Закрилник

ПЪРВА ЧАСТ

Човеци с лъвове клетви за вярност не сключват,

и агнета с вълци не могат да бъдат другари.

Омир, „Илиада“1

1.

Царят на Персия погледна към сърцето на Атина.

Слънцето печеше безмилостно тила му, но подухваше ветрец, топъл и мек, понесъл сладникав мирис – на гнило и на море. Ксеркс затвори очи и вдиша дълбоко. Чувстваше се в покой. Големият пазар, храмовете, улиците, къщите, работилниците и таверните – всичко беше изоставено. Усещането беше някак си уютно. Все едно беше седнал на тоалетната масичка на жена, отваряше чекмеджета и научаваше тайните ѝ.

Войниците в града бяха само негови. Те бяха претърсили Атина от единия край до другия – всеки склад, магазин и дом. Единствените гърци между градските стени бяха неколцина изкуфели старци, изоставени от семействата си. Беззъби и слепи, без да разбират какво става, те се бяха присмивали на странните звуци на персийската реч. Ксеркс нямаше нужда от тях. Убиха ги бързо като бездомни кучета. Беше почти проява на милост.

Генерал Мардоний вървеше в унес на три крачки зад Великия цар. Двамата с Ксеркс бяха изпитали странно чувство за познатост при влизането в града. Места и природни забележителности, споменавани в стотици стари доклади, изведнъж бяха станали реалност. Едно от тези места беше и Акрополът с неговите отвесни варовикови стени, който се издигаше от лявата им страна като страж на целия град; или може би бялата скала на Ареопага, където от векове се събираше съветът на атинските аристократи.

Ксеркс виждаше пред себе си и Пникс с неговите дървета като мечове и бели стъпала по склоновете. В мирни времена там се събираше прословутото Народно събрание, за да спори, без да почита никакви царе и тирани. На Ксеркс му се искаше да го види – мъжете, така погълнати от малките си закони. Но днес там шумолеше единствено вятърът. Хората от града на Атина бяха избягали в пристанището и бяха прекарани с кораби през дълбоките води. Вместо да понасят безчинствата на войската му, вместо да научат последствията от своята арогантност, те бяха избягали от него.

Ксеркс вървеше по улици, където вратите зееха отворени и всеки звук отекваше. Като се изключат няколкото котки, дремещи по покривите, неговите Безсмъртни бяха единствените живи същества, които можеше да види. Те стояха неподвижни, подобни на статуи с техните дълги ватирани дрехи и накъдрени бради, блестящи от помада. Великият цар ги обичаше така, както ги беше обичал баща му – като любими деца или ловни кучета. Те бяха щитът и украсата на властта му. Половината от тях бяха избити от касапите с червени наметала при Термопилите. Безсмъртните още не се бяха оправили от удара, въпреки че накрая бяха успели да разчистят прохода. Ксеркс беше избрал да отбележи само онази последна победа и ги държеше като своя лична гвардия, като ги почиташе с благословията си. Петте хиляди живи бяха ветерани – очукани и натъртени, но по-силни, след като бяха посекли спартанците до последния човек. Безсмъртните не се бяха пречупили в онзи проход. Но преди това бяха вярвали, че са непобедими, че нямат равни на себе си. Ксеркс беше видял с очите си техния потрес, изумлението им. Спартанците ги бяха накарали да се почувстват безпомощни.

Ксеркс дори беше обмислял да даде почивка на полка и да ги извади от авангарда. Командирът им, якият като бик Хидарн, се беше проснал на земята и се бе молил за тях, като беше посочил, че Безсмъртните трябва да правят нещо, че ще заберат като лоша рана, ако им се даде много свободно време за мислене. Ксеркс се беше съгласил с него. Честта не беше даденост. Тя трябваше да се спечели чрез саможертва и усърдна служба.

В края на улицата, където имаше изоставени грънчарски колела, светлината се промени, стана по-ярка в сравнение с околните улици. Ксеркс излезе на прочутия пазар, наричан Агора. Там се издигаха статуите на десетте племена и каменните плочи, които се четяха на всеослушание. Великият цар не ги приближи, но предположи, че поне няколко от тях предупреждават за приближаването на войската му. Мисълта го изпълни с гордост.

Ксеркс погледна към небето. Самотен ястреб описваше огромни кръгове над града и царят виждаше как птицата върти глава в търсене на плячка. Крясъкът му се чуваше ясно в неподвижния въздух. В нормален ден звукът щеше да остане незабелязан, заглушен от глъчката на пазара. А ето че сега сякаш стоеше на планински връх и всичко около него беше замряло. Това беше едно от чудесата на войната, осъзна той – нещо, което обикновените хора никога нямаше да познаят.

– Заклех се, че ще стоя тук, Мардоний – промърмори Ксеркс. Военачалникът му само кимна, усетил, че царят му не очаква отговор. – Казах на баща ми, че ще довърша делото му, че ще доведа войската до това място. Заклех се, че ще ги накажа, задето се подиграха на пратениците ни, задето отказаха да предадат пръст и вода. Баща ми им даде десетки възможности да подгънат коляно, а те отхвърлиха всичките. Те избраха това, не ние. И все пак да си на това място... – Той поклати глава, обзет от просто удоволствие. Мардоний се усмихна. В ден като този наистина нямаше невъзможни неща.

Акрополът се извисяваше над улиците и запълваше полезрението им. Ксеркс виждаше храмовете там – някои бяха още с дървени скелета по стените и с недовършени колони. Всички бяха посветени на божествата на гърците. Шпионите му го бяха описали до най-малката подробност, дори до паметниците, издигнати в памет на битката при Маратон преди десет години. Ксеркс знаеше, че онази победа на гърците над персите беше наранила дълбоко баща му. Тя бе пречупила духа му и може би дори беше довела до болестта, която го беше изтръгнала от света, изпосталял и останал без никакви сили. Мисълта събуди яростта му. Щеше да събори онези камъни!

Спря, когато видя някакво движение на високата скала.

– Генерале, там... хора ли има?

Мардоний заслони очите си с длан и погледна нагоре.

– Няколко десетки, господарю. Просто някакви жреци, доколкото разбрах. Ще ги разкараме.

Военачалникът каза на царя си, че хърбавите старци на Акропола са блокирали главния път до върха. Освен това се бяха въоръжили с древни оръжия и доспехи, очевидно свалени от стените на храмовете. Бяха просто като досадни мухи, ала не бяха успели да се разправят с тях, когато младият цар бе настоял да влезе в града. На Мардоний много му се прииска да разсее Ксеркс с нещо.

Най-неочаквано младият цар погледна към скалата на Ареопага, която се издигаше на няма и сто крачки от тях. Без да каже нито дума на генерала си, Ксеркс се затича нататък и се закатери с младежка енергия по стъпалата. Все още дишаше леко, когато стигна огромния плосък връх.

Атинските благородници се бяха събирали тук от стотици години. Царят стъпи с един крак на най-високата точка, загледан към издигащия се пред него Акропол. Дори Ареопагът изглеждаше миниатюрен в сравнение с него.

Мардоний беше в отлична форма, заякнал от месеците на марша. Той също не беше задъхан, когато застана до Ксеркс. Царят му кимна. Беше в добро настроение, можеше да отиде където си поиска, да стъпи на всички свещени за враговете му места.

Мардоний присви очи към движението на Акропола. Там не се случваше нищо, което да буди тревога.

– Изпратих цял хазарабам2 да изкачи хълма от задната му страна, господарю – каза той. – Има и още хора в началото на стълбите, които да разсейват гърците със стрелите си. Виждаш ли ги? Останалите ще прегазят защитниците, когато се изкачат.

– И после ще си получат заслуженото – допълни Ксеркс. – Това ще ми хареса, генерале. Изложете телата им така, че боговете им да ги виждат.

– Както желаеш, господарю.

Младият цар се завъртя бавно, наслаждавайки се на гледката. Тъмното море беше на югозапад и Ксеркс присви очи към него, обърнал гръб на Акропола.

– Няма да чакам, Мардоний – каза той. – Искам да сляза при морето и да гледам как флотът ми унищожава последната им надежда. Опожари града. Вижда ми се сух. Пламъците ще се разпространят бързо.

Ксеркс погледна навесите от дърво и плат на пазара долу. Оказа се много по-малък, отколкото си беше мислил. Престъпленията на жителите на този град го бяха направили по-голям във въображението му.

Пазарът със сигурност щеше да се подпали, също като улиците от тухли и гипс и покривите от старо дърво и керемиди. Ксеркс се усмихна при мисълта как въглените се издигат нагоре и се разпространяват из града. Искаше огромен пожар, горящ град зад себе си. Искаше гърците да виждат стълба от черен дим, да знаят, че безценната им Атина не може да бъде защитена, че е била разграбена, поставена на колене и насилена. Мисълта беше приятна.

– Донеси ми факел, Мардоний.

Продължи да гледа с блеснали очи, докато генералът даваше знак на слугите, които винаги бяха наблизо, готови да откликнат на прищевките на господаря им. Един от тях бързо се качи на скалата и с разтреперани пръсти заудря кремък в огниво. Беше сръчен, искрите паднаха върху подпалката и новороденият пламък беше поднесен към сопа, в края на която имаше плат, потопен в катран. Факелът запращя и се разгоря, привличайки погледите на всички наоколо. Слугата се просна в прахта пред господаря си.

Мардоний последва царя надолу, сякаш Ксеркс водеше някаква процесия. Факелът в ръката на царя гореше с черен пушек, който увисваше във въздуха, докато владетелят слизаше пъргаво по стъпалата, за да спре на улицата долу.

Лятото беше дълго и градът беше съвсем сух. Ксеркс поднесе факела към един покрив и пламъкът се прехвърли върху летвите под керемидите. Огънят се разпространи и във въздуха се вдигна сив дим. Някои керемиди запукаха от горещината с почти мелодични тонове. Ксеркс се разсмя и продължи напред, като подпалваше всяка къща, покрай която минаваше. В края на улицата се обърна назад, застанал в средата на пътя, докато струйките дим се съединяваха и се издигаха нагоре. Пожарът вече не можеше да се овладее.

Мардоний беше следвал царя. Усмивката на младия мъж беше заразителна. Когато Ксеркс му подхвърли факела, Мардоний го улови ловко.

– Завърши това, което започнах, генерале – нареди Ксеркс. – Казах, че този град няма да го има. Това е наградата им, задето се опълчиха на баща ми. Изгори всичко! Отивам при корабите. Ще гледам разгромяването на атинския флот. И бъди благодарен! Споделих това с теб. Този ден ще се запомни завинаги.

Мардоний, свел глава, гледаше изпод вежди как царят тръгва към морето. Когато осъзна, че Ксеркс няма да спре, устните му се свиха в тънка линия. Генералът рязко махна с ръка и десетина гвардейци, придружени от шейсет стрелци, се затичаха по улицата след царя. Мардоний подсвирна към основната войска за още подкрепления. Хората му бяха обявили, че в града няма никакви заплахи, но какво беше положението извън стените? Пътят до морето можеше и да не е безопасен. Някъде там бе възможно да се спотайват фанатични безумци, решили да избиват перси от засада. Нямаше да позволи Ксеркс да бъде намушкан от някой старец в момента на триумфа му.

Мардоний дръпна ръката си, когато вятърът задуха и пламъкът на факела едва не облиза лицето му. Ако някога бе имал някакви съмнения, че великият Ахура Мазда е благословил рода на царя, днес нямаше място за подобни колебания. Двамата с Ксеркс бяха пътували месеци наред по суша и вода, за да стигнат дотук начело на войска, която беше толкова огромна, че нищо не можеше да ѝ устои.

Намръщи се при спомена за дългия преход през моста от кораби и около морето на гърците. Той и хората му бяха изтърпели толкова много, за да бъдат днес тук, в Атина. Мнозина нямаше да се завърнат у дома. Мардоний беше видял с очите си невероятните умения и храбростта на враговете при Термопилите. Признаваше им го, макар и само в мислите си. Но накрая дори спартанците бяха паднали до един. Ксеркс беше заповядал да отсекат главата на царя им, да разчленят тялото му и да хвърлят парчетата в морето, сякаш се страхуваше, че великият воин ще се надигне отново. Мардоний потръпна от спомена. Не бяха победили спартанците с меч и щит. Не можаха да го направят. Накрая Ксеркс беше заповядал на войниците си да отстъпят и да хвърлят копия и стрели, докато не повалят и последния противник.

Мардоний пропъди суеверния си страх и си напомни, че по море атинският флот беше отстъпвал непрекъснато. Въпреки всичките си умения и храброст гърците не бяха успели да спасят Атина, сърцето и изворът на мощта им. Бог очевидно беше на страната на Персия и Мардоний сведе глава при тази мисъл. Отправи кратка молитва към цар Дарий, баща на народи и негов другар от младостта, когато целият свят беше сладък и чист като праскова. Нямаше съмнение, че старецът ги гледаше доволно отнякъде.

Вятърът отново промени посоката си и пламъкът облиза ръката му. Мардоний излезе от унеса си и се съсредоточи върху работата, която го чакаше. Беше уморен и се нуждаеше от дълга почивка. Вече не беше млад! Въздъхна. Царят притежаваше дъха му, скърцащите му колене. Ксеркс не показваше и не позволяваше слабост. И Мардоний щеше да продължи напред.

Няколко котки гледаха от входовете на къщите, отъркваха се в краката на войниците и мяучеха. Всички те също щяха да изгорят. Може би хората му щяха да вържат факли за опашките им и да ги пуснат да разпространят огъня. Бяха правили това и в други градове, макар Мардоний да смяташе, че е прекалено. Простото винаги беше за предпочитане пред сложното, поне според неговия опит.

Помисли си за стените около Атина. Големите порти и кулите бяха колкото за защита, толкова и символ. И те щяха да бъдат разрушени с чукове и куки. Имаше войска от повече от четвърт милион мъже, яки и жилави като хрътки. Те щяха да съборят стените.

Високо откъм Акропола се чуха викове и звън на оръжия, въпреки че димът скриваше гледката. Мардоний прехапа устни. Нямаше да е добре хората му да попаднат в капан сред горящите улици. Не, трябваше да мисли като инженер и да се заеме със задачата си с трезва глава. Нека царят се радва на победите си! Беше си ги заслужил.

Още един хазарабам от хиляда войници се появи с бърза крачка от пушека, който ставаше все по-гъст и се разпространяваше. Мардоний изпрати двама обратно да предадат заповедите му, а на останалите нареди да последват Ксеркс. Царят изобщо не помисляше за собствената си безопасност. Доверяваше се на генерала си за нея.

Мардоний знаеше, че служи добре на царя си. Сърцето му пламна от тази мисъл, също като покривите наоколо.

2.

Солени пръски шибнаха Темистокъл, когато галерата увеличи скоростта си. Морето в пролива между остров Саламин и Пирея трябваше да е спокойно, но ето че таранът им пореше вълни, кипнали от стотици кораби и хиляди гребла.

За момент изпита объркване, плод на смъртната умора. Заслони очи със свободната си ръка, като разчиташе на чувството си за равновесие и на силните си крака, за да се задържи на палубата. За миг беше изгубил усещането за ред в корабите около него и изведнъж му се бе сторило, че е попаднал насред пълен хаос. Редът си го имаше, стига да можеше да го види! Избърса морската вода от лицето си, усещайки солта по кожата. Не носеше доспехи. Само хоплитите и кормчиите бяха в пълна екипировка, тъй като бяха мишена за всяка стрела.

Стиснал щита хоплон в лявата си ръка, Темистокъл се взираше във вражеските кораби. Под краката му от всяка страна имаше по три редици от по трийсет гребци – сто и осемдесет свободни атиняни. Всички бяха свободни. Беше чул, че дори на домашните роби им е била предложена свобода, ако се съгласят да седнат на греблата. Темистокъл поклати глава. Със сигурност щяха да си платят за това по-късно, стига да преживееха войната.

Гребците гребяха със затворени очи. Дъхът им беше горещ като разтопено желязо, но те издържаха. Можеха да виждат ясно през отворите за греблата корабите, които минаваха покрай тях. Носът и кърмата бяха скрити за очите им и те разчитаха на офицерите и кормчиите да насочват кораба и да избират целите. Силата и волята им бяха поредният ресурс, който се използваше, вместо да бъде прахосан. Това, че бяха вече изтощени, беше ясно и без думи.

През последния час Темистокъл беше принуден да изпрати двама хоплити да заместят гребци, които бяха умрели на местата си – сърцата им не бяха издържали. Телата им бяха хвърлени зад борда и изпратени от ужасените погледи на останалите. Те бяха млади, всичките до един. Нямаше да са следващите. Никога нямаше да са те.

Темистокъл беше останал само с дванайсет хоплити на палубата, готови да скочат на поредния вражески кораб. Те гледаха него за заповеди, облечени в блестящите си бронзови доспехи. Темистокъл им кимна, като се мъчеше да изглежда колкото се може по-уверен. Един-двама от тях му се ухилиха, след което отново обърнаха глави към морето. Темистокъл беше непобедимият. Темистокъл беше здравенякът, арогантният, непознаващият страх! Темистокъл беше късметлията.

Той нямаше нищо против да го наричат така. Нямаше значение, че го смятаха за благословен от боговете. Не беше постигнал абсолютно нищо в живота си благодарение на щастливата случайност. Намръщи се при тази глупава мисъл и докосна с език медальона, който държеше в устата си. Беше му даден от майка му. На него беше изобразена совата на Атина и макар че връвта му се беше скъсала, той продължаваше да го носи. По-добре беше да не изкушава боговете да го накажат за горделивостта му, особено когато се намира на крехка черупка насред вражески флот.

Сякаш в отговор на мислите му десетина галери със знамената, избрани от Ксантип, се устремиха пред носа на кораба му. Темистокъл изведнъж отново видя реда и благослови Ксантип за това. Извика на гребците да намалят скоростта наполовина, макар да копнееше да се присъедини към лова. Кой беше върнал Ксантип от изгнание, когато Атина се нуждаеше от него? Той. Благородният Темистокъл, който беше оставил настрана амбициите и разногласията, за да прибере у дома талантите, с които Атина трябваше да разполага! Вярно, Ксантип може да бе безсърдечен кучи син, свикнал да гледа отвисоко и да се държи сурово като спартанец. Въпреки това той беше наточил флота така, както се точи меч. Триста кораба с екипажи в отлична форма, работещи заедно за най-високия залог. Темистокъл нямаше проблем да признае талантите му. Именно те бяха причината да прати Ксантип в изгнание. Но по време на война стратези като него бяха безценни.

Темистокъл стисна кожените ремъци на щита си, обзет от примитивна жажда за кръв, сякаш гледаше боксов мач. Ксантип и отрядът му разкъсваха вражеските кораби. Никой персийски капитан не можеше да издържи на две или три галери, нахвърлящи му се от различни страни. Темистокъл видя как един от враговете приближава на пълна скорост, вдигайки пръски с греблата си. Три кораба от минаващия отряд незабавно завиха към него, подобно на отделили се от глутницата вълци.

Персиецът осъзна грешката си и завъртя кормилото, но завоят беше бавен, тъй като греблата продължаваха да работят със същото темпо. Успя само да оголи бордовете си и да се превърне от ловец в жертва. Два гръцки кораба го удариха с оглушителен трясък на разцепено дърво.

Докато Темистокъл минаваше покрай тях, те вече даваха назад и търсеха други цели. Ударен с таран в средата, персиецът започна да поема студена вода и веднага се наклони. Темистокъл беше достатъчно близо да чуе уплашените викове на гребците. За разлика от гърците някои от онези нещастници бяха оковани на местата си. Корабът щеше да ги завлече със себе си на дъното. Темистокъл потръпна при тази мисъл, макар да си каза, че за това са виновни пръските, и оголи зъби в жестока усмивка.

– Ще ги вземаме ли на абордаж? – попита капитанът му, който беше дошъл при него, за да гледа от кърмата.

Темистокъл поклати глава и заговори, когато видя, че ужасеното внимание на капитана е насочено изцяло към врага. Потъващият кораб се беше преобърнал. Въздухът излизаше на мехури от него и всички писъци замлъкнаха.

– Вече е малко късно за това – каза Темистокъл.

Галерите бяха страховити, но и нестабилни. Ниските открити бордове позволяваха на морето лесно да нахлуе в тях. Рядко оцеляваха при сблъсък. Затова Темистокъл даваше почивка на гребците си, докато се оглеждаше за заплахи и по-добри възможности. Проливът беше пълен с кораби, докъдето стигаше погледът му. По-нататък основната маса на персийския флот все още маневрираше в търсене и на най-малките пролуки, притиснат от приближаващите се брегове от двете страни.

Темистокъл наистина беше изгубил броя на схватките, в които бяха участвали от началото на сражението. Само червената от кръвта вода по дъските на палубата показваше през какво са минали. До единия от кормчиите имаше забити счупени стрели и няколко от хората му имаха рани, за които не бяха в състояние да се погрижат подобаващо поради влагата и пръските. Можеха само да ги превържат с парче плат. Беше изгубил още един човек малко преди да види отряда на Ксантип – хоплит от неговия дем3 в Атина. Войникът беше припаднал от голямата рана, която никой не беше забелязал, и беше паднал зад борда, без да издаде нито звук, повлечен от тежестта на доспехите си.

Екипажът му вече се състоеше само от очукани и изтощени ветерани. Бяха се сражавали и щяха да се сражават отново, но следите от схватките се отмиваха от морето и солта. Темистокъл откри, че копнее за земя под краката си – там мъртвите не изчезваха просто така, сякаш никога не ги е имало.

Мисълта го накара да погледне към странната публика, събрала се на брега на Саламин. Цялото население на Атина беше прехвърлено на острова, стотици кораби бяха сновали напред-назад цяла нощ, за да евакуират града. В резултат на това по изгрев-слънце мъжете спяха на пейките на гребците или поглъщаха паници каша като изгладнели вълци – точно когато персийският флот се появи зад носа на острова.

Сънародниците му гледаха – бяха толкова близо, че можеше да им махне и те щяха да го видят. Жени и деца от десет хиляди домакинства, ако не и повече. Бяха се събрали на скалите като морски птици да гледат как се решава съдбата им. Точно в този момент Темистокъл не им завиждаше. Знаеше, че се изправя пред смъртта всеки път, когато персийски стрелец опъне лъка си или вражески кораб се опита да счупи греблата им и да ги вземе на абордаж. Но това беше съдба, която той си беше избрал. Поне щеше да умре с меч в ръка. Онези на брега нямаха тази утеха. Персите бяха събрали осемстотин кораба при този бряг. Ако победяха, нямаше да има друго място, на което жените и децата на Атина да избягат. Щяха да се озоват в капан на острова, готови да бъдат заловени и поробени.

Погледна назад към града, над който се издигаше огромен облак от дим. Обзе го безсилна ярост и стисна толкова силно ремъците на щита, че кокалчетата му побеляха. Акрополът се виждаше в далечината и Темистокъл отправи молитва към бога на войната Арес. Макар че на Акропола нямаше храм на кръвожадния бог, времето беше подходящо да го призове. Замоли се и на Атина, макар и с чувство за вина. В края на краищата тя беше богинята в броня. Те бяха неин народ. Той беше неин – и никога не се беше чувствал безпомощен, докато тя му се усмихваше.

Докато гледаше към града, видя маршируваща колона да се появява на брега на пристанището. Опитното му око веднага позна, че това не са хоплити, не са гърци. Ватираните дрехи бяха дълги, щитовете имаха различна форма... Темистокъл заслони отново очи – виждаше по-добре надалеч, отколкото наблизо и точно сега беше благодарен за това. Поне можеше да различава ясно враговете, дребни като насекоми от това разстояние. Прехапа устни при мисълта, че персийски войници се разхождат и се смеят по улиците на Атина, че влизат в свещените храмове, без никой да им попречи. Това беше мерзост, но ако човек не можеше да задържи нещо, което е спечелил, то винаги щеше да му бъде отнето. Боговете изискваха сила, в противен случай отсъждаха поражение и робство. Такава беше простата истина, която лежеше под всички градини и гимназиони на Атина. Устоявайте или бъдете роби.

– Онзи! – извика капитанът. – Или онези двата. Изглеждат повредени.

Думите му накараха Темистокъл отново да насочи вниманието си към корабите около него. Ксантип беше подминал, следван от втора група кораби под командването на Кимон. Темистокъл погледна възможните мишени и видя счупените гребла и лекия наклон на двата най-близки персийски кораба. Някой ги беше напердашил. Той кимна.

– Вземи на таран някой от двата. На палубите им почти няма хора. Онзи там май няма да може да избяга и от малко дете. После ще се заемем и с него. След това, ако са рекли Посейдон и Атина, ще се върнем и за последния.

Триерархът4 го тупна по рамото – жест, който Темистокъл подмина без внимание. Той предаде заповедта на келевста,5 който беше подал глава над палубата. Мъжът изчезна при гребците и им нареди да ускорят темпото. Кормчията сграбчи кормилата, а триерархът отиде на носа и започна да сочи наляво и надясно, насочвайки кораба. Кратката почивка беше добре дошла и сега триерата се хвърли с нова сила срещу врага.

Хоплитите на палубата се приготвиха отново да се прехвърлят на вражеския кораб. Темистокъл потупа късия си меч в ножницата му, за да се увери, че е още там. Протегна ръка и в нея се озова дългото копие дори, носено от хоплитите. Тежестта му беше добра. Той може и да беше първенецът в Атина, но сега градът гореше. За да спаси хората си, беше станал наварх6 въпреки официалното назначаване на спартанеца Еврибиад на тази длъжност. Това също беше добра тежест. Докато приближаваха, Темистокъл изрева предизвикателно с останалите, щом видя паниката на персийския екипаж, който се опитваше трескаво да избяга от участта си.

В моментите преди сблъсъка той не се сдържа и погледна отново към пристанището, където се събираше врагът. Войниците трескаво издигаха огромна бяла шатра, подобна на прикована за земята птица. Изглеждаше толкова близо, та имаше чувството, че може да протегне ръка и да я докосне. Стомахът на Темистокъл се сви. Имаше само един, който би поискал подобно нещо в разгара на битка.

Дъхът секна в гърлото му. Светът се люлееше с движението на кораба, а на брега изведнъж се появи Ксеркс – далечна фигура, която не се трудеше с останалите. Царят на Персия стоеше в дългата си дреха, заслонил очи с едната си ръка.

Темистокъл така се беше загледал, че едва не излетя зад борда, когато таранът удари противника и по целия кораб премина стон. Именно затова бяха монтирали бронзовите убийци на кораби на кила, който минаваше по цялата дължина на съда. Той беше единствената част, която бе достатъчно масивна, за да издържи на удара.

Персийският капитан скочи на палубата, последван от неколцина от хората му. Темистокъл видя отчаянието в очите му, докато хоплитите го блокираха с щитове и после го наръгаха многократно в гърдите. Телата бяха изритани в морето, оставяйки поредната ивица червено и черно, която щеше да бъде отмита от солената вода, докато от нея не останат само тънки розови нишки.

Разнесе се вик да гребат назад, за да се откъснат от противника. Ако имаха повече време, хората му с радост щяха да претърсят вражеския кораб. Персите като че ли носеха много злато със себе си и Темистокъл беше предпочел да не обръща внимание на блестящите дрънкулки, с които бяха започнали да се кичат хоплитите му. Ако зависеше от него, хората му можеха да вземат каквото си пожелаят.

Вторият персийски екипаж се опита да се измъкне в хаоса. Бяха успели да завият, макар Темистокъл да виждаше, че греблата от единия им борд вече ги няма, което обясняваше мудността на кораба. Гръцки таран го беше забърсал и се беше разминал с него, избивайки всички гребци от тази страна. Сега корабът пълзеше твърде бавно, за да може да избяга. Темистокъл се ухили, когато триерархът насочи кораба след него. Подобно преследване кораб зад кораб обикновено беше продължително, но сега едва ли щеше да е толкова дълго, щом трюмът на врага е пълен с трупове и строшени гребла.

В краткото затишие той отново огледа бойното поле, както щеше да го направи и на сушата. Когато се беше сражавал като стратег, той винаги се беше старал да си представя колкото се може по-пълно цялата картина на битката. Перспективата на някои хора се свиваше само до тяхното място в сражението и до онези, които стояха от двете им страни или срещу тях. Водачът обаче трябваше да вижда по-надалече – същото важеше и за морските битки.

Персите бяха довели огромен флот. Единствено теснините на пролива помагаха на гърците да устояват в битката и Темистокъл ясно виждаше това. Противникът просто не можеше да използва огромното си числено превъзходство. Евакуацията на Саламин може и да беше позволила на жителите на Атина да си поемат дъх, но врагът си оставаше прекалено многоброен! Кораб по кораб, персите щяха да смажат съюзниците. Това беше голямата картина. Четиресетте храбри кораба на Коринт вече се бяха стопили наполовина. Десетки атински триери бяха потопени, взети на абордаж или подпалени. Екипажите им бяха отнесли със себе си много врагове, сражавайки се като безумци пред погледите на жените и децата им. Темистокъл се запита дали жителите на Троя са гледали от градските стени със същия страх и безпомощност. Унищожението при Саламин беше не по-малко ужасно. На някои места водата не се виждаше от натрошеното дърво и труповете, и тараните разбутваха телата, докато гребяха през тях.

В момент на просветление Темистокъл осъзна, че не могат да победят. Мисълта отново събуди паниката му. После започна да мисли, да използва ума, който му беше даден, гения, който го беше направил първенец на Атина от едно златно поколение. Напомни си, че спартанците винаги се оплакваха от коварството на атиняните. Е, а той беше най-първият атинянин, нали? Трябваше да има начин да обърне хода на битката. Докато приближаваше безпомощния персиец, Темистокъл погледна отново към брега, където Ксеркс наблюдаваше как двата флота са се вкопчили в смъртна схватка. Над града, който обичаше, се издигаше дим. Темистокъл виждаше края на всичко, което познаваше – като удар на чук, който не може да предотврати.