, и посещаваше местното училище. Ема започна работа като касиерка в казино. Останаха там шест месеца, като се издържаха с нейната заплата и пенсията на Кевин. Местиха се още три пъти в различни щати, докато накрая се озоваха в Маями, където Ема си намери по-добре платена работа като маникюристка в спа-център в хотел в курортен комплекс. Тя живееше затворен живот, не излизаше с други мъже, докато не се появи Хари Шърман.

Пет години след смъртта на Кевин, когато Маги бе на четиринайсет, Ема срещна Хари в Маями, където и двамата работеха. Той беше мениджър на кетъринга, не беше красив, не беше забавен, нито пък герой. И не пилотираше самолети. Майка ѝ ѝ обясни, че това е най-важно. Нуждаеха се от мъж, който няма да рискува живота си при всяко отиване на работа. Допълни, че ако баща ѝ не бил толкова влюбен в пилотирането на самолети, щял още да бъде жив. Можел да бъде какво ли не – дърводелец, водопроводчик, учител, строител, но той предпочитал опасните предизвикателства. Всеки път, когато Томи заявяваше, че и той иска да стане пилот, когато порасне, Ема го скастряше и казваше, че е по-добре да си избере друга професия, ако не иска да загине без време. Така се научиха да не споменават баща си и летенето.

Хари беше почтен човек. Кротък, сериозен, рядко се смееше, не разказваше забавни истории като баща им и не разговаряше много нито с Маги, нито с Томи. Но майка им все изтъкваше това, че има добра работа. Заживяха заедно в един апартамент година след запознанството им. Ема им каза, че двамата с Хари са сгодени, и месец по-късно се ожениха.

Сватбата им се състоя в местното кметство, а след церемонията четиримата отбелязаха събитието със скромен обяд в непретенциозен ресторант. Вечерта Хари отиде на работа, както обичайно. Държеше се мило с всички тях, затова и Маги го приемаше. Той нямаше свои деца и се стараеше да им бъде като баща. Работеше до късно вечер, тъй като осигуряваше кетъринга за всички мероприятия в хотела. Ема изглеждаше щастлива с него, но в очите ѝ никога не се появи онзи блясък както някога, когато чуваше колата на Кевин да спира пред къщата или когато той се появеше на вратата. Животът ѝ с Хари беше различен. И двамата работеха усилено и често се налагаше Маги и Томи да остават сами вкъщи, докато Ема се прибере, а Маги да приготви вечеря. Вече не бяха семейството от времето, когато баща им беше жив. Не се забавляваха заедно, просто живееха под един покрив, но знаеха, че Хари ще се прибере от работа всяка вечер. Той не участваше в опасни занимания и постепенно страхът в погледа на майка им изчезна.

След работа Хари обикновено сядаше пред телевизора и изпиваше няколко бири. Стоеше до късно, а на сутринта, когато децата тръгваха на училище, той още спеше. Не разговаряше с тях, не ги разпитваше. Обясняваше на Ема, че няма навика да общува с деца. Веднъж седмично даваше една двайсетачка на Маги, за да отиде на кино с приятелки или да си купи нещо. Подари футболна топка на Томи, но все не намираше време да поиграе с него. Редовната двайсетачка беше единственият повод за контакт между Маги и него. Майка им се превърна в съвсем различен човек след загубата на баща им.

Година след женитбата на Ема и Хари, когато Маги бе на шестнайсет, а Томи на единайсет, Хари бе прехвърлен в по-голям хотел от същата верига в Чикаго. Новата позиция изглеждаше по-добра, с повече пари и с повече отговорности. Но Ема никак не беше доволна. Смяташе, че изобщо няма да могат да го виждат и постоянно ще е зает с работа. Все пак се преместиха и си намериха по-хубав апартамент от предишния в Маями. Маги страдаше за Флорида и приятелите си, макар че новото училище беше много по-голямо и се запозна с нови хора. Томи пък посещаваше друго училище в същия район, от което никак не беше доволен.

Ема предпочиташе да живеят в по-крайните квартали, но за Хари беше важно да е близо до работата си. Беше успял да уреди Ема като продавачка в магазина за сувенири в хотела и понякога тя успяваше да се измъкне за няколко минути и да го посети в кухнята. Вече две години живееха заедно, но за Маги отношенията им бяха като между непознати. Няколко пъти се опита да поговори за това с майка си, но Ема категорично заявяваше, че харесва живота им точно такъв, защото им дава сигурност. Твърдеше, че засега това ѝ е достатъчно. Беше прибрала всички снимки на Кевин. Маги имаше две в чекмеджето на бюрото си и понякога ги вадеше да ги погледа. Даде една и на Томи, на която баща им беше в пилотската си униформа.

В сравнение с високия им строен баща, с вечната усмивка, Хари изглеждаше дребен, дебел чичко. Ема бе останала вдовица на трийсет и две, на трийсет и седем срещна Хари, а на трийсет и девет приличаше на старица. Маги познаваше майките на съученичките си, които дори и по-възрастни все още младееха и изглеждаха изпълнени с енергия. Хари, който наскоро бе навършил петдесет, правеше впечатление на още по-стар. Маги често мислеше за изключителния си баща, който озаряваше живота им и караше майка им да сияе. Но това вече беше минало. Изглежда на Ема ѝ беше все едно как изглежда, на Хари също. Важното за нея бе, че той е предан съпруг, отговорен човек и я приемаше такава, каквато е.

Маги мечтаеше да се върне във Флорида някой ден, след като завърши гимназията. Липсваха ѝ топлият климат и приятелите. Преместването в друг град сега вече не беше като смяната на военните бази в армията. Военните винаги те приемаха особено сърдечно и те караха да се чувстваш у дома си. В цивилния живот никой нищо не ти спестяваше. Справяш се сам и ако можеш, свикваш с новото училище и създаваш нови приятелства, ако ли не – имаш проблем.

Маги навърши седемнайсет след преместването им в Чикаго и до започването на последната си година в гимназията се хранеше винаги сама в училище. Не успя да стане част от групата на харесваните момичета, нито пък го искаше. Никой от момчетата не я забелязваше. И тя не се интересуваше от тях. Имаше добри оценки, но не понасяше училището си. Дори не помнеше имената на учителите. Те също не ѝ обръщаха особено внимание. Майка ѝ успя да я уреди като сервитьорка в хотела за лятото, макар че Маги мразеше работата, но нямаше представа какво друго би могла да прави през ваканцията. Дори не беше сигурна дали иска да учи в колеж, макар майка ѝ да настояваше, че баща ѝ би го очаквал от нея. Беше ясно, че няма избор.

Един ден, на излизане от училище, някой профуча пред нея. В първия момент Маги се стресна, но не разбра какво се случва. На косъм се размина да не я повали на земята. Обърна се и видя момче на скейтборд, което летеше бясно. Не носеше нито каска, нито протектори, но се обърна в движение и ѝ помаха. Ослепителната му усмивка накара сърцето ѝ да трепне. Напомни ѝ за баща ѝ. Дори бе висок колкото него, с пясъчноруса коса и съвсем същите сини очи. На главата си бе нахлупил плетена шапка, която го пазеше от острия есенен вятър. Маги дори не успя да отвори уста, за да протестира, когато прелетя край нея, но успя да я уплаши. Той още се усмихваше, когато зави зад ъгъла и изчезна от погледа ѝ. После тя отиде да посрещне Томи на автобусната спирка, за да се приберат, и напълно забрави за момчето със скейтборда. Забеляза го няколко дни по-късно на път за училище. Той слезе от дъската, грабна я в ръце и настигна Маги.

– Не е разрешено да караш по тротоара – смъмри го тя.

– Не го и правя. Просто исках да те поздравя – отвърна той, а усмивката му грейна насреща ѝ и озари цялото му лице. Имаше ясни сини очи, в които се четеше момчешка невинност.

– За малко да ме събориш – смръщи вежди тя. Не знаеше какво друго да му каже. Никога не беше излизала с момче. Не беше от най-харесваните момичета и до седемнайсетата си година се бе целувала само веднъж. Случи се на една училищна забава, момчето беше подпийнало и тя побърза да избяга, защото я бе уплашил с настойчивостта си.

– Нямаше да те съборя – отчетливо отвърна той, – не бих го допуснал. Наблюдавам те. Нова ли си в училище? – Той проявяваше нескрито любопитство и изглеждаше доста уверен. Дланите ѝ се изпотиха и тя положи усилия да се овладее.

– Бях, миналата година. Преместихме се тук през април. От Маями.

– Еха – подсвирна той. – Голяма промяна. Времето поне, ако не друго.

– И мястото – призна тя. Той бе забелязал, че страни от другите момичета. Училището беше голямо и не беше лесно да създадеш приятелства.

– Защо Чикаго? – попита я той.

– Пастрокът ми започна работа тук и трябваше да се преместим.

– И моите родители са разведени – каза той. – Понякога е кофти работа.

– Баща ми умря преди няколко години. Мама се омъжи повторно, когато бях на петнайсет – едва-едва додаде тя.

– Съжалявам. Това е тежко. Рак ли? – предпазливо попита той.

– Беше летец-изпитател във военно-въздушните сили – с нескрита гордост отвърна тя. – И пилот на боен самолет във Виетнам. Самолетът му се повреди и се разби. Беше забавно у нас, докато той беше жив. Често се местехме заради работата му. Но животът извън военните бази е различен, не много приятен. – Тя го погледна в очите, докато той ѝ задържа вратата отворена и двамата влязоха заедно в училище. Беше ѝ казал, че също е последна година. Училището беше голямо, което още повече затрудняваше контактите, а и тя беше стеснително момиче. Беше сменила много училища преди Маями, но все още ѝ беше трудно да се адаптира. „Никога не е лесно да си новата.“ Децата в обикновените училища бяха по-недружелюбни, особено момичетата, докато в другите военният чин на бащата до голяма степен определяше и мястото на детето сред съучениците. Йерархичният модел се прехвърляше и в клас. А тук натежаваха други условия: в коя част на града живееш, от какво семейство произхождаш, каква кола кара баща ти, какво работят родителите ти. И тъй като Маги не можеше да се похвали с кой знае какво, беше наясно, че не би могла да впечатли никого, затова не се и опитваше.

– Баща ти изглежда е бил голяма работа. Аз пък искам да опитам делтапланеризъм, когато завърша училище – съучастнически се усмихна той.

– Искаш да станеш пилот? – попита го тя със светнали очи. Това беше позната територия. Най-после.

– Искам да бъда много неща, едно от които е да се състезавам с мотоциклет. Имам приятел, който ми дава да покарам неговия през уикендите.

– Опасно е – каза тя.

– Като всичко, което си струва да опиташ. Искам да скачам и с парашут, за да почувствам тръпката – ухили ѝ се той, после погледът му помръкна. – След пет минути трябва да влизам в час. Икономика. Мразя я.

– И аз – усмихна му се тя. – Харесвам история и испански.

– Мразя училището – заключи той и Маги се замисли дали пък и при нея не беше така. Училището ѝ в Маями беше по-малко и по-лесно се оправяше там, а и беше научила малко испански от съученичките си. Тук никой не говореше испански. – Ами, до скоро – каза той и се спря пред гардеробчето си, за да прибере скейтборда, а тя продължи към нейното в дъното на коридора. Беше ѝ приятно, че си поговориха.

В следващите няколко дни не се видяха, но в петък той я догони на тръгване от училище. Маги бързаше, за да не закъснее за срещата с Томи на автобусната спирка.

– Искаш ли да ме видиш как се състезавам този уикенд? – попита я той. – Моят приятел ще ми услужи с мотора си. Наскоро навърших осемнайсет и вече имам книжка. – Тя се замисли и реши, че ще е любопитно да го види как лети по пистата. Звучеше вълнуващо. Не знаеше какво би казала майка ѝ. Вероятно нямаше да одобри, но Маги не смяташе и да я пита. Не беше нужно да знае всичко. Но трябваше да намери кой да наглежда Томи. Всяка събота Маги се грижеше за него, докато майка ѝ работеше в магазина за сувенири на хотела. Вече я бяха повишили до управител.

– Трябва да гледам брат си. Но ако успея да намеря някой да остане при него, ще дойда. Къде е мястото? – Той ѝ обясни, че ще е на една далечна стара писта, до която се стигаше с автобус. Това момче вече предизвикваше особен интерес у нея и разстоянието не би я отказало. Чак тогава се сети, че не знае името му.

– Вземи и брат си. На колко е?

– На дванайсет. Сигурно ще ме издаде на майка ми, но не се съмнявам, че ще му хареса.

– Ами тогава го доведи.

– Ти имаш ли братя или сестри?

– Не – поклати глава той. – Родителите ми се развели, когато съм бил на две. Видят ли се, започват скандалите. Живея с мама. Баща ми работи по корабите и много пътува. Не го виждам често.

Маги кимна с разбиране. Всеки със своята драма.

– Как се казваш? – попита я той.

– Маги Кели.

– Пол Гилмор – представи се той и двамата се усмихнаха един на друг.

– Ще гледам да дойда на състезанието ти – обеща тя, без да е сигурна как ще стане, и после хукна да посрещне брат си.

Късметът ѝ се усмихна. Още като се видяха с Томи на спирката, той ѝ се похвали, че на следващия ден е поканен в дома на приятел да поиграят, да остане на семейното барбекю и да пренощува у тях. Той умееше да се сприятелява, за разлика от нея. Но за момче на дванайсет положението не беше толкова сложно, колкото при момичетата на нейната възраст. Повечето от съученичките ѝ си имаха гаджета и се движеха на групи. Маги не си падаше по компаниите, не обичаше да се перчи и не знаеше как да играе игрички, за да привлече момче. Пол обаче харесваше тъкмо това у нея. Стори му се приятна, с нея разговорът вървеше лесно. Очароваха го черната ѝ лъскава коса, зелените ѝ очи и естествената ѝ красота без грим. Беше висока, слаба, с хубаво тяло, макар самата тя да не осъзнаваше колко е красива.

На следващия ден след като заведе Томи у приятеля му, Маги се качи на автобуса до мотопистата. Времето беше мразовито и докато измина пеша няколко пресечки след последната спирка, лицето и ръцете ѝ премръзнаха. Там завари малка група, предимно от мъже, седнали на откритите трибуни, вперили погледи в пистата. Тя пристигна тъкмо навреме за старта на Пол. Той се класира трети от дванайсет състезатели, всичките по-големи от него. Повечето караха стари мотори. При прекосяването на финиша неговата машина поднесе, но се отърва само с неприятна рана на едната ръка и охлузване на лицето. Тя отиде да го поздрави и му помогна с промиването ѝ. Той сякаш не забелязваше нараняванията си. Сияеше от вълнение за третото си място. Всички го поздравяваха за успеха, някой му подаде бира. Пол предложи на Маги да я закара с мотора до неговия дом, който не беше далеч.

Когато пристигнаха, тя остана поразена от запуснатия вид на квартала, в който той живееше. Отбиха се в разнебитена къща с гараж, за да върнат мотора на приятеля му. Оттам отидоха пеша у тях. В малката, скромна, подобна на барака постройка ги блъсна миризма на блудкава варена гозба. Вътре всичко изглеждаше мрачно и овехтяло. Той я наблюдаваше притеснено, но на Маги ѝ беше все едно къде е. Интересуваше я повече той, а не мястото, където живее. Тя бе единственото момиче, което бе водил у дома си.

– Как е лицето ти? – попита го тя.

– Супер! – бодро отвърна той, въпреки че изглеждаше катастрофално – целият покрит с кал, а отпраният му ръкав тъжно се поклащаше. – Никога не съм се чувствал по-добре.

– Ама ти сериозно ли мислиш да станеш мотоциклетист, когато завършиш училище? – Пол закима ентусиазирано и блесналият му поглед ѝ напомни за баща ѝ, той изглеждаше по същия начин, когато разказваше за самолетите.

– Напълно сериозно. Искам да стана най-добрият в онова, с което ще се заема. Обичам надпреварата. Обичам моторите. – И си личеше. Сипа ѝ сода, която извади от полупразния хладилник, и се настаниха на една кушетка с изтърбушен матрак. Поговориха си, но беше време да си тръгва. Чакаше я дълъг път до дома, а искаше майка ѝ да я завари вкъщи, когато се прибере от работа, за да не ѝ обяснява къде е била.

– Какво ще кажеш утре да отидем на кино? – попита той, а тя кимна и му се усмихна свенливо.

– Да. Бих искала.

Той я изпрати до автобусната спирка, но остана в мислите ѝ през целия ѝ път обратно и през цялата вечер. Нищо не сподели с майка си. Срещна се с отново с Пол на следващия ден пред киносалона. Остана изненадана, като го видя да идва яхнал мотора. След филма се качи зад него и прие да я закара почти до дома ѝ. Майка ѝ щеше да я убие, ако знаеше. Мотори и всичко, представляващо голям риск, ѝ беше абсолютно забранено. Ема се страхуваше, че децата ѝ ще тръгнат по стъпките на баща им. Дори не разрешаваше на Томи да спортува, а той мечтаеше да играе футбол, когато отиде в гимназията след две години. Имаше физиката на спортист, а беше наследил и енергията и ловкостта на баща си.

На Маги много ѝ хареса да се вози на мотора на Пол. Усети тръпката. И призна, че майка ѝ би припаднала, ако я види.

– За нея най-важното е да сме в безопасност, да не се докосваме до нищо опасно. Откакто татко загина, е болна на тази тема.

– Е, тогава няма шанс да ме хареса.

– Просто не идвай с мотора, ако решиш някога да ме посетиш.

Маги се престраши да подхвърли вкъщи нещо за Пол чак след коледните празници. Спомена го ей така, между другото, като приятел от училище. Покани го на вечеря и той пристигна, облечен с джинси, старо кожено яке и кецове. Беше хубавец – рус, синеок и много възпитан, но Ема го наблюдаваше подозрително от самото начало. Долови у него дързост, която ѝ беше твърде позната, и която не би искала да вижда, особено около децата си. Държеше се като голям, зрял човек, което я плашеше. Явно самоувереността му се дължеше на трудния му живот. Апартаментът, където живееше Маги, му направи впечатление. Беше много по-хубав от мизерното бунгало на неговото семейство, с прозорци, които не се затваряха добре и вятърът свистеше през пролуките.

– Някой ден ще имам много пари – сподели той с Маги веднъж, докато се разхождаха край езерото.

– Откъде? – усмихна се тя. – Банка ли ще ограбиш?

– Не знам. Но съм сигурен, че ще имам. И ще купя на мама хубава къща – отвърна той със замечтан поглед и думите му докоснаха сърцето ѝ.

– Аз не знам какво искам да правя, когато порасна – каза тя. – Мама все разправя, че най-важно било да имаш стабилен живот и да се чувстваш в безопасност. – Личеше, че на Маги ѝ беше омръзнало да чува това.

– Мен пък това не ме интересува – призна Пол. – Искам да правя нещо вълнуващо. Да катеря планини, да се състезавам с мотор, да скачам с парашут – обясняваше той с блеснал поглед.

– Такива екстремни преживявания ме плашат. По-скоро бих умряла, отколкото да скоча с парашут или да се кача на делтапланер – каза Маги и направи ужасена физиономия.

– Аз пък бих дал всичко за това – отвърна той.

Романсът им продължи до пролетта. Пол беше първата сериозна връзка на Маги, докато майка ѝ не тропна с крак. Веднъж, когато им беше на гости, той спомена за намеренията си да стане състезател по мотоциклетизъм, когато завърши. Това накара Ема вечерта да влезе в стаята на дъщеря си с изражение сякаш е настъпил краят на света.

– Играеш си с огъня – каза тя с леден блясък в погледа. – Нямаш представа какви ги вършиш. Това момче обича опасностите, Маги. Има необуздан нрав, по всичко личи. И това ще разбие сърцето ти някой ден. Рано или късно такива хора умират, ще останеш вдовица. Искам да спреш да се срещаш с него. – Това ѝ прозвуча като смъртна присъда. Та той бе единственият ѝ приятел.

– Не съм тръгнала да се омъжвам за него, мамо. Още сме деца.

– Той не е дете. Той е млад мъж, при това опасен. Може да загинеш заедно с него, ако си достатъчно глупава да се метнеш на мотора му. Няма да мина отново през това. Загубихме баща ти, но няма да позволя да загубя теб и Томи. Пол е самоубийство, което само чака подходящ момент. Очите му светват, заговори ли за състезание.

– Той е просто момче. Ще го надживее. – Маги се бореше за правото си да го вижда. Не можеше да си представи, че ще се откаже от него.

– Такива като него си остават момчета завинаги. Никога не порастват. Мислят повече как да рискуват живота си, отколкото за теб. Последния път като беше тук, каза, че някой ден иска да изкачи Еверест. Маги, стой далеч от него – отсече Ема със сълзи в очите. Томи ги чу да говорят от другата стая и после дойде при сестра си.

– Ще скъсаш ли с него?

– Не е твоя работа – сопна му се тя и оттогава спря да споменава името на Пол. Срещаха се тайно. Няколко пъти за малко да стигнат до крайност в интимностите, но тя много се страхуваше да не забременее и не се чувстваше готова. Той се опитваше да я убеди, че няма опасност, но тя успя да опази девствеността си до дипломирането. Имаше да мисли за много неща. Приеха я във всички колежи, в които кандидатства, и реши да замине за щата Охайо. Пол бе решил да прекъсне обучението си, за да се състезава в Южна Калифорния и за да се види с баща си, ако корабът му се върне, докато той беше там. Но най-важната му цел бяха състезанията. Заминаваше две седмици след завършването си, а Маги оставаше да работи през лятото в хотела, до заминаването си за Охайо през август.

Пол щеше да прекъсне за един семестър преди да взема решение за колежа, а щом пристигна в Калифорния, реши да остане там. Щеше да посещава Сити Колидж, където живееше. Неизбежно двамата щяха да поемат по различни пътища. Знаеха, че така ще стане. Маги беше влюбена в него, но по-важното бе, че той бе станал най-добрият ѝ приятел. Можеше да му каже всичко. Той знаеше всичко за нея, за надеждите и страховете ѝ, за това колко много ѝ липсваше баща ѝ. Непреодолимо чувство, което понякога я връхлиташе като приливна вълна. Тя не можеше да разбере как майка ѝ можеше да обича Хари след мъж като баща ѝ. Но Ема вече беше много променена, различна, ужасяваше се от всичко. Вечер Хари се прибираше изтощен от работа, но и без това на нея не ѝ се ходеше никъде. Трудно беше да се повярва, че е едва на четиресет години. Маги имаше чувството, че майка ѝ е на осемдесет. Двамата с Хари си бяха лика-прилика. Главното им занимание заедно бе да гледат телевизия и да пият бира вечер. Не се увличаха по алкохола, но тя осъзнаваше, че майка ѝ е депресирана, при това от години. Маги дори не беше сигурна дали майка ѝ обича Хари, за нея той беше най-скучният човек, който се бе раждал на тази земя. Но ѝ даваше сигурност, а това беше единственото, което тя искаше.

– Кога ще те видя отново? – Маги попита Пол. Дните се нижеха, неговото заминаване наближаваше. Не съжаляваше, че не спа с него. Вече ясно осъзнаваше, че той не можеше да бъде обуздан. Майка ѝ изглежда щеше да се окаже права.

– Не знам, Маг – тъжно отвърна той. – Ще ми липсваш. – Вярваше му, но явно нямаше да му липсва достатъчно, че да остане при нея. Жаждата да опознае света с всичките му рискове и чудеса, които щеше да открие, беше по-силна от всичко. Нищо от това не се харесваше на Маги. Не споделяше неговата готовност да поема рискове.

– Пази се – посъветва го тя и за малко да се остави да я уговори да правят секс същата вечер, но устоя. Не ѝ се искаше да загуби девствеността си с момче, което можеше никога повече да не види.

Последната им вечер заедно беше изпълнена със силни чувства – и нежни, и тъжни. Бе казала на майка си, че ще остане да спи у приятелка, но си наеха мотел, за който си поделиха разходите. Когато слънцето се показа, Пол замина с мотора, който бе наел. В движение се обърна и ѝ се усмихна, слънцето хвърляше златисти отблясъци в русата му коса, после той ѝ помаха и изчезна зад ъгъла. Тя се прибра у дома с натежало от мъка сърце. Чудеше се какво ли го очакваше, какви ли предизвикателства щеше да поеме, какви върхове да превземе.

Същия ден Пол си купи собствен мотор с парите, които бе спестил, и пое към Калифорния. Обади ѝ се ден преди тръгване, но не отиде да я види отново. И двамата знаеха, че пътищата им се разделят и едва ли някога отново щяха да се пресекат. Тя пък знаеше, че никога няма да го забрави. Той щеше да си остане завинаги нейната първа любов.