Вавилонската змия

1.

Ирак, 2006 г.

Старшина Т. Дж. Флинт изруга под нос туткавото бронирано „Хъмви“. Денем можеше да се нарече в най-добрия случай бавно, но нощем, при ограничената видимост напред и никаква настрани, движението се свеждаше до мъчително пъплене. Погледна в огледалото за задно виждане. Белегът над дясното му око, оставен от заблуден куршум при първата му престрелка в Басра, не го притесняваше. Дразнеха го бръчките, които наскоро бяха започнали да се оформят в ъгълчетата на устата му, въпреки че едва наближаваше четиресетте. Волевата брадичка и наситеносините очи донякъде компенсираха леко кривия нос и издълженото му лице. Винаги държеше косата си късо подстригана, а общия си вид – безупречен. Беше придобил този навик в училище и го бе превърнал във всекидневна военна рутина. В края на краищата, в качеството му на богат син от дълбокия Юг, още от съвсем млада възраст му бяха набили в главата, че винаги трябва да бъде идеално изтупан.

Бяха го подбрали специално да оценява нивото на заплаха от радикалните ислямистки терористи в Ирак заради солидните му следователски умения, допълнително подсилени от наставниците му, след като се беше присъединил към Корпуса за военно разузнаване на армията на Съединените щати. От началото на американската инвазия бяха изминали три години и никой не можеше да разплете нишките на новородените или преименувани ислямистки фракции с техните постоянно менящи се съюзи. Избуялата след войната корупция влошаваше нещата допълнително. Това, от което Ирак имаше нужда, беше един нов Саддам Хюсеин, който да разгроми тези фракции, без много да се церемони, и да зарови телата на последователите им дълбоко в пясъците. Мислите на Флинт постоянно го връщаха към едно от първите му назначения в Руанда по време на геноцида срещу тутси. Колкото и да се стараеше да блокира тези спомени, в ума му продължаваха да изпълзяват дребни призрачни лица. Флинт разтърка очи и се застави да фокусира погледа си върху разбития път пред тях.

Потъна в мисли, но неговият шофьор и ветеран от войната, сержант Пийт Андерсън, го върна в миг към реалността.

– Флинт! – викна Пийт, чието обикновено безизразно лице изведнъж се беше се изкривило в разтревожена гримаса. – Примитивна блокада на пътя! Да не са заложили бомба?

– Не поемай рискове! Мини по другия път. Продължи направо още двеста метра и после завий ето тук – отвърна Флинт, посочвайки мястото върху полевата карта.

Импровизираните взривни устройства бяха постоянна заплаха по пътищата на Ирак, но не трябваше да откъсва мислите си от задачата им. От месеци вършеха тази досадна работа. На хартия целите им изглеждаха като закоравели терористи, но в крайна сметка винаги се оказваха дребни риби. Имаше чувството, че само имитират дейност. Бяха проучвали заплахи в Басра, в Кербала и дори на север, в Мосул. Чуваха слухове, получаваха разузнавателна информация от различни агенции, правеха рекогносцировка, след което извършваха изненадващо нападение под прикритието на нощта, но неизменно се връщаха в базата с подвита опашка.

– Флинт – обади се Радж от задната седалка, като посочи към багажника, където съхраняваха по-тежкото въоръжение, – дали не трябва да си сложим по-дебели брони? – Радж избърса потта, която се стичаше по блестящата му плешива глава и пълните бузи.

Сержант Раджив Валаби, бивш рейнджър от 75-и полк, беше роден в САЩ и израснал с щастливото си шумно семейство в Ню Джърси, но корените му оставаха дълбоко вкопани в Индийския субконтинент. Произхождаше от добре известната войнствена каста кшатрия от Гуджарат. Безкрайно предан, невероятно силен и изключително бърз, този боен другар беше изключително ценна част от тима на Флинт.

– Не мислиш ли, че вече си достатъчно дебел? – обърна се Пийт към якия индоамериканец.

– Човек никога не е прекалено дебел, пишльо – отвърна му Радж в същия дух.

– Не – възрази Флинт, – продължаваме така, както сме. Някакъв гаден търговец на оръжие от Багдад, когото наблюдават от известно време, е продал мощни експлозиви на неизвестни лица от това село. Трябва да оценим дали тези лица представляват сериозна заплаха, или са само банда дребни контрабандисти, в който случай ще прехвърлим информацията към местните власти.

– Провери ли добре източника, който ни изпраща тук?

– Не мога да дискутирам. Информацията е секретна. Така че нека го приемем като потвърден факт.

Флинт веднага беше приел поста на специален агент от контраразузнаването, защото смяташе, че ще се справи добре, и честно казано, беше добра възможност да напредне в кариерата си. Прекара седмици в подготовка, като изчете огромни количества секретни и несекретни доклади. Ирак се беше превърнал в бойно поле, на което войната се водеше индиректно, с чужди ръце: някои от терористичните клетки се финансираха от Иран, а други – от Емирствата, с цел да се противодейства на нарастващото иранско влияние. Всичко беше една огромна бъркотия.

– Пристигнахме – обяви Пийт.

– Къде точно се намираме? – попита Радж.

– В Ал Уаджихия, близо до Мукдадия – отвърна Пийт.

Флинт вдигна очи и забеляза, че от квартала пред тях се издига стълб пушек. Преминаха покрай няколко силно засегнати необитаеми къщи, чиито стени бяха толкова по-разбити, колкото повече се приближаваха към мястото на взрива – обгорял до черно склад. Единствената оцеляла в близост постройка беше малка правоъгълна сграда, увенчана от зелен купол. Формата и цветът ѝ подсказваха, че вероятно е светилище. Въпреки обгорената ѝ стена оцеляването ѝ правеше общата сцена на опустошение още по-мъчителна.

– Какво ли е станало? Експлозия на газ? Или терористична атака, протекла не по план? Как мислиш, Радж? – запита Флинт.

– Трябва да отида по-наблизо – отвърна Радж, който беше експертът по експлозивите в групата.

– Добре. Но внимателно! – кимна Флинт. – Пийт остава тук да охранява хъмвито. Радж, вземи противогазите. Имам някакво предчувствие.

Двамата мъже тръгнаха бавно към руините.

– Боже мой, това дете ли е? – попита Радж през маската на противогаза, сочейки към едва разпознаваемите останки от малко, обгоряло човешко тяло, смазано в калта от тежка дървена греда и тухлени отломки.

– Така изглежда – отвърна приглушено Флинт, едното око на когото беше започнало нервно да играе. – Бъди нащрек! Поглеждай назад, а аз ще изляза отпред.

Усещаше, че кожата го смъди. Не беше само поради увисналата във въздуха миризма на химикали; нещо не беше наред. Според разузнавателната информация сделката би трябвало да е извършена преди часове, но сградата – някакъв склад – все още пушеше. Очакваше да открият група от доморасли заговорници терористи, а не подобно клане. Приближиха се още, като претърсваха систематично всяко тъмно кътче, без да вдигат пръстите си от спусъка, готови да открият огън по всеки притаил се противник.

Влязоха в сградата през входа за товарене на камиони, чиято изкривена метална врата беше увиснала на пантите си под невъзможен ъгъл.

В помещението навсякъде бяха разпръснати овъглени човешки останки и доколкото Флин и Радж можеха да видят, повечето бяха детски тела. Флинт направи знак на Радж да излязат от сградата. Щом се озоваха отвън, свалиха противогазите си. Флинт остана да пази, докато Радж се опитваше да се съвземе, подпрян на една стена. Избърса устата си и се изправи, прехапал долната си устна. Виждаше се, че едва сдържа яростта си. Беше единственият от групата, който имаше деца.

– Дали не е било сиропиталище или някакво нелегално училище? – предположи той.

– Според документите за регистрация е склад за земеделска техника, принадлежащ на местна кооперация. Нали знаеш, трактори и такива работи.

– Дали да не съобщим какво сме открили? – попита Радж.

– Да – отговори Флинт, – обади се на криминалния отдел и поискай да изпратят съдебномедицинския екип. Ако вземат да се дърпат и да дърдорят, че е работа на местните, не им се обяснявай. Просто се възползвай от статуса ми на специален агент. Искам час по-скоро да знам броя на телата, възрастта им, пола им и всякаква друга информация за определяне на самоличността им. Ще останем тук да охраняваме, докато пристигнат.

Флинт проследи с поглед Радж, който се отправи със сковани крачки към хъмвито. Вонята на изгоряла плът беше задушаваща. Ако наистина в този склад бяха съхранявали земеделска техника, къде беше изчезнала?

Имаше нещо гнило в цялата работа. Облегна се за миг на външната стена и хвърли поглед към входа. В снопа на фенерчето му нещо проблесна в тъмнината. Направи крачка към него, но залитна и спря, щом осъзна какво е.

Радж го откри след малко, заровил лице в дланите си.

– Кога ще са тук? – повдигна глава Флинт.

– Най-много след петнайсет минути. Да взема ли няколко образци? – попита Радж.

– Недей. Не искам допълнително да замърсяваме сцената на престъплението.

Флинт се отдалечи в посока на осветения с неонови лампи страничен път и седна на някакъв изхвърлен стол. От новия си наблюдателен пост забеляза неколцина местни, които подтичваха насам-натам. Почуди се дали да не тръгне след тях, но главата му все още бръмчеше. Това, което бе забелязал да блести в тъмнината, беше детска челюст с бели зъби. Не можеше да изхвърли този образ от ума си.

Без никакво предупреждение го обхвана старото, познато чувство на тревожност: прииждаше на вълни – същият мрак, който почти го беше съсипал преди десет години, след като го бяха разпределили в Африка. Усети как го обзема пристъп на паника. Понякога, разбира се, все още се будеше, обхванат от ужас, но нощните кошмари никога не го бяха мъчили през деня. Сведе очи към краката си. Цялото му тяло трепереше, погледът му се стрелкаше наляво-надясно, сякаш търсеше някакъв изход. Изведнъж почувства някого съвсем близо до себе си. Вдигна поглед и видя, че Радж е застанал до него. Държеше в ръка един от резервните пликове за събиране на образци.

– Дишай в него, Флинт, просто дишай! – тихо рече Радж. След известно време световъртежът спря.

– Не знам какво ми стана – подметна Флинт, без да поглежда Радж в очите. – Моля те, не казвай на никого за това.

– Няма. Но рано или късно се случва с всички ни. Може би си се сблъскал със скритите си страхове?

– Прекалено често съм се сблъсквал със скритите си страхове, Радж – отговори Флинт, като се изправи на крака.

Съдебномедицинският екип се състоеше само от двама души, които направиха снимки на всеки сантиметър от местопрестъплението. Щом приключиха с взимането на образци и измерванията, двамата събраха от чакъла всички телесни части и ги сложиха в торби за веществени доказателства. Преди да си тръгнат, главният следовател увери Флинт, че до два дни ще му изпрати предварителните резултати. Флинт последва Радж, качи се в хъмвито и Пийт потегли.

– И? Каква беше тази суматоха? – равнодушно попита Пийт.

– Майтапиш ли се? – гневно отвърна Радж.

– Питах вече старшината – отговори му Пийт. – От часове ви чакам тук и нито един от двама ви не е обелил нито дума.

– Не срещнахме никакви бойци, ако се чудеше точно за това – обади се Флинт.

– Слава богу! Тогава какво правиха онези двамата там през цялото време? – запита Пийт.

– Човече, остави ни на мира! – сопна се Радж. – Сградата беше взривена с експлозиви. По цялото място имаше парчетии от детски тела!

– Деца ли? Какво, по дяволите, става с тази шибана страна? Що за шайка от животни би убила деца? – промърмори Пийт и стовари двете си ръце върху волана.

Флинт и Радж останаха безмълвни, а кипящият от яд Пийт продължи да кара мълчаливо в нощта обратно към базата.

Мина Осман се размърда върху синята пластмасова седалка, което накара целия ред да се разлюлее. Погледна нагоре и не можа да сдържи усмивката си, щом видя плаката, рекламиращ достойнствата на международния терминал на Детройтското столично летище в окръг Уейн, щата Мичиган. Ако съкратяха официалното име, летището можеше значително да намали разходите си за реклама. В крайна сметка всички го наричаха Детройт Ме́тро.

Беше дошла да посрещне бившия си ученик Хасан, който щеше да следва в Мичиганския университет. Не го беше виждала, откакто преди две години си тръгна от Мосул. Цяла вечност вече го чакаше да мине през митническия контрол. Напоследък естествената ѝ нетърпеливост беше прераснала в постоянна тревожност, твърде иронично, като се има предвид, че още от тийнейджърските си години всеки ден практикуваше йога.

Често я преследваха спомените за насилието през двете години, прекарани в Ирак. Дори миговете на удоволствие и щастие, които ѝ донесе връзката с Джак, се помрачаваха от тежки мисли. Затрудняваше се да сподели неизказаните си страхове с когото и да било друг освен него, а фактът, че не го беше виждала от два месеца, не ѝ помагаше особено. Беше на другия край на света, зает с управлението на проекти за водоснабдяване в отдалечените села на Северен Ирак, организирани от различни неправителствени организации.

Зачуди се дали Хасан се е променил много и дали все още е многообещаващият ученик с непохватна походка, широко отворени любопитни очи и благородно лице. Освен това беше запозната и с тъмната страна на характера му. Хасан беше изобретателен доставчик на антики за сенчестите търговци на произведения на изкуството, докато Мина не се намеси, за да го спре. Естествено беше пропуснала да спомене тези „извънкласни“ дейности, когато даваше гаранции за него пред Мичиганския университет.

Стана и започна да се разхожда под телевизионните екрани, излъчващи новини денонощно. Неговият полет на Кралските йордански авиолинии от Аман се беше приземил преди почти час, но Мина знаеше, че като иракски гражданин, пристигащ със студентска виза от зона на военни действия, на Хасан ще му е нужна цяла вечност, за да получи разрешението на имиграционните служители.

Погледна нагоре към телевизорите. Президентът Джордж Буш даваше интервю от Белия дом, опитвайки се да оправдае американските военни действия три години след като бяха започнали: „Вижте сега, основната причина, поради която отидохме в Ирак по онова време, беше, че смятахме, че Саддам разполага с оръжия за масово поразяване. Оказа се, че няма, но притежаваше инсталации за производството на оръжия за масово поразяване“.

Тръгваме на война и нещата стават по-зле, помисли си Мина. Беше чувала смразяващи кръвта истории за ислямистките терористични групи в Северен Ирак. Терористичните фракции сякаш никнеха от земята, откакто САЩ бяха съборили Саддам Хюсеин. Колко ли по-зле щеше да стане през следващите месеци и дори, още по-лошо, когато американците някой ден оставят Ирак да се оправя сам? Беше настроена силно песимистично относно бъдещето на страната като демократична държава.

Невинаги беше смятала така. През 2003 г., когато новината за опустошителните набези в музеите превзе заглавията в САЩ, Мина постави на пауза доктората си по археология в Колумбийския университет и се отправи към Мосул. Родителите ѝ бяха привикнали с твърдоглавите ѝ решения, но дори те не можаха да проумеят защо иска да отиде в зоната на военните действия, след като беше израснала като нюйоркчанка. И двамата знаеха какво наистина представлява Ирак. Майка ѝ, асирийска християнка, и баща ѝ, който беше шиит, бяха станали гаджета в университета, но няколко години преди раждането на Мина режимът на Саддам беше принудил семействата им в Мосул и тях самите да се спасяват с бягство.

В Ирак я наеха като доцент към катедрата на професор Алмейни във Факултета за клинописни изследвания. Алмейни беше един от най-добрите учени и хора, които някога бе срещала. В продължение на две години работи като посредник за връщането на откраднатите артефакти обратно в музея. Всичко това се бе случило само преди три години, но го чувстваше така, сякаш беше станало в друг живот.

Радостен вик прекъсна мислите ѝ:

– Госпожице Мина! – викна Хасан, докато бързаше да прегърне привлекателната трийсетгодишна жена с бадемовидни очи и високи скули – черти, които беше наследила от иракските си родители. – Изобщо не сте се променили!

– Толкова се радвам да те видя! – отвърна Мина, като го прегърна здраво. Направи крачка назад и го огледа. – Хасане, да не би майка ти да не те е хранила? Толкова си отслабнал! Мога да събера двама като тебе в стария Хасан. Едвам те познах.

– Моля ви, не ми се карайте! Майка ми през последните месеци все мърмореше да ям повече. Когато получих писмото, че са ме приели в Мичиганския университет, осъзнах, че наистина отивам в Америка. Минах на диета и дори започнах да правя упражнения.

– Но защо? Никога не си бил дебел? Беше просто малко пухкав тук-там.

– За да успее човек – размаха показалец Хасан с престорена сериозност, – трябва да направи добро първо впечатление. Щом завърша тук, смятам да отида...

– Мили боже! – прекъсна го Мина. – Предполагам, че няма смисъл да споря с теб, нали?

– Не. Имам план!

– Сигурна съм, че ще постигнеш големи успехи в САЩ – разсмя се Мина, – но засега нека се фокусираме върху това да се махнем от летището. Поне си тръгнал с малко багаж – добави, като посочи към малкия му куфар.

Излязоха от залата за пристигащи, като се смееха и бърбореха така, сякаш никога не беше напускала Ирак. Хасан постоянно спираше, за да каже на Мина колко е щастлив, че е дошъл в Америка, и непрекъснато ръкомахаше, за да ѝ обясни житейските си планове.

– За какво ви е сбруята и въжето, и всичките други работи? – попита Хасан, щом Мина отвори багажника на колата си. Беше пълен с оборудване за катерене и лагеруване, но все пак успяха да натъпчат куфара на Хасан при останалите ѝ вещи.

– Това е новата ми страст – алпинизмът! Тренирам в зала по стена за катерене тук, в Мичиганския университет, няколко вечери в седмицата заедно с двама приятели. А когато можем, правим екскурзии.

– Мислите ли, че ще ми хареса катеренето? – попита Хасан.

– Може би. То е донякъде бавно и съзерцателно занимание – отвърна преднамерено Мина, съвсем наясно, че това ще го накара да се откаже.

– От друга страна, може би не искам. Чух, че футболът е наистина важен в университета.

Нощният трафик беше лек и пътуването не им отне много време.

– Ето ни в Студентското градче – обяви Мина, докато паркираше колата пред главния вход на общежитието. – Настанявай се, наспи се добре и утре сутринта ще дойда, за да ти покажа градчето, ако съквартирантът ти вече не ме е изпреварил. Стори ми се доста нетърпелив да се запознае с теб.

Наперената стойка на Хасан беше изчезнала.

– Имам милион въпроси. Как мога да се свържа с вас?

– Имаш телефонния ми номер и имейла ми. Ето адреса ми – отвърна Мина, подавайки му парче хартия. – Освен това надрасках номера на блока и стаята ти. – Хасан изглеждаше разколебан.

– Не се безпокой. Това е много специално време, може би най-хубавото в живота ти. Наслаждавай се на всеки миг от него. Ще се видим сутринта!

Видя в огледалото за задно виждане как маха след нея, и се усмихна. Хасан беше прегърнал напълно погрешен идеологически образ на Америка, който с времето щеше да избледнее, но по ирония нагласата му беше близка до истинския американски предприемачески дух.

Като никога успя да намери място за паркиране пред входа на апартамента си, само на една пресечка от музея „Келси“. Грабна раницата и ръчната си чанта от задната седалка и тръгна нагоре по стълбите на двуетажната сграда.

В коридора се разнасяше позната миризма на суджук. Намери пред вратата си голяма чиния, покрита с фолио и залепена отгоре му бележка: „На най-любимия ни клиент. От Амир и персонала“. Усмихна се признателно. Живееше над един ливански ресторант и ядеше там толкова често, че понякога персоналът ѝ приготвяше порция от останалата храна, когато имаха голям кетъринг. Вдигна чинията и влезе в апартамента си.

Мина си беше осигурила работа в археологическия музей на Мичиганския университет, наречен на основателя му, Франсис Келси. Беше новият куратор на колекцията от древно изкуство от Близкия изток. Като част от работата ѝ, от нея се очакваше да води курс по тема, свързана с изследователските ѝ интереси. Беше прекарала част от лятото в подготовка на следдипломен курс, озаглавен „Контекстуализация на еврейската библия“. Не беше нещо напълно ново – сходствата между Битие, първата книга на еврейската библия и далеч по-старите шумерски митове, които бяха добре документирани – но имаше голям успех. Успешно публикуваше статии и си създаваше нови контакти на международни конференции. Помощта за бившия ѝ ученик от Мосул беше нейният начин да благодари на небесата за щастливата си съдба.

Подобно на всеки самоуважаващ се учен, Мина обичаше книгите. Присъствието на книгите значеше, че си е у дома. Кашоните с книги я бяха следвали навсякъде, където бе живяла – в Мосул, в Ню Йорк и сега в Ан Арбър – като глутница верни кучета. Вторият източник на утеха за Мина беше канапето. Беше го избрала заедно с баща си след завръщането си от Ирак. Тапицерията му беше от груб памук с цвят на теракота, имаше твърди седалки и беше достатъчно дълго и широко, за да може да се изтегне в цял ръст. Това означаваше, че прекарваше повечето време легнала върху него – в четене, ядене и спане – отколкото в която и да било друга част на апартамента.

Неочаквано Мина дочу приглушено цвъртене, разнасящо се от раницата ѝ. Почти разкъса ципа от бързане да извади телефона си. Върху екрана мигаше броят на пропуснатите обаждания от Джак през целия ден.

– По дяволите! – промърмори Мина. Джак беше ужасяващ събеседник, а разстоянието, което ги делеше, се усилваше хилядократно от лошата мобилна мрежа в Ирак, особено когато беше на работа. Сърцето ѝ се сви, щом осъзна, че не може да проумее нищо от неразбираемите съобщения, които ѝ беше оставил.

През последната година той си беше идвал на всеки два месеца и оставаше за по три седмици, преди отново да тръгне на път. Не бяха планирали нещата да се развият така. Когато си тръгнаха от Ирак, се нанесоха в малък апартамент в Ню Йорк, в който останаха, докато довършваше доктората си в Колумбийския университет. Беше погълната от писането му, но забеляза колко неспокоен беше Джак. Когато с него се свърза някаква неправителствена организация с предложение да ѝ стане консултант за две седмици в ролята си на бивш военен и хидролог за обект в Северен Ирак, се случи неизбежното. Джак прие и отпътува с първия полет. Двете седмици се превърнаха в три и преди да се е опомнил, най-различни неправителствени организации започнаха да търсят експертната му помощ. Всяка нощ се чуваше с него по телефона и можеше да долови щастието в гласа му, независимо колко му беше криво, че е разделен от нея. В Ирак централното правителство беше оставило селяните да се оправят сами. Джак обичаше да използва целия си опит и хитроумие, за да решава привидно безнадеждните им проблеми и да помага на обикновените хора. Беше си изградил добри връзки в множество села. В едно от тях, Ал Баяти, дори му бяха предложили да използва малка къща, в която след това беше живял по различно време в продължение на много години. Това беше и селото, в което Мина му бе хвърлила око.

Когато получи предложението за работа от Мичиганския университет – работа, която нито един човек с всичкия си не би отказал – тя веднага разбра, че това ще усложни дори още повече отношенията им, но нямаше друг избор. Младите археолози трябва да кандидатстват навсякъде, докато успеят да си осигурят първата си работа. Джак всъщност нямаше думата по въпроса, особено като се вземе предвид, че обмисляше да остане в Ирак още известно време.

Ето така се озоваха в тази ситуация – въздишащи един по друг на двата края на света. Мина копнееше за сините му очи, които сякаш не пропускаха нищо. Обичаше да роши кестенявата му коса, докато закусваха. А удоволствието, което изпитваше, когато вдъхваше аромата на одеколона му, беше опияняващо. Понякога затваряше очи и си фантазираше как ръцете му я галят по шията и гърба, как тялото му се притиска към нейното. Това, което най-много ѝ липсваше, беше чувството за хумор на Джак. Караше я да се смее толкова силно дори когато само миг по-рано ѝ идеше направо да го удуши. Никога преди не беше срещала човек, който да живее в настоящето като него. Обожаваше възгледите му за живота, толкова чужди на собствения ѝ темперамент.

Но понякога си имаше своите чудатости. Никой не може да прекара толкова време в армията – Джак беше постъпил там още като тийнейджър – без пътьом да придобие някакви странни навици. Мина имаше опит с градския живот, но Джак беше на съвсем друго ниво. Постоянно беше нащрек, държеше под око какво става около него и търсеше пътища за отстъпление. Понякога направо беше на границата на ОКР1. Беше готова да преглътне прекалено покровителственото му поведение, тъй като беше толкова любезен с останалите. Сигурна беше, че именно тази страна от характера му в крайна сметка се бе оказала несъвместима с военната му кариера и го бе накарала да напусне армията.

Погледна към чинията, пълна с наденички и табуле2. Още една самотно изядена вечеря. Имаше толкова много познати двойки от студентските си години, които живееха разделени заради кариерите си, но никой не я беше предупредил колко тежко може да стане и колко разочарована ще се чувства. Върна му обаждането, но веднага я прехвърлиха на гласова поща. Остави му дълго съобщение за пристигането на Хасан и за това колко много ѝ липсва.

Наля си чаша вино, разтърси глава, сякаш да прочисти ума си, и бръкна под канапето за голямата черна тетрадка, гледайки я сякаш е противник, с който трябва да се бори. Изпъна гръб, стисна зъби и отвори тетрадката.

Психотерапевтът ѝ в Ню Йорк ѝ беше предложил да си води дневник и да се опитва да записва в него всички бурни събития от последните години. Тук можеше да записва всичко, за което беше обещала на Джак никога вече да не споменава, подобно на клинописната плоча, която беше открила в Ирак преди две години, и гюрултията, която се беше вдигнала около нея.

Благодарение на тази уникална археологическа находка, Мина си беше изградила име в определени научни среди. Нищо чудно, че някои хора се бяха опитали да я откраднат от нея, а други – да я счупят. Но всичките им опити се бяха провалили. В крайна сметка усилията им се бяха оказали напразни. Древната плоча бе изгубена за света. Ако трябваше да бъде честна, сега, след като вече не беше в опасност, ѝ липсваха онези силни усещания. Писането в дневника беше и начин да проникне дълбоко в страстта си към Джак. Силната им любов се беше оформила в тези необичайни времена на живот или смърт. Заспа на кушетката с химикалка в ръка.

2.

Кардинал Пиетро Мандзони включи настолната си банкерска лампа, която освети с дискретната си изумрудена светлина античното бюро. Мярна отражението си в стъклото на малката снимка, сложена в рамка, която беше подпряна на лампата. Напомняше на някоя от онези картини от XVI век на Христос на кръста. Обикновено мършавата му физиономия сега имаше зеленикав трупен оттенък. Дали не беше божествен знак? Дали самият той не беше в опасност, или пък внимателно подготвените му планове щяха да бъдат разплетени? Събра длани за молитва, но при това движение почувства как големият му украсен със скъпоценен камък златен кардиналски пръстен се притиска в дланта му. Това изведнъж му напомни за положението му, далеч отвъд споровете и дребните съмнения. Усмихна се сам на себе си. Отражението му сега определено изглеждаше зловещо, но вече не му дремеше. От размишленията му го извади жуженето на будилника. Стана и заключи вратата. Погледна към малката видеокамера, поставена между два дебели тома в библиотеката, и я насочи да гледа към бюрото му. Отвори компютъра си и стартира софтуера за видеотранслация на живо. Проследи как броят на свързаните потребители бързо нараства до трицифрено число, след което броячът забави ход и спря. Изчака няколко секунди, докато червената светлина до обектива на камерата не започна да мига. Пое дълбоко дъх и започна обръщението си.

– Скъпи мои братя – поде Мандзони, – дано змията на злото умре хиляди пъти! – Спря за миг. – Миналия месец ви казах, че причините за неотдавнашните ми действия са в духа на традицията, и намекнах за един древен документ, датиращ от втори век. Става дума за непубликувания дневник на свети Ириней Лионски, автора на прословутия трактат против еретиците и един от основоположниците на Католическата църква. Някой ден това мастило може да избледнее – продължи Мандзони, като показа папируса пред камерата, – но думите му никога. Свети Ириней ще умиротвори умовете ви, а преживяванията и мъдростта му със сигурност ще подхранят предаността ви към нашия план през следващите няколко седмици. Сега ще ви преведа част от него от гръцки.

Кардиналът разви безценния свитък с безкрайно почитание и започна да чете:

Аз, Ириней от Смирна, епископ на град Лион, със запазен разум и на шейсетгодишна възраст, реших да запиша истинската история на живота си. Правя го, докато очите ми все още могат да различават буквите върху папируса, а изкривените ми пръсти все още могат да държат перото. Записвам тези лични мисли не заради себе си, както направи бездушният император, който прекара повече време във войни, отколкото в размишления, а заради избраните малцина, които, ако е рекъл Господ, ще продължат делото ми да защитават и разпространяват вярата.

През живота си станах свидетел на много чудеса, от планинските пейзажи на младостта ми до безкрайните лавандулови полета на Южна Галия3. Почувствах смазващия ужас на дълбините, докато пресичах Маре Нострум4 от Смирна към Лион, и още помня онази бурна нощ в морето, оглушителния звук на Божието дихание, разтърсващо платната ни, вълните, блъскащи се в носа на кораба. И въпреки това сред цялото Му сътворение има един дар, който остава ясен в ума ми и искрено отеква в сърцето ми: Неговото слово. Пътищата, които извървях, ме отведоха също така до мрачни места, създадени от съмнението и злото, но никога не се отказах от нашия Господ.

Напуснах азиатския бряг на прадедите си преди повече от четиресет години – млад мъж, невинен и изпълнен с решителност, като си мислех, че някой ден може би ще вървя по стъпките на великия Поликарп, с когото се бях запознал в родината си. Беше една от многото благословени души, които бяха чували със собствените си уши и виждали със собствените си очи как проповядват апостолите. Именно той ме убеди да напусна дома си с благословията на майка ми и баща ми, и да тръгна да пътешествам из далечни земи с Бог в сърцето ми и на устните ми.

Всъщност напуснах един провинциален град, за да го заменя с друг подобен – и двата малки частици от огромната империя, управлявана от така наречения император философ. Започнах мисионерската си работа в Лион само няколко седмици след пристигането си. По онова време не знаех, че гръцките ми сънародници бяха обитавали този регион в продължение на много векове, и бях шокиран, щом разбрах колко много суеверия бяха донесли от Изтока, а така също най-странни ереси.

Кардиналът спря да чете.

– Това са били времената на основоположниците, които не са имали поддръжката на нито една институция. Онези сред вас, които са работили като мисионери в негостоприемни земи, навярно ще разберат най-добре младия Ириней. Това е бил първият му сблъсък с ересите във Франция и безпомощността му в това отношение е навярно причината, повела го по изследователския път, с което е най-известен, а така също и с по-късния си трактат „Срещу еретиците“.

Бавно привиквах с новия си живот, когато внезапно бях хвърлен в неописуем ужас.

Три дни преди това ме бяха повикали да видя бруталното клане на шестнайсет души, цяла християнска фамилия. Сцената, която се разкри пред мен, щом пристигнах в малкото селце на брега на криволичещата река Родонос, се е запечатала в паметта ми. Зяпачите държаха факлите високо над главите си. Все още виждам пред очите си камарата от обезобразени тела. На кого очакваха да помогна да получи божествената прошка на нашия Господ? На кой болен можех да предложа утеха? Всички бяха мъртви. Проверихме всяка от жертвите за признаци на живот, като прикривахме с наметалата носовете си, за да се предпазим от смрадта, докато премествахме и допълнително осквернявахме техните тела.

– Не оставяйте спокойния ви живот да ви залъгва. Този ужас може да се случи отново. Поучете се от примера на този светец! Всеки от шестте му свитъка разкрива част от похода му за спасяването на християнството, за борбата му срещу ересите и за поставянето на основите на нашата вяра. През следващите седмици с всеки нов свитък ще започнете да разбирате по-добре величествения му замисъл и защо вашата мисия днес е толкова важна.

Кардиналът затвори компютърната програма и червената светлинка загасна. Нави папируса, завърза го с червена кадифена панделка и го постави внимателно в касата си до останалите части от дневника на Ириней.

Откакто Църквата се беше отрекла от Братството поради съвсем измислени причини – сякаш „Опус Деи“ нямаше своя собствена милиция – членовете му повече не можеха да се събират даже скришом. Срещите им онлайн им бяха помогнали да оцелеят, но не и да процъфтят. Членовете на Братството – от най-обикновени католици до епископи и кардинали – бяха принудени през последните десет години да крият членството си и това беше оказало своето влияние. Дано дневниците на Ириней да подобрят положението и да засилят решимостта им сега, когато плановете им скоро щяха да дадат плодове.

Огледа множеството свитъци и за пореден път възхвали късмета си да открие този древен дневник преди толкова много години, дълго преди да застане начело на Светата служба, известна в наши дни като Конгрегацията за доктрината на вярата. Беше се случило в ранните години, докато се изкачваше по стъпалата на църковната йерархия, когато работеше като архивар във ватиканските тайни архиви. Разпрострян върху осемдесет и пет километра от лавици, този частен архив нямаше начин да не съдържа неописани или забравени документи. В продължение на четиресет години не беше изричал дума пред друг човек за съкровището си. Дневникът беше житейският му спътник, който му шепнеше мъдри слова през цялата му кариера. Колкото по-високо се изкачваше в църковните санове, толкова по-самотен ставаше постът му. От съкровените мисли на втория епископ на Лион го деляха осемнайсет века. Епископът беше живял в хаоса на Римската империя, но въпреки това Мандзони се чувстваше вдъхновен и насочван от думите му през цялата си кариера.