Корабите на Рим

1.

За миг ниското слънце засия през заобикалящата ги мъгла и озари самотната фигура на предната палуба на „Аквила“. Атик стоеше неподвижно, но краткотрайният лъч светлина го накара да сведе бързо глава и да стисне очи. Той инстинктивно вдигна ръка и разтърка очите си с палец и показалец, опитвайки се да прогони умората, която усещаше във всяка частица на тялото си. После надигна бавно глава, видя зимното слънце и прецени, че е на не повече от час над хоризонта; слабите му лъчи едва започваха да разпръскват морската мъгла, нахлула в такова изобилие предишната вечер, и римската галера все още бе обвита в задушаващата ѝ прегръдка.

„Аквила“, или „Орел“, беше трирема – галера с три реда гребци, задвижвана от двеста оковани роби. Беше в новия стил катафракт, със закрита горна палуба, която предпазваше гребците долу и подобряваше поведението на кораба в лошо време. Като галера тя бе с класа над другите, връх на римското корабостроене и страховито оръжие.

Духащият към брега вятър стана по-свеж и разхладителна мъгла облъхна лицето му. Атик отвори леко уста, за да изостри обонянието си. Вятърът и мястото, което бе заел отпред на триремата, му позволяваха да се разграничи от обкръжението си: соления въздух, тлеещите мангали и вонята, носеща се от робските палуби долу. Бризът щеше да помогне на „Аквила“ да остане скрит, лишавайки всеки приближаващ се кораб от възможността да долови познатите миризми на римска галера.

Тъй като зрението му бе ограничено от мъглата, а преди това от тъмнината, Атик възнамеряваше да открие плячката си по звука, и по-точно по ритмичните удари на барабана, отмерващи загребванията на двата реда роби на вражеската бирема. От докладите знаеше, че галерата, която търсят, ще пътува близо до брега и ще мине покрай заливчето, което скриваше „Аквила“ от главния проток. Сега, когато слънцето бе изгряло, мъглата даваше на римската галера допълнително прикритие, но то беше несигурно и Атик знаеше, че не може да разчита на него така, както на предутринния мрак.

Тропотът на подковани обуща по дъските на палубата оповести приближаването на един легионер и Атик се обърна, за да види как войникът изплува от мъглата зад него. Беше хастат, млад войник, наскоро вербуван и неизпитан в битка. Фигурата му беше снажна и широкоплещеста, мускулите на ръцете му непропорционално развити от дългите часове на тренировки с гладиус, късия меч на римската пехота. Носеше пълни бойни доспехи и макар че лицето му под железния шлем беше безизразно, Атик долови неговата увереност.

Легионерът спря на четири крачки от Атик и застана мирно, вдигна десния си юмрук и тупна с него по гърдите си – поздрав към капитана на кораба, стоящ пред него. Звукът от удара на войнишкия юмрук по плетената ризница отекна неестествено силно в утринната тишина. Безмълвието бе нарушено – безмълвие, което беше нужно, за да остане „Аквила“ незабелязан. Когато легионерът се изпъна в цял ръст, за да се обърне към старшия офицер, Атик се задейства.

– Разрешете да доложа, капитане – заяви звънко легионерът. Както е по устав, гледаше право напред, но очите му бързо се сведоха, когато капитанът изведнъж се хвърли към него с убийствено изражение на лицето. Войникът се опита да реагира, но движението бе прекалено бързо и той усети как дланта на капитана затисна устата му.

– Говори тихо, кучи сине – изсъска Атик. – Да не искаш да ни погубиш всичките?

Очите на легионера се разшириха от изненада и тревога и двете му ръце хванаха китката на капитана в опит да отслабят натиска върху устата му. Обзе го паника, щом осъзна, че хватката е непоклатима, мускулите на капитана са като от желязо, а натискът не отслабва. Атик отпусна леко хватката си и легионерът вдиша жадно, все още с ужас в очите, които допреди малко излъчваха само увереност. Атик отдръпна ръката си, а лицето му красноречиво призоваваше към тишина – предупреждение, което нямаше нужда да се изрича на глас.

– Аз, аз... – заекна легионерът.

– Спокойно, войнико – каза Атик, – дишай полека.

Сякаш за първи път забеляза колко е млад легионерът, най-много на осемнайсет. Септим, центурионът от морската пехота, имаше двайсет такива хастати под свое командване. Току-що дошли от казармите, а преди това от някое римско семейство, тези момчета жадно се бяха записали във войската на шестнайсетгодишна възраст, за да изпълнят своя дълг като римски граждани.

– Центурионът... – започна със запъване войникът – центурионът иска да говори с вас.

– Кажи му, че не мога да напусна палубата.

Войникът кимна, сякаш му беше прекалено трудно да заговори. Изпъна се бавно.

– Слушам, капитане.

Той отново стоеше мирно, макар и не толкова напето като преди. Понечи да отдаде чест, но спря, преди да се удари по гърдите, вперил очи в тези на Атик.

– Съжалявам, капитане... за преди малко...

– Няма нищо срамно, войнико. Сега върви да докладваш на центуриона.

Легионерът се врътна кръгом и се отдалечи с маршова стъпка, макар и по-тихо този път. Атик го проводи с поглед и се усмихна на себе си. Още откакто Септим се бе качил на борда на „Аквила“ преди десет месеца, се опитваше да наложи волята си на Атик. Като капитан, Атик отговаряше за кораба и моряшкия му екипаж, докато Септим командваше намалената центурия от шейсет морски пехотинци на борда. Ранговете им бяха на практика еднакви и от тях двамата зависеше да поддържат статуквото между двете групи. Атик се обърна и зае отново позицията си на носа на триремата. Инстинктивно провери положението на кораба и със задоволство установи, че четиримата гребци, двама отпред и двама отзад, държат триремата по средата на течението. Той отново застина неподвижно като скала и насочи всичките си сетива към предстоящата задача. Също така внезапно, както се беше надигнал, бризът утихна, лишавайки „Аквила“ от това допълнително предимство и накланяйки отново везните, този път в полза на плячката им.

Септим се беше изправил в цял ръст пред центурията си, събрана в задния край на главната палуба. Висок метър и деветдесет и с тегло сто килограма, той бе внушителна гледка. Центурионът стоеше, разкрачил леко нозе, за да пази равновесие върху поклащащата се палуба, дясната му ръка бе отпусната върху дръжката на гладиуса, а лявата държеше шлема му. Мургавите му италиански черти се подчертаваха от къдравата черна коса, която изглеждаше постоянно разрошена.

Центурионът стоеше в готовност още отпреди зазоряване и вече бе прекарал два часа в пълно бойно снаряжение. Чакането никога не беше досаждало на Септим. През двайсет и две годишната си кариера като римски пехотинец той бе развил безграничното търпение на професионален войник. Кариерата му започна малко след битката при Беневентум, в която римските легиони най-после разбиха армията на епирския цар Пир, гръцкия нашественик, опитал се да покори Рим и да разшири царството си отвъд Адриатика. Дотогава легионите бяха разпускани след всяка кампания, но яростта и бързината на Пировата атака убеди Рим, че трябва да поддържа редовна армия, обучена, дисциплинирана и винаги готова. Септим беше един от тази нова порода мъже, професионален войник, закален с дисциплина и в битка, гръбнак на вечно разширяващата се Република.

Предишната година бе участвал в Битката при Агригент, първото сражение с картагенците, или пуните, на остров Сицилия. Като член на принципите, най-добрите бойци в легиона, го разположиха в една от централните манипули на втория ред от триредния, триплекс ации, строй. Септим беше опцион, заместник на своя центурион, и след като първата редица от хастати бе пометена от картагенците, помогна да се укрепи линията, преди римляните да обърнат развоя на битката и да пробият картагенския фронт. Действията му през онзи ден привлякоха вниманието на командира, Луций Постумий Мегел, и за награда Септим бе повишен в центурион.

„Сам, разбира се“, помисли си с усмивка той, гледайки как легионерът се връща от предната палуба на триремата през оредяващата мъгла. Знаеше, че Атик няма да дойде при него. Преди да го назначат на „Аквила“, Септим не изпитваше никакво уважение към моряците. Първото му излизане в морето беше само преди четири години, когато римската ударна сила от четири легиона, около четиресет хиляди души, бе прехвърлена с баржи през Месинския пролив в Сицилия, за да се опълчи на картагенската заплаха срещу острова. Тогава за първи път римските легиони бяха използвани извън континента, но пътуването по море беше само едно звено от веригата, докарала легионите от лагерите им из цял Рим до бойното поле в Сицилия. В неговите очи моряците не бяха по-различни от безбройното множество слуги, грижещи се за бойците от легионите, а корабите им бяха тромави, неудобни черупки.

„Аквила“ обаче беше кораб от различна порода. Задвижван както от платна, така и от силата на двеста роби, той бе способен на невероятна скорост и маневреност, истински жребец в сравнение с товарните мулета, каквито бяха транспортните баржи, видени първо от него. Атик беше идеалният капитан за „Аквила“. На борда на своя кораб той се чувстваше като у дома си, имаше вродената способност да извлича най-доброто както от кораба, така и от екипажа. Уважението на Септим към моряците се бе зародило от уважението му към Атик. В двата случая, когато „Аквила“ беше влизал в бой, откакто Септим бе назначен на него, капитанът се беше показал равен на всеки центурион.

Септим забеляза, че легионерът стъпва внимателно по дъсчената палуба, а когато отдаде чест, не го направи с обичайния си плам.

– Е, войнико, къде е той? – попита Септим със скрита заплаха в гласа.

Легионерът се поколеба.

– Капитанът каза, че не може да напусне предната палуба.

В последвалата тишина войникът се стегна в очакване на неизбежния укор. Септим забеляза изражението му и се усмихна вътрешно.

– Много добре – тросна се той, – връщай се на мястото си.

Легионерът отново отдаде чест и облекчен зае мястото си в строя.

– Квинт – извика Септим през рамо, – поеми командването. Аз отивам да се видя с капитана.

– Слушам, центурионе – отвърна неговият опцион и пристъпи напред и към центъра.

Септим тръгна към предната палуба, минавайки пътьом покрай няколко души от екипажа. Те се трудеха още от разсъмване, подготвяйки кораба за битка – рутинни действия, толкова добре отработени, че всичко се вършеше без никакъв коментар или команда. Той се приближи бавно до капитана.

Атик стоеше на носа на предната палуба, приведен леко през парапета, сякаш искаше да се пресегне през непроницаемата мъгла. Наклони леко глава, щом долови приближаването на Септим, но не се обърна. Атик беше с няколко сантиметра по-нисък, с петнайсет килограма по-лек и с една година по-стар от центуриона. Грък по произход, той беше роден в семейството на рибар недалеч от град Локри – някога гръцки град-държава от Магна Греция, Велика Гърция, на върха на италианския ботуш – който Рим бе завладял преди едно поколение. Атик беше влязъл в римския флот на четиринайсетгодишна възраст – не от вярност към Римската република, защото никога не бе виждал Рим и знаеше много малко за демокрацията му, а защото смяташе, че е необходимо. Като всички, живеещи по бреговете на Йонийско море, семейството му се страхуваше от постоянните пиратски набези по крайбрежието на Калабрия. Атик бе отказал да живее с този страх, затова беше посветил петнайсетгодишната си кариера на преследване на пиратите – лов, който се надяваше днес отново да донесе резултат.

– Искал си да говориш с мен? – каза Атик, без да се обръща.

– Да, благодаря ти, че дойде толкова бързо – отвърна саркастично Септим. – Е, къде са тези ваши пирати? Мислех, че ги очаквате преди повече от час.

– Не знам къде са – отвърна разочаровано Атик. – Нашите източници съобщиха, че биремата им минава покрай тази част от брега всеки втори ден преди зазоряване.

– Възможно ли е вашите „източници“ да грешат?

– Не, животът на тези рибари зависи от това да знаят движенията на всички пирати в тукашните води. Те не грешат... но нещо не е наред. Корабът трябваше да е минал вече.

– Възможно ли е да сме го пропуснали в мъглата?

– Съмнявам се... пиратска бирема? Ако беше минала на по-малко от половин левга оттук, щях да чуя ударите на барабана им. Не... не е минала.

– Ами ако се движат с платна?

– Не може да се движат с платна толкова близо до брега, особено при този непостоянен вятър откъм морето.

Септим въздъхна.

– И сега какво?

– Мъглата се разсейва. Ще я изчакаме да се вдигне и ще излезем от това заливче. Без човек на онзи нос – той посочи към входа на заливчето – няма да получим достатъчно ранно предупреждение, ако някой се приближи, и може да ни забележат. Не можем да рискуваме да ни приклещят тук вътре.

Сякаш по команда на Атик, в мъглата около тях изведнъж се отвори голяма пролука. Септим тъкмо се обръщаше да си тръгне от палубата, когато гледката оттатък носа на кораба го накара да спре. На това място от калабрийския бряг Месинският пролив беше широк над три мили и под синьото небе можеше да се види далечният бряг на Източна Сицилия. Но не величествената панорама, разкриваща се пред него, го накара да се закове на място.

– Сега вече знаем защо пиратският кораб не се появи – промърмори Атик.

По средата на пролива, на левга от тях и точно насреща им, три триреми напредваха бавно на север към теснината. Те бяха авангард, разузнавателни кораби, движещи се тежко под напора на греблата в стреловидна формация, защото не можеха да използват платната си в затишието на пролива.

– В името на всички богове – прошепна Септим, – кои са тези?

– Картагенци! Корабите са в тирски стил, по-тежки от „Аквила“, пригодени за презморски плавания. Май мъглата ни скри точно за колкото трябваше.

Но докато говореше, погледът на Атик не беше насочен към тези три кораба. Той гледаше пт на юг в пролива. На разстояние над две левги зад авангарда тъмнееха корпусите на още приближаващи се кораби, цяла флота, водена от квинкверема – огромна галера с три реда гребла като „Аквила“, само дето горните се задвижваха от по двама мъже.

Септим забеляза втренчения поглед на Атик и го проследи, при което също видя другите кораби.

– В името на Юпитер – промълви със страхопочитание той, – колко мислиш, че са?

– Поне петдесет – отвърна Атик с мрачна физиономия, като съобразяваше.

– И сега какво? – попита Септим, отстъпвайки командването на мъжа, от когото в момента зависеше следващият им ход.

За момент настъпи тишина. Септим откъсна очи от приближаващата се флота и погледна към Атик.

– Е?

Атик се обърна и впери поглед право в центуриона.

– Сега ще бягаме.

Ханибал Гискон, адмирал на пуническата флота и военачалник на картагенските сили в Сицилия, беше предпазлив човек. Още откакто пое командването на картагенското нашествие в Сицилия преди повече от пет години, той настояваше всяка значителна група галери да има авангард. Това гарантираше, че всички опасности ще бъдат забелязани дълго преди самата флота да се натъкне на тях. Предишната вечер Гискон се беше прехвърлил от своя флагман, квинкверемата „Мелкарт“, на триремата, която трябваше да заема челната позиция в днешните операции, „Елисар“. Сега бяха на път за Панорм на северния бряг на Сицилия, където смяташе да разположи силите си покрай брега в опит да блокира сицилийските пристанища, намиращи се в момента в римски ръце, като по този начин прекъсне снабдяването им от континента. Естествено, капитанът на галерата бе отстъпил каютата си на адмирала; макар че каютата беше удобна, Гискон спа неспокойно, защото умът му гъмжеше от очаквания за предстоящия ден. Те трябваше да минат през теснината на пролива, където само една левга – някакви си две хиляди и двеста метра – делеше Сицилия от континента и това бе естественият маршрут за римските провизии. Като командир на авангарда, той възнамеряваше да е един от първите, пуснали римска кръв този ден.

Гискон беше станал призори и бе заел мястото си на предната палуба на „Елисар“. Харесваше му чувството да командва отново един-единствен кораб, трирема – същия вид, на какъвто за първи път се бе пробвал като капитан и го познаваше като петте си пръста. Беше заповядал на капитана да увеличи преднината на авангарда пред флотата на повече от обичайните една-две левги. Спомни си как капитанът сякаш се канеше да попита нещо, но размисли и преглътна въпроса си, преди да отиде да прати сигнал на другите два кораба да се равняват по неговата скорост. Капитанът добре познаваше репутацията на адмирала.

Само преди година, когато Гискон бе обсаден в град Агригент на югозападния бряг на Сицилия, той бе продължил да се съпротивлява, противно на шансовете, въпреки че населението и войниците гладуваха и всички опити да съобщи на картагенската флота за римската обсада се бяха провалили. Упоритостта на Гискон се бе оказала основателна, в крайна сметка подкрепленията все пак пристигнаха и макар че картагенците загубиха последвалата битка и града, из картагенската войска бяха плъзнали приказки за страховитата репутация и свирепата му решителност.

Гискон беше увеличил преднината, за да добави щипка опасност към положението си. Сега, ако срещнеха врага, на флотата щеше да ѝ е нужно малко повече време да им се притече на помощ. Той искаше първият сблъсък за деня да е сравнително честна битка, а не клане. Не от някакво чувство на чест, защото Гискон смяташе, че честта е безсмислена добродетел, а за да задоволи жаждата си за бойни вълнения. Все по-често рангът му на главнокомандващ го поставяше в тила на битките вместо на предната линия, и отдавна не беше изпитвал онази опияняваща жажда за кръв – чувство, което му доставяше наслада и той се надяваше да изпита отново днес.