Един невъзможен лабиринт

Какво се случи дотук...

В края на „Двете изгубени планини“ съдбата на целия живот във вселената висеше на косъм.

Десетки градове по целия свят са смълчани, обитателите им са в прегръдката на мистериозния сън, предизвикан от камбаните на сирените на СФИНКСА.

При Върховния лабиринт се разигра свирепа битка, в която ДЖАК УЕСТ-МЛАДШИ и приятелите му си пробиха път през хиляди бронзови войници, пазещи входа на Лабиринта.

В последния момент Джак успя да се катапултира в лабиринта заедно със ЗОУИ, ЛИЛИ и ИСТЪН.

До СЪБИТИЕТО ОМЕГА – колапса на вселената – остават само три дни и всичко зависи от това, което ще се случи в Лабиринта.

Ако някой седне на легендарния ТРОН, намиращ се там, колапсът ще бъде избегнат, животът ще бъде спасен, а седящият ще стане властелин на света.

Но ако никой не седне навреме на трона, цялата вселена ще спре да се разширява и ще се свие мигновено в сингуларност, смазвайки себе си и целия живот.

При Лабиринта

Във Върховния лабиринт влязоха пет отделни групи.

Екип 1, преди 24 часа: СФИНКСА и КАРДИНАЛ МЕНДОСА, ескортирани от трима РИЦАРИ НА ЗЛАТНАТА ОСМИЦА и осем ВАНДАЛИ човекоядци.

Екип 2, преди 24 часа: БРАТ ЕЗЕКИЛ и петима от монасите му от ордена на Омега.

Екип 3, преди 12 часа: ДИОН и трима СКУАЙЪРИ НА ЗЛАТНАТА ОСМИЦА, дошли да помогнат на Сфинкса.

Екип 4, преди десет минути: ГЕНЕРАЛ РАСТОР и шестима от фанатично верните му сръбски командоси.

Екип 5, в момента: ДЖАК, ЗОУИ, ЛИЛИ и ИСТЪН, както и четирима бледолики (нацапани със свет­лосиня боя бронзови, които се подчиняват на Истън заради пръстена на командването, който той носи).

Хората на Джак

В края на „Двете изгубени планини“ екипът на Джак беше разделен на четири подгрупи:

Подгрупа 1: Четиримата в Лабиринта

Джак и групата му в Лабиринта.

Подгрупа 2: На път към Италия

ЙОЛАНТЕ и бившият ѝ ментор БЪРТИ, пътуващи за Италия с НИКОЙ БЛЕК в търсене на СИНЯТА КАМБАНА – отдавна изгубената камбана на сирените, способна да извади хората от съня им, – както и лице, известно като „емисаря на Албано“.

Подгрупа 3: На бойното поле

По време на битката пред Върховния лабиринт АЛБИ КАЛВИН, АЛОЙЗИЪС НАЙТ и РУФЪС се катапултираха от изтребителя-бомбардировач „Сухой“ Су-37 миг преди да бъде пометен от бронзови войници.

Засега не се знае къде са се приземили.

СКАЙ МОНСТЪР беше видян за последно в смачканите останки на товарния самолет С-5 „Сюпър Галакси“, който той беше разбил преднамерено на бойното поле като част от плана Матрьошка на Джак.

Подгрупа 4: Ловците на царе

Когато Джак и останалите излетяха от международното летище на Кайро към Лабиринта, МЕЧО ПУХ и СТРЕЧ вече бяха потеглили от Кайро със СЕСТРА ЛИНДА ФАДЕЛ и специалистката по уши и камбани ДОКТОР ТРЕЙСИ СМИТ, за да открият къде ще отидат царските фамилии на света непосредствено преди събитието Омега.

И сега историята продължава във Върховния лабиринт...

Първо изпитание

на достойнството влизане в лабиринта

Посвещаването е много повече от предаване

на познание. То е свързано не само с познаването

на йероглифния код... но и с показването,

че посвещаваният е достоен за това познание.

Флориан Ебълинг,

„Тайната история на Хермес Трисмегист“

Входният тунел

26 декември, 09:03

Три дни до събитието Омега

Вдигнал светеща пръчка над главата си, Джак Уест-младши стоеше в началото на дълъг тунел с квадратно сечение, който се спускаше надолу в мрака.

Лили и Зоуи стояха до него, а Истън и четиримата му бледолики бяха зад тях.

Всички се взираха надолу в тунела.

Той се спускаше под стръмен ъгъл, с широки стъпала и гладки каменни стени.

В долния му край, на двеста метра от тях, се виждаше мътно оранжево сияние – малък квадрат светлина.

И от него долитаха далечни звуци.

Писъци. Викове. Стрелба.

Звуците на битка.

Насред изстрелите и виковете нечий глас изплака: „Убий ме! Господи, убий ме, моля те!“.

– В що за ад влизаме? – прошепна Зоуи.

– Последната битка във война, в която победителят взема всичко – отвърна Джак. – Да вървим.

Пристъпи предпазливо напред със светещата пръчка и пистолет „Дезърт Игъл“...

... и в следващия миг някаква малка червена фигура скочи с пронизителен крясък от широка шахта в тавана, тупна върху раменете на Джак и тутакси се опита да му отхапе лицето.

Джак спипа нападателя в последния момент: сграбчи дребния човек за гърлото и двамата паднаха на оплетена купчина на стъпалата.

Джак отчаяно се опитваше да сдържа дребосъка, който се зъбеше и ръмжеше като бясно животно. Червеното му татуирано лице беше като излязло от филм на ужасите, кучешките му зъби, изпилени като смъртоносни шипове, щракнаха на сантиметри от носа на Джак.

Джак се дръпна назад и очите му се разшириха от ужас и... разпознаване.

И по-рано беше виждал подобно същество.

В Подземния свят.

Мефисто, зловещият шут на Хадес.

Онзи, който си беше играл с минотаврите, преди да ги убие за забавление на царските гости.

Онзи, който се беше промъкнал на самолета на Джак, когато той отлетя от Подземния свят след Големите игри и който се беше опитал да го убие в съня му.

Но Джак беше обърнал играта и Мефисто беше умрял, засмукан през един от прозорците на самолета.

Този ситен кучи син изглеждаше точно като Мефисто – дребен, но жилав и мускулест, с татуирана червена кожа, от която на места стърчаха хирургически имплантирани костни израстъци, подобни на рогове.

И също като Мефисто, малката гадина можеше да се бие.

Извади отнякъде къс извит нож, който Джак успя да хване, докато летеше към гърлото му.

И тези зъби, остри като бръсначи и щракащи по начин, характерен повече за животно, отколкото за човек...

Бум!

Главата на дребния човек отлетя назад в кървав фонтан, почти откъсната от раменете, когато Зоуи го простреля от упор с пистолета си.

Тялото на нападателя, чиито нокти още бяха вкопчени в якето на Джак, се отпусна и Джак го изрита от себе си и изпъшка:

– По дяволите! Сфинкса ни е оставил гадна малка комисия по посрещането.

Лили се завтече към него.

– Добре ли си?

– Да. Отървах се само с няколко драскотини.

Зоуи погледна с отвращение мъртвия нападател.

– Кой е този, по дяволите? Какво е това, по дяволите?

Тя не беше присъствала на Големите игри в Подземния свят.

– Прилича на Мефисто, онзи шут от Подземния свят – отвърна Джак.

– Той е вандал – каза Истън, който изникна до тях.

– Вандал ли? – попита Лили. – Като онези, които са плячкосали Рим през пети век?

– Да – отвърна Истън.

– Сестра Линда спомена за вандали – сети се Джак. – Каза, че Сфинкса е довел няколко такива в Новодевическия манастир в Москва, когато отишъл там за камбаните на сирените.

– Вандалите са раса дребни воини – каза Истън. – Страховити и свирепи, като бесни кучета. Използват зъбите си в бой. Ядат плът. Но днес са голяма рядкост. Държат ги само най-богатите царски семейства.

– Както Хадес държеше Мефисто ли? – попита Лили.

Истън кимна.

– Доколкото си спомням, сестра Линда спомена, че Сфинкса имал осем от тях – каза Зоуи.

– Вече са седем – отвърна Джак и се намръщи замис­лено. – Като стана дума за числа, трябва да преценим положението. Да разберем кои са тук и кога са пристигнали.

Той започна да отброява на пръсти всяка група.

– Добре. Сфинкса е дошъл пръв преди двайсет и четири часа, вероятно съпроводен от съветниците си и военни. Има цял ден преднина.

Зоуи кимна.

– Втори са били монасите на Омега, водени от брат Езекил. Видяхме разбития им самолет при входа на това място.

– Трети е бил Дион с неколцина скуайъри на Златната осмица. Чухме как Сфинкса му нареди да дойде тук от Мон Блан, за да му помогне. И накрая, Растор и ние.

– Отново закъсняваме... – започна Лили.

Прекъсна я силен тътен от долния край на тунела.

Експлозия.

Джак инстинктивно се обърна, готов да се затича, но се овладя.

Не биваше да се втурва сляпо в това място. Кой знае какви капани ги чакаха тук.

Огледа тунела около тях.

Каменните му стъпала продължаваха от стена до стена.

Джак свали светещата пръчка към земята и видя, че едно от стъпалата не е изсечено от камъка.

Беше направено от някакъв метал. И блестеше матово.

– Блестящо стъпало – тихо рече Джак. – Лили. Ти преведе част от написаното върху черепа на Имхотеп. Какво беше онова за някакво блестящо стъпало?

Лили погледна мумифицирания череп в раницата си – главата на египетския архитект и мислител Имхотеп, цялата покрита с татуировки.

После прочете един от текстовете, написани на Словото на Тот.

– Тук пише Щом минеш блестящото стълбище, няма връщане назад.

Джак се намръщи.

– Значи това е някакъв праг...

– Капитан Джак – малко настоятелно го прекъсна Истън.

– Да?

– Още нещо за вандалите. Мефисто беше необичаен­ вандал. Живееше сам. Уби партньора си на майтап. Обикновено вандалите работят по двойки.

Джак рязко се обърна.

– Чакай, какво?

И погледна нагоре към тъмния отвор в тавана на тунела точно в мига, когато втори вандал скочи от него с оголени зъби, вдигнат нож и пищящ като разярено животно!

Малкият убиец с червено лице се стовари върху Джак и двамата се затъркаляха надолу по стълбите през металното стъпало...

... и на мига откъм тъмния таван се разнесе зловещ стон.

Звукът от стържене на камък по камък.

Капан.

Лили и Зоуи погледнаха нагоре, а Истън се хвърли да помага на Джак.

Миниатюрният вандал беше същинско кълбо от свирепа енергия. Изсъска яростно и се метна с нож в ръка към Истън, но беше спипан насред скока си, буквално хванат във въздуха от... един от бледоликите.

От същия бледолик, чието метално лице без очи беше одраскано, докато се беше претърколил под спускащата се каменна плоча, която запречи входа на Лабиринта, и се беше сдобил с извит белег, приличащ на крива усмивка.

Лишеният от емоции автомат държеше мятащия се вандал на един метър от земята с роботската си ръка. Хватката му беше като на менгеме.

– Убий го – нареди Истън.

Бледоликият се подчини незабавно, като стисна юмрук. Чу се рязко изхрущяване, когато вратът на вандала се прекърши. Автоматът пусна трупа на малкия убиец на пода.

Джак се изправи, като местеше поглед от мъртвия вандал към бледоликия с издрасканата усмивка и обратно.

– Благодаря, Усмивка – каза той.

Стържещият звук над тях се засили.

– Май току-що прекрачих блестящото стъпало и задействах някакъв капан. Да се махаме. Хайде! Хайде!

Всички се втурнаха напред.

Намираха се на трийсет метра надолу по тунела, когато огромен камък с формата на куб падна от тавана в тунела, запълвайки идеално прохода, и започна да се плъзга надолу след тях.

Тичаха надолу по тунела с всички сили.

Джак водеше, като поглеждаше правоъгълния отвор в края на прохода.

От него още се лееше слаба светлина. Когато приближи, Джак видя, че отворът е всъщност с размерите на портал.

Останалите тичаха по тунела с него, а зад тях тежкият кубичен камък буботеше и се плъзгаше по стъпалата, като постепенно набираше скорост.

Беше огромен.

Тежеше сигурно трийсет тона. И запълваше изцяло тунела.

Джак стигна до отвора в края на тунела и спря със залитане.

– Опа...

Зоуи се озова до него.

– Защо спря... ? Ох, не.

Джак погледна назад към трийсеттонния камък, който се плъзгаше надолу по тунела.

– Имаме сериозен проблем.

Проблемът беше, че тунелът просто свършваше.

Най-долното стъпало на стълбището водеше към празно пространство и те се намираха на малък перваз, изсечен в колосална отвесна скала, гледаща към огромна пещера...

... в която вече бушуваше безумна битка със свистящи куршуми и взривяващи се гранати...

... а плъзгащият се камък ускоряваше по стъпалата зад тях, за да ги изхвърли от ръба.

Входният тунел и мост на Джак

Първата пещера

Джак прецени, че разполагат с двайсетина секунди.

Най-напред погледна огромната пещера.

Никога не беше виждал нещо подобно.

Стените, мостовете и другите повърхности бяха изработени от три материала – груба неравна скала, гладък сив камък, подобен на гранит, и излъскан метал с цвета на бронз.

Джак и екипът му се намираха високо горе от едната страна на гигантска бездънна пропаст, която чезнеше в непрогледен мрак.

Централното място в пещерата се заемаше от колосален сталактит с размерите на петнайсететажен блок, който висеше от тавана.

В горната си част, където беше най-широк, сталактитът изглеждаше направен предимно от естествена скала, но по-надолу, където се стесняваше, беше изработен от двата добавени материала – метал и сив камък.

Пет моста – изключително дълги, изработени от странния бронз и с ниски парапети – започваха като спици на колело в горната част на сталактита.

Всеки мост водеше към един от пет входни тунела като този на Джак, които свършваха в огромната пещера.

Само че мостовете не достигаха до отворите на тунелите.

Свършваха на около шест стъпки от тях и на същото разстояние под тях.

Джак погледна надолу към широката празнина между него и началото на моста.

Създателите на това място бяха оставили празнината по очевидни причини – целта ѝ беше да попречи на някой да скочи обратно във входния тунел, след като се е озовал на моста...

Джак замръзна.

На моста имаше някого.

Точно по средата му, препречваше пътя.

Момент, това не беше човек.

А статуя. Каменна статуя – висока, с човешка форма.

И в следващия момент статуята започна да се тресе, сякаш вътре в нея нещо се напукваше, и внезапно външната ѝ обвивка от камък се разпадна на малки парченца, разкривайки фигурата, затворена доскоро в нея.

Сребърен.

Един от елитните стражи автомати, едно ниво над бронзовите.

И този сребърен стоеше по средата на моста и им препречваше пътя.

– Вече определено не сме в Канзас – прошепна Лили.

– Джак... – настоятелно се обади Зоуи.

Големият камък се плъзгаше по тунела зад тях, като продължаваше да набира скорост.

Мислите на Джак препускаха бясно.

Всичко се случваше прекалено бързо.

Джак искаше да научи повече за това място, преди да скочи на някакъв мост с ниски парапети и сребърен, но плъзгащият се към тях камък вземаше решението вместо него.

Умът му още обработваше всичко това, когато някакъв ужасяващ писък го накара да се обърне.

– Някой да ме убие! – Същият глас, който бяха чули по-рано.

Джак погледна надясно и видя източника на вика на съседния мост.

Монах на Омега.

Гледката накара Джак да преглътне от ужас.

Монахът лежеше по гръб на моста... само че заради парапетите си мостът беше пълен до колене с втвърден сив камък и нещастникът беше наполовина вграден в подобното на цимент вещество.

Монахът явно беше паднал в сивия камък, когато той е бил в течно състояние, защото ръцете, кръстът и торсът му бяха сковани в него, а главата му стърчеше над камъка.

Но не това беше ужасяващата част.

Ужасяващата част бяха двамата вандали, които клечаха до него и отхапваха кървави парчета от лицето и раменете му.

Изяждаха го жив.

– Господи, моля те, убий ме!

Джак се взираше с ужас. Сфинкса несъмнено беше оставил и други вандали при входовете.

Недалеч от пируващите човекоядци стоеше друг сребърен, очевидно оставен да пази онзи мост. Той стоеше върху сивия камък, не в него, напълно безстрастно, без да обръща внимание на ужасния канибализъм пред себе си.

– Това е наистина смахнато – каза Лили.

– Джак... – отново се обади Зоуи.

Огромният плъзгащ се камък се движеше бързо и всеки момент щеше да ги достигне.

– Лили, Зоуи, скачайте по-бързо – нареди Джак. – На моста. Ще ви последваме.

Двете жени скочиха, прелетяха над бездната и се приземиха приклекнали на металния мост.

Джак се озърна към камъка, който продължаваше да се носи към тях по тунела.

Истън също скочи заедно с бледоликите си.

Беше ред на Джак.

Плъзгащият се камък беше само на няколко стъпки от него, когато той скочи от ръба на отвора над пропастта...

... точно когато плъзгащият се камък достигна отвора зад него и полетя надолу в бездната.

Джак се пльосна по корем на моста. Лили и Зоуи го изправиха.

– Вече няма връщане назад – каза Лили.

– Да – съгласи се Джак.

От мястото си в края на моста той отново погледна към пещерата.

И видя онова, което търсеше.

Изхода.

Далече под тях, на нивото на заострения връх на сталактита, имаше поразителен дълъг мост, украсен с обелиски.

Мостът водеше към единствения очевиден изход от пещерата – висока декоративна арка, бележеща отвора на тунел в стената. Но с този мост имаше проблем.

Беше разрушен в средата.

Някой – най-вероятно Сфинкса – беше взривил част в центъра, най-вероятно за да попречи на пристигналите по-късно да пресекат моста.

Но стратегията не беше проработила напълно.

Джак виждаше нещо на моста, прехвърлено през взривената част.

Военен временен мост – дълга телескопична плоскост от въглеродни нишки, положена върху пропастта.

В следващия момент видя седем малки фигури да изскачат от върха на сталактита и да спринтират през моста и свързващата част.

Разпозна моментално водача им. И нямаше как иначе, заради огромните му размери.

Генерал Гартън Растор.

Растор.

Безумният и в същото време блестящ царски генерал. Мъжът, който беше убил майката на Джак при Падащия храм в Йерусалим. Човекът, който искаше събитието Омега да се случи и да гледа края на вселената.

Растор и силите му бяха пристигнали при Върховния лабиринт малко преди екипа на Джак.

Докато Джак си беше пробивал с бой път през редиците бронзови отвън, Растор бе влязъл в Лабиринта през друга порта и сега имаше двайсетина минути преднина пред Джак и вече се намираше при изхода.

Сякаш усетил присъствието на Джак, генералът се обърна и погледна нагоре към него.

Отдаде му подигравателно чест и с помощта на хората си бутна свързващата част от разрушения мост в пропастта.

Сега мостът с обелиските имаше прекъсване, широко петнайсет стъпки.

– Кучи син, сякаш и без това не беше достатъчно трудно – прошепна Джак.

– Подозирам, че ще стане още по-трудно – каза Зоуи.

Тя погледна надолу и Джак видя, че е стъпил в течаща вода, която започва да се събира в края на моста.

Не я беше забелязал досега, но високите до коленете парапети на металния мост минаваха не само покрай двете му страни, но и в края му, превръщайки целия стометров мост на практика в извънредно дълго корито.

– Вода? – объркано рече Лили.

– Не просто вода. – Джак кимна към съседния мост, онзи с монаха на Омега, вграден в тънкия слой сив камък и изяждан жив от вандалите.

После погледна право нагоре...

... и видя някакви обърнати малки пирамиди, стърчащи от тавана на пещерата точно над моста.

– Мисля, че тези пирамиди ще пуснат топчета сив камък, който ще втвърди водата – каза той. – Трябва да минем през онзи сребърен тип преди това да се случи, или ще свършим като монаха.

Мостът се пълнеше бързо.

Водата се изливаше от чучур в другия му край, разположен над трапецовидния вход в сталактита.

Постоянният поток се движеше по дължината на моста, през краката на сребърния, преди да започне да се събира около Джак и останалите в края.

– Какво ще правим? – попита Лили. – Не ми се вярва онзи сребърен просто да ни пусне да минем.

Джак погледна към монаха на Омега, разкъсван от вандалите...

... и точно в този момент един от канибалите вдигна глава от плячката си и видя него и групата му.

Вандалът замръзна... и се ухили.

Устата му беше омазана с кръв и плът.

– Хей, здрасти, здрасти, здрасти! – пискливо извика той.

– Прясно месо! – радостно изврещя вторият, който също ги беше видял.

Подобно на зърнали плячка хиени, двамата вандали зарязаха монаха, пъргаво се прехвърлиха през парапета и започнаха да се придвижват на ръце по дължината на моста, като подминаха сребърния и продължиха към централния сталактит.

– Ох, по дяволите... – промълви Джак, когато ги видя какво правят.

Мислите му отново запрепускаха бясно.

Трябваше не само да мине по своя мост – който се пълнеше с вода, която скоро щеше да се превърне в сив камък и да се втвърди около краката им, – но и да се справи със сребърния.

А сега и двама вандали се насочваха към тях.

„Спокойно – каза си той. – Запази спокойствие.

Раздели проблема на стъпки и състави план.

Добре.

Първа стъпка – справяне със сребърния“.

Извади пистолета си. Пълнителят му още беше пълен със специалните патрони със стружки от меча Екскалибур, грижливо залепени от Истън за върховете на куршумите.

– Добре – каза Джак. – Зоуи. Ти, аз и бледоликите ще отвлечем вниманието на сребърния. Лили и Истън, вие през това време ще минете покрай него, като се прехвърлите през парапета на моста, както направиха вандалите.

– Но, татко... – запротестира Лили.

– Не, хлапе, така трябва да го направим. Ако бъдем задържани по някакъв начин, Зоуи, Истън и аз ще играем ролята на примамка. Ще отвличаме вниманието на другите играчи от вас, докато стигнете до следващата част от лабиринта. После, да се надяваме, ще ви настигнем.

– Ами ако не успеете?

Джак я изгледа.

– Тогава ще трябва да продължите сами. Истън? Ако може да се разчита на опита ни дотук, веднага щом приближим сребърния пич, той ще оживее и ще стане много труден за справяне. Можеш ли да наредиш на момчетата си да се заемат с него?

Истън посочи трима от бледоликите си.

– Вие тримата. Ако сребърният помръдне, атакувайте го.

Някаква част от ума на Джак се запита защо Истън не беше заповядал и на четиримата да нападнат.

– Ти – тихо каза Истън. – Пази него и нея.

И посочи Джак и Зоуи.

Току-що им беше дал бодигард.

Джак пристъпи напред и както можеше да се очаква, сребърният оживя и вдигна глава. Тримата бледолики се втурнаха към него и битката започна.

Веднага щом бледоликите атакуваха, Джак вдигна пистолета си и стреля в главата на сребърния.

Куршумът улучи автомата право в челото и главата му рязко отлетя назад.

Но после се върна в нормалното си положение.

Когато лицето без очи се обърна към него, Джак видя, че куршумът е оставил само лека вдлъбнатина в металното чело.

– По дяволите.

Джак знаеше от опит, че специалните му куршуми „убиват“ бронзови при пряко попадение в главата.

Но този беше сребърен, а те бяха по-усъвършенствани от бронзовите – по-добри бойци, с по-здраво покритие, по-трудни за убиване. Явно един специален куршум в главата не беше достатъчен.

Зоуи също се включи с няколко изстрела и куршумите рикошираха от блестящата глава, вдигайки искри.

И въпреки че куршумите не пробиваха металната обвивка на сребърния, караха главата му да отлита назад и настрани, което позволи на тримата бледолики да приближат и да се нахвърлят върху него.

– Лили! Истън! – извика Джак. – Тръгвайте!

Лили и Истън бързо се прехвърлиха през парапета и започнаха да се придвижват на ръце по дължината на моста, докато бледоликите се биеха със сребърния.

Тримата бледолики сграбчиха ръцете му и се мъчеха да го удържат, Джак и Зоуи продължаваха да стрелят, а водата все така течеше по моста и го пълнеше.

Лили и Истън продължиха по парапета. След като подминаха битката, се прехвърлиха обратно на моста, вече само на двайсет метра от входа в централния сталактит.

Лили погледна колебливо към Джак.

– Не спирайте! – извика ѝ Джак. – Ще ви настигнем!

Лили и Истън кимнаха с неохота и се втурнаха във входа в края на моста, като минаваха покрай две високи статуи с човешки очертания, поставени от двете му страни.

Джак и Зоуи още бяха отделени от входа от битката. Внезапно сребърният запрати единия от тримата бледолики през парапета и той полетя в бездната.

– Не! – извика Зоуи точно когато на Джак му се откри отлична видимост към сребърния и той изстреля куршум точно във вдлъбнатината, направена от първия му куршум.

Това подейства.

Сребърният моментално застина като робот, на който са му изключили захранването.

След миг рухна на колене в дълбоката до глезените вода с клюмнала глава и отпуснати ръце.

– Давай! – извика Джак на Зоуи. – Покрай него!

Пазени от Усмивката, двамата предпазливо се промъкнаха покрай сребърния, като газеха в плитката вода, следвани от другите двама бледолики.

Пътят към входа в централния сталактит вече беше свободен.

– Страхотна работа! – каза Джак. – А сега да...

Пльок.

Пльок.

Джак се обърна...

... навреме, за да види вълничките от двете топчета сив камък, паднали във водата.

После видя трето топче да полита от една от малките пирамиди на тавана и да пада с плясък в дълбоката до пищялите вода.

– Тичай! – извика той на Зоуи. – Махай се от моста! Преди водата да се е втвърдила!

Джак и Зоуи се втурнаха напред, газейки през водата, следвани от тримата бледолики. Сребърният остана зад тях, все така неподвижно коленичил във водата.

Водата около краката им започна да потъмнява, стана сива и после черна – характерният знак, че скоро ще се превърне в камък.

Джак погледна трапецовидния отвор пред тях с каменните статуи от двете му страни.

Той, Зоуи и тримата бледолики стигнаха края на моста и скочиха през ниския парапет пред сталактита...

... точно когато водата на моста се превърна в камък, като се втвърди около коленичилия сребърен.

И тогава сребърният вдигна глава.

„Не е мъртъв“ – мрачно си помисли Джак.

Автоматът се опита да се изправи. Но не можеше. Коленете и стъпалата му бяха вградени в подобното на цимент сиво вещество.

– Уловен е в камъка – промълви Зоуи.

– И слава богу – отвърна Джак. – Една заплаха по-малко. Заслужаваме почивка.

И точно тогава със силно стържене сребърният освободи краката си от втвърдения сив камък, изправи се, обърна се към тях...

... и тръгна напред...

... и в същия миг каменните „статуи“ от двете страни на отвора започнаха да се разпукват, когато сребърните в тях се събудиха.

– Мамка му! – извика Джак. – Бягай! Не можем да спираме!

И докато първият сребърен напредваше по дългия мост, а другите двама се освобождаваха от каменните си обвивки, Джак, Зоуи и тримата бледолики се втурнаха през входа към сталактита, следвайки Лили и Истън.

24 часа по-рано

Ден по-рано.

Сфинкса се загледа към същото огромно пространство от края на неговия входен тунел.

Гигантската пещера беше притихнала.

Нямаше писъци, не се водеха битки.

Сфинкса не бързаше.

Защото не беше задействал плъзгащия се камък в тунела; от инструкциите на Имхотеп, пазени от съветника му кардинал Мендоса, той знаеше, че трябва да прескочи металното стъпало капан, без да стъпва на него.

До него стояха кардинал Мендоса, тримата му рицари и осемте вандали, които беше взел със себе си.

Той погледна стените на пещерата.

По тях имаше дълбоко изсечени йероглифи, изписани на нивото на петте входни тунела.

– Приятели вандали – каза той. – Останете да дебнете в тунелите. Пирувайте с всеки, който влезе през тях.

Той пусна четирима от вандалите си и като използваха йероглифите за опора, те се прехвърлиха с ловкостта на маймуни по извитата стена до два други тунела.

Самият Сфинкс скочи на моста си, средния от пет­те, охраняван от сребърните си. Хората му го последваха.

Когато регистрира присъствието им, сребърният страж се изправи и пристъпи да им препречи пътя, но Сфинкса вдигна своя пръстен на командването.

Сребърният тутакси замръзна и сведе глава към мъжа, носещ императорския пръстен.

Сфинкса мина покрай него по моста и влезе през трапецовидния вход в централния сталактит.

Настояще

Вътрешната отвесна шахта

Отвесната шахта

Лили и Истън стигнаха до средата на огромния сталактит.

Истън включи фенерчето, закрепено за пистолета му.

Намираха се в кръгла зала, в която свършваха пет тунела; в средата на полирания под на залата имаше отвесна шахта.

Стената на помещението беше от смес от камък и метал и беше покрита с гравирани руни и йероглифи.

Лили видя древни изображения, които беше виждала и преди – включително едно на Голямата пирамида, пронизана от слънчев лъч, и друго, показващо символа на Машината.

– Тук се събират петте входни тунела – каза тя. – И единственият път е надолу.

Пристъпи до ръба на шахтата и надникна.

Гледката беше зашеметяваща.

Напълно отвесна, шахтата минаваше през средата на сталактита и на заострения му връх свършваше с дупка, която се отваряше към зейнала бездна.

И беше дълбока поне шейсет метра.

Онзи, който беше минал по-рано през нея, беше за­крепил по стената ѝ жълти светещи пръчки. От мястото си на ръба Лили виждаше как се смаляват все повече и повече, докато се спускаха надолу.

Пръчките осветяваха нещо като стълба, изсечена в едната страна на шахтата, която водеше до отвор в стената на около четирийсет метра надолу.

– Там има нещо като страничен изход – каза тя. – Май трябва да се спуснем...

Истън залитна напред, блъснат от нещо.

Лили се обърна и го видя проснат на земята, почти до ръба на шахтата.

Истън се надигна...

... и се озова лице в лице с озъбената, омацана с кръв физиономия на вандал.

Лили се обърна, когато вторият вандал от другия мост изскочи от тунела си и се хвърли към нея с оголени зъби.

Лили го хвана във въздуха, извъртя се и го хвърли в отвесната шахта.

Тя падна на ръба и загледа как вандалът лети с писък надолу, преди...

... да бъде нарязан на парчета, когато пропадна през някакви опънати жици, които Лили не беше видяла, когато бе надникнала в шахтата.

– Какво, по...?

И тогава осъзна какво е това. Това беше...

Звуците от битката на Истън с другия вандал я накараха да се обърне и да се притече на помощ.

Вандалът беше възседнал Истън и замахваше като луд с острите си нокти, но Истън успя да вдигне ръка и да напъха цевта на пистолета си – заедно с фенерчето – в устата на малкото създание и да стреля, отнасяйки тила му.

Мъртвият вандал се строполи на пода.

– Вандали – изпъшка Истън. – Много са гадни.

– Определено – каза Лили. – Бърз съвет, Истън. Не падай. Под страничния изход има нещо, някакви древни жици или нещо такова. Виждала съм подобни и преди, в щаба на рицарите на Златната осмица. Те имаха оръжия от такива влакна. Ужасно са остри. С такава Дион отряза ръката на Алби.

Истън кимна.

– Да вървим – каза Лили.

И двамата се спуснаха в шахтата.

24 часа по-рано

Привързан към въже, държано от двама рицари, стоящи на ръба на шахтата, Сфинкса се спускаше бавно и внимателно, високо над проблясващата паяжина от опънати влакна.

Друг рицар вече се беше спуснал, за да закрепи жълти светещи пръчки за стените, които да осветяват пътя на господаря му.

Сфинкса стигна с лекота до страничния изход и продължи напред.

Настояще

Лили и Истън вече бяха в шахтата, когато Джак стигна до нея със Зоуи, Усмивката и другите двама бледолики.

Погледна надолу и видя Лили и Истън да се спускат по изсечената стълба. Бяха стигнали до средата на шахтата.

Той погледна назад – сребърният от моста крачеше по тунела към тях заедно с двамата нови.

– Джак, върви. Помогни на Лили – подкани го Зоуи. – Ще ти осигуря преднина и ще те последвам.

Тя вдигна пистолета си към тунела, прицели се и зачака.

Джак нямаше време за спорове, така че се спусна в шахтата с Усмивката.

Забърза по гладката стена, като се хващаше за изсечените опори.

Погледна надолу...

... и видя как Лили и Истън излизат живи и здрави през страничния изход.

Секунда по-късно отгоре проехтяха изстрели.

Бам! Бам! Бам! Бам! Бам! Бам!

При ръба на шахтата Зоуи откри огън по първия приближаващ се сребърен, а двамата ѝ бледолики се хвърлиха към другите двама.

Изстрелите ѝ избумтяха оглушително в тясното пространство, докато автоматите се бореха.

Единият от бледоликите се биеше с първия сребърен до ръба на шахтата. Зоуи се приведе и изстреля от упор два куршума в главата на сребърния, на едно и също място. Сребърният внезапно замръзна... олюля се... и полетя в шахтата.

Зоуи успя да се метне до ръба и да извика:

– Джак! Пази се!